България в капана на неолиберализма – Даниела Пенкова

 

 

 

 

През 1989 година падна Берлинската стена и за Централна и Източна Европа започна така нареченият „период на прехода”. Преследваше се радикална промяна в обществото на икономическо, политическо и социално ниво. В тази връзка България прие различни програми за развитие, обработени от двете големи наднационални институции на „развитието” – Световната банка и Международния валутен фонд. В страната бързо възникна гъста мрежа от неправителствени организации, днес наброяващи 38 хиляди. Агенциите на ООН, наднационалните органи и неправителствените организации организираха и координираха прехода в България, използвайки същите методи, същите идеи и същия език, които дотогава бяха използвани за страните от Третия свят.

ОТ „РАЗВИТИЕТО” ДО „ДЕМОКРАТИЗАЦИЯТА” НА ИЗТОЧНА ЕВРОПА

Концепцията за „развитието” се ражда на 20 януари 1949 г. В този ден Хари Труман произнася пред американския Конгрес встъпителното си слово като президент, в което определя като „недоразвити” голям брой държави, поверявайки на „развитите” страни задачата „да работят за развитието”: „Увеличаването на производството е ключът към просперитет и мир. Трябва да приложим на практика плановете си за премахването на пречките пред световната търговия и за увеличаването на обема й. Икономическото възстановяване и мирът зависят от увеличаването на световната търговия. Над половината народи в света живеят при мизерни условия. Техните икономики са примитивни и застояли. Съединените щати изпъкват сред нациите с развитите си индустриални и научни методи. В сътрудничество с другите държави ние трябва да насърчим инвестициите на капитали в районите, нуждаещи се от развитие”. Труман, маскирайки американските интереси с великодушие, не се поколебава да обяви програма за техническа помощ, която би трябвало „със съдействието на американския бизнес, частен капитал, земеделие и труд да увеличи индустриализацията на другите страни и да повиши значително жизнения им стандарт”. Оттогава светът силно се е променил, но не и ситуацията в развиващите се страни, наричани и до днес Трети свят. След Втората световна война се раждат наднационалните институции близнаци Международен валутен фонд и Световна банка. В същия период се създават и повечето агенции на ООН: FAO (Организация по прехрана и земеделие) през 1945 г., ЮНЕСКО (Организация на Обединените нации за образование, наука и култура) и УНИЦЕФ (Детски фонд на Обединените нации) през 1946 г., последвани от Върховния комисариат на ООН за бежанците през 1951 г. Програмата на ООН за развитие (ПРООН), която днес е най-голямата световна мрежа в областта на развитието, е създадена през 1966 г. Проектите в подкрепа на развитието се характеризират с широка гама от дейности на неправителствени организации (НПО). Разпространението им е ново явление, което набира сила в контекста на един истински бум на „индустрията на развитието”. Тази еволюция започва с промяната на политиката на Световната банка след 1973 г. под ръководството на Робърт Макнамара, който увеличава тринадесет пъти обема на заемите и превръща банката в същински интелектуален оператор, поддържащ целенасочени социални и културни проекти. През 80-те неолибералните икономисти преобразуват Световната банка в глобален агент на „Вашингтонския консенсус”, който се стреми да наложи политики на дерегулация и приватизация в задлъжнелите страни. Броят на НПО главоломно нараства. От тях се очаква да създадат своя собствена ниша от фондове за социални инвестиции, които да смекчат непосредствените последствия от Програмите за структурни реформи (PAS). Те са насърчавани да се превърнат в канали за подпомагане на бедните или за заплашените от социално изключване в контекста на новата икономическа политика. Някои НПО са финансирани от американски правителствени агенции, като USAID (Американска агенция за международно развитие), с конкретната цел да разпространяват неолибералните идеи, превръщайки се в мозъчни тръстове. Занимават се с анализ на обществената политика в области, разпростиращи се от социалните програми до политическата стратегия, от икономиката до науката и технологиите, от търговските и индустриалните политики до военните консултации. След 1989 г. мозъчните тръстове намират ново поле за развитие в Източна Европа, където прагматични експерти и романтични интелектуалци са привлечени от идеята за автономно гражданско общество, надзираващо действията на правителствата, подпомагащо напредването на либералната демокрация и предпазващо от „завръщането на комунизма”. Така проблематиките на развитието до голяма степен съвпадат с тези на демократизацията и вече не засягат само Третия свят, а също и източните страни, и дори целия западен свят, където след края на 90-те години се развиват множество мозъчни тръстове, които участват в замислянето на реформи, изискващи жертви като тези в пенсионното и здравното осигуряване. Първа е пожертвана социалната държава. Между термините преход (използван за означаване на икономическите и политическите промени в Източна Европа след падането на Берлинската стена) и развитие съществува голяма близост, тъй като и двата предполагат износ и адаптация на политическите и икономическите модели на западните демокрации.

СИТУАЦИЯТА В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ 1989 г.

Когато на 10 ноември 1989 г. вечерната новинарска емисия обявява оставката на Тодор Живков от ръководството на страната, българският народ е искрено изненадан. Въпреки падането на Берлинската стена предишния ден в България все още не се усеща вятърът на промяната. Но новината поражда големи надежди у хората – може би най-накрая е дошъл моментът за демокрация. Скоро се обявява съюз на новородените демократични партии и са насрочени първите свободни избори. Надеждите се отнасят предимно към политическата свобода. До този момент в страната е практически невъзможно да се изразяват десни идеи – капитализмът е брандиран като несправедлива и експлоататорска система. Собствеността върху средствата за производство в индустрията е изцяло в ръцете на държавата. Само земеделските кооперативи и занаятчиите са независими, но основният им клиент си остава държавата. Всеки, който твърди, че собствеността върху средствата за производство трябва да бъде частна, бива преследван. Твърде малко хора се осмеляват да заявят открито подобно нещо. Изключение правят единствено дисидентите, които сътрудничат на забранени в България западни медии. Такъв пример е радио „Свободна Европа”, което се финансира от 1950 г. от Конгреса на САЩ чрез ЦРУ и официално си е поставило за цел „да популяризира демократичните институции и ценности чрез разпространение на информация и идеи”. Сред най-използваните аргументи на радиото в подкрепа на капиталистическия начин на производство е „бедността” в страните от социалистическия блок, които биват сравнявани със западните държави и най-вече със САЩ. Ето защо е необходимо да погледнем наличните данни, за да разберем по-добре каква е икономическата ситуация на България в навечерието на прехода. За целта най-подходящи са статистиките на Световната банка и FAO за 1989 г.: Населението е 8 милиона и 878 хиляди души с БВП на глава от населението 2449 долара. Положителен търговски баланс от +877,1 милиона долара. Болничните легла са 970,2 на всеки 100 хиляди жители, значително повече от средното за ЕС/15 – 777,4 на 100 хиляди. Производството е индустриализирано и над 80% от продукцията идва от промишлеността. Само 10% от стойността на цялото производство идва от т.нар. традиционна икономика – земеделието. Ако за страните от Третия свят Западът посочва като причина за бедността липсата на индустриализация, то същото не може да се твърди за България. Това обаче не попречва на наднационалните институции да изискват от нея същите реформи, които в продължение на десетилетия налагат на развиващите се страни.

ПРОГРАМИТЕ ЗА СТРУКТУРНИ РЕФОРМИ (PAS)

Четири ключови реформи са изисквани от неолибералната доктрина и са насърчавани от Световната банка, Международния валутен фонд, ПРООН и мозъчните тръстове. Това са: приватизация, либерализация, премахване на регулациите (дерегулация) и драстично орязване на държавните разходи. Тези реформи са наложени на развиващите се страни чрез така наречените Програми за структурни реформи през 80-те години. Става въпрос за поредица от макроикономически мерки, обявени като необходими, за да могат страните да се радват на доверието на частните инвеститори. Основната цел на Програмите за структурни реформи е да превърнат всички икономики в света в капиталистически, поставяйки ги така в обща система, контролирана от международния капитал. През 50-те, 60-те и 70-те години се счита, че икономиките на бедните страни са структурно различни от напредналите индустриални икономики, тъй като твърде дълго са били жертва на колонизацията от страна на западните империалистически държави. За да се измъкнат от бедността, икономически изостаналите икономики трябва да се модернизират чрез преход от традиционната, основана на селското стопанство икономика, към индустриализация, т.нар. Теория на модернизацията. В онзи период се счита, че за да се постигне такъв резултат, е необходимо да се следват политики от кейнсиански тип, които тогава се прилагат и във всички западни държави. „Икономиката на развитието” се приема за „специален” случай на кейнсианска икономика, при който главната роля за социалната и икономическата модернизация се възлага на държавата. През 80-те години с възхода на неолибералната теория се променят и идеите относно методите за постигане на икономическо развитие. Подходът остава евроцентричен, но този път става дума да се следват повелите на неолибералната икономическа теория, която вече си проправя път в западните държави. Международните институции отпускат заеми на развиващите се страни чрез Програмите за структурни реформи при строго определени условия. В случай че страната не изпълнява подписаните условия, финансирането се прекъсва. Световната банка през 2005 г. и Международният валутен фонд през 2002 г. обявяват началото на процес на ревизия на метода на отпускане на заеми. Въпреки това и днес във всяко подписано споразумение продължават да съществуват до 67 икономически изисквания към кредитираните държави, свързани с приватизация и либерализация на чувствителни сектори, каквито са например ключовите услуги като образование, здравеопазване и управление на водните ресурси. България кандидатства за първия си заем от Световната банка през 1990 г., стартирайки от съвсем различна икономическа позиция спрямо развиващите се страни – тя е силно индустриализирана и разполага с развити инфраструктури на цялата си територия. Освен това са изградени здравна, пенсионна и образователна система, които функционират отлично, а търговският баланс е положителен с почти 900 милиона долара. Въпреки огромните разлики спрямо държавите от Третия свят за отпускането на заема биват наложени същите условия като тези към най-бедните страни: България трябва бързо да пристъпи към приватизация на повечето икономически сектори, включително на банковия. Освен това трябва да освободи всички цени, да либерализира и дерегулира пазарите. Официално целта е да се увеличи Брутният вътрешен продукт – индексът, възприет като мярка за икономическо развитие. През 1991 г. България подписва със Световната банка първия си заем с изисквания за структурни реформи, а оттогава са подписани 17 споразумения със Световната банка и 13 с Международния валутен фонд – всичките с условия за реформи. И двете институции не си поставят въпроса, как да бъдат запазени положителните резултати, постигнати в икономиката и социалната сфера до 1989 г. Ако все още някой мисли, че днешното ни икономическо положение се дължи на недалновидните български политици, водещи погрешни политики, е добре да се сбогува с това си убеждение. Всички реформи, извършени през последните 25 години, са изработени, наложени и дори одобрени като резултати от двете най-мощни световни институции.

