Поетът Кирил Христов произнася огнена реч на погребението на Иван Вазов. Думите му изправят всички на нокти. Те вбесяват и младия тогава монарх Борис III. Но изреченото от него е толкова значимо, че не е загубило своята актуалност и сега, 100 години по-късно. Вижте по-долу и се убедете сами. Отношението на властниците днес към първенците на духа не е кой знае колко по-различно от онова в 20-те години на миналия век. Кирил Христов хвърля в лицето на присъстващите и на монарха тежките думи, че в гените на управниците ни от времето на старите българи до наши дни е да убиват с незаинтересованост, с мизерия и насилие своите първенци на духа, че "само средствата на духовно обезглавяване са се променили". И тези му думи само няколко години след погребението на дядо Вазов ще се потвърдят, уви, отново за пореден път.
А днес как е?! Как да е, като малограмотните ни властимащи извършват и не по-малко страшно престъпление - убиват словото дори на класиците ни...
Надгробна реч на поета Кирил Христов пред тленните останки на народния поет Иван Вазов
Опечалено събрание,
Нека пред тленните останки на великия българин, за чиято реч бяха отворени всички сърца в тоя народ, спрем мисълта си на някои от ония истини, които не е достатъчно само спокойно да знаем. Всеки от нас научава твърде рано много истини: обаче в най-скъпите от тях едвам след години той прониква, учудвайки се сам на себе си, че не е разбрал онова, което отдавна е знаял. Това става в особено важни моменти на нашия живот, най-вече когато се намираме пред затворените очи и навеки занемели уста на един необикновен човек. Пред непроницаемата тайна на смъртта на един носител на безсмъртна мисъл - в нашите души заедно с дълбока печал прониква една нова светлина, една нова възможност за човечност, една нова мисъл, една нова любов към онова, що дава смисъл на земното съществуване на хората и народите.
Скръбни българи, нека постигнем с възможно най-малко думи, по най-късите пътища на мисълта какво бе за народа ни човекът, на чиито тленни останки сме се събрали да се поклоним за сетен път. Той беше силомерът на българския дух. Чрез него народът ни виждаше по-ясно своите истини, чрез него народът ни чуваше по-точно гласа на своята правда, чрез неговото майсторско слово народът ни изразяваше най-съвършено своите болки, своите радости, своите блянове за бъдещето, своя устрем към лъчезарните сфери на неземното, към духовно съвършенство. Загубил Ивана Вазов, българският народ губи голяма част от способността си да вижда ясно, да чува точно, да изразява силно онова, що мисли и чувства. Ето каква сила се откъсва от живия и тъй измъчен организъм на народа ни! Това е една нова неочаквана ампутация, която съдбата прави на българския дух!
Винаги, когато съм участвал при изпращане в задгробните предели някой достоен син на нашия народ, аз съм се питал: не изпращаме ли ние по-често, отколкото другите народи, макар в Европа да няма по-бедни от нас откъм хора на кабинетния труд и хора на организационния гений? Всеки може да направи за себе си една проверка и да види, че това наистина е тъй. Ние губим най-необходимите си деятели или в разцвета на техните сили, или дори преди това. Ние сме тъй сиромаси и в същото време такива прахосници! Защо?
Един древен летописец, багдадският мисионер у волжките българи Ибн Фадлан, казва за нашите прадеди, обитателите на великанския някога град Болгар, че те вярвали [...], че богато надарените хора сред тях не били за тоя свят, а трябвало да служат на бога: затова ги убивали. Аз се съмнявам, че ще се намери българин, чието сърце да не изтръпне пред това свидетелство на летописеца и който да не си помисли: "Аа, значи тоя народ открай време сам се е духовно обезглавявал! Но не е ли изчезнала с вековете на варварството тая чудовищност, или само средствата на духовно обезглавяване са се променили? Аз мисля, че който си спомни преждевременната загуба на дълга редица ценни българи от епохата на нашето възраждане, от времето на нашите революционни борби и от освобождението насам, включително съдбата на най-силните македонски деятели, ще дойде до заключение, че второто е вярно. Но нима провидението може да допусне това? Животът, преследвайки недостъпни за нашето съзнание цели, създава в даден народ известен брой по-възвишени хора, по-сложни интелекти - създава ги преди всичко за благото на тоя народ. Ако той сам отиде да ги унищожи, ще търпи ли това природата? Та всеки от нас може да намери и в своите лични наблюдения не един случай, за да се увери, че възмездието е неизбежно дори при отделен пакостен човек: че изкупителният удар пада или върху него, или - още по-страшно - върху неговото потомство! Ако се затворим малко по-продължително в тоя кръг мисли, ние непременно ще се запитаме настръхнали: "Няма ли някаква тайнствена връзка между бедите, които съдбата в такова изобилие ни е пращала през вековете, и нашите и на нашите деди прегрешения; не е ли то мзда (въздаяние) за това, че ние не само сме отритвали благата на избраните, които провидението ни е пращало, но и сме унищожавали носителите им?".
