Статия на академик Ефрем Каранфилов в книгата „Българи” (Библиотека – България в образи), изд. Народна младеж, със съкращения от вестник „Жарава”
„Измених на изменниците на родината и се гордея с това."
Генерал Владимир Заимов
Владимир Заимов е роден на 8 декември 1888 г. в Кюстендил.
Много от синовете на старите революционери, участници в борбите за освобождение от турско робство, са ставали първите офицери. Те е трябвало да продължат патриотичното дело на своите бащи. Както по-късно синовете на борците за освобождението на Македония също са ставали офицери, защото са вярвали, че така ще бъдат най-полезни на своята родина. Синът на Райна Княгиня, братята на Вазов, братът на Ботев и колко още други са били офицери. Но много от тези синове на революционери не замръзват в рамките на випускното старшинство, не застиват в затопления уют на военните клубове, под гръмливите звуци на военните музики. Те също стават революционери. Ние си припомняме за съдбата на Олимпи Панов и Атанас Узунов, на Коста Паница и Борис Дрангов...
В нашата народностна характерология проблемът за отношението между поколенията, между бащи и синове никога не е бил трагичен. Защото никога не е имало пропаст между тях.
Благородна традиция на народа ни е синовете да не воюват срещу бащите. Напротив - да продължават тяхното дело. Един народ като нашия, който е водил толкова войни и е бил толкова дълго под робство, е чувствал като насъщна необходимост приемствеността между поколенията. Народ от орачи и копачи не създава конфликта между бащи и синове.
След освобождението от турците бащата у нас прави всичко възможно, за да осигури по-добро бъдеще на сина и преди всичко - да го изучи. Той живее в немотия, готов е да търпи хиляди лишения, по синът му да стане човек. Можем да си представим труда на един занаятчия в малкия провинциален градец, който от ранни зори до късна доба работи, кърпи кожуси, шие аби, шари глинени гърнета, пести грош по грош, за да може да прати своите стотинки, дестилат на ежедневна пот, на сина, който в далечния град учи наука. Чорбаджиите също са пращали децата си на Запад. Да си припомним за бащата на Петко Тодоров от Елена и за съдбата на неговите деца.
И по-нататък: дори в интелектуалната област у нас синовете продължават делото на бащите. Историята и съдбата на синовете на Петко Рачов Славейков е характерна за народа ни. „Баща ми в мен" - пише един от най-големите ни национални поети Пенчо Славейков. Революционерите у нас са създавали синове революционери. Хиляди такива случаи ще намерим. Да вземем например Ефрем Каранов от Кюстендил. Той е следвал в Цариград и Одеса, участвал е в борбите за освобождението на България от турците, станал е български академик, но е продължил участието си в борбите за освобождението на своя роден край Македония. Единият му син става офицер, съвипускник на сина на неговия колега от педагогическото училище в Кюстендил и близък приятел - Стоян Заимов. Този син загива в Междусъюзническата война. Другият му син е литератор, приятел па Димчо Дебелянов, сътрудник на сп. „Пламък". Той загива, убит от фашистите през 1925 г. заедно с Гео Милев.
Бащата на героично загиналия навръх Великден в бой срещу фашистите Майор Коста Янков е старият войвода полковник Янков, загинал на връх Великден в бой срещу турците. Много от нашите партизани, участници в съпротивата, са синове на септемврийци и внуци на възрожденци. У нас няма родово благородство. Благородството ни се изковава по линията на революционерите. В основите на нашите къщи, както казва поетът, няма зарито имане. Когато ги разкопават, там намират оръжие. У нас революционните традиции и примери, като семейни скъпоценности, се предават от поколение на поколение.
Това е още по-ясно видимо в нашето съвременно социалистическо общество. Проблемът за отношението между поколенията и особено за враждата между поколенията не е поставен с острота нито в живота, нито в литературата ни. Защото традицията на миналото и обществените идеали на бъдещето ги обединяват в единно цяло. Поколенията несъмнено не си приличат едно на друго. Винаги има различия между тях, понякога те не се и разбират, но не по важните, съществени въпроси на нашия живот. Тук те са единни.
Днес у нас не поколенията воюват, а творците, носителите на обществения заряд, с представителите на старото, ретроградното в социален и духовен смисъл.
Бащи и деца са протягали ръце едни към други в миналото, за да поемат тежестта на младата държава. Синове и бащи ще протягат ръце едни към други, за да изковават нашето социалистическо бъдеще.
Заимовци са род на революционери. Старият Стоян Заимов е участник в революционните борби за освобождението на България от турско робство. Той дълго е лежал из турските затвори, на заточения, с тежки присъди над главата. Ще стане и апостол на Врачанския революционен окръг, а след Освобождението учител, общественик, държавник, писател.
Той изпраща сина си Владимир във Военното училище, за да стане офицер. Синът на Владимир Заимов, новият Стоян Заимов, също ще стане офицер. Но и двамата не ще се откъснат от пътя, начертан от стария. И двамата ще бъдат революционери. Владимир Заимов ще живее със спомена за подвига на Стоян Заимов. (През 1913 г., като капитан, той подарява втория том на „Война и мир" със следния надпис: „На милия ми баща, моя жив пример на родолюбив, труд и твърдост".) Новият Стоян Заимов ще живее със спомена за живота на Владимир Заимов.
Няма да проследявам стъпка по стъпка биографията на генерал Владимир Заимов. Ще се спра само на онези моменти, които намирам, че са особено характерни с оглед израстването на човека и революционера.
Той започва своя жизнен път като артилерийски офицер и като участник във войните. Едно от точните мерила за стойността на човешките характери почти винаги е било това: как се отнасяш с началниците си и как се отнасяш с подчинените си. Войниците в миналото наричала колоездачи такива свои командири, конто, за да се възкачат по-бързо по служебния си път, прегъват гръбнак пред висшестоящите и мачкат с краката си тези, които са под тях. По това те действително приличат на фигурата на колоездача, яхнал състезателното колело - „бегач».
Владимир Заимов още от началните години на военната си служба е обичал войниците, разбирал се е с тях и не е оставил никой да пострада от суровата жестока дисциплина. В замяна на това той често е влизал в конфликт със своите началници и командири. Устройството на прусашката военна дисциплина е такова, че ако си добре с войниците, няма да бъдеш добре с началниците си. И обратното. Младият офицер Владимир Заимов показва качества на истински човек. Той предпочита да бъде по-добре с войниците, отколкото с началниците си. И спечелва любовта на подчинените в тежките, трагични военни години.
Най-напред прави впечатление, че младият офицер не се стреми към тила, не бяга от бойните линии и окопите, въпреки че има възможност „да се нареди». Синът на Стоян Заимов намира, че е негов дълг да бъде там, където е народът. И той е там, където е народът. При всички най-големи изпитания. Тези командири, които обичат и са обичани от войниците, обикновено са храбри. Лошите, заядливите, „службашите» в тежките минути най-често се проявяват като страхливци. Защо е така? Сред безбройните варианти в индивидуалната човешка психика основното тук е, че кариеристично устроените характери са мъчно склонни към саможертва. А придирчивата претенциозност или паникьорската взискателност на един командирски характер често произлизат от кариеристичния стремеж да се хареса на началството.
