Когато политици, неистово желаещи да бъдат смятани за властелини на света, се подиграват дебелашки на физиката на свой противник, такъв маниер не говори само за липса на недобро възпитание, а за нещо много повече - за панически ужас от него, който всякак се опитва да прикрие страховите си комплекси със сублимация на демонстративни насмешки. Така стана и на наскоро приключилата среща на Г-7, на която глобалните „величия“ се надпреварваха кой от кой да бъде по-оригинален и по-язвителен към смъртния враг В. Путин.
Луксозната обстановка в баварския замък Елмау не попречи на рошавия и смятан (от редица авторитетни журналисти и политически анализатори) за патологичен лъжец Борис Джонсън да даде тон на приятната, а и развеселена компания с въпроса си дали не бива да демонстрират своята по-голяма коравост от тази, която неведнъж е им показвал В. Путин, а канадският му колега Джъстин Трюдо (с иронична усмивка) го допълни „и да яздим голи“. Тя бе великолепен фон до какво морално падение могат да стигнат „господарите на света“. И ако преднамерената арогатност на Джонсън не е никаква изненада, понеже той вече е рецидивист в това отношение, тя, обаче, може да се обясни и дори оправдае в известна степен и с историческата обремененост на англо-саксите в сферата на омразата, или ненавистта към Русия и всичко, свързано с нея, то за канадския му съучастник в подобни безобразия едва ли може да се намери подходящо обяснение, а и оправдание за вербалната му непочтенност освен старата пубертетна страст да не останеш по-долу и по-назад от другите в компанията.
Подигравателните шеги или, по-точно, гаври със здравето на Путин обаче са в пълен дисонанс с всичко онова, което западните политици, медии и експерти се надпреварваха да пишат и измислят преди това за много лошото здравословно състояние на руския президент. Когато безнадеждно болният и дори агонизиращ враг продължава да всява кошмарен ужас в своите противници, това говори единствено за тяхната психическа и морална лабилност.
Разгулът на тоталната и мащабна русофобия на евроатлантическите величия стигна до трудно понятни, даже естетически неприемливи трагикомични измерения, когато западните властелини и техните сервилни експертни обкръжения избухнаха в гневно недоволство, че охраната на руския президент не дала шансове на префинените им политически носове да се наврат в екскрементите му, за да удостоверят окончателно от какво той е болен. След всички „основателни“ предположения и 100% „гарантирани“ експертизи относно това, колко смъртоносно е болен Путин, такива протести явно предизвикват само мощен присмех.
За неискушените от или недобре запознатите детайлно с мистериите и ужасиите на политическата история, а и (може би още по-точно казано) истерия, вероятно, трябва да споменем, че в последните пет века Англия е имала съюзнически, но и винаги твърде пресметливи отношения с Русия едва в рамките само на половин век, докато през останалите четири века и половина се е намирала непрестанно в някакви явни, или задкулисни вражди с нея. Странното е, че хората обикновено считат, че враждите, омразите и ненавистта към другия най-често са провокирани и исторически възпроизвеждани от предубедени възгледи и спекулативни оценки за реално/потенциално опасни съседи. А Обединеното кралство и огром-ната руска „империя“ никога не са имали общи граници. Въпреки това подозрителността, мнителността, омразата и завистта на Кралството към евразийското чудовище не е секвала. А неизкоренимата традиция на „вечната любов“ към завистта, омразата или ненавистта на Запада спрямо Русия е не само безспорна, но и очевадна за всеки полуграмотен, или дори напълно чужд на политиката човек. Не случайно твърде популярният в Стария континент, а даже и в съвременния глобален свят швейцарски журналист Ги Метан написа великолепен шедьовър именно на тази взривоопасна тема1.В него той много проницателно, обстойно, а и с непоклатими аргументи описа и обясни на какво се дължи вечната любов да се мрази, ненавижда, публично дискредитира, стигматизира, демонизира, или дори сатанизира Русия.
