Десети ноември: Какво приключи? Какво започна? И защо?

Време е вече датата 10.XI.1989 г. да излезе от площадната публицистика и партийната агитация и да се причисли към най-важните факти в историята. Защото е начало на решителното ускорение на процесите на повторната смяна на социално-икономически системи, за по-кратко наричам „реставрация на капитализма“. Това название е точно, макар че подбудите, намеренията и целите на организаторите и извършителите на смяната на Тодор Живков от върха на БКП да са били съвсем други. И именно поради тази причина датата и събитието са исторически значими и трябва да бъдат изучавани, анализирани и оценявани обективно и научно.

Реставрацията на капитализма в България не започва от 10 ноември. Тя вече бе в ход – или поне се подготвяше с идеологически и политически действия и бездействия. Самият Тодор Живков говореше публично, че социализмът се е провалил, защото е пренебрегвал обективните икономически закони – най-вече закона за стоково-паричните отношения и ролята на пазара в прехода от социализъм към комунизъм. Това е довело до срив на икономиката, дефицит на стоки и услуги, лошо управление на народното стопанство, лишаване от предприемчивост на стопанските субекти. Но опитите да се преодолеят грешките и провалите само задълбочиха кризата и надигащите се противоречия в обществото, както и почти напълно сринаха доверието към системата и ролята на БКП.

Обществото вече не желаеше, а и не можеше да бъде идеологически мобилизирано и управлявано, защото не вярваше на идеологията и на нейната риторика, която наричаше бялото черно и уверяваше, че всичко е наред.

Освен това светът се бе надигнал срещу социалистическата система и целенасочено й готвеше провали, които ускориха ликвидацията й. След Сталин това не бе трудно. Времето на Сталин бе използвано и от неговите наследници за компрометиране на системата. Вината бе хвърлена върху него, но то бе, за да не се вижда тяхната престъпна некадърност и предателска същност. Колкото повече тази вина се хвърляше върху Сталин и той бе демонизиран и обявяван за злодей и престъпник, толкова повече системата се ерозираше и приближаваше своя край.

Да, системата бе постоянно предавана и съзнателно разрушавана отвътре от нейните най-първи ръководители и идеолози. Дългият им престой начело на управлението и особено липсата на решителност за съществени преобразования, за да се съживи системата, обективно създаваше огромни трудности пред държавата, а и пред цялата социалистическа общност. Но понеже властта им бе почти абсолютна и безконтролна, смяната им бе трудна, почти невъзможна. За да бъдат сменени, трябваше да се организират опасни съзаклятия. А това бе рисковано и рядко се правеше. Към края на 80-те години обаче бе видно, че те са задържащ фактор, защото въздействат деморализиращо и трудно успяват да владеят кризисното положение на икономиката.

За съжаление, тогава властта вече бе твърде слаба, а идеологията почти напълно опорочена; обществото бе деморализирано и изпълнено с недоверие към системата. Тези, които подготвеха смяната на върха на БКП, смятаха, че тя ще бъде достатъчна, за да се възстанови доверието и се поправят бързо грешките и слабостите. И да се започне отначало.

Ала бе вече твърде късно. С отстраняването на Тодор Живков наистина щеше да започне нещо радикално ново, но то нямаше да бъде онова, което искаха заговорниците срещу него. Те не си даваха сметка, че краят на неговата власт е край и на тяхната. Но и на социализма. И то не толкова заради създали се условия за реставрация на капитализма в България, а защото цялата световна социалистическа система бе рухнала най-напред отвътре, а после и отвън с толкова много и много силни врагове и противници. България нямаше как да направи изключение.

Историята възложи на БКП с водач Тодор Живков да започне разложителните процеси и началото на реставрацията на капитализма, а на неговите наследници да я осъществят окончателно.

Ако ще сме обективни, трябва да подчертаем, че субективните желания и намерения на тези, които осъществиха десети ноември нямат пряка и осъзната от тях връзка с подготвената от историята реставрация. Те вярваха или поне настоятелно говореха, че са извършили промяната, за да освободят партията от тежките наслоения, да я направят по-демократична и годна да продължи по социалистическия път. Но явно не държаха в ръцете си властта и не знаеха какво ги очаква. Затова и бяха силно изненадани от обществената реакция и особено от откритите лозунги на формиращата се политическа опозиция за „смяна на системата“. (А може би се правеха на изненадани?) И бяха обаче много объркани и дори паникьосани.

