Нашият народ открай време е духовно обезглавяван – Кирил Христов

Поетът Кирил Христов произнася огнена реч на погребението на Иван Вазов. Думите му изправят всички на нокти. Те вбесяват и младия тогава монарх Борис III. Но изреченото от него е толкова значимо, че не е загубило своята актуалност и сега, 100 години по-късно. Вижте по-долу и се убедете сами. Отношението на властниците днес към първенците на духа не е кой знае колко по-различно от онова в 20-те години на миналия век. Кирил Христов хвърля в лицето на присъстващите и на монарха тежките думи, че в гените на управниците ни от времето на старите българи до наши дни е да убиват с незаинтересованост, с мизерия и насилие  своите първенци на духа, че "само средствата на духовно обезглавяване са се променили". И тези му думи само няколко години след погребението на дядо Вазов ще се потвърдят, уви, отново за пореден път.

А днес как е?! Как да е, като малограмотните ни властимащи извършват и не по-малко страшно престъпление - убиват словото дори на класиците ни...

 

Надгробна реч на поета Кирил Христов пред тленните останки на народния поет Иван Вазов

 

Опечалено събрание,

Нека пред тленните останки на великия българин, за чиято реч бяха отворени всички сърца в тоя народ, спрем мисълта си на някои от ония истини, които не е достатъчно само спокойно да знаем. Всеки от нас научава твърде рано много истини: обаче в най-скъпите от тях едвам след години той прониква, учудвайки се сам на себе си, че не е разбрал онова, което отдавна е знаял. Това става в особено важни моменти на нашия живот, най-вече когато се намираме пред затворените очи и навеки занемели уста на един необикновен човек. Пред непроницаемата тайна на смъртта на един носител на безсмъртна мисъл - в нашите души заедно с дълбока печал прониква една нова светлина, една нова възможност за човечност, една нова мисъл, една нова любов към онова, що дава смисъл на земното съществуване на хората и народите.

Скръбни българи, нека постигнем с възможно най-малко думи, по най-късите пътища на мисълта какво бе за народа ни човекът, на чиито тленни останки сме се събрали да се поклоним за сетен път. Той беше силомерът на българския дух. Чрез него народът ни виждаше по-ясно своите истини, чрез него народът ни чуваше по-точно гласа на своята правда, чрез неговото майсторско слово народът ни изразяваше най-съвършено своите болки, своите радости, своите блянове за бъдещето, своя устрем към лъчезарните сфери на неземното, към духовно съвършенство. Загубил Ивана Вазов, българският народ губи голяма част от способността си да вижда ясно, да чува точно, да изразява силно онова, що мисли и чувства. Ето каква сила се откъсва от живия и тъй измъчен организъм на народа ни! Това е една нова неочаквана ампутация, която съдбата прави на българския дух!

Винаги, когато съм участвал при изпращане в задгробните предели някой достоен син на нашия народ, аз съм се питал: не изпращаме ли ние по-често, отколкото другите народи, макар в Европа да няма по-бедни от нас откъм хора на кабинетния труд и хора на организационния гений? Всеки може да направи за себе си една проверка и да види, че това наистина е тъй. Ние губим най-необходимите си деятели или в разцвета на техните сили, или дори преди това. Ние сме тъй сиромаси и в същото време такива прахосници! Защо?

Един древен летописец, багдадският мисионер у волжките българи Ибн Фадлан, казва за нашите прадеди, обитателите на великанския някога град Болгар, че те вярвали [...], че богато надарените хора сред тях не били за тоя свят, а трябвало да служат на бога: затова ги убивали. Аз се съмнявам, че ще се намери българин, чието сърце да не изтръпне пред това свидетелство на летописеца и който да не си помисли: "Аа, значи тоя народ открай време сам се е духовно обезглавявал! Но не е ли изчезнала с вековете на варварството тая чудовищност, или само средствата на духовно обезглавяване са се променили? Аз мисля, че който си спомни преждевременната загуба на дълга редица ценни българи от епохата на нашето възраждане, от времето на нашите революционни борби и от освобождението насам, включително съдбата на най-силните македонски деятели, ще дойде до заключение, че второто е вярно. Но нима провидението може да допусне това? Животът, преследвайки недостъпни за нашето съзнание цели, създава в даден народ известен брой по-възвишени хора, по-сложни интелекти - създава ги преди всичко за благото на тоя народ. Ако той сам отиде да ги унищожи, ще търпи ли това природата? Та всеки от нас може да намери и в своите лични наблюдения не един случай, за да се увери, че възмездието е неизбежно дори при отделен пакостен човек: че изкупителният удар пада или върху него, или - още по-страшно - върху неговото потомство! Ако се затворим малко по-продължително в тоя кръг мисли, ние непременно ще се запитаме настръхнали: "Няма ли някаква тайнствена връзка между бедите, които съдбата в такова изобилие ни е пращала през вековете, и нашите и на нашите деди прегрешения; не е ли то мзда (въздаяние) за това, че ние не само сме отритвали благата на избраните, които провидението ни е пращало, но и сме унищожавали носителите им?".

Обаче трябва тутакси да признаем, че по отношение на своя голям поет нашият народ се погрижи да изпълни дълга си. Той не само не попречи на неговото дело, но и сполучи да му изрази своята безкрайна признателност приживе. Това за нашите условия трябва да се смята едно щастливо изключение. Може би то се дължи твърде много на особено благия характер на покойния поет. Наистина, и той е пренесъл немалко незаслужени огорчения; наистина, ние долавяме, че и той е бил принудван много пъти да позлатява хапа на горчивите истини, които общества като нашето не могат да търпят да им се казват - колкото и необходими да са тия истини за усъвършенстването им; все пак трябва да признаем, че на българския народ не тегнат по отношение на покойника, когото днес изпращаме, ония отговорности, които са легнали на съвестта му за цяла редица други наши деятели, отровени, измъчени от нас, слезли по наша вина преждевременно в гроба и намалили така и без туй малкия интелектуален и морален капитал на нацията. Ушите ни за щастие се оказаха пригодни за истините и словата на народния поет и ние го оставихме да ни говори до старини за добрите и дори за лошите качества на българина, най-често за неговата пламенна любов към родната земя, за неговото трудолюбие, за красотата на неговите планини и полета, за неговия стремеж към просвещение, за неговата храброст на бойното поле, за светите жертви, що е дал във въжделението си да се обедини, за неговата безкрайна печал пред бедствията, които му дойдоха от близки и далечни, за неговата крепка вяра, че в края на краищата не може справедливостта да не възтържествува. Откакто има трета България, никой не е бивал изслушван с по-голяма почит. Благодарение на това писанията на поета нямат вид на интерупта (прекъсване), а на органически завършено дело на един цялостен живот. Поне по отношение на този велик българин бъдещият историк няма да хвърли тежки упреци към съвременниците, няма да ни нарече недостойни за него. Повтарям, че ние не само оставихме да се чуе в земята ни великото слово, не само му повярвахме и съобразихме, колкото ни са силите, живота си с него, но и засвидетелствахме по един блестящ начин дълбоката си признателност на поета. Това е важен признак за един голям духовен напредък на българския народ. И ако съдбата ни не бе отнела тъй внезапно народния поет, той тъкмо сега, обогатен с опита на своите 70 години и умилен от любовта народна, би изтръгнал от струните на лирата с най-оптимистическите, най-бодрите звукове за бъдещето на нашия народ - звукове, които тъкмо днес би били балсам за покрусените ни души. Но, уви, въпреки своето могъщо здраве и изпитните на последните години, сегашните превратности, които бяха съдени на народа ни и които, не ще и дума, поетът най-дълбоко изживя, не можеха да не причинят известни невидими разрушения у него. Без съмнение, най-много трябваше да понесе органът, чрез който поетът най-дълбоко е живял: сърцето. И може би тъкмо за това като върховна награда на великото сърце, тъй много страдало за своя народ, провидението изпраща на избраника блажената смърт - и то в един момент, когато по прихлупения тъмен хоризонт на България долавяме, макар и слаби, признаци, че не е угаснала за нас навек светлината на надеждата.

Велики учителю, почивай спокойно! Ние даваме обет пред твоя зинал гроб, че ще бъдем достойни за тебе! А можем да бъдем достойни за тебе само така: като не пречим с нищо на твоите сподвижници и продължители; като бъдем справедливи и милостиви към тях; като ги оставим да допринесат към общия духовен капитал на нацията онова, за което природата е вложила сили в душите им; като не се гневим лекомислено, когато трябва да бъдем принудени да ни кажат някои горчиви, но целебни  истини! Само улеснявайки делото на твоите продължители ние, целият народ, ще можем да кажем, че сме заслужили великия учител, когото с такава безкрайна мъка българският народ откъсва днес от своето сърце.

Спи, богувдъхновени, своя вечен сън все със същата крепка вяра в бъдещето на просветена, духовно израсла България!

Четири години стигат, време е за промяна - Д-р Анко Иванов

В началото на май 2020 г. се навършват четири години от провеждането на последния конгрес на БСП и избирането на Корнелия Нинова за председател на партията. Време напълно достатъчно за реалистична равносметка. Но равносметката не е само и не толкова личен акт, колкото колективна обществена оценка. И всеки член на БСП има моралното право, а може би и задължение, да направи една по-кратка или по-пълна равносметка на тези четири години.

Много често главен фактор за разбирането на сегашната политическа и организационна ситуация, на политическото действие и политическото състояние на БСП, е връщането към предисторията. И е резонно да почнем от епохата на сваленото от ДПС правителство на Орешарски. Огромният обществен негатив падна върху БСП, а не върху Доган, Местан, Ментата и т.н. В тази обстановка избраното ново ръководство на БСП начело с Михаил Миков трябваше да повдигне БСП от политическия нокаут, от нанесения удар в гръб. Съвсем естествено ръководството се обърна към промяна на следваната до това време продясна социална и икономическа политика, наложеният от Първанов и Овчаров „Трети път“ (по същество социаллиберализъм) на развитие, по подобие на лейбъристите от Англия (Блеър), социалдемократите на Германия (Шрьодер) и Партията на труда на Нидерландия.

