Към висините на Алпите – Людмил Янков

 

                     Маршрути на кюстендилските алпинисти

Завърнаха се от Алпите алпинистите от кюстендилския алпийски клуб „Руен". По време на своята последна експедиция в района на Шамони (Франция) и Доломитите (Италия) те осъществиха успешни изкачвания на 600-метровата отвесна южна стена на вр. Мормолада (3344 м) — първенеца на Доломитите. В рамките на разширената алпийска програма беше изкачен най-високия връх на Алпите — Монблан (4807 м) по маршрута през ледника Бозон. Драматично се развиха опитите за изкачване на вр. Гранд Жорас (4208 м) по неговата северна стена. Променливото време и снежните бури попречиха да бъдат завършени изкачванията на едни от най-трудните турове в Алпите. Двете ни алпийски свръзки по световно известния маршрут „Касин" по ръба „Уокър" бяха застигнати от буря на 300 м от върха. За радост физическите и психическите качества и добрата подготовка позволиха на момчетата да се спуснат живи и здрави за 2 дни по изкачената за също 2 дни стена. Те не достигнаха върха, но успяха да направят нещо повече. Със своята алпийска зрелост осъществиха тежко слизане по коварната стена и благополучно достигнаха „базовия лагер". „Върни се, за да отидеш!" — казват алпинистите. Те отстъпиха достойно в борбата със стихиите на тежкия път по Голямата северна стена.

 

В слънчевото утро на 21 август с Тошо Григоров напускаме Шамони с първото вагонче на зъбчатата железница. Поемаме към сърцето на Алпите — „Морето на ледовете" и страховитата северна стена на вр. Гранд Жорас. На „гара" Монтанвер (около 1900 м н. в.) се изсипва пъстрият туристически поток. Алпинисти и планинари от цял свят идват тук да опитат силите си или просто да се снимат в този хаос от гигантски скално-ледени върхове. Този втори ден от престоя ни в „световната столица на алпинизма“ ще използваме най-рационално. С Тошо ще достигнем основата на стената, ще поставим първата палатка в „базовия лагер" на около 2700 м н. в. и основно ще проучим възможностите за катерене. С часове вече влачим тежките раници по ослепителния безкрай на ледника „Лешо". След продължителен дъждовен период най-сетне времето е хубаво. Алпинисти, изнервени от дългото чакане, бързат към мечтаните алпийски пътища. В този ден под ръководството на Стамен Станимиров всички останали момчета и момичета правят проверка на навиците за катерене по ледените кули на ледника.

Едва към 14 часа достигаме под стената. Няколко зловещи  каменопада вляво от реброто „Уокър" бързо изпаряват намеренията ни за евентуално премиерно изкачване. От скално-ледените отвеси над нас лъха хлад. Мрачните северни ръбове като гигантски корени се впиват в ледника „Лешо". Смут се прокрадва в душата ми при вида на „най-красивото изкачване в Алпите", както го нарича известният алпинист Ребюфа. Като хипнотизирани наблюдаваме безмълвно всяка гънка, плоча, всеки винкел и ледено поле на тази енциклопедия от трудности, извисила снага от 3000 до 4208 м н. в. Пожелаваме „щастлив път и добро време" на трима приказливи италиански алпинисти и почти тичешком поемаме обратно към Шамони. Едва успяваме да се качим на последната електричка и късно вечерта сме в лагера. Решението е взето единодушно: По ръба „Уокър" ще се катерят змс Стамен Станимиров, Пламен Кирилов, Стоян Наков и Иван Стоичков, а по ръба „Мишел Кро" змс Тодор Григоров, Анка Мицова, Пламен Йовчев и аз. Имаме вече и прогнозата на синоптиците, които ни обещават още 2 хубави дни.

След трескава подготовка рано на 22 август за изкачване на вр. Монблан поемат Христо Стефанов, Ганчо Пройнов, Георги Атанасов, Ева Владимирова и мс Христо Кочов (ръководител на групата). Раниците са тежки, но нищо не е забравено: пикели (ледокопи), „котки", въжета, клинове, топли дрехи и специално подбрана храна. Към стената на Гранд Жорас  поемат  още д-р Владимир Ташов, Стойчо Зрънчев и Емил Янков. Те пожертваха мечтаното изкачване на Монблан и с тежки раници сега крачат по вечните ледове на „Леденото море". Късно следобед „се домъкваме“ до палатката. Хапваме набързо и се захващаме с доустройване на базата. В изпълнение на своя тактически план Стамен, Иван, Стоян и Пламен тръгват, за да бивакуват в началото на маршрута. Стягам кинокамерата и също поемам бавно нагоре. Залисан във внимателното заобикаляне на коварните ледникови цепнатини, не съм забелязал заплашително нарастващия тъмен облак откъм Монблан. Мъглите бързо изпълват долината. Мрачно посивява ледникът. Момчетата над мен все още умуват, когато тежките капки затупуркаха в малките ледникови потоци. Бързо надолу! Но вече е късно. Потоци вода се изливат върху главите ни. Мокри до кости се напъхваме като „сардели" в двете палатки. Естествено помислите ни към времето не са от най-етичните, но скоро примирено се заемаме с изчакването на мечтаното добро време. Утрото отново връща надеждата в сърцата ни. По стената не е валял сняг, небето е ясно, времето студено, с други думи — хубаво. С Тошо, Анка и Пламен се насочваме към средното ребро „Мишел Кро" За маршрута знаем малко: непопулярен заради ронливата скала и неприятно ледено поле в началото, по-къс с около 200 м. от „Касин“, другия тур, по който вече се готвят за катерене другите две свръзки.

Изкачили сме първите сто метра по 60-градусовия леден склон, когато четворката на Стамен подхваща първите въжета по ръба „Уокър". При нас Тошо е напред през цялото време. Бързо се вработваме по сложната стена. Предните зъби на „котките“ дращят до искри стъкловидния лед. Темпото нагоре се забавя в непознатия хаос на маршрута. Навлизаме в „Първия процеп" — характерен сложен камниообразен участък. В тази „фуния" сме подложени на непрекъснат обстрел от каменопадите, прелитащи до този момент вляво от нас. Времето откъм Монблан отново се влошава. Облаците са още бели и пухкави, но всяват смут в плановете ни. Изкачили сме около 300 м. от стената и едва ли ще излезем и на другия ден. Натрупаната умора, безрадостната перспектива за най малко два студени бивака на стената, нестабилното време и свистящите през минути каменни снаряди слагат голяма въпросителна пред намеренията ни. След 60 м. по мокра и ронлива скала се събираме четиримата на малка наклонена площадка. Всеки е получил по някой удар от падащ камък. С голямо душевно колебание вземаме най-вярното решение: назад, докато не е станало късно!

Мислено пожелавам успех на момчетата отсреща и поемам след Тошо, Анка и Пламен по първия от серията безкрайни рапели (спускания). Надолу, надолу, по изкачената с толкова труд до тук стена. Късно, по тъмно стъпваме в основата на тура. Омекналите през деня снежни „мостове" правят пътя ни през цепнатините двойно по-опасен. Свързваме се с колегите, които са вече високо над нас. Гласовете им са бодри и оптимистични. Преминали са около 1/4 от тура и първия ключов пасаж от VI категория „30-метровия ъгъл на Ребюфа". Снощи и днес от стената са слезли на рапели всички заварени от проливния дъжд свръзки. Нужна е стабилна психика, за да катериш нагоре тогава, когато мокри и премръзнали алпинисти се спасяват с бягство в долината, поели огромните рискове на обратното спускано по мокрите отвеси.

Първия си бивак Стамен и момчетата са устроили на малка площадка в началото на „заледените ивици“. Това е и последната ни спокойна нощ, и тя, изпълнена с надежди и съмнения. Вторият ден тече бързо. Двете свръзки дават всичко от себе си, за да излязат високо до вечерта. В добър стил преодоляват „75-метровия ъгъл“ с двата надвесени участъка, траверса с махалото вдясно и гладките отвеси на „Сивата кула“. Времето е топло и тихо, а това не предвещава нищо добро. Батериите на радиостанциите са „паднали“, но ни успокояват едва мъждукащите но около 3900 м светлини на фенерчетата. Не зная дали съм заспал, или не, но скачам в неясна тревога, породена от неестествената тишина наоколо. Надничам навън и в следващия миг вече проклинам всичко. Наоколо ни се стеле бял пухкав сняг. Никой вече не спи. Тревогата свива сърцата ни в лепкавите си пръсти. Зле започва този трети ден. След едно: „Люсо, обади се " станцията на Стамен „издъхва". Не знаем какво ще предприемат. Не можем и да им помогнем с нищо. Снегът се сипе все така немилостиво. Съдбата ни скрои отвратителния си номер в най-критичната точка. Само 100 м. по-нагоре или по-надолу внасяха яснота в бъдещите действия на момчетата. А сега? Върхът можеше да ги подмами с близостта си и да тръгнат въпреки всичко, нагоре, към огромния риск и малкия шанс за оцеляване в снежната буря. А надолу, към спасението, ги чакат десетки рапели, прашни снежни лавини и покрита с дебела бяла  броня враждебна скала, скрила всички стъпки, хватки и цепнатини в ледена прегръдка! Денят вече преваля. Ще се пръснем от неизвестността и тревогата.

