Лъжата и измамата са постоянна черта на повечето западни политици

 

 

Мнозина са изненадани от мащаба на настоящата антируска информационна кампания в Европа, където под фалшиви предлози Русия е превърната във враг номер едно на човечеството, но няма абсолютно нищо, от което да се изненадваме: основно оръжие на Запада срещу Русия е била и продължава да бъде лъжата в хилядите ѝ нюанси и форми.

По мнението на редица историци, философи и психолози, коренът на всепоглъщащата омраза на Запада и Европа към Русия се крие във факта, че Западът се стреми към печалба и власт, докато ние, руснаците зачитат други ценности – истина, милосърдие и справедливост.

Философът Иван Илин преди много години е казал: „Европа не познава руския човек, защото славяно-руското съзерцание на света, природата и човека ѝ е чуждо. Руският човек живее преди всичко със сърцето и въображението си и едва след това с волята и ума. Затова средностатистическият европеец се срамува от искреността, съвестта и добротата, определяйки ги като „глупави“, а руският човек, напротив, очаква от човек преди всичко доброта, съвест и искреност“.

 

 

 

 

Жельо Демиревски – книга

 

Биографичен очерк за легендарния партизански командир Васил Демиревски (Жельо)

 

Автори: бившите партизани от Дупнишкия отряд Моис Аврамов и Първан Халваджийски

 

Издателство БКП, 1963 г.

 

Можете да изтеглите книгата с тази връзка – 

https://probuzhdane.wordpress.com/2025/10/17/zheljo-demirevski-kniga   

 

 

 

 

 

 

 

 

 

„Интернационалът“ – безсмъртен химн на работническата солидарност

 

 

Историческият път на тази песен тръгва през 1871 г., когато парижкият комунар Йожен Потие (1818 ‒ 1887) създава стихотворението „Интернационалът“, в което открито говори за неизбежната смърт на „стария свят“. Потие е член на първото международно работническо сдружение ‒ Първия интернационал, създаден на среща в Лондон на 28 септември 1864 г. с определящото влияние на Маркс. Сред неговите учредители са най-мощните британски, френски, швейцарски, испански и италиански синдикални организации от онова време. Потие участва в Парижката комуна, член е на Комитета за обществено спасение и боец от барикадите. Според собствените си виждания той се причислява към анархистите. Прякото му участие в самоотвержените борби срещу несправедливостите на „старий гнилий строй“ обяснява и особеното вдъхновение, бликащо от неговата безсмъртна творба. През 1887 г. приятели публикуват част от неговите стихотворения.

Трябва да изминат цели 11 години, за да попадне текстът на Йожен Потие в ръцете на един белгиец, работник-композитор Пиер Дегейтер (1848 ‒ 1932). Като младеж той работи в локомотивна фабрика и посещава вечерни курсове, 16-годишен се записва да следва вечерни курсове във Френската академия в град Лил. В същото време се включва в музикално дружество, което е свързано с местната секция на Френската работническа партия. Обществените ѝ прояви са най-вече стачки и предизборни борби.

Дегейтер създава вдъхновената музика към поемата буквално за няколко дни – музика страховита, строга, неизбежна. За първи път химнът е изпълнен на 23 юни 1888 г. от работнически хор на празник на печатарите във Лил – Франция и в същата година е издаден. Композицията има изненадващо голям успех. Първо в град Лил, след това и в цяла Франция. Текстът е преведен на много чужди езици, а мелодията става световноизвестна.

Ленин, който в свои статии неведнъж посочва специалната, обединяваща сила на песента, пише: „В каквато и държава да се намира един работник, където и да го запрати съдбата му, без значение колко чужденец се чувства – без език, без познати, далеч от родината си, той може да намери другарите и приятелите си сред приятелите на „Интернационалът“. Песента е химн на Съветския съюз от 1922 до 1944 г.

През 1927 г. Пиер Дегрейтер, вече 79-годишен, приема поканата да бъде почетен гост на тържествата по случай 10-годишнината от Октомврийската революция. От трибуната пред Мавзолея на Ленин в Москва той приветства преминаващата в тържествен марш Червена армия под звуците на „Интернационалът“. Умира през 1934 г. в Сен Дени край Париж. В погребението вземат участие над 50 хиляди работници. Признанието за композитора от неговите съграждани идва 150 години след рождението му, през 1998 г., когато в родния му град Гент е издигнат паметник.

Не можем да подминем и още един паметник, свързан с „Интернационалът“. Не само защото е единственият паметник на песен в света, а и защото принадлежи на нас, българите. В България химнът е изпълнен за пръв път през 1897 г. в с. Драганово, Великотърновско. По това време в селото е учител Никола Михов, бъдещият академик и преподавател по библиотекознание в Стопанската академия в Свищов. Неговият брат Михаил Михов, съратник на Димитър Благоев, по същото време е студент във Франция и му изпраща оттам нотите и френския текст. Никола Михов заедно с други членове на местния социалистически кръжок разучават химна и го изпълняват за пръв път на една от тайните си сбирки.