Миков и другите ръководни дейци на партията започнаха промени в политическата линия и поведението на партията. Група дейци около Дългия инкасатор и някои други, свързани с бизнеса се уплашиха от пролевия курс и се организираха за свалянето на Миков. И успяха. На самия конгрес освен основните организатори на „преврата“ за махане от ръководни постове на пролевите, се присъединиха и кандидатите, които отпаднаха на първия тур. Те скрито и явно приканиха своите поддръжници да гласуват за Нинова. И превратът на продесните в лявата БСП успя. На екраните на телевизиите се видяха щастливите тържествуващи лица на организиралите кадровата промяна. На Миков и останалите по-леви от ръководството не бе им даден шанс да реализират пролявата резолюция на Конгреса.

Сега, четири години по-късно новото ръководство трябва да бъде оценявано посредством анализ на идеите и политическата линия следвана от него. То дойде на власт с помощта на продесните сили. И съвсем прав бе ръководещия „преврата“, когато се обърна към Миков му каза, че няма нищо лично срещу него, т.е. това е политика за отмяна на по-левия курс и налагане на по-дясна социаллиберална и дори неолиберална политика.

Пролявата политическа декларация, приета единодушно на Конгреса бе изцяло игнорирана от новото ръководство, все едно, че такава конгресът не е приемал. В новото изпълнително бюро (ИБ) бяха предложени от Нинова и избрани социалисти с принос за избора на новия председател. От явните привърженици на Нинова в новото ИБ липсваше само Румен Овчаров. От „левите“ включен бе единство добър и популярен, но политически недостатъчно подготвен млад журналист. Част от привържениците на лявото в новия Национален съвет бързо прибягнаха към групата на победилите десни. Пролича линия за дистанцирането и пренебрегването на ключови леви социалистически имена като Анжел Вагенщйан, Чавдар Добрев, проф. Ангелов и редица от други. Уволнени бяха от апарата на НС на БСП на всички, които бяха свързани с по-лявото мислене и по-лявата позиция.

Главните критерии за равносметката на една партия са резултатите от нейната политическа дейност и нейното влияние в обществото, т.е. политическите резултати.

Първо. Най-главното си остава съответствието на провежданата политика и дейности с идейните основи на партията. А БСП още от основаването си е лява социалистическа партия. Само, че новото продясно ръководство, подобно на Първанов, Калфин и компания, се отклони от истинските леви позиции. В широките обществени слоеве се утвърди мнението, че БСП дори не е лява партия, че тя е част от политическото статукво на неолибералния капитализъм в България.

Новоизбраното на Конгреса ръководство по същество зае първановите и овчаровите социаллиберални възгледи и продесни действия. Те се изразяваха в позицията прокламирана и от Татяна Дончева – „няма ляво, няма дясно“, а за бих добавил – „има само интереси на бизнесмените“. На бизнесмените, т.е. собствениците на фирми (т.е. капитала), т.е. на българските капиталисти, милионери и съвременни богаташи. И това не са празни думи. Всяка втора дума, използвана от ръководството е „бизнесът“. То бе толкова много загрижено за бизнеса, че дори почти цялата предизборна платформа на БСП за парламентарните избори през 2017 г. бе посветена на интересите на бизнеса (т.е. на капиталистите). В подобен дух бяха и т.нар. „алтернативни бюджети“ афиширани от ръководството на БСП. А в тях има само фризиране на статуквото с пролява фразеология, т.е. да намалим едно перо с 0.2%, а другото да увеличим с 0.3%.

Лидерите на БСП през последните четири години се отклониха от главното в социалистическата идея – справедливост в разпределението на произведеното ново богатство. В България капиталистите, неправилно наричани бизнесмени и работодатели, са възможно най-облагодетелстваните в цяла Европа. Те ползват най-ниският корпоративен данък в Европа, но непрекъснато се оплакват от високи данъци и искат тяхното намаляване, но „забравят“ да увеличат заплатите на собствените си работници, т.е. те по същество са експлоататори. Техният дял в присвояването на новопроизведеното богатство е крайно голям и поради това в България има „работещи бедни“ и хиляди хора, които не желаят да работят за мизерните заплати. И за тях се загрижило ръководството! Дори в прословутата Визия за България, в която има някои добри леви послания, главната грижа е за запазване привилегированото положение на бизнеса, на капиталистите, включително и тези в БСП. С благоприятни телевизионни образи и красиви слова може до време да бъдат залъгвани хората.

За сегашното ръководство на БСП са табу думите „капитализъм“, „социализъм“, „експлоатация“, „справедливи данъци за богатите“, както е в редица други европейски страни. Един пример. Богатите имат богатство не само в материални активи, но и в акционерно участие. И за получаваното богатство (дивидент) от акции те плащат данък само 5%, а „бедният работещ“ плаща 10%. Е, няма ли най-после това ръководство на БСП да предложи този данък да стане 20%, каквото е средното равнище в ЕС? А няма да го предложат защото част от ръководството са притежатели на голям брой акции. Така стои и въпроса със семейните фирми (ЕТ), които плащат данък 15%, но акционерните дружества (капиталистите с контролния пакет акции) и ООД плащат данък по 10%, а „Лукойл“ и големите търговски вериги по същество не плащат никакви данъци. Възстановяването след кризи винаги става за сметка на бедните трудови хора. Никой от ръководството на БСП дори не си помисля за преструктуриране на данъчната политика за да се избегне сегашното несправедливо разпределение на новопроизведеното национално богатство. Като матросовци бранят интересите на капитала, а не на хората на труда. Срамежливо предлагат намаляване на ДДС върху някои стоки, но не казват, че ако се реализира тази мярка постъпленията в държавния бюджет ще намалеят и ще намалеят и ограничените досега социалните плащания чрез него. Дори популистът Борисов публично упрекна бизнеса, че не плаща данъци от 40% като в Германия, а само 10%. Борисов ги говори популистки тези неща, но продължава политиката на ГЕРБ за стимулиране на бизнеса (капитала) за сметка на хората на труда. И няма кой от левите да поиска корпоративният данък да стане като този в Унгария, Словакия, Чехия, Полша и т.н. – около 20%

Публично редица ръководните дейци на БСП афишират леви идеи, но в Народното събрание, депутатите гласуват редица продесни крайни решения и закони. Да вземем въпроса за прословутите военни самолети. Когато хора умират и се самоубиват от глад и нищета, депутатите на БСП гласуват за увеличаване на военния бюджет, така че България да стане втората в света по разход на пари за военно дело. Това е продясна, чужда на българите политика. Тя е в противоречие с решение на ръководните органи на БСП. Подобно нещо е и с подкрепата на крайдясното антируско и най-вече антибългарско решение за АЕЦ “Белене“, т.е. без държавна собственост и държавни гаранции, т.е. в интерес на чуждите и български капиталисти. Няма значение за Нинова и Стойнев, какво са казали хората на референдума за АЕЦ „Белене“.

Второ. Недостиг на политическите качества и политическите умения за реакция на непрекъснато променящата се политическа ситуация на сегашното ръководство на БСП. Редица от примерите са драстични. След едно правилно политическо решение за поддръжка на кандидатурата за президент на ген. Радев, последваха поредица от грешни ходове. Най-напред под публичната атака на гербавите, ръководството на БСП се отдалечи от новия президент. А той не е професионален политик и в такава обстановка се облегна на чужди хора – седесари и царисти. Заканата за ревизията на управлението на ГЕРБ не бе реализирана. Жълтият професор /Огнян Герджиков/ смете всичко под килима. За министър бе назначен убиецът на българската здравна система /Илко Семерджиев/. От нереализираната ревизия на управлението на ГЕРБ в крайна сметка загуби авторитет БСП, а не президента, а спечели ГЕРБ.

Тази ситуация с успешния избор на ген. Радев за президент не бе използвана за спечелване на парламентарните избори. Образно казано, те бяха „нарисувана победа“, само че главните художници зацапаха картината като излязоха с продясна предизборна платформа, платформа на наколенки през бизнеса и само празни фрази за подобряване хала на бедните и особено на „работещите бедни“. А хората очакваха и бяха с надежда за същностна промяна в развитието на страната. И надеждите на хората бяха излъгани, и БСП за пореден път загуби изборите. Подобна бе ситуацията с изборите за Европарламент. Вместо да използва трибуната на Народното събрание, без обсъждане и решение на НС на БСП депутатите напуснаха заседанията, подражавайки на Борисов и ГЕРБ по време на управлението на депесара Орешарски. Да, напускането на Народното събрание е възможен политически ход, но при друга политическа ситуация и най-важното да е осигурена предварително мощна подкрепа от различни партии, обществени организации, движения и граждани. Пропуснат бе втори шанс сриващият се ГЕРБ да бъде изхвърлен от ръководните позиции.

Подобни груби тактически грешки бяха допуснати и в проведените общински избори. А слабите резултати бяха отчетени едва ли не като изборна победа.

Има и други грешни стратегически и тактически решения с обществена значимост, както и със значение за самите членове на партията. Едната от тях е неадекватното указание от ръководството на БСП на славитрифоновия референдум социалистите да гласуват с „да“. И действително голямата маса от членове на БСП чрез партийната организация и дисциплина гласува за насочения срещу БСП референдум. ГЕРБ, ДПС и НФСБ чрез кръговете от фирми бяха и са финансово обезпечени поне за столетие напред. Втори подобен грешен ход бе пасивната позиция по време на втория тур на общинските избори, което позволи да сработи позицията антигерб и да бъдат избрани в София с гласовете на БСП множество районни кметове на т.нар. „градска десница“, т.е. на най-върлите антисоциалисти, крайно десни, на привържениците на крайните неолиберални идеологии, на реститутския капитал.