Трябва да признаем, че ръководството на БКП бързо влезе в дискурса на започналата реставрация на капитализма и успешно намери пропагандната формула за „преход към пазарна икономика“, благодарение на която щяло да се постигне икономически възход и благоденствие. БКП (БСП) влезе не само в дискурса, но и в реалните действия за реставрацията на капитализма, за да бъде тя в най-кратко време успешно завършена, но без да се пролива кръв и използва насилие и оръжие, без ексцесии, жертви и материални разрушения. Материално-техническата база на социализма трябваше да остане непокътната, за да бъде неговият апортиран първоначален капитал, който трябваше в много кратки срокове да се натрупа у новите капиталисти.

Получи се най-големият исторически парадокс на модерната епоха: наследниците на тези, които ликвидираха в средата на ХХ век капитализма в България и физически унищожиха буржоазията, ги реставрираха в края на века и началото на следващия. Историята добави към този парадокс и шегата тя да се извърши с леви лозунги и обещания за по-добър живот от този, който по времето на социализма щедро бе обещаван, но така и не бе постигнат.

Подобни леви лозунги издигаха и новосъздадените „десни“ партии, обявили се за наследници на разтурените след 1946 г. партии с буржоазна идеология. Те също не смееха да говорят за капитализъм, а повтаряха формулата, че се осъществява „смяна на системата“, което ще позволи утвърждаването на пазарната икономика. Политическите субекти бяха обладани от неолибералните теории за „масовите“, а не „класовите“ партии, защото вече нямало класи и класова борба, за деидеологизацията на обществото. Всички говореха едно и също, но тези нови партии използваха по-агресивна риторика и нападаха БСП като наследница на БКП, осъждаха социализма и комунистическата идеология. Но това по същество правеше под завоалирана форма и БСП, която също се съгласи, че няма да е класова партия.

Поразително е, че всичко това бе постигнато и под знака на „реформирането на БСП“ чрез отказването й от марксизма, диктатурата на пролетариата, революционната теория на социализма и от самия социализъм. Партията се социалдемократизира – при това с удивителна лекота и безсрамие. Тя възприе почти всичко, което преди е отхвърляла, но като продължи да демонстрира огромно желание да защити бедните, социално слабите, онеправданите. Ала се отрече от класите, класовата борба, от пролетариата и буржоазията. И от социализма най-сетне и обяви в една от своите програми, че ще усъвършенства и преодолява капитализма, но няма да го разрушава и отхвърля.

В българския свят бе извършена радикална социално-политическа и икономическа промяна. Сменена бе системата и България навлезе в нова епоха.

Десети ноември бе денят, в който бе даден знак, че вече може да се говори открито и свободно, но само като за „преход към пазарна икономика“, а не за отказване от социализма и за възстановяване на капитализма. Историческият смисъл на датата е в това, че с акта на сваляне на Тодор Живков БКП фактически се отказа от монопола над властта и позволи да се извърши контрареволюцията. Другият парадокс, който десети ноември експонира, бе, че социализмът се е олицетворявал и бранил от Тодор Живков, а не от БКП. Затова и тя не се отказа от ролята, която историята й възложи да реставрира капитализма. А можеше да се откаже. Това, разбира се, нямаше да спре контрареволюцията и процесите след нея, но щеше да им придаде друг характер, друга скорост и друга логика.

Контрареволюцията бе възможна и успешна, защото социализмът и БКП се бяха разложили и се бяха лишени от воля, сили, енергия, организация, но и от реални и осъзнати поддръжници и защитници. Нямаше кой да ги организира и поведе. Друг е въпросът какъв щеше да е резултатът от подобна съпротива – най-вероятно тя щеше да бъде смазана, защото и държавата нямаше да е на нейна страна, а и щеше да се появи и сурова външна намеса. Видя се, че и пропагандната машина, идеологията, вътрешно партийният живот бяха съвсем изхабени и останали без почти никакво доверие. Дори органите за сигурност и така наречената от новите демократи „политическа полиция“ (т. е. държавна сигурност) се оказаха „книжни тигри“ и не притежаваха нищо от онова, което им приписваха и приписват и досега.

Оказа се, че българският свят е живял през втората половина на ХХ век в една куха политическа реалност, с фалшиви идеали, в които сам не е вярвал и не ги е изповядвал. Но в такава реалност е живяла и партията, която го е ръководела – или поне нейното ръководство. Иначе едва ли би била възможна идейната и политическата разруха от 80-те години на ХХ век, която актът на 10. XI. 1989 г. разбули и по същество осъди.

Носталгията по социализма (каквато и аз изпитвам) е обяснима, ала очевидно не е оправдана напълно. Защото е по нещо, което е красиво като замисъл, идеи и думи, ала е опорочено от действия и бездействия. Но поне е по-нравствено и съдържателно, от това, което десети ноември оповести и наложи.