Късно следобед силен порив на вятъра разкъсва бялата завеса, за да открие за броени минути неузнаваемата стена. Трескаво изследваме с бинокъла метър по метър маршрута. Най-сетне нещо. В долната трета няколко черни точки упорито си проправят път и се спускат внимателно по ръба. Около тях се сипят снежни лавини. Момчетата слизат надолу. Постъпили са по единствения правилен начин: пожертвали са измамно близкия и мечтан връх в името на здравия разум и натрупан с години алпийски опит.

Тъмнината спуска отново неизвестността между нас и стената. Час по час поглеждаме с надежда черното небе пад палатките. На стената момчетата бивакуват някъде над „30-метровия ъгъл". И отново тревогата и снегът ни затрупват като лавина. Северният вятър с нова сила понася снежните си вихри по ледника. Едва към обяд снегът спира и за минути открива спускащите се бавно към основата на стената черни фигурки. Всичко е против тях, а идващата нощ севернякът ще скове в стъклена броня всичко. Решаваме да ги посрещнем. Коварната млечна мъгла скрива ледника от очите ни. Лутаме се като слепи повече от два часа в хаоса от ледени цепнатини. Дълбокият над 80 см. нов сняг е променил всичко. Нейде близо над нас чуваме отговор на призивните сигнали. Момчетата са вече под стената. Прегръщаме се без думи. Всички са живи и здрави. След никое свое изкачване не съм бил толкова щастлив. Момчетата се мъчат да изглеждат бодри, но видът им говори за изпитанията, които са издържали. Мокрите им пухени дрехи тежат като олово. С изпити и уморени лица, но с весел огън в очите се спускат с нас към „базовия лагер". Бързо събираме палатките и с огромни раници се спускаме към алпийския заслон „Лешо“. Тук, в уюта на малката стая, умората бързо надвива над безкрайните и противоречиви разговори и спорове.

Утрото ни поразява със суровата зимна картина на Гранд Жорас. С първите слънчеви лъчи блести като скъпоценност бяло-синята стена. Всичко е сковано от студа. На заслона е минус 2 градуса, а „горе“ е поне минус 15. С мокри дрехи, превърнати в ледена броня, не би оцелял никой в такава кристална нощ върху стената. Мисля с тревога за съдбата на двамата лионски алпинисти, които в началото на бурята бяха почти на самия връх. Планинската спасителна служба ги търси с хеликоптера по върха и околните заслони. Опитните пилоти проучват старателно всеки метър от връхната част на стената. Дали са се измъкнали навреме, или Гранд Жорас е останал последният връх в живота им? Нащраквам последните снимки на надменната бяла стена, предизвикателно блеснала насреща ни. Не бързай ! Ние пак ще се върнем! Отстъпихме, а да се върнем отново.

Добрият алпинист умее да отстъпва, а най-добрият алпинист  е живият! Момчетата не достигаха върха. Но те направиха нещо повече. След 4 дни борба със снежния ад на Гранд Жорас успяха да оцелеят. Показаха завидна твърдост, алпийска зрелост  и мъжество и живи и здрави слязоха в долината.

 

                                             ПО СТЕНИТЕ НА МОРМОЛАДА

 

Със своята 600-метрова южна стена първенецът на Доломитите винаги е бил стара наша мечта, за която все не оставаше време. Преди пет години от студените северни биваци на връх Чивета (Кукумявката) със завист гледахме първите огнени слънчеви лъчи по отвесите на Мормолада. И ето сега български алпинисти за втори път отправят поглед към главозамайващите бели пропасти на стената.

Визата ни в Италия е само дни и нямаме никакво време за губене. Късно следобед се устройваме на лагер на около 4 часа път до основата на стената. Информация за маршрутите и за времето, подготовка на раниците с екипировка и още в 4,00 часа, далеч пред зората, нагоре крачат Стамен, Стоян, Пламен Кирилов и Иван. След тях с първите лъчи на слънцето поемаме двамата с Пламен Йовчев. Стръмните серпентини на пътеката за около два часа ни извеждат до хижа „Омбретта“, а след още един — под масива на южната стена. Раницата ми е пълна с фототехника. Взетият за „всеки случай" оскъден алпийски инвентар е на гърба на Пламен.

Иван и Стоян са вече високо по централната част на стената. Избрали са сложния маршрут на Винатцер-Кастильони. Тук пасажите от над най-трудна категория, почти ги заковават на едно място. Специфичната гладка скала изисква много добра спортна форма. Натрупаната умора си казва думата. След няколко несполучливи опита за акробатично преминаване на един надвесен пасаж и последвалото „добро" падане момчетата решават да отстъпят. Изчакваме ги да завършат серията сложни спускания и заедно се изкачваме към алпийския заслон на превала. Оттук се открива фантастичната гледка към 500-метровите отвеси на западната част на Мормолада.

В централния масив на маршрута на Солда-Конфорто (шеста кат.) напредват Стамен и Пламен Кирилов. Едва успяваме с бинокъл да различим пълзящите по отвеса дребни фигурки. Преминали са около 2/3 от тура и към 16 часа са в най-трудните пасажи. Слънцето е вече доста ниско, а до края на стената има повече от 100 м. Момчетата катерят трескаво. Перспективата за един студен бивак при температура под 0 градуса съвсем не е примамлива. Стената поднася на двамата катерачи нови и нови проблеми до последния метър.

В тези минути с Пламен Йовчев сме взели ново решение. Утре тръгваме нагоре по маршрута на Бетега—Загонел—Томасон. Остава ни само един ден за алпийската програма в Италия. Трябва да изкачим стената и до вечерта да слезем в базата. Вземаме цялата екипировка от Иван и Стоян, пожелаваме им леко спускане и се настаняваме за нощувка в тясното заслонче. Късно вечерта свръзката на Стамен се измъква успешно от маршрута и се подслонява в малката хижа на самия връх. За тях нощта ще бъде щастлива и спокойна след трудния ден - за нас ще бъде будуване в напрегнатото очакване на зората.

Още по тъмно пресичаме превала и сипея със светлината на фенерчетата. Катерим нагоре. Разпъваме цялото 80-метрово въже. Така осигуровките не са от най-надеждните, но затова пък печелим време. Напреде ни е най-опасният пасаж. Около стотина метра в дъга пресичат улея, в който каменопадите не престанаха през целия вчерашен ден. Към 9—10 часа слънчевите лъчи разтопяват леда под върха и тонове освободена скала се изсипва с грохот в кулоара. В 8,30 часа сме вече в зоната на каменната угроза. Откривам здрав клин в засипана от смляна скала цепнатина, осигурявам се и над главата ми полита с писък първата серия „снаряди". Почти тичешком изкачвам ронливия пасаж над мен. Щастливо се измъкваме нагоре. Не губим нито един излишен миг. Умората натежава, но вече усещаме върха близо над главите си. Последните 150 м. преминаваме без никакъв ориентир, катерим нагоре по нов вариант, вляво от обичайния „път“. Още 5 метра и възсядам на „конче" острия доломитен ръб.  Под мен са северните стени и ледници на Мормолада. В 13 часа сме на върха и почти на бегом се спускаме по стотиците метални стъпала и парапети на туристическия път.

 

                                            КЪМ МОНТ БЛАНК (4807 м.)

 

„Бялата планина“, първенецът на Алпите, е нашата следната цел. Този огромен масив, масив от лед и скала, привлича алпинистите от цял свят с десетките си сложни алпийски пътища. По нелекия маршрут през ледник „Боссон" потеглят петима: Христо Стефанов - водач, мс Христо Кочов, Ева Владимирова, Георги Атанасов и инж. Ганчо Пройнов. Бързината на катерене и хубавото време са решаващи за един успех на Монт Бланк.