Днес отново сме принудени, а някои дори и с твърде непонятно за моралния разум неистовство участват в хоровото, т.е. оглушително изпълнение на химна на русофобията. А колкото повече затъва в своите перверзни властови комбинации или зловещи глобалистки исторически сценарии Западът, толкова по-ясно и разбираемо става за нравствено почтените хора, че омразата, ненавистта и непримиримата вражда могат да водят само към пагубност. Тъжното и страшното в тази еуфория и вакханалия е, че зад тях ескалиращо и тихомълком продължава траурното шествие на погребението на западната либерална демокрация, която само преди години Франсис Фукуяма беше определил като безсмъртна, вечна и всевластна. Днес вече никой разумен човек не вярва в правовата държава, спазването на законността и международните договорености, вечните сакрални правила на свободния пазар, грижата на държавата за нацията и историческата отговорност на управниците за стандарта и начина на живот на подвластните им населения, които те вече са обрекли на потресаващи изпитания. След като панически уплашените до смърт евроатлантици вече посягат дори на най-святото за капитализма - частната собственост, никой и нищо не може да гаранитира светло бъдеще на неолибералния глобален и транснационално-олигархичен модел на историческо развитие на света и човечеството. За последните става все по-ясно и понятно, че този модел не е нищо повече от осъвременена, а и още по-брутална, но и по-перфидна версия на колониализъм. Ето защо той не може да не среща днес, а още повече и вбъдеще остри реакции и съпротиви. Постмодерната хегемония отрече и осъди безпощадно Просвещението, Разума, Прогреса и Хуманизма, обявявайки ги са спекулативни и инструментални творения на властниците. Но тази безмилостна присъда очевидно трябваше да засегне и постмодерната рефлексия, която тръбеше до възбога, че всичко трябва да се ревизира и преинтерпретира, че нищо не може да притежава статута и авторитета на вечно и непреходно, на фундаментално и есенциално. С такъв методологически подход обаче, самата постмодерност сама се вкара в Прокрустовото ложе на отрицанието, нихилизма и обречеността на неотвратима излишност, подсъдност. На практика се оказа, че доста скоро - едва три десетилетия след срамното погребение на европейския комунизъм, западната либерално-представителната демокрация също мощно се е запътила към последното си убежище, т. към историческите гробища и забвението й. А тази зловеща присъда бе публично оповестена от емблематични мислители на конюнктурно богатия, развит и силен (в този драматичен исторически момент) евроатлантически Запад, като А. Дюамел, И. Барел, А. Беноа, Ж. Атали, Д. Бенсаид, Ф. Берарди, Ж. Бодрияр, Ю. Граф, Г. Дебор, Ж. Дерида, Д. Гребер, Ж.-М. Гуно, Р. Дебре, А. Глюксман, М. Гало, Ж. Жуйяр, Ж. Липовецки, П. Брюкнер, Ж.-Ф. Ревел, А. Турен, М. Мафесоли, Е. Фонтано, Ф.-Б. Юиг, а доста по-късно и от техни колеги от САЩ - П. Бюкенън, М. Дейвис, Д. Зеблат, С. Левицки, Д. Макиен, А. Негри, М. Хард и пр. Всички те, а и много други, по-малко известни или авторитетни в научните среди творци - eстествено, от съвсем различни и дори напълно противоположни методологически позиции - предсказаха и аргументирано обосноваха неотвратимо прииждащата смърт на триумфиращата западната представителна демокрация. Но както понякога се случва в агонията да се яви неочакван прилив на енергия и ентусиазъм, на вяра в спасението или добрия край, така и Западът си въобрази, че с разгрома на европейските авторитарно-партократични комунистически режими в страните от бившия социалистически блок Историята му се усмихва и дава благословията си за окончателния му триумф. Самодоволният и нарцистичен Запад не обърна внимание и отдаден изцяло на своята мегаломания и неистовство тотално забрави за кошмарните предупреждения и смъртни присъди на тези мислители и сметна, че може да прави каквото си пожелае със света и човечеството. С украинската криза обаче целият фалш на западната либерално-представителна демокрация беше тотално изобличен и аморално демонстриран, лишен от всякакви аргументи за разумно и нравствено приемливо историческо самооправдание и политическа самозащита. И съвсем не е чудно, че днес все повече редеят наивниците, или фанатиците на западната демокрация, която по най-изумителен, потресаващ, а и много неразумен начин публично се самоубива, но пък и се увеличават лавинообразно привържениците на пряката демокрация. Нищо от ценностите, принципите, категоричните императиви и сакралните завети на унизително притиснатата в угъла западна либерална представителна демокрация вече не може да се смята за недосегаемо, непохитено, неомърсено или неосквернено от разгула на днешните евроатлантически „елити“. Подобно на стратите комунистически партократични елити в бившия соцлагер, те също изненадващо се разобличиха - самостоятелно, тотално и позорно. И ако за интелектуалците все пак има някакво що годе сносно обяснение, свързано с отдавна циркулиращите всевъзможни теории, доктрини или концепции за гибелта на демокрацията, за постдемократичните общества и неофеодалните (васални или господстващи) държави, то за обикновените мръзнещи, гладуващи, броещи стотинките си европейски граждани такива визионерства, обяснения и оправдания не струват и пукната пара, нито могат да ограничат и пресекат ескпоненциално растящите обществени недоволства и омрази към властниците.
