Българският патриотизъм и русофилството – Юрий Борисов

 

                                       Западът – Русия: „или – или” или „и – и”

„Евроконтиненталното“ постепенно се налага като контрапункт на „евроатлантическото“. Това е културен процес, който все по-настойчиво тласка европейските лидери да осъзнават и признават неизбежното налагане на многополюсния свят.

Основната геополитическа характеристика на епохата, в която живеем, е противопоставянето на Запада срещу Русия, представяно като избор „или ‒ или“. Това противопоставяне и съответната дилема като негов идеологически продукт пронизват всички основни сфери на обществена активност – политика, икономика, култура, спорт…

В България, която в по-голямата част от своята история е последовател и подражател на чужди цивилизационни модели, официозната пропаганда, а (както виждаме напоследък) и официални държавни институции, енергично налагат тезата, че българският патриотизъм и българското русофилство взаимно се изключват. Всеки трябва да избере – или България, която категорично и безвъзвратно се е ориентирала към Запада, или Русия, която фатално ни дърпа към миналото. Или демокрация, прогрес и бъдеще, или деспотизъм, назадничавост и мрак (1). Тези взаимоизключвания са повсеместни – в политически речи, политическо поведение и публицистика.

Как се появи съвременната русофобия? Каква е нейната същност? Несъвместими ли са наистина българският патриотизъм и българското русофилство? Неестествено ли е сътрудничеството между Западна Европа и Русия или, напротив – логиката на съвременното развитие предполага такова сътрудничество? Днес тези въпроси са блокирани, тъй като русофобията се представя аксиоматично като сърцевина на западния, в т.ч. и на българския патриотизъм. А аксиомите не се обосновават.

                                                                               *  *  *

Оценката за „културна несъвместимост“ между демократичния свят и Русия започва да се формира в САЩ веднага след победата на болшевишката революция през 1917 г. И то не просто в медиите, а и в академични среди. Тази нагласа е особено силна по време на Студената война. Тогава СССР се представя като опасен и агресивен, а това отношение днес се прехвърля върху Русия. Тази оценка става обща за целия западен свят, който продължава да подхранва и поддържа т.нар. русофобия и днес. С „ръката на Кремъл“ обясняват конфликтите навсякъде по света.

За да бъде картината безспорна, към нея се добавя и образът на „дивата и кръвожадна“ Русия от по-предишни векове. Според една от американските исторически школи нищо в Русия не се е променило по същество от Петър Първи до Путин. Тази теза жъне успех и се взима на въоръжение от политици, учени и журналисти.

Съответно ръководителят на тази „агресивна и дива държава“ не може да бъде нормален политик и западната пропаганда му изгражда злодейски образ. Найл Фергюсън, британски геополитик и професор в Оксфордския и в Харвардския университет, видя във Владимир Путин „руски еквивалент на Пиночет или Франко“, други с лекота го сравняват с Хитлер. Русофобията отива дотам, че обявява руския президент за ментално болен – имал бил неврологично заболяване, следствие от преживяна в детството травма, според „експерти“ на Пентагона, които определиха и диагнозата – синдром на Аспергер, вид аутизъм (2) .

Теорията за дивата, агресивна и жестока Русия, която не е променила своите геополитически инстинкти от Петър Първи до Путин, обаче не издържа пред някои многозначителни факти. Тя не може да обясни например как през 1989 г. „империята“ се съгласява да бъде съборена Берлинската стена, как после се оттегля от Източна Европа и дава независимост на 15 държави. „Повечето от тези страни не очакваха, че ще станат независими. За руското ръководство едва ли щеше да е трудно да ги удържи в своята орбита... Истината е, че Русия сама се отказа от своята империя“, пише Пиер-Марсел Фавр и продължава: „За сравнение, нека си представим, че САЩ решат да върнат на Мексико завоюваните от тях в средата на ХІХ век щати Аризона, Колорадо, Невада, Юта, Калифорния и Ню Мексико, или пък да ги признаят за независими“(3). Авторът отбелязва също, че при това доброволно разделяне с територия и население Русия се лишава и от огромни ресурси: „Тук ще припомним само, че Казахстан, Туркменистан и Азербайджан разполагат с едни от най-големите петролно-газови запаси в света“(4).

И още: нито един документ, свидетелстващ за агресивни намерения на Кремъл към Запада, не е открит след разпадането на СССР и забраната на КПСС. За разлика от известните планове на САЩ да унищожат Русия с ядрено оръжие (5). Може ли да си изначално агресивен и в продължение на 70 години да не се изкушиш да замислиш нападение над западни страни?

Мек вариант на нагласата за  цивилизационна несъвместимост и невъзможен диалог е склонността на Запада да вижда себе си в ролята на „учител“, а Русия – в ролята на „ученик“. Това предполага послушание и подчинение, а не сътрудничество, съавторство, взаимност.

В своята Обща стратегия от 1999 г. Европейският съюз дори си позволи да изисква от Русия („пълна трансформация“, „създаване на действаща пазарна икономика“, „върховенство на закона“, „изграждане на гражданско общество във всички сфери“ [6]) – нещо, което не би си позволил никой спрямо потенциален партньор. Към Русия в случая е подходено като към кандидатка за членство в ЕС, каквато тя няма намерение да става. Защо тогава ЕС ще се меси в нейните вътрешни работи и ще ѝ предписва своите дефиниции за света?

Тази нагласа всъщност е израз на „интелектуален солипсизъм“, при който единствено възможното е „или – или“. Нагласата „или – или“, гарнирана с „цивилизационна несъвместимост“, е в основата на интерпретацията на конфликта в Украйна от 2014 г. Тя не позволява разбиране и на Русия, и на Украйна едновременно. Никакви репресии, насилие, дори физическо унищожение на хора в Украйна, не допускат друга интерпретация на реакциите за защита и самозащита освен като „посегателство срещу суверенитета и териториалната цялост“.

Историята помни фобии и по отношение на други страни и народи. Имало е „англофобия“, имало е и „германофобия“. Има антисемитизъм… Може да се каже, че русофобията е сравнима тъкмо с него (7). Антисемитизмът също не е временна нагласа. Той няма да се промени нито от поведението на държавата Израел, нито от поведението на групи евреи. За онези, които го изповядват, евреинът носи вина по рождение. След осъждането и разпъването на Христос той не може да промени тази вина със своето поведение. С русофобията е същото – това не е ситуационен страх. Това е изначален, фундаментален страх (8).

Разбира се, в този масиран, мащабен и заглушителен хор се чуват и авторитетни гласове, които оспорват тотално негативния образ на Путин и Русия. Те обаче нямат голямо влияние, не успяват да внесат нюанси в образа, да бъдат коректив (9).

Понякога русофобията е толкова енергична, безкомпромисна и лишена от нюанси, че я наричат „русофолия“ (от „folie“ – фр. „лудост“). Просто

 

                                                                  „Rossia delenda est“

 

 „Русия трябва да бъде унищожена“. Това е целта. Съвсем в духа на известната фраза на Катон Старши „Cartago delenda est“, която сенаторът произнасял в края на всяка своя реч в Сената, независимо от темата (10). Да повторим – независимо от темата!

Едва ли някой по-добре от Бил Клинтън, бившия американски президент, е формулирал какви цели всъщност си поставя Западът по отношение на Русия. А ето какво казва той пред заседание на Обединения комитет на началник-щабовете на 25 септември 1995 г.: „В най-близкото десетилетие ни предстои решаването на следните проблеми: разчленяването на Русия, окончателното разрушаване на нейния военнопромишлен комплекс, установяване на изгодни за нас режими в откъсналите се републики. Ние ще позволим на Русия да бъде държава, но империята ще бъде една – САЩ“ (11).

Ето защо допустимото за Запада не е допустимо за Русия. Ако някой в Русия организира кибератака срещу друга държава, това е скандално. Когато същото правят  американските служби, то става приемливо.  Само през 2011 г. разузнавателните служби на САЩ са организирали 231 кибератаки срещу други държави, най-голямата част от тях насочени срещу Русия, както свидетелства с документи бившият сътрудник на американската Агенция за национална сигурност Едуард Сноудън.

Ако Русия инвестира политически в която и да е било държава – това е „зловредно влияние“. Ако Западът инвестира, е „грижа за демокрация­та“. Близо 60 неправителствени организации, щедро финансирани от САЩ и Европа, развиват антиправителствена дейност в Русия. В този сектор през последните 15 години Щатите са налели 20 млрд. долара (12). Да се допусне само, че Русия може да създаде неправителствени организации в САЩ, да ги финансира и задава посока на дейността им, ще бъде възприето като чудовищна агресия.

