Със значителни съкращения от доклада на доц. Валентин Вацев изнесен на националната научна конференция „Русофобството – причини, етапи, форми, институции“, 11.10.2018 г.
Мисля, че главната задача на този етап е да се внесе ред в понятията. Затова, впрочем, мисля, че трябва да бъдат приветствани всички опити да се гради теория по въпроса. Разбира се, не можем да започнем с дефиниции, те би трябвало да дойдат най-накрая, като резултат от съдържателна интелектуална работа върху фактическия материал.
И все пак аз бих искал да започна не с това какво е русофобията, а какво тя не е. Вярвам, че много хора ще се съгласят, че тя не е отбелязване и посочване на отделни неприемливи факти или дори тенденции. Затова аз твърдя, че русофобията е нещо по-друго, нещо по-различно от обикновената и понякога неизбежно сурова критика на различни културни и управленски практики в Русия.
Без да претендирам за дефиниция, аз твърдя, че русофобията се появявя тогава, когато се загубва усета за място и време, за пространство и история, за логическа консеквентност и доказателственост, когато спре интересът (а той е задължителен за всяко сериозно изследователско мислене) към разликите между универсално, партикуларно и сингуларно, т.е. към самата категориална структура на мисленето. В този смисъл русофобът е конструктор на митологеми, като след като ги е произвел, успява и да живее вътре в тях. По този начин в днешния секуларизиран западен свят (и това е особено вярно именно за англосаксонския свят) русофобията е секуларизиран еквивалент на ужаса от Врага на човешкия род. В тези смислови координати Русия придобива измеренията на абсолютно, насъщно, хипостазирано и активно зло, което живее със себе си, заради себе си и като отрицание на всичко друго – както е известно, абсолютното зло не се обосновава, защото умее да обосновава само себе си. И това вече е Русия в светогледа на Запада, и особено на англосаксонския запад – тя е Другото, Другия, тя е То на Стивън Кинг и Ктулху на Лъвкрафт. Разбира се, най-плътна е картината на това зло, нарисувана от Толкин – страната на орките, обобщен Мордор.
Религиозният генезис на тези мисловни конструкции е очевиден и това, което ще ме интересува в моето изложение оттук нататък, е не това, което идва след, а това, което е преди секуларизацията.
Тук обаче, очертавайки не толкова наличието, колкото отсъствието на работещи дефиниции на този етап, бих искал да споделя с аудиторията едно мое субективно предположение – истинската, зрялата, автентичната русофобия, обитавайки митологичните пространства и психологичния ъндърграунд, не може да се реализира без поне 10% неподправен идиотизъм – „Путин сее комунизъм по целия свят”, това реално, а не измислено твърдение на един активен български русофоб е удобен пример за тази мисъл. По този начин Путин, като главен злодей на епохата, е на път да измести евреите, за които ние си знаем, че са виновни за всичко.
Русофобията тук ни интересува в своята идейна, така да се каже, пълнота и в своя исторически генезис.
Точно затова мисля, че българската русофобия не е подходящо емпирично поле за изследване. Русофобите в България, а те разбира се са едно изчезващо малко истерично малцинство, спадат към два различни типа, които обаче, не винаги и не непременно са разграничени, между тях може да има и преходи.
Първият тип - това се наследниците на руската перестройка в България, т.е. това са руско-български либерали, които по дефиниция не могат да не бъдат русофоби. Както е известно, русофобията е един (конституиращ) особен аспект на руския либерализъм. По този начин, ако човек съзнателно е приел аксиомите на горбачовата перестройка, твърде скоро след това той обективно и по независим от себе си начин не може да не се осъзнае и като яростен русофоб. Това е изследвано многократно, омразата към Русия е задължителен елемент в менталността на руския либерал – това е описано, още руската класическа литература разкрива този феномен, днешните политически анализи в Русия не го оспорват.
Вторият тип български русофоби, това са просто наследниците (интелектуално-политически, но често и в произходен смисъл) на българските фашисти, които през 20-те и 30-те години на миналия век по естествен път започнаха да се осъзнават като хитлеристи.
