В училището се ражда и умира всяко общество – Велиана Христова

 

                                Държавата и нацията се изграждат

                                или разграждат не чрез икономиката,

                                а чрез образованието

 

Когато преди няколко години в предаване на БНТ ни показваха Георги Димитров с дамаджана в ръка да пее кръчмарска песничка, някои се смееха. Било поднасяне на историята по нетрадиционен начин.

Когато издадоха „Под игото“ на шльокавица, някои все още се подсмихваха – било нетрадицио­нен начин да бъдат привлечени младите. Когато една дама реши да „преведе“ най-българския роман със съвременни „разбираеми“ думи, вече никой не се засмя, обществото бе възмутено, хора дори излязоха да протестират на улицата.

Не реагира единствено институцията, която държавата е поставила да защитава интересите на същите тези хора в образованието – МОН.

Във всички документи за развитието на България, в партийните програми преди избори образованието обикновено е някъде пó към края, след финансите, икономиката, армията – някъде в раздела „Социални политики“. Но понеже към него има отношение буквално всяко семейство,  то винаги е обявявано за приоритет. За целите на пропагандата.

На мен поне обаче не ми е известен български политик или политическа формация, която наистина да осъзнава за какво служи образованието в днешния свят на глобални зависимости и противоборства. Обикновено на преден план се изтъква ролята му за формирането на знаещи и можещи млади хора, които трябва да са конкурентоспособни сред връстниците си по света и подготвени за реализация на пазара на труда. Има го, разбира се, и този елемент, но той все повече се превръща в изтъркана от употреба „парадигма“, задължителна за изговаряне в доклади и речи, сиреч – в празен звук. И колкото повече се папагалят подобни заучени фрази, взети конюнктурно  от официалните доклади на Европейската комисия, толкова по-надолу се сриват постиженията на учениците ни. Факт, който ясно изпъква, когато проследим резултатите на българските деца в няколко последователни издания на международното изследване PISA в последните години.

Не е достатъчно да имаш развиваща се икономика, за която да подготвяш „адекватни кадри“. По-скоро е обратното: ще имаш развиваща се икономика и развито общество изобщо, ако образованието формира „адекватно“ национално мислене. Което означава

 

                                                         свобода чрез знание

 

България по уникален начин два пъти в историята си е доказала това – в ІХ ‒ Х век, когато чрез знанието държавата ни придобива цивилизацион­на роля в Европа; и през ХІХ век,  когато знанието прокарва първите стъпки на новата българска държавност.

Ала точно това в съвременния свят на глобално противопоставяне не е желано от неговия задокеански хегемон. Приказките, че националната държава е остаряла форма на организация от ХІХ век и че развитието на  съвременна Европа е в заличаването на националните различия, е само едно перфидно прикриване на реалните цели на хегемона. Напротив, днес повече от всякога е валидна истината, че не може да има силна Европа без силни национални държави. Става въпрос, разбира се, не за  противопоставяне на интересите на отделните нации, а за защита на тези интереси, от чието обединяване, а не заличаване, да се върви към бъдещето на силна Европа. И тук стои със страшна сила въпросът какво мислене формира образованието у поколенията и формира ли го изобщо.

Често разказвам нещо, което преживях преди няколко години в Северна Турция, в странджанския град Къркларели  (бивш Лозенград), когато кметската власт там бе все още светска и портретите на Ататюрк бяха навсякъде. При първите ми посещения там с група студенти и преподаватели не забелязах никаква разлика във външния вид на жените – напълно европейски. При последното ни пътуване обаче нямаше как да не ни се набие в очи, че възрастните туркини бяха облечени като всички европейки, докато младите жени по улиците бяха целите увити във  фереджета. На удивлението ми кметът на града каза: „Ние изпуснахме училището. Ислямът влезе в училището, а от него отиде в обществото“.

Ето това прави училището – формира нацията. Нейното мислене и поведение. Нейната духовност. Разказвам това, защото то прекрасно илюстрира, че в новата европейска история всяка идеология, която иска да обсеби трайно широки слоеве от населението, използва за целта образованието. Този процес, доколкото върви по-бавно, не е толкова видим, но е много трудно обратим. Има изследвания, които показват, че е достатъчно да бъдат идеологически обработени чрез пропагандата и образованието три поколения, за да бъде обърнат менталният код на една нация. И от това кой как и за какво използва образованието зависи каква нация ще имаш след 20 години.

Хайде да си дадем сметка какво се случва с българското училище в последните 30 години на „прехода“.  През 1990 г. се започна с това, че в онзи приет като скандален доклад за развитието на България прословутите Ран и Ът написаха на половин страничка, че образователната ни система е еталон за Европа и не бива да я пипаме, като, разбира се, премахнем някои идеологически постулати. И какво направихме ние с „еталона за Европа“? Докарахме го дотам, че българчетата в момента са последни в Европа по знания и умения! И дори практическото обучение в работна среда, основа за нашите някогашни техникуми, което през 1992 г. швейцарците заимстваха от нас, сега ни се представя като швейцарски опит в „дуалното обучение“, на който те щели да ни обучават!

Нека проследим само няколко факта на

 

                               пълзящото отродяване на българското образование

 

 Защо например в началния курс замениха бившия предмет „Родинознание“ с „Човекът и природата“? Ще кажете дреболия, но не е. Мъничка стъпка все по посока на отродяването. Костадин Костадинов, който сега стана политик от „Възраждане“, в едно интервю преди много време ми каза: „Зададох  този въпрос на експерт от министерството и вижте какво ми каза тази „специалистка“: „Думата Родина е натоварена с негативни конотации“ (подтекстове)! Дреболия, а?

Друг факт. На всички е известно, че чужда фондация, финансирана от чужда държава – „Америка за България“, е навлязла тъй дълбоко в нашите училища, че на практика създава паралелна образователна система – с всичките ѝ инициативи, конкурси, програми, обучения на учители и ученици и пр.  В тези изяви обаче няма нищо българско. „Американският оптимизъм среща българския потенциал“ – в образованието ни вече доминира едно мислене, което няма общо с манталитета на българина, с традициите на страната ни. Тази фондация се намесва дори при създаването на учебни програми, финансира подготовката на учители – явно не в духа на онзи бивш „еталон за Европа“. С пълното съдействие на образователното ни министерство. И това вече се приема за нормално… А не е.

Естествено, в програмите на чуждите будители  няма да чуете ни дума за български език, за българска история или литература и не дай, Боже, за национална идентичност. Натискът е огромен, при това не само от САЩ. Преди време  френският посланик у нас тогава Ксавие дьо Кабан, известен със скандалните си намеси във вътрешните дела на България, 40 минути разправя на учените ни в БАН, че не трябва да се набляга на националната ни история, защото тя била пречка пред европейското обединение. Но никой в залата не го попита кога ще поиска да не се набляга на Жана д`Арк, на „Марсилезата“ или на величието на френските крале в някоя аудитория в неговата Франция, където би бил изхвърлен през прозореца на втората минута.  

Впрочем, инвазиите в нашето образование не са една и две. Какви ли не наши и чужди грантови неправителствени организации шетат из училищата ни. Дори религиозна структура като Ордена на тамплиерите прави сред учениците ни конкурси за есета и какво ли не още (с участието на МОН!), въпреки законовата забрана религиозни институции да развиват дейност в училищата. Известни са скандалите, които избухнаха заради опитите в училищата да се въведат т.нар. джендър помагала и анкети тип „поличка или панталонче искат момченцата“ плюс прояви на разни фондации от типа на „Джендър образование, изследвания и технологии“ или „Български център за джендър изследвания“ – без дори да сме подписали скандалната Истанбулска конвенция, узаконяваща равни права за всички  „социални роли“ на половете.

Разбира се, няма как да пропуснем държавната политика, която бе насадена чрез новия Закон за предучилищното и училищното образование, наложен силово от ГЕРБ в парламента през 2016 г. На практика той разгражда националната образователна система, вменявайки „автономия“ на средните училища.

Сред многото поразии, задълбочени чрез старанието на МОН, особено се открояват новите учебни програми по образуващи нацията предмети като история и литература. Те не предполагат задълбочени знания, елиминират причинно-следствените връзки от изучаваните процеси и естествено няма как да водят до осмисляне на знанията до степен, пораждаща активно гражданско поведение. Всъщност, прави се точно обратното на това, което се заявява. Да не говорим, че с новия учебен план от последните два класа на гимназията бяха премахнати почти всички общообразователни предмети, включително историята – задължителното съдържание е свито цялото само в годините до Х клас.

