Анжел Вагенщайн на 95 години
Да тръгнеш с лъжи срещу човек, осъден на смърт от фашистите, покорил света с филмите и книгите си, е загубена кауза. Световноизвестният сценарист и писател разбива клеветите на един антисемит, предизвикал буря от гняв в мрежата.
Интервю на Велиана Христова и Боян Бойчев за списание „Ново време“
- Джеки, ти знаеш, че в последните дни в мрежата тече вълна от гневни коментари по повод на едно антисемитско и фашизоидно писание на някой си Димитър Камбуров срещу теб и филма на американската режисьорка Андреа Саймън. Тя го направи в навечерието на твоята 95-та годишнина ‒ за живота ти, за твоите 52 филма, за книгите ти. Филмът вече е показан у нас, има голям успех в Ню-Йорк. Такова нещо не ни се случва всеки ден. Но въпросният „автор“ в портала „Култура“, представящ се за преподавател по литература, обяви филма за дело на „световната еврейска солидарност“ и хвала на „един убиец“, какъвто той те представя. В 90-те години, време на най-яростно синьо-червено противопоставяне, все пак имаше морални ценности, валидни за двете страни, за всички. Днес граници на моралното падение вече няма, да не говорим за политическото. Та дори синята емблема на 90-те Константин Мишев се потресе от появата на такъв откровен антисемитизъм. А този Камбуров преподавал и на студенти! Първо обаче, понеже той строи бълвоча си върху „факти“, да изясним конкретно ‒ убивал ли си хора, Джеки?
‒ През целия си живот нито веднъж не съм натискал спусъка на огнестрелно оръжие ‒ дори на онова, което е показано във филма! Дълбоко ме засягат обвиненията в убийства, каквито не си позволи спрямо мен нито фашистката полиция, нито фашисткият военнополеви съд ‒ Камбуров ги надскочи! И нека господинът не се съмнява в изхода на едно дело за клевета, с каквото ‒ нека е спокоен ‒ нямам намерение да си губя времето. Лихварското семейство Вартан Нишанян, за което пише, обект на нашата провалена акция, нито по време на акцията, нито след Девети не бе докоснато с пръст и си доживя до дълбока старост.
‒ Първата част на този текст е хвалебствен за филма за „доайена на културата“, чрез когото „България бива преоткрита на световната карта“. А втората част като че е писана от друг човек, крайно отрицателна и изпълнена с клевети към същия този „доайен на културата“.
‒ Може ли човек да е едновременно ангел и дявол, светец и грешник, добронамерен културен деятел и политически спекулант от красивите и умните? Може ‒ ако е разкрачен между тротоара на „Червената къща“ и „Отворено общество“, между реалността и способите за едно отвратително промиване на мозъците. Тогава мастилото от написаното върху страницата избива от обратната ѝ страна като мръсно петно, в което се смесват антисемитизъм, парафашистки пристрастия, клевети и пълно равнодушие към престъпленията на нацизма. В момента сме свидетели на една агресия на неофашизма, навсякъде. Дори съществува абсурдът на левия фашизъм ‒ това е крайният национализъм, патриотарството, от което има една стъпка до фашизма. Виждаме го вече това около нас и в политиката.
‒ А обвинението, че си направил филм, с който си качил на бесилото Никола Петков?
‒ Тук господинът явно бърка възрастта ми. Годината, за която става дума, е 1947-ма. Аз още не съм заминал да следвам кинодраматургия, не съм виждал „на живо“ кинокамера, не знам разликата между 35-милиметров негатив и умкер-филм, не знам нищо за филмовия монтаж, нито що е „мувиола“. Един пълен невежа в екранните технологии, за когото едва ли някой от тогавашната филмова фондация „Българско дело“ въобще е чувал. А комунистическото правителство, представете си, възлага на мен, именно на мен, да правя филм, който да легитимира пред световната общественост смъртната присъда срещу Никола Петков! Ай, ай, господин Камбуров!