Новото, което дойде след това, го нарекоха „демократични промени“. То стана заклинание, парола за „пригодност“ към новото време. Все това се повтаряше, за да се втълпи най-сетне на всички, че дошлото ново е за добро и че демокрацията най-сетне победи. Победи с установяването на „пазарната икономика“, т. е. на капитализма. Дори тези, които се определяха като леви и си внушиха, че са новите му идеолози, повярваха, че техният предишен учител Маркс не е бил прав и че именно капитализмът е заветната цел на човечеството и на България.

Но капитализмът, дори и да използваш евфемизма „пазарна икономика“, винаги идва със своите правила, норми, закони не само в икономиката, но и в морала, нравствеността, начина на мислене, във взаимоотношенията между хората. Те налагат най-важния му принцип и догмат: „всичко е позволено“, защото всичко е стока и може да се продава и купува. Злото бе овластено и му бе възложено да урежда обществото по свой образ и подобие.

А когато илюзиите се поразсеяха, се видя, че нито бананите на пазара, нито правото да говориш, каквото си искаш, а още по-малко да пътуваш натам, накъдето пожелаеш, са истинското щастие; че те не носят радост, нито сносен живот, нормални за живеене доходи, нито осигуряват работа, лекуване от болести, ред и справедливост в обществото. Левите идеолози бяха тези, които надигнаха глас, че „българският преход към пазарна икономика“ бил неуспешен; че европейският модел на капитализма бил далеч по-добър; че националната ни психика попречила да се изгради онова, което трябвало; че причината за неуспехите били многото партии. И ред още глупости, които можеха да се поберат в размътения им разум и да бъдат изречени наведнъж.

Няма да изреждам всичките злини, които държавата трябваше да понесе в икономиката, стопанския живот, обществения ред, образованието, здравеопазването, равнището на живота. Защото от тях по-страшни са злините в морала, духа, културата, националното самочувствие. По-страшна е ерозията на нацията, националната държава и националната култура.

Едно общество и държавата, в която битува, се нуждае, за да бъде единно, силно, перспективно, от здрава основа, която да му гарантира стабилността и съзидателната енергия. Хората трябва да им се доверяват и да са готови да ги бранят във всякакви изпитания. Когато това доверие се стопи и изчезне, основата също силно се разклаща и обрича всички на неспокойствие, вълнения, трусове, разруха. Такава бе съдбата на социалистическото общество и неговата държава. Вина и то голяма за това има и БКП/БСП, но за съжаление все още не е осъзната. И не е простена!

Нека не се лъжем: демокрацията е лъжа и празна приказка. Лъжа е, че държавата това си ти, че когато гласуваш на изборите, вече определяш бъдещето на държава и обществото; че е възможно да се сложи ред в живота, да се ликвидира корупцията. Това, което виждаме и което го живеем, е онова, което трябваше да се случи и установи в живота ни. Защото в този тип общество, друго не може да бъде.

Ето какво в действителност стана на 10 ноември 1989 г.

 

Панко Анчев

3 ноември 2021 г.

 

 

Вампири, таласъми...

"Вампири, таласъми танцуват по налъми..." - такава песничка пеехме като деца, когато хал хабер нямахме, че съществува Хелоуин. Сега вече не ми е до песен. Въпросното чуждоземно изстъпление превзе изцяло нашите деца и младежи. И то кога - в нощта срещу Деня на будителите! Бас държа, че децата, увити в чаршафи и зловещи маски с грозни зъби, нямат никаква представа, че става дума за езически ритуал на келтите, превърнат от католиците в празник на Вси светии. Че кой малчуган не иска да има маскарад, веселие, забава?

И мен ме посетиха две момиченца, вирнали тиквени рога: "Пакост или бонбонче?" Гонят злото и ще ми спретнат зулум, ако не им дам сладичко. И родителите им знаели, че обикалят от врата на врата - ряпа да яде оня КОВИД! Вбесих се първо на родителите, щото те са виновните обществото ни зорлем да мре от пандемията. Но да чухте някой политик или лекар да предупреждава дори не за това, че зловещата нощ няма общо с българските традиции, но поне за опасността да се струпват деца по улици и входове. И че маскарлъкът в този момент е безобразие. Утре ще протестират срещу локдауна.

Исках да дам на момиченцата книжка за св. Иван Рилски вместо бонбонче, не я взеха...

В Благовград пък в нощта на 31 октомври кукери излязоха по улиците да протестират срещу западния Хелоуин и да си искат българската "Сурва". Та младите да изпъдят чуждото влияние от душите си. А в същото време, в същия град, в Американския университет (нищо чудно!) преподаватели събраха деца да си правят страховити костюми срещу караконджули, върколаци, вещици и зомбита! Вижте латинските надписи по улиците ни, нищо че има закон, който никой кмет не спазва, пък идете в Гърция или в Турция да потърсите някъде латиница или да чуете по националното радио там английски "парчета"... Маскираните кукери не могат да спрат инвазията, но поне показаха, че още има хора, защитаващи българщината.

