Търсене в този блог

четвъртък, 6 юни 2013 г.

Кризата - неизлечима болест на капитализма - инж. Любен Аладжов

Човешкото лице и всеобщото благоденствие в общество на бедни и богати са химера

 

Най-страшното на капиталистическата икономика е, че тя периодически изпада в кризисни състояния, които носят на цялото човечество море от страдания и мизерия. Нагледен пример за подобен апокалиптичен инцидент представлява настоящата финансово-икономическа криза, която днес разтърсва света. Mанипулативната машина на капиталистическата пропаганда я представя едва ли не като природно явление или бедствие, дошло отнякъде, което, ако имаме търпение, отново ще си отмине нанякъде. Всички несгоди, които ни сполетяха напоследък във всекидневния живот, липсата на средства за жизненонеобходимите функции на обществото наивно се оправдават с вездесъщата криза. Ето защо е много важно да си отговорим ясно на въпроса: “Какъв е генезисът на това бедствие, което съсипа съществуването на милиарди хора по света и за чии вини плащаме и страдаме днес?”

 

КРЕДИТНАТА ЕУФОРИЯ


Настоящата криза е рожба на присъщи на пазарната система причини и на фатални грешки във финансовата политика на САЩ. Както всяка криза на капитализма, така и тя се изразява в свръхпредлагането на определен (в случая специфичен) вид стока – банкови кредити.


Както е известно, основната стока на банките, от която те печелят, са кредитите. Цената на тази стока е лихвата. Ето защо в стремежа си към печалба банките се стремят да “раздават” (по-точно, да продават) колкото е възможно по-голямо количество от тях.
И точно тук, както при всяка криза, те не оцениха точно потенциала на пазара за кредити, не спряха навреме свръхкредитирането и нагазиха по този начин фатално в тресавището на неплатежоспособността на своите клиенти.


Освен това с идването на Роналд Рейгън през 1980 г. на власт в Съединените щати се развиха някои неолиберални процеси, засягащи функционирането на финансовия сектор. С въвеждането в действие на неговата “Нова икономика” започна дерегулация на банките и те получиха право да извършват операции, които преди това бяха ограничени със закон.


След Голямата депресия 1929-1933 г. в САЩ бе въведено ограничението за всеки отпуснат кредит банките да заделят определен гаранционен капитал. От 1960 г. те усилено започнаха да търсят начини за деблокиране на този “мъртав” капитал. Най-напред частично го преодоляха чрез създаване на многобройни филиали в Европа (предимно в Лондон), работещи извън контрола на щатското законодателство. През последните десетилетия банковите мозъчни централи откриха в неолибералния арсенал нов начин за заобикаляне на ограничението – преобразуваха кредитите във вторични ценни книжа (т.нар. деривати), които предложиха за продан на финансовите борси. По този начин те се освободиха от кредитите и свързаните с тях ограничения, деблокираха гаранционните си капитали и след окончателното вдигане на кредитните рестрикции от Клинтън 1999 г. се впуснаха в надпреварата на нова кредитна фиеста.


В резултат на изсипаните в населението средства икономиката на кредит в САЩ претърпя бум и до 2006 г. общият й дял в Брутния вътрешен продукт на страната нарасна от 10% на 30%. Средствата, отпуснати на физическите лица, повишиха реалното търсене, особено в сферата на имобилиите и строителството на жилища. Нарастналото им търсене вдигна цените им и откри нуждата от нови заеми, ипотекирани с поскъпналите вече имоти. Скъпите ипотеки породиха всеобщо доверие към кредитите и към емитираните на тяхна основа дериватни ценни книжа. Кандидатите за тяхното придобиване по целия свят започнаха да се редят на опашки за тях, надявайки се и те да спечелят от кредитния бум в Щатите. В настъпилата еуфория банките си позволиха да раздават заеми даже без сериозно проучване на клиентите, уповавайки се единствено на гаранцията на скъпите ипотеки и подценявайки реалната платежоспособност на населението.


