Социализмът е по-доброто бъдеще за човечеството – Боян Дуранкев

1. Какво представлява марксисткият мироглед – „наивен исторически материализъм“ или обективно обоснован подход?

Мироглед - каква позабравена дума, която притежава огромно вътрешно съдържание и високо напрежение! Даже нещо повече, в съвременния свят се приема – едва ли не! – че при „края на историята“ всички хора притежават еднотипен, копиран под индиго мироглед.

Ако се върнем мисловно повече от век и половина назад, тогавашните учени (към които се присъедини и Маркс) откриха нещо съществено и отличително. Сравниха, колкото и да е банален днес този известен пример, поведението на пчелата и човека. Именно тогава бе доказано, че „мисленето“ и дейността на пчелата се определят еднозначно от „биологическата“ програма, кодирана в нея, но мисленето и дейността на човека се програмират не биологически, а социално, т.е. чрез системата на обществено-икономическите отношения. По-нататък, изследователите още тогава прогнозираха (а по-късните изследвания потвърдиха техните тези) че независимо от еднаквостта на кода на всяка пчела, в пчелното семейство съществува изключително сложна и гъвкава система за разпределение на функциите между пчелите-работнички за изпълнението на различни задачи (на основат на три определящи фактора: възрастта на пчелите, състоянието на семейството и нивото на медосбора в природата). Маркс, на свой ред, изследвайки „природата“ на капиталистическата обществено-икономическа система, доказа че (отново: независимо от еднаквостта на кода на всеки раждащ се „човек-пчела“), в общественото „семейство“ съществува подобна сложна и гъвкава система за разпределение на социалните функциите между „хората-пчели“ при изпълнението на различни икономически дейности, които се основават на отношенията им към собствеността върху средствата за производство (и от тук – на класата на „капиталистите-търтеи“ и класата на „наемните пчели-работнички“). Това негово доказателство обърна наопаки с хастара тогавашните представи за капиталистическата система като постигнато съвършенство на структурата на обществото, казано по моден начин, като „краят на историята“.

Нещо повече, доказателството че мирогледът на всеки човек, неговата „воля и представа“ не са слепи и ирационални (както твърдеше преди него Артур Шопенхауер), а са мотивирани от диференциалното положение на човек в обществото (обусловено от собствеността върху средствата за производство), е личен принос на Маркс, негова огромна стъпка напред в социологията и икономиката, поне толкова голяма, както първата стъпка на Нийл Армстронг върху Луната.

И не само това! Дарвин развива идеите си, които залягат в основата на съвременната еволюционна теория (да, и пчелите се променят еволюционно, както и всеки биологичен вид), Маркс също подготвя почвата за промяна, изграждайки основите на теорията за еволюцията на обществото и икономиката – от човекът като „стока“ (работна сила, която се продава) към човек в „царството на свободата“, и от икономика на база печалба към икономика на база обективни нужди.

Обобщено казано, марксизмът твърди че развитието има социален (в много случаи - антибиологически тип) и еволюционен характер, антимарксизмът означава биологизъмi и скованост (поредният „край на историята“).

Да се върнем към казуса за мирогледа, марксистите приемат че той се определя от мрежата от обществени отношения, в които е поставен човек. Той или ги приема и работи в полза на капитала (ако е от класата на собствениците), или приема че е конкурираща се с други милиони хора стока (работната му сила е единствената негова „продаваема“ собственост). Ако се опита „свободният дух“ да се абстрахира от обществено-икономическите отношения, както например сторва Гордън Комсток в знаменития роман на Джордж Оруел, обявявайки „война на парите“, провалът е бърз, кошмарен и поразителен.

Мирогледът, завещан от Маркс, не е просто „фотография“ на миналото и тогавашните обществени отношения, но и метод за обясняване на много от настоящето, а също и философия за промяна в желана посока на бъдещето.

 

         2. Какви са новите реалности на съвременния свят – отношенията човек-човек, индивид-общество, човек-природа, материално-виртуално, аналогово-дигитално?

 

На такъв сложен въпрос може да се отговори само простичко. За по-подробен и по-скучен отговор би било необходима хартия, произведена чрез изсичането на цяла гора.

Нека надникнем зад количествените измерения на промяната само след 1990 г. до ден днешен. От една страна, съществено е нараснало народонаселението на света – от 1 650 000 души на 7 845 000 души iii - това са почти 5 пъти повече хора на малката синя планета Земя. От друга страна, още по-динамично се развива световната икономика – над 8 пъти повече за същия период, измерено на човек от населението (над 10 пъти за България)iv. Само за четиридесет години, от 1980 г. насам, глобалният БВП на глава от населението в реалния паритет на покупателната способност се е удвоил. И като последица, глобализацията и вътрешният икономически растеж доведоха до силно възстановяване в развиващите се страни и извадиха над един милиард души от бедността, особено базирайки се върху показателя екзистенц-минимум - нивото на доходите от 5,5 долара на човек на ден (по паритет на покупателната способност). Тази икономическа диагноза е не само благодарение на „капитализма“, но и на научно-техническия прогрес, който е относително независим от характера на обществено-икономическата система. Айнщайн не е продукт на Форд. От трета страна, нарастването на световното население и още по-динамичното развитие на икономиките се осъществяваше и осъществява предимно чрез екстензивно експлоатиране на природата, като използваните природни ресурси се начисляват като разходи за производството, а самото производство е насочено към печалба (тя е „сметката“ на капиталиста). Но и природата отговаря на това брутално въздействие (по израза на Маркс и природата „работи“) не само чрез пряко засегнатата в отделните процеси своя част от Земята (системно намаляваща!), но и чрез косвени последици, т.е. също като система. Налице са глобално затопляне v, глобално опустиняване и глобално обоклучаване на природната система.

По същото време, вписвайки се в тематиката, която ни интересува, е настъпила еволюция на самата капиталистическа икономика. „Капсулата“ на частната собственост при съвременните транснационални корпорации стана огромна както в смисъл на сложна вътрешна структура, така и в смисъл на географски обхват. И не само тази „капсула“ се разрасна. Те, корпорациите, развиха такава икономическа мощ, че станаха в някои отношения многократно по-големи като икономики и значително по-силни от националните държави и даже от съюзи от държави, например, като ЕС.

Какво се случи със самата държава? При монополистическия капитализъм до 1929 г. държавата имаше активна защитна роля на „националния“ капитал; по-късно тя прие по необходимост участие в управлението на икономиката, в първичното разпределение (чрез фиксация на минималната работна заплата) и особено в преразпределението, всичкото това политически свързано с различните направления („отдясно наляво“) на кейнсианската доктрина. Като практика това продължава да е „генералната линия“ на лявата социалдемокрация, но не и на социалистите, които са принципно против капитализма.

Но отношението „транснационални корпорации – национална държава“, особено след приемането на доктрината на неолиберализма като преграда срещу „високите данъци за бизнеса“, „ниските стимули за труд“, „вредната намеса на държавата“ и т.н., претърпя коренна промяна особено след автоматизираното разпадане на системата на „реалния социализъм“. Балансът се промени в полза на корпорациите. Нещо повече, все по-често транснационалните корпорации налагаха и налагат своите интереси като национални интереси, та даже ги пропагандират като интереси на „национално отговорния бизнес“. Обаче… достатъчно е в някоя друга страна да има по-евтини ресурси (включително и по-ниска цена на стоката „работна сила“), за да бъде пратен по дяволите „националният интерес“, и съответната транснационална корпорация да премести заводите си там, седалището си в страна с ниски данъци, а доходите си – в офшорки. От тази „гъвкавост на бизнеса“ пострадаха не само по-слабо развитите страни, но и белязаната като най-развита страна в света САЩ. Но научната трактовка на въпроса изисква да се предпазим от едностранчивост не само в едната посока – доминантните интереси на бизнеса, но и откъм другата, а именно откъм подценяването на основния арсенал против интересите на капитала - демокрацията.

Що се отнася до отделната личност в „света на пазара“ и в „демокрацията“, то тя си остава преимуществено материална и аналогова. Нуждите от вода, храна, дрехи, жилище, здраве, образование и т.н., се задоволяват 99% материално и аналогово, независимо че човек може да е „онлайн“ часове всеки ден. Никой не може да се пъхне в Интернет, за да се укрие от COVID-19. Не подценявам дигитализацията, тя носи определени ползи, но нейното експониране като „бъдещето“ е комично и неуместно.