Владимир Заимов е обичан от подчинените. И е храбър. На фронта войниците презират страхливците. Особено когато те хитруват. Дълбоко българска мъжка черта е храбрите да бъдат винаги уважавани. Когато свирят куршумите, когато вият снарядите, а шрапнелите със зловещ трясък започват да се пукат над главите, тогава се вижда кой е истински мъж. Владимир Заимов показва още през тези първи боеве на Балканската война, че у него гласът на дълга към родината е по-силен от гласа на страха. Той съумява да запази спокойствие сред врящата лава на артилерийските двубои. Но при артилерийските офицери е нужно още нещо, и то много важно. Тук само храбростта не е достатъчна. Те трябва „да си разбират от занаята». Това ще рече, че е необходимо не само да запазят присъствие на духа сред най-тежките боеве, но и да умеят да пресмятат, да наблюдават и насочват попаденията на снарядите точно в целта. Не е леко под писъка на куршумите да правиш бързи изчисления и с могъщи огнени юмруци да удряш там, където ти заповядат и където е необходимо. Храбростта тук е свързана не само със себевладение, но и с умението, с познанията, с точността. Тази сложна храброст, която с развитието на техниката ще става все по-необходима, синът на Стоян Заимов е притежавал.
По някаква случайност или стечение на обстоятелствата или тъкмо поради това, че е добър офицер, Заимов се намира винаги в най-тежките и най-отговорни участъци там, където се създават най-напрегнати положения. Той е участник в щурмуването на Одрин. Известно е какво място заема завземането на Одринската крепост в българската военна история.
По-късно, в злополучната Междусъюзническа война, той е при Брегалница и Калиманци. Тук се водят най-тежките и кървави боеве. На 18 юли 1913 г. Владимир Заимов е тежко ранен и награден с орден за храброст. Той пролива своята кръв за родината и влиза в редиците на онези, които на дело са дали доказателства за патриотизъм.
По-нататък историята продължава, като капитан Заимов участва в Първата световна война и е навсякъде, където положението е тежко. Известно е какво значи за нашата военна история атаката на Тутракан. Това е може би най- трудната и тежка бойна операция на целия Северен фронт. Владимир Заимов отново е ранен. И отново не напуска своя пост. Форт № 8 от прочутата крепост пада с негова помощ. И отново младият офицер е награден с орден за храброст. Но е вече окуцял.
Пред нас се очертава неговият боен път: Одрин - Калиманци - Тутракан. Какво значи това? Той не само е участвал във войните, но се е възкачвал по най-стръмния хребет на тези войни. Той е бил там, където е най-напрегнато, най-горещо.
През дните на войните при срещата със смъртта можем да разкрием чистите искрени извори в един човешки характер. Ето защо се спирам с подчертано внимание на тези моменти. Заимов е дал доказателства, че е тръгнал по пътя на баща си. Дал е доказателства за своя патриотизъм. Пролял е кръв за родината. Той има вече биография и може от висотата на одринската и тутраканската крепост да говори за родината и нейната съдба.
И още нещо: той е опознал нашия народ, срещнал се е с българските селяни и работници под войнишките шинели, разкрил е тяхната проста хубост, духовно благородство и истинско величие. Сред хората се създават характерите и се изгражда човешкото благородство. Заимов няма никога да бъде чужд на народа, няма да гледа на него отстрани и отвисоко, да взима своите решения, без да има предвид как ще ги приемат простите обикновени хора, неговите бивши и бъдещи войници.
Вторият важен момент, според мен, при разкриване характерологичната същност на младия човек е службата му в окупационния корпус в Сърбия, където той е изпратен като майор на 1 януари 1918 г. Образуван е конезавод в Кюприя и в Добричево. За негов началник е назначен раненият офицер. Той трябва да си почине, да се съвземе, да извърши голяма организационна работа. Тук ние го виждаме при срещата с едно население, което е окупирано и което се смята, че е „вражеско". Когато човек е снабден с власт, и то твърде неограничена, най- добре се разкрива неговият характер. В такива случаи всички недостатъци и пороци, които често са приспани, се събуждат: и користолюбие, и похотливост, и алчност, и най-вече - жестокост, суровост, престъпност.
Заимов заедно с войниците си е истински приятел на сръбското население. Той се грижи за изстрадалите ненахранени селяни, стреми се да направлява своите подчинени в отношението им към местното население, влиза в остри конфликта с равните и началниците си. Като всеки истински храбрец, Заимов е чувствителен човек. Той не може да понася човешкото страдание. Притежава живо въображение и е способен да влиза в положението на тези, които са принудени да изпитват истинските тежести на войната. Неслучайно населението от цялата околност обича младия офицер. Той личи сред другите офицери. И когато по-късно, след края на войната, комисиите на съглашението разследват дейността на „окупаторите»,капитан Заимов ще защити честта на българите със своята благородна човещина и хуманизъм. Този момент от неговата биография ни дава възможност да надникнем по-дълбоко в характерологичната същност на човека. Защото силата най-често е придружавана е бруталността и несправедливостта. Много рядко при силата и властта идват разбиращото внимание, деликатна чувствителност, скромност.
По-нататък следва дългата офицерска служба през тежките и тревожни години от съдбата на нашия народ. Заимов ще обикаля гарнизон след гарнизон и навсякъде ще оставя хубави спомени. Ето кое е най-важното в един човешки живот: да остават навсякъде хубави спомени. Да те запомнят с добро, с благородство, с човещина, с принципност и честност. Особено подчинените и населението.
Йерархията привързва към своите стълбове индивидуалната свобода. Но този човек съумява да запази своята вътрешна свобода, до която пипалата на йерархията трудно могат да достигнат.
Тук има още един важен момент, който трябва да отбележим. Голямото събитие в близката ни история - Септемврийското въстание - заварва младия офицер в Сливен. Той е все още чужд на марксизма като теория и не е проникнал в същината на класовите борби и на острите политически стълкновения, които се открояват в годините след войната. Но човещината и любовта към народа у Заимов го карат да бъде винаги демократичен. Той може да съчувства на тези, които страдат. От друга страна, младият офицер е израсъл в една славянофилска атмосфера. Майка му е рускиня. Баща му е искрен приятел на Русия. В Русия обществено-икономическият строй е променен. Там е на власт народът, партията на болшевиките. Великият човек Ленин чертае своите смели планове за бъдещето. Заимов, въпреки че все още не е запознат изцяло че все още не е запознат изцяло със събитията, дълбоко е почувствал огромната промяна, която е станала на една шеста част от планетата. Той не може да не се възхищава от значителността на революцията, от героизма на народа, съумял да свали вековната тирания. От друга страна, синът на Стоян Заимов още от най-ранните години на своята младост не обича пришълците на българския престол: както бившия австрийски майор Фердинанд, така и неговия син Борис, с когото е имал възможност да се опознае още от Военното училище. Той започва вече да чувства двата вида патриотизъм, които го открояват ясно през дните на Септемврийското въстание. Един умен и сериозен наблюдател като него е разбрал къде се крият корените в „патриотизма" на онези, които през войните са били „тилови герои". И защо умират българските работници и селяни през тревожните нощи на въстанието.
И ние ще видим Заимов да защитава затворените в Сливенските казарми антифашисти. Когато безотговорните фактори, които тогава властват, различни шпицкоманди, лумпенизирани елементи нахлуват в казармите, за да избият задържаните там 70 човека - сливенски работници и интелигенти. Заимов не позволява това, въпреки че си навлича тъмни подозрения и люти омрази.
Това е важно събитие в неговия живот - истинска среща с голямото, новото, което настъпва с устремни крачки и марширува победоносно през епохата...