В основата на тази клевета лежи една смехотворна клюка. Съчини я Радой Ралин в периода на силното си пристрастяване към СДС-наркоманията. „Не знам какво ми текна, Джеки, та да натопя тъкмо теб. Извинявай, ще оправя тази работа“. Не я оправи, тя си остана да тлее като нелепа и подсъдна клевета, за която г-н преподавателят Камбуров може да се счита за безусловно осъден. Вината може да е и моя ‒ толкова нелепа беше измишльотината, че дори не се постарах да я премахна от Гугъл ‒ да си стои като паметник на клеветата!
‒ Но според писанието следването си в Москва си получил тъкмо като награда за филмовото обесване на Никола Петков!
‒ Не знам за какво са получили награда другите първи 20-ина студенти от всички области на филмовото производство, които поради тогавашната липса на пътнически самолети заедно с още около 400 млади кандидат-металурзи композитори, химици, биолози, театрали ‒ бъдни строители на нова България, пътувахме с параход по Дунава, до съветското пристанище Рени. Последва уморително многодневно пътешествие с влак, през опустошена, превърната в развалини и пепел Русия, край напълно опожарени от немците селища, от които стърчеше само гората от каменни комини. Русия, в която и картофите бяха все още с купони, приюти и даде стипендии на хиляди чуждестранни студенти! Каква награда за присъдата над Никола Петков! Въпрос на политика? Да, на политика, защото сега е нормално да има „Америка за България“, а тогава да не е имало „Русия за България“? Според мен, с много по-идеална цел.
Трябва ли да се срамувам, че още в началния курс на Московската филмова академия ВГИК* написах като семестриална работа сценария за първия игрален филм на току-що пръкналата се Българска национална кинематография ‒ „Тревога“, по пиесата на Орлин Василев. Резултатът от това „домашно упражнение“ беше, че бях призован от ръководството на ВГИК и ми бе предложено да премина от първия в последния, четвърти курс, за да си напиша дипломната работа. А две години по-късно с един от основоположниците на националната българска кинематография се завърнахме от Международния кинофестивал в Карлови Вари с първата от бляскавата поредица награди за нашето киноизкуство ‒ за филма „Тревога“, по сценарий на студента от първи курс на ВГИК Вагенштейн Анжел Раймондович.
И пак: да се срамува ли България, че от 1919 година, когато Ленин подписва указа за създаването на филмова академия, Вагенщайн е първият чужденец, завършил ВГИК? И защо ли по случай 90-годишнината на този учебен институт за киноизкуство една телевизионна и няколко фотокамери една през друга снимаха „Диплом & 0001“ на един български кинематографист. Какъв майтап, господин Камбуров!
- И все пак, ти си бил партизанин. Как така не си настискал спусък?
‒ Един привиден парадокс за самодейци по история на Съпротивата, които още не са разбрали, че основната ударна сила на антифашизма не е въоръженият ѝ формат, а духовна, хуманистична, просветителска. Не съм натискал спусък през живота си. Парадоксално, защото бях член на партизански щаб. Но моята дейност бе чисто политическа ‒ аз осъществявах чрез Свобода Бъчварова постоянната връзка на щаба с организациите ни в Горна Джумая (Благоевград) и целия район около Струма. Влизах в града след пристигането на сутрешния влак, заедно с тълпата тютюноработници от складовете. И минавах през полицейските проверки с фалшиви документи, но невъоръжен.
По този повод да поспорим ли за Никола Вапцаров и дали е разстрелян, защото не бил „припознат“ като поет, а като терорист. Сякаш царят или Богдан Филов са имали грижата да „припознават“ кой е поет, за да го помилват. А като какви са били „припознати“ Гео Милев, Йосиф Хербст, Сергей Румянцев, Христо Ясенов? И целият „кървав стълб от бляскави имена, който ще потриса поколенията“, според думите на Антон Страшимиров? Не пишете глупости, докторе по история и теория на изкуството, защото очевидно не сте наясно по история и теория на фашизма!
Оставям настрана дребнавите и недостойни заяждания, подигравките за „мост номер едно“ и „тунел номер едно“ по новата широколинейна връзка Крупник‒Демир Хисар, строена от еврейски лагерници. Просто защото и до днес те така се водят по техническа документация! Еврейски лагери по цялото трасе на строежа ‒ до самото Беломорие? Много смешно, ха-ха!