Тяхната болка е понятна – те и досега не могат да преглътнат и да простят на руските унтерменши начина, по който те се отнесоха към техния кумир, към тяхната пътеводна звезда – Хитлер.
Просто пепелта на Хитлер блъска в гърдите и сърцата на много от българските русофоби – и в този смисъл те не са просто фашизоиди, а са латентни, недоразкрити фашисти и хитлеристи. Техният coming out представлява важна част на съвременния български духовно-политически живот, но също и на реалната управленска практика на българската политическа класа.
„Хитлер в сърцата” – това е реалното политическо вдъхновение на все по-голяма част от българската политическа класа. Интересното е, че нито главният геополитически куратор на България (САЩ), нито изнесеното административно и политическо управление на страната със седалище Брюксел, проявяват някакъв интерес към този изключително важен процес, протичащ в българската политическа класа. Обяснението на това, струва ми се, е просто – няма нищо по-удобно и по-подходящо за утвърждаване на русофобския дух на епохата от един автентичен хитлерист. Особено пикантна е една друга българска особеност – невероятно е как българското еврейство се отнася не просто търпимо, но и благодушно към изкуствения ренесанс на българския фашизъм днес.
Исторически изследвания, впрочем, описват подобна търпимост сред германските евреи в началото на 30-те год. на миналия век. Историята обича с усмивка да се повтаря.
Днешната русофобия, обаче, свободно съчетава исторически непримирими на пръв поглед интелектуални съставки и импулси. Наследници на Хитлер и Мусолини, в пълно съгласие със заклети и сертифицирани либерали, днес успешно произвеждат русофобия като свой съвместен интелектуално-политически продукт. Съчетанието на фашизоиди и либерали така безпроблемно, каквото е днес, може да бъде обяснено от функционална гледна точка. Докато фашизоиди, латентни хитлеристи и духовни синове и дъщери на Сорос и Попър заедно произвеждат своя общ продукт – русофобията, техните вътрешни и привидно непреодолими противоречия не интересуват никого, нито техните спонсори и вдъхновители, нито самите тях. Защото русофобията е точката, в която се заличава уж непреодолимата вражда между либерали и хитлеристи.
Силата, която примирява тези привидно несъчетаеми полюси – това е тяхната обща функционална роля, вътре в която и при изпълнението на която либералът и фашистът са едно.
Това е така, защото русофобията днес е един от трите стълба на разгръщащата се пред очите ни Студена война.
Способността на либерали и хитлеристи да не спорят, когато става дума за война срещу Русия, е известна още от периода преди приключването на Втората световна война. Изминалите оттогава повече от 70 години просто потвърждават и свидетелстват не просто за възможността, а за практическото наличие на този странен на пръв поглед политически мир, между осъзнато непримирими противници. Студената война, която приключи в края на 80-те год. и разгръщащият се днес втори етап на същата Студена война не просто оправдава, но и изисква всеобщи съюзи, синтези на всичко с всичко – стига това „всичко” да има някакъв русофобски смисъл.
Отклонявайки се за секунда от смисловата линия на досегашното изложение, е необходимо да посоча, че освен журналистическо-метафоричния и пропаганден смисъл на термина „студена война“, той има и реално предметно съдържание.
За да е налице наистина Студена война, а не просто журналистически предчувствия и пропагандни проклятия, са необходими три съществени елемента (”три стълба”).