Процесите на обработка на съзнанието в желана от властта посока обаче започват още от началния курс. Вижте какво изучават 10-годишните български деца. Чета дословно от учебника за IV клас: „До 1944 г. държавниците неведнъж нарушавали демокрацията, но обществото отстоява демократичните ценности, а модерната българска култура става част от европейския културен живот. А след Втората световна война Европа е разделена на Западна – демократична, и Източна – комунистическа. Режимът, установен в България, потъпква демокрацията и нарушава човешките права. Управляващите потискат свободата на творчеството и преследват всяко несъгласие.“ И точка. Сравнявайки тези два периода, представени по този начин, кой от тях изглежда по-привлекателен за едно начеващо познанието си 10-годишно дете?

Пресен е скандалът с историята за Х клас, която МОН (отдавна загубило идеологическата си девственост) под диктата на две странични за професионализма лица, превърна в обикновена доктрина на нова неолиберална или дори неофашистка (както предпочитате) идеология. Тази идеология може да бъде накратко описана: оневиняване на фашизма, премълчаване на революционните борби у нас след 20-те години на миналия век, на зверствата и убийствата на хиляди българи; пълна липса на темата за Съпротивата срещу фашизма във Втората световна война, тотално обругаване на социалистическия период. Плюс представяне на СССР и Русия като вселенско зло.

Видни наши историци бяха принуждавани да „поправят и допълват“ учебниците, написани от тях, с още „факти“ за „престъпния режим на комунизма“. Идеологизацията в училище и скопяването на миналото в момента са дори по-силни от онези, които бяха допреди 30 години. Учителите негодуват, но мълчат. Казват – от страх.

За опитите да се омаловажат или заличат фактите за турското робство тук няма да говоря. Те са всеизвестни – като започнем от „османското присъствие“ през 1992 г. и стигнем до изхвърлянето на „Балканджи Йово“ и „три синджира роби“ от новите програми. Оруел го е казал: „Който контролира миналото, контролира бъдещето; който контролира настоящето, контролира миналото.“

 

                                                          А литературата?

 

За съжаление на новите доктринери цялата българска класика е социал­на и революционна. Първо се опитаха литературата в учебната програма да се изучава по теми, не по хронология или по произход, в една тема трябваше да се учат едновременно български и чужди автори от различни епохи и стилове. Слава богу, съпротивата на учители пресече опитите за такъв тюрлюгювеч. Но някои „зеленчуци“ от тази манджа останаха в програмите.

В  V клас например, когато децата за пръв път се срещат с отделен автор – в случая Ботев, стихотворението „Хайдути“ е съчетано с песента „Троица братя града градиха“ и с „Легенда за рома“. В VІ клас „Отечество любезно“ на Вазов е подредено заедно с романа „Моето семейство и други животни“ на Джерълд Даръл.  Какво познание за литературата ще остане в главите на децата от всичко това? Да не говорим, че от учебните програми са изхвърлени изобщо „вредни“ за новата доктрина неща като публицистиката на Ботев или фейлетоните на Алеко.

Веднъж ми се наложи да обяснявам на седмокласник спешно преди класна работа кой е Левски и защо Вазов използва контраста „един монах бледен в килията тъмна“. Детето слушаше с отворени уста, задаваше прекрасни смислени въпроси и призори само попита: „А защо в училище не ни разказват тези неща?“. Очакваше учителката да му пише двойка, понеже няма да напише нещата от учебника. Тя му писа 6+. Важно е как учителите преподават литература днес. Как ще разкажат на децата за заптиетата в „Една българка“, които  отстъпват пред възрастната жена с болното момче. Това чрез емоцията, събудена от сюжета, подсъзнателно внушава на детето уважение към старите хора и към състраданието ‒ много повече от скучните уроци и европроекти по „гражданско образование“ с казионната им дидактичност.

И ако някое дете ви каже, че му е скучно или трудно по литература, значи учителят му преподава не литература, а учебникарски теми, запълващи определения му хорариум. Преподава не „Под игото“, а това, че „образите, чиято „тираничност“ и „лишеност“ имат митологичен произход, са странни и привлекателни поради връзката им с мистериите на изкуството, красотата, безумие­то и пиянството“. Това пише в учебника. То всъщност изхвърля белетристиката и поезията от училище. 

Литературата е чувство, чувството създава манталитет, възпитава, създава нацията. Може да имаш сто суперпрограмисти, може да им плащаш по пет бона на месец, но те не са нация, ако не са минали през страданието на Моканина, ако не са чакали бялата лястовица и не са осмислили защо единствено един луд се е осмелил да протестира на мегдана срещу избиването на въстаналите против поробителя. „Обесиха го на касапницата“. И когато властващите днес набиват, че „Градушка“ на Яворов илюстрира темата „природа“, ти става ясно, че трябва да си Мунчо, за да протестираш... Ето това е литературата.

Да знаеш строежа на атомното ядро или интегралното смятане в математиката, безспорно е много важно, но то не те изправя пред избора добро или зло и не те прави човек и българин.

Миналата година учени обявиха, че са открили вещество, което можело да заличава нежелани спомени от паметта. После други учени ги опровергаха. Ето така се опитват да заличат паметта на един народ чрез обработване на младите поколения. Пълзящите опити за това никак не са случайни грешки. Не е достатъчно да се разруши икономиката, трябва освен това да се разруши духовността на един народ, за да загуби той своята идентичност. А това става през училището. Една политическа и неолиберална лоботомия, едно проникване в мозъка, която подменя нацията, без да се нуждае от скалпел и наркоза.

Разтревожени сме от демографския срив у нас – най-скоротечния в рамките на Евросъюза, но трябва да сме не по-малко разтревожени от духовния срив на нацията. Този срив най-лесно се постига чрез училището. По-лесно е да обработиш младите, отколкото възрастните, които имат памет. Хитлеровият министърът на пропагандата Гьобелс има една мисъл, която добре илюстрира това, което се случва у нас сега: „Отнемете на един народ историята и само след едно поколение този народ ще стане стадо, готово да бъде командвано и безропотно да следва този, който му нареди каквото и да било.“

Това са само бегли щрихи по темата как се подменя нация през и чрез училището. Често се питаме защо все повече хора виждат несъстоятелността на сегашното управление, но не  се насочват към БСП като към алтернатива. Аз имам моето обяснение – 30 години вече в училището, в повечето медии, от трибуни, от социалните мрежи по повод и без повод се леят обилни хули по БСП, по дейците на  Съпротивата („бандити и терористи“), по годините на социализма, по лявото изобщо. За тези години ден след ден, капка по капка то бе сатанизирано. Младите българи в мнозинството си просто не знаят почти нищо от новата история на народа си, а когато нямаш знания, няма как да мислиш. От знанията ги лишиха съзнателно, да мислят няма как да ги научат. И не е смешно, когато гимназисти от последните класове ти казват, че поемата „Септември“ на Гео Милев е написана за Априлското въстание. Страшно е, понеже показва каква държава и каква нация се формира в момента. Образователният министър си го каза откровено: „Ние направихме нашия цивилизационен избор и него формираме у децата в училище“.

Лявото обаче не противостои адекватно на тези целенасочени процеси. В продължение на 30 години то се оставя без съпротива да бъде  превърнато в чудовище. И се чуди защо хората, омерзени от сегашната власт, не търсят при него алтернативата. Ами защото масовото съзнание вече е възприело внушението, че то е „престъпно“. А след още 30 години по този начин? Преди дни в Унгария, където властта в момента се опитва да прокара ново „европейски ориентирано“ учебно съдържание, учителите скочиха: „Няма да преподаваме фашизъм!“. Нашите учители мълчат. Ето затова е важно левицата и конкретно БСП да поставят образованието в своите документи и в своите действия в началото, а не в края.

 

Източник: списание „Ново време“, бр. 1-2/2020 г.

 

Велиана Христова е журналист, доктор по филология. Специализира в областта на образованието и науката. Съставител, автор и съавтор на 6 книги. Член е на европейската организация за наука „Euroscience“ и на УС на фондация „Еврика“. Носител е на наградите на СБЖ, МОН, БАН, СБУ, Съюза на учените, на Сметната палата, Археологическия институт с музей-БАН, както и на наградата на НС на БСП за политическа журналистика и публицистика „Георги Кирков“

 

 

 

 

 

 

 

Българският патриотизъм и русофилството – Юрий Борисов

 

                                       Западът – Русия: „или – или” или „и – и”

„Евроконтиненталното“ постепенно се налага като контрапункт на „евроатлантическото“. Това е културен процес, който все по-настойчиво тласка европейските лидери да осъзнават и признават неизбежното налагане на многополюсния свят.