Ужасяващото при един съвременен интелектуалец-веселяк от толкоз отвореното ни общество е, че той дори не реагира поне с една съчувствена или осъдителна дума на разказа за десетината часа, когато откритите вагончета на теснолинейката, натъпкани с вдигнати посред нощ от топлия юг премръзнали евреи от Кавала и Ксанти очакваха железопътните власти на гара Крупник да осигурят отнякъде необходимите „конски“ вагони на БДЖ за откарване към газовите камери на Треблинка! Нито думичка от просветения и остроумен хуманист.
‒ Всичко това е част от светлите и тъмните страни на човешкото съществуване. Ти си минал през войни, през антифашистката съпротива, през смъртна присъда и спасение, след това през възможно най-звездните мигове за един творец в световен мащаб, но и през подслушвателните „бръмбари“ на Държавна сигурност, през съдбовна промяна на обществото и на самата комунистическа партия, през бутафорната демокрация в момента. Ако направиш своята равносметка, кога животът е бил най-нормален?
‒ Съжалявам, че ще трябва да повторя друг човек, да препиша през гърба на другарчето, както сме правили в училище: Ремсът*. Вече е казано, от Стефан Продев. Най-чистото, най-чудесното, най-пълното с надежда и хоризонти, най-любовното, така да кажа, време, когато ние се обичахме всички, бяхме чудесни, наивни, светли, честни! Никой нищо не искаше за себе си, всеки беше готов да даде всичко от себе си за нашата велика мечта, която сега дори не можем да формулираме. Какво всъщност искаме ‒ повишаване на пенсиите? Това го правят по-добре от нас десните правителства на Холандия, на Дания, на Швеция. Какво искаме? Завчера чета едно голямо писмо на Минчо Минчев в „Нова зора“, критика до Корнелия Нинова. Той през цялото време повтаря „нашият социален идеал“. Това ли е нашият идеал, не съм знаел. Аз съм вече 76 години в тази партия и не съм знаел, че моят идеал е социален ‒ винаги съм знаел, че моят идеал е социалистически. Не знам кой успя да замаже разликата между социална държава и социалистическа държава.
‒ Един поет беше каза, че животът е безкрайна съпротива. Ти срещу какво си се съпротивлявал и се съпротивляваш в живота?
‒ Не само срещу какво, а и за какво! Затова казвам, че идеалът ми е социалистически. Аз съм се съпротивлявал и се съпротивлявам срещу фашизма. Както виждаме, той се възражда в България в момента и случаят „Антон Тодоров“ е показателен. Това е откровен фашизъм, не знам дали всички го разбират. Съпротивлявам се освен това срещу капитализма. Защото фашизмът е един много отвратителен, но временен строителен материал на капитализма. Според мен, в момента капитализмът се намира в много дълбока криза и никак не ме успокоява, че ние се намираме в още по-дълбока криза. Идеологическа криза.
Кои са целите на капитализма вече криво-ляво се досетихме: пари, пари и пари. Кои са нашите цели обаче, ние не знаем в момента. Никой ясно не ги формулира. Вече живеем в други времена, това не са времената на Благоев, не са времената на диктатурата на пролетариата, на барикади, на „Вихры враждебные веют над нами“. Но ние нито формулирахме истински, откровено и честно нашите грешки и грехове, те трябва да бъдат изнесени, не заради това, че отиваме да се покайваме пред някакви висшестоящи, а за да потърсим нашите нови пътища към цел, която истински не можем да формулираме. Ние, заели кръгова отбрана ‒ макар и не без основание, се стараем да попремълчим нещо. Но дългото премълчаване на всичко непременно ни води до това, до което стигнахме ‒ една центристка социалдемократическа партия. Която много точно знае, че трябва с 4 лева да се повишат пенсиите, че трябва да имаме по-добри училища, по-добро здравеопазване. Но това го знаят и много добрите понякога западни буржоазни правителства. И го правят по-добре от нас, просто защото са по-богати и, позволявам си да кажа, вече май и по-умни от нас. Защото те имат ясни цели.