Кредитното опиянение постепенно излезе извън контрол и пое застрашително по наклона на развитието на класическа криза от свръхпредлагането на един продукт. Тази вакханалия продължи до появата на първите неплатежоспособни длъжници. Кризата започна в края на 2006 г. почти незабележимо, но се разви лавинообразно и с ужасяваща динамика. На 30 януари 2007 г. първа обяви несъстоятелност ипотечната банка “American Freedom Mortgage”. В неспасяема последователност след нея зловещият водовъртеж погълна и “New Century Financial”, “American Home Mortgage”, “Ameriquest”, фондът “Sentinel Management Group”, брокерската компания “Terra Securities”, петата по големина банка на САЩ – “Bear Stearns”, най-голямата “Citigroup”, която отписва 50 милиарда долара, специализираният инвестиционен институт “Merrill Lynch”, обявил загуби от 8,5 млрд.$, “Indy Mac Bank”, двете най-големи ипотечни банки “Fannie Mae” и “Freddiе Mac”, “Integrety Bank” и “Silver State Bank”, най-голямата застрахователна компания на света – “АIG”, “Аmeribank”, “Wachovia” и редица други институции от Уолстрийт, доскоро символи на американското финансово могъщество.


Кризисната пандемия плъзна и по света, разнесена от огромното количество продадени деривати. Банките се оказаха с изпразнени трезори, изпаднаха в безнадеждна задлъжнялост една към друга, доверието между тях и междубанковото кредитиране се сринаха. Те не успяха да осребрят и огромното количество ипотични недвижимости, изпаднаха в неспасяема неликвидност и престанаха да финансират и производството. По този начин кризата прерасна в икономическа и засегна цялата планета.

 

РИСКОВИТЕ ИНВЕСТИЦИИ


Другият главен виновник за възникване на финансовата криза освен епидемията от лоши кредити бяха банките за структурно инвестиране, които заедно с хеджфондовете работеха в сенчестия финансов сектор за рискови инвестиции с висока норма на печалба (но и на загуба) предимно от територията на офшорни зони, извън контрола на официалната финансова система. Те използваха също специфичен интелектуален продукт на банковите мозъчни централи, така наречения “ефект на лоста” (“Leverage effect”), чрез който печалбите рязко се покачват с увеличението на вложения в операциите капитал, взет най-често на кредит. За съжаление “ефектът на лоста” освен печалбата катастрофално потенцира и загубите при провал, разпространявайки ги не само върху опериращата банка, но и над нейните кредитори. Печален пример в това отношение е известната инвестиционна банка “Lehmann Brothers” – всеки неин инвестиран по целия свят долар беше подкрепен от още 33 кредитни долара. Тази игра с щастието приключи трагично на 15.септември 2008 г., когато след отчаяни опити за спасение “Lehmann Brothers” рухна и завлече в бездната със себе си цялата поредица свои кредитори.

 

ЦИКЛИЧНОСТ НА КРИЗИТЕ НА КАПИТАЛИЗМА


Икономиката на капитализма се управлява не от стопански планове, а от обратната връзка между пазара и икономическите субекти, т.е. от така наречаната “невидима ръка на пазара”. Поведението на стопанските субекти в пазарната икономика се определя обаче не само от сигналите на пазара, но и от непреодолимия им нагон към максимална печалба и от правилата на конкурентната борба помежду им за икономическа доминация. Много често важните сигнали на пазара се пренебрегват от капиталиста заради неустоимия му стремеж към печалба и от страх да не загуби позиции в безпощадната конкурентна борба. В резултат на това той не реагира адекватно на сигналите за преситеност на пазара (а няма кой и как да му нареди да стори това) и увлечен в съперничеството за печалба и конкурентна доминация, продължава надпреварата “ва банк”,  докато не прекрачи фатално рубикона към пропастта на кризите, откъдето връщане назад няма.


