Денят без който не можем – Стефан Продев

Статия за 9 септември, публикувана през 1992 г. Авторът сам е участвал като ремсист в антифашистката съпротива.

 

Днес е Девети септември. Един от най-паметните дни в съвременната ни история. Денят, който възвести победата на народа над българския фашизъм.

След 10 ноември 1989 г. различни политически сили тълкуват различно историческото значение на Девети септември. Това тълкуване се движи от старата празнична щампа до пълното отрицание на антифашисткия подвиг. Не ще и съмнение, че истината трябва да се търси между тези две крайности.

Слънчевият септемврийски ден ще остане в народната памет като Ден на свободата независимо от многобройните лични драми. Той сложи края на една национална драма, която покри България с хиляди безкръстни гробове. Цели четири години преди неговия изгрев у нас се водиха епични битки срещу фашистката реакция. През 1944 година тези битки прераснаха в истинска гражданска война, която сломи антинародните сили. В този смисъл Девети септември е дата с висока историческа цена. На този ден нашата държава се откъсна от хитлеристкия военен блок и се включи официално в редиците на световната антифашистка коалиция. Това бе велик демократичен акт със съдбовно значение.

 Онези, които ненавиждат деветосептемврийската победа, я изваждат от историческия контекст на времето и я принизяват до обикновена класова разправа. Право за подобен извод им дава ръководната роля на комунистите в антифашистката съпротива. Това не е заблуждение, а клевета, която решава днешни политически задачи. Наистина комунистите организираха и ръководеха съпротивата, но тя имаше всенароден характер. Наред с тях в борбата участваха и земеделци, и социалдемократи, и звенари, и анархисти, и радикали, и безпартийни – всички, които ненавиждаха фашистката идея и държавния терор. Създаването на Отечествения фронт е най-ярко свидетелство в това отношение. Той бе организацията, под чието знаме се разгъна антифашистката епопея. Неговите инициали бяха изписани на нелегалните позиви и на партизанските кепета. Фронтът бе национален, всеобщ и всяка стъпка на борбата бе белязана от неговия патриотичен дух.

Масовото участие на Работническата партия и на РМС в антифашисткото движение е голяма историческа заслуга към народа. Неслучайно фашистката държава и главорезите ѝ бяха безпощадни към техните герои. Те ги мъчеха и разстрелваха, давени от най-зъл антикомунизъм. Но това не им помогна, защото народът вярваше на своите синове и вървеше по стъпките им. Днес потомците на главорезите се опитват да фалшифицират историята. Те обявяват червените антифашисти за най-обикновени терористи и рушат паметниците им с непочтителна жестокост. Това не е просто омраза, а опит да се заличи една страница от българската история. За щастие напразен опит. Подвигът на десетките хиляди партизани и политзатворници, ятаци и концлагеристи, нелегални и безименни е жив и ще остане във времето. След Април 1876 година и Сръбско-българската война от 1885 в българското минало няма друг такъв масов и безкористен подвиг. Благодарение на него антифашистката борба излиза от рамките на тривиалния спомен и се превръща в национална епопея.

Днешните реваншисти, които се опитват да върнат България петдесет години назад (статията е писана през 1992 г. – б.р.), хвърлят върху Девети септември сянката на сталинизма и на тоталитарното управление. Това е груба фалшификация. Великият ден не изгря в името на греховете и престъпленията, които се случиха след него. Франция и до днес чества 14 юли като свой национален празник независимо от годините на терора. В същия смисъл Девети септември е дата, която има свое съдържание и значение въпреки последвалите я години. Онези, които я сътвориха, мислеха за свободата и демокрацията, без да подозират какво ще се случи по-нататък. Мнозина от тях вярваха в Сталин, без да са сталинисти, и по-късно станаха невинни жертви на репресиите. Това не покрива с позор великия ден, а е само част от драмата му. Той дойде, за да освободи България от тиранията на фашизма, и с това остана в календара на вечните български дни. Всичко, станало след него, носи други дати, други имена и съдби. Каквото и да е то – хубаво или лошо, – не може да смути летописа му.

Вече цели две години наивни кметове, идеолози и политически лидери се опитват да заличат спомена за светлия ден. Те махат името му от улици и площади, рушат революционните му знаци, забраняват песните му, инкриминират книгите и филмите, посветени на славата му. Жалки усилия! Нима може да се зачеркне станалото, нима Балканът е останал без памет, нима героизмът на няколко жертвени поколения не живее в народни легенди и песни? Нищо от това, за което става дума, не може да се зачеркне. Девети септември е планина, а не историческо баирче. Той нe е просто дата, а фолклор. Онези, които го хулят и къртят името му от стените, са хора без историческа култура и чувство за отговорност. Те са модерни вандали, издънки на една отмъстителна класа, която търси своя реванш. За съжаление сега те са на власт и превръщат гаврата над антифашистката борба в официална политика. Господата мислят, че връщат времето, а всъщност трупат позор върху главите си. Нека беснеят! Девети септември е височина, непостижима за хилавите им нозе. Ще минат години и тогава истината за него ще се освободи от всички недостойни спекулации. Политиката греши, но историята никога!

За десетки хиляди хора, които днес лумпените наричат „червен боклук“, деветият ден на септември е най-скъп знак от личната им биография. На този ден те видяха свободата с очите си и паднаха на колене пред нея. Който не е преживял този миг, не може да усети човешката цена на антифашистката драма. И драмата на антифашистката победа, която годините натовариха с чужди грехове. Аз видях свободата, падах на колене пред нея и затова искам да прегърна всички, които се жертваха за нея. Тогава те бяxa млади, закичени със здравец и още не знаеха, че лакоми и недостойни люде ще заграбят победата им. Не знaexa, че мечтата и животът са две различни неща. Сега някои ги обвиняват в революционна наивност, в незрелост, но не са прави. Не друг, а те спасиха България от фашизма и това е достатъчно, за да се чувстват горди. Веригата, която счупиха, никога вече няма да се съедини. Тя е исторически отречена и обречена. Някои днешни господа правят опити да я залепят, но там, където е капала родна кръв, лепилото е безсилно. Дори и храчките не помагат. Там, където е капала народна кръв, цъфти омайниче. Така е още от хайдушко време. Затова Девети септември не е обикновен ден. Стъпил върху строшената верига, той е връх на свободата, върху който българския кръст стои достойно. Под него лежат кости на герои, на славни мъченици и на невинни жертви. Сянката му пада върху тях и ги благославя.

 

 

Източник: Барикада

 

Пролетариатът, капиталът, капитализмът – Панко Анчев

Капитализмът толкова промени външния си вид, че дори и философите и идеолозите марксисти повярваха, че духът и същността му са вече други. Не може да се отрече на капитала умението да познава и осъзнава себе си във всичката си зловеща безчовечност и така да се превъплъщава, че да изглежда красив, благороден, човечен, загрижен за света и безсрамно да лъже, че е готов да жертва себе си заради благото на онеправданите и страдащите. Това умение размекна отрицателите му дотолкова, че охотно да се оставят на грижите му. Те започнаха да убеждават себе си и тези, които имаха историческата задача революционно да преобразуват света чрез отнемане от капитализма и буржоазията средствата за производство, за да установят нови икономически и обществени отношения, че сега това е безсмислено, защото вълкът не само козината си е сменил, но и нрава. Щедрият капитал ги убеди, че е настъпило друго време, в което е необходимо да мислим по друг начин и да откриваме други, по-важни и съдбовни проблеми пред човечеството от проблема за общественото устройство, класите и класовите борби.

Но реалностите не са такива, каквито някой ни е внушил така да ги мислим.

Неолиберализмът успя да внуши на цялата социално-политическа мисъл, че днес капитализмът е съвсем различен от „класическия“, че се развива по нови закони и изпълнява нова мисия. Понятието „класически капитализъм“ успешно бе трансформирано в „отречен от самия капитализъм безчовечна идея“. Той станал по-благ и грижовен за хората, защото от него бяха извадени традиционните за „класическия капитализъм“ категории като пролетариат, класи и класова борба. Така теоретично бяха префасонирани най-съществените характеристики на обществото, валидни за всички предишни времена. Според неолиберализма днешният капитализъм е качествено различна социално-икономическа система, което й осигурява правота да бъде символът на „края на историята“.

 Левите мислители и идеолози, да не говорим за политиците, охотно се съгласиха с този тезис. Това им съгласие е прекалено подозрително, за да бъде пренебрегвано и прощавано. То говори или за слаба и несистемна теоретична подготовка, или за продажност и предателство към идеите и интересите на тези, на които се бяха посветили да служат като идеолози. Според мене и двете причини трябва да бъде приети за верни. Тези идеолози не случайно определиха краха на социализма и разпада на СССР като доказателство за неверността на марксизма като социално и политическо учение в неговата цялост. Това бе и триумфът на социалдемократическия ревизионизъм. Дойде неговото време да доминира напълно в лявата идеология и политическа практика.

Провалът на социализма като система и разпадът на СССР нанесоха много тежък удар върху левите сили. Социалдемократическият ревизионизъм се превърна в основното ляво учение и политическа практика за левицата. Последиците за нея твърде бързо се проявиха и тя по същество престана да съществува.

Левицата престана да съществува, защото се отказа от основополагащите принципи на социалистическото политическо учение за класите и класовата борба, за необходимостта от идеология на тези класи и тяхната борба, за класовия характер на политическите партии като политически изразители на класите. Левицата се изпразни от съдържание, понеже вече е неспособна да определи кого изразява, за какво се бори и какво иска да постигне. Тя се оплете в общите принципи за справедливост и премахване на бедността, после се увлече по екологията и човешките права, в това число правата и на т. нар. „малцинства“. И така напълно се оттегли от политическите процеси и отвори вратите пред тероризма, хаоса, абсурда и извращенията в световната политика. Нейната безпомощност носи огромни беди на човечеството! Да не говорим за България.

Левицата умря, ала това не означава, че проблемите, които тя бе длъжна да решава, и целите, които историята й бе възложила да постига, вече не съществуват. Или че наистина класите и класовите борби са престанали, а пролетариатът е мъртъв заедно с партиите, които го изразяват политически.

Една от най-големите лъжи, на които левицата повярва и сама се включи в тяхното доказване, е, че, щом капитализмът не е вече оня стария, „класическия“, то и пролетариатът е изчезнал. Тази лъжа бе нужна на продажната левица, за да оправдае мимикрията си и да прикрие престъпленията, които върши срещу работническата класа, социално онеправданите и към тези, които страдат и не знаят как да воюват за правата си.

В своята история капитализмът често е променял своя облик, защото се развива бързо и лесно се приспособява към новите условия. А усъвършенстването на технологиите доведе до рязко ускоряване скоростта на движение на стоките, услугите и парите. Ускорената размяна позволи да се съкрати времето за производство и потребление, а от там и до възстановяване на вложените средства и отвори възможности за по-големи и по-бързо печалби. Увеличеното производство позволи да се въведат по-действени механизми за разпределение и преразпределение, а това от своя страна повиши и равнището на живота в голяма част от света – особено в Западна Европа и САЩ. Там бедността достигна до твърде ниски показатели и сякаш окончателно притъпи социалното напрежение.

Промени се и технологията на производството. То вече изисква много повече интелектуални сили отколкото физически. Работникът промени външния си вид, а също и образованието си.

Следвоенният капитализъм придаде ново значение на т. нар. „дребна буржоазия“, обявявайки я за „средна класа“ и я направи антипод на пролетариата, от чиято революционност и политическа непримиримост основателно се страхува. Както и да я наричаме, дребната буржоазия никога няма да въстане срещу капитализма. Тя може да провъзгласява, че ще направи всичко възможно, за да го „преодолее“ (както е записано в Програмата на БСП), но никога няма дори да посмее да помисли, че ще го премахва. Тази класа лесно се манипулира и се купува евтино, защото й е добре с малкото и не претендира за власт и революционни промени в общественото устройство. Освен това е прилично обезпечена със собственост, която й гарантира прехрана и прилично съществуване. А собствеността, малка или голяма, създава зависимости със системата.

Неолиберализмът внуши и на лявата политическа мисъл (която се оказа доста зле подготвена теоретично, но и морално-политически!), че щом една система се е променила в някаква степен, тя изобщо не е същата и повече не се подчинява на законите, по които е съществувала до промените. Но Маркс и Енгелс много пъти предупреждаваха, че това не е вярно и че и социалните системите се подчиняват на законите на диалектиката и че докато количествените натрупвания не преминат в качествени изменения, системата е същата. Макар и външно и несъществено да изглежда друга. Животът поражда различни нови явления, но те не винаги са причина за същностни трансформации, които да доведат до нова социална структура, нов начин на производство и нови икономически отношения. Но нашите идеолози се поддадоха на изкушението и определиха накичилия се с бели якички работник за качествено нова фигура в системата на труда, наложила и нова система на икономически отношения. И че при тези отношения този работник не е пролетариат и че пролетариатът вече не съществува!