По този повод осемдесет години по-късно, през 1977 г., в селото е издигнат Паметник на пролетарския химн по проект на арх. Боян Радославов, който представлява две издигнати нагоре ръце, между които е поставена плоча с първите три стиха от песента.

18 март е рождената дата на академик Никола Михов (1877), първия българин, изпълнил „Интернационалът“ на българска земя. 18 март е и Денят на Парижката комуна, чиито идеи са въплътени във величествения марш на работническата класа.

Никола Михов (1877 ‒ 1962) завършва висшето си образование в Брюксел с докторат по статистика и посвещава две десетилетия в издирване на исторически източници за България в европейските библиотеки, оставяйки 17 тома библиографско наследство. Признат е за патриарх на българската библиография, а през 1949 г. е избран за член на Българската академия на науките.

 

Източник: novovreme.com, 16.06.2020

 

Послеслов

 

През 1910 г. на конгреса на Социалистическия Интернационал в Копенхаген песента е приета за химн на международното социалистическо движение, въпреки че подобни предложения има много по- рано.

 

В годините, при преводите в различни страни, оригиналният текст е пригаждан, осъвременяван и видоизменян. Но винаги така, че да изразява недоволство, надежда и вяра в едно по-добро бъдеще.

 

 

 

 

 

 

 

Свобода за политическите затворници !

 

 

На 4 март съдът под пряката диктовка на тираничната власт остави в ареста 3 работници и 1 студент. Захвърли ги в мрачни килии, далеч от семейства и деца, без работа и без право да се учат. На справедливата борба да има референдум за еврозоната властта отговаря със затвор, с лъжи и прави опит да постави българския народ на колене.

Защо толкова се страхуват от народния глас?

Кой потъпка волята на 600 000 българи, които са “за” референдум.

Кой най-цинично и с особена дързост хвърли четирима честни български мъже в затвора?

Това е престъпната клика на една шепа банкери, аферисти и капиталисти!

Точно техните политически партии - със или без избори, винаги са управляващи. Със или без конкурси, те държат съдебна система, полицията и цялата държава.

Сега шепа банкери, аферисти и капиталисти потриват доволно ръце - България да приеме еврото без народно допитване.

Така ще награбят милиарди евро, които после ще впишат като национален дълг.

Така ще оберат златото, ще разпродадат държавното имущество и ще завещаят на родината ни дългове и само дългове.

Така ще надуят цените, за да оберат каквото е останало от мизерните заплати на работниците.

Така ще харчат на поразия пари от бюджета, докато не закупят оръжия за нова война срещу Русия.

Какво като няма пари за българските пенсионери, за родителите и децата, за болните, за училищата?!

Какво като няма пари за здраве и спорт, та нали ще продават на децата ни наркотици и хазарт?!

Тази нищожна класа - на банкери, аферисти и капиталисти ще граби до последно.

Борбата днес е класа срещу класа - или те, или ние, трудовият народ.

Те и родствените им господари от Европейския съюз, воюват срещу всички нас, срещу българския народ. Воюват срещу всички народи, срещу всеки честен човек на труда.

 

На 22 февруари на протеста в София хиляди протестиращи настояхме да се чуе гласа на народа - референдум за еврозоната. След 1 година забрана за референдума и часове мирен протест, накрая се стовари съвсем справедлив гняв върху сградата на Еврокомисията - този грозен символ на тирания и диктат.

 На 4 март съдът надмина себе си и показа какво е според тази класа правосъдие. За една счупена врата и прозорец, за боя по фасадата тя вкара в затвора 3 работника и 1 студент. Тези народни синове - Димитър, Мартин, Славчо и Страхил гордо изтърпяха съдебния фарс. Единият от тях каза пред съда: “Нека се върна при своите деца”. И макар нито един от тях да няма криминални прояви, изведнъж те станаха за властта хулиганите, които рушали правовата държава. Само защото изразиха волята си срещу еврозоната, само защото станаха част от народния гняв срещу престъпната класа. Да. Съдията трепереше и едва четеше, охраната тревожно се споглеждаше.  Присъстващите заклеймиха тази пародия на правосъдието с викове “Позор!”.

България осъмна с нова бройка за политическия затвор.

Не стига това, но и единствената парламентарна партия, която се бори срещу еврозоната, е подложена на репресии и преследване.

 

4 март ще остане черна дата на най-грубо посегателство срещу интересите на народа. Това е бандитизъм на една самозабравила се класа, която стои начело на една престъпна държава. Това е режим, който обслужва чужди, корпоративни интереси и с всеки изминат ден очерня живота на трудовите хора.

