Търсене в този блог

вторник, 26 ноември 2024 г.

Реч на Емануил Попдимитров – 7 ноември 1923 г.

 

На 7 ноември 1923г. бежанците от Западните покрайнини провеждат грандиозно събрание - манифестация свързано с протестите от тригодишнината на Ньойския договор. Черквата „Св. Неделя" в София е тясна да побере всички пристигнали от различни крайща. Емануил Попдимитров –  инициаторът, идеологът и ръководителят на Комитета „Западни покрайнини“, родом от окупираното село Груинци, доцент в Софийския университет по литература, човек със значима историческа и национална мисия като защитник на Българщината и борец за хуманните права на нашите сънародници произнася реч

 

Гражданки и гражданки, имигранти от Добруджа, Тракия и Македония, сънародници от Босилеград, Трънско, Цариброд и Кулско !

Четири години изминаха, откакто там някъде, в малкото градче на Франция, Ньой, станало известно и в последната българска колиба поради нещастието, което ни донесе, се наложи тежкото наказание над България, като се подписа смъртната присъда над цяла област, откъсната от нашето отечество. Една сурова ръка проведе червената линия през западната част на България и отряза като с хирургически нож парче жива плът от снагата на общата ни родина.

В Ньой се реши да се предаде на Югославия една област, която от памтивека е била населявана от чисти по раса и език българи, хиляди пъти доказали своята жива връзка с отечеството - да се даде плячка на днешна Югославия, за да бъде смляна от нейния ненаситен стомах. Какво е преследвала конференцията с предаването на тая област? Преди всичко съглашенците бързаха да възнаградят своята вярна съюзница, както и да накажат България. Те заявиха, че тая „поправка на границата“ се извършва по стратегически съображения: Велика Югославия се бояла от едно евентуално нападение от страна на малката и унижена България! Но авторите на това дело, зад което всъщност се криеха сърбите, се вдъхновяваха от други подбуди: Чрез тая граница съседите ни искаха да завардят по-добре железопътната си линия Враня - Скопие; от друга, владеейки по тоя начин големия планински лабиринт - Краището с най-високите му върхове, те разполагаха с една непреодолима крепост на балканска Савоя. Освен това тяхно притежание ставаше и оловно-сребърната мина Мусул. Доближавайки се все повече към дефилето на Земен, за тях се отваряше еднакво свободен пътят за Кюстендил и Радомир и те ставаха господари на съответната наша железопътна линия, като направляваха безпрепятствено към богатите залежи на каменовъглената мина „Перник" и столицата София...

А каква съдба очакваше народът, който населява поробено Краище? Комисията по стопанските и икономическите въпроси във връзка с новата граница начело с председателя френски полковник Ордиони изповяда пред емигрантите (делегацията от Краището, състояща се от Емануил Димитров и Тодор Захариев), че няма по неестествена граница от тая, която игнорира всички географски и етнографски условия, която задържа целия лабиринт от височини само на едната страна, като напуща вододела и слиза в долините; която затваря херметически „като в бутилка" многохилядно население в безизходни клисури, притиснато от изток с границата, а от запад с непроходима крепост от планините...

Преди месец само българин, идещ от Франция, минава през Сърбия и води разговор с политически лица от официална Югославия, които му изповядват недвусмислено: Ние направихме грешка, като завзехме тоя безплоден край, който ще ни коства само разходи (за всеки случай, поне досега никакви разходи не са направени за улеснение живота на населението!). Тая област за нас ще бъде една рана живеница за вечно дразнене между двата народа. Е, добре! Ако това е така, защо братята не направят крачка назад и поправят стореното зло?

Но какво става сега с поробените краища? Пълно разорение на стопанството в селищата оттатък и отсам границата, западане на цъфтящия някога кокетен град Кюстендил. А населението оттатък е обречено на глад и пълно израждане.

Три години се изминаха от фаталната дата - 6 ноември 1920г., един ден преди Димитровден, когато сръбски войници навлязоха и окупираха нашите родни огнища... И от тая дата се започна масова емиграция от Краището. Няма нужда да ви описвам мъките на бежанците, нито страданията, които останаха оттатък.

Терор, тежки данъци и реквизиции, преследване на всичко българско - нрави, обичаи, традиция и език! Затваряне на училища, налагане на сръбска книга и сръбски говор, преследване и екстерниране на интелигенцията...Къде останаха великите обещания на великите сили? Къде са принципите за самоопределение на народите? Или гаранциите за защита на малцинствата? Самоопределението тук се замени с утоляване на алчния апетит на големите, с късове от победените страни, с по-жертване на малките. Принципът за защита на малцинствата се превърна в мрежа, която прецежда комарите и гълта камилите... Какво благоволение може да очакваме от силите или защита от анемичното общество на народите...

Не! Ние трябва да разчитаме само на себе си. Емиграцията трябва да осъзнае своето положение и да се проникне от дълга, който й налага днешния момент. Тя трябва да подаде знак за протест и борба. Докато държава и общество са още замаяни от удара, който се нанесе на България, и се осъждат на едно непозволено бездействие, ние, българите, трябва да дадем пример за бодрост и присъствие на дух. Преди всичко ние трябва да се обединим в единомислие и в общ устрем. Ние трябва да разпалваме борческия дух и да пазим народа от униние. Да поддържаме вярата за по-добри дни у поробените. Ние трябва да подготвим плана и средствата за бъдещата борба!...

Братя, жив е духът на поробените Западни покрайнини! Да живее свободата.

 

 

Извадка от книгата „Въртоп“, Методи Петров, Военно издателство, 2003 г.