КАКВО РАЗВИТИЕ? БВП ГУБИ КАЛОРИИ

„Сякаш твърде много и твърде отдавна жертваме личното си усъвършенстване и колективните си ценности в замяна на простото натрупване на вещи… Брутният национален продукт включва замърсяването на въздуха, рекламите на цигари и линейките, разчистващи касапниците от магистралите. Включва секретните брави на вратите и затворите за опитващите се да ги разбият. Включва унищожението на секвоите и загубата на чудесата на природата заради неконтролирания растеж. Включва напалма, ядрените бомби и бронираните автомобили на полицията, потушаваща бунтовете в нашите градове… и телевизионните програми, пропагандиращи насилието, за да продават играчки на нашите деца… Накратко, измерва всичко освен онова, заради което си струва да се живее.” Думите са на Робърт Кенеди. Възприетият индекс за измерване на развитието е Брутният вътрешен продукт (БВП) – пазарната стойност на произведените крайни продукти и услуги в дадена страна за една година. Но БВП никога не е могъл да опише реалното благосъстояние на едно общество. Множество изследвания показват, че икономическият растеж не е дълготрайно съпровождан от подобряване на благоденствието на хората. БВП е възприет от Световната банка и Международния валутен фонд през 1990 г. на мястото на индекса Брутен национален продукт (БНП). Разликата между двата индекса е важна и обяснява причината за извършената подмяна: БВП измерва това, което е произведено на територията на страната, докато БНП измерва доходите според гражданството към съответната страна. При една приватизация производството се извършва на територията на държавата (и така се отчита като БВП), но голяма част от печалбите от това производство се изнасят извън граница благодарение на движението на капиталите. Например, ако чуждестранен гражданин закупи правата за експлоатация на една мина, ще заплати само някаква малка такса на държавата (в България канадската компания „Дънди Прешъс Металс” плаща около 1% роялтис), изнасяйки извън граница голямата част от печалбата. При увеличени печалби от мината БВП ще отчете растеж, но БНП ще отчете спад на доходите в държавата, тъй като фирмата е канадска. Българският национален продукт пада, като същевременно се вдига този на Канада. Съществуват множество други проблеми с възприемането на икономическия растеж като мярка за благоденствие. Например в БВП се включват разходите заради природни и създадени от човека катастрофи, които съответно се считат за нещо добро за икономиката, докато реално такива катастрофи са трагедии за обществото. Пример може да бъде екологичната катастрофа в Мексиканския залив през 2010 г., когато умират 11 души и в океана се изливат над 1000 милиона литра петрол: това вдигна БВП с десетки милиарди долари. Всяко едно наводнение от последните години в България води до разходи за спасителни дейности и възстановяване, от които Брутният вътрешен продукт нараства. Колкото и невероятно да звучи, всяка природна катастрофа е добре дошла за икономическия растеж. По същия начин увеличаването на болестите сред населението води до повече разходи за лекарства и болнични услуги, което също се отчита като икономически растеж. Спорен е и начинът, по който Брутният вътрешен продукт се осчетоводява. От 1953 г. държавите възприемат методите, препоръчвани от Системата за национални сметки на Статистическата комисия на ООН – SNA. До края на 80-те години се измерват единствено крайните продукти, произведени в реалната икономика. През 1987 г. Италия е първата европейска държава, последвала новите препоръки на SNA и включила в Брутния си вътрешен продукт приблизително оцененото производство в сивата икономика, отчитайки по този начин скок от 18% буквално за един ден. Оттогава и другите държави постепенно включват в сметките „оценките” на недекларираната дейност. Доколко са реални, никой не би могъл да каже. Скандалният факт е, че от септември 2014 г. Европейският съюз започна да регистрира и дейността на черната икономика. Наркотиците, контрабандата, проституцията и корупцията официално станаха част от мярката за икономически растеж и следователно за „развитието”. Производството на оръжие досега се отчиташе като „междинен продукт”, докато след септември 2014 г. се превърна в „инвестиция”. Риторичен е въпросът, дали подобни дейности действително създават благоденствие за обществото. Бих искала да завърша критиката си към индекса на икономическия растеж и развитие, подчертавайки, че той не показва по какъв начин богатството е разпределено вътре в обществото и как то бива използвано. Една държава със силно социално неравенство може да отчита същия БВП като друга, в която богатството е разпределено по-равномерно. В България през 1989 г. богатството е разпределено сравнително справедливо – не съществуват собственици на големи капитали и бедността практически отсъства. Но тъй като множество услуги са безплатни (здравеопазване, образование, транспорт за учащи и пенсионери, учебници), а други услуги и стоки се продават на цени, фиксирани от държавата, които понякога не надвишават разходите по производството им (хранителни стоки, транспорт, електричество, водоснабдяване и т.н.), то нивото на БВП е сравнително ниско. След приватизацията и освобождаването на цените те нарастват неимоверно, като съответно расте и БВП. Ето защо едва ли БВП е мярката, позволяваща да се опише правилно състоянието на една икономика. Свидетелите на икономическата катастрофа в България, наблюдавайки ширещата се и задушаваща страната бедност, вероятно силно се смущават от изказванията на икономистите на развитието, според които в България днес се живее по-добре, отколкото през 1989 г., тъй като БВП почти се е утроил (от 2449 долара до 7498 долара на глава от населението). Но кой индекс би могъл да се използва, за да се направи коректно сравнение между икономическото положение на хората през 1989 г. и днес? Изследвайки международните статистики, се натъкваме на един много интересен индекс, отчитан от FAO от десетилетия – консумацията на хранителни стоки на глава от населението, измервана в дневни килокалории. Изглежда много подходяща мярка, още повече, че никой не би могъл да консумира килокалории, надхвърлящи в пъти средната консумация, заради самото физическо ограничение. От данните на FAO можем да видим, че през 1989 г. в България се консумират 3623 килокалории дневно на човек, като страната е на 4-то място в света преди всички западни държави (съответно Франция е на 8-о място, Италия на 9-о, Австрия на 11-о, САЩ на 14-о, а средно светът консумира 2635 Kcal/ден). Последните налични данни на FAO са от 2011 г., от които се вижда, че България е паднала от 4-то на 81-во място със средна дневна консумация 2877 – около една четвърт по-малко (минимумът, необходим за човешкото оцеляване, са 2400 килокалории). За сравнение Гана се намира на 65-а позиция.

РИТОРИКАТА

Въпреки че наднационалните институции на развитието декларират като своя основна цел „борбата срещу бедността”, те продължават да изискват доказано неработещи икономически реформи. Водещата аксиома е, че само свободният пазар и силно ограничената държавна намеса могат да гарантират благоденствие. Вместо нациите да могат да действат по начина, който смятат за най-подходящ, за да увеличат добруването на народите си, те са принуждавани да приемат неолиберални политики. След което не се оценява дали условията на живот са се подобрили, а единствено в каква степен са приложени препоръчаните политики. С рекламата на налаганите отвън реформи се занимават мозъчни тръстове, преоблечени като неправителствени организации. Техните проекти се финансират от големите агенции за развитие, сред които се отличава американската USAID. Фондацията, представляваща USAID в страната ни, е „Америка за България”. Мозъчните тръстове използват същата риторика, която досега са използвали в страните от Третия свят. Говорят за демократизация, реформи, добро управление, създаване на гражданско общество, свобода, развитие и т.н. Отпусканите заеми, налагащи гореописаните „реформи”, биват наричани „помощи”. Световната банка и другите агенции се описват като „донори” и всяка политическа идея в интерес на населението бива веднага окачествена като „популизъм”. Целта е да се обработи общественото мнение чрез методите, описани от Пиер Бурдийо: „Възпроизводителят на официалното знае как да продуцира, т.е. да произвежда, правейки театър, нещо, което не съществува (в смисъла на сетивно, видимо), и да говори от негово име. Той трябва да произвежда това, в името на което има правото да произвежда. Той не може да не прави театър, да не създава форми, да не върши чудеса. Най-обикновеното чудо за един словотворец е словесното чудо, риторичният успех. Той трябва да представи това, което оправдава неговите думи, или казано другояче, авторитета, от името на когото той има правото да говори”. Един важен пример за използваната риторика е книгата „Последният милиард” на директора на Отдела за изследване на развитието към Световната банка Пол Колиер. Колиер е типичният неолиберален икономист, изцяло отдаден на политиките на агенциите за развитие от последните десетилетия. Поощрява „шоковите терапии”, използвайки в книгата си обичайния език за свобода, демократизация, помощи, преход, борба срещу бедността, и обявява политиците, съгласили се да наложат тези политики, за „смели реформатори”. Всеки, дръзнал да следва различна икономическа линия и да използва наличните фондове за изграждане на държавни социални услуги, е етикетиран като „диктатор”, а противниците на реформите са „политически мотивирани” и „марксисти”. Например възхвалява неолибералните политики на Блез Компаоре: „Правителствата на Уганда и Буркина Фасо повече от десетилетие демонстрират задоволителни темпове на растеж, отчасти поправяйки щетите от техните ужасни предшественици”. „Ужасният предшественик” в случая е Томас Санкара, провеждащ политики от кейнсиански тип и елиминиран през 1987 г. от Блез Компаоре чрез държавен преврат, подпомогнат от Франция, САЩ и либерийски военни. Колиер освен това твърди, че икономическият растеж е начинът да се намали бедността, пропускайки факта, че печалбите от този растеж се изнасят извън държавните граници (да си припомним колко удобно е използването на БВП вместо БНП), и заобикаляйки въпроса, по какъв начин оставащите в страната доходи са разпределени сред населението. Тези два важни пропуска са същите, които правят всички неолиберални икономисти и мозъчни тръстове, действащи в България. Колиер стига до там, дори да отрича реалността, твърдейки че неолибералните политики са намалили бедността. А в случаите, когато е невъзможно отричането на провалите им, отдава вината на лошия късмет: „В Нигерия най-добрата фаза на икономическата политика е фазата на реформи в края на 80-те години, но ползите от тези реформи бяха напълно удавени от срива на световните цени на петрола в същия онзи период”. Колиер подкрепя най-радикалната „реформистка” линия, призовавайки за пълно и незабавно приемане на пакета неолиберални рецепти („необходими, макар и понякога много болезнени”), които са добре обрисувани от Наоми Клайн в книгата й „Шоковата доктрина. Възходът на капитализма на бедствията”. Колиер не спира да хвали американските интервенции в Африка, наричайки ги „наистина великолепни”. От него научаваме освен това, че „разпространението на демокрацията е изрична програма, в действителност то представлява дневен ред на САЩ в Близкия изток”. Трудно бихме открили някаква връзка между демокрацията и подкрепата на САЩ за бруталните режими в Саудитска Арабия, Египет, Катар или Бахрейн. След като изразява тезата, че САЩ и Великобритания са „морално задължени” да се намесват в най-бедните държави, той отбелязва, че следвоенните периоди откриват големи възможности пред „реформаторите”: „Накрая ще отбележа странния резултат, че е по-вероятно реформите да бъдат извършени след една гражданска война… Как се съчетават тези на пръв поглед противоположни резултати? Смятам, се дължи на факта, че ситуацията след един конфликт е крайно пластична… Ето защо нашите помощни интервенции трябва да се адаптират към различните ситуации и да се възползват напълно от възможностите, разкриващи се в края на един конфликт”. Това е прагматичен пример за „шокова доктрина”, описана от Наоми Клайн по следния начин: „Става дума за философия как да се постигнат определени политически и икономически цели. Тази философия твърди, че най-добрият начин да се наложат радикалните идеи на свободния пазар е след важен конфликт [като война или военен преврат]. Подобни кризи… омекотяват цялото общество. Хората губят ориентация. Така се отваря прозорец, през който е възможно да се прокара онова, което икономистите наричат „шокова икономика”. Представлява един вид пълна промяна на страната. Всичко се прави наведнъж. Вече не е една реформа тук или там, а онзи вид промяна, който видяхме в Русия през 1990 г., или това, което Пол Бремър се опита да прокара в Ирак след инвазията”. От книгата на Колиер можем да разберем, че зад всички риторики за либерализация, демократизация и борба с бедността се крие намерението да се прокарат във всички държави неолибералните политики на свободния пазар чрез използването на всички необходими методи, един от които е и военната сила, която бива напълно оправдана.