На 21 август след едночасов преход от лифтовата станция Плен де Егюи (2308 м) се достига ледника Боссон. Пътят преминава сред хаос от ледени блокове цепнатини, скални стени и игли. Двете сформирани свръзки след около 5 часа достигат хижа „Гранд Милет", кацнала на скален ръб на 305 м. н. в.  В 1.00 ч. през нощта потеглят за заслона „Вало" през безкрайните снежни и ледени полета. Дълбоко долу в долината блестят светлините на Шамони. Времето е чудесно, но студът щипе, чувства се осезателно рязкото набиране на височината, вятърът увеличава силата си. Около 8.00 часа свръзките са вече на Вало — 4326 м. Кратка почивка, глътка топъл чай и отново нагоре. Скалните ръбове на двата върха Вало са последните препятствия преди върха. Тези последни метри под белия купол са истинско вълшебство. В 11,00 часа кюстендилските алпинисти са на 4807 м. Следват традиционните снимки и отново обратно към Вало и Дом дьо Гуте (4304 м). След едно безкрайно слизане през хижа „Егюи дьо Гуте (3817 м), ледника Тет Рус, едноименната хижа, на 23 август всички, уморени и щастливи, са отново в „базовия лагер“.  Прегръдките на приятелите и топлата храна бързо заличават умората от лицата на момчетата. Още едно хубаво алпийско изкачване е завършено.

 

3. м. с. Людмил ЯНКОВ

Източник: вестник „Звезда“, бр. 120/15.10.1985 и бр. 123/22.10.1985 г.

 

Свали и записа Николай Ковачев

 

 

 

 

                    По южната стена на вр. Мармолада

 

 

 

Еврозоната ли ? – доц. д-р Григор Сарийски

Покрай активната пропагандна кампания около Еврозоната се опитах да подредя някои доводи „за“ и „против“ предстоящото присъединяване, което нашият (пази Боже) политически и икономически елит очаква с комсомолски плам и тупане на опашка. Ето какво излезе:

    1. В момента в който подпише, България ще загуби завинаги правото на самостоятелна парична политика. В момента тя действително не провежда такава, тъй като валутният борд не допуска БНБ да определя лихвени проценти или да се намесва на паричните пазари, но в същото време България притежава най-важното – притежава суверенното право да овласти БНБ да използва отново тези инструменти. Факт, който учтиво се подминава в коментарите по темата е, че решението за това (засега) е изцяло в правомощията на българския парламент. Поне до влизането в Еврозоната, когато това право ще бъде изгубено завинаги. Радетелите за скорошно присъединяване изтъкват като довод че щом като не го ползваме от толкова време, въпросното право е напълно излишно, но това е като да ви агитират да си унищожите акта за собственост, след като от години не сте упражнявали правата си да продадете или да отдадете под наем някой имот.

    2. Няколко години след присъединяването ще се освободят част от буферите, които в момента гарантират стабилността на българските банки. Бидейки страна, която не е член на еврозоната България поддържа по-строги изисквания за стабилността на банките които функционират на нейна територия. Така например  в края на март капиталовата адекватност на търговските банки в България е над 22% докато в Еврозоната е под 16. Подобна е и разликата при съпоставката на коефициентите на ликвидно покритие (около 260 в България срещу 160 в еврозоната). Именно намаляването на регулаторно изискуемите праговете и освобождаването на въпросните буфери е една от основните цели на банкерската гилдия. Неслучайно именно нейните представители са най-активни по темата, тъй за тях това означава ни повече ни по-малко освобождаване на ликвиден  и капиталов ресурс, които след това ще бъдат вложени в друг бизнес или в разширени на настоящия. С други думи чорбаджиите в бранша ще започнат да печелят повече. Проблемът е, че по дефиниция свиването на който и да е буфер води до ограничаване на устойчивостта на банките и при един неблагоприятен развой на събитията лесно може да се стигне до фалит.  Вече имахме възможност да наблюдаваме такива случаи при някои от страните от т. нар. „периферия“ и ако и България стане част от същата  периферията това би бил най-вероятният сценарий и за нейните банки. 

    3. Ще отпаднат таксите за превалутиране от лева в евро. Причината да  включа този пункт към негативите  е, че веднага след това търговските банки ще компенсират отпадналите такси с налагане на нови такива или пък с увеличение на съществуващите (за откриване на сметка, за наличност, за теглене и пр.). Все пак няма банка която ще се съгласи да печели по-малко само заради това, че на българското правителство му е хрумнало да се натресе в някакъв валутен съюз, пък бил той и европейски. Проблемът е, че новите такси ще бъдат преразпределени между всички клиенти, т. е. докато сега разходите за превалутиране тежат основно на компаниите с международен бизнес (с доставки или пласмент зад граница) то компенсацията за отпадналите приходи от превалутиране ще тежи върху всички български граждани.

    4. Само за няколко години ще се нагнети допълнително инфлационно напрежение и ще последва ръст на цените, който ще доведе до ограничение на платежоспособността и реалните доходи на българските граждани. Често дискусиите за ползата и вредата от влизането на България в Еврозоната се свеждат до това дали ще има инфлационен шок и това до голяма степен пречи да се стигне до същината на проблема,  а именно че истинският ценови шок ще дойде по-късно и просто няма да бъде отчетен като ефект от присъединяването, но това няма да го направи по-слаб. Фактор за „следприсъединителната инфлация“ е предстоящото намаляване на изискуемите задължителни резерви от 10% на 1%,  а оттам и до увеличаване на така наречения паричен мултипликатор. Това ще стимулира паричното предлагане и нарастването на парите в обръщение трайно ще изпреварва увеличението на предлаганите стоки и услуги, което пък ще доведе до тяхното обезценяване. С други думи със своите спестявания или с фиксираната си заплата след няколко години престой в еврозоната българинът ще може да си купи доста по-малко стоки и услуги, отколкото преди това.

    5. Задлъжнялостта ще нарасне, поради улесняване на достъпа до кредити (както за  гражданите и бизнеса така и за българското правителство).  Това всъщност е един от широко прокламираните „позитивни“ ефекти от присъединяването към Еврозоната. Често чуваме как страната ни ще получи автоматично по-благоприятен кредитен рейтинг и така желаещите да отпуснат кредит на местните стопански агенти или на нашият министър на финансите ще станат много повече.  Проблемът е че веднъж започнал този процес не може да бъде спрян Достатъчно е да погледнем случилото се с Гърция, чиято задлъжнялост преди влизането в Европейския съюз  беше едва 1/2 от БВП,  но до 2001 г., когато страната влезе в Еврозоната вече достигна над 100%, а след това, само за няколко години -  до началото на дълговете криза се увеличи двукратно. Това са кредити, изтеглени от неособено добросъвестните представители на предишните гръцки правителства от банки които са им ги предоставяли с ясното съзнание че няма да бъдат върнати по нормалния начин и сега тежат върху бъдещето на много следващи поколения гърци. N.B. често се изтъква че ЕЦБ и високите рейтинги са помогнали за „спасяването“ на Гърция, но някак удобно се пропуска че първо, Гърция изобщо не е спасена (тъй като в момента е още по-задлъжняла отколкото преди) и второ – ако тази страната не беше допуснала грешката да приеме Еврото, тя никога нямаше да задлъжнее толкова. Просто по-високите лихви и по-ниският рейтинг щяха да спрат процеса още в зародиш.

    6. Ще се улеснят капиталовите потоци към и от България поради отпадането на рисковата премия, както и поради облекчението на някои регулаторни пречки които действат в момента.  На пръв поглед това изглежда като чиста печалба но всъщност ще доведе предимно до напомпване на спекулативни балони, а оттам и до ерозия на стабилността на финансовата система като цяло. Като един от емблематичните примери в това отношение могат да бъдат посочени кипърските банки.  Както е известно, през 2013 г. банките в Кипър държаха в структурата на активите си голям обем гръцки държавни ценни книжа, които осигуряваха доста добър доход, но и носеха риск, който беше официално подценен в рейтингите на големите агенции, тъй като Гърция беше страна-член на Еврозоната и поне на хартия не би трябвало да има проблеми с обслужването на заемите си. Проблемите за Кипър започнаха, когато в резултат от мерките по преструктуриране на гръцкия дълг, портфейлите на кипърските банки рязко се обезцениха и възникна риск от банкрут на цялата банкова система в страната. Тогава Европейската комисия и Европейската централна банка „предложиха“ на банките в засегнатата страна да се спасяват самостоятелно !?!? Те изпълниха това предписание, „спасявайки“ се с цената на частична експроприация на средствата на своите депозанти, въпреки че Подобно решение е несъвместимо с принципа за неприкосновеност на частната собственост. Просто към онзи момент то беше единственото възможно.

