РАЗЧЛЕНИТЕЛИТЕ НА РУСИЯ. Хронология на една 200-годишна война – Велислава Дърева

„Колко е трудно да се живее на тоя свят, когато никой не воюва с Русия!”, възкликнал някога лорд Палмерстън. Напразни страдания! Днес почитателите на тази философия са обзети от еуфорично оживление. Отново воюват срещу Русия. Вкупом. С чужди ръце, за чужда сметка и в своя полза. Както обикновено. Животът е прекрасен!

Дръзновени чертожници отново прекрояват картата на Русия.

Няма Русия. Има Ингерманландия, Лапландия, Съединени сибирски щати, Тихоокеанска федерация, Кавказки емират, Тува, Саха, Ичкерия, Башкортостан, Удмуртия, Мордовия…

Няма Русия. Има „Московска република” с размерите на Великото московско княжество през 1462 г…

Още не им е хрумнало да разфасоват Русия на 172 парчета (толкова езика се говорят на територията на РФ); или на 195 държавички (толкова са народите и етническите групи в РФ). Малки сладки хапки…

Картографирането на тази безпределна алчност и грабителски нагон продължава вече 200 години. Два века „цивилизаторски” мерак тресе „цивилизования” Запад – да похити и разчлени Русия, да види Русия разтерзана, покорена, унизена, обругана , оплячкосана и наритана в азиатските степи, а най-добре – в мъртвите сибирски полета… Това е „тяхната” любима Русия.

Нищо не се е променило за  200 години. И няма значение дали става дума за Руската империя, за СССР или за днешна Русия. Никакво. Русия, тази „печална грешка на историята”, тази „държава-еднодневка” (според полския режисьор Мачей Павлицки) съществува! Това е толкова непоносимо!

А една война срещу Русия винаги действа освежаващо, нали така…

 

І.

1812 г.

„Русия е обречена! Нейната съдба е решена! Ние ще сложим край на 50-годишното гибелно влияние на Русия в Европа!”… И тръгва Наполеон с 650-хилядна армия,1400 оръдия, „Комеди Франсез”, италианската опера, две свои статуи, короната и тържествените одежди, позлатени съдове и прибори, една дивизия готвачи и сервитьори…. Има си план: да разбие руската армия, да влезе триумфално в Москва, да се провъзгласи за император, да разстави роднини, приближени и васали като губернатори, князе и херцози… Две години по-късно руските войски са в Париж.

1853-1856 г.

Кримската война. Лорд Палмерстън „реже” Русия като празнична торта и „раздава” щедри подаръци: на Швеция – Финландия; на Прусия – Прибалтика; на Австрия – Молдавия, Влашко и земите по устието на Дунав; на Турция – Крим и Кавказ… А на Полша отрежда ролята на буфер между Русия и Германия.

1870 г.

Бисмарк. „Могъществото на Русия може да бъде подкопано само чрез отделяне на Украйна… Необходимо е да се насъскат две части на един народ и да наблюдаваме как брат брата убива. Нужно е само да се намерят и отгледат предатели и с тяхна помощ да се промени самосъзнанието на народа до такава степен, че той да ненавижда всичко руско, да ненавижда своя род. Всичко останало е въпрос на време”.

 

ІІ.

Времето минава, прекрасната Belle Époque секва в оня ден, когато ешелоните откарват войници към окопите на Първата световна война и връщат ковчези… В кървавата утроба на Първата световна ще бъде зачената Втората…

9-10 декември 1917 г.

Веднага след Октомврийската революция Лондон и Париж сключват тайно съглашение и разделят Русия на „зони на действие”. Английска – Дон, Кубан, Кавказ, Средна Азия и северната част от европейската територия на Русия. Френска – Украйна, Крим и Бесарабия. Сибир и Далечният Изток харизват на САЩ и Япония. Това е само прелюдия.

12 януари 1918 г.

Англия, Австралия, Канада, Индия, Франция, САЩ, Италия, Гърция, Румъния, Полша, Япония, Китай, Сърбия, Финландия, Германия, Австро-Унгария и Османската империя започват невиждана интервенция срещу Русия – от Одеса и Севастопол до Далечния Изток и от Сибир до Кавказ. Интервенцията продължава до 22 май 1922 г.

3 март 1918 г.

Брест-Литовски мирен договор. Русия губи Полша, Финландия, Литва, Латвия, Естония, Украйна, Беларус и области югоизточно от Кавказ; губи над 1 млн. кв.км. територия,  ⅓ от населението (над 60 млн. души), 90 % от въгледобива, 80 % от находищата на желязна руда, над 5 хиляди фабрики и заводи и ⅓ от обработваемите земи.  Русия е успешно разчленена и унизена. Ура!

След 8 месеца, през ноември, договорът е непотребен къс хартия, „победителките” Германия, Австро-Унгария, България и Османската империя са победени, България, и тя „победителка”, се сгромолясва в катастрофична бездна.

Днес българските русофоби прогласяват 3 март 1918 г. за „нашия звезден миг”, честват го като „Ден на победата на България над Болшевишка Русия”, величаят го като „Ден на истинското освобождение на България”, изобретяват някаква митична „Брест-Литовска България” с територия над 200 00 кв. км. и близо 9 млн. население. „Това е българският 3 март!”, крещят патетично. Не. Това е техният 3 март.

19 септември 1918 г.

Доктрина „4-те Русии”: „Русия е твърде голяма и хомогенна за нашата безопасност. Бих искал да видя Сибир като отделна държава, а Европейска Русия – разчленена на три части. Светът ще живее по-спокойно, ако вместо една огромна Русия има четири Русии”. Автор – Едуард Мандел Хаус, наричан Полковника, съветник на президента Уилсън.

1920-1926 г.

Доктрина „Пилсудски” – „Междуморие”. Пилсудски бленува как под доминацията на Полша ще се създаде федерация, просната на три морета – Черно, Балтийско и Адриатическо, и ще включва Литва, Латвия, Естония, Молдавия, Украйна, Румъния, Югославия, Чехословакия, Финландия, Белорусия, Италия, Скандинавия, България, Гърция, Кавказ.

Цел – лишаване на Русия от излаз на море; изграждане на мощен военно-политически субект, който да защити Запада от „комунистическата зараза” и да срази Русия.

Амбицията на Пилсудски е да „разпори Русия по шевовете”, да я затвори в границите от ХVІ в. и така, „лишена от природни богатства, Русия ще стане второстепенна държава”. Сто години по-късно „Междуморието” възкръсна под името „Триморие” и под егидата на САЩ. Целите са същите.

1934-1939 г.

В навечерието на Втората световна война. Полша няма търпение да „разпори Русия по шевовете” и първа сключва договор с нацистка Германия – 26 януари 1934 г., пакт „Хитлер -Пилсудски”.

На 30 септември 1938 Хитлер, Мусолини, Чембърлейн и Даладие подписват „Мюнхенското съглашение”; Полша, Германия и Унгария си поделят Чехословакия, Чърчил нарича Полша „хиената на Европа”.

Доктрината „Пилсудски” неизменно определя политиката на Полша:

Декември 1938 г., позиция на полския Генерален щаб: „Разчленяването на Русия лежи в основата на полската политика на Изток. Полша не трябва да остане пасивна в този прекрасен исторически момент. Основната цел е да се отслаби и да се победи Русия”.

Януари 1939 г., полският външен министър Йозеф Бек пред Рибентроп: „Полша претендира за съветска Украйна и достъп до Черно море”.

„Хиената на Европа” не мени нито козината си, нито нрава. Само покровителите. И те не менят своя нрав. Днес САЩ, Великобритания, Полша и Прибалтика са ястреби. На „демокрацията”…

 

ІІІ.

22 юни 1941 г. 

„Войната с Русия трябва да се води с небивала безпощадност! Руският народ трябва да бъде изтребен! На запад от Урал не трябва да има силна военна държава!”, казва Хитлер. И нацистка Германия нахлува в СССР с 4-милионна армия, 3350 танка, 4389 самолета и 46 000 оръдия.

Още през април-май 1941 г. Хитлер прекроява СССР:

1) Русия да бъде изтласкана отвъд Урал; 2) жителите на балтийските републики да се изселят в централните области; 3) на тяхно място да бъдат заселени немци, датчани, норвежци, холандци и англичани; 4) Крим и Северна Таврия да бъдат прочистени и заселени с немци; 5) Кавказ да бъде раздробен на васални държавици; 6) Средна Азия и Туркестан да образуват мюсюлманска държава; 7) Украйна да получи най-широка автономия, защото тя има почетното задължение да храни Райха и да бъде постоянна заплаха за Москва.

Генерална цел – разчленяване и разпад на СССР, дерусификация, деславянизация, изтребление, грабеж.

Алфред Розенберг вече е парцелирал СССР на 5 Райхскомисариата, 27 Генерални окръга, 7 Генерални комисариата и 7 Зондеркомисариата. Ленинград е или изличен, или прекръстен на Adolfsburg. Белорусия е Weißruthenien (Белорутения), Литва – Litauen, Латвия – Lettland, Естония – Estland. Няма Русия – има Московия.

Поканите за тържествения банкет в хотел „Астория” в Ленинград (Adolfsburg) вече са разпратени, предвидена е реч на Фюрера и грандиозен парад на победителите… Четири години по-късно над Райхстага се развява червеното знаме. Днешните русофоби още не могат да преживеят този факт.

23 юни 1941 г.

Хари Труман, сенатор и бъдещ президент: „Ако ние видим, че побеждава Германия, следва да помагаме на Русия, а като видим, че печели Русия, трябва да помагаме на Германия и по такъв начин те да се избиват взаимно колкото се може повече…”. Така ден след нападението на нацистка Германия над СССР започва Първата Студена война.  Официалната премиера във Фултън ще бъде след 5 години. През 2011г. в същия Фултън тържествено откриха импозантна скулптурна композиция „Желязната завеса”. Централна фигура в монумента – Чърчил.

6 юни 1944 г.

Изминали са 1079 дни (3 години без 16 дни) от нападението на Германия срещу СССР. „Съюзниците” наблюдават хладнокръвно касапницата, организирана от Хитлер. Най-сетне Чърчил настоява да се открие Втори фронт. Не заради „съюзническа отговорност”, не. А защото: „Първо, Съветска Русия стана смъртна опасност, и второ, трябва незабавно да се създаде нов фронт против нейното стремително настъпление”, и още – за „да се задържат руските варвари колкото може по-далеч на Изток”. Това е истинското предназначение на Втория фронт.

 

ІV.

19 май 1945.

Операция „Unthinkable”. Германия е капитулирана преди 10 дни. По нареждане на Чърчил е разработена операция за война срещу СССР. „Operation Unthinkable: „Russia: Threat to Western Civilization” British War Cabinet, Joint Planning Staff [Draft and Final Reports: 22 May, 8 June, and 11 July 1945], Public Record Office, CAB 120/691/109040 / 0019/10/2004; („Операция Немислимо: „Русия: заплаха за западната цивилизация”, Британски военен кабинет, Съвместен щаб за планиране [Проект и окончателни доклади: 22 май, 8 юни и 11 юли 1945 г.]“ . 11 август 1945. ).

Начало на операцията  – 1 юли 1945.

Участват: 47 англо-американски дивизии и 10-12 германски дивизии. Направление: Полша.

Цел: изтласкване на СССР от Европа.

Перспектива: тотална война.

Планът е разкрит от Кембриджската петорка и предаден на СССР.

1945 – 1949г.

САЩ разработват серия планове за военни действия срещу СССР: Totality”, „Pincher”, „Broiler”, „Bushwhacker”, „Кrankshaft”, „Fleetwood”, „Kogvill”, „Offtackle”, „Halfmoon”, „Charioteer”, „Frolic”, „Shakedown”, „Trojan”. Те предвиждат ядрени бомбардировки над СССР, унищожаване на стратегически градове, на цялата индустрия и на милиони хора.

18 август 1948 г.