Вярна и правилна бе реакцията на ръководството на БСП по отношение на Истанбулската конвенция, независимо от натиска на разни джендърки и джендераси. Но и тук правилната позиция бе принизена като обществено влияние с безсмислените поддържки на крайно десния популист Орбан, на Вишеградската четворка. В обстановка на сриване на глобалисткия капиталистически модел и нарастването на национализма и патриотизма в повечето страни в света представителите на ръководството непрекъснато от телевизионните екрани заемаха позицията на крайни евроатлантици, на крайни привърженици на т. нар. евроатлантическите ценности. Светът и цяла Европа се променят, само тясното ръководството на БСП се държи като удавник за сламка към тресящата се евроатлантическа солидарност. Националният патриотизъм е същностен вектор в развитието на обществото.

Другият пренебрегван от сегашното ръководство на БСП момент е политиката за защита на природната среда. Тя е същностен вектор вече не само в Западна Европа. Младите и грамотни образовани хора в столицата и в големите градове у нас искат да живеят и да си отглеждат децата в екологично чиста среда. Пренебрегването на съвременна екологична политика отблъсква, или поне не превлича, от БСП голяма част от тези хора.

Ръководството на БСП пропусна кратко и ясно да обоснове трите основни вектора на левите идеи в сегашния исторически момент: социалната справедливост и социалната защита на наемния труд и на бедните; патриотизъм, разбиран не само като родолюбие, но и защита на национални ценности и интереси; съвременна подобрена среда на живот на хората. Визия за България с нейният огромен текст от 71 страници не може да разкрие пред обикновените хора към какво се стреми и за какво се бори БСП. А масата хора преценят живота и партиите по собственото си жизнено равнище, виждат, че ГЕРБ е катастрофа, но ръководството на БСП не им предлага достатъчно същностни подходи за излизането от тази обществена ситуация.

Трето. Историческият нихилизъм. БСП има дълга история с възходи и понижения, със славни дела. Сегашното ръководство на БСП си спомнят само отчасти за историята и историческите личности на партията до началото на 20 –те години на XX век. И след това – сто години пустота. Целево се премълчава от ръководните дейци на славните страници от миналото на БСП – антифашистката борба и социалистическия период. БСП (тогава БРП) организира и най-активно участва в съпротивата срещу фашизма. От нейните среди е един от най-видните световни антифашисти – Георги Димитров, който идейно (на Лайпцигския процес) разби фашизма и стана знаме на множество борци срещу фашизма не само в България, но и в Европа и в целия свят. Загинаха хиляди хора в тази борба срещу кафявата фашистка чума, загинаха хиляди членове на партията, ремсисти и безпартийни. И когато се отбелязваше Девети септември преди две години, на тържеството на Братската могила в София не присъстваше нито един член на Изпълнителното бюро. Парадоксален факт. Нима загиналите, чийто кости са в братската могила не бяха членове на нашата партия?

Подобно е и отношението към социалистическия период. Това бе времето, когато над 97% от българското население стана грамотно, а през сегашния „демократичен“ период имаме вече 25% неграмотни. Защо премълчават, че България бе електрифицирана, бе индустриализирана, а в редица отрасли на селското стопанство и промишлеността достигна световни равнища? А и имаше напълно безплатно образование, а за здравеопазване хората плащаха само лекарствата за домашно лечение. Сега болните доплащат средно 50% от стойността на лечението си. Да, неолибералния капитализъм в социално отношение е гигантска крачка назад в социалното развитие на страната.

Това премълчаване на 70 години историята на БСП става на фона на засилена антикомунистическа и русофобска пропаганда, зловещо пренаписване на новата българска история. Сега за социализма се пишат и се говорят само ругатни от СМИ (наричани и СМРАД), от крайно дясно пренаписаните учебници по история. Как младите хора да станат привърженици и членове на БСП, когато чуват само негативизми за социализма, а ръководство и думичка не обелва за историческата истина. А според К. Добрев погледът на партията трябвало да бъде само в бъдещето! Но той забравя че няма бъдеще без минало и настояще.

Колективистичното начало, другарството и приятелство са били винаги характерна черта на БСП през цялото ѝ историческо развитие. Израз на това е възприетото от края на XIX век обръщение между членовете на партията с уважителното: „другарки и другари“. Опитаха се да премахнат и дори това другарско отношение. И вероятно поради това Нинова на два пъти на официални форуми на партията използваше обръщението: „Драги социалисти“.

Четвърто. Организационното състояние на БСП.  От организацията в много голяма степен зависи силата на партията, нейното влияние в общество, броят на нейните поддръжници и симпатизанти. Тук има няколко ключови измерители. Броят на членовете на БСП непрекъснато намалява и се влошава възрастовия състав. Това е пряк резултат от подкрепата на десни политически мерки, отстояване на либерални политически и икономически ценности. Либералната демокрация е демокрация за богатите, за тяхното егоистично печалбарско право. Промяната на политиката в лява посока, ще доведе до по-засилен интерес към партията, приема на повече хора в нея и най-вече повече младежи.

Стилът на ръководство е измерител за колективизъм. Една от най-съществените характеристики на социалистическите партии е колективният стил на ръководство. Левите партии изразяват, защитават и провеждат в практиката колективния, обществения интерес на широката маса трудови хора, вземат своите решения чрез обсъждане и от колективни органи. Главната видима черта от стила на ръководството и предимно на К. Нинова е разгръщането на конфронтацията във всички посоки. Началото бе поставено с изхвърлянето на всички възможни постове в БСП на предишните ръководства на партията, с малки изключения. Четиримата предходни председатели на БСП бяха решително обругани. По този начин се загуби приемственост в ръководството. Нещо повече, Устава на БСП така бе променен, че почти всички те да не могат да бъдат народни представители. Това бе загуба на експертност за партията и парламентарната група, незначителна загуба в личен план за тях. Видя се как слабичките юристи в ръководството на БСП и в Парламентарната група трябваше да си изтеглят предложението за референдум за Истанбулската конвенция поради неграмотно съставен текст. Загубата на опитни в политиката и в дейността на Народното събрание експерти бе в пряка полза на ГЕРБ.

Няколко дни след завършването на 49 конгрес на БСП в моя публикация (11.05.2016) зададох въпроса: „А дали Нинова няма да поиска да се отграничи от своите ментори?“ И с основание съм си задавал този въпрос. Втората вътрешнопартийна вълна на конфронтацията бе срещу „своите хора“, т.е. тези които организираха свалянето на Миков и избирането на Нинова. Най-напред бяха „отстреляни“ или се „самоотстреляха“ Паскалев и Асланов. Последваха К. Янков, Г. Гергов, В. Жаблянов, А. Кутев, Бойчев, М. Манолова и т.н. Не получиха очакваните места Дъбов и Найденов. На ред е Паргов. Няма край това личностно противопоставяне срещу основни кадри в партията. Налагането на един лидер е успешно, само, когато той обединява, а не разгонва своите опоненти и поддръжници. Трета вълна на вътрешнопартийната конфронтация бе с някои местни структури, които се опитваха да имат свое мнение, различно от това на ръководството – Монтана, Казанлък, Варна, Пловдив и т.н.

Управлението на БСП следва да се основава не на отстраняване на различно мислещите и слабо подчиняващите се, а на основата на вътрешнопартиен баланс при вземането на решения. До 2016 г. винаги в най-висшето ръководство на партията имаше инакомислещи. Сега те са прогонени и се опитват по всякакъв начин да им затворят устата за различни мнения, критика и предложения.

Причината за вътрешнопартийните конфронтации е не само и не толкова заемането, задържането на основните ръководни постове, а преди всичко визията, стратегията за бъдещото управление на страната. Сега управляващите БСП са за пълно прилагане на евроатлантическия неолиберален и глобалистки модел на развитие (т.е. по-католици от папата). Привържениците на визията за социалдемократическите и най-вече на социалистическата визията за политика за развитие на страната, т.е. на т.нар. демократичен социализъм са игнорирани и отстранявани.

Сегашното ръководство на БСП значимо се отклонява от принципа да обединява. Демокрацията се развива отдолу нагоре, а не отгоре надолу. На пръв поглед има непрекъснато много срещи на ръководителите с членове и симпатизанти на БСП, но това са най-вече официални букетни срещи и посещения, без задълбочен разговор с широката партийна маса.

Яростна е и външната конфронтация с управляващите, предимно с ГЕРБ и лично с Бойко Борисов. В тази конфронтационна война Нинова и тесен кръг от Изпълнителното бюро и парламентарната група използва оръжие, подобно на използваното от Борисов – обвиняване на всички несъгласни с него във всички възможни грехове. Тази тотална външна конфронтация с ГЕРБ формира у редица избиратели мнението, че целта ѝ е не толкова промяна на съдържанието на управлението на държавата, колкото принципа на СДС (Стани Да Седна). На огромната маса от българите им е ясно, че ГЕРБ доразрушават държавата България. Една част от тях обаче лесно се продават чрез покупка на гласове, или чрез т.нар. корпоративен вот. Има и една много голяма група, която образно казано „не се продава и подкупва“, но която зад конфронтацията на ръководството на БСП с ГЕРБ не виждат същностна бъдеща промяна на политиката. И за тази група от хора и ГЕРБ и „левите“ Нинова, Стойнев и Добрев са едно и също нещо. В тази външна конфронтация вече не става дума за същностни политически различия от наложения в България неолиберален модел.

