Проблемът със специфичните форми на декласиране на трудещите се по света и у нас
Няколко думи за класовата стратификация на обществото
През последните десетилетия, а по-точно от времето на „рейгъномиката“ и „татчеризма“, т.е. от началото на неолибералната епоха, в областта на труда и трудовите отношения в световен план с особена сила започна да се проявява една изключително тревожна тенденция. Това бе тенденция на своеобразен вид масово ДЕКЛАСИРАНЕ в обществото, каквато дотогава не бе забелязвана нито в този си вид, нито в тези форми.
Несъмнено за да разберем какво имаме предвид под термина „декласиране“ ще трябва да уточним родовото понятие – „класа“ или по-точно казано „социална/обществена/ класа“. По отношение на последното също има дискусия.
Някои автори утвърждават, че става дума за теоретична конструкция неотразяваща реално съществуващ обект. Но все пак мнозинството приема се, че още в античната епоха възниква не само разбирането, но и самото явление на „класите“.
Така например римските цензори, т.е. длъжностните лица, осъществяващи записи относно състоянието на населението след т.нар. „центурионни реформи“ на Сервий Тулий /Servius Tullius/(същият е шестия от царете на Древен Рим, управлявал от 578 до 535 г. преди н.е.), въвеждат разделението на римското общество на шест отделни групи данъкоплатци. Най-отгоре са т.нар. „assidui“, т.е. уседнали платежеспособни граждани с имущество над 100 000 аса(ас - медна монета сечена по времето на Сервий Тулий) до „proletarii“, значение на които за Рим е било единствено в раждането на деца – бъдещи граждани.
В рамките на историята на развитие на човечеството естествено се сменят различни основни и неосновни социални групи – господстващи и подчинени, като тази смяна е свързана с промяната на обществено-икономическата формация. Тези социални групи нерядко носят в различните общества различни наименования, които отразяват и различни същности – касти, съсловия и други.
В рамките на модерното общество в епохата на индустриализма базовите социални групи, получават наименованието класи, макар че споровете по отношение на класите са свързани най-вече с критериите, на основата на които се осъществява социалната стратификация. Така съгласно марксистките виждания ключова роля играе отношението към собствеността върху средствата за производство. Според други разбирания имотното състояние и равнището на доходи, определящи начина на живот, лежат в основата на класовото деление. В тази връзка се говори и за т.нар. „средна класа“ като група население, чийто доходи им позволяват да постигнат равнище на масово потребление на базови продукти за съответната страна или регион. Или казано с други думи „доходи и потребление“, а не трудов принос или отношение към собствеността върху средствата за производство са ключов критерий за определянето на т.нар. „средна класа“.
Безспорно понятието за „средна класа“ дава определено разбиране за моделите на социално поведение в обществата на т.нар. „масово потребление“. Но все пак трябва да признаем, че „конструирането“ на тази т.нар. „средна класа“ има една друга основна цел. А именно да „замъгли“, да „анхилира“ марксисткият възглед за наличието на класов антагонизъм в капиталистическото общество. Антагонизмът между собствениците на средствата за производство, т.е. капиталистите, за които особено днес често пъти се употребяват „прикриващи“ наименования – предприемачи, работодатели и т.н., и лишените от такава собственост, които са принудени да стават наемници на собствениците, т.е. работническата класа. Това прикритие не е случайно, доколкото в процеса на възпроизводство при използването на наемния труд капиталът реализира печалба за сметка основно на т.нар. „принадена стойност“, т.е. незаплатената на работника част от неговия труд. Или казано с други думи реализира се процес на експлоатация на живия труд от страна на капиталиста.
Така или иначе, но социалната класа днес се възприема като относително устойчива група от хора с близки параметри в икономически, социо-културен и светогледно-психологически план - отношение към собствеността на средствата за обществено възпроизводство, но не само, ала и характер на труда, равнище на доходи, имотно състояние, начин на живот, отношение към властта, ценностни ориентации, начин на самоиндентификация и чувство за социална принадлежност и други.
Все пак, когато говорим за модерните класовоантагонистични общества, т.е. за капитализма в неговите различни формати, трябва да споменем един важен факт. От самото начало на неговото възникване, винаги е съществувал и се е развивал процес на частично или цялостно декласиране, създаващ, раждащ т.нар. „лумпен-пролетариат“, социално дъно. За декласирането са характерни именно придобиването на такива черти като липса на устойчивост по ключовите характеристики, определящи принадлежността към една или друга социална класа.