Все пак, през последните 15-20 години политическата мисъл започна да реабилитира Карл Маркс и Фридрих Енгелс, а заедно с тях, но малко по-плахо и бавно, и тяхното учение – марксизма. Вече им се признава анализът на капитализма, но не и революционната им теория. Дори свенливо започнаха да говорят за капитализъм, ала до пролетариата още не са дошли. Напомням обаче, че частичната и едностранчива „реабилитация“ е дело на неолиберални, а не социалистически пропагандни институти с цел да повишат доверието в себе си като обективни анализатори на обществената действителност и многообразието на света, а не защото са признали и възприели същността и смисъла на марксизма и са се съгласили с него. Като отрежат една част от учението, а другата я възхвалят, те се надяват да заслужат доверие в своята „обективност“. А и да насочат лявата политическа мисъл към подобен подход. Трябва да им се признае, че изобретателността им даде и продължава да дава резултат. Лявата политическа мисъл започна да попоглежда към Маркс. Но като го очиства от революционната му теория и особено от тезиса за необходимостта от диктатура на пролетариата в началния етап след социалистическата революция, от класовата борба и учението за ролята на пролетариата в модерната история.

Но не само пролетариатът е обявен за несъществуващ от неолибералите. Наложи се един порочен подход, който изобщо не разглежда обществата като класови. Говори се някакви съсловия и социални групи, но те според анализаторите са с характеристики, които не им отреждат политическа роля. Говори се за богати, социално слаби, онеправдани, безработни, индустриалци, но признаците, поради които са се формирали, не са политически, а отношенията им помежду им преминават винаги през държавата и обществените организации. Тези групи имат или нямат претенции към държавата за своето физическо съществуване и оцеляване, но не и към властта и собствеността върху средствата за производство. А разделението „ляво - дясно“ е само в сферата на управлението и политическото говорене. То няма някакви специални качества и характеристики; от самата личност зависи къде да се определи – най-вече по време на избори.

От тук и понятието революция за тях придобива чисто технически характер, зависещо от формата на извършваната промяна – дали е мирно или насилствено. А не от характера на самата промяна, от движещата й сила, от носителя й и от крайната й цел. Всичко това запазва относителния мир в обществото, притъпява противоречията вътре в него и гарантира „демокрацията“, т. е. илюзията за някакво народовластие, осъществявано от всеобщото гласуване. Властта се идентифицира с личности, събрани в една или друга партия, а не с характера на собствеността на средствата за производство, с икономическите отношения и класово-антагонистичните противоречия.

Въпросните социални групи нямат класово съзнание. Те са с непостоянен състав, а претенциите им са винаги свързани с доходите и с възможностите да намерят работа. От време на време се появяват техни лидери, които заплашват, че ще ги поведат, за да победят на изборите и те да управляват. Но разбира се от това нищо не излиза, защото нищо не може да излезе.

В анализите си на класите и особено на пролетариата Маркс и Енгелс изхождаха от отношението им спрямо собствеността върху средствата за производство. Частната собственост определя и социално-класовото разделение на обществото и съзнанието на отделните класи. Пролетариатът, както пише и Маркс в „Светото семейство“, е роден от частната собственост в брака й „по сметка“ с капитала. Дете от такъв брак не може да обича и бъде обичано; то подозира и не обича родителите си и им желае нещастия. То бе оставено на произвола на съдбата и трябваше само да се грижи за себе си, да чертае само планове за бъдещето си и да крои заговори срещу безотговорните си родители.

През последните тридесет години обаче те са напълно спокойни. Няма кой да ги безпокои. Ако те сами на себе си не си скроят някой номер, никой не разклаща спокойствието им, не ги заплашва, че ще ги унищожи. Защото пролетариатът изгуби своето класово съзнание. Мозъкът му бе поразен и увреден, затова и престана да мисли класово-политически. Това даде основание и на левите интелектуалци и идеолози да обявят неговата смърт.

Но как ще умре класа от рода на пролетариата, само защото е изгубила класовото си съзнание, а условията й на съществуване са останали същите. И причините, поради които трябва да съществува и функционира, не са отстранени. Пролетариатът е жертва на идеологическата агресия на неолиберализма и предателския конформизъм на социалдемокрацията. И на предателствата на партиите, претендиращи някога да бъдат негови политически изразители и водачи. Вярно е, че той също е променил външния си вид, а и в някаква степен материалното си положение и равнището на живота, както и че трудът му в доста отрасли на икономиката и производството е по-лек и производителен. Вярно е също така, че за една част от него работното облекло е почти официално. Вярно е също така, че и домовете, в които живее, са прилични и съответстват на по-високо обществено положение и заплащане на труда. Това не може, а и не бива да се пренебрегва и отрича. Защото е факт.

Този факт показва единствено, че в някои държави капитализмът реално е повишил равнище на живота на хората, внедрил е нови технологии, издигнал е равнището на производството и е осигурил на доста хора добри условия на труд и живот. Това обаче не означава, че дотолкова се е променил, та да имаме основания да го смятаме за напълно различен, т. е. различен по същество, а не само по образ, от „класическия“.

Потвърждението е в частната собственост, наемния труд, начина на разпределение на благата, икономическите отношения в системата, в която и днес живеем. Разделението продължава да бъде такова, каквото е било и преди: на такива, които притежават средствата за производство и по тяхната воля се разпределят произведените блага, и такива, които продават своя труд и получават онова, което притежателите на средствата на производство благоволят да им дадат. А то и днес е само за да се задоволи техния „екзистенц минимум“, колкото и той значително да е повишил равнището си в сравнение отпреди сто години. Но това не бива да ни заблуждава и да ни кара да си вярваме, че този факт е достатъчен да отчитаме качествено изменение в социално-икономическата система. Или да твърдим, че работник с висока заплата не е пролетарий. Само социалдемократ може да обяви собствената си глупост и предателска същност за политическо учение и да я квалифицира като „преодоляване на капитализма“.

Определящото за пролетариата не е за колко получава за своя наемен труд, нито за колко продава и му купуват работната сила, а това, че продава своя труд, за да съществува. „Наемният труд, подчертава Карл Маркс в „Класовата борба във Франция от 1848 до 1850 г.“ – това е съществуващата вече буржоазна организация на труда. Без него няма капитал, няма буржоазия, няма буржоазно общество.“ Капиталът, буржоазията и буржоазното общество следователно са немислими без пролетариата. Защото организацията на труда, която са създали, е немислима без него. Капитализмът нищо от това не е променил и не може да промени. Затова и не се опитва. Капиталът знае докъде да усъвършенства формите на своето проявление. Защото отвъд тях ще се разруши и изгуби. А е още рано за подобно бъдеще!

Но тогава е рано да погребваме пролетариата, и то само защото се бил облякъл с бяла риза и понапълнил портфейла си банкноти. Пък не всички пролетарии се обличат така, защото работата им е все още доста тежка, мръсна и изморителна. Нека не се заблуждаваме, че всички са седнали пред компютрите и измислят програми. А и не са чак толкова много тези, чиито джобове са издути от пари. Колкото и пари да получава един работник, успешно продал труда си на капиталиста, едва ли ще са толкова, колкото държат в банковите си сметки хора като Сорос и Бил Гейтс. Но именно Сорос и Бил Гейтс твърдят, че днес пролетариат не съществува, защото наемният труд е запратен много високо и няма условия за класово разделение, ненавист и борби.

При т. нар. от неолибералите „класически капитализъм“ авангардът на пролетарската класа бе индустриалният пролетариат. Работещият в индустрията бе най-близо до капитала, боравеше с машини, техника и технологии и това изискваше по-високо образование и култура, поради което и получаваше повече. Този авангард (или „елит“, както е прието днес да се говори за по-богатите и по-известните) днес работи във високите технологии. И на него историята възлага отговорността да поведе хората на наемния труд.

Днес не само неолибералите смятат, че няма пролетариат, но и левите сили. За съжаление самият пролетариат няма „съзнание в себе си“. Той не се осъзнава като класа и не изразява общи претенции за своето положение в обществото. Затова е и лесно манипулиран, заблуждаван и по-лесно се справят с претенциите му за по-високо заплащане. Синдикатите паразитират на неговия гръб, заблуждавайки го, че бранят интересите му.

Но защо е важно пролетариатът да се осъзнае като класа „в себе си“ и „за себе си“?

Капиталът устрои своето общество по един много коварен и, бих казал, подъл начин. И предишните общества са били несправедливи, основани на неравенства, дори и на принципа за собственост върху човешките души. Но тогава това не е било осъзнавано като несправедливост, защото този, който притежава хора, е бил длъжен да се грижи за тях. Религията (особено християнството!) е регулирала несправедливостта в човешките отношения и е изисквала определени правила и норми, забраняващи унизяването на човека. Затова и почти не е имало брожения и протести с политически характер. Буржоазията обаче отрече този принцип и обяви свобода, равенство и братство между хората, даде на личността права „по природа“, т. е. още от рождението й да бъде равна на другите. Но по-късно сама отрече тези свои принципи, задължавайки този, който не притежава средства за производство, макар и свободен по своята природа, да бъде заробен чрез труда, който продава, от буржоата. И да работи за своето физическо оцеляване, но и за богатството на своя капиталист. Капиталистът присвоява на безценица труда на работника, плаща му недостатъчно, а на всичко отгоре нехае за съдбата му, не се грижи за него, не е склонна да му помага, когато изпадне в беда, не се съобразява с исканията му. Капиталът и капиталистът зависят от пролетария, а той не е в състояние да се възползва от тази им зависимост. Той всъщност ги държи в ръцете си, но те разполагат с неговия живот. Това е парадокс, който не се среща в предходните общества.

Капиталистът има съзнание „в себе си“ и „за себе си“, но не му се нрави, когато и пролетариатът придобие съзнание като неговото. Защото знае какво ще последва и как ще се развиват по-нататъшните им отношения.

Осъзнавайки се в себе си, пролетариатът ще отвори очи, за да види кой какво притежава и какво значение има за обществото неговият труд. Но и как е оценяван и възнаграждаван. Това съзнание е политическо! То е необходимо, за да се получи необходимото сцепление вътре в класата, за да отстоява тя не само синдикалните си, но и политическите си права. И да придобива политически задължения, свързани с управлението на държавата. За да не бъде повече онеправданата част от обществото.

Съзнанието „себе си“ неминуемо поражда „съзнание за себе си“. Т. е. за истинското място в обществото и ролята, която е поверена на пролетариата в историята.

В „18 брюмер на Луи Бонапарт“ Карл Маркс определя двете крайности в капитализма: капитала и наемния труд. Те са и носещата конструкция на системата. Маркс разобличава социалдемокрацията като политически субект, който иска да примири тези две крайности, „да отслаби тяхната противоположност и да я превърне хармония“. От там произлиза и нейната конформистка и предателска роля. Защото целта на пролетариата в класовата борба с капитала е да премахне въпросните крайности, за да ликвидира капитализма! А не да ги отслаби и хармонизира. Това е същността на неговото „съзнание за себе си“.

Когато пролетариатът е осъзнат като класа, той създава своя политически изразител за участие в политическия живот на държавата. Той създава тази партия, за да претендира чрез нея за политическа власт и управление. Не партията го търси, за да му предложи услугите си, а той я ражда и я натоварва със задачата да говори от негово име. От своя страна тази партия работи за класовото му осъзнаване и за поддържане на съзнанието на необходимото равнище и с нужната чувствителност към промените в обществените условия.

Партията идеологизира тези процеси, осветлява пътя, по който трябва да се върви, анализира обстановката, оценява я и формира политиката, която трябва да се води в класовата борба. Тя определя целта и средствата за нейното постигане. Така партия и класа стават едно. И колкото по-здраво е това единство и колкото по-вярна е идеологията която го мотивира, толкова по-силна е партията и толкова по-реална и възможна за постигане от класата е голямата цел за ликвидирането на капитализма.

Точно поради това неолиберализмът излъга, а превзетата от социалдемокрацията европейска левица прие за истина и убеди европейския пролетариат, че няма класи и класова борба и че самият той е измислено от Маркс понятие. На тази лъжа повярваха и изплашените до смърт водачи на управляващите в държавите от социалистическия блок комунистически партии. А на формиращото се след реставрацията на капитализма съсловие на наемния труд бе внушено да се радва, че капиталът, за разлика от социализма, ще го направи богато и свободно.

Става ясна причината, поради която и левите идеолози и политици се отрекоха от Маркс и по същество изоставиха пролетариата, излъгаха го, както излъгаха цялото общество, че идва време на материално изобилие, щастие и радости до края на света.

Никоя лъжа не е вечна! Време е да се върнем в началото, за да тръгнем по пътя, който нарочно бе затрупан, за да бъде ликвидирана автентичната левица и нейната идеология.

Предстои много работа; ще видим дали ще се намерят работници…

 

 

Източник: Поглед.инфо  

 

 

Алени звезди над Черенец

 

 

В края на юли 1944 г., фашистката власт съсредоточава значителни сили за офанзивата срещу партизаните. В боя при с. Рибарци (до границата), две чети от Кюстендилският отряд успяват да направят пробив, излизат от вражеското обкръжение и се насочват по направление на Църна река.

На 2 август вечерта в Кюстендил, в къщата на Иван Барабутски се събират трима партизани.  Стоян Лудев и Стоян Стоименов, районни отговорници, току-що са се върнали от изнурителна обиколка из околията и едва се държат на крака от умора. Но, уви, време за почивка няма. Емил Шекерджийски им предава заповед на щаба на отряда: тримата трябва да заминат незабавно за село Горановци. Там трябва да се срещнат с Раденко Видински, Мария Захариева и Драган Кортенски. Лудев предлага да отложат заминаването, толкова е изтощен. Стоян Стоименов го подкрепя. Емил обаче настоява: срещата е насрочена за определен час, на определено място — при ятака Йордан Лазов и Гергана Гъргова от Кръстовата махала на село Горановци в местността Радован. Пътят е дълъг, времето малко. Този нощен поход е неочакван и за Емил. В неговите планове не се предвижда среща с Видински, а едно пътуване до София, където трябва да докладва на ЦК на РМС за работата си в Кюстендил.