Първото, абсолютно съществено условие е именно сатанизацията на противника. Той трябва да се възприема не просто като враждебна сила, а като актуална, неуморна и насъщна сила. Всъщност, това Зло обитава отдавна културното подсъзнание на Запада . В религиозна или секуларна форма то е непременен участник в духовния живот на Запада и особено на англосаксонския свят. Не бива да има съмнение, че дейците, натоварени със задачата да поддържат тази перманентна бойна готовност, са искрени, там няма никакво съмнение в актуалността на това зло, разбира се, няма и чувство за хумор. Получава се нещо наистина интересно – колкото повече Кремъл се старае да даде доказателства за невинност, толкова повече тези доказателства се разглеждат като доказателства за виновност. Това състояние на умовете в англосаксонския свят се поддържа сравнително лесно, със силите на медиите и чрез официални изявления на високопоставени - и следователно авторитетни държавни служители. Обобщено може да се твърди, че първият стълб на новата студена война (необходим, но сам по себе си недостатъчен) е вече изграден почти изцяло, враждебността е преминала във фобия (страх) и практически няма такова действие, което да не подлежи на окончателно изтълкуване като подготовка за нанасяне на щети. На този етап предстоят само завършителни действия – изграждане на специализирана информационна мрежа (медийна, политическа и пропагандна) от организационни звена, имащи за задача да отговарят за непрекъснатото бойно дежурство срещу противника, надвиснал вече над хоризонта.
Следващият „стълб” на новата студена война е икономическото разделение, т.е. обграждането на „царството на злото” с непроницаеми икономически бариери. Този стълб обаче, се изгражда по-трудно, изисква повече разходи и усилия, а и точното трасе на икономическата стена не е лесно да бъде начертано. Накратко, ако трасето на „икономическата стена” не съвпада плътно с трасето на идеологическата „стена”, тогава и двете стени са фактически неефективни. И все пак, икономическата стена се изгражда успешно. Завършването й не предстои в най-близко бъдеще, но успехите в това изграждане са очевидни, фактически цялата лавина от икономически санкции, налагани от САЩ върху „еретиците”, но също и върху тези, които се осмеляват да общуват с „еретиците” – целият този огромен икономически труд е насочен към изграждането в окончателна форма на втория стълб на новата студена война, именно – икономическото разделение на света.
Ако първият стълб е практически готов, а вторият предстои бързо да бъде завършен (примерно в рамките на следващите 3-4 години), то третият стълб на новата студена война предстои да бъде граден още сравнително дълго. Този стълб представлява абсолютно задължителната военно-политическа конфронтация (между силите на демокрацията и тоталитаризма), като, разбира се, кой е демократ и кой е тоталитарист се решава по единствения възможен и научнообоснован начин – демократична е тази страна, която приема безусловно нормите и изпълнява безусловно изискванията, които се формулират там горе, в сияйния Град на хълма. А всички останали страни, които не отговарят на текущите стандарти за демократичност, са поразени от чумата на тоталитаризма, като на някои от тях следва да се помага и прощава, а на други да се прости е невъзможно. Тук отново си проличава един класически верски мотив – „На грешника може да се прости, разбира се след покаяние, а за еретика опрощението е принципиално невъзможно”.
Но дори и завършен, третият „стълб” (на военнополитическата конфронтация), той няма да може да се разглежда като окончателно готов, докато не бъде „изпробван”. С други думи, военнополитическата конфронтация следва неминуемо да доведе до такава конфронтация, в която двете страни открито балансират на ръба и едва след като (и ако) те успеят в ситуация на върховно военно напрежение да договорят някакъв списък от явни или неявни забрани и разрешения, които да регулират отношенията между тях, ще може да се смята, че студената война се е състояла, разгърнала се е и се е стабилизирала не като ситуация, а като дългосрочен модел на взаимодействие между заинтересуваните сили. Накратко и просто казано, студена война е невъзможна без Карибска криза или някакъв неин еквивалент. Преди да се състои такава криза (а тя в съвременни условия може да се разгърне на няколко места в света) действителна студена война не може да се разгърне и тя би обитавала единствено журналистическите метафори.
Днес, след неуспешния край на историята (за който така ведро пророкуваше Фукуяма), трябва да се мисли много внимателно за това кое е за предпочитане – студена или гореща война и кое от двете е неизбежно.
Това са функционалните аспекти на русофобията: абсолютно необходима и затова неизбежна съставка при изграждането на т.нар. първи стълб на студената война. Триадата „враждебност – русофобия – 24 часов ужас от Русия” е необходима, за да бъде конституирана моралната готовност на Запада и особено на англосаксонския свят за часа Х, в който четирите конника на Апокалипсиса (B2 или Ту160М – без значение) ще излетят, за да бъде информирано човечеството, че настъпва Съдния ден.
