Имитираното образование и имитираната култура са по-лоши от тяхното отсъствие
Не може интелигенцията да се разтапя в ласкателства само защото я е посетил министър, казва известният историк
Интервю на Велиана Христова за вестник „Дума”, 1 ноември 2012 година
- Проф. Пантев, стана ли Денят на будителите за 22 години след възраждането си празник за българите, осъзнат като ден на духа?
- Най-напред трябва да отбележим, че този празник беше роден в атмосфера на угнетение след пораженията на България и нейната териториална ампутация след Първата световна война. И това казва много за идеята, че не непременно индустриалците, търговците и бакалите са възстановявали разсипаната България, а поне отначало - духовната акция на учителството най-вече и на интелигенцията. Идеята е, че е имало и по-тежки времена на безизходица, по-голямо самоомерзение и въпреки това се възстановява една идея, която до голяма степен отново възвръща България на европейската политическа сцена. Започва се с дух, а не се започва с фабрики и банки.
По-нататъшната съдба на този празник след възстановяването му е повече повод за оплаквания - основателни или не, повече повод за програмирани тържества и аз не съм забелязал този празник да е допринесъл толкова много за нашата духовна и образователна възвишеност.
- В момента той се отбелязва по-скоро като училищен и университетски празник, на науката, хората на изкуството го използват като повод да покажат свои неща, но не се възприема като ден на събуждане за народа.
- Трябва да се знае първо, че това е анонимен празник - въпреки че го свързваме с Иван Рилски или с Паисий - празник на един тих подвиг. Тук няма "Край Босфора шум се вдига", няма топовни гърмежи, палене на крепости и прочее. Може би затова той трябва да бъде празнуван по-дискретно, а не с мероприятия и таржествени зари. От друга страна, този празник трябва да напомня истинското образование и истинската култура. Защото често пъти имитираното образование и имитираната култура са по-лоши от тяхното отсъствие. Често пъти един или друг деец или институция се експонират като носители на духовност, без непременно и винаги да е така. Аз намирам, че в момента се формира вече един респект спрямо хората на духа, но основното - почитта към учителя, е изцяло изоставена. Днес учителят е с нула престиж и сред учениците, и сред цялата общественост.
- На този празник сега винаги звучи фразата: "Днес няма будители". А народът отново се чувства унизен и самоомерзен и сякаш все чака някой да го поведе нанякъде. Кои са тези будители, които чакаме?
- Това е малко банализиран проблем. Ние не можем да намерим рецепти само от миналото за съвременни решения. Няма нов Стамболов, нов Бенковски и нов Левски. От миналото взимаме един личностен обаятелен опит, но не непременно това, което тогава са правили. Естествено, че сега не може на планинския връх или в самотен манастир да се напише нещо прочувствено. Но че имаме потребност от такава интелигенция, която да не трепва пред неоконюнктурите, а не непременно да уважава властта само защото тази власт по един или друг начин - паричен или със заслуги, я ласкае. Будителят преди всичко не е конформист. Той може да има мъжество да оправдае едно действие, което иначе се осъжда. Типичен случай в това отношение е Анджей Вайда, който отначало се разгневи на Русия, че едва ли не Путин е убил полския президент, но когато поискаха да погребат този президент в замък Вавел с полските крале, Вайда пръв възропта. Това е истинската позиция на един независим интелектуалец. И на интелигенцията изобщо. Невинаги тя трябва да бъде вечна опозиция, напротив - понякога може да одобри нещо, което мнозинството не одобрява. Но не може вечно, само защото я е посетил президент или министър, да се разтапя в ласкателство и благодарност.
- Всъщност не стигаме ли просто до хората със свободен дух? Свободата е състояние на духа. Човек може да не принадлежи непременно към интелигенцията и пак да бъде свободен и с будителски дух.
- Разбира се. Самата принадлежност към интелигенцията е условна, защото не всеки, който не си изкарва хляба с ръце, може да се самообяви за интелектуалец. Но свободният дух има смисъл само тогава, когато има приложение. Не може просто да се държиш свободно - бохемът също има свободен дух, но това не го прави обществена фигура. Свободният дух е не демонстрация непременно на различие, а е запазване на едно достойнство, което може и да не бъде разбрано. Когато се държиш неутрално, това е най-голямото мъжество, но го наричат липса на позиция. Когато се държиш неутрално, те нападат и от двете страни. Примерно, не можем да скрием, че от всичките наши освободителни войни е пострадало и мирно мюсюлманско население. Не може да се крие по простата причина, че така е било винаги във войните. Когато се осъществява десантът в Нормандия, много невини хора французи са паднали и това за тях не е освобождението на Франция от нацизма. Интелигентният човек със свободен дух трябва да каже "не" дори тогава, когато повечето хора казват "да". Но не като търсене на популярност, не като опит да се спасиш от забрава, да си възвърнеш обществена популярност. Затова този празник е преди всичко за учителите. Най-тъжното е, че те в момента са най-ниско подредени по влияние и значимост в основата на една духовна пирамида.