Пред очите и ушите на нашите съвременници очевадно и безпрепятствено се реализират зловещите предсказания на Гаетано Моска, Вилфредо Парето и Роберт Михелс, че самозабравилите се елити сами подготвят историческия ешафод за публичната си екзекуция. Олигархичните котерии на глобални и контенентални нива дотолкова се самозабравиха, че вече нямат реални представи какво става покрай, или дори и със самите тях в конвусиращата историческа съвременност и във властовите сценарии, които се опитват всякак да натрапят. Затова и предупрежденията на Моска, Парето и Михелс се превърнаха в очевадна реалност, от която съдбите и стандарта на живот на все повече държави и общества стадат вече силно. Не е особена изненада, че стремглаво запътилият се към гробищата на историята и забравата неолиберален олигархичен западен модел на глобализацията се тресе в смъртни гърчове от явното нашествие, а и господство на многополярния свят, който поне засега изглежда като далеч по-атрактивно и по-обнадеждаващо благо за заплашеното от апокалипсис човечество. А че ребусът на този вариант е плътно свързан с украинската криза, няма никакво съмнение. Затова онези, които вече са имали възможността, а и удоволствието да прочетат и осмислят доводите, пък и аргументите на Ги Метан в неговия капитален труд, не биха се учудили на сквернословието, леещо се като пенливо шампанско в уютния средновековен замък Елмау. А на обикновените европейски, американски и канадски граждани словестното пиянство и пенливото марково шампанско на техните лидери все повече започва да изглежда като блудкаво и дори прокиснало евтино пиво, от което несъмнено може да се произведе нещо крайно неприятно и зловредно - не само, или не толкова стомашно, колкото и опасно, даже гибелно историческо разстройство, което определено ще струва и твърде скъпо на западните елити. Защото още днес изглежда крайно непочтено и даже неприемливо веселбата на управниците да се заплаща с тежки несгоди, ограничения и лишения в живота на обикновените граждани. „Оригиналността“ на евроатлантическите властници, как западните общества и нации да се справят с огромните и непоносими за оксиденталния жизнен стандарт предизвикателства и тежести, определено граничи не само с безпардонен цинизъм, а даже и с явна невменяемост. Тя ни връща към безумието и цинизма на Мария Антоанета, останала в историята със знаменитото си предложение, че щом като нямат хляб, масите трябва да се задоволят и с пасти, единствено с тази печална разлика, че днес за производството на ястия се изисква газ, а прекъснатите руски доставки напълно елиминират тази изумително великодушна възможност. А в това няма нищо исторически ново или непознато за еволюцията на политиката, която е обилно изпълнена с всевъзможни примери, но и доказателства как елегантният интериор на дворцовите будоари, или салони могат лесно да се превърнат в сцени на нравствени падения. Поне европейската история от многовековната епопея на моралния банкрут на властниците неведнъж е показвала нагледно и по възможно най-елементарен начен такива „забавления“.
Що се отнася до разголеността, иронично спомената от Джъстин Трюдо, тя следва да се комбинира не само с директната и саркастична алюзия на фамилния канадски премиер, а и с нещо друго - с тоталната глобална, а и публична „разголеност“ на объркването, страха и безсилието на евроатлантическите аристократи от евразийското чудовище Владимир Путин. Защото паниката, обхванала западните господари на неолиберално глобализирания свят, е очевадна и лесно понятна дори на хората, които изпитват хронична алергия към политиката. Ето защо аморалният ексхибиционизъм на евроатлантиците вече не познава никакви рамки! Порочността и цинизмът на техните манталитети и маниери вече не се процеждат в мънички капки, а шуртят отвсякъде неудържимо и явно дори и за слепите за тайните на властта хора. Лустросаните маниери на прехвалената западна цивилизованост и дипломатичност са обърнати с хастара нагоре, при което явно и напълно изригва всичко, дълбоко спотаено под тях. Ето защо острите и гневни реакции срещу днешните елити, партиите и властовите техники са толкова ескалиращи и категорично искащи замяната и с пряка демокрация и нов порядък, но не онзи, който евроатлантиците всячески се опитват да рекламират, а и натрапят на света.
