ПРОБУЖДАНЕ: Антон Иванов

Наричаха го Стареца. А не беше стар. Бе взел от мъдростта на Дядото, от общителността на Майстора, от политическата прозорливост на Георги Димитров. И тримата му бяха учители.
Още 18-годишен, той се опиваше от обаятелното слово на Димитър Благоев в заседанията на Х конгрес на Българската работническа социалдемократическа партия през юни 1903 г. в Русе. За да присъства на този конгрес, беше избягал от занятията в Огнярското училище на Дунавския флот, в което е курсант. В тайния политически кръжок "Искра", сформиран в него, бе получил първите си знания по политическа икономия и философия. Пак там се е зародил и стремежът му да участва в борбата за по-добър и по-справедлив живот. Това не бе случайно. В жилите му течеше бунтовната кръв на Иван Бората, който през славния априлий 1876 г. бе воювал с пушка в ръка за свободата и бъдещето на България. И ето -

неговият шести син

вече е тръгнал по стъпките му. Заедно с младите социалисти в училището и той протестира срещу нередностите в него, бори се за по-добри условия и зачитане на човешките им права. Офицерите разбират, че това е организирана дейност и почват да търсят инициаторите на "червената опасност". Виновниците бързо са издирени и вината им доказана. Сред тях е и курсант Антон Иванов. Следва съд и присъда, която според военния устав не може да бъде лека. Един умен французин обаче - капитан първи ранг Пишон, който тогава е началник на флота, предвижда по-дълбоко последиците и посреща водещия следствието с убийствен сарказъм:
- Браво, мосю капитан! Разкриваме конспирация във флота на княза и бързаме да демонстрираме това. Как мислите, ще ни похвалят ли? Няма ли да се запитат висшестоящите къде сме били ние и как сме допуснали да се организира под носа ни такава конспирация? Скандал!
И следствието е потулено. В документите му вече фигурират някакви "момчешки глупости", за които виновните са наказани със строго мъмрене и арест от 15 дни. Ала за курсант Антон Иванов, който се е оказал най-пламенният подбудител на "момчешките глупости", няма място повече в огнярското училище. Изпращат го да изкара стажа си във Варна на крайцера "Надежда".
Но може ли да се изгаси лумналият огън в душата на революционера? И на крайцера "Надежда" скоро запламтява нова "Искра" със същото съдържание и същите цели, в която броят на участниците от ден на ден все повече нараства. Но Антон разбира, че тяхната дейност не бива да се разгръща откъснато от голямата борба на партията. Затова всяка вечер, щом офицерите се приберат при семействата си, отива в Народния дом на социалистите, където са Христо Кабакчиев, Матю Кербел, Еньо Марковски, Петко Напетов... Той им разказва какво върши с другарите си на крайцера, те го напътстват какво да прави по-нататък, а през 1904 г. го приемат в своите редици. Ала

не му било отредено да стане моряк

За царската флота хора като него са опасни и нежелани. Затова през есента на 1907 г. е уволнен и скоро се озовава в София. За човек с неговото досие обаче трудно се намира работа. А и бдителността на полицията е голяма и го следва по петите. Ето защо назначенията му в службата за поддържане на градския водопровод, а после и във фабриките "Струг" и "Работник" скоро се отменят. Най-после се задържа в Софийската железопътна работилница. Щом свърши работният ден, отива в Партийния дом на ул. "Цар Симеон" 116. Там опознава отблизо Димитър Благоев и Георги Кирков. Слуша ги жадно, а те скоро го обикват и оценяват качествата му. Затова, когато се учредява Металоработническият съюз, единодушно го препоръчват за негов секретар. На този пост остава 12 години. През това време Антон Иванов общува всекидневно с работниците, а вечер често посещава малките гостилнички и кръчмички, където трудовите хора се отбиват да изпият чаша вино и да споделят неволите си. Там той подхваща непринудена раздумка за тежките условия на работа, за злополуките, които често са поради липса на мерки за безопасност, за своеволията на чорбаджиите, уволненията и гаврата с жените... Постепенно разговорът се насочва към изхода от това положение, към необходимостта от организирана борба и подкрепа на инициативите на съюза.
Самият Антон Иванов едва ли е подозирал, че има още един талант - публицистичният. Разкрива го необходимостта от подходящ човек, който да оглави съюзния вестник "Металоработник". Като негов редактор и автор на много от материалите му, той превъплъщава ораторското си дарование с ярко печатно слово, което превръща вестникът в остро оръжие за политическо въздействие на металиците. Това, както и цялата му синдикална дейност, се забелязва от началниците в железопътната работилница и скоро той е изгонен от нея - за "социалистическа агитация". Става деловодител на Общия работнически синдикален съюз. Всъщност думата "деловодител" съвсем не изразява съдържанието на тази длъжност, защото тя обхваща изпълнението на много от основните задачи на сдружението. Тук се