* * *
Няма да се спирам подробно и на военната офицерска артилерийска служба на Заимов. Въпреки блестящите си командни качества и солидна подготовка той е държан настрана от възловите постове в армията Дори три години е принуден да служи като домакин на военния арсенал. И мирновременната му служба е изпълнена с трудности. Но този човек е умеел неспирно да се обогатява при борбата с трудностите. И още нещо: чувството за човешко достойнство у него е по- богато от личната амбициозност и дори от самочувствието. Затова то винаги се слива с хуманизма.
Най-важен за него от характерологична гледна точка е периодът непосредствено след 19 май 1934 г. Това е времето на бързото издигане и бързото падане на офицера. Един извънредно напрегнат и съществен момент в неговия живот.
От 1927 до 1934 г. той е последователно командир на 4 артилерийски и 5 артилерийски полк, а след това - на артилерийска бригада. Владимир Заимов става един от най-изтъкнатите артилеристи в българската армия, сътрудник на списание „Артилерийски преглед". В местените статии проличават както способностите, така и неговата командирска концепция.
Той е математик. Още от Военното училище винаги е бил отличен по въпросите на външната и вътрешната балистика. Следил е най-модерните способи на математическо командване на артилерията. И все пак той и тук, в този най-механизиран род войска, поставя за основа на победата човека. И тук без човека не може да има победа. Машината никога не е способна да замести душата на войника. Тя е къс желязо, докато не се намеси човекът със своите познания и със своята храброст. Познанията само не са достатъчни. И най-добре подготвеният артилерийски офицер, ако е страхлив, не е полезен за боя. Но и само храбростта не е достатъчна. Без специална артилерийска подготовка тя се превръща само в развято знаме. Във вътрешното единство между творчески познания и жертвоготовната храброст се крие истинската стойност на човека-офицер, модерен командир.
По това време по страниците на списание „Артилерийски преглед" се появява името на друг артилерист - Христо Луков. Той е безкрайно амбициозен и поддържа коренно противоположна на Заимов концепция. Той твърди, че ролята на човека все повече трябва да изчезва в пълната автоматизация на съвременната артилерия; че войнишките и младшите офицерски чинове трябва да се превърнат в механизирани същества, които умеят да смятат, да насочват оръдията в заповяданата посока и цел, да поддържат дисциплината в поделението. И толкоз. Всъщност единият разкрива прусащината като цялостна система за подготовка в армията, а другият - класическата руска доктрина, класическото руско тълкуване на артилерийската доктрина. От едната страна, имаме Молтке-старши, Молтке-младши. Клаузевиц, Макензен, та чак до Кайтел - Гьоринг; от другата страна - Суворов, Кутузов, Скобелев. Драгомиров, та чак до големите съветски маршали.
Социалнополитическите условия в конкретно-историческата действителност създават човешките характери. Но те се насочват към онази доктрина, която е най-близка до тяхната същност. Или пък създават доктрина, която най-добре разкрива тяхната същност.
Зад артилерийските учения, маневри, занятия, теоретически сборове, където Заимов и Луков много често се сблъскват, в артилерията има още нещо: това е превъоръжаването, което значи големите доставки и големите комисионни. Тук действат най-хитрите и най-лукавите. В центъра на задкулисните игри по доставките стои българският княз Кирил. Той обича веселия, разгулен живот, има нужда от големи суми и две основни грижи: да укрепва авторитета на трона и германофилската линия сред офицерството. Няма нищо по-лесно: негодното или кече остаряло оръжие на германските фирми да бъде докарвано в българската армия и да се получат големи суми срещу това. Известно е, че при бързото техническо развитие артилерийските оръдия, както танковете и самолетите, скоро остаряват. Остаряло оръжие в една модерна война значи негодно оръжие. То за нищо не струва. Освен за продаване на изостанали чужденци, които трябва да си въобразяват, че са въоръжени. Ето още едно от превъплъщенията на „модерния патриотизъм".
Някои от висшите артилерийски офицери са замесени и доставките на оръжие и в получаването на комисионни. По този начин те са купени и политически. Нищо не обвързва така, както общото участие в едно престъпление. Превъоръжаването на армията е едно от най-доходните дела за редица политически лица и генерали в началото на 30-те години. Не случайно всички онези честни офицери, които застават по пътя на „доставчиците", са отстранявани дори физически. Нали така загива самият тогавашен началник на Генералния щаб, генерал Пеев.
У нас много често политическите групировки в миналото са се образували благодарение общите недостатъци и общите престъпления, Цялата върхушка на десницата сред офицерството е свързана с доставката на оръжие. Тридесетте години е времето на цар Борис и хитрата фаза в развитието на буржоазията.
Генерал Заимов е дълбок противник на всичко това и е гледан с ненавист от групата на княз Кирил.
Интересно е да се отбележи, че всички онези висши офицери, които игнорират ролята и значението на човека в съвременната война за сметка на техническото съвършенство и „математическа научност", са привърженици на германофилската линия. От тази чисто характерологична гледна точка политическите събития не са разглеждани досега. Но това според мене, е много важно. Особено ако изходим от основното в марксическата характерология, че човешките характери са плод от обществените отношения.
Известно е например, че още след 1923 г. и събитията през 1925 г. се образува една ултрадясна група сред офицерите в армията. Начело на тази група застава княз Кирил. Тук влизат Кочо Стоянов, Сава Купаров и др. По-късно в нея ще влезе Кирил Киселички. През 1936 г. тази група ще се нарече ЦУК - Център за укрепване короната, или „петте кета". защото имената на главните участници започват с „К". Това са хора амбициозни, безкомпромисни, праволинейни. И заедно с това „обичащи живота", постоянни посетители на баровете и кабаретата. Те всички са били свързани с немското разузнаване, както и с различните фашистки политически групировки. Те са антидемократични, ненавиждат всякакъв „либерализъм" и са „войници до мозъка на костите", както сами са обичали да се изразяват. Скритата власт, която притежават, ги изпълва с грубост, самочувствие и алчност.
След установяване на пълната монархофашистка диктатура у нас и падането на 19-майския режим, те вдигнаха лозунга: „Не простите офицери измениха на царя, а културните". Те са врагове на всяка културност и широки интереси. Те гледат с дълбока ненавист на всички, които се занимават с литература, философия. Особено не могат да понасят офицерите с извън армейски интереси (освен спорта). В своята елементарна логика те са убедени, че там, където има налице широки интереси, там „мирише на болшевизъм". И всъщност ние идваме до много дълбоки характерологични проблеми. Виждаме, че тиранията в старата армия се бои от културните хора и особено от културните офицери. Знаем в миналото как се е отнасял към тях например Николай I - един от най-страшните тирани, що е създала историята след Филип II Испански. Неслучайно той е в известен смисъл и непрекият убиец на Пушкин и Лермонтов.
Неслучайно през негово време Тургенев е пратен на заточение само затова, че се е осмелил да нарече Гогол по случай неговата смърт велик писател.
Но ние виждаме, че „суровите", „истинските войници", на които действително не липсва политическа последователност и тесногръдо доктринерство, не бягат от военните доставки, от сладкия живот, прекарват по цели нощи из баровете и кабаретата. Развратът създава духовна грубост; пиянството - жестокост наред с духовна отпуснатост. Кариеристични, сурови, отмъстителни, тези хора са убийците през 1923-1925 година. Изцапаните с кръв ръце привличат грубостта и престъпленията. Такива хора не са склонни към саможертва. И затова през войните те или са били на тилови служби, или са се проявявали като страхливци. Жестоките поначало са страхливи.