Много лесно превзеха България демоните на чуждопоклонничеството. Но още през 1886 г. Тодор Икономов написа: "Ний поставяме начело на работите не тези, които ще бъдат най-полезни за мястото, а най-много тези, които най-много боравят със чуждите теории. Тая е причината, гдето начело на управлението и на другите публични работи у нас често са седели хора, които говорят с книгите и чуждите теории, а от мястото и от местните истински нужди нямат ни най-малко понятие".

Дали несполуките ни днес не се дължат и на същата тази практика? И какво ни чака в бъдеще с поколение, което вместо Иван Рилски тачи зъбатите вещици? Впрочем, един автор в интернет написа: "Бъдещето ни изглежда така: грозна маска, тежка неграмотност и найлоново пликче с бонбони".

 

Велиана Христова,  2 ноември 2021 г.

 

 

 

Русофилството като преживяване и смисъл

Русофилството е особена народностна нагласа и да се сравнява то с друго „филство“ е  неразбираемо и неадекватно.

Русофилството е разбиране за общ цивилизационен път. Това е благодарност за етническо и национално оцеляване. Това е убеденост в обща историческа съдба. Има ли друг народ, на който казваме „братя“? Има ли друга страна, на която казваме „сестра“?

Русофилството не е обич към конкретни държавни  институции, нито тяхна идентификация с конкретни интереси. Русофилството е фундаментално усещане за близост на друг народ. Русофилството е преживяване на свобода, на съхранена идентичност.

Смисълът на русофилството не е служене, обслужване или подчинение. Смисълът на русофилството е подкрепа, утвърждаване, а в политически план борба за съхраняване на цивилизационно единство и перспективи, без които за нас, русофилите, България ще бъде ощетена и без верен компас.

За нас патриотизмът не само, че не противоречи на русофилството. Русофилството е съществена част  от нашия патриотизъм. Нашето разбиране за добруване на България е свързано с българската идентичност, със съхраняване на българската история, с православието, с кирилицата, със славянството, с Русия.

Ако преценяваме русофилството от гледната точка на конкретно поведение, кога русофилството не е било патриотизъм в действие? Когато опълченците на Шипка са били русофили, били ли са патриоти? Когато България се включва в борбата с фашизма, русофилите били ли са патриоти? Когато днес сме за „Мирно небе“ и против геополитическата конфронтация, когато сме русофили не сме ли патриоти?

Ето затова ние обичаме Русия – защото безкрайно обичаме България, защото без руския народ българският не може да оцелее в турболенциите на съвременния разкъсван от противоречия свят. Русия е силата от която се нуждае славяно-българщината.

Ще го кажем дори по-категорично – днешният патриотизъм не е възможен без русофилство.

 

 Николай Малинов, 30 октомври 2021 г.

 

 

Будители ?

Политиците днес ще изричат красиви патриотични слова, тв репортажите ще ни ги показват трогателно. Един вузовски кандидат-президент вече покани учени и творци да празнуват заедно. Щото днес е Денят на будителите! Хвала на министъра Стоян Омарчевски, който преди почти 100 години е узаконил празника, и на "Мати Болгария", загдето го възроди.

Омарчевски ли, кой беше тоя? Колцина са възрожденците, чиито имена могат да изброят без запъване учениците ни и дори студентите? Откакто върнахме празника на Будителите преди 30 години,  се срина просвещението, дори думичката "просвета" изгониха от училищния закон. Къде отиде културата на обществото ни, което не чете, не се интересува от изкуство извън чалгата, разбира се? Не говоря за изключенията, масово е така. Доказателството? Ами, само невежо и просто население може да се юрка по площадите да плюе ваксините, щото щели да го превърнат в жаба. И да си връзва конeц на пръста да не го стигне съдбата на поне 150-те мрящи на ден. Протестиращи нахлули в мол, не в библиотека. Само просто население може да търпи десет години да властва над него оня, дето се хвали: "И аз съм прост, затова се разбираме"... И после пак да си го иска. А днес и той ще употреби политически Будителите...

С какви доходи живеят днес хората на перото, на знанието, на читалищата, на изкуствата, на културата като цяло? Да му пука на обществото за тези будители? И дали му трябват будители, които да му отварят очите за истината и за българщината? Всъщност, кои са будители сега? Тези, които имат дързостта да тръбят истината, която никой не иска да чуе, да се опълчват срещу самозабравилата се власт, която и където и да е тя. С цената на всичко. Левски и Ботев ги убиха, нали? Будителите винаги са малцинство. Колко журналисти днес казват истината за губернаторството на САЩ над България, колко от тях съобщиха, че на последната среща на външните министри в НАТО се е обсъждала новата стратегия на алианса - да почват тайни учения в страните участнички как да използват ядрено оръжие срещу Русия, та да се защители държавите по Балтийско и Черно море! Будители ли? 