 

      3. Какво представлява днес капитализмът – система с базисно противоречие между труда и капитала, манипулиране на масовото съзнание и с устойчив потенциал за развитие?

 

Въпреки че капитализмът не е снел от дневен ред основните си противоречия като „природа – икономика“, „капитал – общество“, „капитал – наемна работна сила“ и т.н., остава в сила известната поговорка на Фредрик Джеймсън, че е по-лесно да си представим края на света, отколкото края на капитализма, т.е. че „духът на капитализма е безсмъртен“.

Не по-малко е известна и обратната теза, а именно че капитализмът наистина е приключил след Първата световна война и оттогава живеем под „прикрит“ колективизъм. През по-голямата част от 20-ти век идеята, че западните общества постепенно стават некапиталистически - или даже че вече са станали, е била обичайна за левите либерали (САЩ), социалдемократите (Европа) и консерваторите. Модерната дефиниция на некапитализма е посткапитализъм, що се отнася до Запада vi, и постсоциализъм, ако става дума за Изтока vii.

Къде е истината, пак ли да я търсим по средата? Истината е, че не само на Запад, но и на Изток (включително и в „комунистически“ Китай), доминираща е частната собственост върху средствата за производство. Разбира се, всяка обществено-икономическа система съдържа в себе си както „остатъци“ от предишните, така и наченки на следващата. Но това не означава „смърт“ или „кома“ на капитализма.

Ако някой си фантазира че противоречието между капитала и наемния труд е снето, нека си представи фунията на доходите (с по-тясната част отгоре). Гледайки през призмата на неравенството (и несправедливостта) наистина има видима „класова война“ - но това не е само между групите на най-бедните и необразованите, чернокожите и малцинствата, от една страна, и собствениците, мениджърите и професионалистите, от друга страна. По-точното класово разделение не е популярното, между 99% и 1%, а 99,99% и 0,01%  viii. Професионалистите, корпоративните мениджъри, лекарите, адвокатите и преподавателите в частните университети, които получават наистина високи заплати, са „наемни работници“, точно колкото продавачите и чистачите в магазините. Те са противоположността на онази малка група индивиди, способни да живеят изцяло с печалба от капитала - „милиардерите“ (по Бърни Сандърс). По същата причина управляващата класа не се ограничава до културните елити, даже не е от тях; а тя обхваща цялата „висша“ социално-икономическа прослойка, базирана върху капитала, независимо дали става дума за „пратеници“ на капитала във властта.

Приписваното „изглаждане на доходите“ чрез акционерните дружества е също несъстоятелно, понеже сред американските домакинства, които притежават акции, най-богатият 1% (прагът за едно домакинство да бъде в най-високия 1% през 2020 г. е 531 020 долара годишна печалба) притежава 56% от тях, докато останалите 99% притежават само 44% от акциите.

Когато фактите говорят, даже капиталът трябва да замълчи. През последните 30 години в редица развити страни доходите на повече от половината граждани в реално изражение са в застой и не са нараснали, но разходите за образователни и здравни услуги са се увеличили почти три пъти. Десетки милиони хора, дори в най-богатите страни, са престанали да виждат перспективата за увеличаване на доходите си. В същото време те се сблъскват с проблеми, как да поддържат жизнения стандарт на семействата си. И не само това. Според МОТ, през 2019 г. 21% или 267 милиона млади хора в света не са учили никъде и не са работили никъде. А сред „щастливците“ – работещите хора, около 30% живеят с доход под 3,2 щатски долара на ден при паритет на покупателната способност.

Цената на непропорционалното развитие и на неравенството е застрашеното общо бъдеще ix. Натрупалите се противоречия между системите „природа – икономика – общество –техносфера – ноосфера“ не могат да се решават чрез „свободните пазари“ и „свободата на бизнеса“; даже не отделните държави могат да ги решат, а глобалното съобщество.

 

      4. Какви са днес у нас и по света отговорите на въпроса „Що е социализъм?“ – различни възгледи и допирни точки?

 

Да започнем по-отдалеч, какво е било това, което се наричаше „реален социализъм“? Казано по друг начин, това ли е предисторията на „бъдещия реален социализъм“?

В обществено-икономическата система на „реалния социализъм“ имаше много положителни неща от социално-икономическа гледна точка, имаше опит за изграждането на по-високо развита социална държава, даже (в определена степен) опити за въвеждане и прилагане – на основата на държавната и обществената собственост – на принципа „От всекиго според способностите, всекиму – според количеството и качеството на вложения труд“, върху който се базира един от стълбовете на „научния социализъм“. Икономическите предпоставки – като базис – бяха налице; обществените предпоставки обаче стагнираха и блокираха динамиката на развитието x.

Обаче опитът да се приравнява сегашната обща левица със социалистическата идея е трагично несполучлив xi. Образно казано, левицата на XXI век е пъстър букет от социални и икономически идеи, движения, организации и личности. Така например, в САЩ повечето декларирали се като демократични социалисти са наистина социалдемократи; демократите са за облагороден капитализъм, и едните, и другите са реформатори на капитализма. Единствената част от левицата, която се стреми не само текущо да „облагороди“ капитализма, а да го замени с по-висша и по-справедлива социално-икономическа система, са социалистите. Те нямат претенцията да са само реформатори, но не могат да не се включат в добрите идеи за социални реформи; те са категорични че са се посветили на историческото преодоляване на капитализма и наистина искат да сложат край на капитализма. По същата причина социалистите не могат и не бива да претендират да са народна партия или да фокусират исканията си най-вече за „повече държава“. Социалистите стоят далече от идеите на дребнобуржоазния радикалсоциализъм, на съвременните народяци, на сиромахомилите, на „държавния“ социализъм.

Коренът на социалистическата идея е преобразуването на икономическата система от капиталистическа, насочена към печалбата, към социалистическа, насочена към обобществяването на производството и по този начин – към създаването на икономика, функционираща по планове и програми в полза на всички. С други думи, преход от частна към обществена собственост върху средствата за производство; преход от стремеж към личната печалба (и чрез експлоатация на наемната работна сила) към възнаграждение според количеството и качеството на вложения труд – това не е културен, а чисто икономически въпрос. Без решаването на въпроса за доминантната обществена собственост върху средствата за производство в най-важните отрасли на икономиката съвременният „научен“ социализъм остава стерилен, превръща се в идея-кастрат  xii.

Най-простичко казано, социализмът означава система, при която всеки се труди според способностите си (а държавата е длъжна да ги развива по равно!) и получава според количеството и качеството на своя труд. Неизменно икономическо условие: обществена (не държавна –като съдържание!) собственост върху средствата за производство; обществен контрол върху частната собственост. Лична собственост върху предметите за потребление.

 

    5. Какво е състоянието на обществено-икономическия живот на България днес – финансово-икономическата система, социалната структура, умствения и обществения живот, политиката?

 

По повод характеристиката на състоянието на България, едва ли ще бъда оригинален. Малка страна с демографска катастрофа и безплатен експорт на работна сила към по-развитите страни; с приватизирана и концесионирана природа, подлежаща на опустиняване и обоклучаване; със силно отворена икономика с периферни функции спрямо „центъра“; с чужди войски на собствената си територия; с „обслужваща“ политическа класа, винаги вярна на Големия брат (който и да е той). Диагноза: третична периферна страна с неясно бъдеще. С незавършени магистрали към неизвестното. С романтика към механиката на властта ( от документите на Стратегическия съвет към Президента), с абсолютен политически антагонизъм и самовлюбен нарцисизъм (ГЕРБ-БСП); с пълно сношение между (уж) „независимите власти“; с мистична вяра в думичката „демокрация“ (отново до механиката й – „честни избори“), но не и в нейното дълбоко съдържание. Бойко, орел, рак и щука.

С една дума: ветропоказател в зависимост от „вятъра на промените“. Гледайте накъде се извърта България, за да разберете как се променя света.

 

    6. Какъв „рестарт“ е осъществим и необходим – „римейк“ на статуквото или нов обществен договор за съблюдаване и развитие на Конституцията въз основа на максимата „Пазарна икономика – да! Пазарно общество – не!“?