Директива 20/1 на National Security Council – NSC, (Съвет по национална сигурност на САЩ).

Цели и задачи: намаляване до минимум мощта и влиянието на Москва; федерализация (т.е. – разпад); „създаване на ситуация, която ще застави СССР да признае несъстоятелността на своята политика”. Главна цел – „Москва да приеме НАШИТЕ КОНЦЕПЦИИ”.

Уговорка (лицемерна, естествено) – „Без да се засягат престижа и жизнено важните интереси на Съветската държава”.

Принципи: „Ние не сме длъжни да изпитваме никакво чувство на вина. Не е наша работа да размишляваме над вътрешните последствия, както не сме длъжни да мислим, че носим каквато и да било отговорност. Нашата работа е там да се случат вътрешни събития, обаче ние не носим отговорност за това, че се стремим към такова развитие или сме го осъществили…

Ако се появят дружествени към нас режими, те: а) не трябва да имат голяма военна мощ; б) икономически трябва да са силно зависими. Достатъчно е да раздадем оръжие и да окажем военна помощ на всяка некомунистическа власт, контролираща даден район, и да й разрешим да се разправи с комунистическите банди до край. И в този случай ние не сме длъжни да носим отговорност за тази разправа”.

Централна тема – Разделение на СССР:

Прибалтика:

„Възстановяване в някаква степен на свободата и независимостта на балтийските държави…. След следващата война (sic!) прибалтийските държави не трябва да остават под каквато и да е комунистическа власт”….

Украйна:

„Би било лекомислено да стигнем до извода, че те (украинците) трябва да получат свобода и да се реализират като независима държава. Ние трябва да сме много внимателни с такъв извод – неговата простота го прави непригоден…

Украинците не проявиха никакви признаци на „нация”, способна успешно и отговорно да носи бремето на независимостта. Украйна не е ясно определено етническо или географско понятие… Няма ясна разделителна линия между Русия и Украйна…. Основа на „украинизма” са „разликите” в специфичния селски диалект и неголямата  разлика в обичаите и фолклора.. .

Икономиката на Украйна е неразривно свързана с икономиката на Русия. Опитите да се откъсне от руската икономика биха били толкова изкуствени и разрушителни, колкото ако отделим Житния Пояс и Великите Езера от икономиката на САЩ…

Ние не можем да бъдем безучастни към чувствата на самите великороси (т.е. руснаците). Те са най-силният национален елемент както в Руската империя, така и в СССР. Те ще останат най-силният национален елемент на това пространство, независимо от своя статус. Украинската територия е толкова част от тяхното национално наследство, колкото и Средният Запад е част от нашето. Решение, което ще се опита напълно да отдели Украйна от останалата част на Русия, ще ни навлече неодобрение и съпротива от нейна страна и може да се поддържа само със сила.

Най-добрият вариант е федерация, при която Украйна ще се ползва  с политическа и културна автономия, но няма да бъде независима в  икономическо и военно отношение…  Важно е ние да приемем решение сега и твърдо да се придържаме към него, за да имат украинците подобаващо се място в семейството на традиционната Руска Империя, неотделяема част от която са…

Ние не трябва да противодействаме пряко, ако без наше участие на територията на Украйна възникне независим режим… Нашата политика трябва да бъде насочена към съхранение на външния неутралитет дотолкова, доколкото нашите интереси – военни или други  – няма да бъдат засегнати непосредствено… Ние не трябва да се обвързваме с такава линия на поведение, която след време ще може да бъде съхранена само с нашата военна помощ”.

19 декември 1949 г.

План „Dropshot” (800 стр.) за унищожение на СССР и неговите съюзници. Разработен по нареждане на президента Труман, разсекретен през 1978 г.

Начало – 1 януари 1957.

Причина – агресия от страна на СССР (предстои да бъде съчинена и/или провокирана).

Участници: 164 дивизии и 20 милиона военни от НАТО.

Оръжия – 300 атомни бомби, общ брой на авиоатаките – 6 000.

Планът е разчетен в 4 фази.

Първа фаза: D-Day (цинична алюзия с откриването на Втори фронт срещу нацистка Германия!) – начало на бомбардировките над СССР и  унищожение на 20 млн. съветски граждани и 85% от промишлеността на СССР.

Втора фаза: мащабни настъпателни операции по всички линии на фронта с  всички родове войски.

Трета фаза: настъпление на 114 дивизии от запад и на 50 дивизии от юг. Цел – унищожение на въоръжените сили на СССР в Европа. Крайна цел – капитулация на СССР и на неговите съюзници.

Четвърта фаза: установяване на контрол и налагане на условията за капитулация.

Планът разделя СССР на 4 „района на отговорност”. Първи : Западна част; Втори: Кавказ-Украйна; Трети:Урал-Западен Сибир-Туркестан; Четвърти: Източен Сибир-Забайкалие -Приморие. Районите се разделят на 22 „подрайона на отговорност”. Две американски дивизии се разполагат в Москва и по една – в Ленинград, Минск, Мурманск, Горки, Куйбишев, Киев и още 15 града.

Набелязани цели при бомбардировките – 1000. Само в Москва -179 цели, в Ленинград – 145.

На пълно унищожение подлежат още Пекин, Източен Берлин и Варшава.

Общ брой на жертвите  – неизчислим. България е в списъка.

Юни 1956 г.

Планът „Dropshot” е детайлизиран в проучването на Стратегическото въздушно командване на САЩ – „Проучване на изискванията за атомни оръжия за 1959 г.”. (Strategic Air Command Atomic Weapons Requirements Study for 1959, produced in June 1956). Обем – над 800 страници.

През 2015 г. огромният масив документи е разсекретен частично и публикуван на страницата на Националния архив по сигурността в Университета „Джордж Вашингтон”.

Изследовател на документите – Уилям Бър (William Burr), старши анализатор в National Security Archive.

Документът съдържа 3 списъка с цели за поразяване от ГДР до Китай. Всички цели имат приоритетни номера (Designated Ground Zeros – DGZ).

Първи списък – над 1100 военни и граждански летища. Приоритетни цели: в Беларус – 6, Украйна – 7, Естония – 1, Полша – 2, Унгария – 1, ГДР – 5, Китай – 4, Русия – 6. Отделно – военните цели в Москва са 65, в Ленинград –  26.

Втори списък – над 1200 града и градски индустриални зони за „систематично унищожаване”. Москва: 149 цели (с координатите на Кремъл); Ленинград – 145; Будапеща – 120;  Източен Берлин – 91; Прага – 72; Талин – 28; Пекин – 23; Севастопол – 23; Варшава – 15.

Определени за унищожение са: основни индустриални структури, фабрики за производство на оборудване в нефтената промишленост, военни, химически и фармацевтични заводи, шлюзове, язовири, електрически мрежи, жп гари, заводи за ремонт на жп оборудване, инфраструктура, електроцентрали, радио и телевизионни станции.

Населението на Москва, Ленинград, Берлин и Варшава е обречено. В категорията „население” няма уточнения за предвидените жертви. Целта е „90 % шанс за унищожаване”.

Според Уилям Бър общият брой на целите е 4 609. От тях – 1 209 ограничени (специализирани, военни) и 3 400 неограничени (граждански). „Неограничени цели” означава, че този списък може да се разширява до безкрай.

Трети списък – кодове, координати и видове оръжия. Атомни бомби с мощност от 1,7 до 9 мегатона. SAC настоява за бомби с мощност 60 мегатона, за да ст

Начало – 1959 г. Бомбардировачите  B-47 и В-52 излитат от бази във Великобритания, Испания и Мароко.

Предвидими жертви – към 100 милиона души.

Ръководител на SAC – генерал Къртис ЛеМей (Curtis LeMay), прототип на лудия д-р Стрейнджлав в едноименния филм на Стенли Кубрик, забележителна сатира за Студената война. На финала д-р Стрейнджлав (до този момент в инвалидна количка) изведнъж се изправя, казва „Mein Führer, аз мога да ходя!”, а на фона на ядрения Армагедон  звучи песента на Вера Лин „Ще се срещнем отново” („We’ll Meet Again”)…

Цели в България

От общия списък (според оригинала):

Burgas -12, Cherven bryag – 4, Mezdra – 4, Telish – 4, Dernya – 3, Kaspichan – 2, Sindel – 2), Smyadovo – 2 [„Dernya” (Дерня) е местност край Полски Тръмбеш, вероятно става дума за Девня], Dimitrovgrad – 7, Khaskovo – 3, Zlati dol  -2, Gorna Oryakhovitsa – 2, Eliseina – 2, Vratsa – 3, Ruse – 8, Gorna Dzhumaya/Благоевград  – 4, Karlovo – 3, Sopot  – 3, Karnobat – 3, Lozarevo -2, Kazanluk – 10, Shipka – 2, Lovech – 5, Pleven – 5, Mala tsurkva – 2, Plovdiv –  11, Asenovgrad – 2, Krichim – 3, Sandanski – 2, Shumen и Kolarovgrad – общо 5 [Коларовград е името на Шумен 1950-1965; очевидно SAC мисли, че това са два града], Sofia – 32, Dimitrovo (Перник, 1949-1962) – 8, Illiyantsi -3, Kurilo – 3, Opitsvet – 2, Pancharevo – 2, Yana – 2, Stalin (Варна 1949-1956) – 13, Yovkovo – 2, Stara Zagora – 6, Dubovo – 2, Nova Zagora – 2, Svishtov – 3, Butovo -2, Levski – 2, Tolbuckin (Добрич 1949-1990) – 4, Verinsko – 2, Gara Kostenets – 2, Septemvri  – 2, Vidin – 2, Lom – 3, Yambol – 4, Sliven – 4, Zimnitsa – 2), Zlatinitsa -3

Общо 55 населени места, 229 цели.

От списъка с летищата:

Balchik и Bezmer.

17 юли 1959 г.

Президентът Айзенхауер подписва „Закон за поробените нации” – Public Law 86-90: Captive Nations Week Resolution. Approved Julу 17, 1959.  Айзенхауер излиза със специална прокламация № 3303. Така ликвидирането на СССР и на целия Източен блок става закон.

Законът изброява нациите, „поробени от руския комунизъм” чрез „пряка или косвена агресия”: „Полша, Унгария, Литва, Украйна, Чехословакия, Латвия, Естония, Белорусия, Румъния, Източна Германия, България, континентален Китай, Армения, Азърбайджан, Грузия, Северна Корея, Албания, Идел-Урал, Тибет, Казакия, Туркестан, Северен Виетнам и други”.

И „тъй като тези поробени нации”, виждат в САЩ „цитадела на човешките свободи” и „търсят тяхното (на САЩ) водачество за своето освобождение и придобиване на независимост”, „ние трябва официално и ясно да покажем на такива народи историческия факт, че народът на САЩ споделя техния стремеж отново да придобият  свобода и независимост”.

Законът обявява третата седмица на юли за „Седмица на поробените нации”, призовава „народа на САЩ да отбележи тази седмица с церемонии и прояви” и задължава всеки президент „да обнародва подобна прокламация ежегодно, докато не бъде достигната свобода и независимост за всички поробени нации на света”.

И всичко това – поради „величието на САЩ”.

Законът е ключов документ на Студената война.

Автор – украинецът Лев Добриански (Lev Eugene Dobriansky),

роден в Ню Йорк през 1918 в семейство на емигранти. Професор в Джорджтаунския университет, президент на Украинския конгресен комитет на САЩ. Работил в администрацията на Рейгън, консултант в Министерството на отбраната и в разузнавателни агенции. Инициатор на „Мемориал на жертвите на комунизма” на Капитолийския хълм.

Резултат – на територията на САЩ светкавично избуяват емигрантски „антибошевишки национални обединения” и сепаратистки структури – азърбайджански, грузински, туркестански, белоруски, арменски, кавказки, балтийски и главно – украински. Създаден е „Национален комитет на пленените нации” с председател Добриански.

Законът е в сила и днес.

 

V.

1981 г.