среща с третия си учител - Георги Димитров

секретар на съюза и става негов пръв помощник.
Междувременно още през 1910 г. Антон Иванов е включен в Софийския комитет на БРСДП (т.с.) и оттогава до края на живота му неговият път е свързан с партията. От 1918 до 1923 г. е секретар на столичната й организация, от 1922 г. е член, а от 1935 - секретар на ЦК на БКП. Когато избухва Първата световна война, той е мобилизиран, но не на стария боен кораб, а като локомотивен монтьор в Скопие, после в железопътното депо на Радомир. И там обаче не забравя партийния си дълг - активно участва в антивоенната пропаганда, разпръсква нелегални позиви сред войниците, разяснява им коварната политика на Кобурга, който тласка към гибел армията и народа. А когато през 1918 г. въстаналите войници се втурват към Радомир, той поддържа пряката връзка на партията с тях. Нерадостният край на Радомирската република не намалява нито вярата, нито боеготовността на закаления революционер. Щом почва подготовката на Септемврийското антифашистко въстание, се включва в Софийския военно-революционен комитет. Но и полицията не спи. На 21 септември арестува и него. Месец и половина жестоки инквизиции, затвор - повече от година без съд и присъда. След още една година е освободен под гаранция от 20 000 лв. Ала всички знаят прийомите на тогавашните властници - освобождават те от полицията или затвора и те убиват от засада. Затова с решение на ЦК на БКП Антон Иванов бързо напуска страната и отива в СССР. Там е избран за член, а после и за секретар на Задграничното бюро на ЦК на БКП. Включен е и в Изпълнителния комитет на Профсъюзния интернационал. Гласува му доверие и съветската власт - през 1926 г. е изпратен в Цариград като консул в съветското представителство. После пътят му на нелегален партиен функционер го отвежда във Виена и Берлин, където прекарва 4 години. За да усъвършенства своите знания и да върши по-добре работата си, постъпва в Международната ленинска школа в Москва. Завършва я с отличие, поради което е привлечен на работа в Коминтерна, а по-късно става преподавател и завеждащ отдел в Международния университет за малцинствени дейци от западните страни.
Ала над Европа надвисват тежки облаци и интернационалният дълг отново го зове на път - отначало във Франция и Унгария, после в Испания, където се води гражданска война. Идва и мечтаният момент - завръщането му в България, 15 години след като е излязъл от нея.
В един ноемврийски ден на 1940 г. в семейството на Стойко Добрев на софийската улица "Доспат" 36 идва нов квартирант -

леко прегърбен, с тъмни очила и потропващ бастун

За властта той е Димитър Драганов, а за съратниците си - Стареца. Както съкварталците, така и полицията не подозират, че зад тази маскировка се крие Антон Иванов. Никой не знае и какъв огън се разпалва в привидно спокойната квартира, нито забелязват кога се промъкват в нея Трайчо Костов и Цола Драгойчева. Два дни и две нощи тримата обмислят подготовката на предстоящия VІІ разширен пленум на ЦК на БКП, на който през февруари с.г. ще се вземе съдбовното решение партията да оглави прогресивните сили в страната и да насочи още по-устремно борбата срещу монархофашизма. А фактът, че в новото Политбюро на ЦК на БКП е включен и Антон Иванов, го стимулира за още по-активна политическа дейност. Чрез донос на незнаен провокатор полицията вече е по дирите му. На 26 април 1942 г. го арестуват. И започват инквизициите - толкова жестоки, че дясната му страна се парализира и временно загубва говора си. Полицаите искат секретни сведения за партията и функционерите й, но той им дава само онова, в което е сигурен, че те вече знаят. Това още повече вбесява мъчителите му. А когато се разбира, че вече нищо не може да се изтръгне от него, военнополевият съд произнася присъдата си: смърт чрез разстрел. Същата, както и на другарите му Петър Богданов, Никола Вапцаров, Антон Попов, Атанас Романов и Георги Минчев.