Основната геополитическа характеристика на епохата, в която живеем, е противопоставянето на Запада срещу Русия, представяно като избор „или ‒ или“. Това противопоставяне и съответната дилема като негов идеологически продукт пронизват всички основни сфери на обществена активност – политика, икономика, култура, спорт…

В България, която в по-голямата част от своята история е последовател и подражател на чужди цивилизационни модели, официозната пропаганда, а (както виждаме напоследък) и официални държавни институции, енергично налагат тезата, че българският патриотизъм и българското русофилство взаимно се изключват. Всеки трябва да избере – или България, която категорично и безвъзвратно се е ориентирала към Запада, или Русия, която фатално ни дърпа към миналото. Или демокрация, прогрес и бъдеще, или деспотизъм, назадничавост и мрак (1). Тези взаимоизключвания са повсеместни – в политически речи, политическо поведение и публицистика.

Как се появи съвременната русофобия? Каква е нейната същност? Несъвместими ли са наистина българският патриотизъм и българското русофилство? Неестествено ли е сътрудничеството между Западна Европа и Русия или, напротив – логиката на съвременното развитие предполага такова сътрудничество? Днес тези въпроси са блокирани, тъй като русофобията се представя аксиоматично като сърцевина на западния, в т.ч. и на българския патриотизъм. А аксиомите не се обосновават.

                                                                               *  *  *

Оценката за „културна несъвместимост“ между демократичния свят и Русия започва да се формира в САЩ веднага след победата на болшевишката революция през 1917 г. И то не просто в медиите, а и в академични среди. Тази нагласа е особено силна по време на Студената война. Тогава СССР се представя като опасен и агресивен, а това отношение днес се прехвърля върху Русия. Тази оценка става обща за целия западен свят, който продължава да подхранва и поддържа т.нар. русофобия и днес. С „ръката на Кремъл“ обясняват конфликтите навсякъде по света.

За да бъде картината безспорна, към нея се добавя и образът на „дивата и кръвожадна“ Русия от по-предишни векове. Според една от американските исторически школи нищо в Русия не се е променило по същество от Петър Първи до Путин. Тази теза жъне успех и се взима на въоръжение от политици, учени и журналисти.

Съответно ръководителят на тази „агресивна и дива държава“ не може да бъде нормален политик и западната пропаганда му изгражда злодейски образ. Найл Фергюсън, британски геополитик и професор в Оксфордския и в Харвардския университет, видя във Владимир Путин „руски еквивалент на Пиночет или Франко“, други с лекота го сравняват с Хитлер. Русофобията отива дотам, че обявява руския президент за ментално болен – имал бил неврологично заболяване, следствие от преживяна в детството травма, според „експерти“ на Пентагона, които определиха и диагнозата – синдром на Аспергер, вид аутизъм (2) .

Теорията за дивата, агресивна и жестока Русия, която не е променила своите геополитически инстинкти от Петър Първи до Путин, обаче не издържа пред някои многозначителни факти. Тя не може да обясни например как през 1989 г. „империята“ се съгласява да бъде съборена Берлинската стена, как после се оттегля от Източна Европа и дава независимост на 15 държави. „Повечето от тези страни не очакваха, че ще станат независими. За руското ръководство едва ли щеше да е трудно да ги удържи в своята орбита... Истината е, че Русия сама се отказа от своята империя“, пише Пиер-Марсел Фавр и продължава: „За сравнение, нека си представим, че САЩ решат да върнат на Мексико завоюваните от тях в средата на ХІХ век щати Аризона, Колорадо, Невада, Юта, Калифорния и Ню Мексико, или пък да ги признаят за независими“(3). Авторът отбелязва също, че при това доброволно разделяне с територия и население Русия се лишава и от огромни ресурси: „Тук ще припомним само, че Казахстан, Туркменистан и Азербайджан разполагат с едни от най-големите петролно-газови запаси в света“(4).

И още: нито един документ, свидетелстващ за агресивни намерения на Кремъл към Запада, не е открит след разпадането на СССР и забраната на КПСС. За разлика от известните планове на САЩ да унищожат Русия с ядрено оръжие (5). Може ли да си изначално агресивен и в продължение на 70 години да не се изкушиш да замислиш нападение над западни страни?

Мек вариант на нагласата за  цивилизационна несъвместимост и невъзможен диалог е склонността на Запада да вижда себе си в ролята на „учител“, а Русия – в ролята на „ученик“. Това предполага послушание и подчинение, а не сътрудничество, съавторство, взаимност.

В своята Обща стратегия от 1999 г. Европейският съюз дори си позволи да изисква от Русия („пълна трансформация“, „създаване на действаща пазарна икономика“, „върховенство на закона“, „изграждане на гражданско общество във всички сфери“ [6]) – нещо, което не би си позволил никой спрямо потенциален партньор. Към Русия в случая е подходено като към кандидатка за членство в ЕС, каквато тя няма намерение да става. Защо тогава ЕС ще се меси в нейните вътрешни работи и ще ѝ предписва своите дефиниции за света?

Тази нагласа всъщност е израз на „интелектуален солипсизъм“, при който единствено възможното е „или – или“. Нагласата „или – или“, гарнирана с „цивилизационна несъвместимост“, е в основата на интерпретацията на конфликта в Украйна от 2014 г. Тя не позволява разбиране и на Русия, и на Украйна едновременно. Никакви репресии, насилие, дори физическо унищожение на хора в Украйна, не допускат друга интерпретация на реакциите за защита и самозащита освен като „посегателство срещу суверенитета и териториалната цялост“.

Историята помни фобии и по отношение на други страни и народи. Имало е „англофобия“, имало е и „германофобия“. Има антисемитизъм… Може да се каже, че русофобията е сравнима тъкмо с него (7). Антисемитизмът също не е временна нагласа. Той няма да се промени нито от поведението на държавата Израел, нито от поведението на групи евреи. За онези, които го изповядват, евреинът носи вина по рождение. След осъждането и разпъването на Христос той не може да промени тази вина със своето поведение. С русофобията е същото – това не е ситуационен страх. Това е изначален, фундаментален страх (8).

Разбира се, в този масиран, мащабен и заглушителен хор се чуват и авторитетни гласове, които оспорват тотално негативния образ на Путин и Русия. Те обаче нямат голямо влияние, не успяват да внесат нюанси в образа, да бъдат коректив (9).

Понякога русофобията е толкова енергична, безкомпромисна и лишена от нюанси, че я наричат „русофолия“ (от „folie“ – фр. „лудост“). Просто

 

                                                                  „Rossia delenda est“

 

 „Русия трябва да бъде унищожена“. Това е целта. Съвсем в духа на известната фраза на Катон Старши „Cartago delenda est“, която сенаторът произнасял в края на всяка своя реч в Сената, независимо от темата (10). Да повторим – независимо от темата!

Едва ли някой по-добре от Бил Клинтън, бившия американски президент, е формулирал какви цели всъщност си поставя Западът по отношение на Русия. А ето какво казва той пред заседание на Обединения комитет на началник-щабовете на 25 септември 1995 г.: „В най-близкото десетилетие ни предстои решаването на следните проблеми: разчленяването на Русия, окончателното разрушаване на нейния военнопромишлен комплекс, установяване на изгодни за нас режими в откъсналите се републики. Ние ще позволим на Русия да бъде държава, но империята ще бъде една – САЩ“ (11).

Ето защо допустимото за Запада не е допустимо за Русия. Ако някой в Русия организира кибератака срещу друга държава, това е скандално. Когато същото правят  американските служби, то става приемливо.  Само през 2011 г. разузнавателните служби на САЩ са организирали 231 кибератаки срещу други държави, най-голямата част от тях насочени срещу Русия, както свидетелства с документи бившият сътрудник на американската Агенция за национална сигурност Едуард Сноудън.

Ако Русия инвестира политически в която и да е било държава – това е „зловредно влияние“. Ако Западът инвестира, е „грижа за демокрация­та“. Близо 60 неправителствени организации, щедро финансирани от САЩ и Европа, развиват антиправителствена дейност в Русия. В този сектор през последните 15 години Щатите са налели 20 млрд. долара (12). Да се допусне само, че Русия може да създаде неправителствени организации в САЩ, да ги финансира и задава посока на дейността им, ще бъде възприето като чудовищна агресия.