„Руската агресия“ се превърна в аксиома. Вероятността Русия да нападне европейска страна – е самоочевидна. Подобно на злополучното „отравяне на Скрипал“, което показа, че да обвиниш Русия, дори няма нужда от доказателства. И обратното, че никакви доказани факти за подобни престъпления, извършени от обвинителите на Русия, всъщност нямат значение: „Барак Обама разреши официално повече от 2300 „екстериториални убийства“ през мандата си. Франсоа Оланд призна, че е заповядал да бъдат извършени редица извънсъдебни екзекуции срещу „неприятели на държавата“, приблизително по една на месец за периода на управлението му. Пред списъка на палестинците, ликвидирани от израелските тайни служби в чужбина, руснаците ще се окажат почти аматьори“, пише Серж Алими в разгара на истерията „Скрипал“ (13) .

                                                                           *  *  *

Пренасяме се на българска почва. 30 години, след като приключи периодът, в който „дружбата със СССР“  ни беше нужна „както слънцето и въздуха за всяко живо същество“ (Георги Димитров), се оказа жизнено необходимо да нямаме и да не сме имали нищо общо с Русия. Избрали сме Запада, значи сме против Русия.  Или – или. Въпрос на патриотизъм. Оттук и българският силогизъм

 

                                      „Не съм русофил, защото съм българофил“

 

Защо любовта, харесването и прочие на чужд народ предпоставя несъвместимост с любов към родината и с българските интереси, няма нужда да се разсъждава. А какво всъщност означава да си българофил? С какво поведение се доказва патриотизмът?

Отговорът е по-лесен, ако гледаме назад, към историята. През ХIХ век това е борбата за църковна независимост, за освобождение от турското робство. След освобождението – да работиш за икономическия и културния възход на народа и страната. Пак тогава – свръхнационалната задача за обединение на българските земи. А после?

Кое е патриотично? Да вдигнеш Септемврийско въстание или да смажеш Септемврийското въстание? Да се бориш за комунистическа власт или да избиваш комунисти? Да строиш социализма или да рушиш и разграбваш сътвореното при социализма?

Във всички случаи съдържанието на патриотизма е сравнително безспорно в години, в които има ясно изразен национален идеал.

Какво е обаче да си патриот днес в България?

Да тачиш националните герои, да знаеш наизуст стихотворения за родината, да защитаваш чрез изкуството или в житейски спор достойнствата на народа…

Да си сложиш българското знаме на балкона… Да се възмущаваш, че наричат „турското робство“ „присъствие“… Да мразиш емигрантите… да презираш българите, напуснали страната си… Да утвърждаваш, че македонците са българи… Да си искаш Западните покрайнини…

Да вееш трикольора – да, има и такъв патриотизъм днес, който се изразява в отричане и презиране на партиите и политическия елит и в този смисъл в непоносимост към партийните знамена.

Учени говорят за „обезкултуряване на българския патриотизъм“, за действителност, при която патриотизмът се изпразва от съдържание, за да бъде заместен от емблеми и нищо незначещи думи (14).

Трудността да се посочи относително общоприето разбиране за българския патриотизъм днес е плод на липса на национален идеал, национална мечта, национален стремеж, общонационални действия в определена посока.

Всеки се кълне, че иска добруване на българския народ и работи за него. Но разбирането на тази работа стига до взаимоизключващи се интерпретации. Ляво? Дясно? Центристко? Проевропейско? Проатлантическо? Антиевропейско? Антиатлантическо?

Тук някъде се намества и тезата, че българският патриотизъм и русофилството взаимно се изключват.

Въпреки фактическата сложност да се определят по един общоприет начин понятията „български патриотизъм“ и „българско русофилство“, по тяхното съдържание не се спори. Те се възприемат за очевидни и често споровете са чисти недоразумения, доколкото спорещите влагат в понятията различно съдържание. За  самоопределящите се като русофили това означава най-просто историческа признателност към Русия, понякога – носталгични спомени от СССР и годините на работа или обучение там, в друг случай – респект от външната политика на днешна Русия, симпатии към нейния лидер…Или по-сложното, по-комплексното разбиране, че българският и руският народ принадлежат към една цивилизация, че те трябва взаимно да се уважават и подкрепят, че българското развитие ще бъде непълноценно, осакатено без конструктивните и приятелски отношения между България и Русия. Нищо от това не изключва патриотизма в общоприетото му значение на любов към родината.

„Патриотизмът“, който възприема руската цивилизация като несъвместима с българската, руските интереси – като несъвместими с българските, не може да посочи сериозна аргументация. Поради което заимства оценки и квалификации от западните лаборатории на русофобството, без да се съобразява  нито с културната близост, нито с позитивните измерения на историческите взаимодействия между българския и руския народ.

Това се случва също, когато българският „патриот“ преценява, че доброто отношение към Русия може да му създаде неразрешими проблеми в общността, към която принадлежи или към която се стреми да принадлежи, ако тя е доминирана от антируски нагласи. В такъв случай той няма много голям избор, освен да повтаря, че русофилството е предателство.

Тези недоразумения стават явни, когато се отговаря на въпроса „Масово ли е русофилството в България?“ Много често наличието на масово (според социологията) русофилство у нас се отрича на медийно-пропагандния терен посредством превърналите се в клишета въпроси:

 

                   „Ама къде пращате децата си да учат – в Русия или на Запад?“

 

„Къде отиват българските емигранти да работят – в Русия или на Запад?“ Отговорът „На Запад“ се смята за безспорно опровержение на социологията. Сякаш, за да си русофил, трябва непременно да предпочиташ всичко руско – руския стандарт, руското образование, руското здравеопазване, на масата да посягаш към водката, а не към уискито; към пелмените, а не към кроасаните; към борша, а не към шкембе чорбата… Нагласата „Или всичко, или нищо!“ изисква тъкмо такъв житейски фанатизъм.

И тъкмо затова е неприложима в живия живот. Да, аз ще пратя детето си да учи във Англия, защото тамошното образование е конвертируемо в целия свят, защото отваря врати и в днешната геополитически конюнктура създава конкурентни предимства. Но с какво този избор омаловажава ползите от социално-икономическо сътрудничество с Русия?  С какво омаловажава факта, че тесните приятелски взаимоотношения с Русия създават гаранции за запазване силата на българското православие; на славянската култура, към която принадлежим цивилизационно?

Друг аргумент срещу твърдението, че в своето мнозинство българският народ е настроен русофилски, е политическият факт, че избирателят няма специално отношение към партиите, демонстриращи русофилство. С други думи – декларирането на русофилска принадлежност не ти носи като политик изборни бонуси (15).

Това е така, защото русофилството е преди всичко културна нагласа и не се превръща в нагласа за политическо поведение. Освен това липсата на парламентарна представителност на определени нагласи и ценности изобщо не означава, че те липсват или са оскъдни в обществото. Това несъответствие е характерно и за други сфери. Ако не беше така, преобладаващата част от днешните депутати щяха да имат друго отношение към плоския данък, например, към трудовото законодателство, към проблемите на неравенствата. Помним как само четирима избраници гласуваха против влизането на страната ни в НАТО, докато социологическите изследвания към онзи момент показваха, че българският народ в своето мнозинство е против НАТО или най-малкото се отнася с огромно недоверие към този алианс.

Тук иде реч за представителността на българската политика. Много факти могат да бъдат посочени в подкрепа на тезата, че тази представителност е твърде ниска. Русофилските настроения не правят изключение.

Ако българският патриот не споделя оценката за руското като несъвместимо със западното, няма проблем едната и другата „филии“ да съществуват мирно и съвместно. Каква колизия въобще може да съществува в харесването на българската култура и руската култура. Къде е колизията в това да споделяш руската геополитическа идея за многополярен свят и в същото време да работиш за просперитета на България в този многополярен свят?

Друг е въпросът, разбира се, ако си се идентифицирал с разбиранията на американския политически елит, че „империята трябва да бъде една“, казано беше коя.  Да, такава идентификация не може да не отхвърля Русия в основните ѝ цивилизационни измерения. Но пък кое му е патриотичното на това?

Ако разбираш българския патриотизъм като обич и грижа за специфично българското и насреща си нямаш руска агресия, нацелена да руши българското, няма как този патриотизъм да е несъвместим с русофилството. Те ще се съчетават и допълват както в областта на културата, така и в икономиката или политиката. Нещо повече, ако смяташ, че българското развитие ще бъде ощетено и ограничено, без тясно и пълноценно взаимодействие с Русия, то тогава българският патриотизъм е невъзможен без русофилството. Ето как стигаме до твърдението, че „ако не си русофил, не можеш да бъдеш български патриот“.