 

Трудно бих приел точно тази формулировка на въпроса. Пазарна икономика по принцип означава пълна свобода и съответното пълно равенство на милиони производители при ограничени пазари (например, без продажбата на роби или на COVID-20); като гарнитура – без рентиерство и наследство. И сега най-важното: подобна икономика е възможна при предварителна координация (общ план) на основата на точни критерии и показатели (при ограничени природни и трудови ресурси)xiii, но и при пълното отсъствие (без общ план) на координация.

Всяка икономика е в някаква степен „пазарна“. От този, който произвежда плодове и зеленчуци чрез собствен труд и без чужда подкрепа (не само за собствено потребление, но и за продажба), през този, който е голям земевладелец-латифундист (10-те най-големи земевладелци в САЩ притежават общо над 52 млн. декара земи и получават субсидии от държавата за царевицата според класацията на The Land Report xiv; в България положението е почти същото - тук 1.5% от стопанствата управляват повече от 82% от общата земя в страната xv, а най-големият български латифундист обработва общо 2 400 000 декара земеделска земя и за 2010 г. общо фирмите му са получили субсидия в размер на 38 198 966 лв  xvi) и чак до Илон Мъск (който разполага с над 185 млрд. долара в началото на 2021г., следван от Джеф Безос с 184 млрд. долара и т.н.).

И като продължение: Мъск и Безос могат да си напазаруват обществено положение (лобиране пред политици, дарения за партии, пратеници на високи управленски постове, които да изпълняват заръките им и т.н.); българските латифундисти могат да си „поръчат“ по същия начин изгодни субсидии, ниски тол такси, хубави пътища до своите оазиси и т.н. Така че заклинанието „Пазарна икономика – да! Пазарно общество – не!“ е също толкова ефективно, колкото, да кажем, подобно заклинание „Равенство – да! Неравенство – не!“ при доминираща капиталистическа пазарна икономика.

„Пазарното общество“, каквото и да значи това, е иманентно присъщо на капитализма.

 

    7. Какви са вижданията за социалистически проект у нас - чрез форми на социализация на икономиката и обществото с перспектива демократичен социализъм или въз основа на носталгията по държавния социализъм?

 

Въпросът съдържа много ценно признание, а именно че има голяма носталгия към „реалния социализъм“ от времената на НРБ и СИВ, независимо от „отклоненията“ и „дефектите“, които са могли да бъдат „ремонтирани“. Да, за много хора, особено за тези, които са 60+ години и помнят, миналото изглежда по-добро, по-справедливо, по-свободно (особено за развитието на личността) и даже по-културно (!) от настоящето.

Общите форми на сегашния „социалистически проект“ при транснационален капитализъм наподобяват бански костюм на фона на януарска зима. А именно: проектът на социалистическите партии, клонящи към социалдемокрация, е преразпределителен капитализъм, „капитализъм с човешко лице“, змия с човешка глава.

По-добрите варианти за бъдещето, които са възможност за социалистите (очистени от сиромахомилски, либералдемократски и социалдемократски влияния) и обединената левица са прокарването на система от комплексни целеви програми за 15-20 годишен период: за демографско развитие, за опазване и възпроизводство на природната среда, за социално равенство на достъпа, за развитие на структурата на националната икономическа система и т.н. И като продължение, за „социализъм на включването“.

 

 Какви са възможностите и ограничителите на „външния фактор“ за реализацията на социалистически проект в България - член на ЕС и на НАТО, като страна, пресечна точка на приоритетни геостратегически интереси в трансформиращия се многополюсен свят?

 

Ако България не се съобразява с основните играчи, особен към тези, на които принадлежи 99% - Европейския съюз, рискува да й изключат контакта от щепсела, т.е. да й спрат захранването, да й наложат санкции и да й намалят показно съучастието в общите решения.

И сам воинът не е воин; но ако България търси подобни на себе си „приятели“ и такива със сходни интереси, колективното действие може да бъде по-продуктивно, макар и в някакви скромни рамки. По-добре под чадър, отколкото гол на леден дъжд.

Не е тайна, че страната ни се учи в движение, идеята за Западните Балкани е ценна сама по себе си; идеята че не само Берлин и Вашингтон са „винаги прави“, но и че с Русия, Турция и Китай, например, също трябва да отстояваме позиции на един мирен свят, без незаконни санкции и сходни интереси за равенство, също намира добър прием на българска почва. „Ледът се пука, господа политици!“

 

    1.    Какъв е пътят на българския социализъм през изминалите 130 години – исторически постижения и поражения?

 

Може България да се е включила в системата на капитализма твърде късно – чак след Освобождението, но някои от най-известните теоретици на социализма като Димитър Благоев и най-известните дейци на международното работническо движение (и комунисти, които приемат че социализма е първата фаза на бъдещата социално-икономическа система) като Георги Димитров, са жалони за бъдещето, които не могат да бъдат пренебрегвани, освен от водачи-слепци.

Прибавете към това онези години след Втората световна война до 1990 г., които изведоха България от групата на най-слабо развитите страни (по-късно започнал капитализъм) и я вкараха в горната подгрупа на средноразвитите страни – това е такъв практически опит, който малцина страни притежават.

Най-важното е че и социалистическата теория, и социалистическата практика, независимо от резонните окайвания на съдбата на България, оставят трайно своя отпечатък, чрез който изпреварваме в много отношения и САЩ, и други развити страни: годишен платен отпуск (САЩ нямат) и 40 часова работна седмица; дългосрочен платен отпуск по майчинство (САЩ нямат, други страни имат по-кратък срок); обществена пенсия за стаж и възраст; безплатно или символично платен достъп до обществено образование и обществено здравеопазване и т.н. И нещо, което боде очите на реставраторите на капитализма: високата култура от времената на „реалния социализъм“ – книги, филми, музика и т.н., които остават ненадминати по количество и качество; чалгата, „миските“, „мисирките-преститутки“ и откровената простащина на управляващите са чудесна илюстрация на постиженията на „реалния капитализъм“.

 

    2. Какви са подходите и формите за изграждане на широко ляво движение въз основа на социалистическите ценности, закрепени в Програмата на БСП „Свободни граждани; Справедлива държава; Солидарно общество“ – свобода, справедливост, солидарност, равенство, мир, труд, хуманизъм, хармония между човека и природата, родолюбие?

 

„Демократична левица“, „Коалиция за България“, по-късно „БСП за България“, имената – едно след друго разкриват физиономията и обхвата на организацията. Широката организация на левицата най-точно се изразява в „Демократична левица“; „Коалиция за България“ е най-неопределено като съдържание – за каква точно България?; „БСП за България“ е най-стесненото като формирование, а наименованието е претенциозно и нарцистично – 99% от гражданите не знаят кои са „другите“ от коалицията.

Ценностите, заложени в Програмата на БСП, са едно на ръка; те може да са прекрасни и приемливи за известните 99%. Другото, което също е важно, е авангарда на партията (все пак хора се сдружават с други хора в коалицията, а не само парадните ценности са важни); пак по този повод, никой не може да си представи Димитър Благоев или Георги Димитров като членове на Българската капиталистическа партия, но и никой не може да си представи милионери и едри новобогаташи в ръководството на Българската социалистическа партия. А такива присъстват и то не един или двама, това е проблем на възприятието; колко е делът на работниците в това ръководство? Накрая, водачеството също е казус, все още е видимо повече като „анти-ГЕРБ“ и с „идеи на парче“, отколкото с ясна посока на движение.

Ако БСП желае искрено Modvs Vivendi с левицата (а това „моментът“ го иска!), трябва да размисли както върху наименованието на коалицията, така и върху минималната програма, която да позволи разширяването на контактната територия, а също и върху контактьорите от и с БСП. Проблемите не са равни на тези на Мечо Пух („Колкото повече, толкова повече“), а се коренят в привлекателността и чистотата на бъдещите партньори, в това отношение е необходима повече хигиена, даже повече, отколкото към COVID-19.

 

Дано се случи!