Стратегията „Майер”. Администрацията на Рейгън започва да разработва планове за разпадането на СССР. Инициатор – Хърбърт Е. Майер, специален съветник на директора на ЦРУ. Това е началото на  Втората Студена война. Официалната премиера с падането на Берлинската стена ще бъде след 8 години.

1985 г.

Харвардски проект

Преабмюл: „На границата между XX и XXI в. човечеството е заплашено от страшна криза заради недостиг на суровини и енергийни ресурси… Спасението на планетата зависи от пълното унищожение на империята на злото (СССР) и планирано съкращение на населението 10 пъти”.

Програмата е разчетена за 3 петилетки – от 1985 до 2000 г.

Цел – разпадане на СССР и ликвидация на: социалистическата система, Варшавския договор, КПСС, СССР, патриотичното съзнание, Съветската армия, безплатното образование и здравеопазване; обществената и държавна собственост; износ на суровините и богатствата на Русия зад граница.

Проектът е изпълнен. СССР се разпада, след като губи 1/4 от своята територия (5 227 009 kм²) и половината от населението (146 167 139).

1991 г.

Хюстънски проект.

Цел – разчленяването на Русия.

Първи етап – на 4 области: Сибир отива към САЩ; Северо-Западът на Русия – към Германия; Юг и Поволжие – към Турция; Далечният Изток – към Япония.

Втори етап – раздробяване на 26, 45 или 52 парчета.

Препоръка – отношението към Русия да бъде не като към единна държава, а като към случаен сбор малки държавици.

Етническо прочистване:

– затваряне в анклави на руското и рускоезичното население, живеещо в съседни на Русия държави от бившия СССР;

– принуждаване на това население да избяга в Русия, като за целта са позволени всякакви средства – от икономически и дискриминационни до физическо унищожение;

– заселване и завземане на освободените територии.

1992-1993 г.

„Не им пукаше!”.

Джефри Сакс пред „Democracy now!”, 30 август 2022 („Jeffrey Sachs: U.S. Policy & „West’s False Narrative“ Stoking Tensions with Russia, China” („Политиката на САЩ и „фалшивият разказ на Запада” разпалват напрежението с Русия и Китай”):

„През 1992-93 г. бях икономически съветник и на Полша, и на Русия. Основната ми препоръка беше: богатият Запад трябва да им помогне за овладяването на финансовата криза. В случая с Полша правителството на САЩ прие моите препоръки за 8 часа – стабилизационен фонд за милиард долара и анулиране на част от дълговете. Направих същите препоръки за Русия. Всичко беше категорично отхвърлено от Белия дом. Казах: „Но в Полша проработи!”. Те ме гледаха безизразно. Държавният секретар през 1992 г. каза: „Проф. Сакс, няма значение дали съм съгласен с вас или не. Няма да стане”. Бях абсолютно ужасен от измамата и корупцията. Еднополюсната политика се оформяше и беше опустошителна… През 1994-95 г. обяснявах на САЩ, на МВФ и Световната банка какво се случва. Не им пукаше”…

„Най-накрая стигнахме до най-лакомото късче – Русия. Основният джакпот е заложен – цялата държава!”, възкликва Джордж Сорос през 1992 г.

1994 г.

Бжежински: „Новият световен ред при хегемонията на САЩ се създава против Русия, за сметка на Русия и върху руините на Русия. Няма съмнение, че Русия ще бъде раздробена и под опека. Русия е една излишна страна”. Старият лисугер отправи неприлично предложение към Русия – да се саморазпадне. На: Сибирски Далечен Изток (ориентиран към Китай, Япония и Корея), Санкт-Петербургски регион (към Германия и Скандинавия), още 1-2 рускоезични държави и няколко „неруски държавички”.

1995 г.

Бил Клинтън: „В най-близкото десетилетие ни предстои решаването на следните проблеми: разчленяване на Русия на дребни държави чрез регионални войни, подобни на тези, които организирахме в Югославия; окончателно разрушаване на ВПК и армията; в откъсналите се от Русия републики да се установят режими, необходими на нас. Ние позволихме на Русия да бъде държава, но империя ще бъде само една страна – САЩ”.

2000 г.

Соломон Паси, есе „Краят на предпоследната империя: Разпадането на Русия”. Препоръка – Русия да се разпадне на 7 части:

– Европейска Русия (Русия) – столица Санкт Петербург, член на ЕС и НАТО, валута – евро;

– Сибир – столица Новосибирск, валута – долар/евро;

– Далекоизточна република – столица Хабаровск, гравитираща към САЩ, Япония, Корея и Тайван, валута – долар/йена;

– Калининград и Карелия – зони на „офшорно благополучие”;

– обособяване на Южноруските територии около Каспийския басейн;

-„страничен продукт на разпада” – „малки независими държавици като Чечня, обособени по етнорелигиозен критерий”.

Според Паси изчегъртването на Русия от картата на света ще донесе вечно щастие и благоденствие на целокупното човечество, защото: „ще срути остатъците от мита за втори геополитически полюс, построен върху морални норми, противоречащи на евроатлантическата ценностна система… ще бъде триумф на либералните ценности… и принос към утвърждаването на съвременната система на международна сигурност”, за да заживеем – най-сетне! – в „един свят без най-голямата по територия страна, която има почти 60% от ресурсите на полезни изкопаеми и граничи с 42% от населението на света”.

Но окончателният „триумф на либералните ценности” предстои. Паси още чака разпадането на Китай…

2002 г. и 2006 г.: „По оценки на световната общност икономически целесъобразно е територията на Русия да бъде населявана от 15 млн.души” (населението на Русия е близо 150 млн.). Наскоро Лех Валенска щедро отпусна на Русия цели 50 млн. население.

 

VІ.

Война! Най-после! Война икономическа, финансова, търговска, енергийна, информационна, културна, хибридна, прокси, всякаква. Войната продължава 8 години и 8 месеца. Санкциите, наложени на Русия, са към 11 500. По 4-5 на ден. Средно. Ами трудно се живее на тоя свят, когато никой не воюва с Русия, казваше лорд Палмерстън.

Начало – 22 февруари 2014 г.

Неонацистки преврат, финансиран от САЩ с 5 млрд долара. Още тогава написах: „Няма битка за Украйна. Има война срещу Русия. Войната срещу Русия е война срещу Европа. Европа съучаства в тази самоубийствена война”. Никой не реагира. Днес този очеизваден факт предизвиква див вой сред хоноруваните български русофоби. А Европа започна да разбира. Късно. И по трудния начин.

От 2014 г. „цивилизованият” Запад финансира и въоръжава неонацистката власт в Киев. Украйна е набичкана с оръжия от САЩ, Великобритания, Франция, Италия, Испания, Израел, Литва, Латвия, Естония, Германия, Канада, Полша, Чехия, Словения, Португалия, Австралия, Швеция, Нидерландия, Гърция, Турция, Люксембург, Хърватия, Дания, Норвегия, Грузия, Белгия, Япония, България…

От 2014 г. за подготовката на ВСУ, „Азов” и „Айдар” се грижат инструктори и съветници от САЩ, Великобритания, Грузия, Израел, Канада, Латвия, Полша, Хърватия, Швеция и Естония.

От 2014 г. САЩ предоставят на Украйна разузнавателна информация.

>От 2014 г. НАТО повтаря баснята „Ние не сме страна в тази война”. Обаче тия дни Столтенберг издаде четата: „Ако Русия победи, това ще бъде поражение за нас”.

От 2014 г. в Източна Украйна се надовлякоха наемници от Литва, Латвия, Естония, Полша, Норвегия, Франция, Финландия, Швеция, Унгария, Италия, Англия, Грузия, Испания.

От 2014 г. украинските и гастролиращите неонацисти избиват и грабят мирното население в Донбас. Но това няма значение за „цивилизования” Запад.

От 2014 г. в Европейския съд за правата на човека са постъпили 5 588 жалби от Донбас срещу издевателствата на неонацистите. Внимание – нула.

От 2014 г. антируската пропаганда ескалира. Брутална, тотална, свирепа. Една гигантска матрица за дезинформация и манипулация. Една побесняла центрофуга. Една чудовищна мисломелачка.

Зад това невиждано токсично творение стои армия от британски и американски политстратези, легион лобисти, тролски пълчища, над 200 PR компании, Facebook, Twitter, Instagram, Youtube, всички познати нам американски институти, фондации и НПО – автори, спонсори и организатори на „цветните революции”; неизброими медии; оглупелите, безпаметни европейски институции и правителства.

Най-могъщите от тези над 200 PR компании (4-5) имат общо над 52 000 PR специалисти, над 15 000 агенции и асоциации, над 320 офиса по света и разполагат с колосални бюджети.

И главно!

От 2014 г. САЩ следват неотклонно своята стратегия „Fuck the EU!”. Формулирана недвусмислено, сто пъти изговорена от официални американски представители. Цели: Европа – заложник на САЩ, Русия – парий, Украйна – свлачище. И това – под лицемерния флаг „защита на евроатлантическите ценности и правата на човека”… Който чел – чел. Няма да повтарям.

От 2014 г. тази война е „една чудесна инвестиция”. За САЩ.

Ген. Джак Кийн, бивш зам.началник-щаб на американската армия пред Fox News, октомври 2022 г.: „От февруари т. г. (2022) инвестирахме 66 млрд долара в Украйна. Само за 66 млрд долара вкарахме Украйна във война с Русия. Инвестициите в Украйна са много печеливши, защото във войната с Русия не умират американци, а украинци. Инвестирахме трохи в Украйна. Това е 1,1% от бюджета. И получаваме непропорционално големи ползи. Подобна инвестиция, особено в украинци, които воюват с Русия в интерес на САЩ, е много изгодна”.

Евроатлантически ценности? Права на човека? Не. Инвестиции. В гибелта на хора, на човеци. Без значение дали са руснаци или украинци, на какъв език говорят, в кой храм се молят.

Избуяха плановете за разчленяване на Русия.

Юни 2022 г. Хелзинкската комисия на САЩ постанови: „Деколонизацията на Русия: морален и стратегически императив”. Което означава – разчленяването и колонизирането на Русия е „морален и стратегически императив”.

Юли 2022 г. Фондация „Джеймстаун” издаде книгата на Януш Бугайски „Провалена държава. Наръчник за разкъсването на Русия” („Failed state. A Guide to Russia’s Rupture”). Предусловие за началото на това разкъсване е „недееспособността на Путин, неговото убийство, елиминирането му от властта или внезапната му естествена смърт”.

Сценарии:

а) отделяне на татари, башкорти, карели, удмурти, мокши, ерзяни, марийци, черкези, балкарци, чеченци, ингуши, калмики, хакаси, алтайци, буряти, тувинци, сахи и етноси от Далечния север, Сибир и Тихоокеанския регион;

б) поява на независими републики:

– Сибирска , Далекоизточна , Коми, Ненецка, Ямало-Ненецка, Саха, Чечня, Хантимансийск, Башкортостан, републиките в Северен Кавказ и Средна Волга; Калининград, Приморска;

– Уралска република (съществувала през 1993 г.), включва областите Свердловска, Пермска, Чалябинска, Тюменска, Курганска и Оренбургска;

– Идел-Урал (съществувала през 1918 г.), конфедерация, с излаз на Каспийско море; включва Татарстан, Башкортостан, Чувашия, Марий Ел, Удмуртия и Мордовия;

– Планинска република Северен Кавказ (съществувала 1918-1922); конфедерация; включва Дагестан, Чечня, Ингушетия, Осетия, Черкезия, Абхазия и ногайските степи”.

Бугайски съветва „коренните жители да поискат право на самоопределение съгласно Хартата на ООН и Декларацията на ООН от 2017 г. за правата на коренното население”, за да „потвърдят законните си права както върху своите традиционни територии и ресурси”, а също – да поискат „утвърждаване на държавността съгласно Декларацията на Общото събрание на ООН от 1960 г. за предоставяне на независимост на колониалните страни и народи”.