РЕЗУЛТАТИТЕ

За 25 години демократизация българското население се стопява с над 1 600 000 души – през 2013 г. населението е 7 245 677 души. Повечето трудоспособни граждани напускат държавата, търсейки работа в чужбина. Един от големите проблеми, с който се сблъсква страната, е източването на мозъци – много дипломирани хора емигрират на запад. Въпреки силната емиграция в България продължава да има 433 200 безработни – 13% по официалните данни (2013 г.). През 2013 г. търговският баланс е отрицателен с 4 794 578 долара, както е отрицателен и през всичките години след 1991 г. Обаче БВП се утроява, достигайки 7498 долара на глава от населението. Болничните легна намаляват, достигайки 606,9 за 100 хиляди жители. Преструктурирането на здравната и образователната система, извършено според условията на заемите от Световната банка и МВФ, много добре илюстрира негативния ефект от „помощта” на финансовите институции върху социалния сектор и върху човешките ресурси, работещи в него. Дори да приемем, че са имали нужда да бъдат подобрени и модернизирани, в тези сектори се извършват радикални промени, които изцяло изтриват всички положителни резултати, постигнати дотогава. В допълнение, драстично се намалява персоналът в тези сектори, съставен 70-80% от жени. В този случай, както и в други случаи на преструктуриране и приватизация, реформите имат особено негативен ефект върху жените. Международните институции и правителствата не отдават значение на влиянието на реформите върху човешкия аспект. В годините на прехода след 1989 г. здравният статус на българското население се влошава, нивото на смъртността нараства (особено сред мъжете в трудоспособна възраст заради болести на кръвоносната система), демографският прираст намалява (сега е отрицателен, -0,8) и социалното неравенство се задълбочава. Очевидно е, че неолибералните мерки, наложени в развиващите се страни с катастрофични резултати, постигат същия ефект на обедняване в страните от бившия социалистически блок. Но в този случай не е възможно да се използват редовните извинения за липсващата индустриализация, имайки предвид, че тя бе много добре развита в България в зората на прехода. В случая с България не става дума за някаква „присъща” бедност, която политиките на развитието не са успели да изкоренят. По-скоро става въпрос за пълен демонтаж на добре функциониращата индустрия и социални структури. Гладът и бедността са рожби на тези неолиберални политики „на развитие” и е време да се запитаме: „Не е ли ударил часът да се освободим от тях?”. И ако е така, какви икономически политики е нужно да предприемем?

 

Източник:  a-specto.bg,  15.04.2015 г.

 

 

 

БСП трябва да намери сили за промяна

Становище на Николай Ковачев във връзка с Общинската партийна конференция - Кюстендил и предстоящия 49 конгрес на БСП

 

 Уважаеми другари, приятели,

БСП, левицата и социалистическата идея днес са натоварени с тежки изпитания, каквито не са имали отдавна. Неуспехът на изборите в последните години кара недоброжелателите да твърдят, че партията се разпада, че губи предишното си влияние в обществото и е заплашена от изчезване.

За съжаление в хода на годините под привидната форма за реформиране съобразно настъпилите геополитически изменения в света и у нас, партията загуби своята идентичност на политическа партия на труда и социалната справедливост. На практика БСП функционираше като дясна, социалдемократическа партия,  член на ПЕС. През годините БСП не защити постиженията на социализма и подкрепи без допитване до народа чрез референдум приемане на страната в ЕС и особено в НАТО. С присъединяването на страната към тези две геополитически структури тя допусна отстъпление от най-важния, основополагащ принцип във външната политика на страната - защита на националните интереси и балансираност между Изтока и Запада.  Дълги години ръководствата  на БСП трайно изневериха на идейните традиции и се вписаха в неолибералното статукво, правейки коалиционни, геополитически и идейни компромиси.  

 Допуснатите  грешки бяха използвани умело от нашите противници, средствата за масова информация  и платените отвън неправителствени организации в целенасочената им борба за обезкървяване на партията.

Натрупаните през годините организационни, идеологически и морални отстъпления от нашите традиции дават ясен отговор на въпроса защо хронически губим изборите и намалява влиянието ни.

Освен че загуби своята лява идентичност, БСП отстъпи и от демократичните си устои. Формално проблемите се дискутират на различни нива, но това, което реално се случва, е, че допуснахме решенията да се взимат от ограничен кръг функционери. Голямата част от членовете на партията загубиха чувството, че от тях зависи нещо в решенията и в политиката. В резултат организационните ни структури  функционират трудно, членската ни маса изчезва. 

Върху моралния и управленски облик на БСП бе хвърлено огромно петно и обществото се отдръпна от нас.

 

За сегашното ни състоянието

 Днес БСП се намира в състояние, каквото никой от истинските социалисти не си е представял.    За всеки от нас трябва да е ясно, че вече няма накъде да се отстъпва.

 Независимо от воденето на две правителства в периода 2005-2009 и 2013-2014 г. и някои важни и положителни решения в различни области на обществения и икономическия живот, БСП постепенно губеше влиянието си в обществото. Обясненията за електоралния спад могат да бъдат най-различни.

Но главната причина е в разминаването между провежданата политика и настроенията на членовете и привържениците на партията. Пред­ход­ните ръковод­с­тва на БСП трайно изневериха на идей­ните традиции и се вписаха в неолиберал­ното статукво, правейки тежки коалиционни, политически и идейни ком­п­ромиси. 

Поради нашето особено отношение към загубите ние не си взехме нужната поука, игнорирахме собствените си грешки, не събрахме смелост да си кажем  истината. Надделя самодостатъчността на тези, които определят хода на движението на БСП. Така политиката на партията  стана неразбираема за редовите членове и ги превърна в мълчаливо подкрепяща маса. Постепенно истинския партиен живот отстъпваше място на имитацията. Левите ценности бяха подменени. БСП тръгна по пътя на колаборационизма, на задкулисните договорки за обслужване на приятелски кръгове и корпоративни интереси.  И се получи така, че партията на отрудените, на хората на наемния труд, на "подтиснатите и унизените", както се пее в Интернационала, губи избори. И ги губи болезнено и с трудно обясними проценти.

Налице е  противоречие - хората са бедни, живеят лошо, говорят левичарски, но не припознават БСП като лява партия, като изразител на техните интереси. БСП не оправда надеждите им, когато беше на власт. Провеждаше политика, която не бе напълно в интерес на нейните членове и избиратели.  Достатъчно е да споменем въвеждането на плоския данък, закона за досиетата, допускането на чужди военни в нашите  бази и т.н. и т.н.   

Налаганата от ПЕС съглашателска политика по отношение на неолибералните кръгове и партии, противоречивите позиции по външнополитически въпроси доведоха до тези резултати.

Поради кариеризъм и политически конформизъм за определени  фигури в БСП евроатлантизмът, Вашингтон и Брюксел са по-свещени и по-важни от участта на България. По време на гражданската война в Украйна Ангел Найденов и Кристиян Вигенин  се ангажираха с провеждането на политика, която изостря рязко отношенията между България и Руската федерация.  За съжаление, антируската позиция на двамата министри социалисти огорчи дълбоко членовете и симпатизантите на БСП. Драгомир Стойнев, за първи път откри конкретния път за навлизане на крупните американски енергийни корпорации у нас, което  не остана незабелязано от обществото. Усилията ни да провеждаме лява политика ще са обречени на крах, ако нашата държава и в бъдеще остане изцяло в орбитата на неолиберализма и на политическия егоистичен диктат, налагани отвън ! 

Говорим за сплотеност и солидарност в редиците на БСП, а нерядко сами действаме за свалянето ни от власт. На хората не им харесват неточните политически решения, неподготвеността на кадри на БСП в управлението, самозатварянето на наши ръководители, някъде и стремежът за бързо забогатяване. В такива случаи се губи представа за БСП като за социална партия, тя се възприема често и като движеща сила на десния преход.  На хората не им харесват двойните стандарти, които БСП продължи да практикува, че част от партийния ни елит играе ролята на нравоучител, без да е носител на такива качества.

Сривът на доверие  е очевиден и е крайно време да се вземат ефективни мерки, ако искаме да продължим съществуването си. В случай, че продължим да си "вървим по течението" и не започнем ли да бъдем реална алтернатива на настоящото управление с реални идеи и действия, не виждам как ще убедим някого, че сме по-различни от останалите партии и организации.  

 Най-големи трудности срещаме в ситуации, в които отстояваме своите убеждения, но опонентите ни заявяват: "Нали точно вашата партия доскоро управляваше ?" Тук се крие и основният проблем според мен в липсата на успешна опозиция, а именно, че по места все още има хора, които са свързани с дейности, донесли толкова много негативи през последните години.  

Кризата е многопластова. Тя е идейна, организационна и особено кадрова.

Тревожни са нещата в дейността и живота на партийните органи и организации. През последните години ръководството отделя малко внимание на вътрешнопартийния живот, особено на основните партийни организации, повечето от които съществуват формално.

Някак не ни е приятно да се занимаваме със себе си. Занемарихме хигиената си.  Нека си спомним, че за Дядо Благоев и чучулигите, които ни викат всяка година на Бузлуджа, беше неотменно, дори свещено правило да оглеждат себе си, своя дом - ще рече, и партийните редици. 

Допуснахме и с наши ръце да бъде взривена социалната държава, наследена от социалистическия период. Твърдим, че сме наследници на БКП, но подценяваме силно нейния борчески път, пазим се да не изречем добри думи за 45-те години социализъм. Превърнахме и 9 септември в повод за формално празнуване.  

В много голяма степен грешките се дължат на това, че партията си позволи да пуска клиентела в себе си. Корпоративните частни интереси започнаха да диктуват политиката й. Те обаче нямаха нищо общо с интересите на хората, които подкрепят  БСП на изборите. Това я съсипа по начин, по който никой не е очаквал, защото унищожи единственото нещо, което партията имаше – авторитетът и моралното й богатство. Тя получи удар върху вярата, а от това почти няма възстановяване.  Затова сега стоейки в опозиция има да се вършат  много и все важни неща. В процеса на оздравяването БСП трябва да положи усилия за изчистване  от клиентелата около себе си, от зависимости и  икономически интереси, външни лобита и коалиционни партньори, за да се превърне в нормална партия и да си върне доверието на хората.

Трайните поражения от курсът на Станишев

 Колебанията и залитанията на Георги Първанов към социалдемокрацията бяха превърнати в трайна социаллиберална тенденция от Сергей Станишев.  Той използваше знамето на БСП и нагласите на бедния електорат, за да се огражда с лично предани му кадри и заедно да участват в съмнителни властови схеми и уреждане на корпоративни интереси. Така продължи, даже задълбочи, социално-либералния модел на Първанов, както и набелязания от него геополитически курс на БСП към Вашингтон и Брюксел. 

Сега  Станишев заедно с Шулц, председател на Европейския парламент, съсипват социалистическото движение в Европа. И е редно ръководството на БСП да си изясни отношенията с ПЕС. Партията на европейските социалисти е последователен защитник на евроатлантическите интереси.   ПЕС се маскира като проевропейска сила, но на практика защитава проамериканските интереси и на моменти е изключително русофобска.   А електоратът на БСП, същият, автентичният електорат, е настроен дружелюбно към Русия, той болезнено реагира на санкциите наложени на Русия. Този електорат е имунизиран срещу чуждата пропаганда в България, насочена против Москва. По традиция електоратът на БСП има изострено чувство за национален суверенитет и държавност. 

Пораженията, които Станишев и неговият кръг нанесоха на лява България, са толкова дълбоки и обхватни, че на новото ръководство ще му трябват време, талант и шанс, за да изправи социалистическата идея в България на крака.

Зависимостта на Станишев и семейно-партийния му екип от върхушката на ДПС при последното (а и при предишното) управление е една от основните причини  за отлива при гласуващите за БСП на избори.  След съгласието на Станишев с  предложението на Пеевски за шеф на ДАНС, извиването на ръцете на парламентарната група на БСП  и последвалите протести, вече беше трудно да се търси каквото й да е оправдание за една политика, която произведе такова назначение. Това освети връзката  на една част от БСП със задкулисието.  Така партията за първи път в своята история бе нокаутирана в моралната сфера. Тогава пролича    системен дефект на ръководството – компанията на Станишев, което е в състояние да пожертва партията в името на консумацията на власт. Корените на партийно-семейното бизнес начинание, подиграло се с червената чест, иде още от времето на тройната коалиция. Но накрая то доби зловещи размери и, разбира се, отврати избирателя.

За съжаление равносметката от тези 13 години, в които Станишев  ръководи БСП е всичко друго, но не и позитивна.  Кризата в БСП категорично няма как да не носи неговия почерк лично и на неговия екип, които се ползваха с безпрецедентен апаратен комфорт.

 • Председателят на НС на БСП за 13 години не постигна нито една категорична и ясна изборна победа. 

 • В идеен план под ръководството на Станишев БСП трайно и видимо изгуби своята лява идентичност, обезличи се, позволи се на ПР-а да подмени съдържанието на политиката. БСП не реализира нито една от големите си каузи, а лявото остана на нивото на фразеологията.