И ето — на 2 август 1944 г. късно вечерта те поемат пътя към планината...

Това е техният последен поход…

Напредват бавно,  Лудев и Стоименов са преуморени. Закъсняват и срещата се проваля.

Очакващите ги Р. Видински и Д. Кортенски допускат, че тримата не са се явили в определеното време поради невъзможността да преминат през жандармерийските кордони, и без да ги дочакат, тръгват към Босилеград.

Пристигналите по-късно Шекерджийски, Лудев и Стоименов научават от ятаците, че същия ден се е водило голямо сражение между отряда и жандармерията. Те узнават също така, че жандармерия и войска се съсредоточава за претърсване на района и затова, без да се бавят се измъкват от къщата.  Трябва да се бърза, да се бърза много, защото нощта преваля и скоро ще се съмне. Не се ли доберат навреме до верни ятаци, има опасност да останат да денуват навън сред вилнеещите жандармерийски дружини ...

На разсъмване пристигат при ятака Стамен Болюбашията сред чукарите между Полетинци и Злогош и се настаняват в плевнята да почиват.

През деня от няколко страни започва придвижване на полиция, войска и жандармерия от селата Горановци и Долно Уйно към Полетинци и района.

По това време партизанинът Крум Зарев е в Пантелевската махала, тръшнат от малария. Предупреден, той излиза от къщата, в която се укрива, и макар и болен, влиза в сражение с многочисления враг. Автоматична стрелба и ураганен пушечен огън разцепват тишината. Крум е прострелян, пада в несвяст и го залавят жив. Какво е учудването му, когато идвайки в съзнание разбира, че е пленник на ротата, от която по-рано е избягал, и че над него като палач стърчи бившия му командир майор Годев!...

Разбирайки за придвижването на войската, верният ятак Васил Григоров Клявков от Полетинци изминава разстоянието на кон до Стамен Болюбашията да предупреди за опасността. Пристига малко след обяд. Тук вече са чули стрелбата, без да могат да разберат какво точно се случва зад възвишението. Сега най-верният път е бързо изнасяне по посока на с. Злогош и по-нататък.

В същото време провалената среща силно ги безпокои. Какво става ? Надяват се на вест. А и не предполагат, че врагът ще се придвижи така бързо. Положението се изостря. Не е възможно да се каже кога тримата партизани напускат дома на Стамен Болюбашията и дали са подценили грозящата ги опасност.

Когато излизат, те се отправят към малката горичка до дома, от страната на Черенец. Гъстите вражески редици бавно пъплят, душат като хищници всяка долчинка, всеки камък и храст. Когато тримата забелязват, че врагът прави обход и при претърсването ще ги открие, напускат горичката и се насочват косо под хребета на „Черенец”. Следва голата местност „Каменита падина”. Забелязват ги. Веднага са подложени на масиран картечен и пушечен огън от позицията на баира Грешник, а малко по-късно и на минохвъргачен огън.

Започва неравна битка. Тримата се придвижват напред, раздалечавайки се един от друг.

Трагедията настъпва, когато попадат на веригата, идваща от към Горановци. Постепенно обръчът се свива. Картечните откоси преграждат пътя им, оловните зърна падат навсякъде около тях. Невъзможно е дори да се пълзи.

Емил е прикован в някаква долчинка, прикрит зад купчина камъни. Смъртта се е доближила на хвърлей от него. Какво от това. Първата му изпратена бомба връща обратно. Втората — също... Петата, седмата, осмата... Единствен случай в партизанската история, все едно действа не жив човек, а измислен герой. Човек ли е това или призрак? Осем смърти са се върнали, уплашени. Какво ще стане с деветата бомба? За Емил деветата бомба ще бъде мост от живота към безсмъртието. Той я сграбчва, но фашистите са се изхитрили, като са забавили хвърлянето й, и тя се разпръсва в ръката му. Балада ли е това, или августовска реалност на Черенец!

Геройството иска да се потвърди — ето, потвърждава се, надхвърлило произволите на въображението.

Стоян Стоименов и Стоян Лудев сменят посоката и се отправят към билото на Черенец.

Стоян Стоименов, партизанинът от Търновлаг е ранен в краката от шрапнелите на експлодирала наблизо мина. Наближават го и му крещят да се предаде. Патроните на пистолета са свършили, остава бомбата. Възпламенява я под себе си. Последните му думи: „Смърт на фашизма", взривени, проехтяват над баирите.

Стоян Лудев остава сам, наближава височината. Доближил е спасението, само няколко пъргави крачки и ще се измъкне. Съблякъл е палтото, хвърлил е каскета, надига се, но... Това жестоко „но". Няколко жандармеристи тичат отстрани, за да пресекат пътя му. Той стреля по тях. Куршум го ранява в дясната ръка, пада пистолетът. Той го взима с лявата, куршумите натрошават рамото и левия му крак. Спасението е пронизано. Лудев прави последни усилия да излезе на височината. Кръвта обилно изтича от раните и той все повече отпада. Накрая захапва дулото на пистолета. Но….пистолетът е празен! Когато палачите се нахвърлят върху него с приклади, той вече е почти безжизнен. Влачат го по ожънатите ниви и Стоян ги сее с капки младежка кръв. Българските орници са навикнали на такава сеитба. Оставят го под самотно дърво с вързани ръце и чакат да дойде в съзнание. Стоян иска вода. По изсушеното августовско небе увисва дъждовен облак и тъмнината идва по-рано. С нея пристига с фенер в ръка палачът — прочулият се злодей майор Годев, командир на ловната дружина в Кюстендилския пехотен полк. Какво друго освен мъчение и въпроси носи този субект! Стоян мълчи. С мълчание отговаря дори когато го питат за името, макар то да им е вече известно. Не чул Стоянова дума за отряда, за ятаците, майор Годев се заканва, че ще муши жертвата си с ножове. И мушат!

Стоян издава само глухи стонове, а зъбите му скърцат от болка. От раните тече кръв. Пак въпроси и закани. И пак мълчание, той знае че това е краят. Палачът се стъписва пред упоритостта на жертвата си. Той иска да научи поне едно име…А Стоян знае много имена. Няма кът на околията, където неговият крак да не е стъпвал.

Майоре, чудовище, нима досегашните сведения за този човек не са те убедили, че водиш, разпит на комунист, чиято вътрешна сила няма да преодолееш, няма да го победиш дори да го доубиеш! Така Стоян Лудев, тежко ранен и като пленник тържествува в този предсмъртен двубой…

Майорът приближава до жертвата си и изкрещява: — Ще ти отрежа езика!... Ще броя до три. Не кажеш ли — край!

В тоя момент - какво величие -  Стоян проговаря :

- Режи го! Нека той ти говори!... Но дните са ви преброени ...

Стоян, този български комунист, този апостол на съпротивата, обезкръвен от пронизалите го куршуми, сдържа стенанието от болките и събрал последни сили  заплюва в лицето садиста.      

Два изстрела от пистолет процепват нощната тишина. За да го убият, сякаш за всяка Стоянова клетка е нужен патрон. Какъв дух!

Колко лесно е на слабите да убиват!

Колко трудно силните се обезсмъртяват!

До тялото на Стоян застрелват и заловения, болен от малария и тежко ранен Крум Зарев, щурмувака на отряда.

Партизанската епопея на Черенец, новата партизанска Шипка в Кюстендилско се увенчава с подвига на четирима. През нощта на 3 срещу 4 август на небосклона над Осогово изгряват четири нови звезди.

Трагично е да умреш в предизгревните часове, когато този изгрев си сътворявал в мечтите и с цялото си съществувание, когато остават,  мигове до светлината, която ще те избави от мрака. Само месец преди да изгрее свободата. Тая свобода, която хиляди герой като Стоян Лудев, Емил Шекерджийски, Стоян Стоименов и Крум Зарев изкупуват с кръвта си и не успяват да дочакат. Но те донесоха свободата …

 

 

Материалът е част от публикацията „Стоян Лудев – сроден с безсмъртието“

http://probuzhdane.blogspot.com/2014/04/blog-post_22.html  

 

 

 

 

 

СОЦИАЛИЗМЪТ НА БЪДЕЩЕТО – Георги Захариев

Социализмът на бъдещето ще бъде надграждане над досегашният опит в изграждане на социализма. Опит, който е стъпка с по-голяма сигурност по трасето, начертано от постиндустриалната епоха. Социализмът на бъдещето е исторически неизбежен.

 

Настоящето и бъдещето на социализма имат не само минало звучене, съвременна актуалност, но и бъдещо развитие. Поуките от човешката история ни напомнят, че проблемът за експлоатацията на хората на наемния труд,

 

                                     въпросът за социална справедливост

 

е стоял и стои в ежедневието на всички общества, откакто човекът се е осъзнал като социален субект. Многолетните борби на експлоатираните и онеправданите преживяват редица метаморфози, преминавайки през бариерите на много утопии, за да се стигне до великото учение на Маркс за научния социализъм.

За социална справедливост са дали ум, знания и воля още първите предци на социализма – Томазо Кампанела, Сен Симон, Шарл Фурие, Оуен и други. За нея се сражаваха и загиваха на барикадите в Париж комунарите, в устрема си за по-добър и справедлив живот техните последователи победиха с Великата октомврийска социалистическа революция. Като ураганен вятър тя помете дивия капитализъм в Русия и разгроми целостта на буржоазния обществен строй, създаде първата в света държава на работниците и селяните. Държавата, която вдигна съветските народи на Велика отечествена война, в защита на своето отечество, срещу вероломната агресия на нацистка Германия. Тя счупи гръбнака на фашизма и освободи народите на Европа. Както справедливо отбеляза руският учен Андрей Фирсов: „СССР в продължение на няколко десетилетия беше триумф на обикновените хора“ (1). Сложи началото на един знаменателен експеримент за построяване на социално справедливо общество – обществото на социализма.

„Провалът на съветския (нашия и източноевропейския) социализъм не намалява голямата историческа заслуга на „първостроителите“, които без практически образци, само по най-общия теоретически модел на Маркс, създават, устояват, защитават и развиват (с огромни усилия и жертви) за относително кратък период съвършено нова световна социално-икономическа система... До голяма степен именно „реалният социализъм“ (наред с продължителните исторически борби на хората на наемния труд на Запад) принуди едрия западен капитал на прочутия вътрешен „класов компромис“, намерил израз в западноевропейската „социална държава“ (2).

Исторически невярно е, както някои фалшификатори на историята се стремят да ни внушат, че Великата октомврийска социалистическа революция е огромна историческа грешка. Не е необходимо да оборвам тези апологети и еничари на капитализма. Постиженията на СССР и социалистическата общност по категоричен начин ги опровергават. Само един безспорен факт – това бе общество на социалната справедливост, общество, което гарантираше равен старт на всички. Респектиращ и трудно оспорим е

 

икономическият възход на Народна република България по време на социалистическото строителство

 

През 1989 година страната ни произвеждаше сто пъти повече електроенергия от най-добрата за буржоазна България 1939 година. Общата индустриална продукция за 1989 година е сто и три пъти по-голяма от тази през 1939 г., 99% от водопроводната мрежа и 98% от язовирите също са построени през този период. През 1989 г. индустриалните предприятия бяха 2593, т.е. 7,7 пъти повече от тези през 1939 г. Развити бяха абсолютно нови направления като електроника, изчислителна техника, роботика, каростроене и други.

По времето на социализма външнотърговският износ нарасна 83 пъти, превишавайки 1,03 пъти общия износ на Турция и Гърция, взети заедно (3). По брутен вътрешен продукт на глава от населението през май 1989 г. България заемаше двадесет и осмо място в света. Сега тя е по-ниско от осемдесето място.

Родината ни напуснаха над три милиона българи в работоспособна възраст и младите българи продължават да го правят. Българите са с най-ниска покупателна способност в ЕС. Никак не е случаен фактът, че страната ни е с най-голяма смъртност в Европа. Изпаднала е в демографска криза, която вещае демографска катастрофа. Животът в България се превърна в стока. За да живееш, трябва да плащаш. Няма ли пари – умираш. Прекроена беше историята ни. Погром беше извършен над образованието. България стана длъжник с външен дълг над 70 милиарда лева и над 200 милиарда вътрешен такъв. Тези цифри са стряскащи и са повод за голяма тревога. Красноречиво илюстрират упадъка на страната ни в т. нар. демократичен преход. Време, в което беше извършена криминална революция и установяване на дивия капитализъм.

При тази обстановка, при която с бързи темпове набра скорост задълбочаващата се „социална поляризация и интензифицирането на експлоатацията, пролетаризацията, пауперизацията и маргинализацията на обществото“ (4), заблудена част от масите станаха неволен съучастник в контрареволюцията.

Колко подходящи са думите на Васил Левски: „Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме.“ (5) Този обществен слой се поддаде на реакционни манипулации. Не може да се омаловажи и фактът, че в началото на контрареволюционния преврат беше пуснат заблуждаващият рефрен, че при отстраняването на БКП от власт и смяна на политическата система, България така ще просперира, че ще се превърне в Швейцария на Балканите.