                                                                              * * *

Дилемата „Или Запада, или Русия“ изглежда по съвсем различен начин, погледната през фактите на реалното сътрудничество досега.

Свидетели сме на много събития, при които ЕС и Русия са в режим на диалог. И те са в крещящо противоречие с твърдението за „стратегическо несъответствие“ и „цивилизационна несъвместимост“: споразумение за търговия и сътрудничество от 1988 г. между Европейската икономическа общност (ЕИО) и Съюза на съветските социалистически републики (СССР); споразумение от 1994 г. за партньорство и сътрудничество между Европейския съюз и Русия; споразумение от 2005 г. за стратегическо партньорство чрез формиране на четири общи пространства: икономика, вътрешна безопасност и правосъдие, външна безопасност, наука и образование (16) .

През 2010 година на руско-немско-френската конференция в Довил лидерите на Германия, Русия и Франция съгласуват план за действие, съгласно който, според Никола Саркози, след 10-15 години Русия и ЕС могат да се превърнат в единно икономическо пространство – без визи и с обща система за безопасност.

През същата 2010 година в статия на немския вестник Suddeutsche Zeitung премиер-министърът (тогава) на Русия Владимир Путин предлага на ЕС да създаде икономически алианс, който може да се разположи на територията от Владивосток до Лисабон.

Ето пример и от санкционната епоха. Става дума за последната мащабна инициатива на Русия за сътрудничество със Запада. През 2015 г. Евразийската икономическа комисия  направи официално предложение до Европейската комисия за възстановяване на диалога по търговско-икономическото сътрудничество между двете общности. В паметната записка, връчена на председателя Жан-Клод Юнкер, са били включени инициативи за обвързване на интеграционните процеси в Евразийския икономически съюз (ЕАИС) и ЕС. В това предложение на евразийците се говори за пътна карта за бъдещо общо икономическо пространство (17).

Икономическите преговори и договорености между ЕС и Русия са напълно закономерни и естествени, като имаме предвид фактическата им икономическа обвързаност (18).

Към примерите от базата да добавим примери и от настройката. През август 2002 г. президентът на Русия Владимир Путин предложи на Европейската комисия  да се разгледа въпросът за безвизов режим при взаимните пътувания. ЕС се държа адекватно по отношение на това предложение. На 17 юли 2003 година главата на Европейската комисия Романо Проди заявява, че в течение на близките пет години може да бъде ликвидирана настоящата визова система за влизането на руските граждани в страните от Европейския съюз.

Посочените примери показват, че между Запада и Русия е възможно сътрудничество. Не просто е възможно, но има и взаимен стремеж към него. Тези примери обаче са на парче. Ако говорим за цялостна концепция за хармоничното съвместно развитие на Запада и Русия, за тяхното взаимно допълване, това е разбирането за възможността и необходимостта от „нов голистки път“ (19).

„От Атлантика до Урал“, това е географското разбиране на френския президент Шарл Де Гол за Европа (20). По време на 11-дневно посещение в СССР (1966 г.) Де Гол подписва в Москва съвместна френско-съветска декларация, в която двете велики сили оповестяват, че първата цел в европейската им политика е нормализиране, а след това и развитие на отношенията между европейските държави при зачитане на техния суверенитет. С пълно основание британският историк д-р Пол Джонсън характеризира управлението на Де Гол като „преломен момент не само във френската, но и в следвоенната история на Европа“ (21) .

 

                                                             Новият голистки път

 

не е нищо друго освен разшифроване на девиза „Европа е по-силна в съюз с Русия“. Този голистки път слага кръст на разбирането, че отношението между Запада и Русия е „или ‒ или“ и обяснява, че това отношение е „и ‒ и“ по един напълно естествен начин. Не е необходимо човек или страна да избира между Запада и Русия. Да имаш добро отношение към Запада, не означава, че изневеряваш на Русия. Да имаш добро отношение към Русия, не означава, че се отказваш от Запада. И тук примерите за автори и политици, които споделят идеята за необходимото сътрудничество между Запада (в лицето на ЕС) и Русия, са многобройни.

Когато се говори за неоголистки път, често е цитиран Жак Атали, близък сътрудник на френския президент Митеран и световноизвестен геополитически анализатор. Когато говори за господстващи сили през новото хилядолетие, Атали си представя едната като Европейския район, който се простира от Лондон до Москва (22). И действително, свързаността на технологиите на Европа със суровините на Русия създава субект, който е съвсем различен както от Европейския съюз, така и от Русия, взети поотделно. Враждебността на САЩ към „Северен поток 2“ например не е просто грижа за втечнения газ, който те могат да продават на европейския пазар. Това е съпротива срещу обединяването на ЕС с Русия.

Днес най-яркият пример за ключов европейски политик, който смята, че сътрудничеството между ЕС и Русия, е възможно, желателно и необходимо, е френският президент Макрон. В своята  впечатляваща реч пред посланиците на Франция (27 август 2019 г.) той казва: „Европейският континент никога няма да бъде стабилен и сигурен, ако не постигнем мир и яснота в отношенията си с Русия“. Истинският европейски проект изисква „формиране на общ фронт между ЕС и Русия“ и установяване на нови отношения с Москва. Според него, привличането на Русия е необходимо, защото тази страна е един от стълбовете на колективната сигурност (23).

                                                                           * * *

Когато говори за невероятния прогрес на Япония след Втората световна война, Жак Атали казва: „Обяснението за този подем е предимно от културно естество…“ (24) За да се променят перспективите на Европа, тя се нуждае от културна промяна. Съществена част от нея е отношението към Русия.

И тази промяна започна. Изказвания на Макрон, Меркел, Салвини, Орбан и други политици от значима величина, показват, че назрява бунт срещу евроатлантическата враждебност срещу Русия. За това помага, разбира се, и имперското поведение на САЩ, които брутално накърняват икономически европейски интереси със своята безогледна санкционна политика.

Разликата между САЩ и Европейския съюз в отношението им към Русия става все по-очевидна. Американският икономически егоизъм и силов манталитет стават все по-неприемливи за европейските лидери. Започна да се появява в публичното пространство понятието „евроконтиненталното“ като контрапункт на „евроатлантическо“. Това е културен процес. Той все по-настойчиво тласка европейските лидери да осъзнават и да признават неизбежното налагане на многополюсния свят. Свят, който унищожава статута на хегемон на САЩ, който ще принуди страните в името на своето бъдеще и на своето добруване да признаят равнопоставеността на други държавни субекти.

Ако не се самоунищожим чрез световна ядрена война, човечеството вероятно ще бъде свидетел на нов тип сътрудничество, на нов тип съжителство. Той най-напред ще се изгради в манталитета, в духа, в културата на определящи световни фактори, преди да се прехвърли, преди да се обективира в икономиката, в международното право, в дипломацията.

Тази нова култура ще сложи край на отношението между Запада (или съществени негови части) и Русия като отношения на несъвместимост, на избор. „И ‒ и“ ще победи „или ‒ или“. Тогава и българският патриотизъм ще стане очевидно съвместим с българското русофилство. В по-далечно бъдеще, като се обръща назад във времето, човечеството може би ще се отнася към ХХ и ХХI век така, както днес ние се отнасяме към Средновековието.

На това място обаче релевантна става вече литературата, а не политическият анализ.

 

 

Бележки:

(1) Виж например  Огнян Минчев в http://bulgariaanalytica.org/2019/12/30/koi-iska-da-prevarne-bulgaria-v-chernata-dupka/ „Кой иска да превърне евроатлантическа България в „черна дупка“, свличаща се към хаоса на Евразия“

(2) Ги Меттан, „Запад – Русия: тысячелетняя война“, Москва 2017, с.423

(3) Пак там

(4) Пиер-Марсел Фавр, „Реална ли е руската заплаха?“, август2017 - https://geopolitica.eu/aktualno/2666-realna-li-e-ruskata-zaplaha

(5) Вж https://fakti.bg/world/326713-planat-na-sasht-za-unishtojavane-na-sssr

(6) https://bg.wikipedia.org/wiki/Отношения_между_ЕС_и_Русия

(7) Вж Ги Меттан, „Запад – Русия: тысячелетняя война“, Москва 2017, с.31

(8) „През 1949 г. американският министър на отбраната Джеймс Форестал започва да крещи уплашено: „Руснаците идват, руснаците идват“, тръгва да бяга от тях, скачайки от прозореца и самоубивайки се от страх.“ – В. Проданов, „Ядреният апокалипсис изглежда все по-близо – остават по-малко от 2,5 минути“, януари 2018 г., „Клуб 24 май“

(9)  Маргарет Татчър за Путин в своя книга: „Не е необходимо да му приписваме нито крехката чувствителност, нито либерализма, отличаващи един демократ, за да оценим по достойнство качествата му на лидер – такъв, с какъвто Западът може успешно да си сътрудничи.“ (Цитирана по Ги Метан с 37).Кисинджър публикува свой обстоен анализ, в който направи  категоричния извод, че „за Запада демонизирането на Вл. Путин не е политика, а алиби за липса на такава” (Пак там с.38 ).