Да, управляващите трябва да бъдат критикувани, да се посочват техните недостатъци и грешки в управлението на страната. Но не самоцелно, а чрез предлагане на алтернатива, която да промени коренно мутроолигархическите начини на управление и развитие на страната. Преди около две години, на едно обсъждане, организирано от Националния съвет на БСП доц. Делийски изнесе един показателен факт от едно упражнение с неговите студенти. Задачата им била да анализират през определен период посланията на БСП към обществото, но в материалите да зачертаят всичко свързано с ГЕРБ и Бойко Борисов. И от текста не останало нищо съществено. Преди няколко дни той отново повтори този си извод. А това значи, че нищо не се е променило в политиката на БСП и продължава неумението, или нежеланието, да предложи кратка, ясна и смела перспектива за промяна на обществото и отстраняване на задкулисието в управлението.

Същностен белег на стила е непоследователността в действията. Върхът на айсберга бе театралната сцена с оставката след изборите. Всъщност оставката се оказа, че не е напускане на поста, а оставане на ръководното място. Но, този каприз на Нинова струваше много енергия на БСП и много пари за провеждането на извънреден конгрес. Но струваше и много загубен обществен авторитет на БСП.

Пето. Особено опасни са външните влияния и зависимости в ръководството на БСП. Сегашното ръководство допуска не само същностни идейни отклонения, но и преки партийни влияния не само при политически действия и решения, допуска безпринципни политически и идейни компромиси. Нещо повече допусна се груба намеса и във вътрешнопартийни дейности. Крещящ е примерът с младите социалисти, „обучавани“ от крайно дясната проф. Христова и безкрайно обществено компроментирания Цв.Цветанов.

Чуждите влияния най-красноречиво личат в олигархическите зависимости на някои от членовете на ръководството. Интернет отдавна разнася информация или фейк, че някой от зам. председателите на БСП е силно зависим от един едър бизнесмен и много често получават инструкции от него в един хотел. Ако това не е вярно, нека да излязат с публична критика и оценка на действията на този олигарх. На редица непредубедени читатели и зрители, сред които и авторът на тези редове, прави неприятно впечатление, че Председателят и зам. председателите избягват острата публична критика срещу главният крепител на мутренската власт – ДПС. И то като критика не към отрудените и социално бедни членовете на тази партия, а към олигархическите зависимости от най-мощния олигархичен кръг в България, скрит под булото на ДПС. Няма персонална критика и към ръководните дейци на ДПС –Доган и Карадайъ. Проявите на лобизма на е определянето в Интернет на един от зам. председателите като лобист на Уестингхаус.

Олигархическите влияния личат и от позицията на някои членове на Националния съвет на БСП. Обаче четири години ръководството не иска да реши този проблем, а наличието на редица милионери и собственици на едри и средни ключови фирми формира неверният извод, че БСП е едва ли не партията на милионери. Не е забранено богати хора да членуват в социалистическа партия. Но важното е как те използват това членство, каква им е позицията по кардиналните за социалистическата партия обществени проблеми. За справка богатите Енгелс и Г. Кирков поддържат творческата работа в своите организации, но никога не защитават под каквато и да е форми капитала, а активно защитават и отстояват интересите на хората на наемния труд и беднотата.

Шесто. Кадровата работа на ръководството на партията. Сегашното ръководство, по примера на Луканов и на Първанов, по същество извърши почти масова чистка на ляво мислещи хора на национално (в ИБ и апарата) и частично на общинско равнище. За това вече стана дума. Но има още две неща, които пряко се отразяват на образа на социалистическата партия в българското общество. Най-важното от тях е подценяването на работата с младите хора и привличане в редовете на партията на млади и грамотни хора, които в близкото бъдеще да изградят кадровия гръбнак на партията. Съществуващото младежко обединение до голяма степен е формално. Включването на двама-трима по-млади в ръководството и в парламентарната група не трябва са се възприема като решен проблем. Трябва цялостна социално-ориентирана младежка политика, на основата на която да се привличат млади хора.

В сегашния депутатски състав няма силни юристи. Има такива с юридическо образование, но повечето от тях нямат сериозна експертност. Подобно е положението с икономистите и бизнесмените. Повечето от тях са на неолиберални икономически позиции и особено Петър Кънев. Поради това и него десните не го атакуват. Вече няколко мандата с безлично участие е бизнесменът В. Антонов и т.н. Крайно време е в България щом ставаш депутат да нямаш собствен (или на семейството) бизнес, както е това за кметовете на общини. Няма как бизнесмените да отстояват интересите на наемния труд.

Не по-малко важно е и привличането в листите за парламентарните избори на подготвени хора, а не на протежетата на бизнеса, определяни формално като безпартийни депутати от т.нар. гражданска квота. Друга същностна кадрова грешка е включването в листите на БСП на хора, които са от коалиционни партии или т.нар. депутати от гражданската квота, потенциални изменници. В редица случаи и реални изменници като Спас Панчев и Славчо Велков. А някои останаха само като бройки и с името си без практико-полезна дейност в Народното събрание.

Седмо. Публичен образ и публични изяви на ръководните дейци на БСП.  Живеем в свят на информационно-комуникационни технологии (ИКТ) и системи. Съвременното общество не можем да си го представим нито ден без Интернет, телевизия и мобилна телефонна връзка от 3G,4G, а вече и 5G системите. Това са мощни средства за целенасочено формиране на общественото мнение в определена „правилна“ гледната точка.. Чрез телевизионния екран се формира много често изкуствена популярност на различни лица и партии. Тази популярност влияе особено силно върху решаването на вътрешнопартийните кадрови решения и предпочитания и най-вече върху политическите настроения и нагласи в обществото. В тези нови ИКТ условия много прав се оказа Дейвид Рокфелер: „В Двадесет и първият век не е нужно да бъдат убивани стотици граждани, за да се получи желаната власт над масите, достатъчно е да се купят телеканалите и с тяхна помощ да се възпитат бъдещите поколения управлявани роби“. В България чрез бойкопослушните, делянпеевските, домузчиевските и др. средства за масова дезинформация се формирана антисоциалистическа, антикомунистическа, антируска и профашистка информационна среда. И тази среда крепи ГЕРБ и Борисов на власт.

В тази неолиберална телевизионна, вестникарска, и интернет среда влиянието на БСП е ограничено. Но тази среда бе умело използвана преди конгреса за неглижиране чрез телевизионните екрани на Миков и налагане на по-добър телевизионен образ на Нинова. И това повлия на част от делегатите на конгреса (2016 г.). И ще си позволя нагло дълго самоцитиране от личния блог с дата 25 март 2016 г.: „Интересен е подходът на Нинова. Тя много добре е усетила, че има някакво телевизионно предимство пред другите кандидати от БСП. Има добър фотогеничен образ, нормална речева култура и литературен български език, краткост и ясност на изложението, агресивност на езика и политическите послания срещу главния политически „враг“, в случая ГЕРБ и Б. Борисов. Това се харесва на аудиторията на ляво мислещите. Огромната част от хората имат представа за политиците предимно от телевизионния екран. А Нинова много добре е овладяла политическия телевизионен пиар. А и телевизиите и дават терен заради зрителския интерес и по политическа поръка на техните собственици и управници. С тези си качества Нинова би била прекрасен телевизионен водещ …“.

Преди конгреса, в личен разговор „Червения шаман“ (Гронев), ми каза, че на предстоящия конгрес на БСП ще се избира не политика и идеология, а телевизионен образ. И се оказа прав. Но не съвсем. Освен образ бе избрана и продясна политика, с главен носител новоизбраният председател. Изминалият четиригодишен период потвърди, че на Конгреса чрез избора на телевизионен образ (Нинова) се променя политическата линия на партията и тя става продясна. Телевизионната и фейсбук активност на Нинова (по-скромно) и особено на Борисов (разточително, най-малко по 10 ежедневни показвания по повод и без повод) изродиха политиката, искат или не искат това, отклоняваха и отклоняват вниманието на обществото от най-важните политически, икономически и социални проблеми, от бъдещето на България. А отклоняването от най-важните проблеми на общественото развитие е в интерес единствено на десните партии и в случая на ГЕРБ.

 В негативната информационно-пропагандна среда в България бе правилно решението да се създаде собствена партийна телевизия. Но това правилно решение бе оставено в ръцете на хора, които по същество се опитват да реализират мегаломански проект на пълноформатна телевизия, поглъщаща огромни за БСП финансови ресурси. Пренебрегната бе възможността това да бъде предимно новинарска телевизия за информация, тълкуване и оценка на най-важните политико-икономически и социални проблеми на обществото, рубрики със социалистически образователен и дискусионен характер, а не на масово представяне на англоезични и други филми и т.н. Нещо повече, вероятно по указание на Председателя на партията, в новинарските и дискусионни предавания се канят най-вече депутати от групата „БСП за България“. Една голяма част от тях вместо да произведат положителен ефект върху аудиторията, напротив със своята теоретична неподготвеност, липса на ясен и прецизен изказ и екранно поведение отблъскват част от привържениците, а и дори обикновени зрители.

Ръководството на всяка партия, и особено на БСП, сега четири години след Конгреса трябва да бъде оценявано не по външния образ на ръководните дейци, не по тяхната възраст, не по телевизионното излъчване и примамлив антигерберски образ, а по реалните политически дела. Това се отнася не само за Председателя, а и за заместник-председателите и членовете на ИБ.

* * *

Настоящото мнение по повод четири години след конгреса на БСП е лично. То не засяга партията като цяло. Защото в нея огромната маса от членове са действително ляво мислещи хора, предани на идеята на социализма, а в съвременни условия на демократичния социализъм. Критичното лично мнение има за цел не да наруши съня и да внесе тревога в битието на определени ръководители на БСП. То е отговор на една силна тревога и личностно безсъние не само на автора, но и на десетки хиляди социалисти за бъдещето на партията. А може би да докаже на една обявила се за лява журналистка, че в БСП няма т.нар. от нея „овчедушен електорат“, а има и критично мислещи хора.