• В партийно-организационния живот на БСП настъпи трайна ерозия.  Загубихме  позициите си в редица български градове и села, които  доскоро бяха  опора на левицата. Изгуби се и връзката с интелигенцията. 

• Под ръководството на Сергей Станишев гражданската квота в листите стана трамплин в политиката на лични приятели на председателя и семейството му, включително и на ренегати от десницата

• Деформиран бе колективният характер на взимане на политически решения. БСП бе превърната тихомълком и с апаратни хватки в лидерска партия – изключително уродливо и антиуставно явление. НС на БСП, Изпълнителното бюро   и Парламентарната група се превърнаха в място на верни на лидера хора.

• Смесиха се сериозни икономически интереси и влиянието върху политически и кадрови решения  на най-близкото му обкръжение

 • Появи се несъвместима с партийния морал склонност към култ на личността му, която той насърчаваше. Една стогодишна партия стана  заложник на егото на лидера си. Дочухме реплики, че Станишев е съизмерим с  Георги Димитров или че той е политик от световен мащаб – неща, които нито са верни, нито прилягат на етиката в партията.

• Под ръководството на Станишев БСП измени на традиционния си външнополитически курс. Бяха подкрепени неприемливи за редовия социалист позиции като признаването на Косово, приемането на американските бази в България, обсъждането за строеж на 7-и блок на АЕЦ „Козлодуй” от американска фирма при видимо тежки и заробващи за нас условия, вдигането на военния бюджет, идеите за санкции срещу Русия, а връх на подобна активност бе легитимирането на новата власт в Киев и русофобските изяви на министри от БСП, ползващи се с личната протекция на Станишев.

• В следствие на работата на лидера на БСП и някои негови залитания левицата изгуби свои ключови електорати: голяма част от работещите и служителите, даже една част от  български пенсионери. Много от патриотично настроените избиратели през годините гласуваха за „Атака”, офицерството и служители (от армията и МВР) гласува за ГЕРБ, част от отвратените хора отидоха в АБВ и т.н.

 Много дълго време  (та и до сега)  тук, на наша почва ръководството на ОбПС - Кюстендил ревностно защитаваше  проваления курс на Станишевото  ръководство. Много наши членове и активисти не можаха навреме да осъзнаят пораженията върху партийния организъм през този  13 годишен период.

Само за илюстрация си заслужава да се приведе един откъс от декларацията на ОбПС от 17 юни 2013 г. – „ Не приемаме поведението на реваншистки настроените среди в БСП, които търсят разправа с ръководството. Не е време да се искат оставки. Не е време за вътрешнопартийни спорове. В тази сложна обстановка се изисква консолидация. Изразяваме своята подкрепа в ръководството на БСП и Председателя Станишев…….Не е сега времето партията да се занимава със себе си.”

Колко ретроградно звучи ! И как нагледно показва разбиранията на хора, които и сега искат наново доверие.

Сега, когато отиваме към 49 конгрес всички трябва да си дадем сметка, че повече такива рецидиви не бива да се допускат . Трябва изострено внимание и експерименти с  хора с либерални идеи и пазарен морал не трябва да се правят. Огромна е ролята за това на ръководните партийни органи и особено на Контролната комисия, която трябва да действа самостоятелно, а не като подчинена на председателя.

Образът на председателя на БСП трябва да се доближава най-близо до морала на първопроходците на социалистическата идея. Важна е сърцевината на политиката, която е декларирана, провеждана и най-вече решителността, с която политиците на БСП ще реализират думите и декларациите. С две думи – трябва решителност и смелост за промяна.

Малкият завой, извършен от новото ръководство в последно време не е достатъчен. Твърде късно започна тази промяна, плахо и с малки стъпки.  Да, вярно е, че Михаил Миков и съратниците му се разграничиха в известна степен, но само в малка степен  от Сергей Станишев и най-близкото му обкръжение. Но те все още не предлагат на обществото радикално нова политика и радикално ново политическо поведение ! В дебюта си като председател на БСП Миков заяви, че ще провежда политика на "малките стъпки", и това нямаше как да не изостри вниманието.  Защото всички очакваха от него радикални политически, организационни и кадрови реформи. А такива все още няма. Ако при Станишев имах  усещането, че ни води в погрешна посока, сега чувството е за прекалено бавно придвижване напред. Не е достатъчно проблемите  да се подсказват, трябва да им се намира истинско решение и трансформация на партията към хората. Промяната трябва да продължи и да се разшири. Само тези, които не са морално уязвими имат място в политиката и в обществения живот.

Дано 49 конгрес  се превърне в  добра основа за нов курс, който да върне БСП на пътя на успеха, след тежкото дребнобуржоазно отклонение на ерата „Станишев”.

Партията трябва да се реформира

За да има нов шанс БСП трябва да поеме най накрая курс към реформи и обновяване. Вече толкова години не можем да намерим енергия да го направим .  А пропастта между редовите членове и симпатизанти, между основните организации и елита на партията вече е огромна. Капсулираме се в много тесен кръг. Губим подкрепата на обществото, защото нямаме нови лица и нови идеи. Трябва ни коректив, дано конгресът бъде такъв, тогава ще има перспектива. Ако просто седим и слушаме какво ще каже партийното ръководство и ръкопляскаме безкритично, се получава предишната ситуация. 

За да спечели ново доверие, БСП трябва да стане изцяло нова партия. Трябва да се промени облика, чрез който се представя пред обществото. Да се научи да говори "право куме в очи". В противен случай, който и утре да оглави партията, той ще се окаже в плен на старите подходи. 

БСП отново би могла да излъчи властови импулс. Но само, ако открито и честно заяви първо, за какво иска властта, второ – с кого не би влязла в коалиция, трето, от какво в никакъв случай не би се отказала.

Когато си притиснат в ъгъла, трябва да умееш да риташ и да се отбраняваш! Езикът ни трябва да стане по-мъжки, по-убедителен, с  по-агресивно самочувствие! Защото обществото ни е залято от помия, лъжи, дезинформация за нас и нашата история. А възраждането на една партия може да стане през канала на активно публично присъствие, през кипеж от идеи, дори и не всички от тях да се радват на широка популярност.

Преди всичко БСП трябва да покаже наистина своята лява политика, без компромиси, без каквито и да било оглеждания наляво, надясно, нагоре, надолу. Просто хората трябва да разберат, че ние сме единствената партия, която защитава техните интереси.  До момента, в който левицата не стори това, докато не внесе морала в своята политика, ще продължава да търпи поражения, каквито познаваме.    

БСП трябва да  продължава да отстоява и защитава още по-убедително завоювани трудови права и придобивки.  Трябва да инициираме  политика насочена към спешни и неотложни инвестиции в човешките ресурси, ясно защо. Трябва безкомпромисно да се борим за опазване националното богатство и природата на страната, която е обект на разграбване от чуждестранни и местни монополи. Това означава войната срещу монополите и картелите. Това е национална кауза и отива на една лява партия да стане лидер на тази борба.

Кои са спешните промени, за да се обърне негативната тенденция на спадащо влияние и обществено доверие на партията, така както аз си ги представям ?

- Да възстановим  лявата си идейно-философска същност, да се ангажираме политически с проблемите на хората на труда, с бедните, с младите безработни, пенсионерите.

- Да възстановим  патриотизма като основно оръжие в идейния си арсенал, в текущата политика, в пропагандата и възпитателната работа;

- Да привличаме  млади хора,  да работим целенасочено за тяхното обучение и възпитание в социалистически, а не в либерален или социал-либерален дух. Да полагаме грижи за професионалното им израстване и социална защита. Да работим за разширяване закрилата  на младите майки.

- Да положим ново начало и сътрудничество в работата със синдикатите, българските кооперации, с  обществените организации. И в нашата история и в европейските страни има богат опит в това отношение.

- Обществените очаквания са да не се издигат противоречиви фигури с неясна политическа физиономия в листите. Партията да не влиза в безпринципни коалиции, на всяка цена. Да се подготвят и провеждат силни, ярки и настъпателни предизборни кампании. На преден план да бъдат изведени нови лица с добри морални устои, ораторски качества и харизматично излъчване. Но ! Необходимата  промяна, но бива да бъде за сметка на опита и познанието.

- Сред членовете и симпатизантите съществува желание за по-сериозна медийна активност от страна на партията. По този въпрос най-накрая е време да се намери удачно решение.

Трябва да заявим на всеки, който смята, че няма как да се преборим със сегашната власт и със силата на парите, да не заема мястото на други, които ще се опитат да го направят. Не можем да чакаме, защото примирението и забавянето стават пагубни за БСП.

Едно от най-важните решения на конгреса трябва да бъде приемане на обръщение към всички леви патриотични сили, а БСП да стане инициатор за възраждане на единен ляв народен фронт за спасение на България. Ако идеята бъде осъществена, има реална възможност да срещне подкрепа от мнозинството избиратели. Това ще даде възможност България  да тръгне по друг път на развитие.

Дано БСП не си затвори очите и ушите за горчивите истини и да затвърди с конгресни решения връщането си на левия, социалистическия път. Дано започналия в партията процес на освестяване добие по-ясни очертания на конгреса. 

 "Тежко е да се признае горчивата истина, но по-добре е, хиляди пъти по-полезно е да погледнем действителността право в очите й, отколкото да зажумяваме пред нея." – Димитър Благоев.

БСП трябва да е партия, която се бунтува, която протестира, която усеща социалните проблеми, която може да говори на ощетените и разгневените. В противен случай не е истинска левица.

 

За идеологическата работа

Всички виждате, че  БСП занемари идеологическата дейност. В партията вече въобще не се говори за идеология. Хората бяха свикнали в продължение на години да има просветни събрания, на които да обсъждат политика и политически практики. Имаше система на политическата просвета. Това допринасяше  хората да се запознават с теорията и текущите политически процеси.  От 25 години или може би по-малко тези работи са занемарени.

Идейната дискусия в партията е напълно замряла.

Постоянно се питаме защо при продължаващото вече толкова години обедняване на българина, социално ориентираните партии като БСП не само не разширяват базата си, но и губят позиции.  Скептицизмът към класическите леви социалистически и социалдемократически партии е явление в цяла Европа. Радикализацията на населението се изразява не в търсенето на по-социални политики и съответно избора на партии, които биха ги провеждали, а в търсенето на отдушник в популистки, ксенофобски и откровено мафиотски организации.

Всъщност основната цел на идеологическата война на капитализма срещу социалните идеи  бе именно да се деидеологизира (да бъде лишена от идейната си основа) борбата на трудещите се за по-справедлив свят и да бъде профанирана самата същност на тази борба, като бъде сведена само до размера на парчето, което богатите подхвърлят на бедните, но да се запази господстващото положение на богатите и да не се нарушава тяхното благополучие.

За съжаление и левите партии, в това число и БСП, спомогнаха това чрез своята пасивност и мудност, породени от фалшивото чувство за безалтернативност на случващото се след разпадането на социалистическия блок. 

Няма как да се бориш за победа на левите  идеи над десните, ако преди това на си се постарал да посочиш какви са разликите между ляво и дясно.   Няма как лявото да стане печеливша политика, ако преди това не си го обосновал идеологически, ако не си успял да превърнеш лявото в лява идея, за която си струва да се бориш. А това става тогава, когато в център на такава политика поставиш интересите на трудовия човек, не само като доходи, но и като роля в обществения живот, като равнище на образование и здравеопазване, достъпността му до културните ценности на нацията, всъщност до това да води нормален, достоен живот с ясното убеждение, че това зависи единствено и само от него и неговата готовност да се бори за идеите, които подкрепя.
Едва когато осъзнаем, че деидеологизацията е първата крачка към оскотяването, ще сме в състояние да възстановим идейността на политиката и в тази връзка да подчертаем ролята на БСП като естествен политически носител на тази лява идейност. Новото ръководство на БСП прави първите крачки в тази посока.  Дано това се превърне в устойчива тенденция и практическа политика на всички нива.

Възниква и друг важен за партията въпрос - защо не се говори за идейно-политическото укрепване, паралелно на организационното?   Дошло е време да поговорим за морала в партията, заедно да свалим всички маски и да си кажем всичко право в очите, независимо от заеманите партийни позиции. Ето неща, които биха дали част от характеристиката за промяната.  