За „прекариат“-а като нова форма на декласиране в условията на
„пост-модерния капитализъм“
Самото понятие „прекариат“ е „хибридна дума“ създадена на базата на синтеза от термина „пролетариат“ и английската дума “precarious”. Последната има множество значения - ненадежден, съмнителен, опасен, рискован, нестабилен, немощен, случаен, колеблив, боязлив, неустойчив и т.н. В случая става дума за обозначаване на една нова категория, нов социален слой, който някои наричат даже нова социална класа. Това са хора, които не произлизат от социалното дъно. Често пъти те са с висока степен на образование, получили са съответното възпитание. Но въвеждането на неолибералния модел в страните на развития капитализъм – т.нар. „Първи свят“, както и налагането на същия вече във формата на полуперифериен и даже перифериен неокапитализъм в страните на бившия „Втори свят“(т.е. страните на т.нар. „държавен социализъм“ от Източна Европа и бившия СССР), доведе до значителна деиндустриализация и деинтелектуализация.
Съответно настъпи процес на загуба на работни места. Последните „изтекоха“ в страните с ниска цена на работната ръка – Китай, Индия, държавите от Югоизточна Азия, Мексико и някои други. В тези страни едрият западен капитал, стремейки се към максимизация на печалбата, в условията на глобалната военно-политическа, финансова и прочее доминация на САЩ - т.нар. „глобализация“, т.е. „американски глобализъм“, изнесе производството. Крайният резултат стана упадъкът – упадък довел до раждането на един друг тип работни места – неустойчиви, свързани с временна и непълна заетост в областта на някакъв вид рутинни услуги, неформиращи условия нито за творчески труд, нито за някакъв професионален растеж.
Като правило въпреки понякога високата си квалификация „прекариатът“ не може да намери работа по специалността. Той се депрофесионализира. За него е характерна неустойчивост на заетостта, честа смяна на извършвата дейност, на организацията и работното място. Поради което се губи самоидентификация с определена работа, длъжност и организационна структура. Формира се чувство на постоянна несигурност и неудовлетвореност. Като правило тази трудова и професионална несигурност при младите води до избягване на социална отговорност, отказ от създаване на семейство и раждане на деца, даже на постоянни връзки с лица от противоположния пол. А при тези, които имат семейства често пъти то се разтрогва с всички последствия за децата, ако има такива и въобще за психиката и самочувствието на личността.
В един станал вече класически труд на британския икономист Гай Стендинг/GuyStanding/ - „Прекариатът: Новата опасна класа“/The Precariat: The New Dangerous Class/ – вж. в http://www.bloomsbury.com/au/the-precariat-9781849663526/, издаден през 2011 година, се казва, че за „прекариите“ е характерно т.нар. „четири А“:
Първо "А" - anxiety – т.е. тревога поради неопределеноста на цялостното им съществуване;
Второ "А" - alienation – отчуждение поради факта, че са принудени да се занимават с работа която не са желали, за нея не са учили и просто са принудени да я вършат поради липса на друга възможност и която презират, защото смятат, че потенциалът им далеч надхвърля възможностите, което предлага съответното работно място. Но също така и поради тази непрекъсната смяна, временен, непостоянен и непълен характер на работното място и извършваното, често пъти непрестижно и даже неморално занятие;
Трето "А" – anomie – невъзможност за самоидентификация поради разкъсване на социалните връзки, на всичко което свързва „прекария“ по един или друг начин с обществото;
Четвертото "А" - anger – злоба идваща в резултат на горните три "А".
Трябва да се каже, че в даже в развитите капиталистически страни една значителна част от заетите са „прекариат“. Така например в Япония т.нар. „фриита“, т.е. типичните „прекарии“, се изчисляват на 20 милиона души. В книгата на известния френски политик и националистка Мари льо Пен (Marine Le Pen) „За какво живее Франция“(Pour que vive la France, Paris, Grancher, 2012, 251 p. (ISBN 978-2-73391-182-2) се твърди, че 1/3 от работата във Франция се осъществява от прекариата. Данните за Южна Корея са, че даже повече от половината от заетите са прекарии. Поради което се смята, че има корелация между броя на прекариите и самоубийствата, по които по данни на Световната здравна организация Южна Корея заема второ място в света след Гайана за 2012 година, а по други данни е на 3-то място в света за периода 1985-2015 год. Данни за САЩ не са ни известни, но може да се приеме, че една значителна част от над 40-те милиона американци, получаващи foodstamps, т.е. купони за храна, са част от прекариата.