Все пак, има смисъл да се мине по-нататък, отвъд функционалните аспекти на употребата на русофобията, тъй като вярвам, че генетичният аспект тук е по-важен и по-интересен от функционалния.
За мен религиозният генезис на русофобията е безспорен и не подлежи на съмнение.
При това русофобията се появява именно вътре в рамките на християнската културна вселена. Това значи на практика, че индуисти, например, или пък даоси и конфуцианци, или техните съвременни представители – китайските комунисти свободно могат да разберат теоретическия аспект на описвания проблем, но не биха могли (а и не са длъжни) да осъзнаят практическите аспекти, и често пъти особено драматичните колизии на проблема за генезиса на русофобията. Обикновеният мюсюлманин също може да се ограничи само с разбиране, но не и със съпреживяване на този проблем. Разбира се, обяснението е просто, става дума за драма, при това с трагични съставки, която се е разгърнала именно вътре в християнския континуум на Спасението. Това е процес, който се е разгръщал на различни места, но по един и същи повод. Многообразието на механизмите, в които се проявява този процес, не прикрива, а разкрива единната му същност, а именно – жестоко и непримиримо разногласие, разгърнало се (и продължаващо като събитие да се разгръща до днес) в единните християнски координати на Доктрината и нейното тълкуване.
Руската власт през 90-те год. на 20-ти век беше власт на русофобията над Русия. Затова може да се твърди, че българската русофобия (колкото и малка, жалка и незначителна да е тя – 88!) има два корена, т.е. тя е двойнопроизходна. Единият корен, разбира се, е несъмнено европейски (Хитлер в сърцата!), а другият корен, без съмнение, е руският. Трябва да се признае като факт и да се осъзнае в цялата й дълбочина и значение истината, че духовно-политическите, идейните и историческите шлюзове, свързващи България с Русия, са не просто много широки, но са и двойнопропускливи, т.е. пропускат влияния в двете посоки - напр. от България към Русия – християнство и кирилица, от Русия към България – перестройка и ускорение, „смърт на Русия като царство на злото“.
От позициите на „Запада като такъв” разглежда Русия един много известен, много изучаван авторитет. Това е католическият абат, дворянинът, талантлив писател и пътешественик Астолф дьо Кюстин. В книгата си „Русия в 1839 год.” той описва всичко това, което и до днес представлява интелектуалното съдържание, цялостната аргументация и моралния патос на това, което днес е наречено русофобия. По този начин Дьо Кюстин задава „идеалната матрица на всяка възможна русофобия“, на русофобията „във всички възможни светове“ и това е вярно до такава степен, че ако днес някакво идейно съдържание не отговаря на тази матрица, то не може да бъде прието за русофобия, а само за случайна, ефимерна и несъществена критика на руската действителност.
От времето на абат Дьо Кюстин са минали около два века, но същото светоусещане и същата диспозиция спрямо Русия (а и към целия православен свят, разбира се) продължават да имат доминантна роля в съзнанието на средния западноевропеец, като тази доминантност е особено натрапчиво очевидна в светогледа на англосаксонския свят. Там се очаква нашествието на еретиците не изобщо някога, а утре сутринта. В Русия по този въпрос все още има някакви илюзии – написани бяха някои амбициозни трудове на тема как “след преодоляването на комунистическите безумия Русия, която днес действително преживява християнски ренесанс, неизбежно ще намери общ език с християнския запад”; като че ли дори Президентът Путин на определен етап вярваше в това. Практическият живот вече еднозначно свидетелства за нереалистичността на такива очаквания – защото, от гледна точка на християнския Запад, комунизмът е просто обикновено безбожие, а виж Православието не е нищо друго, освен една агресивна и злокобна ерес, срещу която Западът е длъжен да обявява непрекъснато кръстоносни походи, ако иска да опази себе си и своята идентичност. Изпреварвайки това изложение, можем да кажем, че именно тази нетърпимост към православната ерес беше действителната, дълбинната причина руско-американски структури от рода на „Комисията НАТО – Русия” да са нежизнеспособни и да не функционират, а американският политик всеки път, когато бръкне в джоба си, да намира там Ръката на Путин.