Позорът, до който стигнаха всемогъщите западни евроатлантически елити, е не само грандиозен, а и скандален, на всичко отгоре и съвсем очеваден - пред сетивата на целия свят. Защото всемогъщите конструктори и дистрибутори на Историята се оказаха в капан без надежда да се измъкнат невредими, както неведнъж са правили в различни епохи и ситуации.
Ако можем да бъдем по-великодушни към сенилния Джо Байдън, понеже САЩ неведнъж са демонстрирали пред света с каква непонятна за нормалния човешки разум страст могат да си избират за президенти невежи и крайно невъзпитани персони, то за европейската аристократическа властова история е определено непростимо да се правят такива гафове. И в този контекст най-голямо разочарование са Урсула фон дер Лайен и Еманюел Макрон, защото нашите съвременници отдавна са привикнали да мислят, а и оценяват германските и френските властници като несъмнени символи и живи въплъщения на безукорна политичес-ка култура, впечатляваща дипломатична изобретателност и еталонна публична изисканост.
Що се отнася до френския двукратен президент Макрон, той очевидно ще бъде оценен в бъдеще от Историята като огромно разочарование и ужасно бедствие за народа си, за френската държава и дълготрайно фаворизираното като еталонно френско гражданско общество. Нищо в словата и делата му не напомня за славното минало на безсмъртните френски властници, които са били несъмнен и траен пример за подражание на редица поколения. В сравнение с историческия великан Де Гол, Макрон все повече изглежда невзрачно, а и неудържимо смаляващо се политическо и особено морално джудже, лакейски сервилничещо на онези, за които французите винаги са имали предубеждения и негативни стереотипи. Нищо от историческия блясък и политическото великолепие, огромната власт и символния ореол на Стария континент - днес оказал се позорно, а и дори раболепно обслужващ своите господари и ментори от Новия свят, не може да оправдае, а и спаси глобалния модел. От властелин на света и ментор на човечеството, сега евроатлатническа Европа се е превърнала в проституираща фигура по магистралите на историята, послушно и страхливо изпълняваща желанията и командите на своите безскрупулни, а и безпощадни „сутеньори“ от Вашингтон.
Морално-политическото падение на Е. Макрон в днешната целево инспирирана и маниакално подкрепяна украинска история за прокси-войната на западната цивилизация с „азиатската диващина на паталогично обезумелия“ Путин е не само безспорно, а и очевадно. Най-страшното обаче е, че то срина изцяло многовековния авторитет на френската култура и западно-европейската цивилизация, при това до изумително ниски, или дори позорни равнища, които едва ли някой е можел (изобщо) да предполага само допреди няколко години.
Със сигурност, заради чудесното и доста скъпото си образование, френският президент знае нещо за идейните доводи и аргументи на своя далечен сънародник - знаменитият и често спряган в наше време барон Шарл Монтескьо, завещал на потомците си един текст за „универсалната монархия“, който може да се счита за актуален и в нашата съвременност2. Там баронът разсъждава дали е възможно такова политическо устройство, а и мащабно господство, при които една монархия да успее да подчини своите вечни или моментни врагове. Именно такъв модел потомственият аристократ квалифицира като универсална монархия.