В случая Енгелс ще се окаже прав ‒ в труда си „Людвиг Фойербах и края на немската класическа философия“ той изрича прозрението, че всеки народ има правителство, което заслужава (6).

Ще направя мой прочит на

 

причините, които помогнаха на контрареволюцията да събори социалистическата система

 

в СССР и източноевропейските страни:

Една от обективните причини е, че социалистическите революции победиха в недостатъчно развитите индустриално страни. Те не бяха стигнали своята икономическа и социална зрелост. Капитализмът в тези страни беше недоразвит и не бе изчерпал своя потенциал. За съжаление, историческият процес на преминаване на обществото от капитализъм към социа­лизъм не протече така, както Маркс го прогнозираше – да победи в силно развитите капиталистически държави. Новото общество, обществото на социализма, трябваше да изгради социално справедливо общество на базата на икономическите постижения на развития капитализъм. Но най-слабото звено във веригата на капитализма се оказа слаборазвитата, полуфеодална държава Царска Русия. Именно това звено се скъса.

В изграждането на социализма в източноевропейските страни, в това число и в България, историческото време се оказа малко за догонване на натрупания икономически потенциал в развитите капиталистически държави. Няма нужда от доказателство, че само високоразвитата икономика (което е цел на социализма) може да създаде материалните условия за пълно реализиране на социалната справедливост Това също помогна на контрареволюцията за реставрация на капитализма. В глобален мащаб все още не беше изчерпана политическата и икономическата мощ на капитализма.

Разбира се, спънка за социалистическото развитие бяха и някои субективни причини. Историята беше пришпорена в страните на победилата социалистическа революция  – СССР и страните от Източна Европа. Проявена бе революционна нетърпимост, граничеща с волунтаризъм. Допуснати бяха левичарски забежки. Примери – национализация или коопериране на всички частни дейности от услугите (бръснари, обущари, шивачи и други). Това бе фетишизация на обобществяване на средствата за производство. Не беше отчетено както от КПСС, така и от комунистическите партии на Източна Европа, в това число и в България, че в реализацията на преходния период не може да се елиминират успоредно вървящите социалистически и капиталистически форми на развитие. Пример за това е въведеният от Ленин НЕП. Творческо приложение на това Лениново наследство са Китай и Виетнам. Казано накратко, към обществото отвъд капитализма, което ще бъде социализмът на бъдещето, ще има преходен период. Елементи на капитализма и зараждащия се социализъм ще съществуват известно време успоредно. „Проявено бе историческо нетърпение. Не достигна време на социализма да се развие „в себе си“ като нова, по-прогресивна от капитализма система“ (7).

Подценени бяха икономическите стимули. Идеята за социална справедливост се изроди в неточното, немарксистко тълкуване на принципите за социално равенство. Между понятията „социална справедливост“ и „социално равенство“ има близко социално, политическо и психологическо звучене, но те не са тъждествени. Социалното равенство в социалистическото му тълкуване и приложение се разбира като равна стартова възможност за всеки член на обществото. На всеки член на обществото се предоставя възможността (според интелекта и физическите му възможности) за пълна реализация в житейския му път. За съжаление, този принцип в много случаи не е разбран правилно и е деформиран в социална уравниловка. Това се превърна в компромат за социалното равенство. Надценени бяха моралните стимули за сметка на икономическите.

Творческото развитие на марксистко-ленинската теория забуксува. Допуснати бяха догматични тълкувания и политическа сектантщина. Недостатъчно осъзнато бе, че марксизмът е метод на търсене на истината. Допусна се „упадък на научното мислене, интелектуално изолиране и размиване на научните дискусии.“ (8) Сериозната изследователска дейност на протичащите обществени явления се замени с цитатничество и опростенчески подход. „Като цяло идеологията при социализма не функционираше като идеология, а като пропаганда. Това лиши социализма от интелектуална мощ и светлина.“ (9) Прав е Тодор Живков, който в писмо до Михаил Горбачов справедливо и тревожно отбелязва, че „комунистическите партии както в СССР, така и в Източния блок, в това число и България, не успяха изцяло да се опрат и ръководят от обективните закономерности в развитието на обществото, да бъдат те превърнати в съюзник при изграждането на социализма.“ (10)

Решаваща роля за победата на капиталистическата контрареволюция се оказа десният опортюнизъм на Хрушчов и предателството на Горбачов и Елцин. Социализмът беше разложен отвътре с мощната подкрепа и подривна дейност на капиталистическите страни. И сега ме хвърля в смут секретното разпореждане на Горбачов за сътрудниците на ЦК на КПСС, с което се установява специален курс на американския долар. На ръководната партийна върхушка е разрешено да обменят един долар за 0,62 копейки, докато за всички останали граждани обменният курс е 6,25 рубли за един долар. На членовете на ЦК на КПСС и партийната номенклатура се разрешава, без ограничения, да теглят кредити, да купуват валута и да я изнасят в чужбина в техните новооткрити банки. Допуснато бе обуржоазяване на част от управленския елит. Формираха се привилегии, опити да се създаде затворено съсловие, стремеж да се излезе извън рамките на обществения контрол. Част от номенклатурата при държавния социализъм успя да превърне доходите си в капиталистическа собственост при въвеждането на т.нар. демократични, пазарни условия. Появиха се „червените“ олигарси, които станаха гробокопачи на социализма. Допуснаха се груби отклонения от принципа на разпределение според количеството и качеството на труда. Отслабен беше народният контрол над властимащите. Подмениха се социалистическите с буржоазни ценности в съзнанието на част от народа. Номенклатурната класа в КПСС заби последния гвоздей в ковчега на социализма в СССР. Какво предателство към социализма!

Вместо да бъде усъвършенстван социализмът, той беше ликвидиран и заменен с неолиберален капитализъм. Горбачовизмът е рецидив на хрушчовизма. Вместо икономически реформи, така както постъпи Китайската комунистическа партия, Горбачов и неговото обкръжение почнаха да променят политическата система. Разградена бе обществената надстройка. „Под знака на политически „реформи“ са ликвидирани такива държавни органи и звена като тайните служби, държавния контрол, държавни външнотърговски организации и т.н.“ (11)

Това предизвика политическата катастрофа на СССР. Колко цинично звучат думите на Михаил Горбачов, казани в лекцията му пред Анкарския университет: „Целта в живота ми беше унищожаването на комунизма, аз трябваше да отстраня цялото ръководството на КПСС и СССР. Предстоеше ми да разчистя и ръководствата във всички социалистически страни, изпълних главната цел на моя живот: унищожаване на комунизма в СССР и във всички социалистически страни.“ (12)

Какво предателство! Какъв цинизъм! Горбачов се превърна в предател на всички народи, за всички времена.

Горбачовизмът в КПСС е тежко политическо заболяване. Пътят, избран от Дън Сяопин за Китайската комунистическа партия, показва колко е важна ролята на личността в развитието на дадена социално-политическа система.

Социализмът не се провали. Той не беше утопия. Разгромен и предаден от ревизионистите на марксистко-ленинското учение и компрометиран от догматиците. „Не може да се провали една обществено-политическа система, която осигури за всички граждани на обществото работа и доходи за всички, почивка, жилище, безплатно лечение, безплатно образование, специални грижи за децата, достойни старини“ (13).

 

Кой е пътят, по който трябва да се върви към изграждане социализма на бъдещето

 

Ще развия мои разсъждения. На първо място е необходимо да се определи ясно разделителната линия между научните обяснения за социализма и утопичните конструкции, догматичните постулати и ревизионистичните теории за социализма с човешко лице. Да се откроят по-ясно икономическите му хоризонти в информационното общество. „Очевидно социализмът на новото хилядолетие, като отрицание на съвременната капиталистическа система, предполага съответното дълбоко концептуално осмисляне на неговите същностни характеристики и всестранна обосновка на практическата му реализация въз основа на верен анализ на движещите сили и процеси, на трансформиращото се пред очите ни съвременно общество“ (14). Сега пред левите мислители и теоретици стои задачата да моделират социализма на бъдещето. Да очертаят неговата конструкция в информационната епоха. Да разкодират неговото обновление и модернизация. „Модерният социализъм е невъзможен извън националните, регионалните и цивилизационните ценности“ (15). Този подход изисква развитието на социализма в различните страни да бъде съобразено с националните особености, степен на икономическо развитие, та дори и с географската ширина. Пример са Китай и Виетнам.

Интерес представляват и усилията на лейбъристката партия в Англия, която разви своя версия за перспективите обществото да отиде отвъд капитализма. Към тази цел в пътната си карта лейбъристите сочат борбата за демокрация и социална справедливост срещу бедността и неравенството. Дори авторът на „Краят на историята и последният човек“, опонентът на марксизма Франсис Фукуяма, е принуден да стигне до заключението, че много от нещата, казани от Карл Маркс, се оказват верни. БСП е в теоретичен и практически дълг към този фундаментален проблем. На 49-ия конгрес на партията, в политическата декларация „Съвременници на бъдещето – 125 години БСП“, беше направен опит БСП по-ясно и категорично да очертае левия си профил, като записа: „И сега нашата кауза е: социалистическо преобразуване на българското общество“. Оставам с впечатлението, че след Конгреса тази декларация потъна дълбоко в архивите на „Позитано“ и бе забравена. Основание за подобно впечатление е фактът, че във „Визия за България“ нищо не се каза по този въпрос.

Социализмът на бъдещето трябва да запази в социалистическата теория главното, фундаменталното, че социализмът е общество на социалната справедливост, общество на свободата и солидарността. Това изисква всеки труд да бъде оценяван според неговото качество и количество. За равен труд – равна заплата. Това е един от фундаменталните проблеми, които трябва да разреши социалистическото общество.

Бъдещият прочит на социалистическото общество ще бъде съобразен с обстоятелството, че то ще се реализира при нова социална структура на обществото, различна от индустриалното общество, в която доминираща класа беше пролетариатът. Пролетариатът през ХIХ и ХХ век от ерата на индустриалното общество е променил своя статус. Той вече не е класическият пролетариат – хора на тежкия физически труд. Съотношението между висококвалифицирания интелектуален труд и нискоквалифицирания физически труд е в полза на първия. Това от една страна. Другата е, че в редиците на хората на наемния труд, в епохата на информационното общество, вече са се появили нови доминиращи социални групи – като творците на знание и художествени ценности, заетите в услугите и други. Това е новата социална база на лявото, свързана не с преходната индустриална работническа класа, а с прекариата, тир-работниците, кибер-пролетариата, при която интелектът, а не физическите операции има водещо значение (16). Пролетариатът на умствения труд. Тази пъстра мозайка от хора на наемния труд не трябва да убягва от вниманието на БСП. Сега дилемата пред БСП е да се обърне към тези социални групи с ново отношение за тяхната социална значимост в обществото, с ясна лява политика и разбираеми послания. Това е пътят за печелене на доверието им. Да бъде припозната от тях като тяхна партия. Партия, която защитава техните интереси.

Социализмът на бъдещето при новите исторически условия ще се реализира чрез нови демократични методи, чрез еволюционната трансформация на ценностите, преодолявайки капиталистическото общество. Той ще преодолее анархията в общественото производство. Ще установи обществено, планомерно регулиране, според появяващите се потребности. Ще се опре на плановата организация в социално-икономическото развитие, която ще се ръководи от нуждите както на цялото общество, така и на всеки негов член.

Това ще бъде новата социална справедливост. Ще цитирам моята съгражданка, голямата актриса Луна Давидова: „Социализмът като идея е най-хуманната, най-човеколюбивата. Идеите на социализма са вечни – дали в бъдеще те ще се наричат социалистически или ще носят друго име, то те отново ще се осмислят.“ (17) Поддържам изцяло тезата на професор Евгений Гиндев, че „капитализмът е минало на човечеството, но не и негово бъдеще“ (18).

Ерата на либералния капитализъм не се доказа. Тя няма бъдеще. От направеното проучване, обхванало повече от 34 000 души в 28 държави от западните либерални демокрации, като САЩ, Франция и др., 56% отговарят, че капитализмът в сегашната си форма нанася повече вреда, отколкото полза в света. Заключителният акорд на капитализма ще бъде неговият залез. Преодоляването му ще бъде общество отвъд капитализма, общество на нова икономическа и социална цивилизация. Аз го наричам Социализъм на бъдещето. Актуално звучат и днес думите на Фридрих Енгелс, че социализмът ще бъде „скок на човечеството от царството на необходимостта в царството на свободата“ (19).

Това според мен е великата задача, на която трябва да се посвети Социализмът на бъдещето. Не назад, а напред към Карл Маркс. Прав е проф. Добрин Спасов, който подчертава, че „изучаването на марксизма е като изкачването на висок връх, от който се вижда надалеч.“ (20)

Ще обобщя. Социализмът на бъдещето ще бъде надграждане над досегашният опит в изграждане на социализма. Опит, който е стъпка с по-голяма сигурност по трасето, начертано от постиндустриалната епоха. Епохата на информационното общество. Епоха на нови информационни и социални технологии.

Социализмът на бъдещето е исторически неизбежен.

 

 

Ползвана литература:

(1) Андрей Фурсов. „Какво бъдеще очаква света“, в. „Нова Зора“, бр.З, 15.01.2019 г.

(2) М. Янков. Българският преход от социализъм към капитализъм, с. 27-28, Тип-топ прес, София, 2005 г.