В Х век Константин Преславски написа светлите думи: "О, будители народни, цял низ светли имена чисти, сияйни, благородни, вий сте нашите знамена най за вечни времена." Дали за вечни? Не се ли върнахме днес във времената на Ботев, чиято публицистика изгониха от учебните програми, защото май че е вредна за новите ни "ценности": "...коронясаните венценосци се борят помежду си, земат стратегически позиции и кукурикат за близкото решение на возточния вопрос; а младото поколение изникнало покрай дуварите и чака да го огрее слънцето откъм запад, за да каже своята последна дума за живота, за характера и за стремленията на гъбите. А ти... О! Ти си българин и патриотин! Запей песента "Гъби, мои гъби", пък легни и сънувай, че си предводител на гъските, цар на кокошките и защитник на българския народ".

 

Честит празник на будителите, на нашите знамена !

 

 

Велиана Христова, 1 ноември 2021

 

 

Див капитализъм ! - Велиана Христова

Е то бива, ама чак пък толкоз! Започна някакво вече обсъждане около бюджет 2022 и организациите на едрия индустриален капитал пак се пробват да си пробутат кяра. Може България да е последна по доходи в ЕС, да е първа по бедност, да има пандемия, може хиляди да са болни, стотици да мрат, да остават без заплати и без работа на фона на небивал ценови шок - едно си знае баба, едно си бае. Не ни карайте да плащаме - ни за болнични, ни за майчинство, оставете си ни печалбите, ликвидирайте всички досегашни социални права на работещите и бедните! Може да вземаме по 15 000 лв. на месец, но сакън - не ни ги облагайте с по-висок данък, щото времената са тежки!

Това вече е див капитализъм, какъвто в Европа просто няма. В страната с най-голямото неравенство между бедни и богати (въпрос на национална сигурност) някои искат то да е още по-голямо, а хазната да се пълни от бедните, не от богатите! Криза? Влечете си я сами! АИКБ иска: да не растат минималната пенсия и минималната работна заплата, синдикатите да се бият за тях по браншове; работодателите да не плащат първите три дни от болничните, да не плащат и за майчинство; да се махне класът за прослужено време, а максималният облагаем доход да стигне не повече от 3000 лв.! Див цинизъм!

Вече в цяла Европа богатите плащат по-висок процент от бедните, цяла Европа взима мерки за облекчаване хала на бедните и уязвимите при и след KОВИД-19, тук - не, едрият бизнес иска направо да търчим в обратна посока. Изкривяването в данъците на заможните и на мнозинството работещи българи да стане още по-голямо! Едно е, като ти приспаднат данъка, да имаш 27 000 лв. джобни, друго е да останеш с 360 лв. примерно. И искат отгоре на всичко да им работиш ненормирано, та да имат те печалбата си. А какво ще правите, господа работодатели, ако ЕС въведе обща минимална работна заплата, което активно се обсъжда? Защото цените ни станаха все европейски, че и отгоре, а заплатите ни са като на крепостните селяни в Средновековието. Затова който може, си вдига чукалата да работи дори какво да е на Запад, само да оживее.

И понеже пак идат избори - нека всички кандидати за злощастния ни парламент задължително да обявят как се отнасят към тъй наречените предложения на АИКБ за бюджетната 2022! Колеги, питайте винаги кандидатите за това, във всички медии. Няма общи приказки как ще борят бедността, има конкретика как ще затънем под дъното. Пък нека хората решават какво избират - не е време за шоу. Ножът стигна вече до кокала... нашия.

Източник: вестник ДУМА, 26.10.2021 г.

 

Антифашизмът е безсмъртен

Гранитните герои пречистват съвестите, заставаме пред тях, за да проверим себе си

 

Злодеянията на фашистите през Втората световна война не можеше да останат ненаказани. Идеята за съдене на виновните престъпници е дадена от Рузвелт на Сталин и Чърчил и тя е приета. Трибуналът за съдене на военнопрестъпниците и техните сътрудници под името Народен съд бе създаден и в България, по подобие на Нюрнбергския и Токийския трибунали. Пред Народния съд да отговарят бяха изправени регенти, министри, народни представители и стотици местни ръководители, военни и жандармеристи - за обесените, обезглавените, за порутените домове, за масовите разстрели на участници в легендарната Съпротива.

Борбата на най-смелите припламна с драматичен блясък върху жертвените ветрове на времето. От твърдост и нежност, мъжество и романтика, от труд и мечти е излят бронебойният живот на първите, в който пулсира напрегнат ритъм на една огнена епоха. Те притежаваха сърца, способни да усетят реалните изригвания на времето.