„Руската агресия“ се превърна в аксиома. Вероятността Русия да нападне европейска страна – е самоочевидна. Подобно на злополучното „отравяне на Скрипал“, което показа, че да обвиниш Русия, дори няма нужда от доказателства. И обратното, че никакви доказани факти за подобни престъпления, извършени от обвинителите на Русия, всъщност нямат значение: „Барак Обама разреши официално повече от 2300 „екстериториални убийства“ през мандата си. Франсоа Оланд призна, че е заповядал да бъдат извършени редица извънсъдебни екзекуции срещу „неприятели на държавата“, приблизително по една на месец за периода на управлението му. Пред списъка на палестинците, ликвидирани от израелските тайни служби в чужбина, руснаците ще се окажат почти аматьори“, пише Серж Алими в разгара на истерията „Скрипал“ (13) .

                                                                           *  *  *

Пренасяме се на българска почва. 30 години, след като приключи периодът, в който „дружбата със СССР“  ни беше нужна „както слънцето и въздуха за всяко живо същество“ (Георги Димитров), се оказа жизнено необходимо да нямаме и да не сме имали нищо общо с Русия. Избрали сме Запада, значи сме против Русия.  Или – или. Въпрос на патриотизъм. Оттук и българският силогизъм

 

                                      „Не съм русофил, защото съм българофил“

 

Защо любовта, харесването и прочие на чужд народ предпоставя несъвместимост с любов към родината и с българските интереси, няма нужда да се разсъждава. А какво всъщност означава да си българофил? С какво поведение се доказва патриотизмът?

Отговорът е по-лесен, ако гледаме назад, към историята. През ХIХ век това е борбата за църковна независимост, за освобождение от турското робство. След освобождението – да работиш за икономическия и културния възход на народа и страната. Пак тогава – свръхнационалната задача за обединение на българските земи. А после?

Кое е патриотично? Да вдигнеш Септемврийско въстание или да смажеш Септемврийското въстание? Да се бориш за комунистическа власт или да избиваш комунисти? Да строиш социализма или да рушиш и разграбваш сътвореното при социализма?

Във всички случаи съдържанието на патриотизма е сравнително безспорно в години, в които има ясно изразен национален идеал.

Какво е обаче да си патриот днес в България?

Да тачиш националните герои, да знаеш наизуст стихотворения за родината, да защитаваш чрез изкуството или в житейски спор достойнствата на народа…

Да си сложиш българското знаме на балкона… Да се възмущаваш, че наричат „турското робство“ „присъствие“… Да мразиш емигрантите… да презираш българите, напуснали страната си… Да утвърждаваш, че македонците са българи… Да си искаш Западните покрайнини…

Да вееш трикольора – да, има и такъв патриотизъм днес, който се изразява в отричане и презиране на партиите и политическия елит и в този смисъл в непоносимост към партийните знамена.

Учени говорят за „обезкултуряване на българския патриотизъм“, за действителност, при която патриотизмът се изпразва от съдържание, за да бъде заместен от емблеми и нищо незначещи думи (14).

Трудността да се посочи относително общоприето разбиране за българския патриотизъм днес е плод на липса на национален идеал, национална мечта, национален стремеж, общонационални действия в определена посока.

Всеки се кълне, че иска добруване на българския народ и работи за него. Но разбирането на тази работа стига до взаимоизключващи се интерпретации. Ляво? Дясно? Центристко? Проевропейско? Проатлантическо? Антиевропейско? Антиатлантическо?

Тук някъде се намества и тезата, че българският патриотизъм и русофилството взаимно се изключват.

Въпреки фактическата сложност да се определят по един общоприет начин понятията „български патриотизъм“ и „българско русофилство“, по тяхното съдържание не се спори. Те се възприемат за очевидни и често споровете са чисти недоразумения, доколкото спорещите влагат в понятията различно съдържание. За  самоопределящите се като русофили това означава най-просто историческа признателност към Русия, понякога – носталгични спомени от СССР и годините на работа или обучение там, в друг случай – респект от външната политика на днешна Русия, симпатии към нейния лидер…Или по-сложното, по-комплексното разбиране, че българският и руският народ принадлежат към една цивилизация, че те трябва взаимно да се уважават и подкрепят, че българското развитие ще бъде непълноценно, осакатено без конструктивните и приятелски отношения между България и Русия. Нищо от това не изключва патриотизма в общоприетото му значение на любов към родината.

„Патриотизмът“, който възприема руската цивилизация като несъвместима с българската, руските интереси – като несъвместими с българските, не може да посочи сериозна аргументация. Поради което заимства оценки и квалификации от западните лаборатории на русофобството, без да се съобразява  нито с културната близост, нито с позитивните измерения на историческите взаимодействия между българския и руския народ.

Това се случва също, когато българският „патриот“ преценява, че доброто отношение към Русия може да му създаде неразрешими проблеми в общността, към която принадлежи или към която се стреми да принадлежи, ако тя е доминирана от антируски нагласи. В такъв случай той няма много голям избор, освен да повтаря, че русофилството е предателство.

Тези недоразумения стават явни, когато се отговаря на въпроса „Масово ли е русофилството в България?“ Много често наличието на масово (според социологията) русофилство у нас се отрича на медийно-пропагандния терен посредством превърналите се в клишета въпроси:

 

                   „Ама къде пращате децата си да учат – в Русия или на Запад?“

 

„Къде отиват българските емигранти да работят – в Русия или на Запад?“ Отговорът „На Запад“ се смята за безспорно опровержение на социологията. Сякаш, за да си русофил, трябва непременно да предпочиташ всичко руско – руския стандарт, руското образование, руското здравеопазване, на масата да посягаш към водката, а не към уискито; към пелмените, а не към кроасаните; към борша, а не към шкембе чорбата… Нагласата „Или всичко, или нищо!“ изисква тъкмо такъв житейски фанатизъм.

И тъкмо затова е неприложима в живия живот. Да, аз ще пратя детето си да учи във Англия, защото тамошното образование е конвертируемо в целия свят, защото отваря врати и в днешната геополитически конюнктура създава конкурентни предимства. Но с какво този избор омаловажава ползите от социално-икономическо сътрудничество с Русия?  С какво омаловажава факта, че тесните приятелски взаимоотношения с Русия създават гаранции за запазване силата на българското православие; на славянската култура, към която принадлежим цивилизационно?

Друг аргумент срещу твърдението, че в своето мнозинство българският народ е настроен русофилски, е политическият факт, че избирателят няма специално отношение към партиите, демонстриращи русофилство. С други думи – декларирането на русофилска принадлежност не ти носи като политик изборни бонуси (15).

Това е така, защото русофилството е преди всичко културна нагласа и не се превръща в нагласа за политическо поведение. Освен това липсата на парламентарна представителност на определени нагласи и ценности изобщо не означава, че те липсват или са оскъдни в обществото. Това несъответствие е характерно и за други сфери. Ако не беше така, преобладаващата част от днешните депутати щяха да имат друго отношение към плоския данък, например, към трудовото законодателство, към проблемите на неравенствата. Помним как само четирима избраници гласуваха против влизането на страната ни в НАТО, докато социологическите изследвания към онзи момент показваха, че българският народ в своето мнозинство е против НАТО или най-малкото се отнася с огромно недоверие към този алианс.

Тук иде реч за представителността на българската политика. Много факти могат да бъдат посочени в подкрепа на тезата, че тази представителност е твърде ниска. Русофилските настроения не правят изключение.

Ако българският патриот не споделя оценката за руското като несъвместимо със западното, няма проблем едната и другата „филии“ да съществуват мирно и съвместно. Каква колизия въобще може да съществува в харесването на българската култура и руската култура. Къде е колизията в това да споделяш руската геополитическа идея за многополярен свят и в същото време да работиш за просперитета на България в този многополярен свят?

Друг е въпросът, разбира се, ако си се идентифицирал с разбиранията на американския политически елит, че „империята трябва да бъде една“, казано беше коя.  Да, такава идентификация не може да не отхвърля Русия в основните ѝ цивилизационни измерения. Но пък кое му е патриотичното на това?

Ако разбираш българския патриотизъм като обич и грижа за специфично българското и насреща си нямаш руска агресия, нацелена да руши българското, няма как този патриотизъм да е несъвместим с русофилството. Те ще се съчетават и допълват както в областта на културата, така и в икономиката или политиката. Нещо повече, ако смяташ, че българското развитие ще бъде ощетено и ограничено, без тясно и пълноценно взаимодействие с Русия, то тогава българският патриотизъм е невъзможен без русофилството. Ето как стигаме до твърдението, че „ако не си русофил, не можеш да бъдеш български патриот“.