(3) Вж. Любен Аладжов. „Социализмът и капитализмът в България през ХХI век“, в. „Дума“, 31.01.2001 г., Иван Пехливанов „Индустрията на България – вчера, днес и утре“; в. „Нова Зора“, бр.13 от 30.03.2011 г.

(4) М. Янков. Българският преход от социализъм към капитализъм, с. 467, Тип-топ прес, София, 2005 г.

(5) Васил Левски. Страници от писмата на В. Левски, с. 37, Държавно военно издателство, София, 1971 г.

(6) Вж. Карл Маркс и Фридрих Енгелс. Избрани произведения, т. 2, с. 16, Партиздат, София, 1984 г.

(7) Александър Лилов. Диалогът на цивилизациите,  „З. Стоянов“ и университетско изд. „Св. Климент Охридски“, София, 2004 г.

8) Добрин Спасов. „Философски увод към социалистическата идейност.“, в. „Дума“, бр.230, 13 09.1991 г.

(9) Александър Лилов. Диалогът на цивилизациите, с. 340,  изд. „3. Стоянов“ и университетско изд. „Св. Климент Охридски“, София, 2004 г.

(10) Вж. Тодор Живков. „Политиката е отговорна пред историята“, в. „Нова Зора“, бр.41 от 6.11.2018 г.

(11) Ангел Димов. Китайският социализъм, с. 32, Български аграрен съюз, София, 2005 г.

(12) Койчо Петров. Колапсът на комунизма, стр. 531, Нов Свят, София, 2001 г.

(13) Георги Пирински. „Какво предлагат социалистите“, списание „Ново време“, с. 29, бр.З, 2019 г.

(14) Васил Проданов „Завръщане на Маркс“, сп. „Понеделник“, бр.5-6, стр. 39, 2018 г.

(15) Луна Давидова, в. „Бузлуджа“, бр.19, 20. 09.1993 г.

(16) Евгений Гиндев. Векът на Сталин, т. 3, с. 396,  „Нова Зора“, 2009 г.

(17) Вж. Карл Маркс и Фридрих Енгелс. Избрани произведения, том 1, стр. 150, Партиздат, София, 1984 г.

(28) Добрин Спасов, „Философски увод към социалистическата идейност“, в. „Дума“, бр.230, 13. 09. 1991 г. и есе „Задгробният живот на марксизма“.

 

 

Георги Захариев (1936 г.)  е дългогодишен активист на БСП. Бил е директор на Междуокръжната партийна школа в Стара Загора, секретар на Общинския съвет на БСП в Раднево и председател на профсъюзната организация в миньорския град, председател на общинския партиен съвет в Казанлък в периода 1990-1996 г. и народен представител в 37-ото Народно събрание. Участвал в учредяването на Националното движение „Русофили“. След 2006 г. е председател на кооперация „Единство“ в с. Кънчево, област Стара Загора. През 2010 година излезе  книгата му „Кооперативното земеделие в с. Кънчево – спомени и документи“. През м. май 2011 година Захариев излезе книгата му „Разломно време“ на издателство „Зора“ със спомени, статии, речи, изказвания и негови интервюта. През 2014 г. излиза неговата мемориална книга „Преживяното – от остър ъгъл“, в която представя своя живот и този на неговото поколение, преминало през три епохи, както самият той ги дефинира: монархофашизъм, социалистическо съзидание и контрареволюцията, довела до реставрация на дивия капитализъм в България.

 

 

Източник: списание Ново време, брой 3-4, март-април 2020

 

 

 

 

75 години от Великата Победа: обща отговорност пред историята и бъдещето – Владимир Путин

 

Изминаха 75 години, откакто завърши Великата Отечествена война. За тези години израснаха няколко поколения. Промени се политическата карта на планетата. Няма го Съветския съюз, който спечели грандиозна, съкрушителна победа над нацизма, спаси целия свят. Пък и самите събития на онази война, дори за нейните участници, са далечно минало. Но защо в Русия 9 май се отбелязва като най-главният празник, а на 22 юни  животът като че замира и бучка засяда в гърлото? 

Прието е да се казва: войната остави дълбока следа в историята на всяко семейство. Зад тези думи стои съдбата на милиони хора, техните страдания и болка от загубата. Гордостта, правдата и паметта.

За моите родители войната - това са страшните мъки на блокадния Ленинград, където е починал моят двегодишен  брат Витя, където по чудо е останала жива майка ми. Баща ми е бил освободен от боева  служба, но е отишъл като доброволец  да защитава родния град - постъпил е както и милиони съветски граждани. Воювал е на плацдарма "Невский пятачок", бил е тежко ранен. И колкото повече де отдалечават тези години, толкова по-голяма е потребността да поговоря с родителите си, да науча подробности за военния период на техния живот. Но вече е невъзможно да попитам нещо, затова свято пазя в сърцето си разговорите с баща ми и с мама на тази тема, техните  сдържани емоции. 

За мен и моите връстници е важно нашите деца, внуци, правнуци да разбират през какви изпитания и мъки са минали техните предци. Как, защо са успели да устоят и да победят? Откъде се е взела тяхната наистина желязна сила на духа, която е изумявала и възхищавала целия свят? Да, те са защитавали своя дом, децата си, близките си, семейството. Но всички ги е обединявала любовта към Родината, към Отечеството. Това дълбоко, личностно чувство в цялата си пълнота е отразено в самата същност на нашия народ и е станало едно от определящите в неговата героична, жертвена борба против нацистите.

Хората често питат: "Как ще се държи настоящото поколение? Какво ще се случи в критична ситуация?" Пред очите ми са млади лекари, медицински сестри, понякога вчерашни студенти, които днес отиват в "червената зона", за да спасяват хора. Нашите войници в борбата с международния тероризъм в Северен Кавказ, в Сирия, стояха на смърт. Много млади момчета. Много бойци на легендарната, безсмъртна шеста авиационна рота бяха на 19-20 години. Но всички показаха, че са достойни за подвига на войниците на страната ни, които я защитаваха по време на Великата отечествена война.

Уверен съм, че в характера на руския народ е да изпълняваш своя дълг, да не жалееш себе си, ако това изискват обстоятелствата.   Самоотверженост, патриотизъм, любов към родния дом, към своето семейство, към Отечеството - тези ценности и днес за руското общество са фундаментални, кардинални. Общо взето, на тях в голяма степен се държи суверенитетът на нашата страна.

Сега у нас се появиха нови традиции, родени от хората, като Безсмъртният полк. Това е марш на нашата благодарна памет, на кръвната, живата връзка между поколенията. Милиони хора излизат на шествия с фотографии на свои роднини, които са защитавали Отечеството и са победили нацизма. Това означава, че техният живот, изпитанията и жертвите, победата, която ни дадоха, никога няма да бъдат забравени.

Нашата отговорност пред миналото и бъдещето е да направим всичко, за да предотвратим повторението на тези страшни трагедии. Затова сметнах за свой дълг да изляза със статия за Втората световна и Великата отечествена война. Неведнъж обсъждах тази идея в разговори със световни лидери, срещнах тяхното разбиране. В края на миналата година на срещата на върха на лидерите на страните от ОНД  всички бяхме единни: важно е да предадем на потомците паметта за това, че победата над нацизма е спечелена преди всичко  от съветския народ, че в тази героична борба - на фронта и в тила, рамо до рамо - стояха представители на всички републики на Съветския съюз. Тогава говорих с колегите си и за нелекия  предвоенен период.

Този разговор предизвика голям отзвук в Европа и в света. Значи, обръщането към уроците от миналото е наистина необходимо и злободневно. В същото време имаше много емоции, лошо скривани комплекси, шумни обвинения. Редица политици по навик побързаха да заявят, че Русия се опитва да пренапише историята. При това обаче те не можаха да опровергаят нито един факт, нито един приведен аргумент. Разбира се, трудно е, че и невъзможно, да се спори с автентични документи, които впрочем се съхраняват не само в руските, но и в чуждестранните архиви.

Затова има нужда да се продължи анализът на причините, довели до световната война, размишленията за нейните тежки събития, трагедии и победи, за нейните уроци - за страната ни и за целия свят. И тук, повтарям, принципно важно е да се опираме само на архивни материали, на свидетелствата на съвременниците,  да изключим всякакви идеологически и политизирани добавки.

Още веднъж ще напомня очевидното: дълбоките причини за Втората световна война в голяма степен произтичат от решенията, взети по резултатите от Първата световна война. Версайският договор за Германия стана символ на дълбока несправедливост. Фактически ставаше дума за ограбване на страната, която е била длъжна да заплати огромни репарации на западните съюзници, изтощаващи икономиката й. Главнокомандващият на Съюзните сили, френският маршал Ф. Фош пророчески описа Версай: "Това не е мир. Това е примирие за двадесет години".

Именно националното унижение формира хранителна среда за радикални и реваншистки настроения в Германия. Нацистите използваха умело тези чувства, градяха своята пропаганда, обещавайки да избавят Германия от "наследството на Версай", да възстановят миналото й могъщество, а по същество тласкаха немския народ към нова война. Парадоксално е, но за това пряко или косвено способстваха западните държави, преди всичко Великобритания и САЩ. Техните финансови и промишлени кръгове твърде активно влагаха капитали в немските фабрики и заводи, произвеждащи продукция с военно предназначение.  А сред аристокрацията и политическия истаблишмънт  имаше немалко привърженици на радикалните, крайно десни, националистически движения, набиращи сила в Германия и в Европа.

Версайското "устройство на света" породи многобройни скрити противоречия и явни конфликти. В основата им  бяха произволно оформените от победителите в Първата световна война граници на новите европейски държави. Практически веднага след появата им на картата, започнаха териториални спорове и взаимни претенции, които се превърнаха в мини със забавено действие.

Един от най-важните резултати от Първата световна война е създаването на Лигата на нациите. На тази международна организация се възлагаха големи надежди да осигури дългосрочен мир и колективна сигурност. Това беше прогресивна идея, чието последователно реализиране  без преувеличение можеше да предотврати повторение на ужасите на глобалната война.

Лигата на нациите обаче, която беше доминирана от държавите-победителки Великобритания и Франция, показа своята неефективност и просто затъна в празни приказки. В Лигата на нациите, а и въобще на европейския континент, не бяха чути нееднократните призиви на Съветския съюз да се създаде равноправна система на колективна сигурност. В частност, за сключване на Източноевропейски и Тихоокеански пактове, които биха могли да поставят бариера пред агресията. Тези предложения бяха игнорирани.

Лигата на нациите не успя да предотврати и конфликтите в различни части на света, като нападението на Италия над Етиопия, гражданската война в Испания, агресията на Япония срещу Китай, аншлуса с Австрия. А в случая с Мюнхенския сговор - в който освен Хитлер и Мусолини, участваха лидерите на Великобритания и Франция, с пълното одобрение на Съвета на Лигата на нациите стана разчленяването на Чехословакия. Във връзка с това ще отбележа,  че за разлика от мнозина тогавашни лидери на Европа, Сталин не се опетнява с лична среща с Хитлер, който тогава минава за напълно уважаван политик в западните среди, беше желан гост в европейските столици.

В частта за Чехословакия заедно с Германия действа и Полша. Те предварително и заедно решават  кой коя чехословашка земя ще получи. На 20 септември 1938 г. полският посланик в Германия Й. Липски съобщава на министъра на външните работи на Полша Й. Бек уверенията на Хитлер: "... ако въпросът между Полша и Чехословакия стигне до конфликт въз основа на полските интереси в Тешин, Райхът ще застане на наша [полска] страна". Главатарят на нацистите дори даваше подсказки, съветваше началото на полските действия " да последват... едва след като германците окупират Судетските планини".

В Полша си даваха сметка, че без подкрепата на Хитлер нейните агресивни планове биха били обречени на провал. Тук ще цитирам запис на разговора на германския посланик във Варшава, г-н А. Молтке с Й. Бек, от 1 октомври 1938 г., за полско-чешките отношения и позицията на СССР по този въпрос. Ето какво пише там: "... г-н Бек ... изрази огромна благодарност за лоялната интерпретация на полските интереси на конференцията в Мюнхен, както и за искреността на отношенията по време на конфликта в Чехия. Правителството и обществеността [има се предвид на Полша] изцяло отдават дължимото на позициите на фюрера и райхсканцлера".

Разделянето на Чехословакия беше жестоко и цинично. Мюнхен срина дори официалните, крехки гаранции, които останаха на континента. Той показа, че взаимните споразумения не струват нищо. Именно Мюнхенският сговор послужи за  "спусък", след който голямата война в Европа стана неизбежна.

Днес европейските политици, и преди всичко полските лидери, биха искали да "премълчат" Мюнхен. Защо? Не само защото техните страни тогава предадоха своите задължения и подкрепиха Мюнхенския сговор, но и защото някои от тях участваха в разделянето на плячката. Но и защото е някак си неудобно да се припомня, че в онези драматични дни от 1938 година само СССР се застъпва за Чехословакия.

Съветският съюз, изхождайки от своите  международни задължения, включително от споразуменията с Франция и Чехословакия, се опитваше да предотврати трагедията. Докато Полша, преследвайки своите интереси, с всички сили възпрепятстваше създаването на система за колективна сигурност в Европа. На 19 септември 1938 година полският министър на външните работи Й. Бек директно пише за това на споменатия вече посланик Й. Липски преди срещата си с Хитлер: "... през последната година полското правителство четири пъти отхвърли предложението да се присъедини към международната интервенция в защита на Чехословакия".