Владимир Заимов е напълно противопоказен като характер на тези хора. Той е скромен, предан на семейството си, с широки интереси, чужд на пиянството, разврата и всичко онова, което трябва да бъде „стил на благородния офицерски живот". Затова „кетата" са гледали на него или със съжалително пренебрежение, или с презрение. И с омраза, когато застава на пътя им.
Непосредствено след 19 май 1934 г. групата на княз Кирил е в сянка. Други хора излизат начело. Това е и периодът на бързото издигане на генерал Заимов. На 6 май 1935 г. той е произведен в звание генерал-майор и става един от младите български генерали. Назначен е за инспектор на артилерията и става първият артилерист в страната.
Няма да се впускам в описание на борбите сред офицерите от така наречения Военен съюз след 19 май, както и на отношенията им с короната. Най-интересен тук от чисто психологическа гледна точка е начинът, по който Борис се справя с положението. Той всъщност е бил добър психолог и е използвал проверената схема при събитията след преврата на 9 юни 1923 г.
Борис назначава за военни министри съюзни офицери от най- влиятелните, но и най-амбициозните, понеже е убеден, че самата власт ще ги откъсне от бившите им другари и ще ги придвижи към короната. По този начин в съюза ще се появи разединение и разложение. „Якобински министър не е якобинец". И още нещо: сред случайно издигналите се парвенюта у нас винаги е съществувало преклонение пред чужденците, дошли от Запад, и особено ако те са благородници. И особено ако те са князе, царе и пр. Борис е знаел, че дребното внимание на царете е най-голямото внимание за парвенютата. По този начин могат евтино да се спечелят ръководителите на Военния съюз, да се откъснат от старата среда и фактически този съюз да се разцепи. Така както царят купува през 1923 г. началника на Картографическия институт полк. Ив. Вълков, след преврата станал генерал и военен министър, така по-късно той ще купи несигурния и лековат Петко Златев, за да го отстрани веднага от властта; по-хитрия генерал Цанев ще направи свой генерал-адютант, за да го има до себе си.
Най-верните офицери от ЦУК при тези бързи издигания и раздаване на чинове са заобикаляни и сякаш остават настрана. Те не само винаги са били извън офицерската лига, но винаги са се борили срещу нея, защото са схващали антимонархическата насоченост на някои от нейните ръководители. Царят ги е имал в ръцете си и е нямало нужда да ги купува. Той видимо не е изтъквал своите любимци. Но им е давал огромна невидима власт. Играел е хитра игра с ръководителите на съюза, с опасните, с онези, които имат влияние и смелост.
След бързите смени, качвания, падания, преврати и контра- преврати, след арестуването на Дамян Велчев и Кирил Станчев сред офицерите, ръководители на Военния съюз, се откроява интересната тройка: генерал Христо Данчев, полковник Виктор Найденов, генерал Владимир Заимов. Последният е избран и за политически секретар на Военния съюз на последния конгрес на съюза през 1935 г. Те и тримата са смели, енергични, боеви офицери. Христо Данчев е командир на плевенската армия. Виктор Найденов е командир на конната артилерия. Той е много буен и не знае пречки по своя път. Тъкмо тези офицери са най-сериозната преграда в конкретния момент по пътя на монарха. И той отново си служи със своите изпитани средства: най-напред се стреми да ги купи с малки или все по-големи внимание и награди - не успява. След това идват умните хитри подмятания и заплахи. И тук не успява. Тогава се пристъпва към последното, сигурно средство: ненадейно умира генерал Христо Данчев. Изненадващо бързо умира и полк. Виктор Найденов. Идва ред и на последния - Владимир Заимов. Как ли се е чувствал той в тези тежки напрегнати минути, когато е очаквал удара на короната? За пръв път след войните генералът усеща отблизо диханието на смъртта.
Монархът и неговите съветници ловко играят играта. Няма да описвам подробностите. След Дамян Велчев и Кирил Станчев трябва да паднат генералите министри Тодор Радев и Рашко Атанасов; идва ред на полковник Крум Колев, полковник Радослав Календеров и още редица други. С наказателно дело № 68 от 1935 г. Колев и Календеров са осъдени на смърт, но присъдата им е заменена с доживотен затвор. Злополучният Пенчо Златев отдавна марионетъчно е слязъл от сцената.
Това е все още „преходен период" - времето на Андрея Тошев. Този бледен наследник на Андрея Ляпчев по методите на своите действия ще се опита отново да подкупи генерал Заимов, да го спечели. Дворецът пак ще използва познатите средства от малките внимания до малките луксозни подаръци: покани за вечеря и златни табакери, портрети с подписи и диамантени пръстени. Това е правело огромно впечатление на нашите парвенюта. Те са окачвали в рамки по стените царските подаръци. След подаръците идват и по- големите примамки и обещания: богата пенсия, представителство на чуждо вносно дружество - например фирмата „Райнметал"... Ето го истинското позлатяване, традиционния път на висшите артилерийски офицери. Още от дните на войната е изкована тази нова търгуваща „любов към родината". Тя е хитро алчна и грубо настъпателна. Генерал Заимов отблъсква всички нейни примамки...
И следва по-нататък логическото развитие на събитията: той е уволнен; даден е под съд; хвърлен е в затвора. На 6 май 1935 г. е произведен в чин генерал, а на 16 октомври 1935 г. е в затвора. Блестящата униформа с ордените, златните пагони, жълтите акселбанти, червените лампази е заменена с избелелия затворнически халат. Ние можем да си представим какво означава за един горд човек, изпълнен със самочувствието, че честно е служил, за един български генерал, инспектор на артилерията, изведнъж да се намери в затвора с тежки обвинения. И което е по-лошо - с нечестни клевети, хули, обиди.
Това прекършване на амбициите, това унизяване, това лукаво, жестоко удряне право по лицето не може да не се отрази дълбоко върху съзнанието на зрелия, цъфтящ в своите творчески сили мъж.
Той се сблъсква не само със стария си отколешен враг Борис, който е махнал благодушната си маска и разкрива своето истинско лице, но той се сблъсква с човешката подлост. Генералът вижда колко много приятели има човек, когато е на власт, и колко малко остават те, когато падне. Той вижда как хората се превъплъщават. Неговите стари врагове от ЦУК поне са си винаги едни и същи. Но много от съюзните офицери вече се стремят да се преориентират към победителите. За да демонстрират вярност, те злъчно се нахвърлят срещу падналите. За да изкупят вината си, те са склонни към доноси и подлости. Закипява бурен прилив към короната. Опашката на националния химн — „царския", се размахва наляво и надясно като предупреждение и като демонстрация.
В тези тежки и трудни събития съдебните офицери са в най-изгодно положение. Ако искат да останат на служба, те трябва да се превърнат в истински камшик в ръцете на монарха. И те се превръщат в камшик. С тях той шиба по гърбовете на своите противници. А тези царски противници са бивши приятели, съвипускници на съдии като генерал Сливков, полковник Младенов и др. В такива дни най- много пътища водят към благоразумието. И към подлостта. Редовният председател на съдебните състави срещу „превратаджиите" е генерал Петров - съюзен офицер.