    7. Лихвите (вероятно) ще паднат, или ако влезем в период на покачващи се лихви, просто техният ръст ще се позабави. Това ще стимулира финансирането на всякакви безсмислени проекти с ниска добавена стойност поради простата причина че цената на това финансиране ще бъде по-ниска. С други думи, няколко години след като влезе в Еврозоната, България ще се сблъска с проблема на т. нар. зомби компании, тоест такива които могат да съществуват само благодарение на задържането на ниски лихви.  По правило подобни компании не могат да осигурят достойно възнаграждение на заетите в тях и това ще доведе до допълнително стагниране на реалните доходи на българите, които бездруго и в момента са най-ниските в рамките на ЕС.

    8. Ще разберем какво е „асиметрични шокове“. На собствен гръб. Подобни шокове се получават, когато макроикономическото развитие в една страна се отклонява от преобладаващия бизнес цикъл в цялата еврозона. Това може да са и отклонения, дължащи се спекулативен приток на капитали, инфлационни процеси, бюджетни проблеми, загуба на конкурентоспособност и пр. Асиметричните шокове са проблем за който все още не е разработено практическо решение (макар на теория да е известно какво трябва да се направи), тъй като ЕЦБ трудно може да води парична политика, която едновременно да овладява риска от прегряване в някои страни и дефлационните процеси в други.

    9. Всъщност най-големият проблем е липсата на предсказуемост и предвидимост. Еврозоната вече наруши повечето от старите си клетви, като например спазването на критериите от Маастрихт, или пък т. нар. „no-bail-out rule“, а тепърва ще нарушава още много, тъй като предстои коренна промяна на начина по които функционира тази общност. Чуват се все по-настойчиви гласове за обединяване на дълговете (т. нар. „момент на Хамилтън“) което означава, че от около 1/4 към БВП в момента, България  може да осъмне с почти четирикратно по-голям дълг (доколкото средната задлъжнялост на еврозоната в момента е над 97%). Предстои преразглеждане на самите маастрихски критерии, увеличение на капацитета на механизмите за стабилност (което ще доведе до допълнителни разходи за страните-членки),  разширение на правомощията на ЕЦБ и т. н.  България няма да може да се противопостави на нито едно от тези условия, независимо колко е вредно за нея самата тъй като правото на вето по всяка вероятност скоро ще отпадне от общия регламент на ЕС, а след като започне перестройката ще отпаднат и доста други „европейски“ права.

В заключение, ако можех да перифразирам един известен американски политик, бих обобщил горните разсъждения с „майната и на Еврозоната“, обаче просто не съм такъв човек.

 

14 май 2022 г.

 

 

 

Сергей Глазев: Народът не разбира добре какво се случва

Ще се опитам накратко да обясня и обоснова необходимите мерки за постигане на Победата.

Специалната военна операция разкри план, изготвен предварително от властовия и финансов елит на САЩ за завземане на властта в Русия. Той включва следните компоненти и стъпки.

 

1. Да се изтощят руските въоръжени сили във войната срещу бойците от Въоръжените сили на Украйна, добре обучени и контролирани директно от Пентагона, „зашити“ от нацистки вертикал офицери, назначени от американските и британските разузнавателни служби. Да се превърне населението на Украйна в зомбита, заразени с русофобия. Успоредно с това да се насочи световната общност срещу Русия, повдигайки срещу нейното ръководство обвинения за военни престъпления и геноцид. На тази основа да се конфискуват валутните активи на Русия и да се наложат тотални санкции срещу нея, като се нанесат максималните възможни щети. Този етап всъщност е завършен.

2. Да се тероризира руското население с обстрел на гранични населени места и военни инфраструктурни обекти, саботаж на транспорт, хакерски атаки. Да се порази общественото съзнание с поток от негативни фалшиви новини и антиправителствена пропаганда чрез социалните медии. Да се налага чрез собствени агенти на влияние във финансово-икономическите власти провеждането на икономическа политика, блокираща мобилизирането на ресурси, включително: завишаване на лихвените проценти, продължаване на износа на капитали, насърчаване на паричните и финансови спекулации, манипулиране на обменния курс на рублата и вдигане на цените. По този начин многократно да се влоши ефектът от санкциите и да се провокира свлачищен спад в производството и намаляване на жизнения стандарт. Тази фаза е в разгара си.

3. На фона на спадане на жизнения стандарт и загуби в хода на операцията, да се предизвикват протестни настроения и деструктивни обществено-политически действия с цел сваляне на легитимното правителство. Използва се целият арсенал от методи за организиране на „цветни революции“, финансирани от компрадорската олигархия под обещанието за размразяване на иззетите активи в американско-европейската юрисдикция. Успоредно с това се подготвят организационни и идеологически основи за сепаратистки действия в регионите. Този етап е в процес на активно развитие.

Този план предвижда и следните задачи:

-          Консолидиране на контрола на САЩ над Европейския съюз и страните от НАТО;

-          Използването на въоръжените сили на Полша, Румъния и балтийските държави, както и наемници от страните от Запада, Близкия и Средния изток във военни операции срещу Русия;

-           Унищожаването на мъжкото население и реалното поробване на жените и децата в Украйна за последващото развитие на тази територия в интерес на силово-финансовия елит на САЩ, Великобритания и Израел.

 

Изпълнението на този план всъщност е насочено към унищожаване на руския свят. След това американската „дълбока държава“ планира да унищожи Иран и да блокира Китай.

Поради обективните закономерности на световното икономическо развитие този план е обречен на провал. САЩ няма да могат да спечелят глобалната хибридна война, която отприщиха, за да запазят глобалната си хегемония. Те безвъзвратно я губят от Китай, който бързо се разраства в резултат на антируските санкции.

В стремежа си да нанесат максималните възможни щети на Русия, Вашингтон, Лондон и Брюксел изиграха основните си карти: монопол върху емитирането на световни валути, имидж на образцова правна демократична държава и вяра в „свещеното“ право на частните лица на имущество. Така те поставят всички независими от тях държави пред необходимостта от търсене на нови глобални валутни инструменти, механизми за застраховане на риска, възстановяване на международното право и създаване на собствени системи за икономическа сигурност.

Антируските санкции не засилиха, а напротив, подкопаха глобалното господство на САЩ и ЕС, към което останалата част от света започна да се отнася с недоверие и опасение. Те драстично ускориха прехода към нов световен икономически ред и изместването на центъра на световната икономика към Югоизточна Азия. Русия трябва да устои на конфронтацията със САЩ и НАТО, довеждайки операцията до логичния ѝ край, за да не се окаже разкъсана между тях и Китай, който необратимо се превръща в лидер на световната икономика.

 

Източник: Поглед.инфо, 02.05.2022 г.

 

 

Военната ситуация в Украйна – Жак Бауд

 

Жак Бауд е бивш полковник от Генералния щаб, бивш член на швейцарското стратегическо разузнаване, специалист по източните страни. Той е обучаван в американските и британските разузнавателни служби. Служил е като политически ръководител на мироопазващите операции на ООН. Като експерт на ООН по върховенство на закона и институции за сигурност, той проектира и ръководи първото многоизмерно разузнавателно звено на ООН в Судан. Той е работил за Африканския съюз и е бил в продължение на 5 години отговорен за борбата в НАТО срещу разпространението на леки оръжия. Той участва в дискусии с висшите руски военни и разузнавателни служители непосредствено след падането на СССР. В рамките на НАТО той проследи украинската криза от 2014 г. и по-късно участва в програми за подпомагане на Украйна. Той е автор на няколко книги за разузнаването, войната и тероризма, по-специално Le Détournement, публикувана от SIGEST, Gouverner par les fake news, L’affaire Navalny. Последната му книга е Poutine, maître du jeu? 

 

Част първа: Пътят към войната

 

Години наред, от Мали до Афганистан, работих за мир и рискувах живота си за него. Следователно не става въпрос да оправдаем войната, а да разберем какво ни е довело до нея. Забелязвам, че „експертите“, които се редуват по телевизията, анализират ситуацията на базата на съмнителна информация, най-често хипотези, издигнати като факти – и тогава вече не успяваме да разберем какво се случва. Така се създава паника.

Проблемът не е толкова да се знае кой е прав в този конфликт, а да се постави под въпрос начина, по който нашите лидери вземат своите решения.

Нека се опитаме да проучим корените на конфликта. Започва с онези, които през последните осем години говорят за „сепаратистите“ или „желаещите независимост“ от Донбас. Това не е вярно. Референдумите, проведени от двете самопровъзгласени републики Донецк и Луганск през май 2014 г., не бяха референдуми за „независимост“ (независимость), както твърдят някои безскрупулни журналисти, а референдуми за „самоопределение“ или „автономия“ (самостоятельност ).