На 4 март дошлите в подкрепа на арестуваните бяхме едва няколко десетки. И пак гузната власт беше стресирана. Но за да освободим нашите затворници, трябва да сме стотици и хиляди. За да не допуснем ограбването на България в еврозоната трябва да сме десетки хиляди.

 

Наш дълг е да застанем открито и масово в подкрепа на тези мъже - това са вашите съпрузи, синове, внуци, вашите колеги и съседи.

Това са нашите герои-мъченици, които търпят несгодите на затвора, защото имат дързостта да защитават народния интерес.

 

Призовавам всички, които се обявяват за защитници на социалната справедливост и народната свобода, да застанат в подкрепа на затворниците.

Призовавам всички, без оглед на партийна принадлежност, без оглед на симпатия и членство, да подкрепят безусловно движението за незабавното пускане от затвора на народните борци.

 

Сега е моментът, защото после ще е късно.

Сега е моментът, защото репресиите на бандитската класа няма да спрат. Може да ги спрем само ние - сплотени и организирани.

Който позорно замълчи, ще бъде следващия арестуван. Но тогава може и да няма вече кой да се застъпи за него.

 

Свобода за народните герои - свобода за работниците и студента!

Не на вкарването на България в еврозоната!

Нито един затвор не може да побере всички борци за независимост и справедливост.

 

Народът обединен, не ще бъде победен!

 

Александър Николов

Движение „23 септември“,  6 март 2025 г.

 

Звуков файл тук – https://www.youtube.com/watch?v=WoD6Q9QlTmc

 

Какъв е този народ, който посреща новите си "завоеватели" с хоругви ?

 

"Ако не беше руската армия, Европа най-много да ни беше направила едно трогателно погребение"

 

Интервю на Велиана Христова с проф. Андрей Пантев

 

- Какво е Трети март за България, професоре,  и от какво сме се освободили - от турско робство или от османско присъствие?

- Трети март е рождената дата на модерна България, лелеяна мечта на тези, които са полагали глави, ум, усилия и дори богатство в нейно име. След като казваме Освобождение, много ясно е, че е имало една угнетяваща подчиненост, която към края на османското робство в България е била повече емоционално натоварена, отколкото стопански обременителна. Има един спомен от Константин Величков, който в изгнание пише, че турците вече нищо не ни правеха, но ние не можехме да търпим да ни управляват. Така че наред с всичките други исторически, политически и икономически причини, по които най-старата държава поне в региона - България, сравнително най-късно да получи своята държавна независимост.

- Помним в последните години български президенти, които в речите си на Трети март дори не споменаваха името Русия. Ние можехме ли сами да се освободим и защо след Априлското въстание Западът много ни съчувства, но само Русия тръгва с оръжие да ни помогне?

- Първо да кажа, че когато след Априлското въстание една българска депутация тръгва да търси помощ от Европа и когато се връща оттам, не друг, а католикът Драган Цанков казва: "Без война тази работа няма да стане". Има нещо късметлийско, ако мога така да се изразя, в това, че светът научи за нашите страдания - нещо, което не се случваше при предишните наши националноосвободителни усилия и мъченичества. Но въпреки всичките състрадателни изяви, симпатии, подкрепа и прочее от Запада, ако не беше руската армия, най-много да ни бяха устроили едно трогателно погребение.

- Днешните демократи много обичат да повтарят около Трети март, че Русия не е тръгнала да ни освобождава, а е тръгнала да задоволи имперските си амбиции. Но знаем, че Александър ІІ не е искал тази война, защото Русия не е готова за нея, но общественият натиск от дворянството и интелигенцията в Русия го принуждава да я започне.

- Това е особена и различна война. Тя се води по верски, емоционални и хуманитарни причини. Русия тръгва в тази война, въпреки предупрежденията и съмненията да не се възроди англо-френско-турската коалиция от времето на Кримската война. Можем вече да твърдим, че има една царска грешка на Александър ІІ, който този път решава да тръгне с общественото мнение най-вече в Русия, но и в цяла Средна и Западна Европа. А що се отнася до тези имперски интереси, това е доста комично внушение. По това време Белгия и Холандия, да не говорим за Испания, която не е вече велика сила, също имат имперски интереси. Има нещо неразбираемо - защо някои смятат, че Русия трябва да тръгне да освобождава българите, да премахне турския флаг от българските земи, без да има интереси. Всички други може да имат интереси, Русия - не. Защо? Макар че за този случай конкретно има една фраза на историчката Барбара Йелавич - хърватка, но американка по гражданство, която пише, че руските подбуди за войната са продиктувани от, цитирам: "чист идеализъм". Без да е точно така, все пак самата идея, че след тази война се поставя на балканската карта една нова държава, свидетелства, че политиката се оценява по резултати, които в случая са едно исторически добро дело. Една европейска идея е осъществена от една имперска сила.