(10) Ги Меттан…438

(11)  Цит. по Никола Аврейски, „Военните заплахи за ЕС: митове и реалност“ сп. „Геополитика“, 2018 г., бр.2

(12) Пак там.

(13) Монд Дипломатик, Серж Алими в „Разрешение да убиваш“, март 2018 г.

(14) Вж Александър Кьосев в – https://www.dw.com/bg/8F/a-47708651

(15)  Вж Михаил Вешим, „Стършел“, 26.09.2019 г. - https://starshel.bg/3894/skandal-za-rubli-i-kopejki-a-igrata-e-za-miliardi/

(16)  Уикипедия, статията „Отношения между ЕС и Русия“

(17) Вж. http://rusofili.bg/позиция-на-сп-български-път/ „Стъпката, направена от Евразийската икономическа комисия,  е закономерно продължение на последователната политика на младата евразийска общност, в състава на която влизат Русия, Казахстан, Белорусия, Армения и Киргизия. Нейната програма предвижда създаването на общ пазар за лекарства и медицински изделия от януари 2016 г., общ електроенергиен пазар от юли 2019 г. и общ пазар за газ, нефт и нефтопродукти до 2025 г. Страните се договориха и за провеждането на единна макроикономическа, антимонополна, валутна и финансова политика и въвеждане на общ финансов мегарегулатор.“

(18) На ЕС, дори днес,  в условията на взаимни санкции, се пада почти половината от обема на руската външна търговия, а държавите-участнички в тази организация са най-големите преки инвеститори в руската икономика. Към края на 2019 г. стокооборотът между Русия и ЕС е в размер на 300 милиарда долара, което е повече от 40% от руския стокооборот. Нивото на търговията все още не е достигнало обема от 417 милиарда долара (56%), каквото е било до 2014 година От Европа в РФ влизат преимуществено коли и оборудване, готова промишлена продукция, стоки за широка употреба. ЕС – главен източник на съвременни технологии за Русия. Основно Русия влиза в ролята на доставчик на енергоресурси. Делът на „Газпром“ в доставянето на природен газ в Западна Европа възлиза на 25%. Естония, Литва, Латвия и Словакия практически изцяло зависят от руския газ, а Унгария, Полша, и Чехия – на две трети и повече. Що се отнася до нефта, то Русия доставя в ЕС 44% от общия ѝ внос (Уикипедия) и https://www.mediapool.bg/rusiya-obyavi-es-za-nai-vazhniya-si-ikonomicheski-partnyor-news292659.html

(19)  Вж  Лоранс Дациано, “Европа и Русия трябва да се обединят срещу натиска на САЩ”, сп. „Геополитика“, август 2017

(20) Виж знаменитата реч на Де Гол на https://fresques.ina.fr/de-gaulle/fiche-media/Gaulle00030/conference-de-presse-du-25-mars-1959.html

21) По Никола Аврейски „Военните заплахи за ЕС: митове и реалност“, сп. „Геополитика“, 2018 г., бр.2

(22) Жак Атали „Хилядолетие“, София 1992 г. с.17

(23) Цитиран по Никола Петров, „Френско-германския „завой на Изток“ и бъдещето на ЕС“ , 9 януари 2020 https://geopolitica.eu/2019/179-broy-6-2019/3100-frensko-germanskiyat-zavoy-na-iztok-i-badeshteto-na-es

(24)Жак Атали „Хилядолетие“, София 1992 г. с.50.

 

 

Източник: списание „Ново време“, бр. 1-2/ 2020 г.

 

Юрий Борисов  e доктор по философия. Автор на научни, публицистични, и белетристични произведения. Отговорен редактор на българското издание на в. „Монд дипломатик“ и на сайта на интелектуалния клуб „24 май“. От 2008 до 2015 г. ръководи в. „Дума“. Гл. редактор на сп. „Ново време“ от 2001 до 2015 г. Носител на наградата на БСП за политическа журналистика и публицистика „Георги Кирков“ (2012).Секретар на национално движение „Русофили“ и ръководител на аналитичния център на организацията.

Реч на Иван Вазов - 1920 г.

 

 

Произнесена по случай 70 години от рождението и 50 години творческа дейност в Народния театър на 24 октомври 1920 година

 

 

Ваше Величество, почитаеми госпожи и господа,

Празнувам своя 50 годишен писателски юбилей в скръбни за отечеството часове.

Присъствам дълбоко развълнуван на едно тържество в моя чест, когато България е облечена в черно, когато още зеят раните й от жестоката и велика борба, в която бе сломена.

Провидението ми продължи дните до днес, за да изпитам нравствените страдания, каквито рядко се падат дял на човека, да почувствам и аз съкрушителната тежест на кръста, който носи целият народ.

И ето защо, нека го кажа открито, аз дълго се питах, имам ли право да празнувам. Трябва ли да допущам да се дига шум от ликование около моето име в тия дни на народна тъга? Но един таен глас ми шепнеше: "Този юбилей не е само твой, а е празник на българския духовен напредък, празник на народа. Нека внесем в наболялата му душа една луча от чиста радост!"

Госпожи и господа, преди 25 години аз бях честит да празнувам първия си писателски юбилей. Тогава бяха ясни и мирни за България дни. Аз бях обсипан с най-ласкателни почести, скъпият спомен за които и днес е пресен в душата ми.

Нужно ли е да ви казвам, колко днес съм потресен от силни вълнения, как съм честит, като виждам, че съм запазил и в това тежко време на съмнения и разочарования добрите чувства на моите съотечественици, като се виждам предмет на още по-голяма любов, обласкан, претрупан от знакове на всеобща почит и признание?

Тая любов е навсякъде, дето туптят български сърца. Аз я виждам тука във вашите очи. Аз я чувам във всички училища днес, дето моето име се произнася и за мене се говори. Тая любов виждам в душите, които тя обединява. Аз я чувствам, аз я улавям във въздуха на България. Тоя благороден изблик на съчувствия от всички среди на българския народ е за мене една изненада, защото аз съм го очаквал.

Аз работих половин век на книжовното поле, движим от вътрешния тласък, подчинявайки се на неутолима душевна жажда, да служа на истината и красотата. Аз пях за България, защото я обичах; аз насаждах в младите души вяра и обич към своето, защото бях син на България; аз прославих нейната божествена хубава природа, защото бях очарован от нея; аз се вглъбявах в историята й, защото бях пленен от величието на нейния минал живот, в епохи далечни, когато тя даде на славянския мир светлината на словото и малка сравнително трябваше да води вековна и гигантска борба за своята независимост и за постигане на своите идеали; възпях нейните идеали, защото бяха свещени.

Свидетел, очевидец на страшните й борби, на големите й страдания, на безкрайната й слава, увенчала челото й чрез нечуваните и геройски усилия на нейните здрави духом и физически синове, аз не можех да остана хладен, аз се радвах, аз плаках, аз трептях с душата на целия народ.

И всичко това изразих в моята песен. Аз не изпълнявах дълг, за да мога да очаквам одобрение. Не извърших някакъв подвиг, за да ламтя за венци. Работих не за награда.

А аз получих награда преди днешната. И знаете ли, каква бе тя?

Тя състоеше — извинете ме за тая нескромност — в ония хубави мигове, когато чувах старци да ми казват: "Синко, това което ти писа, сякаш, че го изтръгна из нашата душа"; когато срещнех на улицата войници отпускари — герои на 20 сражения — и те идеха да ми целуват ръката; аз чувах привет от пламенни младежи: "Учителю, ако обичаме България, ако вярваме в доброто, на теб най-много дължим това; когато виждах от прозореца си, че ученици, дошли от далечни краища на България, се трупаха пред дома ми и си казваха: "Тук живее той"

Пред тия простодушни, безизкуствени, случайни разтваряния на живата народна душа, аз се просълзявах. И съзнанието, че съм бил полезен на България, за мене беше най-голямата награда. За друга не мислех.

Госпожи и господа, споменах за моя пръв юбилей, и душата ми се изпълни неволно с радост. Изпълням се с радост, като виждам грамадната разлика между онова, което имахме преди 25 години, и това което имаме днес, като виждам постигнатия културен напредък при едно ново, порасло, отзивчиво общество, съзнало великото значение на духовните ценности за живота на един народ.