Квалификаторът „проруски“ предполага, че Русия е била страна в конфликта, което не е така, а терминът „рускоговорящи“ би бил по-честен. Освен това тези референдуми бяха проведени против волята на Владимир Путин.

Всъщност тези републики не се стремяха да се отделят от Украйна, а да имат статут на автономия, гарантирайки им използването на руския език като официален език. Първият законодателен акт на новото правителство в резултат от свалянето на президента Янукович беше премахването на 23 февруари 2014 г. на закона Кивалов-Колесниченко от 2012 г., който направи руския официален език. Все едно пучисти да решат, че френският и италианският вече няма да са официални езици в Швейцария.

Това решение предизвика буря сред рускоезичното население. Резултатът беше ожесточена репресия срещу рускоезичните региони (Одеса, Днепропетровск, Харков, Луганск и Донецк), която беше извършена през февруари 2014 г. и доведе до милитаризиране на ситуацията и някои кланета (в Одеса и Мариупол, за най-забележителните). В края на лятото на 2014 г. останаха само самопровъзгласилите се републики Донецк и Луганск.

На този етап, твърде суров и погълнат от доктринерски подход към изкуството на операциите, украинският генерален щаб покори врага, без да успява да надделее. Проучването на хода на боевете през 2014-2016 г. в Донбас показва, че украинският генерален щаб системно и механично прилагаше едни и същи оперативни схеми.

Въпреки това, войната, водена от автономистите, беше много подобна на това, което наблюдавахме в Сахел: силно мобилни операции, провеждани с леки средства. С по-гъвкав и по-малко доктринерски подход бунтовниците успяха да използват инерцията на украинските сили, за да ги „вкарат в капан“ многократно.

През 2014 г., когато бях в НАТО, отговарях за борбата срещу разпространението на леки оръжия. Ние се опитвахме да открием доставките на руски оръжия на бунтовниците, за да видим дали Москва е замесена. Информацията, която получихме тогава, идваше почти изцяло от полските разузнавателни служби и не „съответстваше“ на информацията, идваща от ОССЕ – въпреки доста грубите твърдения, нямаше доставки на оръжия и военно оборудване от Русия.

Бунтовниците бяха въоръжени благодарение на дезертирането на рускоговорящи украински части, които преминаха на страната на сепаратистите.

Докато украинските неуспехи продължаваха, танковите, артилерийските и зенитните батальони попълваха редиците на автономистите. Това подтикна украинците да се ангажират с Минските споразумения.

Но точно след подписването на споразумението "Минск 1", украинският президент Петро Порошенко започна масирана антитерористична операция (АТО/Антитерористична операция) срещу Донбас.

Bis repetita placent: зле посъветвани от офицерите на НАТО, украинците претърпяха съкрушително поражение в Дебалцево, което ги принуди да се включат в споразуменията "Минск 2".

Тук е важно да се припомни, че споразуменията Минск 1 (септември 2014 г.) и Минск 2 (февруари 2015 г.) не предвиждат отделянето или независимостта на републиките, а тяхната автономия в рамките на Украйна.

Тези, които са чели споразуменията (има много, много, много малко от тези, които действително са ги чели) ще забележат, че във всички писма пише, че статутът на републиките трябва да се договаря между Киев и представителите на републиките, тъй като това е вътрешно решение за Украйна.

Ето защо от 2014 г. Русия системно настоява за тяхното изпълнение, като отказва да бъде страна в преговорите, защото това е вътрешен въпрос на Украйна. От друга страна, Западът – воден от Франция – систематично се опитваше да замени Минските споразумения с „нормандския формат“, който постави руснаци и украинци лице в лице. Нека обаче припомним, че никога не е имало руски войски в Донбас преди 23-24 февруари 2022 г.

Освен това наблюдателите на ОССЕ никога не са забелязали и най-малката следа от руски части, действащи в Донбас. Например, картата на американското разузнаване, публикувана от Washington Post на 3 декември 2021 г., не показва руските войски в Донбас.

През октомври 2015 г. Васил Грицак, директор на украинската служба за сигурност (СБУ), призна, че само 56 руски бойци са били наблюдавани в Донбас. Това беше точно сравнимо с швейцарците, които отиваха да се бият в Босна през уикендите, през 90-те години на миналия век, или французите, които отиват да се бият в Украйна днес.

Украинската армия тогава беше в плачевно състояние. През октомври 2018 г., след четири години война, главният украински военен прокурор Анатолий Матиос заяви, че Украйна е загубила 2700 души в Донбас: 891 от болести, 318 от пътни инциденти, 177 от други злополуки, 175 от отравяния (алкохол, наркотици), 172 от небрежно боравене с оръжие, 101 от нарушения на правилата за сигурност, 228 от убийства и 615 от самоубийства.

Всъщност армията беше подкопана от корупцията на нейните кадри и вече не се ползваше с подкрепата на населението. Според доклад на британското министерство на вътрешните работи при привикването на резервисти през март/април 2014 г. 70 процента не са се явили на първата сесия, 80 процента на втората, 90 процента на третата и 95 процента на четвъртата.

През октомври/ноември 2017 г. 70% от наборниците не се явиха за кампанията за отзоваване „Есен 2017“. Към това не се броят самоубийствата и дезертьорствата (често от ръцете на автономистите), които достигат до 30 процента от работната сила в зоната на АТО. Младите украинци отказаха да отиват да се бият в Донбас и предпочетоха емиграцията, което също обяснява, поне отчасти, демографския дефицит на страната.

Тогава украинското министерство на отбраната се обърна към НАТО, за да помогне да направят въоръжените си сили по-привлекателни. След като вече работих по подобни проекти в рамките на ООН, бях помолен от НАТО да участвам в програма за възстановяване на имиджа на украинските въоръжени сили. Но това е дългосрочен процес и украинците искаха да се движат бързо.

Така че, за да компенсира липсата на войници, украинското правителство прибягна до паравоенни милиции. Те по същество са съставени от чуждестранни наемници, често крайнодесни бойци. През 2020 г. те представляваха около 40 процента от украинските сили и наброяваха около 102 000 души, според Ройтерс.

Те бяха въоръжени, финансирани и обучени от САЩ, Великобритания, Канада и Франция. Имаше повече от 19 националности, включително швейцарци.

По този начин западните страни ясно създадоха и подкрепиха украинските крайнодесни милиции. През октомври 2021 г. Jerusalem Post алармира, като осъди проекта Centuria. Тези милиции действаха в Донбас от 2014 г. със западна подкрепа. Дори и да може да се спори за термина „нацисти“, остава фактът, че тези милиции са насилнически, носят гадна идеология и са яростно антисемитски настроени.

Техният антисемитизъм е повече културен, отколкото политически, поради което терминът „нацист“ не е наистина подходящ. Тяхната омраза към евреите произтича от големия глад през 20-те и 30-те години на миналия век в Украйна, резултат от конфискацията на реколтата от Сталин за финансиране на модернизацията на Червената армия. Този геноцид, известен в Украйна като Гладомора, е извършен от НКВД (предшественикът на КГБ), чиито висши ешелони на ръководство се състоят главно от евреи. Ето защо днес украинските екстремисти молят Израел да се извини за престъпленията на комунизма, както отбелязва Jerusalem Post. Това е далеч от „пренаписването на историята“ от Владимир Путин.

Тези милиции, произхождащи от крайнодесните групи, които направиха революцията на Евромайдана през 2014 г., са съставени от фанатични и брутални личности. Най-известната от тях е полк Азов, чиято емблема напомня на 2-ра танкова дивизия на SS Das Reich, която е почитана в Украйна за "освобождението" на Харков от съветите през 1943 г., преди да извърши клането в Орадур-сюр-Глан през 1944 г. Франция.

Сред известните фигури на полк „Азов“ беше опозиционерът Роман Протасевич, арестуван през 2021 г. от беларуските власти след случая с полет FR4978 на RyanAir. На 23 май 2021 г. умишленото отвличане на самолет от МиГ-29 — уж с одобрението на Путин — беше споменато като причина за ареста на Протасевич, въпреки че наличната по това време информация изобщо не потвърждаваше този сценарий.

Но тогава беше необходимо да се покаже, че президентът Лукашенко е главорез, а Протасевич – „журналист“, който обича демокрацията.

Въпреки това, доста показателно разследване, проведено от американска неправителствена организация през 2020 г., изтъкна крайнодесните войнствени действия на Протасевич. Тогава започва западното конспиративно движение и безскрупулни медии „изчистиха“ биографията му. И накрая, през януари 2022 г. беше публикуван докладът на ICAO, който показа, че въпреки някои процедурни грешки Беларус е действал в съответствие с действащите правила и че МиГ-29 е излетял 15 минути след като пилотът на RyanAir е решил да кацне в Минск. Така че никакъв беларуски заговор и още по-малко заговор на Путин не е имало.