Ако искаме да помогнем на БСП и на себе си, трябва ясно да признаем, че ни е нужно  програмно връщане към корените на партията, които са социалистически, а не са абстрактно „леви” или социалдемократически. Но това е голям въпрос, които опира и до Програмата в сегашния и вид.  При всички случаи трябва да си припомним  идеите на Димитър Благоев и съратниците му.

Сегашната  криза на БСП и въобще на левицата според мен се дължи преди всичко на нейното задълбочаващо се идеологическо обезличаване, страхлив стремеж към "снижаване" и сливане с околната среда - с други думи, отказ от ясно изразена лява индивидуалност, отказ от защита на вековната ценностна система на левицата, както и бюрократична апатия при системно провежданата от десницата стратегия за нейното демонизиране, за фалшифициране на отделни събития и периоди от историята й.
Премълчаването, равнодушието, мързеливият отказ от активен отпор срещу драстичните фалшификации на исторически събития, нежеланието да изразяваме публично и ясно своята гледна точка всеки път, когато подмяната на истината се върши от отделни личности и медии, постепенно деформира, особено при по-младите поколения, представата за БСП и за случилото се при един нееднозначен и относително кратък исторически период, несравним с многовековното утвърждаване на капитализма  като икономическа и държавно-правова система. 

Често слушам от ръководни партийни кадри на общинско ниво, а и от не малко активисти и партийни членове, че хората днес не се интересуват от идеи, а от пари. Аз не мога да разбера това говорене.  Търси ли се някакво оправдание за състоянието на делата ни или пък какво ? И как ще убеждаваш  другите, ако самият ти изповядваш такива разбирания. Тъжно !

Днес, както и винаги  да си ляв означава да си радикален, да се противопоставяш на системата, на статуквото - не да се стремиш да си част от нея. И не на последно място днес да си ляв означава да си патриот и да отстояваш националния интерес и националната идентичност. И тук една скоба по темата Русия. Сред изследваните българи 78 % са русофили, а 21 % русофоби. Около 60 % не одобряват присъединяването към санкциите на Европейския съюз срещу Русия, а го одобряват едва 13 %.  Русофилството не е просто емоция, то е част от българската национална идентичност вече няколко века.

Днес националният интерес е свързан с възраждането на българската държавност и отхвърляне на догмата за „по-малко държава“. Затова БСП трябва да изработи и представи на обществото нов модел за държавно развитие за следващите 10 -20 години. Модел за социална държава, която да извади България от дъното на ЕС, от мизерията и изключването на цели групи и региони в страната. С основна цел - благосъстоянието на българите. БСП е призвана отново да върне България сред 30 -те страни, с най-висок индекс на развитие. Т.е. да възстановим нивото на живот на 90% от българите – там където го остави реалния социализъм преди 26 години – живот на средната класа.

Ако това не се случи, България ще продължи да крета на опашката на ЕС. Няма друга партия, която да иска и да може да го направи. Да, управляващите  ще си разпределят някакви фондове,  50-100 семейства ще стават все по-богати, а стандартът и качеството на живот на българина ще се кърпят с подаянията на Брюксел, а България ще гасне.
Лансирането на ясен модел за модерна социална държава неминуемо ще доведе до единство и развитие на БСП, до единение на левицата в България.  Защото единението на лявото, единението на национално отговорни сили, може да се случи и да бъде жизнено, да промени България, само и единствено върху ясна национална доктрина и честни политици.

Ние не трябва да се притесняваме да говорим с висок и ясен глас и за антифашистката борба, и за историята на партията, и за периода на социалистическото строителство, и за идейно-политическите отстъпленията в последно време. Странно защо БСП по тези въпроси или казва нещичко на половин глас, от немай-къде, или мълчи, дори ги загърбва. Тия половинчатости и неясности карат членовете на БСП и симпатизантите да се чувстват така, сякаш са обезсмислени и ограбени целият им живот и идеалите им.

Европейската ориентация не може да бъде алиби тези теми да се подминават в политическата и идеологическа работа на БСП.   

Затова смятам, че Общинския партиен съвет - Кюстендил  трябва сериозно да помисли по всички тези въпроси и очертае възможните задачи за реализация. Ако признаем, че поне актива на организацията се нуждае от обучение в идеологическо, организационно и политическо отношение, то дайте да го направим. Кого да чакаме ?

Всяка година ходим на Бузлуджа, но дали вземаме със себе си обратно дори искрица от факела, който е запалил Благоев с другарите си там. Тази искрица е необходима. Нашият път напред ще бъде успешен, ако вземем от огъня на Владая 1918 г., на Мъглиж и Лом от 1923 г., на Черенец – нашата Шипка, ако към този огън прибавим вярата, която Вапцаров ни е завещал, преди да срещне куршума на гарнизонното стрелбище, и истината, която е на наша страна, за онези отминали 45 години на съзидание. Нашата история и нашите идеи днес в съвременния свят са онази комбинация, срещу която нито един корпоративен елемент не може да се сражава, колкото и да му е силна финансовата власт.   Ние трябва да бъдем едновременно и рушители, и съзидатели. Рушители на този свят, който е изграден върху кухите фрази за "свободен пазар", и съзидатели на онова общество, за което са мечтали и мечтаят милиони хора по света. Нека с жарта на миналото тръгнем напред към пламъка на бъдещето.

България е обречена на лява политика. Този гневен народ вече няма да се задоволи със сурогати. За да не бъдем наказвани  отново и отново трябва да осъзнаем, че пътят на БСП е наистина вляво, там, където задкулисието не може да вирее.

За кадровата работа

С болка трябва да признаем, че в БСП се изгуби критерият за издигането до ръководни и управленски позиции само на опитни професионалисти и на доказано морални личности, искрено убедени в идеите на социализма.

Има блокиране на кадровата система, която не допуска пълноценна изява и естествен подбор и издигане на кадри с качества. Има увлечение на оценка на кадрите на база лична преданост, а не на база на делови качества. Кадровата ни политика на практика е блокирана и като конкретни решения, и като принципи на работа.

БСП не е в състояние да търси истинските си лица, тези, които могат да разширят нейното влияние, а не тези, с които апаратът се разбира най-добре. Въртим се все в едни и същи физиономии, някакъв разкривен лабиринт, който е без изходи и след толкова много години във вакуум, нашите собствени избиратели почнаха да търсят алтернатива, да се оглеждат за свой истински глас, за нещо ново, полезно, идейно, което да възроди политическата тръпка.

Това ни поведение доведе до друг феномен - край БСП и около нея има много повече социалисти, отколкото в самата партия - левите хора така и не намериха друг истински партиен носител на своите идеи, но пък вече трайно не искат да ни вярват само на база на добри намерения.

Няма как да почнем лечението, ако не знаем истинското име на болестта. Няма как да започне промяната, ако оставим старите лица на статуквото днес да си слагат маските на новооткрити новатори и да приватизират езика на недоволството и желанието за обновление в партията.

Невъзможно  е девалвирали партийни ръководители  да отстояват идеите и принципите на БСП, да печелят съмишленици. Съвършенно неприемливо е те да се опитват да дават оценки и да ни бъдат съдници.

Парадоксалното е, че дори партийния актив вече не познава потенциала и способностите на някои наши кандидати. Така широко се отваря вратата, не само за екзотични предложения, но  се изтласкват  напред  хора без опит и възможности, преследващи някакъв  интерес или  угодни някому.  Повече от необходимо е да  съживим бдителността си и с практически действия да реагираме за  недопускане частните интереси на отделни хора или група да вземат връх. Партията не бива да се превръща в средство за частна употреба.

Няма защо да крием, и сега сме свидетели не само на  опитите, но и на практиката да се осигурят „верните хора”, които да не мътят водата и да осигуряват комфорт и безкритичност за ръководството на Общинската организация. Така бе подреден  състава на Общински партиен съвет на конференцията от  12 март 2012 година, че след това една част от участниците не чувстваха ангажираност да присъстват на заседанията, не можеха да съберат болшинство от 50 + 1, а събиранията или се проваляха или минаваха на ръба. Още тогава се чуха загрижени гласове за състоянието на организацията, направиха се ценни предложения, но те останаха без необходимото внимание. Даже една делегатка спомена, че организацията е на болнично легло. Такива думи не се харесват, пък и незаинтересоваността, желанието да не си разваляме отношенията трайно се настаниха в нашите редици.  Актуализацията (намаляването) на състава на ОбПС бе предложена на заседанието от 30.09.2013 г. и докладвана на конференцията от 05.10.2013 г. Но и до сега трудно се осигуряваше кворум  за заседания. По – лошото е , че те преминаваха вяло, безкритично, само с епизодични изказвания.

Искам да подчертая, че личната преданост и обвързаност при гласуване е вредна за партийната организация, вредно е и за самия партиен ръководител или активист. Получава се  своеобразен "парников ефект" - задушават се партийните кадри, носители на възможности. И накрая стойностни хора започват да се оттеглят, отвратени  и махвайки с ръка.

Съществена причина за недобрите ни резултати в различните изборите, е начинът, по който се формират листите, наличието на неубедителни, често и спорни личности в тях и подценяването на други, които са се доказали многократно през годините. Хората трябва да се оценяват по наличието на възможности и качества, а не по близостта си до един или друг лидер. На нас са ни необходими ръководители и актив с безупречна политическа и нравствена хигиена. Само тогава хората ще ни повярват.  Доказателство за реалност на промяната ще е облика на бъдещото ръководство, и в центъра и по места. Без възстановяване на моралния си авторитет БСП няма да си върне доверието.

Много въпросителни предизвика нашата листа за общинските избори през миналата 2015 г. Някои я определиха, като най-неразпознаваемата листа въобще до сега. Склонен съм да се съглася с това твърдение. Но и начина и на формиране е странен. Подборът  и подреждането носи белезите на действия в тесен кръг. С недостатъчно обсъждане  предложението отива за докладване на конференцията от 29.08.2015 г. Взетото решение  делегира правото отново на Общински партиен съвет да подреди окончателно листата. Аргументът е, че не са постигнати окончателни споразумения с коалиционните партньори, което не може да бъде разумно оправдание. На последвалото заседание на ОбПС също не се изработва окончателно решение и въпросът е прехвърлен на Изпълнителното бюро. Резултатите от изборите показаха, че така конструираната листа за съветници  набра по-малко гласове от нашия кандидат за кмет. И в това няма нищо чудно при наличието на толкова непознати,неизвестни лица и хора без обществено влияние.

Ние трябва да прекратим  с феномена "припознаване на кадри". Трябва да сме сигурни, че такива дейци няма да работят за нас, няма да оправдаят доверието, няма да донесат  добавена стойност.  Напротив ! Ще предизвикваме почудата на нашите членове, ще загубим подкрепата  на много наши симпатизанти.

Спомням си каква изненада и недоумение предизвикаха  на заседанието на ОбПС от 20.01.2014 г.  някой от имената за назначения като наши кандидатури в регионалните звена – Стела Мицова – за ръководител на Регионалния инспекторат по образование, Иво Герасимов – за главен експерт „Спорт и младежки дейности” в Областната управа – Кюстендил, Васил Пуров – за ръководител на Регионална дирекция по горите (за неговото запазване дори бе организиран и протест).   А по време на нашето кратко управление  имената на много от ръководителите на  звена от други политически партии дори не бяха подложени на обсъждане, оставихме ги по живо - по здраво, не се смейте. Защо ли ? Кой и какви ангажименти пое ?

Какво да кажем за някои кметове от предния мандат (напр. Багренци ), избрани с нашата бюлетина и преминали към сегашното управление ? Ами смехотворните кадрови експерименти с Адриан Тодоров  – „младата надежда”  за PR и т.н. Не е нужно подробно да се изброява. Важното е, че продължително време  подкрепяме хора, които по дефиниция нямат нищо общо с БСП, така си вкарваме автоголове и пропукваме образа си сред левите хора.