Сега на БСП (лятото и есента на 2020 г.) ѝ предстои да се определи дали да продължава по същия провален социаллиберален (дори на отделни аспекти неолиберален) път или да се върне към автентичното ляво политическо поведение и действие. Вече има сигнали, че един от кандидатите за Председател на партията работи по състава на бъдещия Национален съвет и водачи на листите за бъдещите парламентарни избори. Това е силно смущаващо. Отново партията може да се окаже пред грешен избор. Изборът на посоката на пътя зависи от социалистите. Имената на тиражираните в Интернет пространството кандидати за Председател на партията са неубедителни. Сега от социалистите зависи дали да изберат пряко за Председател телевизионен образ или да изберат от множеството кандидати най-малкото зло. Сега е време разделно и всеки сам трябва да се определи за какъв път на развитие на партията е. И така за гласува.

 

 

 

Източник: Поглед инфо, 13.05.2020

 

 

Не остана добро ненаказано – Румен Воденичаров

 

                                                          Русофобия в действие

Паметниците от миналото, красиви и величествени или грозни и безсмислени са история, която се е състояла. Държави са изчезвали, империи са залязвали. Днешните гърци нямат много общо с древните гърци, но се гордеят с храма Партенон. Днешните италианци имат други зрелища, но треперят над Колозеума – обществената сграда построена специално за публично нарушаване на човешкото право на живот.

Революциите и войните преразпределят властта и собствеността. Когато те са кървави, новата власт или новите завоеватели, отричайки напълно старото, на чието място идват, започват да рушат, давайки воля на желанието си за мъст или налагайки своята религия, култура или безкултурие.

Неотдавна руският историк Евгени Спицин изказа една забележителна мисъл: “Кажи ми на кой човек издигаш паметник, за да ти кажа какъв човек си ти“. И като примери дава не случайно появилите се паметници на Бандера, ген. Власов, Солженицин, Елцин и дори на Примаков (вместо тези на други външни министри на СССР като Молотов и Громико). Бих перифразирал Спицин с подобна фраза: „Кажи ми какви паметници искаш да разрушиш, за да ти кажа какво представляваш ти!“

Тази пролет очакваният пик на заразените с коронавирус в Русия по всичко личи, че ще съвпадне както с 75-та годишнина от победата на съветския народ в Отечествената война, така и с върха на русофобията и наглото пренаписване на историята на Втората световна война (ВСВ).

Може да се каже, че

софийските русофоби засега са „слаба ракия“.

Те вече 30 години мечтаят да бутнат паметника на Съветската армия. Аргументът им е, че най-високата му точка бил автоматът на съветския войник. Това че другите три фигури са на наши сънародници - българи и че паметника е дело на големи български творци като арх. Любомир Далчев, Иван Фунев, Васка Емануилова, изобщо не ги вълнува. Общинари периодично подновяват акциите си, датиращи още от времето на ранния Янчулев и кметовете на т.нар. Асоциация на демократичните общини. Тъй като събаряне на чужда собственост е криминално престъпление, те предлагат все по-уникални начини да скрият от очите на софиянци и на гостите на София руския войник. Връх на глупостта разбира се беше идеята на кандидата за кмет, Борис Бонев, да се покрие целия паметник с нещо като шатра-павилион, в който по-любопитните да влизат (сигурно с билети) и да разглеждат монумента на армията пречупила гръбнака на фашизма. Пловдив си почина от смахнатите идеи на градоначалника Спас Гърневски, който имаше идея да превърне паметника на Альоша в бутилка кока-кола, сега глупостта налази нови негови последователи.

Както можеше да се очаква първенци в надигналата се русофобия във връзка с годишнината от Победата на 9 май 1945 г., са Украйна и Полша. Жалкото е, че и двете страни са славянски и са дали огромни жертви по време на хитлеристката окупация във ВСВ. А страшното е, както твърди руският специалист по мозъка проф. Сергей Савелиев, че придобитите инстинкти, чрез пропагандата и особено в учебниците през годините на прехода,

започват да определят поведението на цели поколения

и те трудно могат да бъдат променени с демократични процедури. Най-ярките примери са германската и съветската младеж, изнесли великата битка всяка от своите позиции по бойните полета през миналия ХХ век.

В днешно време, с придобитите си инстинкти, цяло поколение млади украинци и поляци изглежда са напълно загубени за славянска солидарност. Отричайки ролята на руския народ те стават „tabula rasa“ (чиста дъска – бел.ред.) за историци-соросоиди, които продължават Студената война, пренаписвайки историята с изключителен цинизъм. Едните премахнаха паметника на маршал Жуков в Харков, на човека подписал на 9 май 1945 г. капитулацията на Германия във ВСВ. Другите отбелязаха годишнината от освобождаването на зловещия концлагер Освиенцим, който е на територията на Полша, без да поканят представител на руската армия, освободила концлагеристите.

След Освобождението от турско робство, което според русофобите си било само руска имперска политика, софиянци, насъбрали достатъчно ненавист към петстотин годишното робство, използвали за повод гръмотевични бури и след някои от тях броят на минаретата в града намалявал. Обяснението било, че причината са паднали върху тях мълнии. Тази балканска хитрост от времена, когато договори за съхраняване на паметници на културата не са били сключвани, с безподобна наглост е приложена от кмета на 6-ти район в Прага Онджей Коларж. Той използвал обявеното извънредно положение заради психозата с коронавируса, което забранява събиране на повече от трима граждани и разпоредил демонтирането на паметника на маршал Иван Конев, избягвайки директния сблъсък с гражданството и поколението, което пази спомена за май 1945 г., когато прославеният маршал запазил „Златна“ Прага от разрушаване. Няма да коментираме наглостта на г-н Коларж, който едва ли знае заслугите на ген. Конев за собствения му град. Но защото още древните са казали, че неблагодарността е най-презрения грях, ще се опитаме накратко да му припомним заслугите на изтъкнатия военноначалник.

В дните преди капитулацията на Германия, в района на Прага действа боеспособна 900-хилядната групировка на армиите „Център“ под командването на фелдмаршал Фердинанд Шьорнер. На 1 май Сталин заповядва на 1, 2 и 4-ти Украински фронтове провеждането на настъпателната Пражка операция, която е подготвена за една седмица.

Драмата започва на 5 май 1945 г., когато в Прага избухва народно въстание срещу немските окупатори. Организаторите обаче разчитат на помощта на дивизията на власовеца ген. Сергей Буняненко (16 000 бойци) от РОА. На 6 май Чешкият национален съвет отправя молба за помощ към командването на РОА, което откликва и дивизията се присъединява към въстаниците, които разчитат, че американците ще превземат Прага. Янките обаче

отказват, спазвайки договореностите от Ялта сключени между тримата големи.

На 8 май, Чешкият национален съвет отправя по радиото молба за помощ към Съветската армия.

Съветското командване обаче поставя условие враговете от Руската Освободителна Армия, съставени от съветски пленници преминали на немска служба, да не са на пътя им. На танковете на РОА пишело: „Смърт на Хитлер! Смърт на Сталин!“ Положението е повече от драматично и на 8 май Чешкият национален съвет заповядва на воюващите „храбро с тях власовци” да напуснат Прага в западно направление. С това окончателно пропадат всичките надежди на моралните капитуланти от РОА за смекчаващи вината обстоятелства.

Ударът на 1, 2 и 4-ти украински фронтове, както и подразделенията на чехи, поляци и румънци, е неотразим. Безпримерен е и героизмът на войските на маршал Конев, които изминават 200 км, готвейки се за щурма на Берлин, за да могат да помогнат на въстаниците в Прага. Нещо повече, маршал Конев заповядва в последното сражение да не се използва тежко въоръжение. Така

Прага и нейните исторически паметници, са запазени от разрушаване,

което е практика, без изключение, на отстъпващите германски войски.

На 9 май, гражданите на Прага възторжено посрещат войските на маршал Конев, на когото заради воинското великодушие е присъдено званието "Почетен гражданин на Прага." През 1980 г., по случай 35-та годишнина от освобождението на столицата на Чехословакия, е издигнат паметник на маршала, когото чешките антифашисти уважително наричали Иван Степанович. Но нали е казано, че не остава добро ненаказано! 40 години след построяване на паметника чешки политик, през главата на президента и без да се допита до гражданите, се решава на тази отвратителна постъпка. Аргументът за събарянето вече не е оръжието, като на смешниците в София, защото маршалът държи в ръката си люляков букет, с който са го посрещали в онези паметни пролетни дни на 1945 г. Синът на посланика на Чехия в САЩ и настоящ кмет на Прага-6, измислил друго. След като вандалите, обливали няколко пъти фигурата на маршала с розова боя, и също както в София никой не ги наказва, пан Коларж обявява: „Ами генералът беше без маска. А всички са равни пред закона.“ Дебелашка шега, която едва ли ще го оневини пред Следствения комитет на Руската федерация, възбудила наказателно дело срещу него по чл. 3 от НК на РФ „За оскверняване на символите на войнската слава на Русия, извършени публично“. Впрочем, само преди дни пан Онджей Коларж си осигури своите нови „5 минути слава”. Той обяви, че е поставен под закрилата на съответните служби в Чехия, заради пристигането на руски агент, който имал задачата да го отрови с мощната отрова рицин. Дмитрий Песков, говорител на президента Путин, обаче нарече обвинението „фейк” и го определи като „поредната скалъпена история”.

Но и това не е всичко. В настъпилата параноя г-н Коларж не е сам. Оказа се, че и на кмета на Прага - пан Сденек Гржиб, се привиждали лица, които го следят, и за което той бил написал доклад, а службите веднага са го взели под охрана. Той на глас се усъмнява, че провинението му пред Москва, било заради преименуването на площада пред Руското посолство, който вече щял да носи името „Борис Немцов”.