                                                                              * * *

Дилемата „Или Запада, или Русия“ изглежда по съвсем различен начин, погледната през фактите на реалното сътрудничество досега.

Свидетели сме на много събития, при които ЕС и Русия са в режим на диалог. И те са в крещящо противоречие с твърдението за „стратегическо несъответствие“ и „цивилизационна несъвместимост“: споразумение за търговия и сътрудничество от 1988 г. между Европейската икономическа общност (ЕИО) и Съюза на съветските социалистически републики (СССР); споразумение от 1994 г. за партньорство и сътрудничество между Европейския съюз и Русия; споразумение от 2005 г. за стратегическо партньорство чрез формиране на четири общи пространства: икономика, вътрешна безопасност и правосъдие, външна безопасност, наука и образование (16) .

През 2010 година на руско-немско-френската конференция в Довил лидерите на Германия, Русия и Франция съгласуват план за действие, съгласно който, според Никола Саркози, след 10-15 години Русия и ЕС могат да се превърнат в единно икономическо пространство – без визи и с обща система за безопасност.

През същата 2010 година в статия на немския вестник Suddeutsche Zeitung премиер-министърът (тогава) на Русия Владимир Путин предлага на ЕС да създаде икономически алианс, който може да се разположи на територията от Владивосток до Лисабон.

Ето пример и от санкционната епоха. Става дума за последната мащабна инициатива на Русия за сътрудничество със Запада. През 2015 г. Евразийската икономическа комисия  направи официално предложение до Европейската комисия за възстановяване на диалога по търговско-икономическото сътрудничество между двете общности. В паметната записка, връчена на председателя Жан-Клод Юнкер, са били включени инициативи за обвързване на интеграционните процеси в Евразийския икономически съюз (ЕАИС) и ЕС. В това предложение на евразийците се говори за пътна карта за бъдещо общо икономическо пространство (17).

Икономическите преговори и договорености между ЕС и Русия са напълно закономерни и естествени, като имаме предвид фактическата им икономическа обвързаност (18).

Към примерите от базата да добавим примери и от настройката. През август 2002 г. президентът на Русия Владимир Путин предложи на Европейската комисия  да се разгледа въпросът за безвизов режим при взаимните пътувания. ЕС се държа адекватно по отношение на това предложение. На 17 юли 2003 година главата на Европейската комисия Романо Проди заявява, че в течение на близките пет години може да бъде ликвидирана настоящата визова система за влизането на руските граждани в страните от Европейския съюз.

Посочените примери показват, че между Запада и Русия е възможно сътрудничество. Не просто е възможно, но има и взаимен стремеж към него. Тези примери обаче са на парче. Ако говорим за цялостна концепция за хармоничното съвместно развитие на Запада и Русия, за тяхното взаимно допълване, това е разбирането за възможността и необходимостта от „нов голистки път“ (19).

„От Атлантика до Урал“, това е географското разбиране на френския президент Шарл Де Гол за Европа (20). По време на 11-дневно посещение в СССР (1966 г.) Де Гол подписва в Москва съвместна френско-съветска декларация, в която двете велики сили оповестяват, че първата цел в европейската им политика е нормализиране, а след това и развитие на отношенията между европейските държави при зачитане на техния суверенитет. С пълно основание британският историк д-р Пол Джонсън характеризира управлението на Де Гол като „преломен момент не само във френската, но и в следвоенната история на Европа“ (21) .

 

                                                             Новият голистки път

 

не е нищо друго освен разшифроване на девиза „Европа е по-силна в съюз с Русия“. Този голистки път слага кръст на разбирането, че отношението между Запада и Русия е „или ‒ или“ и обяснява, че това отношение е „и ‒ и“ по един напълно естествен начин. Не е необходимо човек или страна да избира между Запада и Русия. Да имаш добро отношение към Запада, не означава, че изневеряваш на Русия. Да имаш добро отношение към Русия, не означава, че се отказваш от Запада. И тук примерите за автори и политици, които споделят идеята за необходимото сътрудничество между Запада (в лицето на ЕС) и Русия, са многобройни.

Когато се говори за неоголистки път, често е цитиран Жак Атали, близък сътрудник на френския президент Митеран и световноизвестен геополитически анализатор. Когато говори за господстващи сили през новото хилядолетие, Атали си представя едната като Европейския район, който се простира от Лондон до Москва (22). И действително, свързаността на технологиите на Европа със суровините на Русия създава субект, който е съвсем различен както от Европейския съюз, така и от Русия, взети поотделно. Враждебността на САЩ към „Северен поток 2“ например не е просто грижа за втечнения газ, който те могат да продават на европейския пазар. Това е съпротива срещу обединяването на ЕС с Русия.

Днес най-яркият пример за ключов европейски политик, който смята, че сътрудничеството между ЕС и Русия, е възможно, желателно и необходимо, е френският президент Макрон. В своята  впечатляваща реч пред посланиците на Франция (27 август 2019 г.) той казва: „Европейският континент никога няма да бъде стабилен и сигурен, ако не постигнем мир и яснота в отношенията си с Русия“. Истинският европейски проект изисква „формиране на общ фронт между ЕС и Русия“ и установяване на нови отношения с Москва. Според него, привличането на Русия е необходимо, защото тази страна е един от стълбовете на колективната сигурност (23).

                                                                           * * *

Когато говори за невероятния прогрес на Япония след Втората световна война, Жак Атали казва: „Обяснението за този подем е предимно от културно естество…“ (24) За да се променят перспективите на Европа, тя се нуждае от културна промяна. Съществена част от нея е отношението към Русия.

И тази промяна започна. Изказвания на Макрон, Меркел, Салвини, Орбан и други политици от значима величина, показват, че назрява бунт срещу евроатлантическата враждебност срещу Русия. За това помага, разбира се, и имперското поведение на САЩ, които брутално накърняват икономически европейски интереси със своята безогледна санкционна политика.

Разликата между САЩ и Европейския съюз в отношението им към Русия става все по-очевидна. Американският икономически егоизъм и силов манталитет стават все по-неприемливи за европейските лидери. Започна да се появява в публичното пространство понятието „евроконтиненталното“ като контрапункт на „евроатлантическо“. Това е културен процес. Той все по-настойчиво тласка европейските лидери да осъзнават и да признават неизбежното налагане на многополюсния свят. Свят, който унищожава статута на хегемон на САЩ, който ще принуди страните в името на своето бъдеще и на своето добруване да признаят равнопоставеността на други държавни субекти.

Ако не се самоунищожим чрез световна ядрена война, човечеството вероятно ще бъде свидетел на нов тип сътрудничество, на нов тип съжителство. Той най-напред ще се изгради в манталитета, в духа, в културата на определящи световни фактори, преди да се прехвърли, преди да се обективира в икономиката, в международното право, в дипломацията.

Тази нова култура ще сложи край на отношението между Запада (или съществени негови части) и Русия като отношения на несъвместимост, на избор. „И ‒ и“ ще победи „или ‒ или“. Тогава и българският патриотизъм ще стане очевидно съвместим с българското русофилство. В по-далечно бъдеще, като се обръща назад във времето, човечеството може би ще се отнася към ХХ и ХХI век така, както днес ние се отнасяме към Средновековието.

На това място обаче релевантна става вече литературата, а не политическият анализ.

 

 

Бележки:

(1) Виж например  Огнян Минчев в http://bulgariaanalytica.org/2019/12/30/koi-iska-da-prevarne-bulgaria-v-chernata-dupka/ „Кой иска да превърне евроатлантическа България в „черна дупка“, свличаща се към хаоса на Евразия“

(2) Ги Меттан, „Запад – Русия: тысячелетняя война“, Москва 2017, с.423

(3) Пак там

(4) Пиер-Марсел Фавр, „Реална ли е руската заплаха?“, август2017 - https://geopolitica.eu/aktualno/2666-realna-li-e-ruskata-zaplaha

(5) Вж https://fakti.bg/world/326713-planat-na-sasht-za-unishtojavane-na-sssr

(6) https://bg.wikipedia.org/wiki/Отношения_между_ЕС_и_Русия

(7) Вж Ги Меттан, „Запад – Русия: тысячелетняя война“, Москва 2017, с.31

(8) „През 1949 г. американският министър на отбраната Джеймс Форестал започва да крещи уплашено: „Руснаците идват, руснаците идват“, тръгва да бяга от тях, скачайки от прозореца и самоубивайки се от страх.“ – В. Проданов, „Ядреният апокалипсис изглежда все по-близо – остават по-малко от 2,5 минути“, януари 2018 г., „Клуб 24 май“

(9)  Маргарет Татчър за Путин в своя книга: „Не е необходимо да му приписваме нито крехката чувствителност, нито либерализма, отличаващи един демократ, за да оценим по достойнство качествата му на лидер – такъв, с какъвто Западът може успешно да си сътрудничи.“ (Цитирана по Ги Метан с 37).Кисинджър публикува свой обстоен анализ, в който направи  категоричния извод, че „за Запада демонизирането на Вл. Путин не е политика, а алиби за липса на такава” (Пак там с.38 ).