Но! Тези „протодържави няма да бъдат хомогенни”, „едва ли ще получат бързо международно признание”, някои „ще се превърнат в „замразени държави” с неразрешени вътрешни етнически и териториални конфликти”,  други „биха могли да се развият в ембрионални демокрации”. Т.е. – „Множете се и плодете се! Ние няма да ви признаем, но ще ви колонизираме и употребяваме, ще ви храним с празни обещания и фалшиви надежди”.

Така Бугайски възкресява мечтата на Пилсудски да „разпори Русия по шевовете” и да я върне в ХVІ век…

 

VІІ.

Delirium rusofobicus

Войни, интервенции, блокади. Изолация, провокации, санкции. Демонизация, маккартизъм, неонацизъм. Разчленяване, дискриминация, грабеж. Патологичен реванш за Втората световна война. Подмяна на историята. Безпаметност. Алчност. Бяс!

Drang nach Osten!

200 години…

 

Източници и свързани текстове:

https://archives.yale.edu/repositories/12/resources/4556  – Edward Mandell House papers 

https://focus.ua/archivist/348405

https://rossaprimavera.ru/article/a72c7fef

Osborn, Patrick (2000). Operation Pike: Britain versus the Soviet Union, 1939–1941. Santa Barbara, CA: Greenwood Publishing Group. ISBN 978-0-313-31368-4.

https://www.amazon.com/Operation-Pike-1939-1941-Contributions-Military/dp/0313313687/ref=sr_1_1?ie=UTF8&qid=1436838795&sr=8-1&keywords=operation+pike&pebp=1436838801173&perid=1Y4G4RBDY9JW4TMATMNQ

https://warontherocks.com/2015/07/warchives-that-time-britain-and-france-almost-bombed-the-soviet-union/

https://books.google.bg/books?id=39Q6uCjQEWQC&pg=PA194&lpg=PA194&dq=%E2%80%9EPike%E2%80%9D1940&source=bl&ots=Xg0CcwouR1&sig=ACfU3U3kiSyj4VngPqQ_4lQfgQ2XUkfnZA&hl=bg&sa=X&ved=2ahUKEwjSxa_GmI_6AhXEOXoKHbT0CD4Q6AF6BAgYEAM#v=onepage&q=%E2%80%9EPike%E2%80%9D1940&f=false

http://militera.lib.ru/research/cartier/04.html  https://web.archive.org/web/20101116152301/http://www.history.neu.edu/PRO2/

https://www.routledge.com/Changing-Direction-British-Military-Planning-for-Post-war-Strategic-Defence/Lewis/p/book/9780415491716#

Changing Direction. British Military Planning for Post-war Strategic Defence, 1942-47 by Julian Lewis. Copyright Year 2003, ISBN 9780415491716

Published October 17, 2008 by Routledge, 578 Pages

https://www.grin.com/document/336255

https://canadiandimension.com/articles/view/from-1945-49-the-us-and-uk-planned-to-bomb-russia-into-the-stone-age   https://books.google.ru/books/about/Plan_Totality.html?id=bnuCGwAACAAJ&

https://en.wikipedia.org/wiki/Plan_Totality

Journal article, The War Scare of 1946 and Its Consequences, Eduard Mark, Diplomatic History, Vol. 21, No. 3 (Summer 1997), pp. 383-415 (33 pages), Published By: Oxford University Press

The Pincher Plans By Steven T. Ross, Book American War Plans 1945-1950

1st Edition, First Published1996

https://svpressa.ru/war21/article/109018/ ; https://www.jstor.org/stable/24913389

https://en.wikipedia.org/wiki/United_States_war_plans_(1945%E2%80%93195 0)  https://www.taylorfrancis.com/chapters/mono/10.4324/9781315037554-8/pincher-plans-steven-ross

https://russianprehistory.com/bg/31969-snb-and-cia-usa-against-ussr/

https://helpiks.org/7-39908.html;

https://document.wikireading.ru/32582

Encyclopedia of American foreign policy Архивная копия от 24 июля 2020 на Wayback Machine, 2nd ed. Vol. 2, New York: Scribner, 2002, National Security Council, 22 April 2009

Foreign Relations of the United States, 1964–1968, Volume XII, Western Europe. Note on U.S. Covert Actions. Etzold Thomas H

Външни отношения на САЩ, 1948 г., том I, част 2; S/S – NSC файлове: Партида 63D351: NSC 20 Series

https://history.state.gov/historicaldocuments/frus1948v01p2/d37

Доклад до Съвета за национална сигурност от Държавния департамент: Резюме на заключенията, строго секретно; [ Вашингтон , 18 август 1948 г.] NSC 20/1

NSC 20/1, документ от 52 стр., изготвен от щаба за планиране на политиката ( PPS /38, 18 август), беше предаден от Държавния департамент на Съвета за национална сигурност и на министъра на отбраната на 18 август в отговор на последния искане, съдържащо се в NSC 20, 12 юли, p. 589 . NSC 20/1 включва това резюме на заключенията като прикачен файл.

http://www.sakva.ru/Nick/NSC_20_1.html

http://www.allworldwars.com/Dropshot%20-%20American%20Plan% 20   for%20War%20with%20the%20Soviet%20Union%201957.html    

https://web.archive.org/web/20060328051541/http://www.johnreilly.info/ww3.html

https://canadiandimension.com/articles/view/from-1945-49-the-us-and-uk-planned-to-bomb-russia-into-the-stone-age

https://nsarchive.gwu.edu/

https://nsarchive2.gwu.edu/nukevault/ebb538-Cold-War-Nuclear-Target-List-Declassified-First-Ever/

https://www.washingtonpost.com/news/checkpoint/wp/2015/12/28/declassified-how-the-pentagon-planned-to-nuke-the-soviet-union-and-china-during-the-cold-war/

https://www.dailymail.co.uk/news/article-3372831/The-cities-America-prepared-wipe-map-nuclear-war-Newly-declassified-target-list-populations-systematically-destroyed-storm-Bombs.html#ixzz46Z7Nq5DK

http://edition.cnn.com/2015/12/23/politics/cold-war-u-s-nuclear-target-list/

https://intpolicydigest.org/stranger-than-strangelove-how-the-u-s-planned-for-nuclear-war-in-the-1950s/

https://www.nzherald.co.nz/world/cold-war-nuke-plan/2I3ARQRKFOVUSF6COFTBPLVA3U/?c_id=359&objectid=11567476

https://sputniknews.com/20151223/us-plan-nuke-world-cold-war-target-list-1032182854.html#ixzz46qkKXWPT

https://www.nytimes.com/2015/12/23/us/politics/1950s-us-nuclear-target-list-offers-chilling-insight.html?_r=0

National Archives II/College Park, MD, Record Group 218, Records of the Joint Chiefs of Staff, Central Decimal File 1954-1956, box 137 and 138, file 471.6, Sections 77, 82.

https://www.congress.gov/86/statute/STATUTE-73/STATUTE-73- Pg212.pdf    https://www.presidency.ucsb.edu/documents/proclamation-3303-captive-nations-week-1959

https://erlc.com/resource-library/articles/5-facts-about-captive-nations-week/

https://www.washingtonpost.com/wp-dyn/content/article/2008/   02/05/AR2008020503179.html?tid=informbox   

a href=“https://library.syracuse.edu/digital/guides/n/nat_cap_nat.htm“>https://library.syracuse.edu/digital/guides/n/nat_cap_nat.htm

https://library.syracuse.edu/special-collections-research-center

https://oac.cdlib.org/findaid/ark:/13030/kt9w10382r/dsc/       https://www.democracynow.org/2022/8/30/wests_false_narrative_china_russia_ukraine

https://www.youtube.com/watch?v=wmOePNsNFw0

https://jamestown.org/wp-content/uploads/2022/07/Russias-Rupture-MS-full-text-Final-web.pdf

https://arc.ua/en/mapping-russias-devolution/

https://offnews.bg/analizi/rusia-e-greshka-na-istoriata-i-darzhava-ednodnevka-408209.html

https://offnews.bg/sviat/bzhezhinski-rusia-niama-da-e-imperia-no-mozhe-da-e-razoren-satelit-n-406154.html

https://www.youtube.com/watch?v=U8F5crWIqH0

https://www.foxbusiness.com/politics/gen-jack-keane-us-investment-ukraine-denied-putin-ambitions-kept-americas-future-secure

https://www.actualno.com/europe/stoltenberg-pobeda-na-rusija-v-ukrajna-bi-oznachavalo-porajenie-za-nato-news_1825094.html

https://pogled.info/avtorski/Velislava-Dareva/rusiya-tryabva-da-umre-chast-parva.93458

https://pogled.info/avtorski/Velislava-Dareva/rusiya-tryabva-da-umre-chast-vtora.93491

https://novovreme.com/8-9-10-2019/%d0%b5%d0%b2%d1%80%d0%be% d0%bf%d0%b5%d0%b9%d1%81%d0%ba%d0%b8%d1%8f%d1%82-%d0%bf%d0%b0%d1%80%d0%bb%d0%b0%d0%bc%d0%b5%d0%bd%d1%82-%d1%81%d1%80%d0%b5%d1%89%d1%83-%d0%b8%d1%81%d1% 82%d0%be%d1%80%d0%b8/%d0%b5%d0%b2%d1%80%d0%be%d0%bf%d0%b0-%d0%be%d0%b1%d0%bd%d0%b0%d0%b3%d0%bb%d1%8f/   

https://novovreme.com/broi1-ianuari-mart-2022/chernoto-sluntse-na-neonatzizma/

https://pogled.info/avtorski/Velislava-Dareva/koga-shte-svarshi-voinata.112692

 

 

Източник: списание Ново време, 18 октомври 2022 г.

 

 

 

 

БСП ще копае ли дъното или ще се оттласква нагоре? – Анко Иванов

 

Преминаха поредните извънредни парламентарни избори в България. Нарастват политическата нестабилност и политическото озлобление. Във властта и към властта са се вкопчили властогонци от всички партии и от всякакви мащаби. Това за десните партии е нещо нормално, но за БСП не би трябвало да бъде така. Не би трябвало, но е така. В годините на прехода от социализъм към див балканско-ориенталски капитализъм БСП се опари жестоко. В нея бе наложен отгоре процесът на социал-демократизиране, а след това и на социал-либерализиране и неолиберализиране под диктовката на САЩ, ЕС, ПЕС и вътрешни властогонци. И този процес протече и тече под маската на социалистическа словесност. В последните години в ръководството се формира, метафорично казано, котерия от властогонци. А сега равносметката е жестока.

Началото за Нинова бе успешно. Бе издигната и подкрепена удачна кандидатура за президент. Но след успеха в президентските избори бяха допуснати груби вътрешно-партийни грешки: отстраняването на по-ляво мислещите партийни дейци от всички възможни ръководни органи и позиции в партията и недопускането им за участие като кандидати в следващите парламентарни избори; разработената бе продясна предизборна платформа с ляв социалистически изказ. В пропагандните предизборни срещи и интервюта през 2017 г., а и след това, на първо място бе поставяна непрекъснато позицията на загриженост и за защита на бизнеса. В БСП се започна една самоцелна вътрешнопартийна дейност за установяване пълно господство на десни политици. Променен бе Уставът на БСП и под маската на „разширяване на демокрацията“ бе проведен самоцелен пряк избор на Председател на партията. Всичката пара на партията в отиде в свирката, без двигателната сила за локомотива. И при най-малък намек за несъгласие с провежданата от ръководството на БСП дясна политика следваше отстраняване и дори изключване от партията, водене съдебни дела срещу социалисти за „клевета“. Във възлови организационни места се вкараха послушни хора, които уж нямаха място в БСП (Гуцанов и др.) и др. Освен по-левите социалисти (Миков, Стоилов, Мерджанов, Жаблянов, Божинов, проф. Добрева и т.н.) бяха отстранени ръководните дейци на редица партийни организации като тези в София, Пловдив, Казанлък, Видин, Монтана и т.н. Създадена бе конфронтационна ситуация с известни фигури в БСП и най-вече жени – М. Манолова, Д. Златева, Ел. Йончева, В. Богданова, В. Лечева, В. Дърева, В. Христова, Шаренкова и т.н. Не бяха подминати и мъжете – Анжел Вагенщайн, Станишев, проф. Б. Чуков, Ст. Владимиров, Крум Зарков, К. Паргов и много други. Конфронтационният стил се пренесе и в битката срещу съюзниците на БСП в лявото пространство. Коалицията „БСП лява България“ бе дърводелски ремонтирана и променена на „БСП за България“. Това бе явен знак пред обществото, че ръководството на БСП се отказва от лявата идея.