 

 

i И до днес теорията за еволюцията се разглежда доктринерски и „политкоректно“, като „…катастрофата, която теорията за еволюцията е причинила на планетата“. Цитирано по: Петков, Елиян. Общественото приложение на еволюционната теория. http://www.homeschoolingbg.com/index.php?id=52

ii Оруел, Джордж. Не оставяй аспидистрата да увехне. Издателство „Кръг“, С., 2021 (първо издание на езика на оригинала: 1936 г.).

iii https://www.worldometers.info/world-population/ (проверено на 26.1.2021 г.)

iv https://ourworldindata.org/economic-growth (проверено на 26.1.2021 г.)

v Гор, Ал. Неудобната истина: проблемът за глобалното затопляне и какво можем да направим за разрешаването му. Издателство „Младинска книга”, С., 2008 (2006).

vi Мейсън, Пол. Посткапитализмът. Пътеводител за нашето бъдеще. Издателство „Изток – Запад“, С., 2016 (2015).

vii Селени, Иван. От държавен социализъм към посткомунистически капитализъм. Издателство „Изток-Запад“, С., 2019.

viii Тъй като Fortune 400 съответства на най-богатите 0,00025 процента от домакинствата в САЩ, може би „пролетариатът“ може да бъде определен като най-ниските 99,99975 процента?

ix Стиглиц, Джоузеф. Цената на неравенството. Как днешното разделено общество застрашава бъдещето ни. Издателство „Изток-Запад“, С., 2014 (2012); Пикети, Тома, Капиталът ХХI век. Издателство „Изток-Запад“, С., 2018 (2013).

x Дуранкев, Боян. 30 години „преход“. От къде тръгнахме, докъде стигнахме и алтернативи за бъдещето. В: „Преходът” – очаквания и реалности“. Издателство „Авангард Прима“, С., 2020, с. 60-71.

xi Дуранкев, Боян. Десницата, левицата и алтернативите пред нашето общо бъдеще. Списание „Ново време“, Брой 7-8, юли-август 2020, с. 35-50.

xii Дуранкев, Боян. БСП и левицата: поуките от миналото, решенията за бъдещето. В: „Политически хоризонти“, Бр. 5, Октомври 2020, с. 23-48.

xiii Науката отдавна е намерила нужното решение. Виж по-подробно: Матеев, Е., Структура и управление на икономическата система. Второ издание. Издателски комплекс на УНСС, С., 2015.

xiv https://landreport.com/americas-100-largest-landowners/ (проверено на 28.01.2021 г.)

xv България на три ферми. https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/2017/05/12/2969394_bulgariia_na_tri_fermi/

xvi https://news.bg/economics/rzs-razkri-oktopoda-v-zemedelieto.html

 

 

Източник:  списание „Ново време“, бр. 1-2, 2021

 

 

 

 

 

Долу лапите на атлантизма от Трети март! – Симеон Миланов

Преди няколко дена изразителите на волята на реалния (не конституционният, а реално властвуващият чуждестранен) суверен у нас, а именно Атлантическият съвет, написаха грозна и гнусна публикация, която има за цел да напада националния празинк на България - 3 март. Според съпредседателя на Атлантическия съвет, доц. д-р Момчил Дойчев, 3-ти март не трябвало да бъде национален празник на България.

В седем доста неясни и мъгляви точки, политологът от Атлантическия съвет се опитва да се аргументира, защо 3-ти март не трябва да бъде празник на българите. Според него той не само, че не обединявал и сплотявал българите, но и бил пълно отрицание и поквара на критериите за сплотен и вдъхновен народ.

Така например, той твърди, че на 3-ти март 1878 година, Русия и Османската империя подписват предварителен, а не окончателен договор за мир, поради което споразумението от Сан Стефано едва ли не няма никакво значение. Това, което лицето Дойчев не разбира или не иска публиката му да разбере е, че макар и действително прелиминарен, Санстефанският мирен договор е първото международно споразумение, на което България фигурира отново на картата след близо пет века на, както евроатлантиците казват, "османско присъствие". Фактът, че подписването на Санстефанският договор се проточва сравнително дълго време е ясно показателен, че това не е просто формален акт, а съвсем реални преговори между Петербург и Цариград.

И точно, защото преговорите между от една страна граф Игнатиев, княз Алексей Церетелев и други, и от друга страна външният министър Сафвет паша вървят бавно, като турците в типичния си маниер се опитват да протакват (знаейки, че могат да разчитат на подкрепата на западните сили и особено Англия и Австро-Унгария), се налага руснаците да придвижат голям отряд от 10,000 войници близо до османската столица. Дори руската главна квартира се мести от Одрин в Сан Стефано, за да се покаже на турците, че номерата и протакванията няма да проработят.

Ако, както евроатлантиците и русофобите у нас твърдят, Санстефанският договор е без никакво значение, то защо османците със зъби и нокти спорят по всеки въпрос? Защо делегацията на Османската империя настойчиво възразява срещу очертаните от руснаците граници на новосъздадената българска държава? Нали, според нашите съвременни евроатлантици, приятели на САЩ, Турция и други стожери на справедливостта, договорът няма никакво значение? Защо тогава преговорите за постигането на този договор са толкова мъчителни и османците се борят за всяка точка?

Да, факт е, че и в Петербург и в Цариград са наясно, че великите сили ще преразгледат договора и дипломатическата битка тепърва предстои. Но именно на 3-ти март в Сан Стефано са положени основите на възродената българска държавност.

Впрочем, показателен факт е, че след Освобождението 3-ти март се чества възможно най-тържествено. Забележете, в епохата на личните авторитарни режими на Фердинанд и Борис Сакскобурготски, които родните евроатлантици и антикомунисти така величаят обикновено, 3-ти март се чества! Едва ли някой може да изкара Фердинанд Сакскобурготски или Борис III русофили, комунисти и агенти на НКВД и ГРУ? Въпреки че за нашия евроатлантически гений, Бог знае само какво е възможно.

След това доцентът-атлантик продължава с хулите си срещу нашия национален празник, като казва, че не трябва да го отбелязваме, защото в Сан Стефано не присъствали българи.

Но доц. Дойчев, ще ни кажете ли кои и какви българи могат да присъстват през 1878 година на подписването на мирен договор между две империи? България не е съществувала от 500 години, след като нашите атлантически съжителстващи приятели османците я унищожават през 1396 (или 1422) година. Към 1878 година няма български дипломати. Няма български институции. Няма как да бъдат допуснати българи в Сан Стефано, защото България не е субект на международната система. И точно заради това, ние българите, за разлика от атлантиците, празнуваме 3-ти март - защото след тази дата българската субектност се завръща отново!

Трета точка на доцента е, че 3-ти март утвърдил "неосъществимия мит за Сан Стефанска България". Тя била очертана с оглед на "чужд стратегически интерес". Много интересно, какви са били стратегическите интереси на българите по това време? Нека доцентът ни каже дали те са съвпадали с тези на любимата му Англия, която в Берлин най-яростно настоява за разбиването на "неосъществимия" "мит" за Сан Стефанска България.

Така или иначе, Русия е имала стратегическите си интереси и желание за присъствие на Балканите, но нима това е грях? Нямат ли днес американските приятели на доцент Дойчев също стратегически интереси на Балканите? Или бомбардират полуострова с обеднен уран само по хуманитарни съображения?

За наше българско щастие, руските стратегически интереси съвпадат с българските. И в това няма нищо лошо. И да, Сан Стефано е идеал, защото въплащава мечтите на българските възрожденци за една свободна България на територията на трите ни изконни историко-географски области - Мизия, Тракия и Македония. Това, че този идеал не се осъществява е продукт преди всичко на брътвежите и интригите на британската, австро-унгарската и в по-малка степен германската дипломации.

Но войната не може да се свежда само до желанието на Русия да вкара в своята геополитическа орбита балканските славяни, най-важни от които са българите. Добре известно е, че в началото на войната в Петербург има сериозни съмнения дали Руската империя е готова за реванш срещу османците, имайки предвид загубата в Кримската война и опасността от нова англо-турко-френска коалиция (своего рода предшественик на любимото на Атлантическия съвет НАТО). В управляващите кръгове в Петербург, сред някои има сериозни настроения, които са против войната с Османската империя.

Освен това, това, което непознаващите руската история и общество от онази епоха наши атлантици и драскачи в България не знаят, е, че друг мотив за обявяването на война на Османската империя от страна на Русия, се дължи и на обществените настроения в нея. Никога преди или след това, славянофилското течение и настроения не са били толкова силни в Русия. Цялата руска преса - либерална и консервативна изразява най-дълбокото съчувствие на руснаците към поробените българи.