А нашата цел е да спечелим изборите. И какво после? Точно когато имахме пълно мнозинство от комунисти, започна деформацията на социализма. Или на това, което наричахме социализъм, но то беше само път към социализъм. Понякога го бъркахме, а съвсем накрая съвсем го сбъркахме.
А става дума за коренна промяна в обществото, на отношенията на държавата и личностите в нея, най-вече за коренна промяна в основния проблем над проблемите ‒ собствеността. Когато собствеността преминава от едни ръце в други ръце, от една държава в друга държава, от един вид в друг вид, тогава се сътриса планетата. Това преминаване на собствеността се нарича или война, или революция.
Ние сме ли в състояние да формулираме какво точно искаме? Долу, в кафенетата, старците си говорят за старите времена, когато всичко беше държавно. Сега само глупаци могат да мислят за това. Дядо Маркс и други преди него предложиха на човечеството една богата трапеза на бъдещето. Времето ни принуди да махнем много неща от тази трапеза ‒ не може да се случат вече. Но какво ще сложим на трапезата сега?
Ние в момента не можем да формулираме идеала. На митинги започнахме да носим само трикольори, а няма ли едно червено знаме, нещата отиват в друга посока. Моето убеждение е, че българският работник е много по-близък до турския или френския работник, отколкото до българския чорбаджия. И обратно. Ако народите осъзнаят това, сме победили. Гледам митингите и във Франция ‒ тук и там по някое червено знаме. Червеното знаме не е знаме на една партия, то е знаме на едно движение за коренна промяна на това, в което живеем и което не ни харесва. А ние скриваме това червено знаме, комунистите са отново в нелегалност. Все повече и повече ние се деидеологизираме в името на някаква близка цел, но не знаем каква е голямата ни цел.
Искам да ви напомня че когато БКП беше напълно разгромена след 1925 г. и имаше под 1000 члена в цялата страна, тя спечели общинските избори в София. Това, което сега голямата социалистическа партия не е в състояние на направи със своите десетки и десетки хиляди членове. Онези избори бяха денонсирани от правителството, Софийската комуна трая 10 дни, но това е величието на една идея! Нашата партия можеше да излъчва такова сияние и да привлича, че след пълния си разгром, изтръгната от политическия живот, спечели изборите в столицата. Струва си да си помислим над този факт.
Готов съм да се бия за това, че комунизмът е продължение на най-добрите страни на християнството. Християнството създаде идеал, който живее 2000 години, макар да има и своите тъмни векове. Комунизмът преживя своето тъмно време. Аз живях по времето, когато в Съветския съюз беше разстрелян целият антифашистки еврейски комитет, помогнал на СССР във войната срещу Хитлер ‒ без Еренбург, за когото се застъпи Сталин. Дойдоха други времена след това, с които тъмните времена се смесват, и не сме ги разделили. Ние не разделяме „гестапото“ и паралелната партия тогава, опитваме се да ги скрием зад прекрасните, чистите неща, станали при социализма, и това е наша огромна грешка, защото позволява противниците ни днес да плюят по всичко. С това ще се борим, казвайки истината и бранейки доброто, което бе направено.
‒ Искаш да кажеш, че трябва идеал, за да видят хората тъмните страни на живота, който живеем?
‒ Идеалът създава съизмерването. Ако виждаш около себе си мръсотия, корупция, бедност, егоизъм, всеобща лошотия, идеалът е този, който трябва да бъде противопоставен на реалността. Тогава се появява и волята за действие. Струва ми се, че сега той леко се възражда. Има ли идеал, младежите тръгват по него, макар да е трудно достижим. Иначе има само отчаяние и апатия. Или бягство през Терминал 2. Ние още нямаме куража, а и знанията, да реформулираме привлекателния идеал в новото време, в което живеем.
- Някои казват, че социалдемокрацията е бъдещето на партията. Какво би им отговорил?
‒ От социалдемокрацията някога се създаде партията. Социалдемокрацията, това е един тежък компромис, който до голяма степен пожертва бъдещето на партията, на комунизма. Социалдемократите мразят комунистите повече, отколкото са мразели фашистите. Ако знаете историята на Хитлер и идването му на власт, то се дължи преди всичко на противостоенето на комунисти и социалдемократи.