Явява се вече тържествено на сцената и личният враг на Заимов, генерал Христо Луков. Той също е бивш съюзен офицер. Но този човек в момента е най-необходим на Борис. Той е безкрайно амбициозен, енергичен и има самочувствие, че е „железен човек". Огромното му тежко тяло е изпълнено с неочаквана бързина, ловкост и енергия. От масивната му фигура излиза един изненадващо тънък, но пискливо пронизваш глас. Той обича ордените, медалите, парадите, тържествата. Прилича не само по фигура, но и по характер на Гьоринг. Този „силен човек" се разправя бързо, грубо и жестоко с „противниците на короната". Той обича и театралния декор, пищните военни тържества, шумната слава. Той устройва клетви на офицерите за вярна служба на царя. Върхът на неговата „слава" са царските маневри от 1937 г., където масивната му фигура засенчва дори мършавата царска особа. Но не след дълго и Луков ще слезе от сцената. Защото Борис не обича амбициозните хора. Той с труд понася, дори своя стар приятел Багрянов. Луков е дошъл от съюзните редици и въпреки всичките му усилия „не може да замаже своя грах".
Борис бавно, постепенно, планомерно установява своята диктатура. Една много по-сурова и жестока диктатура дори от Фердинандовата. Всъщност мекият и благодушен монарх се оказва властолюбив, суров и жесток, Той никога за нищо не прощава. И нищо не забравя. Но винаги е благо усмихнат. През годините 1936-1937 царят посреща новата година сред офицерите във Военния клуб. С когото се ръкува и разменя благи думи, е трябвало да очаква своето уволнение или преместване. Безкрайно хитър, монархът стоварва от себе си всяка отговорност и едновременно събира в ръцете си цялата власт на държавата.
В такава политическа обстановка генерал Заимов попада в затвора. Тук той се сблъсква с коренната промяна на своята жизнена съдба. Тук по отношението към него и особено към. семейството му той опознава човека от върхушката на буржоазната среда. Тези парвенюта са алчно-и сурово вчепкани за своето дребно служебно положение, служебна йерархия, богати жени и удобна апартаменти. Дори честните офицери трудно издържат двубоя между чувството за чест и надвисналия страх от рисковете. В своята книга „Видяно и преживяно" (стр. 516) Димо Казасов е дал един твърде характерен разговор със Заимов за онзи период от време, непосредствено след 19 май, свързан с отношенията между короната и ръководството на Военния съюз.
Но въпреки главоломния обрат в жизнената му съдба (в течение на половин година Заимов е издигнат на най-високия армейски и обществен пост, за да падне оттам в затвора със смъртна присъда над главата си). Той не се прекършва, не губи човешкото достойнство, запазва самообладание и вяра в своята правда. През този период на първото тежко изпитание Владимир Заимов пише на близките си (в писмо от 4.ХI.1935 г. - арх. ВИМ - Плевен): „...Когато ми домъчнее, спомням си, че баща ми е лежал толкова години в Диарбекир, Сен Жан д'Акр и разни други затвори в много по-тежки условия и все за общи народни работи, което ми дава кураж да понасям и моето тегло, все за тия пусти общи работи, за които май цялото ни семейство все ще страда..."
И по-надолу: ...„Когато питат за мене, бъдете горди и не унивайте. Не се отдавайте на молби, а гордо искайте..."
В тези думи се чувстват корените, откъдето извира силата на този човек - примерът на бащата. Ето я демократичната и революционната приемственост, която се предава от поколение на поколение.
Генерал Заимов е обвинен в държавна измяна, което значи в републиканство. Царят и държавата тогава се свързват в едно единно цяло. Пред съда той се държи гордо и с достойнство. И подчертава, че отричането на царския институт не значи измяна към отечеството. Прокурорът, който в своята реч го обвинява в кариеризъм, в отговор чува следните горди думи: „Аз не съм кариерист, а вие, които ме тикнахте тук и искате чрез процеса да се издигнете!"
Това е самата истина. Политическият процес дава възможност на обвинителите, на съдиите, свидетелите да спечелят благоволението на монарха (лесно, евтино и ефектно).
Заимов прекарва седем месеца в затвора. Това не е малко изпитание. Но това е солидна школа за укрепване на революционния характер. Дотогава са опознавали нашите затвори предимно политически лица. Офицери и особено генерали почти не са прекрачвали техните прагове. Но ето идва ред и на генералите...
След излизането от затвора и след уволнението започва най- интересната и най-героичната част от живота на генерал Владимир Заимов. Винаги е тъжно, когато нещо свършва. И неспокойно, когато нещо започва. Външните форми в живота на този героичен човек са се променяли...
Неговите противници знаят непримиримостта му, познават енергията му и затова отново се опитват да го спечелят, но, разбира се, пак без успех. Сега повече от всеки друг път Заимов отхвърля „нечестивите предложения". Той се заема да припечелва прехраната на семейството си с обикновен труд, основава предприятие за производство на картонени кутии, което назовава „Славянин". На зряла възраст воинът е принуден да тръгне по нови и непознати жизнени пътища с дилетантската непохватност на началото...
От този момент вече открито и последователно Заимов започва и своята политическа дейност. Една голяма любов е огрявала целия му живот: към славянството, към Русия, към Съветския съюз. Тази любов той може да изявява навсякъде. Тя изпълва цялото му съзнание. Омразата към царския институт е станала още по-рязка и по-конкретна. Той мрази на живот и смърт Борис: „Няма политическо убийство, в което да не е замесен, да не е замислил, да не е наградил... (Борис)". Или: „... Никога никому той не е простил най-малката дързост, най-невинния опит да се оспори абсолютният му авторитет в която и да било област..." Тези забележки са породени от омраза, но са верни. Зад своята кротост, демократичност, мекост Борис крие алчно славолюбие, властолюбив и болезнена обидчивост. Както всеки страхливо-амбициозен човек, той е мнителен, претенциозен и отмъстителен. Това са го почувствали както политическите му противници, така и офицерите от Военния съюз, които са създавали най-големите грижи на монарха в основния му стремеж да запази армията извън политиката, което ще рече да я направи свое собствено политическо оръжие.
Генерал Заимов не може да понася и всички онези, които се въртят около трона, които се превръщат в обикновени пионки в.ръцете на монарха — „народни водачи, които управляват по царска милост ...” Или: „... Спекуланти с идеите за народовластие..."
Личното премеждие, което изживява, въздигането до върховете на социалното устройство и падането в най-дълбоките низини на това устройство, срещата със смъртта превръщат Заимов в кален, сигурен и твърд боец.
По това време в България е пристигнал Станке Димитров - Марек. Той насочва вниманието на партията и към офицерите. Големият партиен
и политически ръководител, както и цялото ръководство на партията са далече от всяка сектантщина и тесногръдие в отношенията към прогресивно настроените офицери.
В своите спомени („В леговището на вълците"-стр. 52) генерал Петър Илиев изтъква: „По указание на Станке Димитров през 1936 г. партията се свързва и с група офицери от актива на бившия Военен съюз, уволнени след сваления деветнадесетомайски режим..."
Особено интересни в това отношение са спомените на генерал Петър Вранчев („Спомени" -1969 г., ДВИ), който е работил под личното ръководство на Станке Димитров. Така например (на стр. 320-330) генерал Петър Вранчев дава интересните разсъждения на Станке Димитров за българските офицери и работата с. тях: „За разлика от много други страни, като Германия, Румъния, царска Русия, където офицерските кадри се набират от господстващите класи - пруските барони, румънските чокои, руското дворянство и др., както и от средите на буржоазията, у нас в България офицерските кадри се набират от всички слоеве на народа: от средите на занаятчийството, чиновничеството, дребните търговски среди, та и дори от дребноземеделски и работнически среди... Но ние в България, тесните социалисти, изцяло заимствахме отрицателното отношение, което социалистическите партии в изброените страни имаха към офицерството като отбрана кастова прослойка на господстващите класи, без да държим сметка и без да се съобразяваме с нашата конкретна обстановка. И ние много лесно го изоставихме, тласнахме го, джиросахме го на българската династия и на Кобургите.