(10) Ги Меттан…438

(11)  Цит. по Никола Аврейски, „Военните заплахи за ЕС: митове и реалност“ сп. „Геополитика“, 2018 г., бр.2

(12) Пак там.

(13) Монд Дипломатик, Серж Алими в „Разрешение да убиваш“, март 2018 г.

(14) Вж Александър Кьосев в – https://www.dw.com/bg/8F/a-47708651

(15)  Вж Михаил Вешим, „Стършел“, 26.09.2019 г. - https://starshel.bg/3894/skandal-za-rubli-i-kopejki-a-igrata-e-za-miliardi/

(16)  Уикипедия, статията „Отношения между ЕС и Русия“

(17) Вж. http://rusofili.bg/позиция-на-сп-български-път/ „Стъпката, направена от Евразийската икономическа комисия,  е закономерно продължение на последователната политика на младата евразийска общност, в състава на която влизат Русия, Казахстан, Белорусия, Армения и Киргизия. Нейната програма предвижда създаването на общ пазар за лекарства и медицински изделия от януари 2016 г., общ електроенергиен пазар от юли 2019 г. и общ пазар за газ, нефт и нефтопродукти до 2025 г. Страните се договориха и за провеждането на единна макроикономическа, антимонополна, валутна и финансова политика и въвеждане на общ финансов мегарегулатор.“

(18) На ЕС, дори днес,  в условията на взаимни санкции, се пада почти половината от обема на руската външна търговия, а държавите-участнички в тази организация са най-големите преки инвеститори в руската икономика. Към края на 2019 г. стокооборотът между Русия и ЕС е в размер на 300 милиарда долара, което е повече от 40% от руския стокооборот. Нивото на търговията все още не е достигнало обема от 417 милиарда долара (56%), каквото е било до 2014 година От Европа в РФ влизат преимуществено коли и оборудване, готова промишлена продукция, стоки за широка употреба. ЕС – главен източник на съвременни технологии за Русия. Основно Русия влиза в ролята на доставчик на енергоресурси. Делът на „Газпром“ в доставянето на природен газ в Западна Европа възлиза на 25%. Естония, Литва, Латвия и Словакия практически изцяло зависят от руския газ, а Унгария, Полша, и Чехия – на две трети и повече. Що се отнася до нефта, то Русия доставя в ЕС 44% от общия ѝ внос (Уикипедия) и https://www.mediapool.bg/rusiya-obyavi-es-za-nai-vazhniya-si-ikonomicheski-partnyor-news292659.html

(19)  Вж  Лоранс Дациано, “Европа и Русия трябва да се обединят срещу натиска на САЩ”, сп. „Геополитика“, август 2017

(20) Виж знаменитата реч на Де Гол на https://fresques.ina.fr/de-gaulle/fiche-media/Gaulle00030/conference-de-presse-du-25-mars-1959.html

21) По Никола Аврейски „Военните заплахи за ЕС: митове и реалност“, сп. „Геополитика“, 2018 г., бр.2

(22) Жак Атали „Хилядолетие“, София 1992 г. с.17

(23) Цитиран по Никола Петров, „Френско-германския „завой на Изток“ и бъдещето на ЕС“ , 9 януари 2020 https://geopolitica.eu/2019/179-broy-6-2019/3100-frensko-germanskiyat-zavoy-na-iztok-i-badeshteto-na-es

(24)Жак Атали „Хилядолетие“, София 1992 г. с.50.

 

 

Източник: списание „Ново време“, бр. 1-2/ 2020 г.

 

Юрий Борисов  e доктор по философия. Автор на научни, публицистични, и белетристични произведения. Отговорен редактор на българското издание на в. „Монд дипломатик“ и на сайта на интелектуалния клуб „24 май“. От 2008 до 2015 г. ръководи в. „Дума“. Гл. редактор на сп. „Ново време“ от 2001 до 2015 г. Носител на наградата на БСП за политическа журналистика и публицистика „Георги Кирков“ (2012).Секретар на национално движение „Русофили“ и ръководител на аналитичния център на организацията.

Реч на Иван Вазов - 1920 г.

 

 

Произнесена по случай 70 години от рождението и 50 години творческа дейност в Народния театър на 24 октомври 1920 година

 

 

Ваше Величество, почитаеми госпожи и господа,

Празнувам своя 50 годишен писателски юбилей в скръбни за отечеството часове.

Присъствам дълбоко развълнуван на едно тържество в моя чест, когато България е облечена в черно, когато още зеят раните й от жестоката и велика борба, в която бе сломена.

Провидението ми продължи дните до днес, за да изпитам нравствените страдания, каквито рядко се падат дял на човека, да почувствам и аз съкрушителната тежест на кръста, който носи целият народ.

И ето защо, нека го кажа открито, аз дълго се питах, имам ли право да празнувам. Трябва ли да допущам да се дига шум от ликование около моето име в тия дни на народна тъга? Но един таен глас ми шепнеше: "Този юбилей не е само твой, а е празник на българския духовен напредък, празник на народа. Нека внесем в наболялата му душа една луча от чиста радост!"

Госпожи и господа, преди 25 години аз бях честит да празнувам първия си писателски юбилей. Тогава бяха ясни и мирни за България дни. Аз бях обсипан с най-ласкателни почести, скъпият спомен за които и днес е пресен в душата ми.

Нужно ли е да ви казвам, колко днес съм потресен от силни вълнения, как съм честит, като виждам, че съм запазил и в това тежко време на съмнения и разочарования добрите чувства на моите съотечественици, като се виждам предмет на още по-голяма любов, обласкан, претрупан от знакове на всеобща почит и признание?

Тая любов е навсякъде, дето туптят български сърца. Аз я виждам тука във вашите очи. Аз я чувам във всички училища днес, дето моето име се произнася и за мене се говори. Тая любов виждам в душите, които тя обединява. Аз я чувствам, аз я улавям във въздуха на България. Тоя благороден изблик на съчувствия от всички среди на българския народ е за мене една изненада, защото аз съм го очаквал.

Аз работих половин век на книжовното поле, движим от вътрешния тласък, подчинявайки се на неутолима душевна жажда, да служа на истината и красотата. Аз пях за България, защото я обичах; аз насаждах в младите души вяра и обич към своето, защото бях син на България; аз прославих нейната божествена хубава природа, защото бях очарован от нея; аз се вглъбявах в историята й, защото бях пленен от величието на нейния минал живот, в епохи далечни, когато тя даде на славянския мир светлината на словото и малка сравнително трябваше да води вековна и гигантска борба за своята независимост и за постигане на своите идеали; възпях нейните идеали, защото бяха свещени.

Свидетел, очевидец на страшните й борби, на големите й страдания, на безкрайната й слава, увенчала челото й чрез нечуваните и геройски усилия на нейните здрави духом и физически синове, аз не можех да остана хладен, аз се радвах, аз плаках, аз трептях с душата на целия народ.

И всичко това изразих в моята песен. Аз не изпълнявах дълг, за да мога да очаквам одобрение. Не извърших някакъв подвиг, за да ламтя за венци. Работих не за награда.

А аз получих награда преди днешната. И знаете ли, каква бе тя?

Тя състоеше — извинете ме за тая нескромност — в ония хубави мигове, когато чувах старци да ми казват: "Синко, това което ти писа, сякаш, че го изтръгна из нашата душа"; когато срещнех на улицата войници отпускари — герои на 20 сражения — и те идеха да ми целуват ръката; аз чувах привет от пламенни младежи: "Учителю, ако обичаме България, ако вярваме в доброто, на теб най-много дължим това; когато виждах от прозореца си, че ученици, дошли от далечни краища на България, се трупаха пред дома ми и си казваха: "Тук живее той"

Пред тия простодушни, безизкуствени, случайни разтваряния на живата народна душа, аз се просълзявах. И съзнанието, че съм бил полезен на България, за мене беше най-голямата награда. За друга не мислех.