‒ Говориш за коренна промяна, ще ни я позволят ли?
- Кой да ни позволи!? Ако ти не откъснеш ябълката, тя няма да ти падне на главата.
‒ Веднъж вече допуснаха Октомврийската революция, втори път ще ни позволят ли такава промяна?
‒ Няма да бъде тази промяна, ще бъде по друг начин. Октомврийската революция? Не забравяйте, че Ленин дойде в запечатан вагон от Германия. Първите няколко месеца на Октомврийската революция са финансирани от кайзера. Защото Октомврийската революция вдигна един лозунг: „Мир!“ Германия по това време е закъсала до край, тя се нуждае от мир. Тя вижда в Октомврийската революция съюзник, по-късно вижда главния си враг. Но в първите месеци Германия и кайзерът виждат мир в това „Вся власть советам“. Виждат спасението на Германия. Октомврийската революция спаси Германия.
‒ Ти винаги казваш това, което мислиш, а такива хора са неудобни. Усещал ли си се неудобен ‒ преди 1990 г. и сега?
‒ Аз за първи път влязох в Партийния дом след Десети ноември 1989 г., поканен от Лилов. Преди това бях в изолация. Никога на 24 май не съм бил канен на поляните в Бояна. Някъде в средата на 80-те години имаше едно презаписване на членовете на партията. И тогава в Дома на киното Свобода Бъчварова поиска думата и попита защо през всичките тия години никога Анжел Вагенщайн не е бил член на партийното бюро. Предложи ме за член на бюрото и ме избраха единодушно. За първи път след Девети септември бях член на партийно бюро. Една седмица по-късно ме повика Мария Ненкова, която беше секретар в Съюза на филмовите дейци и работеше и по партийна линия, и ми каза: „Ти беше избран в партийното бюро, обаче бюрото на Ленински район не одобрява твоя избор“. Ето това са начините, по които се влияеше да бъдеш послушен, да бъдеш верноподаник. Това е истинската дума ‒ верноподаник. Не трябва хората да са верноподаници, те трябва да са будни граждани. Между гражданин и верноподаник има огромна разлика и тази разлика я има и в партията.
‒ Ти 76 години си член на партията, веднъж написа: „Не ми прощават верността“. Какво значи това?
‒ Ами да останеш верен, това значи през цялото време да държиш за правдата, да останеш верен на принципите и на идеята, а не да премълчиш, че партийният секретар е идиот или корумпиран.
‒ Много откровено говориш, някои се страхуват от това, което казваш. Защо го смятат за опасно?
‒ Това е било във всички общества. И в християнството. Смятат те за еретик, ако изразиш по някакъв въпрос съмнение, че Тома е съчинил Възкресението, че такова нещо я е имало, я е нямало. И ти си еретик, край. Ние просто преповтаряме създадени стереотипи в човешкото мислене. Кога човек е неудобен, неудобен е тогава, когато не е съгласен с нещо. Предполагам, че такова нещо е имало и в Древния Рим, и винаги. Да имаш право да се съмняваш ‒ това е голямо право, свещено право.
‒ Има ли нещо, заради което би направил компромис с принципите си?
‒ Целият ни живот е компромис. Според мен компромисът е един от основните закони на живота. Човечеството по пътя на компромисите е станало от маймуна на човек, правейки компромиси с природата, с навиците си. Компромисът е строителен материал на живота ни. Сега ние сме в условията на един грамаден компромис, нашето всекидневие е един непрекъснат компромис между идеала и тъжната реалност, в която живеем. Фактът, че живеем и не сме се обесили още, показва компромис.
‒ Всеки човек има учители, приятели, съмишленици, които са оказали влияние върху живота му. Те никога не са много. Кои са твоите хора в този смисъл?