Да! Напредък огромен във всичките области на нашия духовен живот: в наука, в книжнина, в образование, в изкуство, па и във всички отрасли на човешкия труд, въпреки незгодните условия на нашия обществен живот, въпреки бурните години що преживяхме, дори и при нещастието, което ни сполете.

Един небивал развой на духовна мощ, един разкошен разцвет на дарби и вдъхновения, разцвет богат с обещания и надежди за още по-хубави постижения.

Ние може да се поздравим с рояк млади дарования, внесли в съкровищницата на българския дух ценни приноси, с които би се гордял и един народ по-далеко отишъл в развитието си. Ние вече познаваме, обичаме куп имена на талантливи работници по книжовното поле. Те разшириха границите на нашата мисъл и дадоха нови форми за израза на идеите и вдъхновението, откриха звуковите и вътрешни богатства на нашия прекрасен език, станал вече годен за предаване най-тънките движения на мисълта и чувството; изкуството, музиката, живописта, ваятелството, театъра — тях ги застъпват днес високо даровити художници, истинска слава за един просветен народ. Ние се гордеем с тях, ние ги ценим, ние ги любим.

Подчертавам тоя подем на напрегнат културен живот, понеже той е едничкото утешително явление в днешната наша скръб. Той изтъква силата и богатото съдържание на българската душа. Покрусен от злата съдба, нашият народ пак пази в гърдите си непресушим извор от енергия, както пази и неизчерпаема физическа мощ. А такъв народ, доказал по полето на мирния труд, както и по други полета, своята несъкрушима жилавина и жизнеспособност, може с доверие да гледа на бъдещето.

Да, аз вярвам в бъдещето на нашия добър и честен народ, на нашия хубав народ. Звездата на България, сега затъмнена в облаци, пак ще изгрее над живота й.

Госпожи и господа, аз се отклоних малко от целта си, а тя беше да излея ония трепети, които изпълнят, които раздрусват цялото ми същество. Но напразно бих се силил да предам с думи светата радост в душата си и моята безкрайна благодарност за почетта, с която съм удостоен — почет велика, каквато не смее да мечтае дори най-разюзденото честолюбие на частно лице. Човешката душа побира цял свят велики чувства, ала човешкият език е ограничена, недостатъчен да ги изрази.

Ваше Величество, силно съм покъртен от високата чест, която ми правите с приветствието си, подчертавайки единението си с народната душа. Моля ви да приемете израза на моята почтителна и глъбочайша признателност. Тя става още по-голяма поради най-високия знак на държавно отличие, с който благоволихте да ме почетете.

Аз съм трогнат, умилен до сълзи от благородните излияния на топли български и човешки чувства на всички ония, които ме поздравиха.

Късото време не ми позволява да говоря поотделно и надълго. На представителите на просветата и културата изобщо ще кажа: "Братя, обичам ви, почитам ви. Вие сте мозъкът, творческата мощ на България, живо въплощение на нейната енергия по светлото поле на прогреса. За мене е било винаги голяма чест да се броя във вашите редове".

На представителите на родната ни войска ще кажа: "Герои, покланям ви се! Вие и вашите бойни другари от запаса сте яката десница на България, дъсчицата, която увенча главата й с неуведаема слава. Вие завещахте на вековете всички примери от самопожертвуване и героизъм. Вие бяхте и ще бъдете крепостта на България. Покланяме се и пред паметта на героите, паднали на бойното поле за отечеството - свещенни жертви на свято изпълнен дълг."

На вас, жални еднородци от Македония, Тракия и Добруджа, остали извън границата на България, чеда разделени от любимата майка, плачеща за вас, които днес тъй трогателно ме приветствате, ще кажа: "Мили, наскръбени братя, целувам ви мъченишкия венец. Твърдост, кураж! Неправдата не е трайна, триумфът на насилието е къс. Траен е само триумфът на разума, на съвестта, на справедливостта. И той ще настане!"

Считам за особен дълг да благодаря на почитаемия министерски съвет и на господа народните представители за вниманието, на което бях предмет неотдавна от името на държавата и народа, внимание необикновено, пръв път оказано на български писател, на българската книжнина. Аз им благодаря и от нейна страна.

И вам, господин министре на народната просвета, комуто се дължи благородният почин за горния акт, моята гореща благодарност. Вашето живо участие, изразено тъй красноречиво и словом и делом, ме трогва до глъбините на душата ми. Ценящи възпитателното значение на празненства, като това, вие в голям размер съдействахте  за неговия блясък и тържественост. Благодаря.

Уважаеми граждани и гражданки, почели с присъствието си това тържество, във вашите съчувствени погледи, в приветливия израз на вашите лица, аз чета колко ви съм близък и свой. Аз се чувствам тъй честит в тая топла атмосфера от симпатия и любов! Приемете моята признателност за тая чест и за светлите преживявания, с които зарадвахте и озарихте моята наскърбена до вчера българска душа.

На край изпращам сърдечна благодарност и на всички сърца в България и на чужбина, които в тоя велик за мене ден ми направиха честта да си спомнят за мене и да ме поздравят: на нашето студенство в Берлин,  Мюнхен, Дрезден, Милано; на господин министра на народното просвещение в Полша, на представителите на чуждия печат и литература.

Почитаемо събрание,

Още една дума. Чувствам, знам, че народът с честването на моята личност, чества себе си, вярата в силите си, надеждите си. Душевно обединен в тоя час, той иска да намери една точка на опора за делото на своето ободряване; иска да докаже, че, въпреки всички пречки, той живее, че въпреки всички нещастия, той напредва; иска да подчертае, че той, който е дал култура на славянството, не ще загине, няма да загине; че той и в днешния тежък час пак пази в себе си високи добродетели и редки нравствени сили, които ще го поставят рано или късно на чело на културното движение на Балкански полуостров.

И мой дълг е в края на моя жизнен път, поради голямата вяра, която имам в бъдещето, да извикам на моя народ: "Не се отчайвай! Вярвай! Работи в братски сговор, със съединени сили"!

И уверен в несъмнения успех, аз извиквам с всичката мощ на вярата си и любовта си: "Да живее българският народ, да живее България!"

 

Стихосбирките на Иван Вазов

 

 

1876 — „Пряпорец и гусла"

Излиза след погрома на Априлското въстание, в Букурещ. За да не изложи баща си и братята си на преследване в Турция, Вазов я издава с псевдонима Пейчин. Повечето стихотворения са създадени още в Сопот, през 1875—1876 г. Останалите — след емигрирането му в Букурещ, където живее при крайно тежки условия. При последното издание на „Пряпорец и гусла" авторът запазва сам само ония стихотворения, „които имат някакво съотношение с въстанието, а не с последствията му",

 

1877 — „Тъгите на България"

Излиза също в Букурещ вече с истинското име на автора. „Всички стихотворения в тая сбирка — разказва Вазов — са писани в Букурещ ... под впечатлението от грозните новини, пристигащи от България след потушаването на въстанието и при ободрителните слухове за неизбежността на Руско-турската война. Пишех при най-тежки  лични обстоятелства. Зимата беше люта и аз я прекарах без огън ... Живеехме само със сух хляб ... Повечето време прекарвах в кафенето на топло. Стихотворенията ставах повече нощно време да ги пиша, наметнат с палтото и с ръка полузамръзнала."

 

1878 — „Избавление"

Излиза също в Букурещ, но почти всички стихотворения са писани в България, в Свищов и в Русе, по време на Освободителната война. „Тук писах своята поетическа сбирка „Избавление" — разказва Вазов за живота си в Свищов — и под гръмотевиците на епическите борби при Плевен и при Балкана аз възпях  беззаветния героизъм на нашите братя-освободители, триумфа на правдата и на славянското оръжие, възпях нашите възхищения на възкръснал народ и нашите надежди в бъдещето, озарени от лъчезарното слънце на свободата"

 

1880 — „Майска китка"

Заглавието на стихосбирката е сложено от издателя Хр. Г. Данов, без знанието на автора, който го намира за „твърде претенциозно и вулгарно в същото време". Тя съдържа част от младежките любовни стихотворения на Вазов, писани в Сопот в периода до 1875 г. и запазени по време на въстанието и войната от един негов приятел, който ги бил взел да ги чете. Останалите стихотворения от този период изгорели при опожаряването на града.

 

1881 –  „Гусла"

Съдържа стихотворения, писани в първите години след Освобождението, в Берковица и в Пловдив. В предговора й авторът се оплаква от липсата на по-високи духовни интереси в следосвобожденското общество. В „Гусла" са включени и първите пет оди от „Епопея на забравените" , а при издаването на събраните си съчинения, Вазов пренася тук целия цикъл.