Не бива да се позволява повече да се пренебрегват партийните организации, да не се зачитат техните предложения  и по секционните комисии да се изпращат хора, подбрани еднолично.

Повече от нужно ни е сега в ръководните органи на Общинската партийна организация да се подберат компетентни и трудолюбиви социалисти, съчетание на младост с опит, хора с демонстриран морал, които няма да се „скатават”, а ще се заемат с трудните задачи по укрепване и издигане на организацията на качествено ново ниво. 

Да се занимаваш с управление, организационна и партийна работа е сложно нещо. Трябва да си учил, да си мислил, да си подготвен. Ако самият ти не го знаеш добре, трябва да си достатъчно умен, за да се обградиш с умни съветници и да ги слушаш какво ти казват. Но трябва да си в състояние и да разбереш какво ти обясняват. Нужна е компетентност, нужни са все пак базови натрупвания, то не става от днес за утре.  И да не си мислиш, че от теб започват нещата. За съжаление в последно време се нагледахме на „самодейност” и имитация на партийна работа.

Ако искаме да се възвърнем образа си на зряла партия не бива повече да допускаме  импровизации при избор за ключови партийни постове. Лицата, които се състезават, трябва да са познати със своите позиции по важни обществени проблеми, със своите битки за тяхното решаване, с компетентност и знания, със своите успехи . Много ми се иска БСП да постигне това. 

В работата с партийните кадри трябва да се въведе категорията "политическа устойчивост". Това означава при всякакви условия, трудности и промени да запазят непоколебимо вярата си в социалистическия идеал, принадлежността към БСП, здрави устой и морал като хора.

Всеки, който гласува, трябва да има пред себе си личности със собствено политическо съдържание. Избор, продиктуван от нечии неясни препоръки или конюнктурни съображения, рискува да сгреши сериозно.

Част от надеждата ми за конгреса е да се кандидатират хора със собствена енергия и съдържателни отговори по ключови  въпроси на нашата работа и развитие, особено в центъра. Нямам предвид конкретни личности. Говоря по принцип. Без реално състезание между личности със собствена политическа тежест това няма как да се получи.

Но другари, има граници в човешките отношения. Нетърпима е войнстващата посрественост на някои деятели.  Не може в една партия, която изповядва леви убеждения, да интригантстват и държат ключови позиции хора с доморасли критерии, които станаха членове преди една петилетка (идвайки от други партии) и упорито дърпат платната ни  в своята посока. Смешното е, че вместо да ги изхвърлим от борда, ние им даваме капитански кортик и далекоглед, с които те не могат да си служат.  Тъжно е, повярвайте ми!

За стила и методите на работа и ръководство

По-нататъшното раз­витие на БСП изис­ква да нас­тъпи решителен прелом в организацията и стила на работа на пар­тий­ните органи и организации.

Това пред­полага детайлно планиране и организация, които гаран­тират изпъл­нението на задачите и тър­сене на отговор­ност, когато това не става, както често се случва.

В работата на ръководството на Общинската партийна организация ми се иска да не се допускат прибързаните и необмислени решения,  прояви на стихийност и безпринципност, да се утвърждава обстановка на действителен колективизъм, на градивна критика и самокритика, на единството между думи и дела.

Ако искаме да сме на ниво, при нас трябва да има неудовлетвореност от резултатите. И когато някои другари се изказват критично, неразбираемо е от ръководството да го репликират с  думите „Трябва да си харесваме резултатите” – на заседанието на ОбПС от 06.02.2013 г. след референдума или  „Стига сме се самобичували” – на заседанието на ОбПС от 25.02.2013 г. Това говори много за нивото на търпимост към различно мнение, за формализма, за желанието нещата да се неглижират.

За сериозността на една партия се съди по отношението и към критиката и самокритиката, към възможността всеки да изрази мнение. Само така може да се създадат условия партийните членове да  участват пълноправно в живота на структурите, когато разбират, че думите им ще бъдат чути. Ние заправихме традициите си. По старите другари знаят, че преди години сме стояли дори до полунощ, за да има възможност желаещите не само да се изкажат, но и да се проведе задълбочено обсъждане. По този начин  всички се чувстват ангажирани да работят за осъществяване на приетите решения. И само така можеш да разбереш наистина какво мисли даден човек, какви позиции заема. Докато сега ние не се познаваме достатъчно, контактуваме епизодично, което е проблем.

Не е тайна, че в последните години на практика важни решения за общинската организация се вземат в много тесен кръг, след което  в последния момент се представят за гласуване. Порочна практика. Аз дори не говоря за качеството на материалите, на проекто-решенията.

Не върнем ли колективното начало в нашата работа, на истинския, не формалния демократизъм, не ни чака нищо добро. Казвам това ненапразно, защото не сме застраховани наново от появи на авторитаризъм, непоносимост към друго мнение, отмъстителност или своеобразни възприятия и схващания в действията на ръководни дейци.

Мисля, че възстановяването на доверието е предусловие за успешния път на общинската ни организация. Единството ни не може да бъде абстрактно. То трябва да почива върху лява, принципна, партийна основа, съобразно основополагащите ни документи.

Да си социалист означава ежедневно да работиш и да се бориш. Да си социалист само на думи, а единствено да се занимаваш с вътрешнопартийни интриги - това руши доверието в партията.

По организационните  въпроси

Много важно за организационно ни укрепване е то да е в съответствие с уставните норми, да знаем точния брой на членовете, да разберем имаме ли някъде „кухи организации”, водещи се изкуствено, само за осигуряване на делегати за конференцията,  да не се допуснем  други лични сметки или интереси.

За 4 години членската ни маса намалява с близо 400 човека. По различни причини.

 В същото време цели сфери в нашата община  остават извън полезрението ни.  Естествена среда за БСП днес би трябвало да са наред с работниците и земеделските труженици  и учителите, прогресивната интелигенция, медиците, хората на свободния труд, занаятчии, служители и експерти, художествено-творческата интелигенция. Нека да си спомним  само сред кои категории са се разпространявали социалистическите идеи още при самото си пораждане у нас. Тогава тези личности са се посвещавали на лявата идеология, защото са били солидарни с жестоко експлоатираните си сънародници, били са готови на саможертва, за да стане животът по-справедлив.

Сега само в сферата на образованието в общината има заети някъде към 600 души общо – това са учители в начален, прогимназиален, гимназиален курс, директори и ръководен персонал в администрацията, възпитатели в детски градини, ресурсни учители, педагогически съветници и обслужващ персонал. Не малка цифра. А ние имаме само една организация от 8 социалисти и то 7 от тях са пенсионери - бивши възпитатели. Изводът е ясен.

В системата на здравеопазването отново в общината работят около 850 човека, от които 330 лекари, 115 стоматолози, 290 медицински сестри и останалите са рехабилитатори, ренгенови  и клинични лаборанти,  акушерки, медицински фелшери. Парадоксално, но сред тази общност нямаме дори една партийна организация на професионален принцип. Имаше до преди време, но бе разформирована. Не ми е известно по чие указание, но по-важното е дали въобще има решение на ОбПС за разформироването. А уставът ни изисква да се постъпи така.

Това са само два примера, които илюстрират нерадостната картина. Не казвам, че е лесно. Но твърдя, че си заслужава усилията да установяваме контакти и работим там, където хората се трудят, където прекарват значителна част от времето си.  Пък и имаме платени функционери, за които това трябва да е първостепенна грижа.

Тъй наречената  социалдемократизация нанесе тежък удар върху партийните организации. Организационната работа започна да се възприема по друг начин, много по различен от преди. Постепенно и тихо мълком започна да се работи само за изборните кампании, а останалото време не използваме рационално.      

Другата причина е вътрешноорганизационна – допускат се редица слабости,които се отразяват на край­ните резул­тат. Впечатлението е, че липсва плановост и системност в работата на Общинския партиен съвет. От няколко години се предлага и все не може да се реализира провеждането на тематични заседания (пленуми) по основните въпроси – за работата с кадрите, по организационните въпроси, по идеологическата и възпитателна  работа.

Действията или бездействията на Председателя на ОбПС, Изпълнително бюро и пленарния състав, както знаете, са определящи в голяма степен за нивото и изпълнението на нашата работа, за функционирането въобще на организацията. Но при всички случай не бива откритите въпроси да се замразяват, проблемите да се замитат „под килима”. Не може да продължаваме да чуваме оправданието  "не остана време" да обсъдим и вземем решение по даден въпрос. Надеждата ми е, все пак да успеем да изберем такива членове в ръководните органи, които осъзнато, със своята работа ще бъдат полезни, а няма да присъс­т­ват в тях проформа и мъл­чаливо. И дайте най-после да се разберем – не може да си член на изборен орган и да не се явяваш на събиранията, да закъсняваш или да си тръгваш преждевременно, да си гледаш постоянно часовника, да не внимаваш и накрая да ти е все едно какво се гласува или дали въобще се гласува.

 На 15.10.2012 г. бе проведено дълго отлаганото изграждане на Съвет на председателите на основни организации на БСП в общината, в съответствие с чл.33, т.7 от Устава. Избрано бе ръководство с председател, посочения от ръководството Пламен Илиев. И до там. Не се направи нищо, нямаше никакви събирания и тази структура остана куха, без някакъв живот. А подходът трябва да е друг. Ръководството да не налага своите предпочитания за ръководство, да остави самите председатели на ОПО  да изберат между себе си един авторитетен и опитен човек, за да може по нататък да има нужното действие, хората да се опознават и обменят положителен опит и в крайна сметка да способстват за цялостната дейност на организацията.

Липсата на самочувствие сред актива и голяма част от социалистите трябва да се преодолеят. Това може да стане с хора, които имат смелостта, вярата и самочувствието да се изправят срещу онези, които бълват омраза и лъжи срещу БСП. Трябва да се вдигне духът на хората, да им бъде върната вярата в доброто, да се преодолее равнодушието и примиренчеството. Сега не ни е нужно разединение, нито "рязане на глави" или "лов на вещици". Трябва  ни истински кураж, борбеност и нови идеи, за да може да се осъществи промяната в БСП, да подредим собствената си къща. Тогава хората ще ни повярват.

За да открием перспективата пред себе си, днес са важни няколко неща:
- връщане на истинските демократични принципи в партията;

- възстановяване на диалога, вътрешно – партийния разговор и чуваемостта;

- промяна на критериите, по които се оценяват хората;

- преодоляване на формализма и скъсване с политическия конформизъм

БСП имаше шанса, предполагам, че още го има, ако запази самообладание , да стане морален лидер на това общество. Сега трябва да осъществи собствената си реформа, собственото си реновиране, в условията на опозиция,  за да погледне уверено напред.

Нужно е да подадем ръка на нашите приятели от квартал „Изток”. Не бива да ги търсим само за избори. След четири години безвремие там, сега на нашата организация е нужно да се помага, за да си стъпи на крака. Знаете - по света левите партии държат под свой чадър етническите малцинства.

Трябва да разширим дейността си извън нашата членска маса. Необходимо е да търсим съмишленици, гласоподаватели сред безпартийните. Но затова е нужно самочувствие, желание, авторитет и  подготвеност.  

Трябва да си поставим за задача по нов начин да погледнем на работата със синдикалните организации, сега нашето влияние там е слабо или въобще отсъства. Изгубили сме контакти с професионалните сдружения, с неправителствени сдружения и организации на наша територия.

Неотложно е да променим отношението си и да поведем диалог за сътрудничество и единодействие с всички леви, ляво-патриотични партии,  екологични организации и структури в общината. Трябва да опитаме да си подадем  ръка с останалите формации, чиито послания са близки до нашите. И защо не да се поговори и с тези, които са кадри на нашата партия и които в момента са в другите леви формации. Много от тях са хора, с които имаме еднакви ценности, вероятно някакви нюанси, но в основата си еднакво разбиране за нещата. Преобладаващата част от тях напуснаха, защото не одобряваха залитанията в дясно и отдалечаването от лявата ни същност и разбирания. По всяка вероятност напускането на БСП е лична драма и решението за това е било трудно. Разбира се има и ограничителни линии, които не може да се прекрачват, но диалог е възможен.