Много от постулатите на знаменития барон днес изглежда наивни и лишени от здрав разум с оглед на реално господстващите в историческата ни съвременност международни и вътрешнодържавни порядки и властови зависимости. Той, например, е гранитно убеден, че основаващата се изцяло на богатството световна държава на универсалната монархия ще гарантира равноправие и сходно, ако не даже и еднакво материално благополучие на всяка една страна, която е членка и лоялен партньор в рамките на такава универсална монархия. А днешните реалности илюстрират по най-категоричен и разобличителен начин, че такава опция няма място и роля в съвременния неолиберално глобализиран свят, в който 99% от богатствата се намират в ръцете на малка шепа трансгранични олигархични елити, а 1 % се разпределя на останалото човечество, което носи на гърба си и гарантира техните печалби, заради което и недоволството, протестите, съпротивите против този модел ескалират явно. Ето защо днес вече можем да заменим универсалното с глобалното, при което няма да се получи кой знае колко голяма, а и съществена, или дори фатална разлика в интерпретациите. Защото всъщност евроатлантическият елит се стреми и опитва да стори именно това на дело. Нещо повече даже: сега в ролята на такъв универсален монарх биват обявени, а и сервилно аплодирани САЩ, при това независимо от размириците, или дори от смъртната присъда за тяхното разпадане и загубата на статута им на безалтернативен лидер на глобалния свят. Не бива да забравяме, че оповестилият десетилетие по-рано смъртта на комунистическия бастион, т.е. преди наистина да се извърши разпадът на СССР, а известен по целия свят норвежки изследовател и миротворец Йохан Галтунг, за което беше наречен през 1999 г. от американските политици и учени Нострадамус-2, малко по-късно осъди на смърт и САЩ. А днес лавинообразно расте популярността на творбата на знаковия северо-американски експерт по националната сигурност У. Читъм, който също определя периода между 2020 и 2030 г., когато САЩ ще се свалят от трона на световното господство заради безумията на своите властници и безграничната лакомия на декретиращите ги алчни трансолигархични котерии.3 За възкресението и неистовството на позабравените, а и натиканите в тъмните ъгли на историята стари, а и нови аристокрации вече съм писал. Сега, обаче, е важно да се подчертае, че параноичната фикция на САЩ да наложат нов универсален глобален порядък е именно такова перверзно, но и антихуманно занимание, което ще струва много скъпо на човечеството. Новите транснационални олигархии с евроатлантическа генеалогия и ангажираност, заедно с възкресените като Феникс от пепелта на историята стари аристократични елити, следва да направят всичко необходимо, възможно и дори невъзможно, за да сполучат в тази си мисия. Затова са и техните непрестанни заявления и странни деонтологии, че Русия не може, а и не трябва по никакъв начин да спечели тази война с цивилизацията и евроатлантическия Запад. Тези публични изпълнения по-скоро приличат на извадени от вехтошарските кошове на историята и забравената памет на съвременното човечество примери за старите логики и техники на екзорсизъм за прогонване на зли духове и кошмарна напаст, обсебила грешниците, което придава още по-явен и мащабен трагикомичен силует на лутащите се евроатлантици. В това обаче няма каквато и да било неочаквана изненада, понеже днешното време е забележима епохалност на възшествието на Новото средновековие, а то въобще не може да се раздели, или да не се възползва от иманентно типичните за стария феодализъм екзорсизми. Затова и анатемите, отлъчванията, демонизациите и сатанизациите на Русия, на всичко руско, дори на Пушкин, Лермонтов, Достоевски, Гогол, Толстой, Чайковски и др., не липсват, а се превръщат в задължителен елемент от властовите логики, техники на обезумелия Запад. Да се стигне до безумието да се налагат тежки санкции за публична употреба или демонстрация на знаци от латинската азбука в страни от евроатлантическия Запад е твърде много. Открай време е ясно и понятно, че уплашените до смърт виждат много повече от реалното. Затова и днешните паникьосани евроатлантици видимо страдат от кошмарни халюцинации. В това не следва да виждаме или търсим нищо изненадващо, защото постмодерността даде исторически пътна виза, а и солидно обезпечено гражданство на десекулазацията и реконфесионализацията, естествено най-вече на протестанството и католицизма, а и за сметка на православието. Не бива да забравяме и категоричния императив на Зб. Бжезински, че след края на комунизма идва задължително времето за окончателната разправа с православието. (А оправената от римския папа остра критика към НАТО /за лая пред портите на Рая-Русия/трябва да се подразбира и като явно несъгласие, остра съпротива против опитите да се дискредитира и измести от властовата позиция не само православието, колкото и католицизма, за сметка, в полза на разгащилия се в безобразията и във вакханалиите си протестантизъм.) А Путин, вместо да се съобрази с, но и подчини на тези зловещи пророчества, исторически доказа, че православието (в бракосъчетание с консерватизма и патриотизма) може успешно да съперничи, или дори да импулсира, катализира дискредитацията и смъртта на западната либерална представителна демокрация, която вече дори не е витринна, а разгулно цинична.