‒ Баща ми. Никой толкова много не ми е повлиял, колкото баща ми. Бях едно босоного дете в Пловдив, когато се занимавах с разпространение на нелегалния вестник „Работническо дело“. От много малък баща ми ме подготвяше, много ми е говорил за комунизма. Цял живот сме живели много зле икономически. Тежка емиграция във Франция заради левите идеи на баща ми - на всяка страница на паспорта му пишеше „без право на работа“. Оттогава знам наизуст „Интернационала“. После ‒ пак в Пловдив, там организацията на партията беше много силна, няма друг човек, който е оказал върху мен толкова силно идеологическо влияние
‒ Ти каза, че се съпротивляваш срещу капитализма. Но в момента капитализмът господства навсякъде. Какъв е начинът да се противопоставим?
‒ Голяма слабост според мен е, че нашите учени не анализират кое в капитализма е лошото и кое е доброто, защото в него има и добри, конструктивни неща. Кое създава творчеството в капитализма и кое е отрицателното, което ние искаме да премахнем. Китайците го разбраха и за някакви 20 години след онова безобразие на маоизма ‒ „Културната революция“, която разруши половин Китай, успяха да излязат пред Съединените щати. Те съчетаха това, което е конструктивно в капитализма, с големите и светли идеи на комунизма. В съветско време интелигенцията в СССР беше емоционално активна. Аз ли не познавам Михаил Илич Ром, той ми е учител! Той идваше при мен, отсядаше при мен, когато снимах в Германия. Те всички бяха в известен смисъл опозиция. Но ние живеем в един драматичен преход, без да знаем къде отиваме. Това е въпрос на учени, които трябва да седнат, да работят, да създадат модела на обществото, което наричаме социалистическо ‒ как то ще изглежда при новите условия, в новата среда, в тази нова планета, в този принципиално нов живот. Да не забравяме, че Комунистическият манифест е зрял 200 години.
‒ Казваш, че изкуството е оръжие. Защо според теб днес в България то сякаш няма тази сила и мощ, то не „стреля“, позагуби се?
‒ Чалгата не се е загубила ‒ онова изкуство между хашиш и разпуснатост. Тя се развива, влияе, разрушава цяла една структура, създавайки нов свят, в който живее голяма част от младежта. Това е тяхното изкуство. Случайно ли е, че все по-малко хората четат Чехов, Достоевски, българските големи автори? За да оцеляват, издателите издават онова което се купува, а се купуват глупости. Макар че тук и там изскачат филизи на великолепни автори, които не си ги и чувал, които са като семе на едно бъдеще. Но в момента в криза сме ние, нашето изкуство, в криза са Чехов и Достоевски. Чалгаджиите не са в криза.
‒ Но така човечеството ще се качи обратно по дърветата и няма да разбере тези филизи, за които говориш.
‒ Не съм толкова песимистично настроен. Мисля, че човечеството преживява цикъл на дълбока криза. на дълбоко вътрешно разрушение. Такива цикли преживява периодично и християнството. В момента католицизмът преживява такъв цикъл. Обратно, православието преживява ренесанс, особено руското. Това ви го казва атеист до мозъка на костите си.
‒ Може би това е защита срещу външната агресия, така както православието в България е било не толкова религия, колкото отпор срещу външния поробител, срещу чуждата агресия. Но да се върнем към предишната ни тема. Джеки, спомни си края на твоя филм „Допълнение към Закона за защита на държавата“ - комунистите са разбити и избити, скупченото население мрачно гледа в земята, жандармите смятат бунта за отрязан от корен, но изведнъж погледите се вдигат изумени към хълма, където се вее, изникнало сякаш от никъде, едно червено знаме. Ти май че по природа си оптимист. Това червено знаме какво означава?
‒ Всичко, писано от поети, ще се сбъдне! Гео Милев. Комунизмът е мелодия. Това е една песен. Човек понякога забравя думите на песента. Думите ‒ това е нашата програма и т.н. Но най-важното е мелодията, тя ти остава винаги. Комунизмът е мелодията на една важна песен, на която невинаги знаем думите и ги бъркаме понякога. Тази мелодия се нуждае от петолиние и на това петолиние има ключ. Ключът е това, което определя хармонията. Този ключ е идеален. Държат го поети, художници, композитори, духовността, романът, приказката, „Червената шапчица“ държи този особен ключ към едно петолиние, от което следва мелодията. Някой може да смени думите, но важно е да запазиш мелодията!
Източник: списание „Ново време“, брой 5-6, септември-октомври 2017