  Така че, повече от необходим ни е ляв фронт.

За работата с младежта

Една от най-застрашителните реалности днес е прогресивно намаляващото наше влияние върху младото поколение.

От една страна, то е подложено на тотална медийна обработка, според която социализмът е ретроградна идеология. Деформира се в неимоверни размери истината за социалистическото строителство и общество. От друга страна, ние се отказахме от реалната идейно-политическа работа с младите хора и сме слаби и безпомощни в пропагандната и медийна обществена среда  - там нас просто ни няма!

 Младите нямат пряк спомен, че България имаше мощна индустрия, продуктивно селско стопанство, безплатни здравеопазване и образование, редица социални придобивки. Всичко постигнато при социализма трябва да се показва, защото то е илюстрация за неговата сила, съзидателна мощ и грижата за човека. Познават ли младите тези старателно изтривани странички от нашата история? И откъде ли да я узнаят, щом и ние млъкнахме!

Основният въпрос  тук е да направим така, че повече млади хора да не са аполитични, да се интересуват какво става, не да махват лесно с ръка и да заявяват, че не ги интересува какво се случва в населеното място, в което живеят. Проблем е, когато не се задълбочават в това кой и как ги управлява и не умеят да защитават гражданската си позиция. Необходими са усилия точно в това направление - изграждане на граждански активно самосъзнание у младите хора и създаване на желание за пряко участие в политическите процеси.
На младите хора им трябва личност, която да ги вдъхновява, за да се захванат по-сериозно с нещо. Освен това някой да повярва в качествата и възможностите им, да им даде поле за изява и развитие. Младият човек иска да усети, че върви напред, а не че стои на едно и също място. В тази връзка е необходимо това да се изведе като един от основните ни приоритети  - целенасочено да се търсят и подготвят кадри, които да са наясно как да мобилизират, как да мотивират и как да вдъхновяват другите младежи около себе си.  Излишно е да казвам, че най-важното в случая е подбора на способни, грамотни и работливи млади хора. Но трябва да е налице все пак потенциал у даден човек, за да се развие като уважаван младежки ръководител и деятел.
БСП има нужда не просто от млади хора, а от младежи с политическо съзнание и нагласа за политическа дейност и политически борби. Не е достатъчно младежките организации да се събират, да се веселят, да танцуват.  Още по-важно е младежките активисти да се научат да бъдат политически дейци. И да знаят, че властта е за обществена полза, а не за собствена реализация и задоволяване на лични амбиции.

Работата с младежта не е просто нещо, както някои си представят. По специално, създаването на подготвени младежки кадри вътре в партията има своите правила, които или не се познават достатъчно, или не се спазват. Все още на младежките активисти им  липсват познания за  доста сфери на партийната дейност, на политическата работа, на организационната дейност, не познават достатъчно конкретните механизми и средства за реализиране на партийните политики. Но за това тях не можем да ги виним. От дълги години липсва системност на ръководствата по този въпрос.

Трябва да се намерят подходящи форми, за да се изучава теорията на научния социализъм. Това особено е важно сега, тъй като социалистическите идеи не се преподават нито в училищата, нито във висшите учебни заведения. Следователно, няма кой друг да създаде организация в това отношение, ако партийното ръководство не си постави и преследва  тази задача.

Има толкова много терени, на които да работи младежкият социалистически актив  - сред заинтересованите, симпатизантите, приятелските кръгове. Най-нормално идеите да се раждат в самите младежки общности. Защитата  на младите семейства и майки, качествената подкрепа за отглеждане на деца непрестанно трябва да стои на вниманието. Могат да се организират  дебати, да се подемат  идеи за промяна на живота на уязвими деца и младежи, във връзка с орязването на безплатните лекарства за цели групи заболявания, за семействата в риск, за националната памет и днешното патриотично възпитание. Това са все "депа", от които младежкият ни актив може да гребе с пълни шепи и да открива естествени последователи. Заставайки в центъра на редица други инициативи, младежки  активисти могат да открият последователи и утвърдят своя авторитет.

Борбата за доверието на по-младите среди вече се премести в полето на електронното пространство, в интернет и социалните мрежи. Няма време за губене, а като цяло изоставаме и в това отношение. Но при липсата на възможности за отстояване на позиции в телевизиите и печатните медии (с малки изключения) трябва да направим всичко възможно да не загубим тази битка.  Тук именно сега е едно от най-важните полета за дейност на младежките активисти.  По този начин посланията на БСП могат да стигнат най-бързо до широк кръг от хора. Смятам, че на младежките ни активисти трябва да се помогне час по-скоро в това отношение. Затова предлагам, ОбПС и младежката организация да  организират специално събиране по този въпрос.

Младите в БСП трябва сами да отглеждат лидери и да ги заявяват като потенциал за нашата партийна организация.  Млади хора със социални реакции, стремежи и желание за по- справедлив живот има, друг въпрос е че трябва да се търсят внимателно и настойчиво. Те трябва час по-скоро да бъдат открити  от нас, да се вслушваме в начина им на мислене и да формулираме заедно значимите каузи.

Разбира се, и партията трябва да бъде в такава кондиция на присъствие и послания, че да бъде припозната от социално  чувствителни  млади хора като тяхна територия на обществено присъствие. Има немалко начини, но по-добрите изрично минават през рефлекса на младия човек.  

Задължително уточнение ! Напрежение по оста млади-стари в БСП е не само нездравословно, но може и да се окаже пагубно. Опитите да се настройват различните поколения едно срещу друго и да се посочва младостта като някаква панацея е манипулативен, антипартиен и евтин пиар.  Упражненията по самоцелно обновление са любим похват тъкмо на онези, които се стремят да дърпат конците. Те сменят лицата, за да не се променя политиката. 

В една сериозна партия подмладяването е не акт, а процес.  Това предполага положението на кадрите да зависи не просто от работата им, а от нейните резултати.  Прилагането не на количествения подход, а на качествения анализ ще направи излишен спора стари-млади. Ще се види, че има можещи и неможещи, независимо от възрастта и от стажа им в политиката.  Повече шансове за изява на младите  – да, повече внимание и съдействие- да, но не и незаслужено подаряване на постове, положение и влияние в партията. 

В заключение искам да кажа, че следва да подкрепим курса за връщане на БСП към идейните й корени, към социалистическата и патриотичната й същност.

БСП е приз­вана и следва да бъде на висотата на историчес­ката си отговор­ност за раз­витието на социалис­тичес­кия идеал в съв­ремен­ните условия.Това означава,че трябва да продължи линията на тес­ните социалисти от края на 19 век и на тех­ния лидер-изключителният интелек­туалец и крис­тално чист човек Димитър Благоев. Истината е една – в условията на днешния див капитализъм ще трябва неминуемо да изминем пътя, белязан навремето от първопроходците на социалистическата идея в България  – като наука и като практика.

БСП загуби много, но ще излезе от кризата, в която се намира само при кон­к­ретни целенасочени и неп­рекъс­нати дейс­т­вия, насочени към стратегичес­кото раз­витие на страната и преди всичко лик­видиране на бед­ността и повишаване на доходите. Само така БСП  ще бъде незаобиколим фак­тор в раз­витието на страната и в бъдеще.

Дилемата винаги е една:  статукво или промяна.   Няма място за умуване, трябва окончателно да изберем накъде вървим. И решението зависи не само от ръководството, но в още по-голяма степен от социалистите. 

Трябва да се постави ново начало на политическо и управленческо поведение в партията и възстановяване на моралните принципи в политиката. Не е време за вайкане. Важно е нашата общинска партийна организация и предстоящият конгрес да се поучат от грешките и начертаят линията за изправяне партията на крака.

А това означава да успеем да върнем доверието в БСП сред хората на труда в града и на село, да спечелим  уважението на ветераните и да се харесаме на внуците им. Така нужният ни  нов социалистически и патриотичен курс трябва да се провежда без уговорки, с по-голяма увереност, решителност и динамика.  Закъснели с промяната, времето ни притиска и налага бързи и смели действия.

Още веднъж искам да подчертая, че конгресът трябва да  си постави ясна, конкретна и постижима цел – привеждане състоянието на БСП в съвременна, мобилизирана политическа партия, партия на честта и отговорното отношение към хората.  БСП е важна за левите хора, за демокрацията и за да я има България. Дано успеем ! Колкото по-бързо, толкова по-добре.

Нашият избор трябва да е  ясен: променена и единна, радикална лява БСП !

 Девизът ни трябва да е: "Промяна, решителност, морал" !
- Промяна - да променим себе си, за да променим България;
- Решителност - за да изпълним обещаното;
- Морал - за да върнем доверието към партията и към политиката.           

 

 

 

Освобождението и антибългаризмът – Мирослав Попов

 

 

За Трети март и за неговите "злополучни критици"

 

Могъщи медийни, политически и "уж-граждански" структури атакуват българското общество при всяко споменаване на идеята за Освобождението и Руско-турската освободителна война. Менюто не е богато и бавно се обновява: "Турско робство не е имало. Това са стари работи... Щастлив е бил българинът, а османският господар - толерантен. Друга е работата с Русия - тя ни е окупирала, не ни е освобождавала!" И така - вече 25 години. Целта е не само споменът за робството да бъде захаросан; целта е паметта за националния подвиг в борбите за свобода да бъде отровена. Има нещо болно в българското общество, което допуска да се издевават с най-светлите му празници...
 Затова мисля, че не собствено чуждото иго, а размисълът за свободата трябва да е главното в навечерието на 3 март. Вероятно в Турция и днес има хора, които гледат на извоюването на независимостта на балканските държави през Х!Х и в началото на ХХ век като на геополитическа катастрофа. Тяхно право е да чувстват историята така. Аз обаче не разбирам защо български историци и медии трябва да застават на тяхна страна.   
На 12 април 1877 г. руската държава обявява война на турската империя. На 3 март следващата година е подписан предварителният мирен договор, предхождан от Одринското примирие. Договорът, сключен в Сан Стефано (днес - Истанбулския квартал "Йешилкьой"), е мечтаният резултат на десетилетни борби за национална независимост. Състои се от преамбюл, 29 члена и заключение. Санстефанският договор очертава границите на Княжество България с територии, близки до определените на Цариградската конференция от 1876 г. - едно от най-достоверните очертавания на българските земи от гледна точка на етническия профил на населението.

Срещу деспотско-тиранската система

В основата и на българското националноосвободително движение, и на Руско-турската война от 1877-1878 г. стои неприемането, отрицанието, борбата срещу Османската деспотско-тиранска система и това е главното. Тази система е жестока. Базисна нейна характеристика е религиозно мотивираното йерархическо делене на хората на "правоверни" и "гяури", т.е, безправни... Принадлежността към всяка от тези две верски общности произвежда шокиращи разлики в правния статут на хората. Това е "османлийският апартейд". За него Христо Ботев обобщава: "Произволът на агата е закон за раята" (в."Знаме", 1875 г.) Отново от Ботев - една от хилядите илюстрации на деспотизма, от по-невинните: "...Пътници, които идват от Враца, разказват за една твърде плачевна комедия. Някой си турски светия из Мека, заедно с 15 души молли и софти, е дошел във Враца и със силата на някакви си китапи и тапии, потвърдени от Цариградските злодейци, иска да докаже, че Враца, заедно с 8 нейни села е вакуф на градът Мека, подарен от някой си бей, който във времето на еничарлъка владял тая страна. Тия ходят да разглеждат своите мюлкове и искат от сяка мъжка душа по 62 гроша данок; в противен случай грозят да изпъдят гяурите от къщята им. Робовете са се смаяли какво да правят..." Христо Ботев, "Ще ли имат край нашите теглила?" (в. "Знаме", г.1, брой 19 /22 юни 1875 г.).
Като почнаха да "подхвърлят", че ще се "реституират" и "вакъфите", включително и поземлените имоти, т.е., че от българската държава ще си изисква да "връща" феодалната поземлена собственост, която по правило не се придобива чрез гражданско-правни способи, а е стандартно, "по-служебно владение" - имот, владян като "служба", предоставен от държавата, невинно  подхвърлих - "да, заедно със земята - и  раята!" 
Близо пет века продължава епохата на систематично онеправдаване и потисничество над християните. В Османската империя приемането на исляма от един неверник водело до получаване на пълноправие с правоверните. Така гяурите били мотивирани да приемат господарската религия. Потурчването се е вършело "с мярка" - "ами ако вземат всички гяури да се обърнат в ислямска вяра, кой ще работи?"
 