Нещо повече, срещу натрапчивите идеологически апологии на мултикултурализма, глобализма, вестернизирация космополитизъм, джендъризма, безграничните, а и безнаказаните действия на квази-гражданските фондации и неправителствени структури, щедро финансирани и идеологически управлявани от западни мозъчни тръстове, Путин наложи неочаквани и крайно гибелни за Запада рестриктивни законови мерки и доста тежки санкции, с което пресече и явно ограничи възможностите на петите му колони в Руската федерация. Вместо да се примири и изпълнява послушно заповедите на евроатлантиците за ограничения и подчинения национален суверенитет, той - обратното, издигна на световно-историческа висота каузата за равноправно и взаимоизгодно сътрудничество на суверенните държави, с което за сетен път обърка картите и омаломощи козовете на западните глобалистни проекти.
Изобретателността на обезумелите от шоковия страх или ужас от Русия евроатлантици дори „изби“ в такива неочаквани визии, според които сега антипутинизмът трябва да се счита задължително и като антифашизъм, понеже Русия се представя като фашистка страна. Затова и не са изненадващи радикалните и безумни прередактирания, или пренаписвания на историята на Втората световна война, в която безспорните и определящи заслуги на Червената армия на СССР са напълно отричени или дори заличени, а, вместо тях, се приписват конюнктурно и инструменталано забележителни приноси на Украйна в разгрома на Хитлер. Не се забавиха и конвейерните производства, дистрибуции, реклами и принудителните масови консумации на всевъзможни нови инвективни названия на В. Путин - Путлер и др. под., чрез които путинизмът се сравнява и даже отъждествява с нацизма на Хитлер, а стремежите на днешна Русия да се откъсне и противопостави от господстовото на ненаситния Запад се определят като путишизъм. Тази истерия вече надмина всички разумни предположения или очаквания, защото провокира конструиране на неологизми с обидно, унизително, оскърбително семантично и семиотично ангажиране във все по-ескалиращата прокси-война с Русия.
Естествено, някои по-разумни политически експерти и анализатори предложиха да се правят необходимите и доста съществени разлики между путинизма и русофобията, които се оказаха гласове в пустиня, а вакханалиите на обиждането, унизяването, опозоряването, стигматизацията, демонизацията и сатанизацията на Русия продължават още да ескалират.
В условията на агонизиращата постмодерност и новото средновековие безумните исторически визионерства и паническите властови упражнения на евроатлантиците стават все по-проблематични, ако не дори и обречени на неизбежен, а и публично явен, срамен провал. Защото саморазобличилият се в своята тотална морална поквара Запад не може в бъдеще да разчита на наивността, доверчивостта, смирението или послушанието на света както досега, понеже Русия и Китай са флагмани на съвършено друго историческо визионерство, към което се приобщават - явно или дискретно - все повече държави, общества, нации и народи. И все по-ясно става, че многополярният свят не е хипотеза или исторически блян, а реалност, която настъпва стремително и мащабно, но и руши фундаментите на неолибералния модел на глобализация, който тотално се дискредитира, но и изчерпа само за няколко десетилетия. Затова и на срещата в замъка Елмау, както и на следващата я сбирка-завера на НАТО Русия бе обявена за Враг № 1 на „цивилизования свят“, а Китай също бе подреден до нея. Такава опция не бива въобще да ни плаши, нито изненадва, понеже след края на Студената война евроатлантизмът гръмко публично обяви ислямския свят за такъв враг, пък и се опита да го накаже чрез поредица от военни инвазии, цветни революция и граждански размирици, при което единствено загуби още повече репутацията си на хегемон на глобализирания свят. И както днес се вижда дори такива (уж вечни) приятели на евроатлантиците, като Саудитска Арабия, обръщат с надежда и големи очаквания погледи към сътрудничеството си с Русия. Да не говорим за влизащите в БРИКС Китай, Индия, Бразилия и Южна Африка, а пък и за желаещите нови други големи страни и мащабни пазари, които вече явно изявяват твърди намерения по-скоро да се включат в този исторически перспективен съюз. Очевидно е, че универсалната монархия, все още доминирана от САЩ и евроатлантизма, се разпада бързо, неудържимо, а и с твърде скръбни повествования и послания към техните обезумели елити.
Със сигурност, обаче, можем да смятаме, че Еманюел Макрон твърдо, а и неотклонно следва една важна част от сакралните завети на барон Монтескьо - тези, които се отнасят до идеологемата му, че могъщи трябва да изглеждат, а и могат да бъдат единствено държавите, които автореференциално публично се рекламират като символ и въплъщение на абсолютната цивилизованост, или онези, които се визират като еталони на абсолютното варварство.4 А днес вече е напълно ясно, пък и очевадно как са разпределени тези две фатални роли - за евроатлантическия Запад се пада, априорно, мисията на универсалната цивилизация, докато за Русия на чудовището Путин - тази на абсолютното варварство, което трябва да се възпре. Тези мотиви не секват ескпоненциално да заливат и инструментално манипулират масовата психика и общественото съзнание в почти всички държави и граждански общества, в които паникьосаният Запад всячески се опитва да се укрепи своя, топящ се като сняг, авторитет.