Това е все пак и епоха, в която Руската империя претърпява сложни социални и обществени промени, които разтърсват цялото руско общество. И точно заради тези промени, опасните революционни течения и обществените настроения в страната, от имперското правителство са принудени да обмислят сериозно войната срещу Турция за българската кауза.

Всеки историк и изследовател, който се интересува от руската история, печат и общество от онази епоха е наясно, че именно общественото мнение в Русия, изиграва огромна роля в решението на император Александър II да обяви война на Високата порта и да изпрати стотици хиляди руснаци и други жители на империята да се сражават на Балканите (и в Кавказ).

По-нататък, атлантическият доцент твърди, че "митът за Сан Стефанска България подменя идеала за чиста и свята република". Този "мит" бил особено вреден днес, "когато патриотарството и безмозъчният популистки национализъм се опитват, за съжаление доста често успешно, да подменят демократичния патриотизъм и републикански идеал".

Аз честно казано, уважаеми читатели, не разбрах какво лицето Дойчев има предвид. Кой е този "републикански патриотизъм", който е по-различен от патриотизма на хората, които честват и почитат Трети март? Нима на 3-ти март празнуват монархисти, в противовес на републиканци? Не мисля.

Естествено доцентът най-вероятно се опитва да направи разграничение между това, което според него е "безмозъчен национализъм" и идеологически неолибералните доктрини, които се изповядват от Атлантическия съвет. Иначе казано, не трябва да празунаваме трети март, защото не съвпада с идеологическите догми на (без)родните атлантици. Не е неолиберално. Не е троцкистко. Не е джендър френдли. Не е "инклузивно" и "мултикултурно".

Това много напомня на реториката в окупирана Германия, където единствената легална форма на патриотизъм е т.нар. "конституционен патриотизъм" - т.е. безпрекословната подкрепа на лоялните бюргери за наложения от Съединените щати органически устав (а не конституция) на съвременна Германия.

Изненада ли е, че реториката на американските "приятели" в Германия и България си прилича? Едва ли.

Освен това, според Дойчев, националният ни празник утвърждавал комплекса на българите за малоценност. Истината е, че тук е прав - сред част от българите има наистина комплекс за малоценност. Но не е този комплекс за малоценност, който от Атлантическият съвет смятат, че имаме. У нас съществува една клика от псевдоинтелектуалци, не повече от 1-2-3 % от населението, която изпитва един вечен комплекс за малоценност. Те се комплексират от това, че българите "не сме като американците", "като европейците". Комплексират се, че не сме католици или протестанти, а православни. Комплексират се, че пишем на кирилица (вторият най-любим президент на атлантиците след Плевнелиев - Петър Стоянов дори беше казал, че трябва да се води дебат за приемането на латиницата). Комплексират се въобще, от всяка изконно българска черта и характеристика, която не съвпада в техния полиран и изчистен образ, които си въобразяват, за една несъществуваща и имагинерна западняшка България, която ще бъде абсолютно идентична със западните страни и во веки веков лоялна на НАТО и САЩ.

Но господа атлантици, и аз и вие знаем, че това е само блян на "умните" и "красиви" хорица от няколко централни софийски улици. България има собствена уникална култура, история, вяра и път, които са различни от западните и "европейските". И да, българите и руснаците имаме много общо и сме част от една и съща цивилизация. В този смисъл, както често обичам да казвам, цивилизационният ни избор е направен от княз Борис-Михаил Покръстител през 9-ти век, а не от Соломон Паси през 2004 година.

Тъй че не ние българите имаме комплекс за малоценност. И доколкото той съществува, не е създаден от празнуването на нашето освобождение от Османската империя, което се отбелязва на 3-ти март. Комплекс за малоценност имат атлантиците у нас, които не могат да се примирят, че българинът е православен, славянин и балканджия и празнува национален празник, който не се вписва в картинката на геополитическата агресия на НАТО и САЩ срещу нашите цивилизационни братя, руснаците.

Освен това, съпредседателят на Атлантическия съвет твърди, че 3-ти март разделял българите на "русофили" и "русофоби". Не господа атлантици, националният ни празник не ни разделя на "русофили" и "русофоби". Атлантическите неолиберални хунвейбини, които се стараят да се харесат на шефовете си и да заработят грантовете го правят.

Така или иначе, обикновено за "русофоби" у нас се определят хора, които не харесват Русия точно заради тези й културни, цивилизационни и обществени черти, които тя всъщност споделя с България и българския народ. В този смисъл русофобите у нас могат да бъдат приравнени на българофоби, дори и сред някои от тях това да е от някакъв криворазбран псевдо-национализъм, свързан с Първата и Втората световна войни.

Българите не са разделени от трети март на "русофоби" и "русофили", а на български патриоти и прикрити или неприкрити българофоби-атлантици. Едните обичат родината си България, вписват се в националната си българска култура, уважават в здравословна степен Русия, обичат братския руски народ и се прекланят пред тези, които загинаха за свободата ни, без да бъдат сервилни към Руската федерация (каквито са атлантиците пред Съединените щати и агресорския военен алианс НАТО). Как можем да не се прекланяме пред хилядите руснаци, които се записаха като доброволци за войната срещу Османската империя? Как можем да не се прекланяме към тези, благодарение на които се появихме на картата след пет века най-отвратителна чуждоземска тирания?

Българите знаят много добре, че ако не беше Руската империя, дори и тя да е имала геополитически интереси (което явно не е грях, ако става въпрос за интересите на САЩ или Англия), можехме да споделим съдбата на арменците, от които милиони бяха избити от "съжителстващите" и "толерантни" османски турци.

Нашето уважение към Русия (включително желанието ни за приятелски и добросъседски отношения в 21-ви век), обичта ни към идентичния ни по език, култура, вяра и дори и кръв руски народ и почитта ни към руските войници, офицери и казаци, които се сражаваха при Плевен и на много други места, не е сервилност и не е комплекс за малоценност. Уважението и братските чувства могат да съществуват само ако първо си даваме сметка за собствените си интереси и да, не е задължително те да се припокриват на 100 % с интересите на руския народ и държава - нито сега, нито през вековете. Но важното е, че по-дълбоки неща ни обединяват, отколкото ни разделят.

Но да се върнем на патриотите и българофобите. От едната страна описах патриотите. От другата са българофобите. Те мразят Русия, но по същество всъщност мразят България. Русия не била достатъчно западна и европейска за тях, поради което я мразят. Но по същата причина имат комплекс за малоценност и за България. Често с подигравка те наричат РФ "Руслямска държава", защото в Русия днес православните ценности и култура преживяват нов разцвет. Но именно поради същите залегнали и у нас българите православни ценности и култура, нашите атлантици се гнусят от собствения си народ. Мразят руснаците, защото не са модерни и не пишат на латиница, но мразят и собствения си народ, че изпада в "мракобесно" упорство и държи за славянската азбука, създадена по нашите земи.

Те искат да ни вземат Трети март не само, защото този празник не се вписва в наратива на геополитическата конфронтация, но и защото те, няколкото хиляди атлантици у нас, са тези, които изпитват комплекс за малоценност.

Между другото, случайно ли е, че тържествата за националния празник на Шипка са отменени, уж заради Ковид-19, но пък няма никакви проблеми да ходим на кръчми?

Не, не е случайно - това е новата атлантическа "България" (кавичките са нарочно сложени). Или поне привнесените по изкуствен начин и от чужбина тела в националния ни организъм, искат да я направят такава. Но няма да успеят. Българинът няма да им даде нито 3-ти март, нито Шипка, нито вярата и историята си!

 

"И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,

спомня тоз ден бурен, шуми и препраща

славата му дивна като някой ек

от урва на урва и от век на век!"            

 

 

 

 

 

Източник: Поглед инфо, 01.03.2021                          

 

 

 

 

Антиучебниците – Велиана Христова

Не трябваше ГЕРБ да правят в парламента разпра за съдържанието на учебниците по история и литература. Това, което се учи в училище, е престъпление. Престъпление на управниците, които не управляват, а властват. Съдържанието на учебниците бе наложено силово. И нека не ми обясняват, че съдържанието се пишело от учители и експерти от БАН, защото не е вярно - диктатът над авторите бе изцяло политически и на практика наложен от МОН чрез едни христовци и келбечевки. Забравихте ли ги?