Ах!... Още една подробност: Протасевич, жестоко измъчван от беларуската полиция, вече е свободен. Тези, които искат да си кореспондират с него, могат да влязат в профила му в Twitter.

Характеризирането на украинските паравоенни формирования като „нацисти“ или „неонацисти“ се счита за руска пропаганда. може би. Но не такова е мнението на Times of Israel, Центъра Симон Визентал или Центъра за борба с тероризма на Академията Уест Пойнт. Но това все още е спорно, защото през 2014 г. списание Newsweek сякаш ги свързваше повече с... Ислямска държава. Изберете си!

Така Западът подкрепи и продължи да въоръжава милиции, които са виновни за множество престъпления срещу цивилно население от 2014 г. насам: изнасилвания, изтезания и кланета. Но докато швейцарското правителство много бързо предприе санкции срещу Русия, то не е приело никакви срещу Украйна, която избива собственото си население от 2014 г.

Всъщност тези, които защитават човешките права в Украйна, отдавна осъждат действията от тези групи, но не са били подкрепени от нашите правителства. Защото в действителност ние не се опитваме да помогнем на Украйна, а да се борим с Русия.

Интегрирането на тези паравоенни сили в Националната гвардия изобщо не беше придружено от „денацификация“, както някои твърдят.

През 2022 г. много схематично украинските въоръжени сили, борещи се с руската офанзива, бяха организирани като:

- Армията, подчинена на Министерството на отбраната. Тя е организирана в 3 армейски корпуса и се състои от маневрени формирования (танкове, тежка артилерия, ракети и др.).

- Националната гвардия, която зависи от МВР и е организирана в 5 териториални командвания.

Следователно Националната гвардия е сила за териториална отбрана, която не е част от украинската армия. Тя включва паравоенни милиции, наречени „доброволчески батальони“ (добровольчі батальйоні), известни също със знаковото име „наказателни батальони“ и съставени от пехота. Основно обучени за градски бой, сега те защитават градове като Харков, Мариупол, Одеса, Киев и др.

 

Част две: Войната

 

Като бивш ръководител на отдела за силите на Варшавския договор в швейцарската служба за стратегическо разузнаване, аз наблюдавам с тъга, но не и с учудване, че нашите служби вече не са в състояние да разберат военната ситуация в Украйна.

Самопровъзгласилите се „експерти“, които дефилират на нашите екрани, неуморно предават същата информация, модулирана от твърдението, че Русия – и Владимир Путин – са ирационални. Да направим крачка назад.

 

1. Избухването на войната

 

От ноември 2021 г. американците непрекъснато плашат с руска инвазия в Украйна. Украинците обаче изглежда не се съгласиха. Защо не?

Трябва да се върнем на 24 март 2021 г. На този ден Владимир Зеленски издаде указ за отвоюването на Крим и започна да разгръща силите си в южната част на страната. В същото време бяха проведени няколко учения на НАТО между Черно море и Балтийско море, придружени от значително увеличаване на разузнавателните полети по руската граница.

След това Русия проведе няколко учения, за да провери оперативната готовност на своите войски и да покаже, че следи развитието на ситуацията.

Нещата се успокоиха до октомври - ноември с края на ученията ЗАПАД 21, чиито придвижвания на войски бяха интерпретирани като подкрепление за офанзива срещу Украйна. Дори украинските власти обаче опровергаха идеята за руската подготовка за война, а Алексей Резников, министър на отбраната на Украйна, заявява, че не е имало промяна на границата от пролетта.

В нарушение на Минските споразумения Украйна провеждаше въздушни операции в Донбас с помощта на дронове, включително поне един удар срещу склад за гориво в Донецк през октомври 2021 г. Американската преса отбеляза това, но не и европейците; и никой не осъди тези нарушения.

През февруари 2022 г. събитията се ускориха. На 7 февруари, по време на посещението си в Москва, Еманюел Макрон потвърди пред Владимир Путин ангажимента си към Минските споразумения, ангажимент, който той щеше да повтори след срещата си с Владимир Зеленски на следващия ден.

Но на 11 февруари в Берлин, след девет часа работа, срещата на политическите съветници на лидерите на „нормандския формат“ приключи без конкретен резултат: украинците все още отказаха да приложат Минските споразумения, очевидно под натиска на Съединени щати. Владимир Путин отбеляза, че Макрон е дал празни обещания и че Западът не е готов да наложи споразуменията, както правеше от вече осем години.

Украинската подготовка в зоната на контакт продължи. Руският парламент се разтревожи; и на 15 февруари поиска от Владимир Путин да признае независимостта на републиките, което той отказа да направи.

На 17 февруари президентът Джо Байдън обяви, че Русия ще атакува Украйна през следващите няколко дни. Как разбра това? Това е мистерия.

Но от 16-ти артилерийските обстрели на населението на Донбас се увеличиха драстично, както показват ежедневните доклади на наблюдателите на ОССЕ. Естествено, нито медиите, нито Европейският съюз, нито НАТО, нито някое западно правителство не реагираха и не се намесиха. По-късно щеше да се каже, че това е руска дезинформация.

Всъщност изглежда, че Европейският съюз и някои държави умишлено са премълчали клането на населението на Донбас, знаейки, че това ще провокира руска намеса.

В същото време се появиха съобщения за саботаж в Донбас. На 18 януари бойци от Донбас заловиха диверсанти, които са говорели полски и са били оборудвани със западна техника, и които се стремели да създадат химически инциденти в Горловка.

Те биха могли да бъдат наемници на ЦРУ, водени или „съветвани“ от американци и съставени от украински или европейски бойци, за да извършват саботажни действия в републиките на Донбас.

Огромното увеличение на обстрелите срещу населението на Донбас на 16 февруари каза на руснаците, че една голяма офанзива е неизбежна. Ето това доведе до признаването на републиките от Путин и обмислянето за интервенция по член 51 от Хартата на ООН.

Всъщност още на 16 февруари Джо Байдън знаеше, че украинците са започнали да обстрелват цивилното население на Донбас, поставяйки Владимир Путин пред труден избор: да помогне на Донбас военно и да създаде международен проблем, или да стои настрани и да наблюдава как рускоезичните хора на Донбас биват смазани.

Ако решеше да се намеси, Путин можеше да се позове на международното задължение „Отговорност за защита“ (R2P). Но той знаеше, че независимо от естеството или мащаба й, намесата ще предизвика буря от санкции.

Следователно, независимо дали руската намеса се ограничи до Донбас или отиде по-далеч, за да окаже натиск върху Запада за статута на Украйна, цената, която трябваше да се плати, щеше бъде същата. Това обясни той в речта си на 21 февруари.

На този ден той се съгласи с искането на Думата и призна независимостта на двете републики Донбас и в същото време подписа договори за приятелство и помощ с тях.

За да направим руската намеса напълно незаконна в очите на обществото, ние умишлено скрихме факта, че войната всъщност започна на 16 февруари. Украинската армия се готвеше да атакува Донбас още през 2021 г., както някои руски и европейски разузнавателни служби бяха добре наясно. Юристите ще съдят.

В речта си от 24 февруари Владимир Путин заяви двете цели на своята операция: „демилитаризиране“ и „деназификация“ на Украйна. Така че не става въпрос за превземане на Украйна, нито дори, вероятно, за окупирането й; и със сигурност не за унищожаването й.

Оттам нататък видимостта ни за хода на операцията е ограничена: руснаците имат отлична сигурност на операциите (OPSEC) и подробностите за тяхното планиране не са известни. Но сравнително бързо ходът на операцията ни позволява да разберем как са преведени стратегическите цели на оперативно ниво.

Демилитаризация:

- унищожаване на земята на украинската авиация, системите за противовъздушна отбрана и разузнавателните средства;

- неутрализиране на командните и разузнавателните структури (C3I), както и на основните логистични маршрути в дълбочината на територията;

- обкръжаване на основната част от украинската армия, събрана в югоизточната част на страната.

Денацификация:

- унищожаване или неутрализиране на доброволческите батальони, действащи в градовете Одеса, Харков и Мариупол, както и в различни съоръжения на територията.

 

2. Демилитаризацията

 

Руската офанзива беше извършена по много „класически“ начин. Първоначално — както направиха израелците през 1967 г. — с унищожаването на въздушните сили на земята още в първите часове.

Тогава станахме свидетели на едновременна прогресия по няколко оси според принципа на „течаща вода“: напредване навсякъде, където съпротивата е слаба, и оставяне на градовете (изискващи многочисленост на войските) за по-късно.