Този процес при капитализма е неизбежен – всяко икономическо оживление стартира конкурентна надпревара, тя ескалира до икономически бум и завършва накрая с криза от свръхпредлагане. Механизмът действа непредотвратимо, автоматично и циклично. Ето защо някои учени сполучливо определят капитализма като макроикономически анархизъм. Абсурдът на кризите се състои в това, че свръхпредлагането се поражда не от липсата на нужди в обществото, а от липсата на платежоспособни потребители, т.е от липсата на възможност за печалба. Това обяснява защо по време на депресията през 30-те години на миналия век в пещите на Съединените щати се изгаряше пшеница, въпреки наличието на гладуващи хора.

 

АЛТЕРНАТИВАТА


Колкото с право и без право да се критикува социалистическата икономика, тя не се ръководи от хаоса на разнообразните частни интереси, а от нуждите на обществото. Затова тя е управляема и коригирума икономика, за която циклични кризи не съществуват. Социализмът не обещава рай на земята, а по-скоро повече ред в икономиката и социална справедливост в обществото, за да не се превърне животът в него в ад.


Социализмът не е утопия, защото въпреки грешките и деформациите, въпреки ниското стартово ниво и конфронтацията на студената война, той се доказа в продължение на повече от половин век в Източна Европа, реализирайки чудото, наречено догонващо икономическо развитие. Това остави трайни следи в съзнанието на населението. Ето защо след контрареволюцията 1989 г. реставраторите на капитализма проявиха нечовешки усилия, за да разрушат непоправимо неговата икономическа структура, да изтрият спомена за него и да внушат на младото поколение мита за съвършения капитализъм. За тяхно съжаление споменът за социализма все още е жив, а настоящата действителност все по-често  поражда основателния въпрос: “Кое е хубавото на капитализма – кризата ли или социалните несправедливости на овълченото за печалби общество?”

 

ПЕРСПЕКТИВАТА


Известна е сентенцията, че само инфантили могат да се препъват постоянно в един и същи камък. След избора на Жельо Желев, Филип Димитров и Иван Костов, след просълзеното посрещане на царя от Мадрид и след разочорованието от неговия бодигард Б.Б., част от нашия народ упорито търси следващия камък, в който да се препъне и по всичко изглежда, че ще го намери. И въпреки дълбоките съмнения в политическата мъдрост на електората, не може да подминем фундаменталния въпрос – трябва ли устройството на обществото, изборът за “социализъм” или “капитализъм”, който всъщност е много по-важен от избора на правителство, президент или местна власт, да се определя чрез референдум, както навремето 1946 г. беше определен статутът на държавата – република или монархия. Не трябва ли това важно решение да бъде предмет на конституционно гарантиран демократичен избор, вместо да е хаотично следствие от кървави революции и исторически превратности. За съжаление обаче, изглежда, че колкото и демократичен да ни се представя капитализмът, в действителност той е хищен като звяр, който никога няма да позволи да се посегне на частната му собственост и на “правото” му да богатее чрез експлоатация. Поне многобройните  доказателства на историята потвърждават, че това е точно така. Един от най-красноречивите примери за измамната демократичност на капитализма представлява трагичната съдба на великия демократ Салвадор Алиенде, който 1973 г. по напълно законен, парламентарен начин се опита да национализира промишлеността и мините в Чили и заплати за това със своя живот и с живота на хиляди чилийци.


Достойно за съжаление обстоятелство е, че въпреки симптоматичните събития, на които днес сме свидетели, у нас има много хора, които твърдят, че са защитници на лявата идея и проповядват химерата за капитализъм с човешко лице, за европейско общество на всеобщото благоденствие, и то в България, най-бедната и изостанала страна в Европейския съюз и се правят, че си вярват. Суровата действителност около нас обаче напълно опровергава техните думи. За тях Роза Люксембург някога бе казала: “Който говори неясно за ясни неща, или е глупав, или е демагог.” Социалистите нямат правото да са нито едното нито другото.

 

ноември 2010