Антифашистката съпротива бе кървава школа, училище за класова омраза. Черните страници в историята на народа ни са свидетелство за светлината на идеите и устрема на борбата. Красивото мъжество на борците срещу фашизма покорява и възхищава с гордото си мечтание и твърдата си нежност. Борците от Съпротивата са пример за висотата на духа, който обладава само хора с ясна мисъл и душевна чистота. Олицетворение на духовна самостоятелност, силен характер. Зад тяхната скромност бушува независимостта на духа, собственият път на мисълта, собствената линия на поведение. Те бяха смели характери, жизнени и стремителни в живота и в борбата. Всеки от тях беше вулканична натура, която непрекъснато клокочеше от емоционални взривове и сътресения. Всеки от тях беше съчетание на възторг и болка, възмущение и силна възторженост.

Любовта им към Отечеството, волното непокорство ги сродяваха. Те издържаха и загинаха силни, буйни, жизнени, несломими. Голяма част от тях бяха уникални личности, самоотвержени герои, будни хора с чиста съвест и гневни юмруци. Те се ръководеха от порива на сърцата, от ясен ум и силна воля.

В мрачното единство на подвига им се криеше славата и красотата на борбата. Жестокият огън на борбата превърна кръвта им в стихия, сърцата им - в барутен погреб. Тези железни хора носеха за народа-страдалец неговите надежди и неговото отмъщение. Вярата, която отнесоха в небитието, бе тяхното скъпо и всепобеждаващо оръжие. Те бяха на върха на жестоката ураганна битка срещу фашизма.

Нашата партия не трепваше пред терора и убийствата и в това беше патосът и волята на борбата. В онези жестоки дни трябваха сили, за да победиш, когато стократно я погребваха и над "гроба" й пиеха кървави наздравици...

Борците от съпротивителната борба бяха носители на нова нравственост, която е ядката на комунистическата идеология, и я превръщаха в собствена мяра за жизнено поведение...

Всички загинали се преселиха в легендите. Гранитните герои пречистват съвестите. Заставаме пред тях, за да проверим себе си. Това придава на паметниците нравствени сили и ги превръща в обществена съвест. Гранитните борци са хиляди по села и по градове, поругавани и срутвани, опръсквани с калта на безумна омраза, но съхранени от народната любов - заставаме пред тях с червени рози, с вълнение и тъга, с почести и преклонение като на среща с болката и славата на антифашистката съпротива. Непомръкващи чувства на признателност витаят пред всеки паметник, край всеки паметник на антифашисти коленичат обич, кристална обреченост - всеки паметник е школа, пример, съдба! Всеки паметник е трибунал на съвестите! И горко на онзи от живите, който сведе гузно поглед към земята и се страхува да отговори на мъртвите, застинали в гранитните паметници!

А докато звучи в сърцата ни химнът на безсмъртието "Вий жертва паднахте..." - писан с кръв и изпят като стон, ние ще стъпваме горди по благословената земя и ще търсим брод между безсмъртието и вечността, превръщайки мъката в песен, гордост и възмездие!

 

Тотьо Бакалов

Вестник ДУМА,  5 октомври 2021

 

 

Владимир Димитров – Майстора

 

 

                                       Спомени на Стоян Стоименов

                                       ЦДА, ф. 579, оп. 1, а.е. 58

 

За първи път чух името на Владимир Димитров-Майстора от учениците от Кюстендилската мъжка гимназия нейде по средата на 20-те години. По-отблизо го опознах през 30-те години. След победата на Девети септември познанството ни се укрепи и разшири.

Будната учаща се младеж от гимназията бе завладяна от неговото изкуство. Ние знаехме в подробности биографията му и какво ли не за неговите способности. Кюстендилското гражданство високо ценеше личността и изкуството на своя млад съгражданин.

Прогресивната общественост в града навреме съзря таланта на Владимир и му даде съдействие да се изяви като художник още на младини.

През март 1953 г. той пише в своята "Автобиография":

"Произхождам от бедно селско семейство - дядо и прадядо (по баща) - свещеници. Родителите ми - бежанци (от Македония) от Освободителната руско-турска война през 1977-1978 г. се установили в с. Фролош (Дупнишка) околия, дето на дядо ми била дадена енория и там на 1 февруари 1882 г. съм роден. След смъртта на дядо ми, семейството ми се преселва в гр. Кюстендил, дето майка ми с непосилен труд по чуждите нивя, къщи и перални се е грижела за издръжката, защото баща ми беше сакат с дясната ръка. При такива мизерни условия едва можах да изкарам трети прогимназиален клас, напуснах училище, продавах вестници, списания, бях бояджия, слуга и сетне пет години (15.09.1899 - 30.09.1903 г.) писар в окръжния съд в Кюстендил. С постоянните си драскотини по стените, врати и бумаги обърнах внимание и помощта на граждани, учрежденията и със самопомощ (рисуване) напуснах писърлъка и през 1903 г. постъпих, а през 1910 г. завърших Рисувалното училище в София."