На север Чернобилската електроцентрала беше окупирана незабавно, за да се предотвратят актове на саботаж. Изображенията на украински и руски войници, които заедно охраняват завода, разбира се, не бяха показани.

Идеята, че Русия се опитва да превземе Киев, столицата, за да елиминира Зеленски, идва обикновено от Запада – точно това направиха те в Афганистан, Ирак, Либия и това, което искаха да направят в Сирия с помощта на ислямските групировки. Но Владимир Путин никога не е възнамерявал да застреля или свали Зеленски.

Вместо това Русия се стреми да го задържи на власт, като го подтиква към преговори, като обгражда Киев. Досега той отказваше да изпълни Минските споразумения. Но сега руснаците искат да получат неутралитета на Украйна.

Много западни коментатори бяха изненадани, че руснаците продължават да търсят решение чрез преговори, докато водят военни операции.

Обяснението се крие в руската стратегическа перспектива още от съветската епоха. За Запада войната започва, когато свърши политиката. Руският подход обаче следва вдъхновението на Клаузевиц: войната е продължение на политиката и човек може да се движи плавно от едното до другото, дори по време на битка. Това позволява да се създаде натиск върху противника и да се подтикне към преговори.

От оперативна гледна точка, руската офанзива беше пример по рода си: за шест дни руснаците завзеха територия, голяма колкото Обединеното кралство, със скорост на настъпление, по-голяма от тази на Вермахта през 1940 г.

По-голямата част от украинската армия беше разположена в южната част на страната в подготовка за голяма операция срещу Донбас. Ето защо руските сили успяха да я обкръжат от началото на март в „котела“ между Славянск, Краматорск и Северодонецк с натиск от изток през Харков и още от юг, от Крим. Войски от републиките Донецк (ДНР) и Луганск (ЛНР) допълват руските сили с натиск от изток.

На този етап руските сили бавно затягат примката, но вече не са притиснати от времето. Тяхната цел за демилитаризация е почти постигната и останалите украински сили вече нямат оперативна и стратегическа командна структура.

„Забавянето“, което нашите „експерти“ приписват на лошата логистика, е само следствие от постигането на целите си. Русия изглежда не иска да се ангажира с окупация на цялата украинска територия. Всъщност изглежда, че Русия се опитва да ограничи напредването си до езиковата граница на страната.

Нашите медии говорят за безразборни бомбардировки срещу цивилното население, особено в Харков, а образите на Данте се излъчват циклично. Въпреки това Гонсало Лира, латиноамериканец, който живее там, ни представя спокоен град на 10 март и 11 март.

Вярно е, че това е голям град и ние не виждаме всичко, но това изглежда показва, че не сме в тоталната война, която ни сервират непрекъснато на нашите екрани.

Що се отнася до републиките на Донбас, те са „освободили“ собствените си територии и се бият в град Мариупол.

 

3. Денацификацията

 

В градове като Харков, Мариупол и Одеса защитата се осигурява от паравоенни милиции. Те знаят, че целта на „денацификацията” е насочена предимно към тях.

За нападател в урбанизирана зона цивилните са проблем. Ето защо Русия се стреми да създаде хуманитарни коридори към празните градове за цивилни и да остави само милициите, за да се борипо-лесно с тях.

Обратно, тези милиции се стремят да задържат цивилните  в градовете, за да разубедят руската армия да се бие там. Ето защо те не са склонни да прилагат тези коридори и правят всичко, за да гарантират, че руските усилия са неуспешни – те могат да използват цивилното население като „човешки щит“.

Разбира се, тук са внимателно цензурирани видеоклиповете, показващи цивилни, които се опитват да напуснат Мариупол и биват бити от бойци от полк „Азов“.

Във Facebook групата „Азов“ беше считана в същата категория като „Ислямска държава“ и обект на „политиката на платформата за опасни лица и организации“. Поради това беше забранено да се прославя, а „постовете“, които бяха благоприятни за нея, бяха систематично забранени. Но на 24 февруари Facebook промени политиката си и позволи публикации, благоприятни за милицията.

В същия дух през март платформата, разрешена в бившите източни страни, призовава за убийство на руски войници и лидери. Толкова за ценностите, които вдъхновяват нашите лидери, както ще видим.

Нашите медии разпространяват романтичен образ на народната съпротива. Именно този образ накара Европейския съюз да финансира разпространението на оръжие сред цивилното население. Това е престъпно деяние.

В качеството си на ръководител на мироопазващата доктрина в ООН работех по въпроса за гражданската защита. Открихме, че насилието срещу цивилни се е случило в много специфични контексти. По-специално, когато оръжията са в изобилие и няма командни структури.

Тези командни структури са същността на армиите: тяхната функция е да насочват използването на сила към дадена цел. Като въоръжава гражданите по хаотичен начин, както е в момента, ЕС ги превръща в бойци, с последващ ефект, превръщайки ги в потенциални мишени.

Нещо повече, без командване, без оперативни цели, раздаването на оръжие неизбежно води до разчистване на сметки, бандитизъм и действия, които са повече смъртоносни, отколкото ефективни. Войната става въпрос на емоции. Силата се превръща в насилие.

Това се случи в Таварга (Либия) от 11 до 13 август 2011 г., където 30 000 чернокожи африканци бяха избити с оръжия, спуснати с парашут (незаконно) от Франция. Между другото, Британският кралски институт за стратегически изследвания (RUSI) не вижда добавена стойност в тези оръжейни доставки.

Освен това, доставяйки оръжие на воюваща страна, човек се излага на опасността от това да бъде смятан за воюващ. Руските удари от 13 март 2022 г. срещу авиобаза Николаев следват руските предупреждения, че доставките на оръжие ще бъдат третирани като враждебни цели.

ЕС повтаря катастрофалното преживяване на Третия райх в последните часове на битката при Берлин. Войната трябва да бъде оставена на военните и когато едната страна загуби, това трябва да бъде признато.

И ако трябва да има съпротива, тя трябва да бъде водена и структурирана. Но ние правим точно обратното – подтикваме гражданите да отидат и да се бият и в същото време Facebook разрешава призиви за убийство на руски войници и лидери. Толкова за ценностите, които ни вдъхновяват.

Някои разузнавателни служби виждат това безотговорно решение като начин да се използва украинското население като пушечно месо за борба с Русия на Владимир Путин.

Този вид убийствено решение трябваше да бъде оставено на колегите на дядото на Урсула фон дер Лайен. Би било по-добре да се включим в преговори и по този начин да получим гаранции за цивилното население, отколкото да наливаме масло в огъня. Лесно е да бъдеш борбен с кръвта на другите.

 

4. Майчиният дом в Мариупол

 

Важно е предварително да се разбере, че не украинската армия защитава Мариупол, а милицията на Азов, съставена от чужди наемници.

В обобщението на ситуацията от 7 март 2022 г., руската мисия на ООН в Ню Йорк заяви:

„Жителите съобщават, че украинските въоръжени сили са изгонили персонал от родилната болница № 1 на град Мариупол и са създали огневи пост вътре в съоръжението“.

На 8 март независимата руска медия Lenta.ru публикува показанията на цивилни от Мариупол, които разказаха, че родилният дом е превзет от милицията на полк „Азов“ , които прогонват цивилните обитатели, като ги заплашват с оръжие. Те потвърдиха изявленията на руския посланик няколко часа по-рано.

Болницата в Мариупол заема доминираща позиция, идеално пригодена за монтаж на противотанкови оръжия и за наблюдение. На 9 март руските сили удариха сградата. Според CNN 17 души са ранени, но изображенията не показват никакви жертви в сградата и няма доказателства, че споменатите жертви са свързани с този удар.

Говори се за деца, но в действителност няма нищо. Това може да е вярно, но може и да не е вярно. Това не попречи на лидерите на ЕС да гледат на деянието като на военно престъпление. И това позволява на Зеленски да призове за забранена за полети зона над Украйна.

В действителност ние не знаем какво точно се е случило. Но последователността от събития има тенденция да потвърждава, че руските сили са нанесли удари по позиция на полк "Азов" и че родилното отделение тогава е било свободно от цивилни.

Проблемът е, че паравоенните милиции, които защитават градовете, са насърчавани от международната общност да не спазват обичаите на война.

Изглежда, че украинците са преиграли сценария на родилния дом в Кувейт през 1990 г., която беше изцяло инсценирана от фирмата Hill & Knowlton за 10,7 милиона долара, за да убедят Съвета за сигурност на ООН да се намеси в Ирак за операция Пустинна буря.