Особено впечатляваща бе „външната“ конфронтация. В Народното събрание в речите на Нинова, и другите дейци на БСП, звучеше безкрайно рефренът за борба срещу ГЕРБ и Борисов. Хората искат да видят и чуят реална лява политика, а не само колко лоши са ГЕРБ и Борисов. И като я няма лявата политика, няма и леви избиратели. Политическото лидерство е не само да се говори конфронтационно, но и да се отстояват интересите на представляваната чрез партията значима обществена група. Говореното е едно, а гласуването е друго нещо. По ключови въпроси в Народното събрание парламентарните групи на ГЕРБ и БСП гласуват заедно: за АЕЦ „Белене“, така че да се провали проекта; за хартиените самолети от САЩ; за избиране кандидатът на ГЕРБ Сотир Цацаров за шеф на КПКОНПИ; избора на председател на комисията за регулиране на цените на енергията Иван Иванов? Тази външно-партийна противоречивост (едно говорим, друго правим) бе прикривана чрез битката с външния враг, вътре в БСП. Кой ли от дейците на БСП, неудобен на ръководството, не бе набеждаван за човек на Борисов и обругаван без доказателства? Отличителна черта, която се забелязва от всички в обществото е непоследователността, разминаването между обявени позиции и последващи действия, т.е. прекрачването на т. нар. „червени линии“.

Разминаването между думи и дела е най-опасното нещо за една политическа партия. Поради това се сринаха СДС, НДСВ, НФСБ, ВМРО, ДБГ, АБВ и др. А сега да припомним анонсираните преди влизането на БСП в правителството на К. Петков на т. .нар. „червени линии“.

Първата червена и най-важна социалистическа червена линия е грижа за хората на труда, бедните и онеправданите. Ръководството на БСП публично непрекъснато анонсираше, че се грижи за бедните, но по същество участваше в политиките за подпомагане и защита на интересите на бизнеса. Едно обещаваше, друго правеше. Още в споразумението с десните БСП възприе крайно дясната политика, че данъците на богатите няма да се повишават, а само ще се намаляват и че няма да има необлагаем минимум за бедните. Премълчано бе, че богатите в България плащат най-ниските в Европа корпоративни данъци, в размер колкото плащат и най-бедните сиромаси в страната и как върху огромните доходи на бизнесмените като дивиденти се плащат мизерните 5%. В повечето европейски страни този данък е 15-20%. Средногодишно в България са раздават като дивиденти около 7 млрд. лева и върху тях се начислява около 360 млн. лева данъци. Ако този данък е 10% то това ще са 720 млн. лева, а ако той е 15%, колкото е данъкът на едноличните търговци, то тогава държавната хазна ще получи над 1 млрд. лева. Два конкретни примера. През 2018 г. депутатът Делян Пеевски получава като дивиденти 7 609 002 лева и плаща данък само 380 450.10 лева. Бившият министър Събев за 2021 г. е получил като дивиденти 21.08 млн. лева и е внесъл данък от 1 054 000 лева. Ако този данък бе колкото на работника с минимална работна заплата (10%) той би трябвало да плати два пъти повече, или на Събев му „спестяват“ над 1 млн. лева данък.

Първата социалистическа ценност бе и е справедливост. Но тя е забравена много добре от властогонците от БСП в Народното събрание. Безобразно ГЕРБ, а и четворната коалиция намаляват данъка ДДС върху някои стоки в полза на бизнеса и в ущърб на бедните. Намалена ставка, но парите отиват не в джоба на масовия беден потребител, а в джоба на богаташа – производител и търговец. Така направиха хората на Алибегов (ресторантьори и др. подобни) – гушнаха парите от намаленото ДДС и приходът на хазната намаля с много стотици милиони лева. Така става и с нулевата ставка ДДС за хляба. Хората на Кукушева (хлебари, брашнари и др.) масово лъжеха, че намаляват цените, а те се повишиха с 30% плюс още 11%, които прилапват от намаления данък. Ето как изчезват парите за здравеопазване, образование, наука и култура.

Когато десните и левите мислят и действат еднакво, дали левите са десни или десните са леви? На 31 август 2022 г. четем в Интернет, че В. Горанов заявил: „не е добра идея да се вдигат данъците“. Същият ден изявление и на Нинова: „няма да позволим вдигане на данъци“. Кой кой е? Пак ли си плюха в устата? Но не само тези двамата, а и Хр. Иванов, генерал Гном, Йордан Цонев, Каримански, Ас. Василев, К.Петков, Лорер и Събев. Всички са десни и са против увеличаване на безбожно ниските данъци на богатите и са за ограбване на бедните чрез безкрайно ниските минимални работни заплати и безбожната спекула на цените. Характерно за социалистическата лява политика е повишаване на данъците на богатите и намаляване на данъците на бедните за да се преодолее огромното неравенство и бедността в българското общество. В повечето европейски страни освен по-високи данъчни ставки за богатите (прогресивен данък) има и висок данък лукс. В България няма. Никой не плаща допълнителен данък за скъпи яхти, самолети, хеликоптери, дворци, диамантени накити и т.н. Не се ли оказаха десните Борисов, Горанов, Хр. Иванов, Й. Цонев, Каримански, Ас. Василев и К. Петков от едната страна и уж левите Нинова и Р. Гечев от другата страна, по същество еднакво десни? Европейска ориентация ли? Ами ако сте европейци въведете поне средните стойности на данъците на страните в ЕС за българския бизнес. Е, няма как с дясна данъчна политика да печелиш леви гласове? Демагогията на левите фрази вече не работи.

Отстъплението на десните пред ръководството на БСП за помощите за майчинството и безплатните детски градини бе с явна популистка цел, а не с трайно решаване на въпросите на отглеждането на децата и образованието им. Това много добре пролича в предизборната кампания, на която харвардците по повод и без повод твърдяха, че тяхна е заслугата за решаване на тези социални въпроси.

Втората червена линия, широко анонсирана от председателят на БСП, бе за неотстъпна позиция за приемането на Северна Македония в ЕС. И какво стана? Всички вкупом запяха песничката „полегнала е Тодора“ пред самовлюбения Макрон и нозете на Урсула. Антибългарската същност на повечето „народни избраници“ от ГЕРБ-СДС, „Демократична България“, ДПС, „Продължаваме подмяната“, на Б. Борисов, Плевнелиев, А. Доган и К. Петков е нещо присъщо. БСП вместо да заеме прокламираната твърда позиция се огъна, вместо да напусне правителството започна да ругае ИТН. Защо 22 депутати от БСП начело с майдановеца не гласуваха против антибългарското решение? Само четирима депутати от БСП проявиха мъжество и достойнство.

Третата червена линия, отчитана като някакъв си невероятен успех на БСП, е повишаването на пенсиите и социалните плащания. А хората, пенсионерите (над 2.1 млн. души) са недоволни. Вместо актуализация на база 2020 или 2021 година и увеличаване на коефициента за отработена година до 1.5 се използва остарялото „швейцарско правило“. И какво стана? Почти всеобщо недоволство. Обявеното 10% увеличение средно от 1 юли 2022 г. бе крайно мизерно. В същото време официалната инфлация нарасна над 17% и до 30% за хранителните продукти и лекарствата. В резултат най-значимо увеличение на пенсиите имат богатите пенсионери от типа на Иван Костов, Левон Хампарацумян, Кр. Каракачанов и няколко хиляди други бивши и настоящи политици и депутати, бивши министри и зам. министри, бивши банкери и т.н. И с колко им се увеличиха пенсиите – от 1400 на 3400 лева. Който може, да включи процентомера.

Увеличението бе изчислено чрез пренебрегване на трудовия стаж и съвременното равнище на доходите. Увеличаваха се пенсиите на най-богатите и на тези без трудов стаж. Гьоков бе забравил, че е социалист и първата основна ценност на социалистите и социалдемократите е справедливостта. И той се гънеше и през ден баламосваше обществеността с всякакви нови по-високи размери на пенсиите. Обещаваше и не изпълняваше. Бе му достатъчно само да види единият харвардец и да изпълнява послушно всичките нареждания на десния финансист. И това ли било червена линия от БСП? Нещо повече всички депутати бягаха от повишаване на тавана за заплащане на осигурителните вноски. Той бе повишен незначително. В полза на високоплатените бизнесмени, чиновници, депутати, министри и зам. министри останаха милиони левове, а бе ощетена пенсионната осигурителна система. Гьоков бе забравил, че основният принцип на нашата пенсионна система е солидарността, бе забравил, че солидарността е основна социалистическа ценност. Той защитаваше не солидарния принцип, а личният егоистичен интерес на депутати и министри. И всички депутати от БСП гласуваха в полза на богатите и най-вече в своя лична финансова изгода.

Идеята за актуализация на пенсиите чрез осъвременяване на база 2020 г. бе много добра. През 2021 г. тя бе провалена в Народното събрание от буквоедското, антипенсионерско отношение на тогавашната председателка на Народното събрание Митева (ИТН), на д-р Адемов (ДПС), и от десните градски буржоа от „Демократична България“. След това ръководството на БСП заемаше една объркана непрекъснато меняща се позиция в зависимост от капризите на харвардците. Ръководството на БСП се отказа от правилната и справедлива идея в интерес на заемането на четири министерски кресла. От 1 октомври 2022 г. само един от трима пенсионери ще получи мизерно увеличение на пенсията, т.е. само 715 000 души.

Четвъртата червена линия на БСП – никакви санкции срещу Русия, бе прегазена безцеремонно от олигархическата триада на ПП „Продължаваме подмяната“ с активното участие на ГЕРБ-СДС, „Демократична България“ и протурските русофоби от ДПС. Канадецът сам призна в Народното събрание, че Министерският съвет е обсъждал въпроса за отказа да се открие втора сметка в рубли в Газпром и България да продължи да получава евтин руски газ и всички са се съгласили да не се открива такава сметка. И никой от министрите на БСП не изрази публичен протест. А на това заседание нарочно не е воден протокол за да се скрие политическата отговорност на партиите и министрите. Инфлацията в България рязко скочи (до 49% в промишлеността), народът масово обедня. Ако това бе действителна червена линия, би следвало четиримата министри на БСП да напуснат моментално правителството. След началото на военната операция на Русия в Украйна, уж нямаше да изнасяме оръжие за Украйна. Пак „да, ама не“ (по П. Бочаров). Изнасяме го за Полша или други страни, но то стреля в Украйна. Законово търговията с оръжие може и да е изрядна, но морално – едва ли?

Петата червена линия бе за премахване на търговския статут на болниците. Това бе една много добра идея, но по същество нищо не се направи. А българското здравеопазване е в трагично състояние. И това се отразява в най-високата в България смъртност в света. Само от Ковид пандемията в България починаха 37 711 (към 29.09. 2022). Огромно е доплащането на болните за лечение, макар че в Конституцията пише друго – безплатно здравеопазване. Вероятно средностатистически България е страната в света с най-много частни болници, които безогледно изпомпват ограничените финанси на Здравната каса. Да не говорим за цените на лекарствата и направленията за специалист.