Госпожи и господа, споменах за моя пръв юбилей, и душата ми се изпълни неволно с радост. Изпълням се с радост, като виждам грамадната разлика между онова, което имахме преди 25 години, и това което имаме днес, като виждам постигнатия културен напредък при едно ново, порасло, отзивчиво общество, съзнало великото значение на духовните ценности за живота на един народ.

Да! Напредък огромен във всичките области на нашия духовен живот: в наука, в книжнина, в образование, в изкуство, па и във всички отрасли на човешкия труд, въпреки незгодните условия на нашия обществен живот, въпреки бурните години що преживяхме, дори и при нещастието, което ни сполете.

Един небивал развой на духовна мощ, един разкошен разцвет на дарби и вдъхновения, разцвет богат с обещания и надежди за още по-хубави постижения.

Ние може да се поздравим с рояк млади дарования, внесли в съкровищницата на българския дух ценни приноси, с които би се гордял и един народ по-далеко отишъл в развитието си. Ние вече познаваме, обичаме куп имена на талантливи работници по книжовното поле. Те разшириха границите на нашата мисъл и дадоха нови форми за израза на идеите и вдъхновението, откриха звуковите и вътрешни богатства на нашия прекрасен език, станал вече годен за предаване най-тънките движения на мисълта и чувството; изкуството, музиката, живописта, ваятелството, театъра — тях ги застъпват днес високо даровити художници, истинска слава за един просветен народ. Ние се гордеем с тях, ние ги ценим, ние ги любим.

Подчертавам тоя подем на напрегнат културен живот, понеже той е едничкото утешително явление в днешната наша скръб. Той изтъква силата и богатото съдържание на българската душа. Покрусен от злата съдба, нашият народ пак пази в гърдите си непресушим извор от енергия, както пази и неизчерпаема физическа мощ. А такъв народ, доказал по полето на мирния труд, както и по други полета, своята несъкрушима жилавина и жизнеспособност, може с доверие да гледа на бъдещето.

Да, аз вярвам в бъдещето на нашия добър и честен народ, на нашия хубав народ. Звездата на България, сега затъмнена в облаци, пак ще изгрее над живота й.

Госпожи и господа, аз се отклоних малко от целта си, а тя беше да излея ония трепети, които изпълнят, които раздрусват цялото ми същество. Но напразно бих се силил да предам с думи светата радост в душата си и моята безкрайна благодарност за почетта, с която съм удостоен — почет велика, каквато не смее да мечтае дори най-разюзденото честолюбие на частно лице. Човешката душа побира цял свят велики чувства, ала човешкият език е ограничена, недостатъчен да ги изрази.

Ваше Величество, силно съм покъртен от високата чест, която ми правите с приветствието си, подчертавайки единението си с народната душа. Моля ви да приемете израза на моята почтителна и глъбочайша признателност. Тя става още по-голяма поради най-високия знак на държавно отличие, с който благоволихте да ме почетете.

Аз съм трогнат, умилен до сълзи от благородните излияния на топли български и човешки чувства на всички ония, които ме поздравиха.

Късото време не ми позволява да говоря поотделно и надълго. На представителите на просветата и културата изобщо ще кажа: "Братя, обичам ви, почитам ви. Вие сте мозъкът, творческата мощ на България, живо въплощение на нейната енергия по светлото поле на прогреса. За мене е било винаги голяма чест да се броя във вашите редове".

На представителите на родната ни войска ще кажа: "Герои, покланям ви се! Вие и вашите бойни другари от запаса сте яката десница на България, дъсчицата, която увенча главата й с неуведаема слава. Вие завещахте на вековете всички примери от самопожертвуване и героизъм. Вие бяхте и ще бъдете крепостта на България. Покланяме се и пред паметта на героите, паднали на бойното поле за отечеството - свещенни жертви на свято изпълнен дълг."

На вас, жални еднородци от Македония, Тракия и Добруджа, остали извън границата на България, чеда разделени от любимата майка, плачеща за вас, които днес тъй трогателно ме приветствате, ще кажа: "Мили, наскръбени братя, целувам ви мъченишкия венец. Твърдост, кураж! Неправдата не е трайна, триумфът на насилието е къс. Траен е само триумфът на разума, на съвестта, на справедливостта. И той ще настане!"

Считам за особен дълг да благодаря на почитаемия министерски съвет и на господа народните представители за вниманието, на което бях предмет неотдавна от името на държавата и народа, внимание необикновено, пръв път оказано на български писател, на българската книжнина. Аз им благодаря и от нейна страна.

И вам, господин министре на народната просвета, комуто се дължи благородният почин за горния акт, моята гореща благодарност. Вашето живо участие, изразено тъй красноречиво и словом и делом, ме трогва до глъбините на душата ми. Ценящи възпитателното значение на празненства, като това, вие в голям размер съдействахте  за неговия блясък и тържественост. Благодаря.

Уважаеми граждани и гражданки, почели с присъствието си това тържество, във вашите съчувствени погледи, в приветливия израз на вашите лица, аз чета колко ви съм близък и свой. Аз се чувствам тъй честит в тая топла атмосфера от симпатия и любов! Приемете моята признателност за тая чест и за светлите преживявания, с които зарадвахте и озарихте моята наскърбена до вчера българска душа.

На край изпращам сърдечна благодарност и на всички сърца в България и на чужбина, които в тоя велик за мене ден ми направиха честта да си спомнят за мене и да ме поздравят: на нашето студенство в Берлин,  Мюнхен, Дрезден, Милано; на господин министра на народното просвещение в Полша, на представителите на чуждия печат и литература.

Почитаемо събрание,

Още една дума. Чувствам, знам, че народът с честването на моята личност, чества себе си, вярата в силите си, надеждите си. Душевно обединен в тоя час, той иска да намери една точка на опора за делото на своето ободряване; иска да докаже, че, въпреки всички пречки, той живее, че въпреки всички нещастия, той напредва; иска да подчертае, че той, който е дал култура на славянството, не ще загине, няма да загине; че той и в днешния тежък час пак пази в себе си високи добродетели и редки нравствени сили, които ще го поставят рано или късно на чело на културното движение на Балкански полуостров.

И мой дълг е в края на моя жизнен път, поради голямата вяра, която имам в бъдещето, да извикам на моя народ: "Не се отчайвай! Вярвай! Работи в братски сговор, със съединени сили"!

И уверен в несъмнения успех, аз извиквам с всичката мощ на вярата си и любовта си: "Да живее българският народ, да живее България!"

 

Стихосбирките на Иван Вазов

 

 

1876 — „Пряпорец и гусла"

Излиза след погрома на Априлското въстание, в Букурещ. За да не изложи баща си и братята си на преследване в Турция, Вазов я издава с псевдонима Пейчин. Повечето стихотворения са създадени още в Сопот, през 1875—1876 г. Останалите — след емигрирането му в Букурещ, където живее при крайно тежки условия. При последното издание на „Пряпорец и гусла" авторът запазва сам само ония стихотворения, „които имат някакво съотношение с въстанието, а не с последствията му",

 

1877 — „Тъгите на България"

Излиза също в Букурещ вече с истинското име на автора. „Всички стихотворения в тая сбирка — разказва Вазов — са писани в Букурещ ... под впечатлението от грозните новини, пристигащи от България след потушаването на въстанието и при ободрителните слухове за неизбежността на Руско-турската война. Пишех при най-тежки  лични обстоятелства. Зимата беше люта и аз я прекарах без огън ... Живеехме само със сух хляб ... Повечето време прекарвах в кафенето на топло. Стихотворенията ставах повече нощно време да ги пиша, наметнат с палтото и с ръка полузамръзнала."

 

1878 — „Избавление"

Излиза също в Букурещ, но почти всички стихотворения са писани в България, в Свищов и в Русе, по време на Освободителната война. „Тук писах своята поетическа сбирка „Избавление" — разказва Вазов за живота си в Свищов — и под гръмотевиците на епическите борби при Плевен и при Балкана аз възпях  беззаветния героизъм на нашите братя-освободители, триумфа на правдата и на славянското оръжие, възпях нашите възхищения на възкръснал народ и нашите надежди в бъдещето, озарени от лъчезарното слънце на свободата"

 

1880 — „Майска китка"

Заглавието на стихосбирката е сложено от издателя Хр. Г. Данов, без знанието на автора, който го намира за „твърде претенциозно и вулгарно в същото време". Тя съдържа част от младежките любовни стихотворения на Вазов, писани в Сопот в периода до 1875 г. и запазени по време на въстанието и войната от един негов приятел, който ги бил взел да ги чете. Останалите стихотворения от този период изгорели при опожаряването на града.