Споменатият Гай Стендинг предупреждава, че по-нататъшното нарастване на прекариата заплашва западното общество със социален взрив, поради което той смята, че последният е „опасна класа“. За да се избегне този социален взрив той предлага да се въведе „безусловен базов доход“ – ББД, т.е. независимо дали работи или не гражданинът на даденото развито капиталистическо общество да получава един безусловен доход, който да му гарантира някакъв жизнен минимум.
На практика съвременният неолиберален капитализъм се връща във времената на Римската империя, където на „плебеите“ са осигурявани „хляб и зрелища“. Т.е. става дума за стремеж не да се създават условия за достоен труд, като източник на социална удовлетвореност и човешко достойнство. Става дума за политика на формиране на слой от несамостоятелни и несвободни личности - паразити, които да се задоволяват с това, че за да не станат източник на евентуален социален бунт и безредици са купувани с възможността да оцеляват физически. По този повод единственото, което може да кажем е „Добре дошли в „новото бъдеще“, възраждащо минало отпреди две хилядолетия!“
Прекариатът в България
Що се отнася до нашата Родина, където по тези въпроси мълчат и синдикати, и политически партии, дори тези които се пишат уж за „леви“, трябва да се каже, че проблемите с прекариата са особено тежки и повече от тревожни. В процеса на т.нар. „преход“, т.е. превръщането на България от общество на „държавния социализъм“ в общество на перифериен, геноциден по своето съдържание капитализъм, се осъществиха т.нар. „5 Д“, т.е. деиндустриализация, деаграризация, деинтелектуализация, дебилизация и депопулация.
Възцари се неолиберален модел на периферийно социално-икономическо развитие, ориентирано към доминиране на обществени и стопански форми на обслужващ високоразвитите западни общества паразитен и паразитиращ на човешките пороци капитализъм. Така например България се превръща не просто в туристическа страна, но в страна на „секс-туризма”.
Голям брой от нашите професионалисти напуснаха България с едпосочен билет Една част от тях се превърнаха в световното явление, наречено “brain drain”, т.е. «изтичане», а по точно «изсмукване» на сивото вещество, на «мозъците», на умните и квалифицирани хора на бедните страни от богатия Запад. Но една съвсем немалка част се превърнаха в компонент на западния прекариат. Един познат българин десет години живял в Канада на шега казваше, че всички наши българи там са PhD, което съкращение означава хора с докторска степен, но в случая той го разшифроваше като Pizzahomedelivery, т.е. „разносвачи на пици“.
Типичен пример за прекарии у нас са т.нар. „работещи бедни“, т.е. хора, които работят, но въпреки това доходите им ги държат на социалното дъно. Но не само те са част от българския прекариат, т.е. слоя на декласирани и депрофесинализирани личности. С мъка трябва да кажа, че наблюдавам как мои студенти, прекрасни млади хора със значителен творчески потенциал, завършващи с отличие престижни специалности са принудени да работят всякакви дейности - временни, несигурни, които ги лишават от възможността някога да се превърнат в истински специалисти-професионали. В търсене на щастие немалко от тях поемат по пътя „автогара-жп гара, „Терминал 1“ и „Терминал 2“ за да се превърнат с голяма вероятност в прекарии на Запад.
Вкарани в лабиринта на бедността, несигурността, неустойчивостта на трудовата си интеграция млади и не толкова млади българи, се превръщат в пасивни личности, избягват всякаква социална отговорност, да създават семейства и да имат деца. В този смисъл именно това става една от основните причини за жестоката демографска катастрофа, в която е изпаднала нашата Родина.В обществото на реставрирания български неолиберален перифериен капитализъм ИНТЕЛИГЕНТНОСТТА, ЧЕСТНОСТТА, МОРАЛЪТ не са търсена «стока». Пари се правят само с далавера. Както пишат някои изследователи „в годините на пост-социализма се наблюдава възраждане на психиката и културата на оцеляване, характерни за България от преди 100-120 години.” (вж. Димова П., Л.Радева. Жените в неформалната икономика на България.София, 2006, АСА и ЖАР, цит. по www.asa-bg.org.).
Остава само да се запитаме „докога?“
Източник: Поглед Инфо, 26.02.2017 г.
Нако Стефанов е професор, доктор на философските науки, д-р по история, японист и изследовател на Източна Азия - Китай, Корея и Япония, специалист по управление