В т. нар. „червени линии“ липсваха множество важни неща. Първото и най-определящото за качеството на образованието е отмяна на финансирането на училищата на принципа „парите следват ученика“, въведен от МОН под егидата на проф. Д. В. Това води до: закриване на стотици училища и оставане на малките населени места без училища; влошаване на качеството на обучението. От няколко стотици училища абитуриентите явили се на матура по български език през 2022 г. са постигнали успех под 3.00. Това се дължи на факта, че учителите не пишат слаби оценки и пускат в по-горен клас всеки ученик, понеже ще се загуби финансовата субсидия и ще намалят учителските заплати.

Защо бяха прекрачени предварително обявените червени линии? Главната причина е властолюбието, обхванало почти цялото ръководство на БСП. Не интересите на хората на труда, не интересите на социално слабите и болните, не интересите на бедните, а личните властови интереси. Власт не за народа, а власт за лична употреба. Влизането в правителството бе груба политическа грешка. България се нуждаеше от редовно правителство. И нищо не пречеше БСП да подкрепи правителство на първата политическа сила, без да участва в него, а чрез гласуванията да принуждава това правителство да спазва обявените червени линии и приоритети в социалната политика. Участието на лява партия в десни митинги, участието в дясна и крайно дясна политика, колаборацията с крайно десни формации нанесе идейни, политически, социални и електорални щети на БСП, особено през последните две години.

Лявата колаборация с крайно десните стана под мотото на фиктивния лозунг: „Да запазим евроатлантическата ориентация“ и да спасим бизнеса и икономиката в условията множество кризи. Е, как да повярват избирателите, че БСП е лява партия, когато нейните министри са ортаци с десните, участват пряко в провеждането на дясна политика. Ако в ръководството на БСП е останала някаква, макар и  незначителен частица от ляво социалистическо мислене и обикновено човешко достойнство, моментално трябва да си подадат вкупом оставките, а не да си играят на ромската улична игра „тука има –тука нема“, т.е. подавам-оттеглям оставката си.

Чрез политиката на последните правителства на България, както и на четворното коалиционно, се извършава масово преливане на пари от джоба на бедните в сметките на богатите. От 2020 г. насам на частните фирми, на богаташите бяха налети безвъзмездно множество милиарди левове от държавния бюджет. Бърка се в кацата с пари на държавния бюджет и се раздава безогледно. Ама за да дадеш на някого пари, трябва някой преди това да ги внесъл в касата. И от внесените ок. 75% са от ДДС, акцизи, мита и такси, т.е. от потребление. Бедните харчат почти всичките си пари за потребление, за най-належащите нужди. От потребителите на топлоенергия в крайната цена включват още и т.нар. на екологичен данък в размер на 37% от цената. По такъв начин общо около 3/4 от приходите в хазната се събират от бедните 90% българи и значителна част от тях се дават на богатите бизнесмени, т.е. беден богат храни.

Нещо повече бизнесът е хранен и чрез унищожаване на възможната държавна конкуренция. В последните си дни четворното правителство закри държавната петролна кампания. Тя бе създадена за да може чрез множество държавни бензиностанции с по-ниски цени на продаваните горива да принудят частните бензиджии да свалят поне малко цените. Оставени без държавна конкуренция частниците се развихриха и покачиха до небесата цената на горивата. И инфлацията скочи допълнително. По подобен начин стои въпросът и с идеята да се създаде търговска държавна аптечна мрежа, която да снабдява с лекарства на по-ниски цени болници, медицински центрове и аптеки, включително и да се открият денонощни аптеки във всички по-големи градове. По същество продажбата на лекарства не е търговия, а е същностна социална грижа.

Подпомагането на частния бизнес от държавата доведе до появяването всеки ден по време кризата на поне трима нови български милионери. Подкрепяни бяха всички, които искаха, независимо че почти всички те не увеличиха заплатите на работниците си. Държавата, и най-вече Нинова, достигнаха до нови високи в ограбването на държавната собственост. Някога се възмущавахме, че „постната пица“ на Дянков водеше до изземване на 80% от печалбата на държавните предприятия и по такъв начин те бяха декапитализирани. Депесарът Орешарски (седесар по рождение) малко се засрами и намали изземването от 80% на 75%. А сега Нинова като министър на икономиката постави рекорда – иззема се 100% от печалбата на държавните предприятия и чрез помощта за частните бизнеси държавата (т.н. народът) подхранваше частния бизнес. И това, когато десните продължават да твърдят, че държавната собственост била губеща! Губеща, ама храни частния бизнес!? А какъв е българският частен бизнес, който ние отглеждаме? Той плаща най-ниските в Европа трудови възнаграждения. Неговите фирми са най-енергоемките и най-изостанали в технологично отношение, с най-ниска обществена производителност на труда. В същото време подхранваните бизнесмени купуват лични скъпи имоти в чужбина, самолети, мерцедеси, строят палати и дворци за семействата, крият парите си в офшорни фирми, не плащат застраховките на работниците и т.н.

Това е положението. Каквато и предизборна програма да напишат сегашните ръководни дейци на БСП, вече почти никой извън партийните редици, не им вярва. А и не си прави труда да я прочете. Загубеното обществено доверие не се връща с използване на социалистическа реторика. Дори леви присъщи за социалистическа партия намерения се приемат с недоверие поради практиката почти винаги това партийно ръководство да преминава поставените от самото него червени линии. Обявеното и насаждано в предизборната кампания самодоволство в участието в управлението се оказа фалшиво. На 2 септември Нинова твърди “Свършихме добра работа“ и заканата, че „политиката, която вършихме досега да продължи“, т.е. продължаваме да следваме десният курс. Няколко дни по-късно депутат от БСП твърди: „Показахме, че когато влезем във властта изпълняваме поръченията си“!!!, както и безсмислието изречено от бивш министър от БСП (5.09. 2022 г.): „показахме, че каквото предлагаме като опозиция, го реализираме в управлението“. Да, когато бяхте в опозиция твърдяхте, че на власт ще въведете необлагаем минимум на трудовите възнаграждения, ще се въведе прогресивен данък на физическите лица, че ще се премахне търговския принцип в здравеопазването и т.н. „Добрата работа“ я свършихте като кучето на нивата. И хората разбраха това. И това го потвърди социологическото изследване на Сова-Харис, чиито резултати (16.09.2022 г.) показаха, че две трети от анкетираните считат, че четворната коалиция неуспешно се е справила с управлението на страната. И един друг елемент, който отблъсна редица избиратели от БСП, бе внушението, че БСП ще продължи сътрудничеството с десните партии, че досега БСП е била сигурен стълб в стабилността на държавното управление на крайната десница. Ръководните дейци на БСП забравиха максимата, че „когато те хвалят десните, знай че не си ляв“.

Предварителните резултати от изборите нагледно показват и още нещо. В предизборната борба главните участници в битката за повече депутати в Народното събрание водеха своите кампании, насочени срещу главните си опоненти (или врагове): ГЕРБ-СДС срещу „Продължаваме подмяната“, прекратиха атаките срещу президента и само отвреме-навреме се заяждаха с БСП и мълчаха напълно за ДПС; ПП „Продължаваме подмяната“ и „Демократична България“ не атакува лявата БСП, а насочиха удари си върху ИТН и ГЕРБ-СДС и срещу служебното правителство. БСП в кампанията не критикуваше крайно десните „Продължаваме подмяната“ и „Демократична България, намали тембъра на критика към ГЕРБ, но съсредоточи цялата си политическа мъст срещу президента и служебното правителство, като че ли им предстояха не парламентарни, а президентски избори. Разбираема е злобата на седесара Калоян Методиев и на Свиленски срещу президента Радев, но е неразбираема позицията на ръководството на БСП, да обругава българския президент, за който са гласували над 90% от членовете на БСП и огромната част от лявомислещите хора в България.

За БСП предстои най-трудното – коренна промяна и връщане съм истинските социалистически идеи и ценности, към традиционната политика на изразяване и защитаване на интересите на хората на труда срещу посегателствата на капитала. А това може да стане само чрез коренна програмна, уставна, организационна и кадрова промяна, пълно обновяване на ръководните и координационни органи на национално и областно равнище, формиране на единен фронт на истинските леви сили с цел преодоляване на демографската и социално-икономическата катастрофа на България.

Сега дилемата е, след като БСП достигна дъното на политическото блато, в което я потопиха, да продължи да копае това дъно или мощно да се оттласне от него чрез силна лява социалистическа политика и нови истински социалистически (не социаллиберални и и/или неолиберални) ръководни кадри, така мощно да се оттласне от дъното, че да излети от блатото на чист нов простор на действие.

 

Източник: Поглед.инфо ,  03.10.2022

 

С ФАШИЗМА СЕ ВОЮВА, А ЗА СВОБОДАТА СЕ МРЕ ! - Анжел Вагенщайн

 

Слово, произнесено на 9 септември 2014 г. пред Братската могила в София по случай седемдесет годишнината на победата над българския фашизъм

 

Другарки и другари антифашисти!

 

Към вас се обръщам, скъпи мои, които сте преживели и още помните онези преломни дни и нощи на титаничен сблъсък с фашизма, на отчайващи поражения и скъпи жертви, но и на последните победни салюти. Тогава разцъфтя великата надежда, че сред развалините на сразения престъпен режим ще поникнат филизите на един нов свят – изстрадания, лелеяния от поколения борци и мечтатели, „в здрачни сънища сънуваната” от великия разстрелян поет бяла пролет на съзидателeн мир, на братство между народите и социална справедливост. Обръщам се и към вас, по-младите или вече не толкова млади, но необременени от спомени, отшумели възторзи и огорчения, надежди и заблуди – онези призраци от миналото, които упорито се завръщат и тревожат нашите сънища.

Наистина ли минаха цели 7 десетилетия от началото на трудния и извилист български път към едно по-добро и смислено бъдеще за нас, за децата ни, за родината? Защото сякаш вчера, а не преди седемдесет години отшумяха онези дни на надеждата, когато гневни и радостни, опиянени и луднали от възторзи, хилядни тълпи разбиваха портите на затвори и полицейски участъци, за да прегърнат освободените пленници на фашизма; когато с радостни сълзи България – автентичната България на трудовите хора посрещаше нашите славни партизани, но ги посрещаше и с преглътнатите сълзи и черните забрадки на недочакалите своите паднали в битките синове и бащи. Тя, същата тази България е, която обсипа с цветя на признателност пътя на съветските воини, дошли до нас след тежки боеве и през пепелищата на родните си места.

Написах тези много пъти изричани думи и се притесних от написаното: вече колко безкрайно далеч сме от това, което се знае и пише днес за онези гневни и светли европейски дни на надеждата! И какъв срам изпитах, срам при спомена за милите, изранени, прашни и уморени Альоши и Машенки, минали някога през тази „хороша страна Болгария”, когато вчера млади българи изписаха върху паметника им думичката „окупатори”. Кои са окупаторите – тези, които удавиха в кръвта си нацисткия звяр и освободиха света от заплахата да бъдем превърнати в един планетарен Освиенцим? Те ли са окупаторите – които още несъблекли износените си войнишки гимнастьорки, започнаха да възстановят  съсипаната си от войната родина, чиито рани и до днес все още кървят!

Забравихме ли вече, че щом става дума за окупатори, ние сме били надеждни съюзници на нацистка Германия в години, когато тя окупираше цяла Европа, че дълги години изхранвахме германски дивизии и Ес-ес айнзаци, че от наша земя хитлеристите нападнаха съседните ни Гърция и Югославия, че дълги години бяхме една от важните продоволствени бази на Райха, че от наши морски пристанища бяха нападнати Одеса и Севастопол? Забравихме ли, че Българският окупационен корпус услужливо стана окупатор на Сърбия – за да бъдат освободени намиращите се там немски дивизии, нужни за запълване тежките им загуби на руския фронт? Не остана ли у нас поне капчица уважение и признателност към тези, които пометоха стоманените орди на Хитлер, преклонение към падналите в битката скромни  и велики воини на армията, спасителка на Европа?