 

1881 –  „Гусла"

Съдържа стихотворения, писани в първите години след Освобождението, в Берковица и в Пловдив. В предговора й авторът се оплаква от липсата на по-високи духовни интереси в следосвобожденското общество. В „Гусла" са включени и първите пет оди от „Епопея на забравените" , а при издаването на събраните си съчинения, Вазов пренася тук целия цикъл.

 

1883 — „Стихотворения за малки деца"

Тази си стихосбирка Вазов счита за нещо като „педагогическа дейност“. Написал я, по поръка на издателя-учебникар Д. В. Манчов, в Сопот, където бил отишъл за три дена на разходка.

 

1884 — „Поля и гори"

По повод на тази стихосбирка Вазов разказва, че по това време пътувал много из Стара планина, Родопите, Средна гора и долината на Марица и бил „упоен от красотите на България". „Моята цел беше обаче — обяснява той — не само да възпея българската природа, а и спомените от величавите борби на народа". В „Поля и гори" излизат останалите седем , стихотворения от „Епопея на забравените“. Но както отбелязва и самият автор в стихосбирката е твърде силен и „сатиричният елемент".

 

1884 – „Италия"

Отзвук от  пътуването на Вазов през Солун и Атина в Италия през май—юни 1884 г. „Конспектът на стихотворенията, които влизаха в тая ми сбирка ... — разказва авторът — нахвърлих с молив още по пътя в Италия, но ги обработих тепърва в Пловдив. Вземах си бележки в тефтерчета".

 

1886 — „Сливница"

„Когато се начена Сръбско-българската война — разказва Визов, — брат ми Георги, тогава румелийски офицер ... ми предложи да посетя бойното поле и аз охотно заминах за полесражението с брата си Владимира ... На връщане от бойното поле престоях в София само няколко деня и заминах обратно за Пловдив, гдето и завърших сбирката си „Сливница", първото издание от която се изчерпва вече след месец."

 

1893 — „Звукове"

Съдържа разнородни стихотворения, писани в течение на едно десетилетие — от пловдивския период, от времето на Вазовата емиграция в Русия и след завръщането му в родината.

 

1899 — „Скитнишки песни"

„Написах ги, след като напуснах министерския пост — разказва Вазов. — Направих именно, за почивка една разходка в Мала и Голяма Стара планина и от двете страни на Искърския пролом. Гостувах в Черепишкия манастир и оттам правех своите екскурзии. Имах само бележки. Концепциите бяха обработени после в София. Само някои работи написах в манастира... В нея [стихосбирката] лъха животът на балканската природа."

 

1900 – „Под нашето небе“          

В тая писана почти едновременно със „Скитнишки песни" стихосбирка Вазов, по собствените му думи, възпява „заедно с любовта към отечеството и ония граждански добродетели, които са основа на силата и величието на един народ". На корицата е бил поставен като мото куплет от стихотворението „Нивата".

                                    Сейте ламтеж къмто правда божествена,

                                    сейте любов — не вражда,

                                    милост в сърцата и обич мъжествена

                                    къмто дълга и труда.

 

1910 — „Легенди при Царевец"

Цикъл от исторически балади, възникнал и публикуван за пръв път през 1905— 1906 г. по времето, когато Вазов е изцяло отдаден на исторически теми, след едно посещение на Велико Търново. В предговора към самостоятелното им издание авторът дава ярък израз на своите любими идеи за възпитателната роля на историята и високата патриотична мисия на поезията.

 

1914 — „Под гръма на победите"

Съдържа стихотворения, писани по време на Балканската война от 1912—1913 г.

 

1916 — Песни за Македония"

Съдържа стихотворения, писани през Междусъюзническата и Първата световна война.

 

1917 – „Нови векове"

Съдържа стихотворения, писани през Първата световна война.

 

1917 – „Юлска китка"

Подзаглавието „Впечатления и поетически навеи при Костенецкия водопад" определя съдържанието на сбирката. Подтиснат от предчувствия за националната катастрофа, през октомври 1917 г. Вазов признава пред проф. Шишманов, че в тоя момент не би могъл да напише „нито едно военно стихотворение" и го вълнуват пак „нежни мотиви".

 

1919 — „Люлека  ми замириса"

Най-съкровената стихосбирка на Вазов, с която, както съобщава той в краткия послеслов, след като отдал „дан на отечеството", отдава „дан на човека". Съдържа стихове, писани най-вече в последните години от живота му, в които „са намерили отражение само личните съкровени душевни преживявания на поета и човека“. От това последно десетилетие са и повечето стихотворения от цикъла ,,Триндафилите“ въпреки подзаглавието „Из старите ми тетрадки", измислено от автора, за да избегне неудобството, че на такава възраст пишеше любовни стихове.

 

1919 — „Не ще загине!"

Съдържа стихове, писани през септември — октомври 1919 г. под тежките впечатления от катастрофата, до която буржоазните правителства докараха България. „Нека в тия усилни времена народът види, че ако и да издавам „Люлека ми замириса", не съм забравил България" — споделя авторът с проф. Шишманов.

 

1921 — „Любов и природа"

Всъщност това не е нова стихосбирка, а обединение на „Юлска китка" (под заглавие „Какво пее планината") из цикъла „Триндафилите" от  „Люлека ми замириса". Фактически последна Вазова стихосбирка е „Не ще загине!"

 

                                       ЗА ЦИКЪЛА „ЕПОПЕЯ НА ЗАБРАВЕНИТЕ“  (1881—1884)

 

Първите 5 стихотворения от цикъла излизат в „Гусла" (1881), а останалите — 7 — в „Поля и гори" (1884). При окончателното подреждане на стихотворенията си авторът слага целия цикъл в „Гусла".

Литературните източници на поетичния замисъл са посочени от самия автор:

„Бях чел в една руска книга за шведския поет Рунеберг, че бил написал един цикъл от оди за шведски патриоти — споделя Вазов с проф. Шишманов. — Най-прям повод  да възпея „забравените" ми даде обаче Захарий Стоянов, който в един румелийски вестник бележеше по кой начин са загинали повечето от главните дейци във въстанието.

Патосът и формата на „Епопея на забравените" дължа на Виктор Хюго. Тъкмо по това време бях чел именно „La Legende des Siecles" и бях очарован от елана, от широкия размах на френския поет."

Според друго признание Вазов бил чел и самите оди на Рунеберг в руски превод.

Статията на Захари  Стоянов — това е по всяка вероятност: „Имената на българските въстаници, които са  посягали сами на живота си“, печатана през 1881 г., но не в Румелия, а в русенския в. „Работник".

Но тези добросъвестно изброени от Вазов литературни „източници" са безспорно само един външен повей, необходим, за да се разлисти нещо, което отдавна е зреело в душата на поета. Не случайно първата половина на „Епопеята" („Левски", „Бенковски", „Кочо", „Братя Жекови" и „Каблешков“), която именно излиза в „Гусла", е била написана само за три дни.

„Епопея на забравените" е едно самобитно произведение, родено от цялостната атмосфера на онова време, от трагичния сблъсък между идейния свят на две епохи.

                                        Паметник граничен с надписи унили

                                        вдигнат е за вази върху тях могили.

                                       Но кого той стряска? Но кого той чуди?

                                       Камъкът не може камънье да буди.

                                       Какво той говори нам не е познато;

                                       други идол знайм ний, но той е от злато,

                                      други звук сърца ни вълнува приятно,

                                      вашето значенье нам е непонятно

 

— четем в стихотворението на Вазов „Забравените" (1882), което се свързва пряко със заглавието „Епопея на забравените".

Поетът се заема да възкреси борческите страници на близкото минало, роден от трогателна вяра в силата на великите примери. Възспоминанието за великото никога не е безследствено — пише той на 5 януари 1883 г. на страниците на своя вестник „Народний глас". — ...Прочее добре е да се позамислим над недалечното минало. Може би в него да намерим нови светлини за наший помрачен ум, може би из смътните спомени на една страшна и славна епоха да извлечем нещо, което да ни науми за някаква забравена длъжност, за някаква оттикната задача." С тия думи е казано всъщност всичко онова, което е в скрития подтекст на „Епопеята," формулирана е „социалната задача", която й е възложил авторът.

 

 

Автор: Милена Цанева

Иван Вазов – стихотворения, изд. „Български писател“, София, 1973 г.