- Често чуваме също, че тази имперска сила е искала да направи от България Задунайска губерния и я е окупирала...

- Ако искаше да прави Задунайска губерния, нямаше след временното руско управление да си тръгне и нямаше да остави библиотеки, банки и най-вече да създаде основите на българската армия, която по-късно се нарича Земска армия. Когато искаш да подчиняваш една страна, ти не й правиш армия. Американците не направиха в Куба армия и Куба беше кукла в продължение на години, само защото без нито един изстрел американците изгониха испанците от острова. Така че, когато създаваш една държава с такава изначална устойчива структура, едва ли разчиташ, че можеш да я командваш. И по-късният разрив в българо-руските политически отношения при регентството и при Стамболов свидетелства, че това е било възможно.

- Много скоро след Освобождението...

- Да - 1886-1887 г. Не можеше да се появи един Стамболов, независимо по какви причини и по чия инициатива, който да отстои и дори да скъса дипломатически отношения с Русия. Това са фантазии, които приличат на дете, на което си му дал торта, пък то е недоволно, че е трябвало да има и друга торта, най-вече по-голяма.

- Точно такъв упрек съществува - че в Сан Стефано е било само една игра, а след това в Берлин ни орязват реално.

- Първо, Сан Стефано трябваше да покаже очертанията на българския етнос в източните Балкани. Това не можеше да остане като териториална реализация, по простата причина, че беше сключено само между двете страни. Но искам да попитам по това време коя балканска държава е реализирана в своите естествени етнически граници? Нито една. Даже областта Тесалия е присъединена към Гърция чак през 1881 г. - три години след освобождението на България. А самите очертания на Санстефанска България са три пъти по-големи отколкото, да речем, една Сърбия. Това е нереалистично, но то има съвсем друго предназначение - Русия с този договор показва къде преобладават, без да са единственото население, българите в тези спорни земи.

- А как ще коментираш това, че в новата учебна програма за Х клас тези години са обозначени с темата "Участие на българите в Руско-турската война" и няма тема "Освобождението на България"?

- Няма я, тогава поне да пишат българо-турска война. Има и друго нещо, което не е много комплиментарно - как това българско население, което уж е обект на руска агресия, как не се вдигна то на въоръжена борба срещу руските нашественици в боен съюз с турците? Както направихме по време на Първата световна война. И какъв е този народ, който посреща новите завоеватели с хоругви, с кръстове, със служби, с хляб и сол? Излиза, че това не е много благородно за характеристиката на самите българи? Никога не е имало такова въодушевено посрещане на руската армия, която не за пръв път пресича Дунава. Българите са виждали един окончателен финал на своите усилия и това е оставило дълбока и трайна следа в българското съзнание. Нито една война в ХІХ век не е отразявана толкова много в литература, в изкуство, във фолклор, в предания, ако щеш. Не мога да разбера как може да се анализира тази война така, все едно, че става въпрос за независимостта на Занзибар. Да, имало е грешки на руското командване. Но нима в Кримската война не загинаха хиляди англичани и французи поради некадърността на тези, които ги командваха! Нима френският император във войната с Германия не падна в плен? Има много такива грешки. Но ние не може да анализираме тази война все едно, че става дума за остров Тамбукту!

- Ти спомена за Стамболов скоро след Освобождението, но и сега, понеже конюнктурата е такава, че Русия трябва да я мразим, много често се цитира Достоевски, който казва: тези славяни и българи са неблагодарни, те първи ще се обърнат срещу Русия. Как стои въпросът с благодарността?

- У нас се бъркат благодарност и признателност с раболепие и покорство. Това, че си помогнал на една страна да осъществи своето национално освобождение, не означава вечно да се изпълняват безусловно всичките ти искания. Когато се появява Америка, Франция помага за изгонването на британците, но това не означава, че Франция през цялото това време трябва да очаква благодарности от страна на американците. Даже, когато започва френско-пруската война, има големи недоволства, че част от американския елит подкрепя Прусия. Благодарност може да изрази напълно независим човек, а не подмазвачът. Имам чувството, че нас ни е срам, че руснаците са помогнали в решителна степен за нашето освобождение и са оставили хиляди кости по балканските хребети. Има Докторски паметник в докторската градина. Това какво означава? Какво означава и това, че опълченците фактически са асистирали и са умирали за това България да стане Задунайска губерния? Това са абсолютно профански, парвенюшки прояви и проекти, които в никакъв случай не правят чест на тези, които ги носят.        

 

2 март 2018 г.