Вижда се, че всичко е скроено според мерките и мащабите на истерията по случая Скрипал и Паликовски. Щедро платената и насърчавана епидемия от русофобия изглежда е заразила внуците на някогашните борци срещу фашизма и явно няма да престане. Политическото пространство в Източна Европа е заето от нови хора, родителите на които преди промените, са били лоялни и дори предани служители на социалистическата държава, а най-често и на самата комунистическа партия. Внуците, в по-голямата си част, не реагират гневно на оскверняването на паметта на дедите си и предпочитат банковите среди и специфичния шум на зелените банкноти. Ако в България си имаме Янчулев, Бакърджиев, Гърневски и опозорилият се Борис Бонев, в Чехия – соросоидът и активист на дясната партия ТОВ Онджей Коларж, за поляците да не говорим, очевидно е, че без съответни мерки няма как да се мине.

Надигащият се фашизъм трябва да бъде спрян.

Още в 1987 г. поляците, при мълчаливото одобрение на перестроечна Москва, премахнаха паметника на маршал Конев в Краков, и го преместиха в родната му област, гр. Киров (Русия). Тогава този "успех" отключи изглежда опасната тенденция за безнаказаност. И ако някога думите "неблагодарни хора", изречени от прославения маршал Рокосовски при напускането му на Полша, след като е бил там министър на отбраната в продължение на 10 години, биха били взети като предупреждение, може би сега нямаше да се обръщат в своите братски могили онези 600 000 съветски войници, положили кости за полското освобождение.

Има и нещо, което младите не знаят. Холокостът през ВСВ отнема живота на 6 млн евреи в Европа, но една значителна част, над 1 милион, са унищожени не от фашистите, а от самите поляци. За първенство в този стандартен антисемитизъм спорят и естонците, както и кресливите "патриоти" на Порошенко, вдъхновени наследници на „демократа” Степан Бандера.

През юни 1941 г. 1/3 от въоръжението на Вермахта, е произведено в Чехия. Така че и тук, както и на много места в Европа, има остатъци от идейното наследство на синеоките рицари, които ще продължават да „оправдават фашизма“, за сметка на руските хора, без да признават собствената си вина.

Чест прави на президента на Чешката република Милош Земан, че взе страна в разразилия се скандал. Той заяви:

„Маршал Конев е заслужил мястото си в Прага. Тези, които събарят скулптурата на човека освободил не само Прага, но и Освиенцим, не са постигнали нищо през живота си. Тези, които се сражават с паметници, са страхливци”.

 

Източник: вестник "Нова Зора", бр. 18/2020 

 

 

Поуките от 100 години социалистическо строителство - Крум Василев

Защо не губя вяра в социализма ? Ако историята следва своя що-годе нормален ход – това означава прогрес. А другото име на прогреса е социализъм.

 

                                                                                   „Един грам практика

                                                                                   струва повече от цял тон проповеди.“

                                                                                                                          Махатма Ганди

 

 Социалистическата и комунистическата идея, формулирана от Маркс и Енгелс през 1848 г. в „Комунистически манифест“, се е оказала толкова завладяваща, че само за няколко десетилетия е станала верую на милиони хора в света. А през 1917 г. победилата в Русия революция поставя за практическо решение задачата да се строи социализъм. Поради разразилата се гражданска война и чуждестранна интервенция социалистическото строителство в съветската страна започва реално в началото на 1921 г., когато се приема решение действащият военен комунизъм да бъде заменен с нова икономическа политика (НЕП). Оттогава вече 100 години в една или в няколко страни на света се извършва социалистическо строителство. Първоначално то е по съветски модел, а по-късно и сега по нови модели, сред които водещ е моделът на социализъм с китайска специфика

Животът, практиката, са най-меродавният съдия за всяка теория. Какви поуки могат да бъдат извлечени от досегашните начинания за строителство на социализъм? Какви погрешни представи бяха опровергани? И нещо съвсем конкретно: специфичният социализъм, който сега се строи в някои страни и по-специално в Китай, не е ли мутант, прикриващ отказ от действителен социализъм?

Опитвам се да намеря отговор на тези въпроси, като осъзнавам, че навлизам в крайно дискусионна сфера и заключенията ми могат да бъдат оспорени.

Практиката категорично опроверга погрешната представа, че съветският път и съветският модел на социализъм е единственият

Че той трябва да служи за еталон и всяко отклонение от него трябва да бъде отхвърляно. Доктрината „Брежнев“ не издържа проверката на живота.

По въпроса как трябва да се строи социализъм, Маркс и Енгелс са били твърде пестеливи в съчиненията си. Азбучна, но твърде обща е формулировката, че социализмът е първата, нисшата фаза на комунистическата обществено-икономическа формация, при която се осъществява принципът на разпределение според количеството и качеството на труда. В края на втората глава на Комунистическия манифест Маркс и Енгелс набелязват 10 конкретни мерки, които могат да бъдат приложени в най-развитите страни след като пролетариатът се е превърнал в господстваща класа. В Русия след революцията, въпреки че не е била сред най-развитите страни, въпросните мерки, съответно адаптирани, влизат в действие. Но по много най-важни проблеми ръководството на партията, начело с Ленин, а след 1924 г. начело със Сталин, е трябвало да изнамира конкретни решения.

Има едно малко известно, но много показателно изказване на Ленин от 1918 г., в което той откровено заявява, че руските болшевики не са били наясно не само за пътя, по който трябва да върви строителството на социализма, но и за онова, което ще представлява построеният социализъм. На Седмия конгрес на РКП(б), март 1918 г., Ленин казва: „Характеристика на социализма ние не можем да дадем; какъв ще бъде социализмът, когато достигне готовите форми, ние това не знаем, това не можем да кажем... Как ще изглежда завършеният социализъм ние не знаем.“ (Ленин, соч. изд. 4, том 27, стр. 122.)

Това са думи на човек, който издълбоко е познавал наследството на Маркс и Енгелс и не е открил в него ясен отговор на въпроса как ще изглежда завършеният социализъм. Не е открил, защото такъв отговор те не са оставили. Ленин и болшевишката партия е трябвало да откриват и създават образа на реалния социализъм, като се съобразяват с конкретните дадености в Русия и в света през онова време, преди 100 години. Следователно естествено е да има и други модели, различни от съветския, толкова повече и поради това, че светът непрестанно се променя. Това е важен извод, който произтича от досегашната световна практика на социалистическо строителство.

Друг важен извод е свързан с

                                       преценката за жизнеността на капитализма

През съветския период господстваше следната теза: „В началото на XX столетие предимпериалистическият капитализъм се превърна в империалистически капитализъм, възходящият капитализъм се превърна в умиращ капитализъм.“ Това е казано в одобрения през 1938 г. от ЦК на ВКП(б) „Кратък курс по история на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики)“, който играеше ролята на главен учебник по научен комунизъм. (Книгоиздателство на чужди езици, Москва, 1946 г., стр. 325.)

Безспорно е, че империалистическият капитализъм непрестанно се раздира от неизлечими вътрешни противоречия и конфликти, но и сега, в началото на XXI век, не може да бъде наречен умиращ. В редица области, особено в изключително важната сфера на научния прогрес и новите технологии, капитализмът показва завидна жизненост. Пред лицето на фактите няма как да бъде отречена истината, че капиталистическата обществено-икономическа формация не е изчерпала възможностите си за развитие. А никой досега не е опровергал тезата на Маркс в предговора на „Принос към критика на политическата икономия“, че обществената формация никога не изчезва, преди да е развила всички производителни сили, които може да обеме, и че никога не могат да се наложат нови и по-висши отношения на производство преди условията за тези отношения да са се зародили в недрата на старото общество.

Практиката след Маркс потвърди правотата на горните негови фундаментални постановки. Заедно с това тя поднесе историческа ситуация, при която пролетариатът, потиснатите, успяват да свалят от власт господстващата класа преди още капитализмът да е изчерпал възможностите си за развитие. Това стана в Русия през 1917 г. Как трябваше да действат победителите, заели се със строителство на социалистически обществено-икономически строй? Отговорът, който даде Ленин, бе:

                                                       нова икономическа политика

В днешно време да се цитира Ленин, се смята за отживелица. Но Ленин е гений. В неговите трудове има много положения, които звучат съвсем актуално и днес. Предстоящата 150-годишнина от рождението му, тя ще бъде отбелязана на 22 април 2020 г., е добър повод да припомним някои от тях.

В докладите, речите, интервютата на Ленин от последните години на живота му темата за новата икономическа политика (НЕП) е централна. В основата на идеята му за нова икономическа политика лежи неговото схващане, че „за истинския революционер най-голямата опасност е преувеличаването на революционността“, загубването на способността „трезво да съобразява, да претегля и проверява кога, при какви обстоятелства трябва да действа по революционному и кога, при какви обстоятелства и в коя област трябва да умее да премине към действия реформистки“ (Том 33, стр. 86).

НЕП означава практическо преминаване именно към реформистки действия: допускане на капиталистически елементи, държавен капитализъм, концесии. Но всичко това с цел да се помогне на социалистическото строителство в една изостанала страна.

Ето какво казва Ленин през ноември 1922 г. пред пленума на московския съвет: „Под названието нова икономическа политика се върнахме назад, но се върнахме така, че нищо ново да не отдадем и в същото време да дадем на капиталистите такива изгоди, които да накарат всяка държава, колкото и враждебна да е към нас, да тръгне на сделки и връзки с нас.“ (Т. 33, стр. 403). Пред ХI конгрес на РКП(б) Ленин е още по-категоричен: „...малко е да победим буржоазията, трябва да я накараме да работи за нас.“ И призовава: „... с некомунистически ръце да строим комунизъм.“ (Т. 33, стр. 260, 261).