Балканската "реконкиста"

Векове наред - от седми до седемнадесети, Ислямът прониква и завладява Европа, по правило от юг на север, по всички възможни маршрути, като основните сред тях са по трите южноевропейски полуострова - Иберийския, Апенинския и Балканския. Има интересна географска и историческа "симетрия" и в техните политически съдбини. След Завоеванията - арабски и турско-мюсюлмански, векове наред, Ислямът се оттегля (бива изтласкван от Европа. На Иберийския полуостров процесът удачно е наименован "реконкиста", т.е. "отвоюване". Продължава около седемстотин години и завършва с превземането на Гренада след продължителна обсада, на 2 януари 1492 г. И днес, Втори януари е испанският "Трети март". Освобождението на България през 1878 г. е част от процеса на възстановяване на балканските държави през ХІХ век. Санстефанският мирен договор има не само българско, а и общобалканско значение: чрез договора три балкански държави - Румъния, Сърбия и Черна гора, узаконяват своята независимост. В чл.2 от договора е записано: "Високата порта окончателно признава независимостта на княжество Черна гора". Според чл.3: "Сърбия се признава за независима". Чл.5 от Договора гласи: "Високата порта признава независимостта на Румъния..." Преди войната трите балкански държави имат някакъв статут на "полунезависимост" или "почти независимост", предоставен им от преходни международни договори с Отоманската империя.
На Балканите България е предпоследната държава, която се освобождава от Османска власт - по-късно това прави само Албания, която получава независимост през 1912 г. Санстефанският мирен договор трудно може да бъде осмислен, ако не се съпостави с поредица предхождащи го международни договори и преди всичко с Одринския (за Русия "Адрианополския") мирен договор между Русия и Турция от 2 септември 1829 г. Той предоставя автономия на Гърция, на Сърбия и на двете Дунавски княжества - Влашко и Молдова, под османски сюзеренитет и при руска закрила.
В този "общо-южно-европейски процес" битките при Плевен и Шипка са продължение на битката при Гренада и Виена. В теоритичен план това е процес на утвърждаване в Европа на "националния принцип" на държавно изграждане. Затова Санстефанският мирен договор е еднотипeн и с обявяването на независимостта на Съединените щати на 4 юли 1776 г., с Франкфуртския мирен договор от 10 май 1871 г., с който се слага край на Френско-пруската война - последната от войните за обединение на Германия през Х!Х век. Парижкият договор от 1856 г. и Лондонският договор от 1871 г., Франция, Великобритания, Австрия, Пиемонт, (по-късно вече - Италия), Прусия и Русия заедно гарантират "териториалната цялост и независимост" на Османската империя. Западът се притеснява за целостта на Османската империя, виж въпросът за българите не е толкова важен...
Руско-турската война се води по време, когато свири т.нар. "Европейски концерт", т.е., за да бъде валиден един следвоенен договор, той трябва да е признат от големите европейски държави. В преговорите между Русия и Англия изплува базисно различие - според Русия подлежат на общо утвърждаване от Западните държави клаузите, които засягат западните държави. Британската позиция е, че Западът има право да утвърждава/отхвърля всички клаузи. Англия успява да наложи цялостно преразглеждане на договора. Това е българската драма.
Принизявайки 3 март и самото Освобождение на България, снобеещите "не съвсем български историци", ерозират значението на извоюваните независимости от Гърция, Сърбия, Влашко, Молдова и Черна гора.
 "Турското робство"... Значението на идиомите не е изградено от значението на съставящите го думи и всяка промяна на някоя от думите променя значението на идиома. Ефектна глупост е да кажеш, че Руско-турската освободителна война е "война между две империи", в която българите са някакви исторически сеирджии.
Днешният български и вносен "анти-санстефанизъм" има дълбоки корени. Опира до страха на Запада, че Русия може самостоятелно да уреди "Източния въпрос", в това число и "Българския въпрос", Той е историко-политическата база и на съвременния "АНТИ-САН-СТЕФАНИЗЪМ". Звучи познато, с оглед едни последни развития, малко по на юг.

2016: Нова война срещу българската независимост
 
В телеграмата на руския цар Александър Втори до руските войски, разположени по бреговете на Мраморно море, на няколко километра от Цариград, се казва: "Вие освободихте християните от мюсюлманско иго".
Тезата за "присъствието" се утвърждава не от някаква неосведоменост. Тя обслужва доктрината на неоосманизма и предшестващите я пантюркистки и панислямистки доктрини.
Без Априлското въстание и Руско-турската освободителна война бе напълно възможно България да пропусне отворилия се "исторически прозорец" към независимост. Свободата можеше да се отложи с десетилетия или дори, след някакви "реформи", България да пропусне историческия си шанс за национално самоосъществяване. В по-добрия случай при подобно развитие днес България щеше да бъде нещо като "Кюрдистан на Балканите" - вечно борещ се народ, срещу могъщ противник, в условията на десетилетни кръвопролития.
Изобщо, мразят го този Трети март и това си е. И България - някак, покрай него.

 

Източник: вестник ДУМА

 

 

Чавдар Стоименов: Александър Стамболийски - единофронтовецът

 

 

Историческите документи доказват, че земеделският водач е стигнал до дълбокото убеждение за създаването на единен фронт на всички леви сили в страната

Една ясно очертана републиканска тенденция пронизва столетното развитие на Българския земеделски народен съюз. Тази тенденция изцяло е свързана с името и делото на Александър Стамболийски - ярка самобитна политическа личност на България, оказала огромно въздействие върху демократичното развитие на БЗНС.
Първата Програма на БЗНС, приета на VII конгрес през 1905 г., определя съюза като "народовластническа организация, която организира българските селяни да се борят за своите всестранни интереси". В програмата се подчертава, че "Земеделският съюз е против политическите партии, които само лъжат и заблуждават селянина".
Но най-синтезирано разбиране на възгледите и цялостната идеология на Ал. Стамболийски е представено в "Принципите", където се подчертава, че Земеделският съюз е за пълно народовластническо конституционно парламентарно управление; за "коренно социално преустройство"; за "равномерно разпределение на материалните, културните и всички други блага между отделните слоеве на народа...". Точка 18 гласи, че Земеделският съюз е за "дребна и средна поземлена собственост, за нейното стабилизиране чрез намесата на държавата и кооперациите", че кооперациите ще премахнат лошата страна на индивидуалното и на общественото стопанство и ще подпомогнат използването на техните позитивни черти. Дребната и средната собственост са най-пригодни "за закрепването на демократичния режим".
 Цялото политическо дело на Стамболийски е солидна основа и за по-нататъшното развитие на БЗНС като

организация-носител на всичко прогресивно

в политическото и икономическото развитие на българското общество.
От 1923 г. земеделското движение развива своята дейност на базата на Програмата и Устава, разработени от Ал. Стамболийски. Съюзът, а след неговото разцепление (1926 г.) и неговите отделни организации, групи и крила в своите "идейни" документи продължават да стъпват на Програмата. И в днешния ден дори най-десните "земеделци" сърцераздирателно се "кълнат" в името и идеите на Ал. Стамболийски.
Един от изводите, които Стамболийски извлича от политическата практика на БЗНС и най-вече от самостоятелното му управление, е за необходимостта от единодействието на съюза с българската левица в борбата "против експлоатацията и потисничеството на трудовия народ". Независимо от това, че постави в основата на своята програма аграризма, съсловното разделение на обществото и идеята за самостоятелна селска власт, Ал. Стамболийски ясно е виждал българската левица и в частност Българската работническа социалдемократическа партия (т.с.) като

естествен и необходим съюзник

Известно е, че по време на Владайското въстание (1918 г.) той предлага на Димитър Благоев да създадат общо правителство. Според думите на Благоев, Ал. Стамболийски проявил готовност то да осъществява програмата на БРСДП (т.с.) с едно условие - "да не се отнема собствеността на дребните собственици". В статията си "Земеделски народен съюз" Д. Благоев много точно формулира политическото значение на БЗНС в обществото, когато "Земеделският народен съюз се организира и от "икономическа организация" се преобърна в политическа партия, всички буржоазни и дребнобуржоазни партии го посрещнаха със страх и злоба. Всички те погледнаха на него като на най-страшно зло, сполетяло България... Опитваха се да унищожат злото "чрез сурови преследвания, чрез "превземания" отвътре, чрез всяване на раздори и пр., обаче "злото" все повече се ширеше по България."
По-нататък Д. Благоев заключава: "Важното е, че най-голямата част от селската класа неизбежно ще отива все по-наляво. Александър Стамболийски пръв от ръководителите на БЗНС категорично се обявява за

единодействие с българската левица

В знаменитото си писмо до комунистите в с. Церово се обръща - не само като министър-председател, но и като ръководител на БЗНС, с призив за единодействие: "Винаги заедно - никога разделени", в името на установяване на работническо-селска власт.
Когато районният партиен организатор за Пазарджишко Ангел Бързаков на 10 юни 1923 г. изпраща делегати при Ал. Стамболийски (с. Славовица), които му заявяват, че комунистите и не само те са готови да се притекат на помощ, той отговаря: "Елате с вашите хора да поемете командването на новата народна армия, за да се борим срещу Блока...". По това време левосектантите в ЦК на БКП успяват да прокарат решението за неутралитет, но много от партийните организации не се подчиняват и застават до рамото на братята си земеделци. 
Това е само една малка част от историческите документи, които доказват, че Ал. Стамболийски е дошъл до дълбокото убеждение за необходимостта от създаването на единен фронт на всички леви сили в страната.

"Винаги заедно - никога разделени"

в борбата срещу българската продажна реакция. До това убеждение стигнаха още преди Девети юни съратниците на Стамболийски - Райко Даскалов, Цанко Церковски, Спас Дупаринов, Александър Димитров и др. След деветоюнския кървав преврат ярки привърженици на идеите на Стамболийски са Николай Петрини, Димитър Грънчаров, Петко Д. Петков, а по-късно -  Ал. Оббов, Димитър Гечев, Никола Д. Петков, Георги Трайков, както и още много други прогресивни дейци и редови членове на БЗНС. Затова една от първите грижи на монархофашистките главорези бе да вземат бързи мерки за залавянето и без съд и присъда зверски да убият най-опасния за тях идеолог на единодействието на левите сили - демократично избрания министър-председател на България Александър Стамболийски.
Може с основание да се твърди, че по време на кървавите юнски събития (1923 г.), в последните дни на своя забележителен живот, Стамболийски положи началото на идейно-политическата еволюция на БЗНС. Главното в нея е изоставянето на идеята за самостоятелна селска власт и възприемането на лозунга за работническо-селска власт "Винаги заедно - никога разделени". Това е и

предсмъртният политически завет

на Ал. Стамболийски, изречен на митинг в  Хасково девет дни преди зверското му убийство, към всички достойни земеделци, към цялата българска левица. Този завет е страстно отстояван от истинските сподвижници на Стамболийски в антифашистката борба в България и в успешното строителство на социализма, и в днешните разбунени времена - това са здравите единофронтовски сили в Земеделското движение.
Богатата история на БЗНС ни учи, че още по времето на Ал. Стамболийски животът изхвърля на политическото бунище онези дейци на съюза, които се обявиха против политическата линия на народния трибун. На същото бунище намират и ще намерят своето място и онези дейци на съюза, които днес изменят на политическия завет на Ал. Стамболийски: "Винаги заедно - никога разделени!"  
Изказвам благодарност на проф. Велко Вълканов за уместните предложения и бележки при изготвянето на статията.

--------------
*Авторът е председател на международната фондация "Георги Димитров". Член на изпълкома на Международната федерация на антифашистката съпротива (FIR), бивш председател на ЦС на БАС