 

1883 — „Стихотворения за малки деца"

Тази си стихосбирка Вазов счита за нещо като „педагогическа дейност“. Написал я, по поръка на издателя-учебникар Д. В. Манчов, в Сопот, където бил отишъл за три дена на разходка.

 

1884 — „Поля и гори"

По повод на тази стихосбирка Вазов разказва, че по това време пътувал много из Стара планина, Родопите, Средна гора и долината на Марица и бил „упоен от красотите на България". „Моята цел беше обаче — обяснява той — не само да възпея българската природа, а и спомените от величавите борби на народа". В „Поля и гори" излизат останалите седем , стихотворения от „Епопея на забравените“. Но както отбелязва и самият автор в стихосбирката е твърде силен и „сатиричният елемент".

 

1884 – „Италия"

Отзвук от  пътуването на Вазов през Солун и Атина в Италия през май—юни 1884 г. „Конспектът на стихотворенията, които влизаха в тая ми сбирка ... — разказва авторът — нахвърлих с молив още по пътя в Италия, но ги обработих тепърва в Пловдив. Вземах си бележки в тефтерчета".

 

1886 — „Сливница"

„Когато се начена Сръбско-българската война — разказва Визов, — брат ми Георги, тогава румелийски офицер ... ми предложи да посетя бойното поле и аз охотно заминах за полесражението с брата си Владимира ... На връщане от бойното поле престоях в София само няколко деня и заминах обратно за Пловдив, гдето и завърших сбирката си „Сливница", първото издание от която се изчерпва вече след месец."

 

1893 — „Звукове"

Съдържа разнородни стихотворения, писани в течение на едно десетилетие — от пловдивския период, от времето на Вазовата емиграция в Русия и след завръщането му в родината.

 

1899 — „Скитнишки песни"

„Написах ги, след като напуснах министерския пост — разказва Вазов. — Направих именно, за почивка една разходка в Мала и Голяма Стара планина и от двете страни на Искърския пролом. Гостувах в Черепишкия манастир и оттам правех своите екскурзии. Имах само бележки. Концепциите бяха обработени после в София. Само някои работи написах в манастира... В нея [стихосбирката] лъха животът на балканската природа."

 

1900 – „Под нашето небе“          

В тая писана почти едновременно със „Скитнишки песни" стихосбирка Вазов, по собствените му думи, възпява „заедно с любовта към отечеството и ония граждански добродетели, които са основа на силата и величието на един народ". На корицата е бил поставен като мото куплет от стихотворението „Нивата".

                                    Сейте ламтеж къмто правда божествена,

                                    сейте любов — не вражда,

                                    милост в сърцата и обич мъжествена

                                    къмто дълга и труда.

 

1910 — „Легенди при Царевец"

Цикъл от исторически балади, възникнал и публикуван за пръв път през 1905— 1906 г. по времето, когато Вазов е изцяло отдаден на исторически теми, след едно посещение на Велико Търново. В предговора към самостоятелното им издание авторът дава ярък израз на своите любими идеи за възпитателната роля на историята и високата патриотична мисия на поезията.

 

1914 — „Под гръма на победите"

Съдържа стихотворения, писани по време на Балканската война от 1912—1913 г.

 

1916 — Песни за Македония"

Съдържа стихотворения, писани през Междусъюзническата и Първата световна война.

 

1917 – „Нови векове"

Съдържа стихотворения, писани през Първата световна война.

 

1917 – „Юлска китка"

Подзаглавието „Впечатления и поетически навеи при Костенецкия водопад" определя съдържанието на сбирката. Подтиснат от предчувствия за националната катастрофа, през октомври 1917 г. Вазов признава пред проф. Шишманов, че в тоя момент не би могъл да напише „нито едно военно стихотворение" и го вълнуват пак „нежни мотиви".

 

1919 — „Люлека  ми замириса"

Най-съкровената стихосбирка на Вазов, с която, както съобщава той в краткия послеслов, след като отдал „дан на отечеството", отдава „дан на човека". Съдържа стихове, писани най-вече в последните години от живота му, в които „са намерили отражение само личните съкровени душевни преживявания на поета и човека“. От това последно десетилетие са и повечето стихотворения от цикъла ,,Триндафилите“ въпреки подзаглавието „Из старите ми тетрадки", измислено от автора, за да избегне неудобството, че на такава възраст пишеше любовни стихове.

 

1919 — „Не ще загине!"

Съдържа стихове, писани през септември — октомври 1919 г. под тежките впечатления от катастрофата, до която буржоазните правителства докараха България. „Нека в тия усилни времена народът види, че ако и да издавам „Люлека ми замириса", не съм забравил България" — споделя авторът с проф. Шишманов.

 

1921 — „Любов и природа"

Всъщност това не е нова стихосбирка, а обединение на „Юлска китка" (под заглавие „Какво пее планината") из цикъла „Триндафилите" от  „Люлека ми замириса". Фактически последна Вазова стихосбирка е „Не ще загине!"

 

                                       ЗА ЦИКЪЛА „ЕПОПЕЯ НА ЗАБРАВЕНИТЕ“  (1881—1884)

 

Първите 5 стихотворения от цикъла излизат в „Гусла" (1881), а останалите — 7 — в „Поля и гори" (1884). При окончателното подреждане на стихотворенията си авторът слага целия цикъл в „Гусла".

Литературните източници на поетичния замисъл са посочени от самия автор:

„Бях чел в една руска книга за шведския поет Рунеберг, че бил написал един цикъл от оди за шведски патриоти — споделя Вазов с проф. Шишманов. — Най-прям повод  да възпея „забравените" ми даде обаче Захарий Стоянов, който в един румелийски вестник бележеше по кой начин са загинали повечето от главните дейци във въстанието.

Патосът и формата на „Епопея на забравените" дължа на Виктор Хюго. Тъкмо по това време бях чел именно „La Legende des Siecles" и бях очарован от елана, от широкия размах на френския поет."

Според друго признание Вазов бил чел и самите оди на Рунеберг в руски превод.

Статията на Захари  Стоянов — това е по всяка вероятност: „Имената на българските въстаници, които са  посягали сами на живота си“, печатана през 1881 г., но не в Румелия, а в русенския в. „Работник".

Но тези добросъвестно изброени от Вазов литературни „източници" са безспорно само един външен повей, необходим, за да се разлисти нещо, което отдавна е зреело в душата на поета. Не случайно първата половина на „Епопеята" („Левски", „Бенковски", „Кочо", „Братя Жекови" и „Каблешков“), която именно излиза в „Гусла", е била написана само за три дни.

„Епопея на забравените" е едно самобитно произведение, родено от цялостната атмосфера на онова време, от трагичния сблъсък между идейния свят на две епохи.

                                        Паметник граничен с надписи унили

                                        вдигнат е за вази върху тях могили.

                                       Но кого той стряска? Но кого той чуди?

                                       Камъкът не може камънье да буди.

                                       Какво той говори нам не е познато;

                                       други идол знайм ний, но той е от злато,

                                      други звук сърца ни вълнува приятно,

                                      вашето значенье нам е непонятно

 

— четем в стихотворението на Вазов „Забравените" (1882), което се свързва пряко със заглавието „Епопея на забравените".

Поетът се заема да възкреси борческите страници на близкото минало, роден от трогателна вяра в силата на великите примери. Възспоминанието за великото никога не е безследствено — пише той на 5 януари 1883 г. на страниците на своя вестник „Народний глас". — ...Прочее добре е да се позамислим над недалечното минало. Може би в него да намерим нови светлини за наший помрачен ум, може би из смътните спомени на една страшна и славна епоха да извлечем нещо, което да ни науми за някаква забравена длъжност, за някаква оттикната задача." С тия думи е казано всъщност всичко онова, което е в скрития подтекст на „Епопеята," формулирана е „социалната задача", която й е възложил авторът.

 

 

Автор: Милена Цанева

Иван Вазов – стихотворения, изд. „Български писател“, София, 1973 г.

 

 

 

 

 

ПОЕТ НА НАЦИОНАЛНИТЕ СЪДБИНИ – Милена Цанева

Иван Вазов е поет от възвишения тип на българските възрожденци. Неговите големи предшественици, преди да бъдат писатели, бяха обществени дейци, патриоти и будители. Той бе първият професионален писател в литературната ни история, но и за него литературата бе преди всичко изпълнение на патриотичния и социален дълг. Изпълнен с преклонение пред високата мисия па поезията, той вижда в нея не песен на чучулига, която пее сама за себе си, а камбанен звън — вестител на народната скръб или радост. Той е слял духовния си живот с битието на народа, народната съдба е станала негова поетична участ. Поезията му — това е половинвековната история на нашето отечество, превърнала се в лична биография на поета.