Британия, както и Франция, която тогава беше главен съюзник на чехите и словаците, предпочетоха да се откажат от гаранциите си и да хвърлят на разтерзаване тази източноевропейска държава. Не просто да се откажат, а да насочат стремежите на нацистите на изток, с цел Германия и Съветският съюз неизбежно да се сблъскат и да се обезкървят взаимно.

Именно в това се заключваше западната политика на "умиротворение". И не само по отношение на Третия райх, но и към други участници в т.нар. Антикоминтерновски пакт - фашистка Италия и милитаристка Япония. Кулминацията й в Далечния Изток стана англо-японското споразумение от лятото на 1939 година., което развърза ръцете на Токио в Китай. Водещите европейски сили не искаха да признаят каква смъртна опасност за целия свят произтича от Германия и нейните съюзници. Надяваха се, че тях самите войната ще ги заобиколи.

Мюнхенското споразумение показа на Съветския съюз, че западните страни ще решават проблемите на сигурността, без да отчитат неговите интереси. А при удобен случай те могат да сформират антисъветски фронт.

Наред с това Съветският съюз се стараеше до последната възможност да използва всеки шанс за създаване на антихитлерова коалиция. Ще повторя: въпреки двуличната позиция на страните от Запада. Така през разузнавателните служби съветското ръководство получаваше подробна информация за задкулисните англо-германски контакти през лятото на 1939 година. Обръщам внимание, че те се провеждаха много интензивно и при това практически едновременно с тристранните разговори на представители на Франция, Великобритания и СССР, които, напротив, бяха умишлено бавени от западните партньори. В тази връзка ще цитирам документ от британските архиви. Това е инструкция от британската военна мисия, която пристигна в Москва през август 1939 година. В нея направо се казва, че делегацията трябва да "води преговори много бавно"; че "правителството на Обединеното кралство не е готово да поеме върху себе си подробна разписани ангажименти, които биха могли да ограничат нашата свобода на действие при всякакви обстоятелства". Ще отбележа също: за разлика от британската и френската, съветската делегация се ръководеше от висши ръководители на Червената армия, които имаха всички необходими правомощия за "подписване на военна конвенция за организиране на военна отбрана на Англия, Франция и СССР срещу агресията в Европа".

Своята роля в провала на преговорите изигра Полша, която не искаше да поема никакви задължения пред съветската страна. Дори под натиск на западните съюзници полското ръководство отказва да сътрудничи на Червената армия в конфронтацията срещу Вермахта.  И едва когато стана известно за пристигането на Рибентроп в Москва, Й. Бек неохотно, не директно, а чрез френски дипломати, уведоми съветската страна: "... в случай на съвместни действия срещу германската агресия, сътрудничество между Полша и СССР при технически условия, които трябва да бъдат определени, не е изключено". В същото време той обясни на колегите си: "... Аз не съм против тази формулировка само с цел улесняване на тактиката. Нашата принципна гледна точка по отношение на СССР е окончателна и остава непроменена".

В създадената ситуация Съветският съюз подписа Договор за ненападение с Германия. Фактически той направи това последен от европейските държави и на фона на реалната опасност да се сблъска с война на два фронта - с Германия на запад и Япония на изток, където вече се водеха интензивни битки по река Халхин-Гол.

Сталин и неговото обкръжение заслужават много справедливи обвинения. Ние помним престъпленията на режима срещу собствения ни народ, и ужасите на масовите репресии. Ще повторя: съветските лидери могат да бъдат упреквани по много причини, но не и за липса на разбиране за същността на външните заплахи. Те видяха, че се опитват да оставят Съветския съюз един на един с Германия и нейните съюзници. И те действаха, осъзнавайки тази реална опасност, за да спечелят драгоценно време за засилване на отбраната на страната.

За пакта за ненападение, сключен по това време, сега се говори много и се отправят претенции именно по адрес на съвременна Русия. Да, Русия е приемник на СССР, а съветският период, с всичките му триумфи и трагедии, е неразделна част от нашата хилядолетна история. Но също така ви напомням, че Съветският съюз даде правна и морална оценка на т. нар. Пакт Молотов-Рибентроп. В резолюция на Върховния съвет от 24 декември 1989 г. тайните протоколи бяха официално осъдени като "акт на лична власт", който не отразява "волята на съветския народ, който не носи отговорност за тази конспирация".

В същото време други държави предпочитат да не си спомнят споразуменията, подписани между нацистите и западните политици. Да не говорим за правната или политическата оценка на подобно сътрудничество, включително мълчаливото съгласие на някои европейски лидери с варварските планове на нацистите, до тяхното пряко насърчаване. Какво стои зад циничната фраза на полския посланик в Германия Й. Липски, изречена в беседа с Хитлер на 20 септември 1938 г .: "... за решението на еврейския въпрос ние [поляците] ще му поставим ... красив паметник във Варшава".

Ние не знаем също дали е имало някакви тайни "протоколи" и приложения към споразуменията на редица държави с нацистите. Остава само да "вярваме на думите им". По-специално, материалите за тайните англо-германски преговори все още не са разсекретени. Затова призоваваме всички държави да засилят процеса на отваряне на архивите си, публикуването на неизвестни досега документи от предвоенния и военния период. Така, както прави Русия през последните години. Тук сме готови за широко сътрудничество, за съвместни изследователски проекти на историци.

Но да се върнем към събитията непосредствено преди Втората световна война. Наивно беше да се вярва, че след като се разправи с Чехословакия, Хитлер няма да предяви нови териториални претенции. Този път към доскорошния му съучастник в раздела на Чехословакия - Полша. Между другото, поводът тук беше и наследството на Версай - съдбата на така наречения Данцигски коридор. Последвалата трагедия на Полша беше изцяло на съвестта на тогавашното полско ръководство, което попречи на сключването на англо-франко-съветския военен съюз и разчиташе на помощта на западните партньори. То постави народа си под колелата на хитлеровската машина за унищожение.

Германската офанзива се развива в пълно съответствие с доктрината за блицкриг. Въпреки жестоката, героична съпротива на полската армия, само седмица след избухването на войната, на 8 септември 1939 г., германските войски са в покрайнините на Варшава. И военно-политическият елит на Полша избяга на територията на Румъния до 17 септември, предавайки своя народ, който продължи да се бори с нашествениците.

Западните съюзници не оправдаха полските надежди. След обявяването на война на Германия, френските войски напреднаха само на няколко десетки километра във вътрешността на германската територия. Всичко изглеждаше само като демонстрация на активни действия. Освен това Англо-френският Върховен военен съвет, заседаващ за първи път на 12 септември 1939 г. във френския Абвил, решава да спре напълно настъплението поради бързото развитие на събитията в Полша. Започна прословутата "странна война". Това е пряко предателство от страна на Франция и Англия на задълженията им към Полша.

По-късно, по време на процеса в Нюрнберг, германските генерали обясниха бързия си успех на Изток. Бившият началник-щаб на оперативното ръководство на Върховното главно командване на въоръжените сили на Германия генерал А. Йодл призна: "... ако не бяхме победени през 1939 г., то това е само защото на запад по време на войната ни с Полша приблизително 110 френски и английски дивизии срещу 23 германски дивизии, остават напълно бездейни".

Помолих да се събере от архивите целият масив материали, свързани с контактите на СССР и Германия в драматичните дни на август и септември 1939 година. Както свидетелстват документите: точка 2-ра от Секретния протокол към Договора за ненападение между Германия и СССР от 23 август установява, че в случай на териториално-политическо преустройство на областите, влизащи в състава на Полската държава, границата на сферата на интересите на двете държави трябва "приблизително да преминава по линията на реките Нарева, Висла и Сана". С други думи, в съветската сфера на влияние влизат не само територии, на които живее предимно украинско и беларуско население, но и исторически полски земи в междуречието на Буг и Висла. Не всички сега знаят за този факт.

Както и това, че веднага след нападението срещу Полша през първите септемврийски дни на 1939 г. Берлин упорито и многократно призовава Москва да се присъедини към военните действия. Съветското ръководство обаче игнорира подобни призиви. И няма намерение да се включва в драматично развиващите се събития до последна възможност.

Едва когато става окончателно ясно, че Великобритания и Франция нямат намерение да помогнат на своя съюзник, а вермахтът е способен бързо да окупира цялата Полша и да излезе фактически на подстъпите към Минск, е взето решение на сутринта на 17 септември да се вкарат войсковите съединения на Червената армия в т.нар. източни покрайнини. Днес те са част от територията на Беларус, Украйна и Литва.

Очевидно е, че не е имало други варианти. В противен случай рисковете за СССР щяха да се увеличат многократно, тъй като, повтарям, старата съветско-полска граница преминава само на няколко десетки километра от Минск. И неизбежната война с нацистите щеше да започне за страната от изключително неблагоприятни стратегически позиции. А милиони хора от различни националности, включително евреи, живеещи в близост до Брест и Гродно, Перемишъл, Лвов и Вилно, ще бъдат хвърлени на унищожение от нацистите и техните местни слуги - антисемити и радикални националисти.

Фактът, че Съветският съюз до последната възможност се опитваше да избегне участието в разгарящия се конфликт и не искаше да играе на страната на Германия, доведе до това, че реалният контакт на съветските и германските войски се случи много на изток от границите, посочени в тайния протокол. Не край Висла, а приблизително по така наречената линия Кързън, която през 1919 г. е препоръчана от Антантата като източна граница на Полша.

Както знаете, условното наклонение е трудно да се приложи към вече настъпили събития. Мога само да кажа, че през септември 1939 г. съветското ръководство имаше възможност да прокара западните граници на СССР още повече на запад, чак до Варшава, но реши да не го направи.

Германците предложиха да се определи ново статукво. На 28 септември 1939 г. в Москва И. Рибентроп и В. Молотов подписват Договора за приятелство и границата между СССР и Германия, както и тайния протокол за промяна на държавната граница, който признава демаркационната линия, където де-факто стоят две армии.

През есента на 1939 г., решавайки своите военно-стратегически, отбранителни задачи, Съветският съюз започва процеса на инкорпорация на Латвия, Литва и Естония. Влизането им в СССР е осъществено на договорна основа, със съгласието на избраните власти. Това беше в съответствие с тогавашното международно и държавно право. Освен това през октомври 1939 г. град Вилно и околният регион, преди това част от Полша, са върнати в Литва. Прибалтийските републики в рамките на СССР запазиха своите органи на властта, езика и имаха представителство в съветските висши държавни структури.

През всичките тези месеци на дипломатическата и военно-политическата борба, работата на разузнаването, която беше невидима за любопитните очи, не спря. Москва разбра, че пред нея има непримирим и жесток враг, че вече се води скрита война с нацизма. И няма причина да възприемаме официалните изявления, официални протоколни записки от онези години, като доказателство за "приятелството" между СССР и Германия. СССР имаше активни търговски и технически контакти не само с Германия, но и с други страни. В същото време Хитлер многократно се опитваше да вкара СССР в конфронтация с Великобритания. Съветското ръководство обаче не се поддаде на тези убеждения.

Хитлер прави последния си опит да убеди Съветския съюз да предприеме съвместни действия по време на посещението на Молотов в Берлин през ноември 1940 г. Но Молотов точно спазва инструкциите на Сталин, като се ограничава до общи дискусии за идеята на германците за присъединяване на СССР към Тристранния пакт - съюза на Германия, Италия и Япония, подписан през септември 1940 г. и насочен срещу Великобритания и САЩ. Неслучайно още на 17 ноември Молотов инструктира съветския пратеник в Лондон И. Майски по следния начин: "За да се ориентирате ... В Берлин не беше подписан никакъв договор и не беше предвидено да се подпише. Случаят в Берлин беше ограничен до ... размяна на мнения ... Германците и японците, както виждате, много биха искали да ни насочат към Персийския залив и Индия. Отхвърлихме дискусията по този въпрос, тъй като считаме такъв съвет от Германия за неподходящ". А на 25 ноември съветското ръководство сложи край на това. Официално на Берлин бяха изложени условия, които бяха неприемливи за нацистите, включително изтеглянето на германските войски от Финландия, споразумение за взаимна помощ между СССР и България и редица други. По този начин, умишлено изключвайки за себе си всякаква възможност за присъединяване към Пакта. Тази позиция окончателно укрепи намерението на фюрера да започне война срещу СССР. И вече през декември, като остави настрана всички предупреждения на своите стратези за катастрофалната опасност от война на два фронта, Хитлер одобри плана на Барбароса. Той направи това, осъзнавайки, че именно Съветският съюз е основната сила, която му се противопоставя в Европа. И че предстоящият сблъсък на Изток ще реши изхода на световната война. И беше сигурен, че походът срещу Москва ще бъде бърз и успешен.