Историята в училище е сведена до открит антикомунизъм и русофобство. Което е от Русия, е мерзко, авторитарно и престъпно; ни фашизъм, ни антифашизъм в България няма, няма хиляди избити през 1923 и 1925 г.; няма 11 300 евреи, пратени на смърт от българските власти... Да не говорим, че за социализма не трябва да се промъкне ни една положителна думичка, колко пъти МОН спираше написаните от професори раздели по темата! Децата трябва да знаят не това, което е било, а това, което днешните идеолози им отреждат да знаят. Другото е табу, каквото дори при Сталин не е имало. Поне да бяха оставили "Клим Самгин" на Максим Горки, та да знаят младите какво е то, истинското дисидентство.

Нека от ГЕРБ да спрат да дитирамбят, че и с образованието в пандемията се били справили най-добре в света. Децата ни и присъствено няма как да се образоват като хората, понеже няма да знаят дори кой победи Хитлер във Втората световна война. Американчетата не знаят, нашите трябва да ги настигнат. И кой прати "История славяноболгарска" на Паисий чак в IX клас? Кой премахна целия цикъл "Крали Марко"? 

И от литературата е сготвен един хубав тюрлюгювеч. От творчеството на прекрасните и световно известни български писатели и поети е изтръгната същността му - социалната и революционната насоченост. Кой и защо извади от учебниците гениалната публицистика и памфлетите на Ботев, фейлетоните на Алеко, драмите на Яворов? Били неразбираеми за днешните деца, а фейлетонът не бил литературен жанр! Сериозно? Кой разпарчетоса "Бай Ганьо" и премахна от учебниците най-парливите текстове? Кой представи Смирненски с "Теменужка", вместо с "Ах, летете ескадрони!"? Що се смеете, когато гимназисти уверено обясняват, че Гео е написал "Септември" за Априлското въстание? Радвайте се, че Гео Милев все още не е изваден от учебните програми. Кой, господа от ГЕРБ, натрапи т.нар. групиране по теми, в което Вазов, Яворов и Смирненски се учат не по хронология и според епохата, а заедно с Джералд Даръл и не знам си какви домашни животни! По каква логика Черноризец Храбър се учи заедно с Бокачо, а Смирненски - с Марк Твен? Каква литература, каква българщина, какъв патриотизъм, нищо такова не остави ГЕРБ в българското училище.  

Учителите били свободни да избират учебника. Да, свободни са - да избират варианти на едно и също, което програмите на МОН са наложили. Първа работа на новата власт след изборите е да промени учебните програми и учебниците.

 

 11 февруари 2021

Антон Иванов - Стареца

Наричаха го Стареца. А не беше стар. Бе взел от мъдростта на Дядото, от общителността на Майстора, от политическата прозорливост на Георги Димитров. И тримата му бяха учители.
Още 18-годишен, той се опиваше от обаятелното слово на Димитър Благоев в заседанията на Х конгрес на Българската работническа социалдемократическа партия през юни 1903 г. в Русе. За да присъства на този конгрес, беше избягал от занятията в Огнярското училище на Дунавския флот, в което е курсант. В тайния политически кръжок "Искра", сформиран в него, бе получил първите си знания по политическа икономия и философия. Пак там се е зародил и стремежът му да участва в борбата за по-добър и по-справедлив живот. Това не бе случайно. В жилите му течеше бунтовната кръв на Иван Бората, който през славния априлий 1876 г. бе воювал с пушка в ръка за свободата и бъдещето на България. И ето -
 
неговият шести син

вече е тръгнал по стъпките му. Заедно с младите социалисти в училището и той протестира срещу нередностите в него, бори се за по-добри условия и зачитане на човешките им права. Офицерите разбират, че това е организирана дейност и почват да търсят инициаторите на "червената опасност". Виновниците бързо са издирени и вината им доказана. Сред тях е и курсант Антон Иванов. Следва съд и присъда, която според военния устав не може да бъде лека. Един умен французин обаче - капитан първи ранг Пишон, който тогава е началник на флота, предвижда по-дълбоко последиците и посреща водещия следствието с убийствен сарказъм:
- Браво, мосю капитан! Разкриваме конспирация във флота на княза и бързаме да демонстрираме това. Как мислите, ще ни похвалят ли? Няма ли да се запитат висшестоящите къде сме били ние и как сме допуснали да се организира под носа ни такава конспирация? Скандал!
И следствието е потулено. В документите му вече фигурират някакви "момчешки глупости", за които виновните са наказани със строго мъмрене и арест от 15 дни. Ала за курсант Антон Иванов, който се е оказал най-пламенният подбудител на "момчешките глупости", няма място повече в огнярското училище. Изпращат го да изкара стажа си във Варна на крайцера "Надежда".
Но може ли да се изгаси лумналият огън в душата на революционера? И на крайцера "Надежда" скоро запламтява нова "Искра" със същото съдържание и същите цели, в която броят на участниците от ден на ден все повече нараства. Но Антон разбира, че тяхната дейност не бива да се разгръща откъснато от голямата борба на партията. Затова всяка вечер, щом офицерите се приберат при семействата си, отива в Народния дом на социалистите, където са Христо Кабакчиев, Матю Кербел, Еньо Марковски, Петко Напетов... Той им разказва какво върши с другарите си на крайцера, те го напътстват какво да прави по-нататък, а през 1904 г. го приемат в своите редици. Ала

не му било отредено да стане моряк

За царската флота хора като него са опасни и нежелани. Затова през есента на 1907 г. е уволнен и скоро се озовава в София. За човек с неговото досие обаче трудно се намира работа. А и бдителността на полицията е голяма и го следва по петите. Ето защо назначенията му в службата за поддържане на градския водопровод, а после и във фабриките "Струг" и "Работник" скоро се отменят. Най-после се задържа в Софийската железопътна работилница. Щом свърши работният ден, отива в Партийния дом на ул. "Цар Симеон" 116. Там опознава отблизо Димитър Благоев и Георги Кирков. Слуша ги жадно, а те скоро го обикват и оценяват качествата му. Затова, когато се учредява Металоработническият съюз, единодушно го препоръчват за негов секретар. На този пост остава 12 години. През това време Антон Иванов общува всекидневно с работниците, а вечер често посещава малките гостилнички и кръчмички, където трудовите хора се отбиват да изпият чаша вино и да споделят неволите си. Там той подхваща непринудена раздумка за тежките условия на работа, за злополуките, които често са поради липса на мерки за безопасност, за своеволията на чорбаджиите, уволненията и гаврата с жените... Постепенно разговорът се насочва към изхода от това положение, към необходимостта от организирана борба и подкрепа на инициативите на съюза.
Самият Антон Иванов едва ли е подозирал, че има още един талант - публицистичният. Разкрива го необходимостта от подходящ човек, който да оглави съюзния вестник "Металоработник". Като негов редактор и автор на много от материалите му, той превъплъщава ораторското си дарование с ярко печатно слово, което превръща вестникът в остро оръжие за политическо въздействие на металиците. Това, както и цялата му синдикална дейност, се забелязва от началниците в железопътната работилница и скоро той е изгонен от нея - за "социалистическа агитация". Става деловодител на Общия работнически синдикален съюз. Всъщност думата "деловодител" съвсем не изразява съдържанието на тази длъжност, защото тя обхваща изпълнението на много от основните задачи на сдружението. Тук се