Генерал Заимов винаги е съчувствал на идеологията, борбите и героизма на комунистическата партия. След установяване на съветската власт и след създаването на Съветския съюз любовта към Русия у мъжествения български офицер постепенно се слива с любовта към комунизма, който става изразител на всичко най-хубаво и ценно в живота, на развитието и творческата мисъл на руския народ.
В съда на 27 май 1942 г. генерал Заимов ще каже: „Като българин и славянин, аз правех само едно: изпълнявах свещения си дълг към България и славянството. Като офицер и гражданин, аз считах и считам, че бях и съм задължен да изпълня дълга си. Да предпазвам войската ни да не тръгне, а офицерството да не я поведе като наемница..."
Той говори за славянството и неговата мисъл е неделима от Съветския съюз.
В своя доклад, изнесен в София в академия „Раковски" (на 15 май 1959 г.) и посветен на бойната дружба на чехословашкия и българския народ, чехословашкият учен д-р Честимир Аморт казва: „Ние разполагаме с документа, че още през 1934 г. генерал Заимов се е договорил с нашия генерал Хомула, също приятел на Съветския съюз, и е устроил таен канал от Чехия през София за Москва".
Изглежда, че още тогава Заимов е-бил-включен в голямата борба. И през целите тези седем години на конспиративна дейност след излизането си от затвора той ще работи във всеславянски мащаб. Когато партията по указанията на Станке Димитров се свързва с прогресивните, уволнени от кликата на цар Борис офицери, генерал Заимов е имал лични срещи с полковник Цвятко Радойнов. Пред него той се е заел с тежката задача да работа сред офицерите за каузата на общия фронт срещу фашизма.
И така българският генерал Заимов, току-що спасил се от надвисналата смъртна присъда, започва своята нова и по-тежка борба. И я води цели 7 дълги години. Той съзнава много добре опасностите, на които се излага, рисковете, които поема. Големите изпитания не само че не сломяват творческата му воля, но я укрепват още повече.
Няма да се спирам подробно и на обществената дейност, както и на дълбоко подмолната борба на генерал Заимов. За нея има вече написани книги и много публикации. Тук са например такива събития като кандидатирането му за общински съветник и народен представител. Тук е поддържането му на връзка с групата Фомфера- Шварц, неговото добре замислено организиране и ръководене на канали за свръзка на Чехословашката комунистическа партия с нейното ръководство в Москва. Той е подпомогнал и спасяването на Ян Шверма, ръководител на словашкото въстание, който по- късно загива. Няма да се спирам също и на известната му статия във в. „Воля", (от 27.11.1939 г.) за това, що е национализъм.
Важното е да се подчертае всеотдайната, умна, организационна конспиративна работа на запасния генерал. И безбройните рискове, свързани с нея. Особено енергична става дейността на Заимов след нахлуването на хитлеристите в Съветския съюз. Той се труди вдъхновено, с всички сили, чувства обществената работа по-близка от своята лична. Забравя семейство, роднини и по цял ден е в непрекъснато напрежение на ръба на безброй опасности.
Генерал Заимов вярва, че Русия е непобедима, че нейното дело е право, че дълг на всеки истински български патриот е да й помага. И той й помага с всички сили. Като баща, той знае, че при един провал подлага на тежък риск семейството си, децата си. Но е готов на всичко.
Провалът идва. Мнимият словашка куриер Флориян успява да измами бдителността на генерала и го накарва да се издаде. Явяват се и клеветниците. Те винаги се явяват в тежките моменти в живота на големия човек и винаги ратуват „за правдата"... Генералът е отново в затвора. Той е арестуван в момент, когато Борис преговаря с Хитлер за участието на България във войната. Това арестуване на едни генерал, на бившия инспектор на артилерията и политически секретар на Военния съюз се отразява върху политическото положение.
Народът започва да говори, че Заимов е арестуван, защото е против войната със СССР. Целият свят разбира колко напрегната е вътрешната обстановка в България и че офицерството в никакъв случай не е единно.
Един генерал е в Централния затвор. Синът на Стоян Заимов е обвинен в държавна измяна и предателство. Случаят се разнася из всички краища на родината. Затворниците в килиите на Централния затвор със съчувствие и вяра очакват да зърнат генерала, който идва от редовете на армията при тях, безименните, за да застане в техните редици. Всички чувстват саможертвата на големия патриот...
* * *
Дните, прекарани в полицията, безбройните разпити от българските полицейски агенти и от гестаповските опитни инквизитори са най-тежките в мъжествения живот на генерала. Но той и тук се държи достойно. Всички нишки водят до него - нито един от сътрудниците и помагачите му не е издаден. За държането на генерал Заимов в полицията, в съда и в затвора са ни разказали интересно и точно тези, които са работили в борбата с него, като Генчо Попцвятков или инженер Белопитов. От техните спомени и книги израства образът на големия борец-антифашист, на обаятелния и интересен човек.
Няма да проследявам различните епизоди, които разкриват суровата твърдост на този човек. Искам да се спра само на някои детайли, защото те понякога са най-съществените за улавяне конкретната същност в преживяването и вътрешното богатство, които индивидуализират човека.
Най-голямото изпитание за един любещ баща е, когато се посегне върху неговите деца.
Генералът си е спомнял какво са изживели те при първото му арестуване. Тогава неговият син, юнкер във Военното училище, е бил подложен на морален тормоз и изтънчени инквизиции. Някои преподаватели във Военното училище са казвали на юнкерите за техния другар и колега: „Дядо му предаде Ботев, баща му - царя, а той сигурно ще предаде България». И мнозина от приятелите на момчето го изоставят, ледената стена на отчуждението и присмехът го обгръщат. При младежите политическите борби придобиват своеобразна изостреност и грубост. Малцина са тези от юнкерите, които могат да съчувстват на момчето заради страданията, които то трябва да понася в зарите на своя живот.
По-късно, при второто арестуване на Заимов, синът му, вече артилерист и офицер, е също арестуван. Бащата знае за това. Ние трябва да проникнем зад твърдата броня на неговата мъжественост и да почувстваме лиричните струни на бащиното страдание. Ето какви топли бащински думи, пълни със загриженост, отправя затвореният генерал към своя син офицер: „……Стьопа, и за тебе мисля много. Какво зло ти донесох! Как ще продължаваш службата, когато там всякога ще те корят и ще петнят баща ти? Ти си станал толкова самостоятелен, дали ще разбереш моята голяма идея за славянството? Дано не дойде време да ме оправдавате с цената на тежки дни за България! По-добре ние да сме мъченици, а не цял народ, за когото мисля повече, отколкото за нас.”
Но тука има още нещо по-жестоко и по-страшно: инсценираният побой над малката Клавдия, дъщеря на Заимов, чиито стонове и викове той слуша. Никаква човешка твърдост не може да устои на виковете на едно дете, на собственото дете, попаднало заради бащата в ръцете на палачите и принудено да страда. Това е върхът в изпитанията на човешкото страдание.
И все пак генералът не издава никого. С окървавени ръце прекъсва железните нишки на конспирацията в собствената си плът. Гласът на дълга се оказва по-силен от викащия глас на детето.