Срам ме е да привеждам доводи в защита на съветските воини: те воюваха и отдаваха живота си във великата битка на съюзените армии за спасението на Европа и света. Защото с фашизма не се водят теоретични спорове за човешките права, нито срещу него се надуват вувузели – с фашизма се воюва, а за свободата се мре! Както воюваха и оставиха костите си по балкани и стърнища, по стрелбища и бесилки онези светли наши другари, в чиято памет сме се събрали днес тук, при братската им могила. Те не дочакаха нито празничните салюти, нито споделиха радостта ни от победата, нито ползваха законни или незаконни привилегии, нито могат да споделят нашите огорчения, упреци и съмнения. Те паднаха в името на един велик идеал неопетнени и чисти, и останаха завинаги в сърцата ни чисти и неопетнени!

Затова отново питам онези храбри млади правдолюбци, грабнали бояджийски четки вместо манлихерки, които вероятно вече са освободени от полицейския участък с извинението, че им е отнето човешкото право да цапотят по паметниците: кои са окупаторите – нацистките войски и техните български съюзници, или армията, която ги срази? Онези, които окачиха на майка ми жълтата звезда, като подготовка за депортация в лагерите на смъртта, или другите, които сринаха бодливата тел на Освиенцим и върнаха свободата на  милиони роби на нацизма?

И ако днес се считаме за членове на европейското семейство, макар може би и не от най-близките и обични родственици, и ако споделяме спомена на нашия стар континент за общата ни битка срещу фашизма, нека напомним на някои господа от парламентарната и извънпарламентарна говорилня, заели позата на първопроходци по пътя към обединена, антифашистка Европа, че най-важната, изначалната отсечка от този път започва не от Арена армеец или от сходни арени, а от нощните партизански пътеки, от броените крачки през затворническата килия и от разстоянието до бесилото. Това е нашето отправно начало по онзи сложен, пълен с изпитания, илюзии, грешки и грехове път на народите към един нов и мирен свят. Но докато европейските държави – всички без изключение – са горди от приносите и саможертвата на своите антифашисти, възпитават поколенията в уважение и преклонение към падналите в титаничната битка на обединените народи срещу нацизма, със срам и отвращение наблюдаваме как в България силите на реванша и реставрацията със закъснялата злоба и отмъстителност на улични лумпени поругават спомена за тази велика битка и нейните герои.

Знам, че днес, на деветия ден от септември, по стара традиция отново и за кой ли път ще започнат да вадят от гардероба и скелетите от пропагандните клишета за Народния съд – онзи изискван и строго наблюдаван от Съюзниците законен акт на възмездие. Отново ще се тиражира смехотворната мантра, че в България бил унищожен цвета на интелигенцията, ако под интелигенция се разбира касапинът Дочо Христов, че били произнесени повече смъртни присъди отколкото на Нюрнбергския процес. Но там, в люлката на нацизма Нюрнберг, бе съдена и осъдена само върхушката на престъпния националсоциализъм, но в американската окупационна зона, в 12 крупни процеса срещу нацисти са осъдени 5025 души и са изпълнени 806 смъртни присъди, а в окупирана Европа са се състояли 969 процеса срещу нацисти и колаборационисти, като само във Франция издадените смъртни присъди са над 20 хиляди!  Не искам да ви занимавам с отшумели статистики, не го казвам и за информация на онези красиви и интелигентни млади хора с бояджийските четки, а само за да напомня от каква мрачна и кървава бездна излизаше Европа, какъв гняв клокочеше в нейните гърди, за да станат ясни и причините за вероятни увлечения или дори разчистване на лични сметки! Да, вероятно са били извършени и несправедливости, но както скъпите на сърцето ни Альоши и Машенки не са виновни за Гулаг, нито американските храбри момчета, които почиват под тревата на военните гробища в Нормандия, носят вина за последвалите мръсни войни на Америка, така и българските борци от Съпротивата, които проляха кръвта си по балкани и гарнизонни стрелбища, нито са подозирали, нито са узнали, нито носят вина за по-късни злоупотреби с целите и смисъла на тяхната велика борба за един нов свят. Техен, на тези скъпи жертви от нашия полк, е 9 септември 1944-та година, те го сътвориха със саможертвата си. И нека не го докосват с мръсни ръце господата нови демократи, преки наследници на стари грешници!

Една немска антифашистка писа, че мъртвите остават млади. Мъртвите антифашисти останаха не само млади, но и чисти – те не се омърсиха нито с власт, нито с пари и привилегии, нито с офшорни сметки. Те са, които пожертваха живота си за една чиста и свята република – такава, каквато я мечтаеше и не я дочака Апостола. Затова семето, посято от тях въпреки всичко ще даде кълнове в бъдещето, защото е добро семе, поено от добри и чисти извори. То е пуснало дълбоки корени в душата на народа и това ще става все по-ясно във времето, което е в нас, и което е пред нас!

Вечна да е славата на падналите в битките срещу фашизма!

И нека не  помръква  сиянието от великия ден на победата над българския фашизъм – Девети септември 1944-та!

 

Във време като днешното апатията е падение – Стефан Продев

...Става страшно. Не само защото стават страшни работи, но и защото хората са изпаднали в масова апатия. И социална, и нравствена, и психологическа.

Вече е трудно да видиш човек, който вярва, който се надява, който е сигурен, че държавата излиза от трапа. Подобни оптимисти или смущават публиката, или я хвърлят в истерия. Обществото дори забрави да се смее, да се надсмива, да мисли сатирично. Единствените му теми са парите, цените и спомените от миналото, когато Вуте и Пена барабар с децата ходеха със самолет на плаж.

Все по-видимо България се превръща в страна на повсеместно страдание, което я държи за гърлото като ламя и не й позволява да си поръча поне една ракийка ей така, за разтуха.

Къде бяхме, къде сме, къде отиваме са все излишни въпроси, тъй като всички усещат, че тъпчем на място подобно на уморено добиче.

Е, има и уйдурми – от татарпазарищата, та до политиката, – но те не греят никого. Във време, когато една книга струва десет хляба, а десет хляба – една заплата, няма място и за най-тиха въздишка.

Населението се щура зашеметено ту тук – ту там за някакво чуждоземно екю или за нещо, наречено „социална помощ“, и все по-определено разбира, че върви към просия.

Майки хвърлят рожби по пътищата, старци се самоубиват, млади хора бягат в чужбина, болни хранят болниците, деца не учат, а аргатуват, читалища стават кръчми, роднини се стрелят за имоти, бандити искат почит и над всичко това витае една ненаситна омраза, която озверява душите и ги превръща в парче месо.

Докъде ще стигнем, ако продължаваме така? Доникъде или до онзи страшен миг, когато семето ни ще загние съвсем и ще се превърне в тор за други.

Картината е страшна. Бяхме една от личните страни в света, а сега сме на опашката – там, където няма нито уважение, нито надежда. Говорим за Европа, а се бием като туземци за кокала. Европа ни гледа отвисоко и ни помага така, както помага на Серенгети. Тя обича резерватите. Забранява ни да се стреляме, но не ни пречи да се самоизяждаме. За съжаление апатията, която ни души, не ни позволява да се стреснем, да се опомним, да сложим ръката си в огъня, за да се спасим. Това е отчайващо. Но най-отчайващото е, че онези, които водят България – политиците, и техните послушници, превръщат хала ни в разменна монета.

Синове и внуци на бивши търговци и думбази, на реститутки и лихвари – те започват голямата продажба. Готови са да продадат всичко, дори и името ни, но да успеят. Наричат се либерали, а всъщност са най-обикновени спекуланти, превърнали земята и духа ни в стока. И всичко това става пред очите на обществото, което спи и не се трогва. То, изглежда, все още чака да се случи нещо голямо и се държи като стадо. Но всички знаем съдбата на стадото. То живее от Гергьовден до Гергьовден, за да нахрани ножа. Колачи дал Бог, но те не мислят за страдащите.

Бедната България! Докога личните й хора – интелигентните, умните, талантливите, великодушните – ще стоят като вкаменени пред драмата й и ще позволяват на злото да се шири?

Докога ще сънуват измамни сънища, лишени от воля и глас? Та нали всичко се руши около тях и вътре в тях в името на най-мерзки цели! Докога ще подчиняват съвестта и таланта си на една измамна политика, която постепенно ни превръща в колония? Това вече е толкова видимо, че утре никой няма да намери снизхождение или оправдание. Драмата се приближава все повече и повече и обществото е длъжно да се събуди. Не за да вдига барикади и да прави псевдореволюционни спектакли, а за да спре с духа си последната вълна на разрухата. Трудна задача, дори отчаяна, но високоблагородна и свята. Който не усети мизерията на политическото лицемерие, което ни тегли надолу, ще предаде не само себе си, но и народа си.

Така нареченият преход не оправдава никого. Това вече не е преход към демокрацията, а към една вълча система, която не вещае нищо добро. Ето къде обществото трябва да направи своя избор. И да излезе от състоянието на вцепенение. Когато едно общество иска да живее достойно и справедливо, то се бори. Иначе само си слага прангите и се превръща в мърша.

Всеки ден ни поднася скандални случки и факти, които провокират обществената съвест. Нека не ги подминаваме с безразличие. Те са част от живота, който живеем. Всички, които мислят за бъдещето, за България, за децата ни, са длъжни да се изправят. Да кажат: Стига! Ето я паролата. Във време като днешното апатията е падение.

 

Източник: ДУМА, 25 юни 1997

 

Жрецът на думите Стефан Продев

Освен блестящ майстор на словото, Стефан Продев беше и единица мярка за почтеност, за морал в едно свръхаморално време. До последните си дни той защитаваше безстрашно справедливи социални каузи.

 

Размисли на Иван Гранитски

1

На 15 септември 2017 Стефан Продев трябваше да навърши 90 години. Днес ние все повече се убеждаваме колко разностранно надарена е била неговата личност, какъв изключителен полемист и памфлетист беше той, изумяваме се на актуалността на политическите му прозрения и анализи, възхищаваме се на свежестта на великолепната му есеистика… Освен блестящ майстор на словото, Стефан Продев беше и единица мярка за почтеност, за морал в едно свръхаморално време. До последните си дни той защитаваше безстрашно справедливи социални каузи. Беше свещенослужител в храма на свободното слово.

2

Провидението нареди така, че през последните десетина години почти всеки ден бяхме заедно със Стефан Продев. Това са стотици, а може би и хиляди часове на разговори на четири очи, по-камерни или по-мащабни интелектуални сбирки, самотни разходки в Борисовата градина или в Балкана над село Енчевци... Затова сега, когато Стефан Продев си отиде, предпочитам да мисля за него като за много скъп приятел, който е заминал на далечно пътешествие и сигурно някой ден ще се върне.

Той бе личност блестяща, неординерна и удивителна във всяко едно отношение, заредена с огромна, почти неизчерпаема енергия. Дори напоследък, когато пред очите на най-близките си приятели и роднини бавно гаснеше, очите му оставаха живи, съзнанието – кристално ясно, а езикът – все така артистичен и пластичен. Дали поради общата социална съдба, дали поради духовната близост, дали защото изповядвахме една идея, или по някакви други, почти мистични причини, през последните няколко години се оформи своеобразен приятелски естетико-художествен кръг, в който влизаха Валери Петров, Бенжамен Варон, Христо Ганев, Стефан Продев и моя милост.

Събирахме се почти всяка седмица на сладка приятелска раздумка и чаша вино. Разбира се, раздумката преминаваше ту в пламенни спорове и полемики, ту в невероятни екскурзии в миналото – споделяха се мнения и размишления за българската история, култура и политика, за световни процеси и тенденции, за личности, събития, исторически дати, за книги, за произведения на пластическото изкуство, за музикални творби и техните автори. Невъзможно е да се систематизират темите и проблемите, до които се докосваха тези блестящи умове. Обикновено в началото на всеки разговор Стефан Продев мълчеше, слушаше внимателно и съсредоточено пълнеше неизменната си лула.

Петнайсетина минути след началото се намесваше и постепенно се възпламеняваше. Когато говореше, той беше дълбок и изчерпателен в търсенето и привеждането на аргументи, мисълта му обхождаше възможните варианти и различните гледни точки. Той бе категоричен и остър, в същото време деликатен и диалогичен.