Впрочем, още тук могат да се посочат факти, изпреварвайки изложението и донякъде отклонявайки се от основната му линия, чрез които може да се покаже какво русофобията не е. Хитлер, който е вярвал, че руснакът в крайна сметка е Untermensch, т.е. недочовек и следователно част от тези недохора подлежат на унищожение, втора част подлежат на изтласкване отвъд Урал (т.е. извън периметъра на европеизираните чрез германската военна инициатива земи), а трета част да работят на територията на това ново разширение на Европа (бивша Русия) като нискоквалифицирана робска сила. И не толкова политическото „несъгласие” на Хитлер с политиката на съветските комунисти, колкото други дълбинни слоеве нa неговата мотивация са били доминантни – странната смесица от традиционно лутеранство и новооткрит и новонасаден окултизъм в личността на Фюрера е била достатъчна той да възприема Русия и руснаците не само като етногенетически непълноценни, но и като духовно изначално увредени индивиди. Хитлер е възприемал Русия като изначално етнокултурно непълноценна.
Още в началото на 19 век в пътеписите на абат Дьо Кюстин русофобията разцъфтява пищно, като разкрива и същността си. Не просто враждебността, а ужаса на достопочтения духовник от Русия се основава на нещо съвсем просто. Всичко, което почитаемият абат може да прости на испанската църква, а и на целия католически свят - инквизиция, религиозен терор, масови разстрели, абсолютна нетърпимост към другото мнение, перманентно подозрение към всички за инакомислие - той не може да прости на Русия, на руската църква, на Православието изобщо (дори и ако на православния живот гореизброените особености по принцип не са били присъщи). С други думи, апостолът на европейската русофобия, авторът на евангелието на русофобията е просто един честен, осъзнат и последователен католик.
Истината обаче е, че тази религиозна нетърпимост има своите още по-дълбоки, културно-исторически и верски корени, които са се развивали през столетията преди началото на 19-ти век, а тогава те дават просто своите видими резултати.
Чрез „различията”, които се проявяват в живата християнска църква по повод т.нар. Filioque, не просто се набелязват, но в действителност се конституират две радикално несъвместими и в много отношения стигащи да противоположност богословски перспективи.
Тук не е необходимо да се изследва още веднъж многократно обсъждания и осмислян въпрос за непреодолимите богословски различия между православната и латинянската богословска перспектива.
Така великата схизма е и антропологическа катастрофа. Двете антропологически перспективи живеят заедно или в съседство, те взаимно се чуват, но все по-често не се разбират и по правило имат все по-малко да си кажат.
Дълбинното несъгласие между православния Изток и латинянския Запад с неговата особена развита форма, произлязла от него чрез конфликт – протестанството е факт и досега.
Двете половинки на Християнството и досега живеят заедно, но в несъгласие, като кръстоносните походи от Запад на Изток не спират и до днес, макар и в други, модерни форми. Новото в тази област, през последните столетия, разбира се е монополът на западното християнство да разглежда православните като увредени, подложени на духовна заплаха, живеещи в условия на перманентна еретична радиация, които в зависимост от поведението им могат да бъдат или спасявани по пътя на различни унии, или низвергвани чрез проклятие, когато упорстват в своята ерес.