среща с третия си учител - Георги Димитров

секретар на съюза и става негов пръв помощник.
Междувременно още през 1910 г. Антон Иванов е включен в Софийския комитет на БРСДП (т.с.) и оттогава до края на живота му неговият път е свързан с партията. От 1918 до 1923 г. е секретар на столичната й организация, от 1922 г. е член, а от 1935 - секретар на ЦК на БКП. Когато избухва Първата световна война, той е мобилизиран, но не на стария боен кораб, а като локомотивен монтьор в Скопие, после в железопътното депо на Радомир. И там обаче не забравя партийния си дълг - активно участва в антивоенната пропаганда, разпръсква нелегални позиви сред войниците, разяснява им коварната политика на Кобурга, който тласка към гибел армията и народа. А когато през 1918 г. въстаналите войници се втурват към Радомир, той поддържа пряката връзка на партията с тях. Нерадостният край на Радомирската република не намалява нито вярата, нито боеготовността на закаления революционер. Щом почва подготовката на Септемврийското антифашистко въстание, се включва в Софийския военно-революционен комитет. Но и полицията не спи. На 21 септември арестува и него. Месец и половина жестоки инквизиции, затвор - повече от година без съд и присъда. След още една година е освободен под гаранция от 20 000 лв. Ала всички знаят прийомите на тогавашните властници - освобождават те от полицията или затвора и те убиват от засада. Затова с решение на ЦК на БКП Антон Иванов бързо напуска страната и отива в СССР. Там е избран за член, а после и за секретар на Задграничното бюро на ЦК на БКП. Включен е и в Изпълнителния комитет на Профсъюзния интернационал. Гласува му доверие и съветската власт - през 1926 г. е изпратен в Цариград като консул в съветското представителство. После пътят му на нелегален партиен функционер го отвежда във Виена и Берлин, където прекарва 4 години. За да усъвършенства своите знания и да върши по-добре работата си, постъпва в Международната ленинска школа в Москва. Завършва я с отличие, поради което е привлечен на работа в Коминтерна, а по-късно става преподавател и завеждащ отдел в Международния университет за малцинствени дейци от западните страни.
Ала над Европа надвисват тежки облаци и интернационалният дълг отново го зове на път - отначало във Франция и Унгария, после в Испания, където се води гражданска война. Идва и мечтаният момент - завръщането му в България, 15 години след като е излязъл от нея.
В един ноемврийски ден на 1940 г. в семейството на Стойко Добрев на софийската улица "Доспат" 36 идва нов квартирант -

леко прегърбен, с тъмни очила и потропващ бастун

За властта той е Димитър Драганов, а за съратниците си - Стареца. Както съкварталците, така и полицията не подозират, че зад тази маскировка се крие Антон Иванов. Никой не знае и какъв огън се разпалва в привидно спокойната квартира, нито забелязват кога се промъкват в нея Трайчо Костов и Цола Драгойчева. Два дни и две нощи тримата обмислят подготовката на предстоящия VІІ разширен пленум на ЦК на БКП, на който през февруари с.г. ще се вземе съдбовното решение партията да оглави прогресивните сили в страната и да насочи още по-устремно борбата срещу монархофашизма. А фактът, че в новото Политбюро на ЦК на БКП е включен и Антон Иванов, го стимулира за още по-активна политическа дейност. Чрез донос на незнаен провокатор полицията вече е по дирите му. На 26 април 1942 г. го арестуват. И започват инквизициите - толкова жестоки, че дясната му страна се парализира и временно загубва говора си. Полицаите искат секретни сведения за партията и функционерите й, но той им дава само онова, в което е сигурен, че те вече знаят. Това още повече вбесява мъчителите му. А когато се разбира, че вече нищо не може да се изтръгне от него, военнополевият съд произнася присъдата си: смърт чрез разстрел. Същата, както и на другарите му Петър Богданов, Никола Вапцаров, Антон Попов, Атанас Романов и Георги Минчев.

 

 

Статия на Атанас Тончев във вестник ДУМА, 22 октомври 2014 г.

 

                                                Снимки  на  Антон  Иванов

 

 

 

 

Свързани  публикации:

 

Професионалният революционер Антон Иванов      

https://probuzhdane.wordpress.com/2022/01/10/profesionalniyat-revolyucioner-anton-ivanov/           

 

Предсмъртните писма на Антон Иванов

https://probuzhdane.wordpress.com/2023/10/30/pisma-na-anton-ivanov/   

 

Антон Иванов – забележителен революционер    

https://probuzhdane.wordpress.com/2019/03/16/anton-ivanov-zabelejitelen-revolyutsioner/

 

    

 

 

 

Нямаше и да сте чули за поета Вапцаров, ако той не беше комунист

Отново отбелязваме годишнина от рождението на любимия Никола Вапцаров. Знам, че ще го честваме предимно с цитиране на „Прощално“ и с манипулативния филм „Пет разказа за един разстрел“ и така от година на година, докато съвсем размием образа му и накрая няма да остане нищо за честване. Много удобно, нали? Особено за тези, които не искат днес да има хора с Вапцарова вяра в гърдите, срещу която „бронебойни патрони няма открити.“

Даваме ли си сметка обаче, ние - „бъдещите хора“, че повечето от големите творци, останали безсмъртни за поколения напред, са точно тези, които са свързали творческия с житейския си път и са отстоявали идеалите си, дори с цената на живота... Затова силата на произведенията му е достигнала и до нас. И не, Вапцаров не е изкуствено наложен след 9-ти септември 1944 година като велик поет. Неговата поезия е пропита от постепенното му идеологическо развитие и без фалш отразява стремежите към една нова епоха.

Не е било нито трудно, нито необичайно в България да симпатизираш на комунистическите идеи в периода между двете световни войни. И за това изцяло допринасят не кои да е, а управляващите – монарси, елити, войнолюбци, сребролюбци и прочие. Младежта, идваща от мизерстващите и безпросветни маси е нормално да „мрази празните химери“ и търси алтернативи за по-справедливо устройство на обществото. А социалното творчество е един от способите за постигането му.

Искрената и жива поезия се разпознава лесно от читателите. Тя вълнува поколенията десетилетия наред. Такава поезия не се пише, без отношение, ей така между другото, на бели покривки в слънчеви дни. Такава поезия слиза при народните проблеми, изстрадва се и се пише като „краднем от съня си“. Аз не се сещам за друг по-цитиран български поет от него в ежедневни диалози. Епични са останали фразите му, които всеки от нас поне веднъж е използвал: „живот ли бе, да го опишеш?“; „борбата е безмилостно жестока“; „в мечтите няма цензура“, „той пеел човекът - това е прекрасно, нали“ „ний бяхме неизвестни хора от фабрики и канцеларии“; „аз дишам, работя, живея“; „какво тук значи някаква си личност“ „когато се наситя да те гледам, ще те целуна и ще си отида...“

Поетът Вапцаров не може да се разглежда изолирано от комуниста Вапцаров, без значение дали това ни харесва, или не. По същия начин не може да четем и разбираме творчеството на Ботев, без да отчитаме факта, че е революционер и участник в национално-освободителното движение. Както и не може да не свързваме творчеството на Гео Милев с контекста на Септемврийското въстание от 1923г. Пак без значение дали на някого му се нрави това, или не. Във „времето на свободните избори и на защитата на всякакви права“, както ни се рекламира настоящето, нека оставим правото на загиналите творци поне да бъдат помнени такива, каквито са били.

Но не може. Било лошо Вапцаров да се развява като антифашистко знаме, защото означава, че все пак е имало фашизъм, срещу който да се бори, заедно с други като него. Защо тогава Великобритания може да развява майор Томпсън като антифашистко знаме, а Испания – Федерико Гарсия Лорка? След края на Втората световна война за всяка страна е добре дошло да се изтъкне като сила, която е имала местна антифашистка съпротива. Ние обаче оставяме да прашясва, заключено в килера на неолиберализма, антифашисткото знаме Вапцаров и развяваме друга „истина“ за него, че сакън, да не попадне случайно в ръцете на днешните подрастващи.

Тогава ще сме поставени в сложната позиция да им обясняваме как така четвъртият по популярност училищен патрон след: братята Кирил и Методий; Ботев и Левски, е комунистът Никола Вапцаров. Но ние вече имаме опита на 30 години преход. Знаем, че ако някоя историческа личност не е угодна на властта – тя просто я премахва от учебници, имена на улици и учреждения, като я хвърля в забвение. Ако на властта не й се рискува, заради посягането върху някоя конкретна личност, да настане обществен вой, тогава задейства операция подмяна. Тук на помощ винаги ще се намерят режисьори като Костадин Бонев, да свършат тази работа.

Вапцаров сякаш пророчески е визирал точно филма „Пет разказа за един разстрел“, когато е питал: „Какво ще ни дадеш, историйо.../Ще хванеш контурите само,/ а вътре, знам, ще бъде празно.“

Понеже поетът комунист им е толкова плашещ, заради своята политическа позиция, колкото и през 1942 година, решиха да го разстрелят още веднъж с въпросния филм. И за съжаление, опитите не се изчерпват единствено с него, същата тенденция се среща и в книгата "Третият разстрел". Най общо: режисира му се образ на объркан, депресиран, антисоциален, ненаясно със себе си, непризнат творец и неудачник, който понеже за нищо не става, решава да се доказва с антидържавно поведение и да застрашава собствената си държава, за което е осъден. Е, да бит е, докато е задържан, но забележете оправданието във филма– „всеизвестен факт е, че по тези географски ширини, полицията бие и до ден днешен.“ Без коментар. И изобщо, ще ме извините, но не мога да приема за сериозен документален филм, такъв, в който се правят с драматичния глас на Цветана Манева внушения от типа: „Малко след Коледа Бойка губи и второто си дете. На Никола Вапцаров му остават по-малко от шест месеца живот и тези шест месеца той ще бъде по-самотен от всеки друг.“ Толкова за филма подмяна.