От патетичните предосвобожденски дни, когато в стихотворението „Новонагласената гусла" младият автор провъзгласява своята решимост да бъде певец на народните страдания и борби, до самата си смърт Вазов неотстъпно държи перото и с чувствителността на поетически сеизмограф отбелязва всеки трептеж в историческите съдбини на България. Половин век той носи в сърцето си нейните тъги и възторзи, написва поетичната хроника на пет войни. Погълнат изцяло от големите общонародни проблеми, той просто се стеснява да занимава обществото с личните си болки и радости и потиска горчивината, че не е разкрил докрай интимния свят на душата си:

                                                   Но, родино, за тебе пях!

                                                   Ти цяла беше в песента ми,

                                                   и да открия не посмях

                                                   святаята святих в душа ми

 

Вазов е народен поет и в идейния, и в естетическия смисъл на тая дума. Неговата поетическа биография е проекция на националните съдбини. Неговото творчество е адресирано до най-широките кръгове на народа. Но това доброволно самоотречение не обезличава творческия му образ. Тази общодостъпност не принизява художествените му завоевания. Напротив. Тъкмо това сливане с обобщения образ на българина разширява интимния мир на поета до големия свят на народите, идеите, историята. Тъкмо тази демократична отправеност към всички влива сили в поетичния му глас – изразител на националното историческо битие.

Като литературно явление той бе създаден от приповдигнатата атмосфера на Българското възраждане. От страстния зов на Паисий: „Ти, болгарино, знай свой род и язик" до гениалния стих на Ботев за „тоз, който падне в бой за свобода" — всичко най-хубаво, което създаде духовният живот на тази епоха, имаше една върховна цел — да изгражда националното самосъзнание на народа, да разбужда патриотичната енергия на нацията. Именно тази натрупана през вековете на робство патриотична енергия, това събудено за нов исторически живот самосъзнание на народа празнуват своя празник във възторжената патриотична патетика на Иван Вазов.

В поезията му бушуват опиянението на разбуденото национално самочувство, стихийно избликналите жизнени сили на една млада нация. България, българинът, българката — това е центърът на неговата вселена. „Аз съм българче" — отекват дори детските стихове на поета. „На теб, Българийо свещена" е неговото генерално поетическо посвещение.

Когато Вазов бил малък, майка му обичала да му повтаря, че България е най-хубавата страна на земята. Никоя друга страна не била виждала скромната сопотска жителка Съба Вазова, дори и България почти не познавала, но твърдяла това с фанатичната убеденост на вярващия. Тази изстрадана сред робските унижения наивна вяра Вазов поиска да превърне в осъзната национална гордост, като разкрие неизследваните съкровища на българската земя, българския език и българската душевност.

Писател с подчертано широк творчески диапазон, той е поетичен рицар на една-единствена и всепоглъщаща любов. Възхвала на България, болка и грижа за България, вяра в България — това са основните вълнения в неговия емоционален свят. Всяко оскърбление на българската чест, всяко подценяване на нещо българско раждат в сърцето му рицарски порив: „Ох, аз ще взема черния ти срам и той ще стане мойто вдъхновенье…“.  В художествения му поглед живее историческият романтизъм на възрожденското съзнание, патриотичният култ към славата на българската история, красотата на българската реч и нравствените добродетели на българския народ. Поетичната му чувствителност към всички прояви на общонационалния живот превръща родината в истинска малка вселена — неизчерпаем извор на вдъхновения, образи и тези.

Още първите, предосвобожденски стихосбирки на Вазов са пряк поетичен израз на историческото битие на родината. Дните на революционен подем раждат „Пряпорец и гусла". Трагедията на потушеното въстание намира израз в „Тъгите на България!".  Възторгът от подвига на освободителните руски войски прозвучава в „Избавление". „Вече въставам върху тирана“ — пламенно се кълне младият автор. А солидарният читател превръща стихотворението „На бой!" в популярна бунтовническа песен. Автор, читатели и герои тук се сливат в един обобщен лирически образ — образа на българския народ в бурните дни на 1875—1878 г.:

                                            Кураж, дружина вярна, сговорна,

                                            ний не сме веке рая покорна!

 

Видял сюблимните исторически преображения на кротките средногорски занаятчии, усетил как народът изправя своя истински исторически ръст, след Освобождението Вазов не можа да се примири с „дребните характери" , „тесни чела" и „широко разтворени джобове" — на хората от новия буржоазен свят. Пред свежия спомен за големите общонародни движения още по-ярко се откроява класовата егоистичност на новото буржоазно общество. Под незаглъхналото ехо на революционните борби още по-противно прозвучава всевластният звън на златото. Поетът е отвратен от меркантилния дух, който обхваща обществото, ужасен от липсата на големи общонародни идеали. Струва му се, че новото поколение „линее", линее и самият той, не можейки да намери нови стимули за своето вдъхновение. Разочарованието от следосвобожденската действителност, изобличението на обществената поквара и апатия стават основни мотиви в творчеството му. Сатиричните му стихове фиксират образа на едно общество, чийто герой е „практическият человек" с неговия гъвкав и удобен морален кодекс.

Тъкмо това разочарование от буржоазната деформация  на големите демократично-хуманистични идеали на националноосвободителната борба обръща отново погледа на Вазов към възвишения образ на обществените дейци и герои от близкото минало в знаменития цикъл „Епопея на забравените".  И не случайно „Епопеята" започва именно със стихотворението „Левски", в чийто увод — известния лирически монолог на бившия дякон: „Манастирът тесен за мойта душа е"  се решава големият въпрос за нравствения дълг на личността към обществото. Това е една широка идейна подготовка към целия цикъл, въведение в неговия морално-философски смисъл. Смисъл, който надхвърля рамките на специфично националното, приобщавайки ни към големите общочовешки проблеми.

Родена от трагичния сблъсък между идейния свят на две епохи, Вазовата „Епопея на забравените" е една възторжена лирична прослава на великото и възвишеното, на обществения идеализъм и героизма, на великите синове на България и най-хубавите качества на българския народ. Прославяйки високия духовен ръст на предшествениците, тя не само подчертава идейната деградация на буржоазното общество, но и създава за поколенията един възвишен критерий и образец.

Преди да се научи да фалшифицира образите на героите от националноосвободителната борба, българската буржоазия се опита да ги предаде на забравата. И ако не успя в това, немалка заслуга има и българската поезия. Заедно с Ботевата балада „Хаджи Димитър", Вазовата „Епопея на забравените" създава една от най-красивите традиции на българската литература — романтичния култ към борците и героите.

Най-силна социална окраска поезията на Вазов придобива в края на 90-те години на миналия век, когато самото обществено развитие особено рязко поставя въпроса за масовото разорение на дребните собственици от града и селото. Именно тогава той написва и популярното си стихотворение „Елате ни вижте!", където с широк тежък ритъм и сгъстени тъмни краски рисува ужасяващата мизерия на планинските села. Не случайно в издадения от Георги Бакалов за нуждите на социалистическото движение стихотворен сборник „Лъчите на поезията" една голяма част образуват стихотворения на Вазов с критичен и социален характер. Техният автор не разбираше и не приемаше идеите на социализма, но със своя проницателен поглед на реалист и със сърцето си на демократ и хуманист той създаде редица произведения, които всъщност подпомагаха борбата за един нов, по-справедлив обществен ред.

Много горчиви истини каза на своето съвремие реалистът Вазов, много пороци посочи на обществото неговата неподкупна съвест на патриот. Но той умееше да различи временното от вечното, да разграничи възвишения образ на родината, като вечна, непреходна ценност, от покварените черти на буржоазната действителност. Въпреки всички разочарования той не изгубва своята вяра в нравствените сили на човешката душа и в националните добродетели на българина.

Неговият поглед за живота и за общественото развитие е подчертано оптимистичен. Възпитаник на възрожденските просветителски устреми, той е убеден въз високите добродетели на народа, вярва в нравственото начало на човека, в спасителната роля на труда, в благородната мисия на идеите. Той възпява свободата, пред чийто „пряпорец" „короните бледнеят, люшка се светът" („Към свободата"); човешкия напредък, които преодолява всички пречки пред себе си и води човечеството „към правда и към светлина" („Керванът"); „великата мисъл", която е безсмъртна и може да извършва „мирови преврати" („Великата мисъл"). „Да работим!" е неговият постоянен призив и неговият последен поетичен завет. Вярата в непреодолимия устрем на прогресивния човешки дух вдъхновява и едно от най-хубавите му стихотворения, чието заглавие е станало вече крилата фраза — „Не се гаси туй, що не гасне!"