Принципиалната, непреодолима и лежаща в самите културни основания на Западния свят несводимост и некомуникативност на западния тип личност (която, както знаем est relatio) към православния тип личност, която се изгражда по напълно различен (и принципиално неесенциалистки) път, представлява универсалия, залегнала в дълбинните основания на европейския културен свят. Именно в този смисъл може да се твърди за същностен антропологичен разкол, спрямо който официално господстващият днес европейски секуларизъм представлява опит за лекуване на нелечимото. Зад пелената на секуларизма антропологическата несъразмерност на двете части на европейското християнство си остава актуална. Вероятно затова опитите за окончателно умъртвяване на европейското християнство (съпроводено с превръщане на християнската култура в обикновена комерсиално оправдана туристическа забележителност) и стремежът то да се замести с някаква друга „не толкова конфликтна религия” не спират. Истинският проблем в тази област е, че това, което се прави в зоната на управление на религията няма нищо общо с изповядването на Вярата. Заместването на фактите на Вярата със симулакрите на секуларната духовност, разбира се, не лекуват конфликта, който описваме, а го вкарват в ситуация на окончателна безизходност.
Но има едно проблемно поле, в което описваната дотук антропологическа беда (а по същество това е истинска катастрофа) има особено разрушителни проекции. Проблемът е в това, че англо-саксонската цивилизация, която е предимно протестантска, конституира своята колективна цивилизационна идентичност по единствения възможен начин: чрез дълбинно противопоставяне на своето Друго. Но това е идентичност, противоположна на християнски разбираната идентичност.
Особеното тук е, че англо-саксонската цивилизация успява да намери своето Друго не вътре в себе си, както това става при другите цивилизации, а далеч извън себе си, и най-вече в Православния свят.
Разбира се, не православна Етиопия и не православна Армения, и съвсем не православна България, а православна Русия със своето могъщество и необратима недосегаемост, със своята неизтриваемост от картата на цивилизациите, но и от лицето на света представлява Необходимото Зло, чрез което англо-саксонската цивилизация успешно произвежда своята базова идентичност.
Тази функционална роля на Православието – да присъства в света като необходимото зло, без което англосаксонският свят размива своята идентичност – може да се осъзнава, а може и да не се осъзнава вътре в православния свят. Този свят е зает преди всичко със себе си, той се занимава със своите проблеми (решими и нерешими), диалогизира със себе си и с Бог, и по принцип му е дълбоко безразлично при конструирането на коя друга цивилизация той тайно от себе си изпълнява изключителната важна роля на „заклет супостат”. Православието няма нужда от никакви „засилени контакти”, „интензивни диалози”, „игуменически кампании”, „глобални унификации” и др. ситуационни хитрости на католическия и на протестантския свят – просто защото православният свят е дълбинно и същностно самодостатъчен.
Никакви небесни метеорити, насочващи се към земята, никакви космически хищници, заплашващи човечеството, никакви апокалиптични катастрофи, от които Америка трябва да опази света, не могат да заместят Русия като конституиращ елемент спрямо англо-саксонската цивилизация.
Всички тези външни злини не могат да свършат работата, която днес върши един отделно взет Путин. Има смисъл да си спомним тревожната епоха преди Путин – тогава избуяха пищно (защото Съветския Съюз вече не съществуваше) холивудските филми на катастрофите и бедствията, космически и ахтохтонни едновременно, трансисторически и неангажирани с никаква пространствена точка. Днес Путин успешно замества в дълбинната автодескрипция на американския свят чудовището Ктулху.
Защото без това външно зло, цялата англосаксонска цивилизация (начело със своята страна-лидер САЩ) губи очертания и смисъл, форма и импулс.
Така безспорно великото историческо начинание САЩ губи своя размах и импулс и се превръща в своята собствена противоположност.
За съжаление, днес това състояние на нещата е непоправимо и аз не виждам как то може да бъде променено в обозримо бъдеще. Русофобията като враждебна некомуникативност на западния антропологичен тип спрямо православната базова представа за Личност ще продължи да бъде „Универсалия на епохата” и да произвежда своите безкрайно многообразни форми, населяващи всички етажи на съвременната Западна култура.
Парадоксалният завършек на този обзор може да дойде с осъзнаването на надеждата за това, че войната, която предстои – а тя е майка на всички неща, колко е прав Хераклит – ще бъде само студена.
Източник: Поглед.инфо, 06.12.2018 г.