Хайде, сега, ако още имате търпение, да ви разходя набързо през живота на Никола Вапцаров (ляво на снимката) - „човекът с широка душа“, както го описват приятелите му. Ще се спрем на някои от детайлите, които го превръщат в поет&комунист.

Разговорливо, чувствително и наблюдателно дете. Джобовете му приличат на просешки торби пълни с хляб и трохи. Помага в домакинството. Постоянно моли баба си и майка си да му разказват за подвизите на Ботев. Плаче, когато умира Иван Вазов, все стихове от Яворов са му на уста. Запознава се с руските класици и прогресивната литература, благодарение на Борис Майлер, изгонен през 1912 г. от царска Русия за революционна дейност.

В училище Никола е най-добрият в часовете по словопрение – водене на диспути по различни теми. Участва в рецитали и театрални училищни групи. Свири на мандолина. Услужва с моливи и тетрадки на по-бедните ученици от класа му.

На 10 години участва в първата си 1-майска манифестация в Банско. На 13-годишна възраст размишлява: „Турците отдавна са си отишли, но на нашите хора не им е весело.“

Вълнува се от развоя на Септемврийското въстание от 1923 година. През следващата година правителството на Александър Цанков закрива, поради финансови причини (а уж България била много заможна и просперираща страна по това време) училището в Банско. Семейството му трябва да плаща, за да учи Никола в Разложката гимназия. Там среща голяма мизерия в душни и нехигиенични класни стаи с по един малък прозорец, от който едвам се процежда светлина. Въпреки условията, измисля начини да повдига духа на съучениците си – чрез рецитали и театрални постановки. Става председател на въздържателното дружество в училището – единствената легална възможност по онова време за сдружаване на прогресивни младежи. Тогава отпечатва и първото си стихотворение „Към светли идеали“.

Докато следва в Морското училище във Варна, дава всичките си пари за книги и театри. Вечер тайно пише стиховете си. След Пирин обиква и морето – в късна нощ понякога излиза да се разхожда край него. Докато задълбочава техническите си познания, проявава все по-силен интерес към технологичното развитие в СССР. Събира и чете съветски списания на подобна тематика, а също и на литературна. Симпатизира на новата образователна система в Съветския съюз и я сравнява с българската.

На тържественото завършване на Морското училище Вапцаров е избран да държи реч от името на випуска. Из речта му пред всички началници и офицери се чува нещо, което е добре познато и на съвременните студенти в България: „От онзи детски ентусиазъм, който носеше всеки един от нас, не е останало нито следа. Всичко е рухнало. Ние си отиваме и една голяма част ще мине под безрадостния пряпорец на безработните, останалите ще си наложит компромиси... компромиси за хляба.“

Само че дори пред възможността да остане безработен Вапцаров не прави компромис със своите виждания и отказва да работи за известния системен всекидневник в. „Зора“, където баща му го урежда: „Аз, мамо, предпочитам да гладувам, но ще пиша само това, което харесва народът, а не Данаил Крапчев" (главният акционер и редактор).

Започват да се нижат години, в които работи сред машини и сажди. Машинен техник. Огняр в дъскроезницата на фабрика за хартия в Кочериново. Техник във фабриката на братя Бугарчеви. Огняр в Български държавни железници и в Софийски общински екарисаж. За известно време е председател на машинната секция при Дружеството на българските техници със средно образование в София, което използва, за да защитава интересите на членовете работници. Често остава и безработен.

Следи международното положение и се вълнува от политика. Произнася се срещу горенето на книги, организирано от хитлеристите през 1933 година. Разяснява на своите приятели и колеги – обикновени работници какво се случа на международната сцена. А по време на нощните смени пише красиви любовни писма на Бойка – жена му.

Увлича и сплотява работниците. В книжната фабрика, например, основава профдружество, на което става председател. Съдейства за организирането на стачки и протести срещу затварянето на работни места и лошите условия на труд. Бързо сред работодателите си печели славата на „комунист“ и „неблагонадежден“. При първи удобен повод е уволнен.

До такава степен му се носи тази слава, че когато журито в анонимен конкурс за поезия на сп. „Летец“ към Дирекцията на въздухоплаването отличава стихотворението му „Романтика“, във Военното министерство настава смут и се обмисля отмяна на решението на журито, за да не ги обвинят в симпатии към комунистите. В крайна сметка, е взето компромисното решение - на Вапцаров да се присъди втора награда.

Проблемите на живия живот кънтят от стиховете му. Затова са обичани и обикновените хора се припознават в тях. След всеки поетичен рецитал е викан на бис. По-късно след смъртта му сред партизанските отряди се четат и учат наизуст негови стихове. Член е и на редакционната колегия на вестник „Литературен критик“, до който пращат стихове много млади автори от цялата страна. Вапцаров им отделя специално внимание и им връща коментари с насоки по стиховете им.

Задържан е и е интерниран в село Годеч, заради участие в Соболевата акция през 1940-41 г, събирайки подписи в своя роден край за приемането на пакта за взаимопомощ и сътрудничество, предложен от СССР на България. На майка си обяснява, че това е в името на трудещите се хора и за предпазване от нова война. По този повод пише и стихотворението си „Селска хроника“ с известния призив: "Един е лозунга:/ Терора долу!/ Съюз със СССР!"

В произведението „Доклад“ отново си личат идеологическите разбирания на поета: „Аз мисля, че първата/ капка, която/ от своята кръв/ за света ще пролея,/ ще бъде за мойте/ поробени братя,/ ще бъде за Нея!/ И ти се опитай да спориш със мене. /Та аз за секунда, за миг/ ще те смажа./ Аз чувствам горещите думи на Ленин:/ "Прав е другарят Вапцаров" – ще каже.“

През 1940 година издава със заем от банката на името на Бойка Вапцарова, първата си и единствена книга „Моторни песни“ в 1500 броя. За автобиографично/програмно стихотворение поставя на първо място „Вяра“. Корицата е нарисувана от видния художник и негов приятел Борис Ангелушев. Девет стихотворения не минават през цензурата. А стихотворението „Огняроинтелигентска“ е орязано, като излиза без последния ред от: Честно ще умра като работник/ в боя ни за хляб и свобода/.

Книгата се раздава във фабрики, а някои я преписват на ръка, за да помогнат разпространението. Официалната критика е сдържана към новоизлязлата стихосбирка.

През 1942 година урежда нелегални срещи с пратеници от провинцията и ръководството на Военния център при ЦК на БКП, осигурява документи и оръжие на нелегални, пише и разпространява информационни бележки за истинското положение на Източния фронт. Арестуван е на 4 март 1942 година и е подложен на 4-месечни изтезания и разпити в полицията. Осъден е на смърт за противодържавни деяния по чл. 16 от Закона за защита на държавата и разстрелян на 23 юли 1942 година на гарнизонното стрелбище в София, заедно с още петима мъже - Антон Иванов, Антон Попов, Атанас Романов, Георги Минчев и Петър Богданов.

Няколко часа преди разстрела дописва втората строфа от „Борбата е безмилостно жестока“:

Разстрел, и след разстрела – червеи.

Това е толкоз просто и логично.

Но в бурята ще бъдем пак със тебе,

народе мой, защото те обичахме!

 

14 ч. – 23.07.1942 г.

Той и останалите осъдени на смърт, досущ като героя в неговата „Песен за човека“, запяват: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира.“

Днес, ако отидете в къщата музей „Никола Вапцаров“ в Банско, ще прочетете за края на живота му, че просто е бил разстрелян през 1942г. Никакви подробности, от кого, защо... историята и там е премълчана.

Там, където историята, дирижирана и подменяна от силните на деня, отказва да разкаже „на тях – на бъдещите хора“, че Вапцаров "храбро се е борил", ще им го разкажат неговите „Моторни песни“.

 

Габриела Панова

7 декември 2020