Ако съпоставим тези позиции на Ленин с позицията на Китайската комунистическа партия в днешно време, ще констатираме удивително сходство. Ленин не е предвиждал скорошен край на НЕП. През октомври 1922 г., преди да заболее тежко, той заявява пред кореспондент на в. „Обзървър“: „Абсолютно лишени от съдържание са слуховете, че ние слагаме край на новата икономическа политика... Цялата работа на правителството е насочена към това новата икономическа политика да се закрепи законодателно и да се предотврати в най-голяма степен всяка възможност за отклонение от нея.“ (Т. 33, стр. 351, 352).

След смъртта на Ленин, като загуби своя инициатор и идеолог, НЕП бързо се превърна в краткотраен епизод от историята на съветска Русия. Но половин век по-късно идеята на Ленин за нова икономическа политика намери своя гениален адаптатор в лицето на Дън Сяопин.

Ще бъде погрешно да се прави паралел между неповска Русия и днешен реформиращ се Китай. Това са не само две различни държави, а два различни свята в две различни епохи. А и мащабите на реформите в Русия и Китай са несравними. Но подходът, възприет от Ленин и Дън Сяопин, е дълбоко родствен. В основата му лежи развитието на държавен капитализъм.

Ленин е стигнал до важния извод, че „Преходът към комунизъм е възможен и чрез държавния капитализъм, ако властта в държавата е в ръцете на работническата класа.“ (Т. 33, стр. 366). Но уточнява: „Държавният капитализъм, установен у нас, е своеобразен държавен капитализъм. Той не съответства на обичайното понятие за държавен капитализъм. Ние държим в свои ръце всички командни висоти, държим в свои ръце земята, тя принадлежи на държавата...“ (Т. 33, стр. 390).

Държавният капитализъм в съвременен Китай е още по-своеобразен и е неделим от социализма с китайска специфика. Тук няма да навлизам в тази тема, по нея в други мои статии съм писал подробно, като съм обосновал схващането си, че капитализмът в днешен Китай е с „юзди“, които се държат от Китайската комунистическа партия и държавата.

Могат да се приведат много изказвания на Дън Сяопин и китайските ръководители след него, които обясняват и обосновават реформаторската линия. Ще цитирам само следното заявление на Дън Сяопин, направено на 30 декември 1986 г. пред ЦК на ККП: „Провеждайки политика на отваряне, възприемайки чужди технологии, използвайки чужд капитал, ние искаме да помогнем на социалистическото строителство, а не да излезем от социалистическия път... Целта на това, че на някои области и хора се позволява да забогатеят преди други, е да помогнем на всички да живеят много по-добре впоследствие.“

Внушителни и широко известни са данните, които потвърждават реалните успехи, постигнати от реформиращ се Китай. Ще припомня само потвърдения от ООН факт, че за невероятно кратък срок Китай извади от бедност над 700 милиона души, нещо невиждано в човешката история. Във връзка с това ще припомня и известната теза на Маркс, че социализмът и комунизмът са несъвместими с бедността. Следователно успешната борба с бедността в Китай го приближава към социализма.

„Отварянето“ на Китай към света и за света не само не престава, то се разраства. Симбиозата между държавен капитализъм с китайска специфика и социализъм с китайска специфика, т.е. своеобразната конвергенция, която продължава няколко десетилетия, по всичко личи ще обхване още дълъг период. Днешен Китай не бърза да се обявява за социалистическа държава, продължава да се самоопределя като развиваща се страна, която все още е в началото на социалистическото строителство.

След казаното дотук по тази точка може да се направи според мен продиктуван от практиката извод: ако след успешна революция държавната власт е крепко в ръцете на комунистическа партия, която не се е отклонила от своя идеал, възможно е да се строи социализъм, като се впрегнат вътрешни и външни ресурси на капитализма.

Досегашният опит в социалистическото строителство навежда на още един важен извод. За него, признавам, ще пиша с болка. Защото, както всеки някогашен ремсист идеалист, и аз съм възпитан от юношеска възраст в недолюбване на материалното и на капиталистическата частна собственост върху средствата за производство. Обаче животът, практиката показа нещо, което трудно се произнася от убеден социалист, но е факт. А именно:

                  преждевременното отхвърляне на материалната заинтересованост и на всяка

               частна капиталистическа собственост върху средствата за производство е грешка

С една своя „гримаса“ най-новата история поднесе на човечеството възможност за гигантско сравнение.

През миналия век Съветският съюз, Китайската народна република и още няколко държави се заеха да строят социализъм по сходен модел: пълно обобществяване на средствата за производство и залагане на съзнателността и моралните стимули за сметка на материалните. В повечето държави на света обаче господстваше капитализъм и неизбежно се оформи съревнование. Резултатът е всеизвестен, в полза на капитализма, който се справи по-успешно да развива производителните сили и да осигури по-висок брутен вътрешен продукт на глава от населението.

Социалистическият лагер се разпадна, Русия и няколко европейски държави се отрекоха от социализма и реставрираха капитализма, а Китай възприе специфична форма на конвергенция. В резултат на това в тази най-многолюдна страна материалната заинтересованост активизира силите на милиардното население, КНР бързо се превърна във фабрика на света. Практиката показа убедително, че естествено формиралата се през вековете материална заинтересованост у хората не може да бъде равностойно заменена в кратък срок с идейна съзнателност. И в Русия след разпадането на Съветския съюз лъсна истината, че комунистическата съзнателност на съветските хора, за която се написаха безброй докторски дисертации, до голяма степен е била фикция.

Ще бъда неправилно разбран, ако се приеме, че съм започнал да превъзнасям материалното и да отричам съзнателността, идейната убеденост, идеализма. Те бяха, са и ще бъдат и занапред най-чистата революционна и градивна сила. Вярвам твърдо, че те и занапред ще завладяват малки или големи групи хора, готови да вървят на смърт за своя идеал. Но не само Маркс, а и животът доказа, че съзнанието на масата хора се определя по естествен начин от битието на масата хора.

Неправилно ще бъда разбран и ако се сметне, че съм станал фен на частната собственост на средствата за производство. Не! Тя доведе до растеж, особено в Китай, но донесе драстично социално неравенство и в Китай, и във всички страни, върнали се към капитализъм. Тя донесе и ред други язви в обществото, като корупция, растяща престъпност и прочие, които реалният социализъм успешно преодоляваше.

Китайската комунистическа партия е записала в устава си, че е марксистка партия. Тя не е оспорила тезата на Маркс, че комунистите могат да резюмират своята теория с един израз: премахване на капиталистическата частна собственост. В днешен Китай държавната и обществената собственост върху средствата за производство е водеща, но и частната, капиталистическата собственост е силна и просперираща.

Ще бъде ли тя ограничена и премахната, кога, как – отговора на този въпрос знае само бъдещето. Сега засега индикации за ограничаване на капиталистическата частна собственост в Китай липсват.

В последната част на моите разсъждения, свързани с поуките от стогодишното строителство на социализъм, ще се опитам да обясня защо не губя вяра в социализма. Преди всичко затова, защото социализмът, който беше изграден през миналия век в Съветския съюз и в още няколко държави в света, в това число и в България, показа, че такъв обществено-икономически строй не е мисловна конструкция на теоретици, а исторически обусловена

                    по-добра от капитализма формация, която може да бъде построена,

                                                           да съществува, да се развива

Благодарение на реалния социализъм силно изостанали, предимно аграрни държави, за кратък исторически срок се превърнаха в развити страни със силна индустрия. Не е забравена оценката на Уинстън Чърчил, че Русия при Сталин тръгна от дървеното рало и стигна до Космоса. Известни са данните за просперитета и на социалистическа България, и на другите държави, поели по социалистически път. Просперитет не само в икономиката, а и в другите области на човешкото развитие.

Ако има област, в която реалният социализъм от миналия век показа, че социалистическата идея не е неосъществима мечта, това е социалната област. Благодарение на обобществяването на средствата за производство в строящите социализъм страни беше премахнато острото социално неравенство. Започна да действа принципът „всекиму според труда“. Обаче ресурсът, който се разпределяше и по количество, и по качество, не задоволяваше потребностите. Това се оказа една от главните причини социализмът на миналия век да загуби съревнованието с капитализма. Строго погледнато, бе потвърдена тезата на Маркс, че за успеха на новия обществен строй е необходимо революцията да е победила в повечето главни държави в света.

Сега голямата надежда на социализма е Китай. Неизбежен е въпросът възможна ли е победа на социализма в Китай, докато в почти всички други държави в света господства капитализмът? Според мен отговорът може да бъде положителен не само защото Китай не е каква да е държава, а и поради две други важни обстоятелства.

Първото е, че след успешна революция и неуспешен първи опит за построяване на социализъм, Китай извлече поука и, без да се отказва от абсолютното ръководство на Комунистическата партия, възприе дълго съжителство с капитализма, за да се използват негови силни страни.

Днешен Китай строи социализъм с подчертано специфични черти, поради което е наречен социализъм с китайска специфика. Това е закономерно, още Енгелс бе предвидил, че социалистическото общество „трябва да се схваща, както и всички други обществени строеве, като намиращо се в процес на непрестанно изменение и преобразуване“ (К. Маркс, Ф. Енгелс, Съчинения, изд. второ, Т. 37, стр. 380). А знае се, че и самият Маркс не е смятал учението си за установено веднъж завинаги и е бил отворен към новото. Ако той бе живял и творил не в XIX век, а в днешно време, марксизмът несъмнено би бил друг.

Много от старите идеологеми вече са невалидни. Стратификацията на обществото, разделението по класи, по професии, по имотно състояние е променена и продължава да се променя под въздействието на ускорения научно-технически прогрес и на такива мощни новопоявили се фактори, каквито са роботизацията, цифровизацията, изкуственият интелект. А неминуемо ще се появяват и фактори, които сега са неизвестни. Така че трябва

                                          да бъдем отворени към значително по-друг социализъм

                                                                    от онзи, който познаваме

Без да забравяме обаче, че колкото и специфичен да бъде един или друг социализъм, той ще има право да се нарича социализъм, ако е преодолял капитализма.