Още с влизането си в затвора той е прочел на стената: „Прекрачиш ли този праг, мълчи!” И е разбрал, че целият човешки героизъм сега е заключен в четирите стени на килията и в мълчанието. Това мълчание трябва да говори по-високо, да бъде по-героично от тътена при атаката на Одрин, от картечните куршуми при Калиманци, от глухия пукот на шрапнелите при Тутракан. Или както казва поетът:
Има безкрай родни простори,
обични другари,
свидни мечти.
И малко място,
две крачки място,
на което ги
защити...
И той ги защитава, предпочита да падне на очи, отколкото на колене. Когато чува плача на своята дъщеря, Владимир Заимов прави опит да се самоубие. Но не успява. Тогава той пише своето известно прощално писмо до близките си, изпълнено с вътрешен лиризъм и с топли мили имена, които използват помежду си близките в най-интимна обстановка. Това са по домашному нежни думи, които съзнанието за идващата смърт изпълва с трагичен подтекст: „За лош ваш късмет имате другар и баща, който тъй малко се грижи за семейството... оставим ви без средства...”. В тежките моменти той мисли за личната си чест на революционер и за твърдостта, която не трябва да се прекършва.
Но тук има една подробност, която се отминава от биографите на Заимов, но която, според мене, е особено важна за разкриване характерологичната му същност. Преди да направи опит за самоубийство, той пише: „Началници, не корете полицаите, те ме пазеха добре, но който е решил да не живее, никой не може да го спре...”
Това е трогателно: тази грижа за полицаите, този страх на безстрашния да не пострада някой невинно заради него; да не бъдат наказани дори тези хора, които по самата същност на службата си са негови врагове. В един момент, когато отива да умре, когато се изправя пред бездната на смъртта, генералът мисли за другите, за непознатите хора, за враговете и техните малки наказания ...
Неочакваната струя на човешкото съчувствие, дошла като свеж полъх в стоманения характер на героя, ни изпълва с вълнение. Трогателни са и прощалните му думи към Генчо Попцвятков: „Ако оцелееш, напиши това, което знаеш, какво правех и за какво умирам». В един такъв тежък момент все пак е радостно, че му се е удало да види близък човек. И пак отново въпросът за честта: воинска и човешка – другарят трябва да каже на хората за какво е умрял този генерал. А когато се среща с инженер Белопитов, поръчва му на кого да предаде плановете за дислокацията. Делото е по-важно от личната жизнена съдба. Сякаш този българин е тръгнал на обикновено пътешествие, а не към смъртта.
Държането на Заимов пред съда е известно. Не са минали и седем години, и той отново е изправен пред своите стари познати – военните съдии. Съдът над генерал Заимов има огромно политически значение в конкретния политически момент. Погледите и на двореца, и на Гестапо, и на генералитета са насочени тук. Делото се гледа в края на май 1942 г. Думите и речите на Заимов пред съда са влезли вече в златния фонд на Съпротивата. Те са познати. Характерен по своя дълбок смисъл и вътрешна патетика е погледът, който генералът хвърля към миналото: ...“ Аз има за какво да се разкайвам, господа съдии, но не за това, за което ме съдите. Разкайвам се, загдето през 1918 г., когато нашите, войници по примера на руските си братя напуснаха бойното поле и тръгнаха да търсят сметка за виновниците на войната, аз не бях между тях. Разкайвам се, че през септември 1923 г., когато народът се вдигна на въстание срещу фашизма, аз също не бях с него. ..»
Заимов не е молил за милост никого, особено своя личен враг цар Борис. При разстрела той се държи спокойно, мъжествено: без излишна патетика, без тържествени думи. В полицейската камионетка, на път за стрелбището, изразява радост. че ще умре от куршуми като офицер, а не на бесилото. И тук той мисли за своята част...
При последните си думи генералът се прощава с близките от семейството си, оставя на тях оскъдните си лични вещи и отказва да сложи капишон на главата си. Така повелява дългът на офицера. Трябва да посрещне и тези куршуми с открито лице, както ги е посрещал през трите войни.
Спокойствие и мъдро величие лъха от последните думи на Заимов преди смъртта. Сред тези, които са дошли да наблюдават любопитното зрелище, има много негови бивши приятели, колеги, хора, с които е служил заедно, с които е имал общи спомени, някои от които са му били близки. Те са дошли тук не само от служебен дълг, но £ от еснафско любопитство, от известно злорадство. Еснафщината се примесва със злобата, фанатизмът на правоверните с тържествуващата посредственост. „Ето как завършва подлецът. А ме беше изпреварил в служебната йерархия!» Това са неизменните вопли на засегнатите честолюбия.
Един човек го разстрелват. И го наблюдават негови бивши колеги, приятели. Този човек е бил техен близък. И ето че след официалния позор той завършва своя жизнен път. Те ще видят неговата смърт.
Но не могат да проумеят неговото безсмъртие. Не искат да проумеят неговото безсмъртие. Защото безсмъртието на генерал Заимов ще бъде свързано с тяхната бъдеща смърт ... Всички гузно мълчат. Величието на подвига ги притиска... И все пак генералът изтласква от твърдите черупки на спокойствието и самодоволството тези упоени от кариеристичните „победи» висши офицери.
Генерал Заимов е разстрелян на 1 юни 1942 г. В навечерието на Ботевия ден ...
„По-доблестно не бях виждал да умира човек» – ще промълви слисан и уплашен военният комендант на столицата капитан Радев, който е присъствал На много екзекуции. Вестта за героичната смърт на Заимов със светкавична бързина ще се разнесе из цялата родина. Съветската артилерия сред тътена на най-страшния огън ще спре ненадейно и траурната тишина ще прокънти по огромния боен фронт, препасал планетата. Един голям артилерист е загинал като боец. И артилерията му отдава своя боен последен поздрав. Няма нищо по-тържествено от мълчанието на артилерията през време на бой.
Още през първите дни на своето царуване Фердинанд не пожелава да отмени смъртната присъда на офицера Коста Паница. Така Кобургите навлизат в нашата история. В последните дни на своето царуване Борис не пожелава да отмени смъртната присъда на генерал Владимир Заимов. Така Кобургите излизат от нашата история. Тези два разстрела отбелязват истинската същност на връзките им с армията и с народа.
И още нещо: в зората на нашето освобождение група български офицери, възрожденци и революционери бяха разстреляни заради любовта си към Русия. Половин век след това български генерал, син на възрожденец и революционер, е разстрелян отново заради любовта си към Русия. В този смисъл Заимовият разстрел е сякаш продължение от русенските събития.
Когато през тревожната 1923 година като млад офицер Заимов не допуска убийците да навлязат в казармите и да екзекутират арестуваните антифашисти, неговият съвипускник капитан Петров му стиснал ръката: „Тази постъпка е по-героична от подвизите по бойните полета, за които получи орден ...»
По-късно, в тежките дни на своята покруса, офицерът ще се замисля често за същината на истинския героизъм, за истинската офицерска чест и има ли пропаст между нея и народната чест. Той разбира, че алчната набъбналост на шовинизма, с който си служи фашизмът, се стреми да погълне всичко, свързано с родината. Септемврийските кланета стават в името на отечеството. Отечеството е официалното знаме на буржоазната фашистка клика и в името на него се извършват всички политически престъпления в периода между двете войни.