Новата, брутално или перфидно натрапвана идеологическа мантра за правилния нов цивилизационен избор на бившите държави и общества от исторически саморазрушилия се социалистически лагер все повече се разобличава откъм своята зловредност, или пагубност. Въпреки това целево, а и инструментално конструираните отвън, или вътре в тези страни компрадорски елити не спират да раболепничат и сервилничат на явно сриващия се Запад, понеже не виждат друг спасителен изход да защитят конюнктурния си властови и др. статус.
Българските квазидемократични политици, идеолози, медии и сервилното журналистическо „войнство“, надпреварващи се папагалстват според указанията и знаците, които им дават техните задгранични ментори и безскрупулни господари, обаче не обърнаха необходимото внимание, а и не успяха на направят своевременни верни преценки на ставащото. Затова има поне две главни причини. Първата е, че в многострадалната ни родина ирониите, сарказмите, издевателствата и гаврите с политическите опоненти или противници отдавна не представляват голяма атракция. Втората е, че злополучният или трагичен за българския народ т.нар. „преход към демокрация и пазарна икономика“ се вършеше в епохално време, в което либералната представителна демокрация и смятаната за панацея, но и базирана „на правила“ свободна пазарна икономика се оказаха тотално дискридитирани, но и брутално опровергани дори от най-страстните им рекламни идеологически агенти и неистови адепти. Тези конюнктурни условности и зависимости облекчиха, а и даже ескалираха до предварително изобщо непредвиждани равнища срамни и аморални салто-морталета на домораслите ни политици и твърди защитници на новия цивилизационен избор и глобалния му порядък. Не е потребно, нито задължително да влизаме в пикантерийни детайли на тези радикални обрати и срамни превъплъщения, за да си обясним логиката, мотивацията и технологията на ставащото в нашата държава и ошашавеното й напълно гражданско общество. В случая ще визирам само един нагледен, а и ярко изобличителен пример - непрестанните изненадващи виражи на Бойко Борисов с нескопосаните му опити да се закрепи на всяка цена на гребена на вълните на динамично менящата се историческа и обществено-политическа конюнктура.
Повече от странно, озадачаващо или необяснимо е, че никой от прехвалените и непрестанно фаворизираните, постоянно канените в медийните студия политически експерти, всезнаещи и сигурно предвиждащи идните ходове на историческите процеси на родната, европейската и световната история социолози не посмя да направи връзка между салтоморталетата на Борисов и някои твърде знаменателни събития от най-новата ни история. Никой от тези гръмко и непрестанно хвалени оракули не направи корелации между пътешествията и награждаванията, след това и отлъчването на най-близкия на Борисов човек - Цветан Цветанов, при няколкото му визити в САЩ и уговорени срещи с водещи персони от тайните служби. А съвсем близко до разума бе предположението, че ортакът на Борисов е дал нещо твърде опасно, разобличително или даже гибелно застрашително за властта на лидера на ГЕРБ. Но, вместо тези вещи познавачи на мистериите на родния „преход“ към демокрация и пазарна икономика да „нищат“ подобни конспиративни варианти, те неимоверно усърдно се заеха с инструментално фабрикуваните модуси около „справедливото“ негодувание и „моралната“ разправа на Борисов с уличените в апартаментната мафия висши политически особи в ГЕРБ.
След тези, взривили - естествено или изкуствено и съвсем преднамерено - обществеността политически скандали не закъсняха и спешните индулгенции на Борисов - както на Запад, така и на Изток - не по-малко скандалната и явно недопустима дори от най-големия наивник, или глупак-безнесмен покупка на американските изстребители, или спешното прокарване на тръбопроводите на Газпром на българска територия, от които очевидно нашата държава и българското общество няма да спечелят това, което реално можеха/трябваше да заслужат, като преди това той съвсем преднамерено и под явен външен диктат провали друг проект, който несъмнено щеше да бъде от огромна полза за държавата, обществото и нашата нация.