Западните политици приемаха граждански удари в Донбас в продължение на осем години, без да приемат никакви санкции срещу украинското правителство. Отдавна влязохме в динамика, при която западните политици се съгласиха да пожертват международното право за целта си да отслабят Русия.

 

Част три: Заключения

 

Като бивш професионалист от разузнаването, първото нещо, което ми прави впечатление, е пълното отсъствие на западните разузнавателни служби, които да представят ситуацията през последната година.

В Швейцария службите бяха критикувани, че не са предоставили правилна картина на ситуацията. Всъщност изглежда, че в целия западен свят разузнавателните служби са били затруднени от политиците.

Проблемът е, че политиците решават, а дори и най-добрата разузнавателна служба в света е безполезна, ако вземащият решения не слуша. Това се случи по време на тази криза.

Въпреки това, докато някои разузнавателни служби имаха много точна и рационална картина на ситуацията, други очевидно имаха същата картина като тази, разпространявана от нашите медии.

В тази криза услугите на страните от „нова Европа” изиграха важна роля. Проблемът е, че от опит установих, че те са изключително лоши на аналитично ниво – доктринари, на които им липсва интелектуалната и политическа независимост, необходима за оценка на ситуация с военно „качество“. По-добре е да ги имаме за врагове, отколкото като приятели.

Второ, изглежда, че в някои европейски страни политиците умишлено са пренебрегнали услугите им, за да отговорят идеологически на ситуацията. Ето защо тази криза е ирационална от самото начало.

Трябва да се отбележи, че всички документи, които бяха представени на обществеността по време на тази криза, бяха представени от политици въз основа на търговски източници.

Някои западни политици очевидно искаха да има конфликт. В Съединените щати сценариите за атака, представени от Антъни Блинкен пред Съвета за сигурност, бяха само продукт на въображението на екипа на Тигъра, работещ за него – той направи точно както Доналд Ръмсфелд през 2002 г., който по този начин „заобиколи“ ЦРУ и други разузнавателни служби, които бяха много по-малко настоятелни относно иракските химически оръжия.

Драматичните събития, на които сме свидетели днес, имат причини, за които знаехме, но отказахме да видим:

- на стратегическо ниво, разширяването на НАТО (с което не сме се занимавали тук);

- на политическо ниво отказът на Запада да изпълни Минските споразумения;

- на оперативно, непрекъснатите и повтарящи се атаки срещу цивилното население на Донбас през последните години и драматичното увеличение в края на февруари 2022 г.

С други думи, естествено можем да осъдим и презрем руската атака. Но НИЕ (тоест: САЩ, Франция и Европейският съюз начело) създадохме условия за избухване на конфликт.

Ние показваме състрадание към украинския народ и двата милиона бежанци. Това е добре. Но ако бяхме имали и малко състрадание към същия брой бежанци от украинското население на Донбас, избити от собственото им правителство, които търсеха убежище в Русия в продължение на осем години, нищо от това вероятно нямаше да се случи.

Повече от 80% от жертвите в Донбас са резултат от обстрела на украинската армия. Години наред Западът мълчеше за клането на рускоезичните украинци от правителството на Киев, без изобщо да се опитва да окаже натиск върху Киев. Именно това мълчание принуди руската страна да действа. [Източник: „Свързани с конфликт цивилни жертви“, Мисия на ООН за наблюдение на човешките права в Украйна.]

Дали терминът „геноцид“ се отнася за злоупотребите, понесени от хората в Донбас, е открит въпрос. Терминът обикновено е запазен за случаи с по-голям мащаб (Холокост и др.). Но определението, дадено от Конвенцията за геноцида, вероятно е достатъчно широко, за да се приложи към този случай. Учените по право ще разберат това.

Очевидно този конфликт ни доведе до истерия. Санкциите изглежда се превърнаха в предпочитания инструмент на нашата външна политика. Ако бяхме настоявали Украйна да спазва Минските споразумения, които договорихме и одобрихме, нищо от това нямаше да се случи.

Осъждането на Владимир Путин е и наше. Няма смисъл да хленчим постфактум - трябваше да действаме по-рано. Въпреки това нито Еманюел Макрон (като гарант и член на Съвета за сигурност на ООН), нито Олаф Шолц, нито Владимир Зеленски са спазили своите ангажименти. В крайна сметка истинското поражение е на тези, които нямат глас.

Европейският съюз не успя да насърчи изпълнението на споразуменията от Минск — напротив, той не реагира, когато Украйна бомбардира собственото си население в Донбас. Ако беше така, Владимир Путин нямаше да има нужда да реагира.

Отсъствайки от дипломатическата фаза, ЕС се отличи с разпалването на конфликта. На 27 февруари украинското правителство се съгласи да започне преговори с Русия. Но няколко часа по-късно Европейският съюз гласува бюджет от 450 милиона евро за доставка на оръжие за Украйна, налявайки масло в огъня.

Оттогава украинците почувстваха, че няма нужда да постигат споразумение. Съпротивата на милицията Азов в Мариупол дори доведе до увеличение от 500 милиона евро за оръжие.

В Украйна, с благословията на западните страни, тези, които са за преговори, бяха елиминирани. Това беше и случаят с Денис Киреев, един от украинските преговарящи, убит на 5 март от украинските тайни служби (СБУ), защото е бил твърде благосклонен към Русия и е смятан за предател.

Същата съдба сполетя Дмитрий Демяненко, бивш заместник-началник на Главната дирекция на СБУ за Киев и неговия регион, който беше убит на 10 март, защото беше твърде благосклонен към споразумение с Русия — той беше застрелян от милицията „Миротворец“.

Тази милиция е свързана със сайта „Миротворец”, който изброява „враговете на Украйна” с техните лични данни, адреси и телефони, за да могат да бъдат тормозени или дори елиминирани; практика, която е наказуема в много страни, но не и в Украйна. ООН и някои европейски държави поискаха затварянето на този сайт - отказано от Радата.

В крайна сметка цената ще бъде висока, но Владимир Путин вероятно ще постигне целите, които си е поставил. Връзките му с Пекин се затвърдиха. Китай се очертава като посредник в конфликта, докато Швейцария се присъединява към списъка на враговете на Русия.

Американците трябва да поискат от Венецуела и Иран петрол, за да излязат от енергийната безизходица, в която са се поставили – Хуан Гуайдо напуска сцената завинаги, а Съединените щати трябва посрамени да се оттеглят от санкциите, наложени на техните врагове.

Западните министри, които се стремят да сринат руската икономика и да накарат руския народ да страда, или дори призовават за убийството на Путин, показват (дори и да са обърнали частично формата на думите си, но не и същността!), че нашите лидери не са никакви лидери, както и че не са по-добри от тези, които мразим – защото санкционирането на руски спортисти на Параолимпийските игри или руски артисти няма нищо общо с борбата с Путин.

По този начин ние признаваме, че Русия е демократична държава, тъй като считаме, че руският народ е отговорен за войната. Ако това не е така, тогава защо се стремим да накажем цяло население по вина на един? Нека припомним, че колективното наказание е забранено от Женевските конвенции.

Урокът, който трябва да се научи от този конфликт, е нашето усещане за променлива геометрична човечност. Ако толкова много ни пука за мира и Украйна, защо не насърчихме Украйна да спазва споразуменията, които е подписала и които членовете на Съвета за сигурност са одобрили?

Почтеността на медиите се измерва с желанието им да работят в рамките на Мюнхенската харта. Те успяха да разпространяват омразата към китайците по време на кризата с Ковид и тяхното поляризирано послание води до същите ефекти срещу руснаците. Журналистиката става все по-непрофесионална и войнствена.

Както е казал Гьоте: "Колкото по-голяма е светлината, толкова по-тъмна е сянката."

Колкото повече санкциите срещу Русия са непропорционални, толкова повече случаите, когато не сме направили нищо, подчертават нашия расизъм и сервилност. Защо от осем години западни политици не реагират на ударите срещу цивилното население на Донбас?

Освен това, какво прави конфликта в Украйна по-обвинителен от войната в Ирак, Афганистан или Либия? Какви санкции приехме срещу онези, които умишлено излъгаха международната общност, за да водят несправедливи, неоправдани и убийствени войни?

Опитвали ли сме се да „накараме американския народ да страда“ за това, че ни е лъгал (защото е демокрация!) преди войната в Ирак? Приехме ли една-единствена санкция срещу страните, компаниите или политиците, които доставят оръжие за конфликта в Йемен, считан за „най-тежката хуманитарна катастрофа в света?“ Санкционирахме ли страните от Европейския съюз, които практикуват най-отвратителното изтезание на своя територия в полза на Съединените щати?

 

Източник: Поглед.инфо, 12.04.1922 г.