Разговорите в началото винаги бяха закачливи и носеха дискретната приглушеност на бърборенето на хора, които въпреки че се познават твърде отдавна, още и още намират с какво да си бъдат интересни. След първия час обаче навлизаха в друга фаза. Постепенно ставаха сериозно аналитични, а понякога и изпълнени с драматизъм и патос. Почти винаги драматично-патосния елемент внасяше Стефан Продев. В такива случаи той приличаше на трибун от Великата френска революция. Имаше нещо от Мирабо, Марат, Дантон в разпалената му жестикулация и ораторската страст, с която той развиваше и отстояваше тезите си. Тази достолепна и романтична фигура, обвеяна от славата на остри дългогодишни социални и литературни битки, зад външната суровост и респектиращата осанка криеше нежна и деликатна душа. В съзнанието ми се е запечатала една почти дантевска сцена. Ден преди да замине за село Енчевци, а оттам и за последното си далечно пътешествие, ние с Валери Петров посетихме маестрото. Той седеше на любимия си фотьойл, завит с одеяло. Приличаше на изтощена птица, прелетяла хиляди километри. Животът вече напускаше тялото (това временно одеяние на безсмъртната човешка душа), но очите му светеха с мека и жива светлина.

– Какво стана с нашата идея, Валери, Иване? Какво стана с нашия живот? Всичко ли е било напразно? – промълви той и в ъгълчето на едното му око се задържа издайническа сълза.

В тази мъжка сълза нямаше слабост, а болка, почти метафизично страдание на един величав дух, който осъзнава, че е безпомощен пред сляпото разгръщане на историческата стихия.

 

 3

Обществото познава добре Стефан Продев в няколко негови качества. Без съмнение най-шумно е озвучено неговото име като журналист и публицист. Ако се опитаме да направим класификация на българските журналистически пера, които доминират през XX век, съвсем сигурно е, че едно от най-ярките от тях ще бъде неговото. Повече от половин век десетки български вестници и списания са публикували на своите страници вероятно хиляди негови текстове. Малцина могат да се похвалят с такава неизчерпаема енергия, вдъхновение и разнообразен талант. Разбира се, звездният миг на журналиста Стефан Продев е вестник “Дума”. Той не просто промени радикално вестник “Работническо дело”, оглавявайки го в началото на политическите промени, но и създаде съвършено нов тип издание. За десет години “Дума” оплоди с редица талантливи журналисти новосъздадения демократичен печат. А авторската продуктивност на Стефан Продев през този период е направо неистова. Тук той бе действително жрец на думите. Публикациите му – статии, полемични и памфлетни бележки, антрефилета, политически анализи, есета и т.н. – бяха събрани в два внушителни тома – “Носене на кръста” (изд. “Христо Ботев”) и “Сваляне от кръста” (изд. “Захарий Стоянов”). Сигурен съм, че бъдещите български историци ще добият най-ясна представа за движението на политическите процеси у нас от 1990 до 2000 г., прелиствайки над двете хиляди страници ярки журналистически и публицистични текстове на Стефан Продев. Словесната му канонада в “Дума” ни убеждава, че той без съмнение е българският публицист на изтеклото столетие. След Йосиф Хербст той е другото емблематично за българската публицистика име на миналия век.

Стефан Продев и като трибун (в Народното събрание, в хиляди срещи из цялата страна), но и като журналист и публицист притесняваше идейните си опоненти, предизвикваше страх и омраза у низките духом люде, у духовните пигмеи, макар и надянали одеждите на депутати, у магистрати, министри и министър-председатели.

4

Стефан Продев е удивително явление в съвременната литература и култура. Той е от малцината днешни български писатели, които в художествените си странствания се интересуват от живота на идеите.

Драматично опасен и тъкмо затова вълнуващ е “ловът” на идеи за Стефан Продев. Ако внимателно четем неговите книги, ако подредим гигантската мозайка от разкази, есета, новели, антрефилета, филипики, словесни портрети, философски ноктюрни и пр., писани в продължение на повече от четирийсет години, ще установим впечатляващо постоянство на художествените търсения. Като неизтощим рудокопач Стефан Продев дълбае словото, впуска се в неговите катакомби и невидими селения, опитва се да обозре необозримата природа на словесната жива същност. Словото – този жив дух – е главното средство, с което Продев изследва движението на идеите в човека и разгръщането на човека в идеите. Затова словото у автора на “Раждането на шедьоврите” и “Носене на кръста” е винаги пределно емоционално натоварено, то вибрира в енергията на страстта. Светлината на тази вибрираща енергия вае характерите от книга в книга, от есе в есе, от фраза във фраза. Независимо дали се потопява във вълшебния свят на световни шедьоври на литературата и изкуството – “Балада за обесените” на Франсоа Вийон, “Убитият Марат” на Жан-Луи Давид, Бетховеновата 3‑та симфония “Ероика”, “Автопортрет” на Давид Алфаро Сикейрос и “Ленинградската” (Седма) симфония на Дмитрий Шостакович, или говори за парата, за коня, за червения молив, за кината на бедните и пр., Стефан Продев с неистово постоянство следва единството на поставената от самия него цел. Над всичко вниманието на писателя е магически привлечено от няколко съдбовни теми – Отечеството, Революцията, Човека.

5

Разбира се, над всичко за писателя, публициста, хуманиста Продев стои Човекът. Невъзможни и безсмислени са и Отечеството, и Революцията без Човека. Удивителни са пластическите превъплъщения, през които минават човешките образи и характери в есетата, разказите, новелите или публицистичните късове на Продев. От “Давид, който заплака”, “Разказът на палача”, “Евангелие не по Матея”, “Моят Жендов”, “Звярът у нас”, “Фантастичният поп” през “Похитената новела” и “Разкази за една война” до “Имало едно момче” и “Разкази за шедьоври” Човекът е главната цел на словесния ловец Стефан Продев. И никак няма да е пресилено да кажем, че тук той се родее с мощните интелектуални традиции на ярката публицистичност и характерологичното портретуване при Ботйов, Любен Каравелов, Захарий Стоянов. Разбира се, Продев се интересува от съвременните превъплъщения на човека, човека от края на ХХ век. И постига удивително точна, многообразна и плътна в художествено отношение картина.

6

 

Освен ярките си публицистични книги Стефан Продев остави и няколко сборника с блестящи есета. В тази област е също така впечатляващо многообразието на неговите търсения – от героите на Френската революция през ярки творци като Франсоа Вийон, Давид, Бетховен, Сикейрос и т.н. до персонифицираните и портретирани неподражаемо излъчвания на българската природа. Продев одухотворяваше и натоварваше с човешки черти така скъпия му и роден Балкан над село Енчевци. Там всяка тревичка, ручейче, камък, горска пътечка, урва или бєло му бе скъпо и му говореше за толкова много неща. Той слушаше диханието на отечествената природа, чуваше стародавни гласове, съзираше идещите към него видения от миналото и картините от камък бяха по-живи и по-динамични от социалните картини, които тровеха последните години от неговия живот.

Тепърва критиката ще се връща към богатото и многообразно творчество на Стефан Продев, ще открива нови и нови неподозирани качества на неговата личност.

7

 

Той бе класически тип на интелектуалец. Интересуваше се не само от литература, но имаше задълбочени познания в областта на пластическите изкуства, операта, оперетата, музикалния живот на България. Познаваше лично най-големите български творци през последния половин век и бе посветил на мнозина от тях блестящи и проникновени есета и портрети. Но той бе интелектуалец във висша степен и с непримиримата си обществена позиция. Никога не си позволи да пожертва своята съвест заради партийни пристрастия, винаги поставяше отечествените интереси и идеали над индивидуалните предпочитания или тяснопартийната кауза...

Дни след далечното му пътешествие ние, неговите приятели, се събираме отново на познатата романтична маса, оставяме чаша и стол за него и разговаряме, както преди. Правим се, че го очакваме всеки миг. Сякаш ей сега, иззад ъгъла, ще се появи неговата лула, той ще се разположи бавно и достолепно на стола и ще каже: “Нали не закъснях?”

Удивително живото и жизнеспособното му духовно наследство и днес ни позволява да мислим за него не в минало време. Може би просто е по-добре да приемем, че е заминал към някой интелектуален Тибет или към далечен остров в Тихия океан, описан примерно от Джек Лондон (когото Продев обичаше като автор наравно с Мопасан).

Нека се вслушаме в шума на Тревненския балкан, да се разходим из поляните над село Енчевци. Сигурно ще чуем неговия глас, сигурно ще видим достолепната му сянка, изваяна от светлина.

8

 

Според мерките на всяко героично време Стефан Продев е воин на духа, романтична натура, която без страх се втурва в социалните водовъртежи, с несекващо любопитство изследва обществените трансформации, опитва се да очертае контурите и причините за социално-политическите разломи. А според критерия на днешното скверно време той е наивник, човек, живеещ в епохата на благородните ХVIII и ХIХ в., скандално безкористен и в личния си живот, и в общественото си поведение – кажи-речи, почти глупак...

Стефан Продев бе от тази рядка порода у нас, която съставлява духовния хемоглобин на нацията. Целият му живот е неистово отдаден в служба на Родината. Всяка област, в която той твори, получава шедьоври – публицистиката, есеистиката, журналистиката, художествената проза. Отдаден самоотвержено на една идея – социалната, той воюваше със средствата на словото и неподражаемия си ораторски талант по страниците на вестници и списания, брошури и книги, гласът му гърмеше в залата на Народното събрание като глас на трибун на Великата френска буржоазна революция, сякаш един Марат, Сен Жуст, Демулен, Мирабо... Той защитаваше не партийна, а национална кауза, бидейки верен на притеглящата го като магически пламък социална идея, чието начало съзираше още в дълбока древност.

Мечтателят воин Стефан Продев предизвикваше ярост у низшите духом, духовните чапкъни, които за съжаление доминират на политическата сцена през така наречения демократичен преход, треперят и ръмжат, колчем чуят неговото име. Но нима гениалната публицистика на Христо Ботйов, Любен Каравелов и Захарий Стоянов е била посрещана с аплаузи и комплименти? Нима партийните Тартюфи, удобно разположени в апаратните кресла на политическите централи, могат да разберат Ботйовата философия “няма власт над оная глава, която е решила да се отдели от плещите си в името на Отечеството”? Тази философия споделяше и Стефан Продев и казваше, че неподвластна е също така всяка глава, посветена на благородна кауза, идея или морален принцип. Ето защо в един от сублимните мигове в своя личен живот той заяви: “Аз не съм комунист, аз не съм социалист, аз съм ремсист!”

Ето кредото на мечтателя воин – благородна е онази кауза, която е безкористна, почтен е оня революционер, който остава верен на идеите си дори и след като стане държавник, справедливо е онова общество, което гледа на човека като самоцел, а не средство. В такъв аспект Стефан Продев в най-голяма степен от интелектуалците на нашето време продължава великите традиции на Възраждането.

Стефан Продев беше човек на XXI век. Той поставяше националните интереси над всичко. Той жертваше себе си и личния живот дори. Затова в един трагичен момент за историята на левицата заяви, че е ремсист. Не комунист, не социалист, а ремсист. Става дума за човек с високи морални принципи, възвишени идеи и ясни национални и общочовешки цели. Тогавашното ръководство на БСП не го разбра и падна от власт. Дано новите ръководства на левицата да осмислят, запомнят, да се поучат от духовните послания и завети на великия човек Стефан Продев.

Българското общество тепърва ще се връща и ще преоткрива социалния, нравствения и интелектуалния потенциал и пример на тази удивителна личност. Несъмнено този бляскав трибун е най-впечатляващият и безкомпромисен публицист на отминалия век. Той продължава великата традиция на огнената публицистика на Христо Ботйов, Любен Каравелов, Георги Раковски, Йосиф Хербст, Гео Милев...

 

Източник: Епицентър, 20.10.2017