Още по-голямо, а и непонятно мълчание цари днес сред прехвалените експерти, или рекламираните медийни всезнаещи анализатори относно изумителните, дори и скандално противоречащи си салто-морталета на Борисов относно историческия развой на събитията. Той публично, а и с демонстративно непоклатима поза заяви на всеослушание, че страстно копнее и няма по никакъв начин да позволи Черно море да се използва за каквото да е било военно противопоставяне, а само за мирно и туристическо съревнование за привличане на курортисти и туристи. Днес изведнъж се преобръща на 180ᵒ, афиширайки се като че ли нищо не е било станало, и като най-яростен, или радикален военен „ястреб“ срещу Русия. И отново велемъдрите ни експерти и анализатори позорно, или явно гузно мълчат, нито смеят дори иносказателно да обвържат тези му радикални обрати, или безскрупулни превъплъщения с безцеремонната и брутално нарушаваща всички сакрални закони на капитализма приватизация на активите на руски олигарси и компании от побърканият от страх Запад. А не е далеч от разума предположението, че кошмарът на евентуална приватизация на инсталираните зад граница, т.е. в западни банки и офшорни зони прословути огромни богатства на Борисов, за които твърде отдавна се говори сред нашата обществественост, явно тресе, но и принуждава лидерът на ГЕРБ да прави всевъзможни, а и срамни промени в обявените му отпреди време гръмки обещания, или „твърди гаранции“ за стабилен, или непроменим политически курс.
Що се отнася до квазидемократите в парламента, гражданското общество и медиите, те явно се оказват смъртно уплашени от развоя на събитията и очертаващите се исторически перспективи, заради което стремглаво и безскрупулно се хвърлят на амбразурата да защитават обречени на гибел каузи, без които обаче те могат да загубят всичко, което сега имат.
Безграничното нравствено падение на квазидемократично афиширащи се (медийно и политически) български генерали, или високопоставени офицери, които днес позорно се отричат от дадената някога клетва за „вярност до смърт“ пред социалистическа България, е също очевадно, но и категорично свидетелство за моралната безскрупулност на адептите на неолибералния глобален модел под диктата на гърчещия се в кризи евроатлантически свят.
Лесно, а и бързо понятни за разумните умове и безпристрастните съзнания вече са и описанията и тълкуванията на нашата бурна, смутна и преломна историческа съвременност като предверие, а даже и като реално действащо апокалиптично премеждие за човечеството. Разпространението на, а и всевъзможните (идеологически, или политически) злоупотреби с възможностите и последиците от незнайно как разразилата се пандемия от Cоvid 19 видимо дадоха мощен тласък на съвършено неочаквани исторически промени и трансформации, от които досегашният неолиберален глобален модел едва ли може да се възползва единствено. Пандемията на хомофобията не само и не толкова в нейния полово-сексуален ракурс, а в по-общото й дефиниране като радикална и ескалираща мнителност, подозрителност, изолация, сегрегация, ксенофобия, брутална и перфидна репресия спрямо някои типове идентичности - сега руска, но утре незнайно коя друга, също несъмнено ще допринесе за спешно разобличение и неотвратимата историческа кончина на съвременнния глобално-олигархичен модел. Днешното обезчовечаване на руснаците утре може да се преобърне, а и да засегне гибелно американците, или всички западняци, които още не искат и не могат да се отърсят напълно от многовековните си колониални, но и откровено расистки предубеждения към „чуждите“. Тези срамни трагикомедии ще продължават да се сервират, натрапват на вече уморената, отегчената и ескалиращо гневяща се масова аудитория в Стария континент и особено у нас, където 30-годишният преход към демокрация и пазарна икономика увлича страната и народа ни към все по-мрачни дълбини, невещаещи добро за българите. Тези реалности оставят спасението на народа, държавата и обществото ни само в ръцете на моралните хора и почтените граждани, които са благородно извисени над всички тези предубеждения и омрази.
Бележки:
1 Виж подр.: Метан, Г. Запад-Россия: тысячелетняя война. История русофобии от Карла Великого до украин-ского кризиса. М., Паулсен, 2016.
2 Виж подр.: Монтескье, Ш. Размышления об универсальной монархии в Европе. Избранные мысли. М., Весь мир, 2021.
3 Виж подр.: Читтам, У. Крах США. Вторая гражданская война. М., Книжный мир, 2010.
4 Срав.: Монтескье, Ш. Размышления об универсальной монархии в Европе...., с. .
Източник: Поглед.инфо, 30 юни 2022 г.