- Същото е и с учените, които би трябвало с интелекта си да дърпат обществото нагоре, а е обратното - те са стъпкани съвсем.
- Те са стъпкани, обаче при първата възможност да получат ласкателство от който и да е временен велможа тяхната непоклатимост доста лесно се корозира. И това прави впечатление. Защото не може само заради пари и бюджет да обсипеш някого с величаещи прилагателни и съществителни.
- А защо празникът на будителите е бил отменен по времето на социализма?
- Нямам конкретно обяснение. Според мен, първо, защото е анонимен - няма геройство, няма личност, няма я тази нахъсана агресия, която я има в един празник като Октомврийската революция и прочее. По същите причини бе отменен и Трети март. Защото беше празнуван от предишна власт и защото често пъти в последвалите времена духовността беше използвана и за полуфашистки идеи. Вероятно - така си обяснявам. Не знам какви спекулации други може да има. Няма защо да крием, че след 1953 г. се възраждаше една идея за своеобразен достоен българизъм - и по македонския въпрос, и по това, че ние лежим в основата на славянската цивилизация. Не бива да се идентифицира България през 1947 г., когато тя за трети път бе обявена за агресор и за победена страна, и това, което последва по-късно, през 60-те години. Имаше завръщане към духовни стойности и корени.
- Имаше завръщане към духовността, но ето какво стана преди дни с конференцията за Людмила Живкова - никой не може да оспори приноса й за завръщането към духовността, но в същото време се направиха едни срамни демонстрации, едни определения: комунистка е и толкова. Лозунги вдигаха едни младежи, които хал хабер нямат коя е Людмила Живкова. Това по никакъв начин не е проява на духа.
- Ето това показва колко сме неспособни да говорим с полутонове. Тя че беше партиен функционер, това никой не отрича, но тя осъществи една огромна промяна... Тук имаше един теоретичен момент, който не беше забелязан дори от организаторите на конференцията. Трябваше да се покаже как в условията на една съюзническа зависимост, на една блокова принадлежност може да се осъществи дискретна и цивилизована културна преориентация. Което не означава загърбване на славянската страна от нашия облик, но означава, че може да се отвори светът за нас. Тези, които казаха, че целта е да се "разхубави" комунимът, би трябвало да помислят как те "разхубавяват" демокрацията.
- Смятате ли себе си за будител? Има личности, чиято дума се чува.
- Не, не. Ако питаш как се виждам аз себе си - виждам се като един самотен човек, който търси баланс, и затова не е обичан и от двете страни. Не че съм толкова значим, но това е съдбата на хората, които казват, че до 1990 г. имаше и хубави неща, имаше и лоши неща, но не може да има само хубави или само лоши. Това е нашата неспособност да мислим. Затова давам примера с Анджей Вайда. Казвам, да - Людмила Живкова беше функционер, дължеше постовете си и парите си на една отречена система, но, от друга страна - имаше лъч на просветление, на уважение. Този, който казва и двете неща, той не е харесван от никого. Тук не става дума за мен, а за такива като мен.
- Накрая какво излиза - че будителят е самотник?
- Будителят не може да не е самотник. Героят е самотник. Ботев, Левски, Раковски - да не би да не са били самотници? Част от храбростта - гражданска, бойна, морална, духовна, е самота. Имаше дори един такъв американски филм, черно-бял - "Храбрите са самотни".
- Същата мисъл изказваше и проф. Александър Фол: "Аз съм самотен пешеходец сред хиляди хора".
- Той не беше обичан от партийната олигархия, зашото те си имаха общи спомени от партийни секретарства, от бригади, той не беше "техен". От друга страна, той не беше обичан и от буржоазна София, условно казано, защото стана член на ЦК. Това е самотата.
- Дали тези самотници - будители, ще имат шанса да се множат в днешна и бъдеща България?
- Да, ще се появи - макар че няма да бъдем свидетели на това, поне аз - ще се появи човек, който няма да се притеснява дали го харесват министърът и четящата публика еднакво. Самата идея, че наричаме тези хора будители, предполага, че е имало продължителен пагубен сън. И този сън не е бил 30 години, а е бил 2-3 века. Така че с оглед на историческото време положението не е чак толкова паникьосващо. Въпросът е, че няма такъв климат. Че тези будители, които ги има във всеки град и селце даже, те са умирали в бедност. Те не са обсипвани с титли, степени и звания, с пожизнени заплати и прочее. Ние сега като потомци правим поклон пред тях, но те са живели много по-бедно от тези, които сега ги славят.