Подпомогнат от съдията Никола Чехларов и от няколко прогресивни адвоката в града, на 11 май 1903 г. двадесетгодишния самоук художник урежда в гимнастическия салон на Педагогическото училище първата си изложба.

"Като от разни портрети (някои, от които в естествена величина) - пише местният вестник "Изгрев" от 17 май 1903 г. - така и от най-дребните работи (скици, етюди, драски) ясно изпъква, че Димитров има и то не малък талант. Изложбата бе уредена от инициативата на няколко граждани, които възнамеряват да издържат господин Димитров в софийското Рисувално училище, с което безспорно ще допринесат истинска услуга на българското изкуство, защото при едно правилно и системно специално образование г-н Димитров би станал един рядък художник."

Опрян на тази благородна подкрепа, с бохчичка в ръка, пълен с решимост да учи, Владимир се отправя пеша през Конявската планина, през Радомирско и Пернишко поле за София.

Въз основа на картината му "Жътва" и рисунки с въглен той е приет за извънреден студент в Рисувалното училище, от 1920 г. превърнато в Художествена академия.

Започват години на усилен труд. Той първи сутрин поздравява разсилните с "добро утро" и последен вечер с "лека нощ".

Трудно живеят родителите на бедния, но ученолюбив студент. "Колко пари ми струва - пише в едно писмо до баща му - утре и професор да станеш, когато днес родителите ти умират от глад". През 1908 г. Димитър поп Петров завършва своя нерадостен живот.

Въпреки големите трудности през 1910 г. Владимир Димитров завършва с отличен Рисувалното училище. И тръгва по страната да изкарва прехраната си. От 1911 до 1918 г. е учител (не по рисуване, драги читателю !), а по краснопис и граматика в Търговската гимназия в гр. Свищов, участва и в две войни, а през 1919 г. стажува в Трета софийска мъжка гимназия, след което напуска учителството.

По-нататьк той напълно се отдава на художественото творчество, към което го влече сърце и душа. Цели десет години той рисува постоянно, от които четири години (1925-1928 г.) за Джой Крейн, американски дипломат и меценат. През 1973 г. г-н и г-жа Крейн бяха в България. Те разказаха в Кюстендилската художествена галерия интересни спомени за Майстора, подариха някои негови творби, останали в тях. Уви! Те не можаха да посочат голям брой произведения на Майстора, разпространени навремето от г-н Крейн.

За кратко време Владимир Димитров-Майстора няколко пъти посещава главните художествени галерии и музеи, в които се запознава с постиженията на световното изобразително изкуство.

"Така още като ученик в Рисувалното училище - съобщава той - в една екскурзия от 1909 г. видях в Москва и Петербург голямото руско класическо изкуство, а след това бях в Рим 1910 г., Париж, Лондон, Берлин и др. 1912 г. и в Ню Йорк 1924 г. "

Ала най-голямата и плодотворна дейност развива Майстора в с. Шишковци, красиво село край река Драговищица, недалеч от гр. Кюстендил. То стана истинска столица на големия художник.

"От 5 май 1930 г. до 1951 г. - бележи той в автобиографията си - работех за Министерство на просветата като учител, командирован при същото, но на занаятие в с. Шишковци. Отивах за живея и работя между селяните, за да разучавам нашия национален тип и бит - основата на всяко изкуство... В продължение на 26 години - ще добави той през 1960 г. - живеех сред народа и каквото можах, според моите възможности, отразих, макар и незавършено в своите работи. През всичкото време гледах да предам тая чистота - духовна и външна в младостта.

Рисувах и стари и млади, като изхождах главно да схвана техния труд на полето, техните веселия, сватби, седенки, като отивах на сборовете, които ставаха по това време, където избирах моделите си... Предадено е и е постигнато това... това национално главно в типовете - подбирах типове да личи, че е българин, млад и стар. Рисувах и деца и всякаква възраст, като изхождах да предам тая психология, тая духовна чистота, тая скромност и трудолюбие в нашия национален български бит."

Майстора беше враг на фашизма, милитаризма, войната и монархизма. Той беше голям почитател на Лев Толстой. Художникът посреща с голяма надежда Великата октомврийска социалистическа революция.

"Накрая като поздравявам с Нова година, желая щото тя да донесе на теб и на всички единственият цяр за освобождение от икономическия кръст, на който е разпънато цялото човечество - болшевишкия Едем." - пише той на 28 декември 1920 г. до писателя Николай Лилиев, близък негов приятел.