Това, което искам да подчертая специално, е, че западните страни фактически тогава се съгласяват със съветските действия и признават стремежа на Съветския съюз да гарантира сигурността си. Така още на 1 октомври 1939 година тогава бившият началник на британското Адмиралтейство У. Чърчил в изказване по радиото заявява: "Русия провежда студена политика на собствените си интереси... За защитата на Русия от нацистката заплаха явно беше необходимо руските армии да застанат на тази линия (има се предвид западната граница)". На 4 октомври 1939 г. в Камарата на лордовете британският външен министър Е. Халифакс заяви: "... трябва да се припомни, че действията на съветското правителство се състоят в прехвърляне на границата по същество на линията, препоръчана от лорд Кързън по време на Версайската конференция ... Цитирам само исторически факти и вярвам, че те са неоспорими". Известният британски политически и държавен деятел Д. Лойд Джордж подчертава: "Руските армии окупираха територии, които не бяха полски и които бяха насилствено превзети от Полша след Първата световна война ... Би било акт на престъпно безумие да се постави руското придвижване под общ знаменател с придвижването на немците".

А в неофициални разговори със съветския пълномощен министър И. Майски английските висши политици и дипломати говориха по-открито. Британският заместник-министър на външните работи Р. Бътлър на 17 октомври 1939 г. сподели, че: "... в британските правителствени кръгове те смятат, че не може да се поставя въпрос за връщането на Западна Украйна и Беларус в Полша. Ако е възможно да се създаде етнографска Полша със скромен размер с гаранция не само от СССР и Германия, но също Англия и Франция, британското правителство ще се смята за напълно удовлетворено". На 27 октомври 1939 г. главният съветник на Н. Чембърлейн Х. Уилсън казва: "Полша трябва ... да бъде възстановена като независима държава в своята етнографска база, но без Западна Украйна и Беларус".

Заслужава да се отбележи, че по време на тези разговори беше проучена също почвата за подобряване на съветско-британските отношения. Тези контакти до голяма степен поставиха основата на бъдещия съюз и антихитлеристката коалиция. Сред отговорните, далновидни политици се открои У. Чърчил, който въпреки добре познатата антипатия към СССР, и по-рано се застъпваше за сътрудничество с него. Още през май 1939 г. той заяви в Камарата на общините: "Ще бъдем в смъртна опасност, ако не успеем да създадем голям съюз срещу агресията. Би било пълна глупост, ако отхвърлим естественото сътрудничество със Съветска Русия". И след избухването на военните действия в Европа - на среща с И. Майски на 6 октомври 1939 г., той поверително заяви, че "... няма сериозни противоречия между Великобритания и СССР и, следователно, няма основания за напрегнати и незадоволителни отношения. Британското правителство ... би искало да развие ... търговски отношения. Освен това би било готово да обсъди всякакви други мерки, които биха могли да помогнат за подобряване на отношенията".

Втората световна война не се случи за една нощ, не започна внезапно, изведнъж. И германската агресия срещу Полша не беше внезапна. Тя е резултат от много тенденции и фактори в световната политика от този период. Всички предвоенни събития бяха подредени в една съдбовна верига. Но, разбира се, основното, което предопредели най-голямата трагедия в историята на човечеството, е държавният егоизъм, малодушието, снизхождението към набиращия сила агресор и неподготвеността на политическите елити да търсят компромис.

Следователно е несправедливо да се твърди, че двудневното посещение в Москва на нацисткия външен министър Рибентроп е основната причина, която породи Втората световна война. Всички водещи страни в една или друга степен носят своя дял на вината за нейното начало. Всяка от тях направи непоправими грешки, като по презумпция повярва, че е възможно да надхитрите другите, да си осигурите едностранни предимства или да остане далеч от предстоящата световна катастрофа. И за такава късогледство, за отказа да създадат система за колективна сигурност, те трябваше да платят с милиони животи, с колосални загуби.

Пиша за това без най-малкото намерение да поемам ролята на съдия, да обвинявам или оправдавам някого, особено да инициирам нов кръг от международна информационна конфронтация в историческата област, който може да сблъска държави и народи. Смятам, че с търсенето на балансирани оценки за миналите събития трябва да се занимава академичната наука с широко представителство на уважавани учени от различни страни. Всички имаме нужда от истина и обективност. От своя страна винаги съм насърчавал и призовавам колегите към спокоен, открит и доверителен диалог. Към самокритичен, безпристрастен поглед към общо минало. Такъв подход ще позволи да не се повтарят допуснатите грешки и да се гарантира спокойно и успешно развитие в продължение на много години напред.

Въпреки това много от нашите партньори все още не са готови за съвместна работа. Напротив, преследвайки целите си, те увеличават броя и мащаба на информационните атаки срещу страната ни, искат да ни принудят да се оправдаваме, да се чувстваме виновни. Приемат откровено лицемерни и политизирани декларации. Например резолюцията за значението на запазването на историческата памет за бъдещето на Европа, одобрена от Европейския парламент на 19 септември 2019 г., директно обвиняваща СССР, заедно с нацистка Германия, в разпалването на Втората световна война. Естествено, там не се споменава за Мюнхен.

Смятам, че подобни "книжа" - не мога да нарека тази резолюция документ - с явното намерение да се предизвика скандал, са опасни, реални заплахи. В крайна сметка тя беше приета от много уважаван орган. И какво демонстрира? Колкото и тъжно да е, това е съзнателна политика за унищожаване на следвоенния световен ред, създаването на който беше въпрос на чест и отговорност на държавите, редица представители на които днес гласуваха за тази невярна декларация. И по този начин те посегнаха на заключенията на Нюрнбергския трибунал, на усилията на световната общност, която създаде универсални международни институции след победата през 1945 година. Припомням в тази връзка, че самият процес на европейска интеграция, по време на който бяха създадени съответните структури, включително Европейският парламент, стана възможен само благодарение на поуките от миналото, на неговите ясни правни и политически оценки. А тези, които съзнателно поставят под въпрос този консенсус, разрушават основите на следвоенна Европа.

Освен заплахата за основните принципи на световния ред, има и морална, нравствена страна. Подигравките и издевателствата с паметта - това е подлост. Тази подлост може да е умишлена, лицемерна и напълно осъзната, когато в изявленията за 75-годишнината от края на Втората световна война се изброяват всички членове на антихитлеристката коалиция с изключение на СССР. Подлостта може да бъде страхлива, когато събарят паметници, издигнати в чест на борците срещу нацизма, оправдавайки срамните действия с лъжливи лозунги за борба срещу нежелана идеология и уж окупация. Подлостта може да е кървава, когато тези, които се противопоставят на неонацистите и наследниците на Бандера, биват убивани и изгаряни. Повтарям, подлостта се проявява по различни начини, но от това тя не престава да бъде отвратителна.

Забравянето на уроците на историята неизбежно води до тежка разплата. Ние твърдо ще защитаваме истината въз основа на документирани исторически факти. Продължаваме честно и безпристрастно да говорим за събитията от Втората световна война. Това е насочено и към мащабен проект за създаване в Русия на най-голямата колекция от архивни документи, кино- и фотоматериали за историята на Втората световна война и предвоенния период.

Такава работа вече е в ход. Също така използвах много нови, наскоро намерени, разсекретени материали при подготовката на тази статия. И в тази връзка мога отговорно да заявя, че няма архивни документи, които да потвърждават версията за намерението на СССР да започне превантивна война срещу Германия. Да, съветското военно ръководство се придържаше към доктрината, че в случай на агресия Червената армия бързо ще отблъсне противника, ще премине в настъпление и ще води война на противниковата територия. Подобни стратегически планове обаче изобщо не означават намерение на СССР да атакува първи Германия.

Разбира се, днес на разположение на историците са документи от военните планове, директиви на съветския и германския щаб. И накрая, знаем как се развиха събитията в реалността. От висотата на тези знания мнозина говорят за действия, грешките, погрешните изчисления на военно-политическото ръководство на страната. Ще кажа едно в тази връзка: наред с огромния поток от дезинформация от различни видове, съветските лидери получиха и реална информация за предстоящата нацистка агресия. И в предвоенните месеци те предприеха стъпки, насочени към повишаване боеспособността на страната, включително скрития призив към част от военнослужещите, отговорни за обучението, за преместване на формирования и резерви от вътрешните военни окръзи към западните граници.

Войната не беше внезапна, чакаха я, подготвяха се за нея. Но нацисткият удар беше наистина безпрецедентен в историята по разрушителната си мощ. На 22 юни 1941 г. Съветският съюз се сблъсква с  най-мощната, мобилизирана и обучена армия в света, за която работи индустриалният, икономическият, военният потенциал на почти цяла Европа. В тази смъртоносна инвазия участваха не само вермахтът, но и германските сателити, военните контингенти на много други държави на европейския континент.

Тежките военни поражения от 1941 г. доведоха страната до ръба на катастрофата. Необходимо беше да се възстанови бойната готовност и контролируемост чрез необикновени методи, универсална мобилизация и напрягането на всички сили на държавата и хората. През лятото на 41-ва под вражески огън започва евакуацията в източната част на страната на милиони граждани, стотици фабрики и заводи. В кратки срокове в тила е създадено производство на оръжие и боеприпаси, което започва да пристига на фронта още през първата военна зима, а до 1943 г. е надминато военното производство на Германия и нейните съюзници . За година и половина съветските хора постигнаха това, което изглеждаше невъзможно. Както на фронта, така и в тила. И досега е трудно да се осъзнае, да се разбере и да си представим какви невероятни усилия, мъжество и самоотверженост са изисквали тези велики постижения.

Срещу мощната, въоръжена до зъби, хладнокръвна, агресивна нацистка машина се изправи гигантската сила на съветското общество, обединено от желанието да защити родната си земя. За да отмъсти на врага, който е разбил, стъпкал мирния живот, неговите планове и надежди.

Разбира се, по време на тази ужасна, кървава война някои хора бяха обладани от страх, объркване, отчаяние. Имаше предателство и дезертьорство. Казваха си думата жестоките пропасти, породени от революцията и Гражданската война, нихилизмът, подигравателното отношение към националната история, традиции, вяра, които болшевиките се опитаха да насаждат, особено в първите години след идването им на власт. Но общото отношение на съветските граждани и нашите сънародници, които се оказаха в чужбина, беше друго - да спасим, да запазим родината си. Това беше истински, неудържим импулс. Хората търсеха подкрепа в истинските патриотични ценности.

Нацистките "стратези" бяха убедени, че огромна многонационална държава лесно може да се сгромоляса под собствената си тежест. Надяваха се внезапната война, нейната безмилостност и непоносими трудности неизбежно да изострят междуетническите отношения. И страната да бъде разделена на части. Хитлер категорично заяви: "Политиката ни към народите, обитаващи огромните простори на Русия, трябва да бъде да насърчава всяка форма на несъгласие и разцепление".

Но още от първите дни стана ясно, че този нацистки план се е провалил. Брестската крепост беше защитавана до последната капка кръв от войници от над 30 националности. През цялата война - и в големи решителни битки, и в защитата на всеки плацдарм, на всеки метър родна земя  - виждаме примери за такова единство.

За евакуираните милиони регионът на Волга и Урал, Сибир и Далечния Изток, републиките на Централна Азия и Кавказ станаха роден дом. Жителите им споделяха последното си, подкрепяха ги с всичко възможно. Приятелството на народите, взаимната им помощ станаха за врага истинска неразрушима крепост.

Каквото и да говорят сега, Съветският съюз, Червената армия, внесоха основния, решаващия принос за разгрома на нацизма. Герои, които се сражаваха до края, обкръжени в Белосток и Могильов, Уман и Киев, Вязма и Харков. Те тръгваха в атака под Москва и Сталинград, Севастопол и Одеса, Курск и Смоленск. Освободиха Варшава, Белград, Виена и Прага. Те взеха с щурм Кьонигсберг и Берлин.

Ние поддържаме истинската, а не гладка или лакирана истина за войната. Тази народна, човешка истина - сурова, горчива и безпощадна - до голяма степен ни беше предадена от писатели и поети, преминали през огъня и ада на фронтовите изпитания. За моите, както и за другите поколения - техните честни, дълбоки истории, романи, пронизваща "лейтенантска проза" и стихотворения оставиха отпечатък в душата ни завинаги. Те станаха завещание - да почитаме ветераните, които направиха всичко, което могат,  за Победата. Да помним онези, които останаха на бойното поле.

И днес простите и велики в своята същност реплики от стихотворението на Александър Твардовски "Убит съм край Ржев ...", посветени на участниците в кървавата, брутална битка от Великата отечествена война в централната част на съветско-германския фронт, са шокиращи. Само по време на сраженията за град Ржев и Ржевския плацдарм от октомври 1941 г. до март 1943 г. Червената армия загуби, включително ранени и изчезнали, 1 милион 342 хиляди 888 души. Казвам за пръв път тези страшни, трагични, все още далеч непълни числа, събрани от архивни източници - отдавайки почит на подвига на известни и безименни герои, за които в следвоенните години поради различни причини говориха незаслужено, несправедливо малко или мълчаха напълно.

Ще цитирам друг документ. Това е докладът на Международната комисия за репарации от Германия, оглавена от И. Майски, подготвен през февруари 1945 г. Задачата на Комисията беше да определи формулата, според която победената Германия трябваше да компенсира щетите, понесени от побеждаващите сили. Комисията заключи, че "броят на изхабените от Германия войнико-дни, прекарани на съветския фронт, надхвърля това число на всички останали съюзнически фронтове поне 10 пъти. Съветският фронт привлича също четири пети от немските танкове и около две трети от немските самолети" . Като цяло на СССР се паднаха около 75 процента от всички военни усилия на антихитлеристката коалиция. За годините на войната Червената армия "помита" 626 дивизии от държавите на "оста", от които 508 са германски.