Второто ми основание, за да не губя вяра в социализма е, че капитализмът все повече разголва слабите си страни. Даже Франсис Фукуяма, който се прослави с „откритието“ си, че бил настъпил краят на историята, защото капитализмът нямал алтернатива, се коригира и заяви в интервю за сп. „Ню Стейтсмън“ през октомври 2018 г.: „Социализмът трябва да се завърне.“ Това свое заключение той обяснява с невъзможното социално неравенство, което капитализмът ражда.

Няколко фамилии да владеят толкова, колкото няколко милиарда души в света – това е в разрез с разума. Още по-противоречащо на здравия разум е да се харчат невъобразими средства за оръжия. Но и едното, и другото произтича от природата на капитализма. Това разбират все повече хора, поради което интересът към социализма не намалява. В електронните справочници думата социализъм е сред най-търсените.

Икономическата и политическата система на капитализма не може да бъде променена с козметични средства, защото е несправедлива в самата си същност. Тя трябва да бъде заменена с нова, справедлива в същността си система, каквато е социалистическата.

Социализмът няма да падне от небето, за да има социализъм, трябва да има борци и радетели за социализъм. Това е задача на социалистическите и комунистическите партии.

В днешно време оцелелите социалистически и комунистически партии не са в кондиция, с изключение на китайската и на още две-три. Освен това липсва яснота що е то социализъм на ХХI век и какъв е пътят към него.

Българската социалистическа партия не прави изключение. Преди 30 години, на своя ХIV конгрес, тя прие Манифест за демократичен социализъм в България, но и тогава, и сега демократичният социализъм и пътят към него си остават твърде енигматични.

Република България, верен член на Европейския съюз, стана верен поданик и на неолиберализма, а БСП се включи в семейството на ПЕС и възприе ценностите на социалдемокрацията. Понятието социализъм изчезна от партийните ни документи, въпреки че фигурира като висша цел в партийната ни програма. То бе заменено със съвсем неравностойното понятие ляво. Идейно-политическата и просветителската дейност в партията са направо загърбени. Измести ги прагматизмът, който при сегашната ситуация основателно, оправдано играе първостепенна роля, но не може да бъде безпределно господстващ принцип в партия, която се нарича социалистическа. Освен ако името социалистическа се свежда до един атавистичен етикет, а на практика партията променя характера си.

                                                                     Нима това се случва с БСП?

Страхувам се, че се случва. Не като еднократен акт, а като пълзящ процес, при който партията постепенно се деидеологизира. По този начин тя променя характера си. Ще се позова на партийната програма и на партийния устав, защото в тях е зафиксиран характерът на БСП.

Програмата е приета от 47-ия конгрес през 2008 г. Тя ще е в сила и през близките години, предстоящият 50-и конгрес няма да я заменя с друга.

Първите думи от първия раздел на програмата са подчертани и гласят: Днес БСП следва отново да се докаже като партия на социалистическия идеал. А в Устава на БСП, приет през 2017 г. от 49-ия конгрес, е записано: „Задължение на партийните членове е да работят за разпространяване на социалистическите идеи.“

Как се работи за изпълнение на тези програмни и уставни повели? Твърде незадоволително. Те не са в сферата на активната практическа дейност на БСП. Неведнъж е изтъквано, че не само темата за социализма, а даже думата социализъм отпадна от речника на партийните ни ръководители.

Да отстояваш и да пропагандираш социалистическите идеи, след като т. нар. реален социализъм в близо дузина държави не издържа проверката на практиката – това не е лесна работа. Тя изисква социалистическа идейна убеденост и вяра в социалистическия идеал. Да си социалист, означава не само да си член на социалистическата партия, а и да споделяш, да защитаваш, да разпространяваш социалистическите идеи. Разбира се, по подходящ начин, с подходящи средства, където това е възможно и уместно.

Има дежурно възражение: какъв е смисълът да пледираме за социализъм в България, след като е безпощадно ясно, че той може да бъде въпрос само на едно не твърде близко бъдеще? Смисълът е: само просветени, идеологически ориентирани люде могат да ратуват за социализъм.

Не съм в плен на стари представи, но не мога да приема в идейна партия, каквато по същество, по устав и програма е БСП, просветителската и пропагандистката работа за социалистическата идея, за социалистическия идеал да бъдат оставени без дължимото внимание.

Нека бъдем искрени и да признаем, че БСП се деидеологизира. И като признаем и осъзнаем, че това застрашава съществуването ѝ като действително социалистическа партия – да противодействаме.

В тази връзка не може да бъде отминат въпросът за материалните възможности на нашата партия. Известни са усилията, които се полагат, за да се намери решение на тежкия проблем. Толкова по-наложително е правилно степенуване на нуждите при разпределение на ограничените средства.

Свободната българска телевизия, която партийното ръководство успя да създаде, е важен успех, той непременно трябва да бъде запазен и развит. Не бива обаче това да става в ущърб на традиционните, утвърдени печатни форми, които ще продължават да бъдат незаменимо оръжие на нашата партия. Без тях тя не е в състояние да държи на висота идеологическата си работа, в това число политическото и идейно образование на своите членове и съмишленици.

За политическото образование в партийния ни устав са отделени цели две страници – факт, който сам по себе си говори много. В тези две страници централно място заема характеристиката на Националния политически институт „Димитър Благоев“, който „обединява научния потенциал на партията, отчитайки както натрупания опит и традиции, така и съвременните политически условия“. На 20 юни миналата година директорът на института Ивелин Николов съобщи в „Дума“, че за една година институтът е издал „над 10 книги за битката ни за идеала“ и че „БСП има своя политическа академия, в която в продължение на осем месеца младите социалисти изучават много теми“. Не ми е известно продължава ли да съществува тази политическа академия, изобщо как работи нацио­налният ни политически институт при настъпилия в партията финансов колапс. Но не мога да премълча, че дейността на института не се усеща. Едва ли само финансовите проблеми са причина тя да не съответства на вниманието, което му е отредено в устава.

Известно е, че влиянието на БСП сред младото поколение, сред гимназиалната и студентската младеж, е опасно слабо. Това сега е нейна ахилесова пета. Партия без влияние сред младежта е осъдена на вегетиране.

Единственият начин нашата партия да започне да възстановява традиционното си влияние сред младото поколение е социалистическата идея и социалистическият идеал да станат привлекателни за младежите. Това изисква да се даде отговор на въпроса, що е то социализъм на ХХI век и какви са пътищата към него. Ако институтът „Димитър Благоев“ наистина обедини научния потенциал на партията, както е записано в устава, той ще стане лабораторията, в която ще се търси отговор на този въпрос. Трудна задача. Но тя няма как да бъде заобиколена от партия, която се нарича социалистическа. По нея започна да работи чл.-кор. Александър Лилов и остави ценни разработки в книгите си „Диалогът на цивилизациите“ и „Информационната епоха“. Ценни са и разработките на проф. Бенжамен Варон в книгата му „Капитализмът – антагонист на човечеството“. Могат да се посочат още доста имена на наши утвърдени или съвсем млади учени, работещи по темата за социализма на XXI век. Те трябва да бъдат насърчавани и подпомагани, а освен БСП няма кой друг да направи това.

Реализмът налага да признаем, че в България още немалко години ще господства капитализмът, на който се насадихме преди три десетилетия. Трябва да се примирим с перспективата в близките, а може би и не съвсем близки години усилията на партията ни да бъдат насочени не към преодоляване на капитализма, а към реалистичната цел той да става по-поносим за народа чрез превръщане на България в социална държава. Успоредно с това БСП е длъжна да увеличава усилията си българските граждани, които възприемат идеите на социализма, да стават все повече. Особено сред младежта.

 

                                                                          ***

 

Как ще се сложат нещата на нашата планета в близките и по-далечни години не знае никой. В медиите циркулират сценарии за какви ли не апокалипсиси, заплашващи човечеството. Страховете не са безпочвени. Един новопоявил се в началото на 2020 година не най-смъртоносен вирус, именуван COVID-19, показа колко крехко е равновесието, на което се радваше човечеството. Щетите от пандемията тепърва ще стават ясни, без съмнение ще бъдат големи. Но тя, колкото и нелогично да звучи това, може да се окаже полезна, ако предизвика някакво изтрезняване, вземане връх на здравия разум у онези, които открито или зад кулисите чертаят съдбините на света.

Толкова елементарна истина е например, че е лудост да се хвърлят милиарди и трилиони за произвеждане и изнамиране на все по-убийствени оръжия. Колко по-сигурен би бил светът, ако човешкият гений бъде впрегнат не за разрушителни, а за градивни дела, за борба срещу болестите, срещу екологичните опасности, срещу бедността – толкова широки са възможностите за прогрес. Но светът като цяло все още е във властта на капитализма, а самият капитализъм – във властта на своя вроден нагон да търси максимална печалба, макар и в разрез с разума. Тъкмо затова бъдещето е на социализма – новото, по-прогресивно, по-справедливо, по-разумно обществено устройство, което зрее в недрата на капитализма и неминуемо ще го изпрати в историята.

Март, 2020 г.

 

Крум Василев е публицист и журналист. Антифашист, изтъкнат деец на БСП и общественик. Роден е на 14 април 1925 г. в Шумен. Член на РМС от 1942 г., а на БКП – от 1944 г. Участва в съпротивителното движение през Втората световна война като член на бойна група и партизанин. След 9 септември 1944 г. е бил народен представител. Директор на Българската телевизия и радио от 1972 до 1981 г.  Носител на наградата „Николай Хайтов“ за публицистика.

 

Източник: сп. „Ново време“, бр. 3 – 4, март – април 2020 г.