Ето защо твърде трудно е в такива моменти да се видят двата образа на родината и да се измъкне изпод тежкото туловище на шовинизма свежата жива плът на народния патриотизъм. Трябва твърде голяма проницателност, широта и творческа мощ, за да успее един армейски офицер да надмогне въпроса: „Що е отечество» и да запита: „Чия е родината?» Или, както казва поетът, разстрелян на същото стрелбище и почти по същото време с генерала:
Тази земя,
по която тъпча сега,
тази земя,
която пролетен вятър пробужда,
тази земя,
не е моя земя,
тази земя,
простете, е чужда . ..
През тежките дни на Съпротивата тъкмо патриотизмът избухна с неочаквана сила – любовта към родината, но родината на българските работници и селяни, на тези, които проливаха кръвта си през войните. Не жандармеристите, полицаите, банкерите се обърнаха към знамето на Ботев и Левски, а партизанските отряди носеха техните имена. Партизанските поети, тръгнали по хайдушките стъпки на възрожденците, подириха ритъма на старите поети и намериха нови поетични думи в древните песни.
Въпреки че фашизмът никога не е прикривал своя шовинизъм, тъкмо той се боеше от образа на родината, от традициите на миналото, от великите сенки. През дните на съпротивата най-добре се почувства колко чужд на всяка романтика и на всяко творчество е шовинизмът. Дори и при призоваване имената на хановете, които се възприемаха като антиславяни, имаше някаква мътна обредност. Софистичните аргументи на фалшивия патос трябваше да прикриват липсата на истински чувства. Никакво значително литературно произведение не беше създадено от тази страна на барикадата. И тъкмо тогава през незабравимите дни на съпротивата, си дадоха решително сражение двете родини – те воюваха на живот и смърт.
В тези тежки сурови години от близката ни история чистият народен патриотизъм се беше възправил със старинната си сила срещу гръмливия патос на шовинизма, за да го премахне един път завинаги. Родината трябваше да се отвоюва.
Към новата, .истинска родина с твърди крачки тръгна един генерал, който три пъти беше проливал кръвта си по бойните полета за нея. Тогава чуждите войници не успяха да го убият. Но сега българските генерали го разстреляха. Така както турците не можаха да убият Олимпи Панов, Узунов и толкова други възрожденци. Но българските властници ги унищожиха.
Тъкмо в своите най-тежки часове генерал Заимов намира истинския образ на онази родина, която той винаги дири, истинската същност на патриотизма, истинските извори на военната чест. Със смъртта си той ги защити. „Като българин и славянин, аз правех само едно: изпълнявах свещения си дълг към България и славянството...“
В характера на този отличен математик и артилерийски офицер има нещо романтично. То смущава дори военните съдии, които често са се срещали с него и все не са могли да го разбират. Те го намират за „романтичен патриот“, който „я кара по харамийски“ ... Но това е всъщност „баща ми в мен“ – както казва поетът. Това е старият Стоян Заимов в новата историческа действителност. Това е този образ на нашия патриотизъм, който осмисля цялото ни историческо съществование и го изпълва с романтична, именно романтична красота. И още нещо: лесно е да бъдеш романтичен на млади години. Трудно е да останеш романтик и през зрялата си възраст.
Сякаш цял живот този човек се е стремил да извайва образа на един истински български характер: простота на вкуса, умереност, ненавист към позата. Една неизменна твърдост, която не изключва толерантността. Откровеността и дружелюбието са съединени със силно развито чувство за лична чест. Суровата сила е съгрявана с мъжествена нежност.
Заимов не се изплашва от първата присъда, не се превръща в „гърмян заек“, както се е изразил Кочо Стоянов, както са очаквали всички онези, които разчитат на страха у хората. Няма нищо по-грозно от бляскав нож с пречупено острие. Ето в какво са искали да преобърнат враговете му благородния и смел генерал. Но острието се запазва. Блясъкът на метала не помръква от изпитанията.
Душевната и физическата мекушавост най-непосредствено се чувстват в дните на силната буря. Но от друга страна, опасностите събуждат такива силни чувства, които раздвижват из основа душата и дават мярка за истинските възможности на човека. През последната част от живота си, когато е най-верен на себе си, генерал Заимов се движи сред опасностите, между смъртта и безсмъртието. И ние виждаме да се открояват истинските му възможности. Когато за кратко време се възкачва на най-високите обществени постове, той не се замайва от успехите, не се превръща в самонадеян и себе-влюбен властник. Запазва трезвата и спокойна яснота на съзнанието. Нравствената чистота не го напуска. Когато след това бързо и главоломно пада, той не се смразява от поражението. Истинският човешки характер като стоманата се калява от топлината на успехите и от мраза на неуспехите. За да запази своята якост.
Тщеславието и страхът са най-големите врагове на верността. Но те са безсилни при Заимов, защото са му съвършено чужди. Колегите му, надарени със самоуверена ограниченост, не могат да проумеят това вродено неспокойствие у Заимов, от което се ражда развитието. То съжителства с дълбока вътрешна организация и целенасоченост. Нравственото възмущение, героичното презрение към подлостта открояват ярка индивидуалност, тревожен дух, вечно свежа мечта за народна свобода, дейно рицарско благородство.
Външната енергичност и буйната организаторска дейност на някои хора на делото понякога прикриват духовна леност. Енергичността на Заимов се подхранва от изворите на българската духовност. С каква леснина този човек, излязъл от военния колектив, се приобщава със затворническия колектив! С каква непосредственост този офицер, който е командвал хиляди хора, разделя оскъдната си затворническа дажба с младите работница и селяни, с които го свързва еднаква съдба. И тази удивителна твърдост при инквизициите, това звучно мълчание, дошло от времето на Левски. Левски е любим герой на бащата Стоян Заимов и на сина Владимир Заимов. Любовта към спокойствието и страхливостта често вървят ръка за ръка. Заимов цял живот е бил враг тъкмо на своето спокойствие. Пет пъти той се изправя пред смъртта. И пай-после тя го намира ...
* * *
Ето го трагичния ден на разстрела. Стоят едни срещу други български генерали. Една голяма група, окичена с ордени, с ярките червени лампази и яки, със златножълтите акселбанти и срещу нея – един самотен човек в сив затворнически халат. Най-отвратително е лицемерието, когато се прикрива под маската на груба прямота и войнишка откровеност. Бляскавите генерали – обвинители, „с войнишка прямота“ говорят за дълг и родина. Самотният, осъден на смърт човек трябва да мълчи, да слуша и да умре – за това, че е мислил другояче. Може би с неговата смърт ще настъпи онази тишина и спокойствие в родината, които са характерни за момента преди замразяването. В замръзнало езеро трябва да се превърне духовният живот в България. И тогава ще се роди илюзията за вечността и дълготрайността на режима.
Никога един обществен идеал не може да бъде унищожен с един разстрел. Това се знае от всички. Потвърдено е от безброй исторически примери. И въпреки това, всеки тирании отново вярва, че пролятата кръв е в състояние да удави обществения идеал; че страхът ще роди спокойствието и тишината ...
Но след тази героична смърт настъпва само един миг тишина: почетното мълчание на съветската артилерия. Веднага след това навред по света и в родината закипява отново вихърът на боя. На 17 декември 1942 г. става разгромът на фашистките армии при Волоколамското шосе. Пукотът на партизанските боеве увенчана хайдушките върхове на родния Балкан.
Един човек е загинал за една идея. Но се раждат нови и хиляди бойци. Смърт за идея – това е красивото тържество на човешкия прогресивен дух, на търсещата и будна човешка мисъл ...