Обаче трябва тутакси да признаем, че по отношение на своя голям поет нашият народ се погрижи да изпълни дълга си. Той не само не попречи на неговото дело, но и сполучи да му изрази своята безкрайна признателност приживе. Това за нашите условия трябва да се смята едно щастливо изключение. Може би то се дължи твърде много на особено благия характер на покойния поет. Наистина, и той е пренесъл немалко незаслужени огорчения; наистина, ние долавяме, че и той е бил принудван много пъти да позлатява хапа на горчивите истини, които общества като нашето не могат да търпят да им се казват - колкото и необходими да са тия истини за усъвършенстването им; все пак трябва да признаем, че на българския народ не тегнат по отношение на покойника, когото днес изпращаме, ония отговорности, които са легнали на съвестта му за цяла редица други наши деятели, отровени, измъчени от нас, слезли по наша вина преждевременно в гроба и намалили така и без туй малкия интелектуален и морален капитал на нацията. Ушите ни за щастие се оказаха пригодни за истините и словата на народния поет и ние го оставихме да ни говори до старини за добрите и дори за лошите качества на българина, най-често за неговата пламенна любов към родната земя, за неговото трудолюбие, за красотата на неговите планини и полета, за неговия стремеж към просвещение, за неговата храброст на бойното поле, за светите жертви, що е дал във въжделението си да се обедини, за неговата безкрайна печал пред бедствията, които му дойдоха от близки и далечни, за неговата крепка вяра, че в края на краищата не може справедливостта да не възтържествува. Откакто има трета България, никой не е бивал изслушван с по-голяма почит. Благодарение на това писанията на поета нямат вид на интерупта (прекъсване), а на органически завършено дело на един цялостен живот. Поне по отношение на този велик българин бъдещият историк няма да хвърли тежки упреци към съвременниците, няма да ни нарече недостойни за него. Повтарям, че ние не само оставихме да се чуе в земята ни великото слово, не само му повярвахме и съобразихме, колкото ни са силите, живота си с него, но и засвидетелствахме по един блестящ начин дълбоката си признателност на поета. Това е важен признак за един голям духовен напредък на българския народ. И ако съдбата ни не бе отнела тъй внезапно народния поет, той тъкмо сега, обогатен с опита на своите 70 години и умилен от любовта народна, би изтръгнал от струните на лирата с най-оптимистическите, най-бодрите звукове за бъдещето на нашия народ - звукове, които тъкмо днес би били балсам за покрусените ни души. Но, уви, въпреки своето могъщо здраве и изпитните на последните години, сегашните превратности, които бяха съдени на народа ни и които, не ще и дума, поетът най-дълбоко изживя, не можеха да не причинят известни невидими разрушения у него. Без съмнение, най-много трябваше да понесе органът, чрез който поетът най-дълбоко е живял: сърцето. И може би тъкмо за това като върховна награда на великото сърце, тъй много страдало за своя народ, провидението изпраща на избраника блажената смърт - и то в един момент, когато по прихлупения тъмен хоризонт на България долавяме, макар и слаби, признаци, че не е угаснала за нас навек светлината на надеждата.
Велики учителю, почивай спокойно! Ние даваме обет пред твоя зинал гроб, че ще бъдем достойни за тебе! А можем да бъдем достойни за тебе само така: като не пречим с нищо на твоите сподвижници и продължители; като бъдем справедливи и милостиви към тях; като ги оставим да допринесат към общия духовен капитал на нацията онова, за което природата е вложила сили в душите им; като не се гневим лекомислено, когато трябва да бъдем принудени да ни кажат някои горчиви, но целебни истини! Само улеснявайки делото на твоите продължители ние, целият народ, ще можем да кажем, че сме заслужили великия учител, когото с такава безкрайна мъка българският народ откъсва днес от своето сърце.
Спи, богувдъхновени, своя вечен сън все със същата крепка вяра в бъдещето на просветена, духовно израсла България!