Професор Асен Василиев, близък приятел и другар още от младини на Майстора, предава един интересен разговор на художника с цар Борис III през 1920 г., който посетил негова изложба:

"Но случи се така, че пребивавайки в изложбата преди нейното закриване, присъствах когато пристигна като посетител цар Борис III, заедно с двама - трима придружители. Той разгледа изложбените картини и рисунки и пожела да откупи 14 работи, които един от неговите хора записваше. Това бяха именно онези акварели, които Майстора бе създал като проекти за бъдещи картини и за които сам по-късно се изразяваше: "Темата те трогва и я изливаш от душата си - селото спи, а аз решавам задачи..." И точно тези духовни излияния му предлагаха да продаде! Отговорът беше кратък и решителен. Майстора се изрази точно така: „Те не са за вас. Мен ми са потребни за бъдеща работа." Един от придружителите на царя прошепва на Майстора да се обръща с "Ваше величество", а не "Вие", "Вас". По-нататък в разговора между двамата засягайки условията, при които е поставен да работи българския художник, Майстора не се поколебава да каже, че "червената метла" ще оправи света! Това бе неочаквана бомба. Тутакси разговорът и посещението бяха завършени." (Владимир Димитров - Майстора, С 1972 г. с. 22-23).

За развитието на своя мироглед в автобиографията си Майстора съобщава:

"След като платих данък на "идеализма", макар и късно, възприех единствено правилния мироглед - марксизма-ленинизма, а за изкуството - социалистическия реализъм... Преди бях само съчувственик на социализма и два пъти гласувах за тесняците, а след 9 септември 1944 г. станах член на БКП, Отечествения фронт и Българо-съветското дружество.

Като член на Националния комитет за защита на мира и делегат на конгресите във Вроцлав, Париж и Варшава, изнасях доклади в няколко градове и села, а като народен съветник при Софийския градски народен съвет поради не добро здраве, показах слаба деятелност.

Нека всички съвестни български патриоти и патриотки - зове той в края на автобиографията си от 14 март 1951 г. - сплотени и единни се борим с всички сили за осъществяване светлите идеали на комунизма, за да стане животът на всички хора на земята само радост, песен, светлина...".

Тези думи на Майстора звучат като завет на младите поколения, завет на един голям художник, който посвети целия си съзнателен живот на българското изобразително изкуство.

Майстора беше последователен трезвеник. Той беше високо нравствена, обаятелна личност. Художникът беше горещ привърженик на въздържателното движение в България. Не пушеше, не употребяваше спиртни напитки. Отклоняваше поканите на приятели с думите: "Аз с трезва глава не мога да се справя с това изкуство, та с пияна ли?"

За яденето Майстора не беше никак придирчив и се обслужваше сам. "Той знаеше - спомня си баба Бона от с. Шишковци - къде седят млякото и хлябът и си взема. А месо и мас не ядеше. Не употребяваше ракия и вино, отговаряше, че бил "по бозата."

Спомням си на официален прием на 9 септември 1960 г. последната година от неговия живот, въпреки настойчивите покани на негови приятели да вдигне чаша вино поне за наздравица, Майстора си наля една чаша нектар. "Аз - каза той - никога не съм вземал глътка ракия и вино. Цигара не съм слагал в уста..."

Същата вечер седнали в един по-отдалечен кът в приемните салони на Конгресния дом Майстора се оплака (нещо необикновено за него), че силите му намаляват. Беше много отслабнал. Не мога вече да рисувам, треперят ми ръцете - с болка на сърце изрече той. В разговора той разви мисли за запазването на мира. "Сега - каза той - е най-важно да се запази мирът. Мирът е най-голямото благо за народите. Мирът ще ни позволи спокойно да изграждаме социализма в нашата страна."

Това беше последното ми виждане и разговор с него.

Често го посещаваха млади хора - работници, студенти, ученици. Майстора водеше с тях сърдечни разговори и им пожелаваше да растат и крепнат в труд и учение, да бъдат трезви и упорити в изграждането на новия си живот.

"Ние навремето - говори той сред средношколци през 1960 г. - старите, при тогавашните условия беше много мъчно да се развиваме. Само като слушахме нашите учители по социализъм мечтаехме и подир като се убедихме в това, доживяхме до това, което беше мечта за нас... И така вие можете да се развивате във всички науки и изкуства, имайте най-висок мироглед и без големи трудности можете да разберете какъв е смисълът на човешкия живот и какво е длъжен всеки човек: да остави нещо добро за възхода на живота."

Това са някои от чертите на Майстора така, както съм ги схванал, черти на един благороден човек, голям хуманист и миролюбец.

 

 

Източник: Страници из моя живот, Стоян Стоименов, Издателска къща „Нов свят“, 2013 г.