На 28 април 1942 г. Рузвелт в обръщението си към американската нация заяви: "Руските войски унищожиха и продължават да унищожават повече от човешката сила, самолетите, танковете и пушките на нашия общ враг, отколкото цялата останала Организация на обединените нации." Чърчил в съобщение до Сталин на 27 септември 1944 г. пише, че "именно руската армия извади червата на германската военна машина ...".

Тази оценка резонира по целия свят. Защото в тези думи се съдържа същата велика истина, която никой тогава не поставя под въпрос. Почти 27 милиона съветски граждани загинаха на фронтовете, в германски плен, умираха от глад и бомбардировки, в гетата и пещите на нацистките лагери на смъртта. СССР загуби един от седем свои граждани, Великобритания - един от 127, а САЩ - един от 320 души. За съжаление, тази цифра на най-тежките, непоправими загуби на Съветския съюз не е окончателна. Необходимо е да се продължи усилената работа за възстановяване на имената и съдбите на всички загинали - бойци на Червената армия, партизани, агенти под прикритие, военнопленници и затворници от концлагери, цивилни, унищожени от наказателни отряди. Това е наш дълг. И тук специална роля принадлежи на участниците в движението за издирване, на военно-патриотични и доброволчески сдружения, такива проекти като електронната база данни "Памет на хората", базирана на архивни документи. И, разбира се, е необходимо тясно международно сътрудничество при решаването на такъв общ хуманитарен проблем.

До победата довеждат усилията на всички страни и народи, които се борят с общия враг. Британската армия защитава родината си от нахлуване, воюва с нацистите и техните сателити в Средиземно море, в Северна Африка. Американските и британските войски освободиха Италия, откриха Втория фронт. САЩ нанесоха мощни, смазващи удари на агресора в Тихия океан. Помним колосалните жертви на китайския народ и огромната му роля в разгрома на японските милитаристи. Няма да забравим бойците на "Сражаваща се Франция", които не признаха срамната капитулация и продължиха борбата срещу нацистите.

Винаги ще бъдем благодарни за помощта, оказана от съюзниците, предоставили на Червената армия боеприпаси, суровини, храна и оборудване. И тя беше значителна - около 7 процента от обема на военното производство на Съветския съюз.

Ядрото на антихитлеристката коалиция започна да се оформя веднага след атаката срещу Съветския съюз, когато САЩ и Великобритания безусловно я подкрепиха в борбата срещу нацистка Германия. По време на Техеранската конференция от 1943 г. Сталин, Рузвелт и Чърчил сформираха съюз от велики сили, постигнаха съгласие за развитието на коалиционната дипломация, съвместна стратегия в борбата срещу общата смъртна заплаха. Лидерите на Голямата тройка имаха ясно разбиране, че комбинацията от индустриални, ресурсни и военни потенциали на СССР, САЩ, Великобритания ще създаде безспорно превъзходство над врага.

Съветският съюз изпълни изцяло задълженията си към съюзниците, като винаги протягаше ръка на помощ. По този начин, в мащабната операция "Багратион" в Беларус, Червената армия подкрепи десанта на англо-американските войски в Нормандия. През януари 1945 г., пробивайки до Одер, нашите войници сложиха край на последното мощно настъпление на Вермахта на Западния фронт в Ардените. И три месеца след победата над Германия, СССР, в пълно съответствие със споразуменията от Ялта, обявява война на Япония и побеждава милионната Квантунска армия.

Още през юли 1941 г. съветското ръководство заявява, че "целта на войната срещу фашистките потисници е не само премахването на заплахата, надвиснала над страната ни, но и помощ за всички народи на Европа, стенещи под игото на немския фашизъм". Към средата на 1944 г. врагът е изгонен на практика от цялата съветска територия. Но той трябваше да бъде довършен до края в неговата бърлога. И Червената армия започна освободителна мисия в Европа. Тя спаси цели народи от унищожение и поробителство, от ужаса на Холокоста. Спаси ги с цената на стотици хиляди животи на съветските войници.

Важно е също да не забравяме за огромната материална помощ, която СССР оказва на освободените страни за премахване на заплахата от глад и за възстановяване на икономиката и инфраструктурата. Той направи това в момент, когато на хиляди километри от Брест до Москва и Волга се простираха само пепелища. Например през май 1945 г. австрийското правителство поиска СССР да предостави хранителни помощи, тъй като "не знаеше как да изхрани населението си през следващите седем седмици преди новата реколта". Съгласието на съветското ръководство да изпрати храна на държавния канцлер на временното правителство на Австрийската република К. Ренер е определено като "спасителен акт ...", който "австрийците никога няма да забравят".

Съюзниците създадоха съвместно Международния военен трибунал, предназначен да накаже нацистките политически и военни престъпници. В неговите решения е дадена ясна правна квалификация на такива престъпления срещу човечността като геноцид, етнически и религиозни прочиствания, антисемитизъм и ксенофобия. Пряко и недвусмислено Нюрнбергският трибунал осъди и съучастниците на нацистите, сътрудниците от различни видове.

Това срамно явление присъства във всички европейски страни. Такива "фигури" като Петен, Квислинг, Власов, Бандера, техните сътрудници и последователи - макар и облечени в дрехите на борци за национална независимост или свобода от комунизма, са предатели и палачи. По безчовечност те често превъзхождаха своите господари. Опитвайки се да спечелят благоволение, като част от специални наказателни групи те с охота изпълняваха най-канибалските поръчки. Дело на техните кървави ръце са екзекуциите в Бабий Яр, Волинското клане, изгореният Хатин или акциите за изтребването на евреите в Литва и Латвия.

И днес нашата позиция  остава неизменна:  не може да има оправдание за престъпните деяния на помагачите на нацизма, за тях няма срок на давност. Затова предизвиква недоумение, когато в редица страни тези, които са се опетнили със сътрудничество с нацистите,  изведнъж се приравняват с ветераните от Втората световна война.  Смятам че е недопустимо да се поставя знак на равенство между освободители и окупанти. А героизирането на помагачите на нацистите мога да разглеждам само като предателство към паметта на нашите бащи и дядовци.  Предателство към тези идеали, които обединиха народите в борбата с нацизма.

Тогава пред ръководителите на СССР, САЩ и Великобритания стоеше без преувеличение историческа задача. Сталин, Рузвелт и Чърчил представяха страни с различна идеология, държавни стремежи, интереси, култура, но те проявиха огромна политическа воля, издигнаха се над противоречията и пристрастията и поставиха на преден план истинските интереси на света. В резултат на това те можаха да стигнат до съгласие и да постигнат решение, от  което спечели цялото човечество.

Държавите победителки ни оставиха система, която стана квинтесенция на интелектуалните и политическите търсения на няколко столетия. Серията конференции - Техеранската, Ялтинската, тази в Сан-Фанциско, Потсдамската - положиха основата на това, че ето вече 75 години, независимо от много острите противоречия,  светът живее без глобална война.

Историческият ревизионизъм, чиито проявления наблюдаваме сега на Запад, при това преди всичко по отношение на Втората световна война и нейните резултати, е опасен с това, че грубо и цинично извращава разбирането на принципите на мирното развитие, заложени през 1945 г. от конференциите в Ялта и Сан-Франциско. Главното историческо достижение на Ялта и другите решения от онова време се състои в съгласието за създаване на механизъм, който би позволил на водещите държави да остават в рамките на дипломацията при разрешаването на възникващи между тях разногласия.

ХХ век донесе тотални и всеобхватни световни конфликти, а през 1945 година на арената излезе и ядреното оръжие, способно физически да унищожи Земята.  С други думи, уреждането на споровете със силови методи стана  изключително опасно. И победителите във Втората световна война разбираха това. Разбираха го и съзнаваха собствената си отговорност пред човечеството. 

През 1945 г. бе отчетен печалният опит на Лигата на нациите. Структурата на Съвета за сигурност при ООН бе разработена по такъв начин, че да направи максимално конкретни и действени гаранциите за мира. Така се появи институцията на постоянните членове на Съвета за сигурност и правото на вето като тяхна привилегия и отговорност. 

Какво означава правото на вето в Съвета за безопасност на ООН? Казано направо, това е единствената разумна алтернатива на прекия сблъсък на най-големите държави. Това е заявяване от страна на една от петте държави, че едно или друго решение за нея е неприемливо, противоречи на интересите й и на представите й за правилния подход. И останалите държави, дори ако не са съгласни с това, приемат такава позиция като даденост, като се отказват от опитите да осъществят своите едностранни стремежи. Т.е., така или иначе, трябва да се търсят компромиси.

Новото глобално противопоставяне започна почти веднага след завършването на Втората световна война и понякога имаше много ожесточен характер. И това, че студената война не прерасна в трета световна, потвърди убедително ефективността на договореностите, сключени от Голямата тройка. Правилата на поведение,  съгласувани при създаването на ООН, позволиха по-нататък да се минимизират рисковете и да се държи под контрол противопоставянето.

Разбира се, ние виждаме, че системата на ООН сега работи с напрежение и не така ефективно, както би могла. Но ООН както и преди изпълнява своята основна функция. Принципите в дейността на Съвета за безопасност на ООН са уникален механизъм за предотвратяване на голяма война или на глобален конфликт.

Звучащите твърде често в последните години призиви да се отмени правото на вето, да се откаже на постоянните членове на Съвета за безопасност да имат особени възможности, на практика са безотговорни. Та нали ако това стане, Организацията на обединените нации ще се превърне по същество в същата онази Лига на нациите - събрание за празни разговори, лишено от каквито и да било лостове за въздействие върху световните процеси;  добре е известно как е завършило всичко. Именно затова държавите-победителки са подходили към формирането на нова система на световния ред пределно сериозно, за да не повторят грешките на предшествениците. 

Създаването на съвременната система на международните отношения е един от най-важните резултати от Втората световна война. Дори най-непримиримите противоречия - геополитически, идеологически, икономически - не пречат да се намират форми за мирно съвместно съществуване и взаимодействие, ако има желание и воля за това. Светът днес преживява не най-спокойните времена. Всичко се променя: от глобалното разполагане на силите и влиянието до социалните, икономическите и технологичните основи на живота на обществата, на държавите и на цели континенти. В миналите епохи скокове от такъв мащаб практически никога не са минавали без големи военни конфликти,  без силова схватка за изграждане на нова глобална йерархия.  Благодарение на мъдростта и далновидността на политическите дейци на съюзните държави можа да бъде създадена система, която възпира от крайни прояви  такова обективно съперничество, исторически присъщо на световното развитие.

Наш дълг - на всички, които поемат върху себе си политическата отговорност, преди всичко на представителите на държавите-победителки във Втората световна война, да гарантираме, че таи система де е запазила и се е усъвършенствала. Днес, както и през  1945 година, е важно да проявим политическа воля и заедно да обсъдим бъдещето. Нашите колеги - господата Си Цзинпин, Макрон, Тръмп, Джонсън - подкрепиха издигнатата от Русия инициатива да се проведе среща на лидерите на петте ядрени държави - постоянни членки на Съвета за сигурност. Ние им благодарим за това и разчитаме, че такава лична среща може да се състои при първа възможност.

Как ние виждаме дневния ред на предстоящата среща на? Преди всичко, според нас, е целесъобразно да обсъдим стъпки за развитие на колективните  начала в световните дела, да поговорим откровено по въпросите за запазването на мира, за укрепването на глобалната и регионалната сигурност, за контрола над стратегическите въоръжения, за съвместните усилия в противодействието на тероризма, екстремизма и другите актуални предизвикателства и заплахи. 

Отделна тема в дневния ред на срещата е ситуацията в глобалната икономика, преди всичко преодоляването на икономическата криза,  предизвикана от пандемията на коронавируса. Нашите страни предприемат безпрецедентни мерки за защита на здравето и живота на хората, за подкрепа на гражданите, попаднали в трудна жизнена ситуация.  Но колко тежки ще бъдат последиците от пандемията, колко бързо глобалната икономика ще се измъкне от рецесията, зависи от нашите способности  да работим заедно и съгласувано като истински партньори. Толкова повече е недопустимо превръщането на икономиката  в инструмент за натиск и противопоставяне.  Сред нужните теми са опазването на околната среда и борбата с изменението на климата, а също осигуряването на сигурността в глобалното информационно пространство.

Предлаганият от Русия дневен ред  на предстоящата среща на върха на "петорката"  е изключително важен и актуален както за нашите страни, така и за целия свят. И по всички пунктове ние имаме конкретни идеи и инициативи.

Не може да има съмнения, че срещата на върха между Русия, Китай, Франция, САЩ и Великобритания ще изиграе важна роля в търсенето на общи отговори на съвременните предизвикателства и заплахи и ще демонстрира общата ангажираност  към духа на сътрудничество, към онези високи хуманистични идеали и ценности, за които рамо до рамо се сражаваха  бащите и дядовците ни.

Опирайки се на общата историческа памет, ние можем и сме длъжни да се доверяваме един на друг. Това ще послужи като стабилна основа за успешни преговори и съгласувани действия за укрепване на стабилността и сигурността на планетата,  за процъфтяването и благополучието на всички държави.  Без преувеличение, в това се състоят нашият общ дълг и отговорност пред  целия свят, пред сегашните и бъдещите поколения.

 

 

Превод: Велиана  Христова     

 

(Статията е публикувана едновременно на английски език в авторитетното американско издание "National Interest" и на руски във в. "Российская газета" и в сайта на Кремъл)