„Здрав син" на едно здраво и жизнено поколение, Вазов въплъщава духовната младост на нашия народ. Цял живот той неуморно носи просветителския факел на големите хуманистични и демократични идеали и ликуващ или огорчен, никога не загуби вярата си в светлото бъдеще на България.

Разбира се, той твори през един твърде дълъг и твърде ускорено развиващ се период, за да можем да искаме от него да остане докрай на висотата на историческите нужди на времето. Неговото величие е не в идейната му безпогрешност, а в емоционалната му готовност да се разтвори изцяло в облика на своя народ, да му посвети без остатък поетическото си битие. Многообразен в своите художествени търсения, той е не винаги прецизен, но винаги значителен. Не винаги прав в конкретния си призив, но винаги ръководен от благородна загриженост за обществото.

Той считаше за свой поетичен дълг да бъде изразител не на изключителната личност, а на обикновения човек от народа. Негово постоянно вдъхновение бе образът на българския народ, в основната линия на своето творчество той е голям народен поет, наша „жива история". В поезията му наистина можем да намерим отклик „на всичките трептежи на Балкана", в мелодията й прозвучава цялата бурна история на младата българска държава, израсла из пожарищата на Априлското въстание  и освободителната Руско-турска война и преминала за кратко време през огъня на четири нови войни.

В стиховете на Вазов за войните своеобразно съжителстват патосът на патриота и огорченията на хуманиста, верността към официалната държавна политика и стремежът да се долавят вярно чувствата и копнежите на народните маси. И тук поетът е верен на своя подчертан демократизъм. Прославяйки победите на младата българска армия, той издигна на пиедестал образа на обикновения прост редник и срещу парадното величие на бляскавите еполети демонстративно заяви: „Само ти, солдатино чудесни . . .“ На ваятеля, който би искал да издигне паметник на българската мощ, той изрично посочи: „Извай от мрамор български селяк."

Въпреки някои войнствени увлечения по време на Първата световна война има моменти, в които стихът му вярно отразява умората от ужасите на войната и общата жажда за мир. В непечатаното приживе стихотворение „При въбела", писано през 1917 г., поетът рисува случай на побратимяване между български и руски войници на северния фронт, давайки още веднъж израз на едно от най-трайните чувства в своето творчество — всенародната любов към Русия. А в ръкописната редакция на стихотворението „Идеален сън“, писано някъде към началото на същата година, той мечтае за общия празник на всички народи, „без царета, без войводи" — „празника на вечний мир".

Отчаян от погрома, до който буржоазните правителства доведоха България, безсилен вече да възприеме нови идеали и да тръгне по нови пътища, все пак в последната стъпка на своя творчески живот почти 70-годишният поет заявява: „Не ще загине!" И в това заглавие на неговата последна стихосбирка прозвучава твърдата вяра на целия му живот.

Така през тревожната граница между две епохи ни превежда големият художник и с неугасваща вяра ни сочи възвишените патриотични и хуманистични идеали. Поетичният му глас очертава един монолитен и внушителен образ. Образ на патриот, който всеотдайно обича своя народ и своята родина, а заедно с тях и великата руска земя, и братята славяни, и цялото човечество. Образ на демократ, който издига в божество свободата, вярва в несъкрушимостта на устремения напред човешки дух, прославя борците за щастие и напредък и предизвикателно хвърля в лицето на властниците:

                                                        Тирани, всуе се морите!

                                                        Не се гаси туй, що не гасне!

 

Думите му звучат ту с патоса на възторга, ту с гнева на сатирата, ту с топла задушевност. Като планинско ехо той се откликва на всичко, което става около него. Живее с цялото си същество — и с разума, и със сърцето си. Умее да почувства живота във всичките му прояви, да го пресъздаде въз всичките, му форми.

Особено силна е поетическата му чувствителност към живота на природата. Тази тема той пръв въведе в нашата поезия като самостоятелен обект на изображение и й посвети един голям дял от своята поетична дейност.

Предпочитанията му са към планинския пейзаж. И той го рисува с рядко майсторство –раздвижен и величествен. Но има способността да долови красотата и на тихата и спокойна картина. Пейзажите му са разнообразни и по колорит, и по настроение. Но най-често те носят дълбоко български характер. Най-често в тях възхищението е не просто от природата, а от българската земя. И тук Вазов не забравя своята родина. Той я чувства в самата красота на пейзажа, а нерядко и направо търси в него следи от нейния живот. Това са картини, чиито форми са преминали през сърцето на художника. Те са оцветени от неговия патриотизъм и неговите идеали, носят неговото отвращение от съвременната му обществена действителност, дишат с неговото здраво, жизнеутвърдително светоусещане.

Макар и да беше готов в името на родината да се откаже от заветното право на поета да превръща в стих всеки свой личен трепет, в продължение на своята над 50-годишна творческа дейност Вазов ни е оставил и немалко стихотворения, които възкресяват неговия чисто интимен свят. Тук е преди всичко любовта — вечната спътница на поетите, — тук са опияняващите спомени от младостта, довеяни от люляковия дъх, тук са незабравимите картини от родния дом, тук са и размислите на поета за живота и за смъртта, за собствения му жизнен път, за труда на писателя, за песните, които ще остави на своя народ...

В лиричното творчество на Вазов бие пълнокръвният пулс на живота, отразена е цялата гама на човешките преживявания. В него може да намери място всичко — от мирната картина на вечерния час до бурния вихър на сражението, от игривата закачка до най-сериозните проблеми на обществото. По своето тематично, идейно-образно и емоционално богатство то отговаря на неизчерпаемото богатство на живия живот.

Това богатство на съдържанието се осъществява в също така богати и разнообразни жанрови форми – от минутното настроение на  малкото лирично стихотворение до широкия замисъл на „Епопея на забравените“ и от патетичния тон на одата до горчивата сол на епиграмата. Тук говори и горещият патриот, и доблестният гражданин, и обикновеният, изпълнен с разнородни чувства човек, който може и нежно да обича, и тъжно да размишлява, и възторжено да се любува на природата. Словото на поета е убедително и искрено. В съществения дял на неговата лирика то стига до душата ни, вълнува я, увлича я. Картините, които авторът рисува, са многобагрени и многозвучни. Художествените похвати по разнообразието си съперничат на съдържанието. Под перото на големия писател българският език се превръща в чудодейно оръдие и ние разбираме защо той виждаше в него „ту арфа звънлива, ту меч на майстор художник в ръцете".

И чрез примера на собственото си творчество, и чрез преки внушения цял живот Вазов напомняше на българския писател неговата отговорност пред времето и пред своя народ. Той се гордееше, че никога не е писал само за да забавлява, и се бореше против всички, които се опитваха да отклонят българската литература от нейната традиционна обществена ангажираност и борчески дух. Той не се боеше от преходността на злободневното съдържание, от тенденциозността на пряко изразеното отношение. Той искаше преди всичко да бъде верен на „своята най-пряма обществена мисия“.

Но поезията е особено милостива именно към тези, които не мислят за своята дълговечност. Изпълнени с актуално обществено напрежение, стиховете на Вазов обезсмъртиха историческия патос на своето време, разкриха на света богатата съкровищница на една национална душевност и влязоха в основните представи на националното ни мислене.

Поезията на Вазов, както и цялото негово творчество, е така органически врасла в нашето самосъзнание на българи, че ние дори не винаги забелязваме ролята, която тя играе в духовния ни свят. Стиховете ча Вазов са като въздуха, който дишаме, без дори да мислим за него. Те живеят в самата атмосфера на нашето национално битие. Пели сме ги, преди още да знаем името на техния автор, чели сме ги с едва сричащи устни в читанките, свикнали сме да ги слушаме в тържествени за народа ни часове. Имената на българските национални герои от Възраждането завинаги са се преплели в представите ни с величавите образи от Вазовата „Епопея на забравените". Стихът „че и ний сме дали нещо на светът" се е превърнал в художествен кондензатор на нашето народно самочувство. Поетическата формула „Не се гаси туй, що не гасне“ е вградена в основите на нашия идейно-психологически свят.

Стиховете на Вазов са цяла една школа за национално възпитание, през която преминава всяко ново поколение български граждани. Те са врязани в съзнанието на цял един народ и живеят с неговото безсмъртие. Поет на националните съдбини, посветил изцяло поетическото си битие на родината, Вазов завинаги остава част от духовния облик на България.

 

 

Текстът е написан през 1973 г.