За Трети март и за неговите "злополучни критици"
Могъщи медийни, политически и "уж-граждански" структури атакуват българското общество при всяко споменаване на идеята за Освобождението и Руско-турската освободителна война. Менюто не е богато и бавно се обновява: "Турско робство не е имало. Това са стари работи... Щастлив е бил българинът, а османският господар - толерантен. Друга е работата с Русия - тя ни е окупирала, не ни е освобождавала!" И така - вече 25 години. Целта е не само споменът за робството да бъде захаросан; целта е паметта за националния подвиг в борбите за свобода да бъде отровена. Има нещо болно в българското общество, което допуска да се издевават с най-светлите му празници...
Затова мисля, че не собствено чуждото иго, а размисълът за свободата трябва да е главното в навечерието на 3 март. Вероятно в Турция и днес има хора, които гледат на извоюването на независимостта на балканските държави през Х!Х и в началото на ХХ век като на геополитическа катастрофа. Тяхно право е да чувстват историята така. Аз обаче не разбирам защо български историци и медии трябва да застават на тяхна страна.
На 12 април 1877 г. руската държава обявява война на турската империя. На 3 март следващата година е подписан предварителният мирен договор, предхождан от Одринското примирие. Договорът, сключен в Сан Стефано (днес - Истанбулския квартал "Йешилкьой"), е мечтаният резултат на десетилетни борби за национална независимост. Състои се от преамбюл, 29 члена и заключение. Санстефанският договор очертава границите на Княжество България с територии, близки до определените на Цариградската конференция от 1876 г. - едно от най-достоверните очертавания на българските земи от гледна точка на етническия профил на населението.
Срещу деспотско-тиранската система
В основата и на българското националноосвободително движение, и на Руско-турската война от 1877-1878 г. стои неприемането, отрицанието, борбата срещу Османската деспотско-тиранска система и това е главното. Тази система е жестока. Базисна нейна характеристика е религиозно мотивираното йерархическо делене на хората на "правоверни" и "гяури", т.е, безправни... Принадлежността към всяка от тези две верски общности произвежда шокиращи разлики в правния статут на хората. Това е "османлийският апартейд". За него Христо Ботев обобщава: "Произволът на агата е закон за раята" (в."Знаме", 1875 г.) Отново от Ботев - една от хилядите илюстрации на деспотизма, от по-невинните: "...Пътници, които идват от Враца, разказват за една твърде плачевна комедия. Някой си турски светия из Мека, заедно с 15 души молли и софти, е дошел във Враца и със силата на някакви си китапи и тапии, потвърдени от Цариградските злодейци, иска да докаже, че Враца, заедно с 8 нейни села е вакуф на градът Мека, подарен от някой си бей, който във времето на еничарлъка владял тая страна. Тия ходят да разглеждат своите мюлкове и искат от сяка мъжка душа по 62 гроша данок; в противен случай грозят да изпъдят гяурите от къщята им. Робовете са се смаяли какво да правят..." Христо Ботев, "Ще ли имат край нашите теглила?" (в. "Знаме", г.1, брой 19 /22 юни 1875 г.).
Като почнаха да "подхвърлят", че ще се "реституират" и "вакъфите", включително и поземлените имоти, т.е., че от българската държава ще си изисква да "връща" феодалната поземлена собственост, която по правило не се придобива чрез гражданско-правни способи, а е стандартно, "по-служебно владение" - имот, владян като "служба", предоставен от държавата, невинно подхвърлих - "да, заедно със земята - и раята!"
Близо пет века продължава епохата на систематично онеправдаване и потисничество над християните. В Османската империя приемането на исляма от един неверник водело до получаване на пълноправие с правоверните. Така гяурите били мотивирани да приемат господарската религия. Потурчването се е вършело "с мярка" - "ами ако вземат всички гяури да се обърнат в ислямска вяра, кой ще работи?"
Балканската "реконкиста"
Векове наред - от седми до седемнадесети, Ислямът прониква и завладява Европа, по правило от юг на север, по всички възможни маршрути, като основните сред тях са по трите южноевропейски полуострова - Иберийския, Апенинския и Балканския. Има интересна географска и историческа "симетрия" и в техните политически съдбини. След Завоеванията - арабски и турско-мюсюлмански, векове наред, Ислямът се оттегля (бива изтласкван от Европа. На Иберийския полуостров процесът удачно е наименован "реконкиста", т.е. "отвоюване". Продължава около седемстотин години и завършва с превземането на Гренада след продължителна обсада, на 2 януари 1492 г. И днес, Втори януари е испанският "Трети март". Освобождението на България през 1878 г. е част от процеса на възстановяване на балканските държави през ХІХ век. Санстефанският мирен договор има не само българско, а и общобалканско значение: чрез договора три балкански държави - Румъния, Сърбия и Черна гора, узаконяват своята независимост. В чл.2 от договора е записано: "Високата порта окончателно признава независимостта на княжество Черна гора". Според чл.3: "Сърбия се признава за независима". Чл.5 от Договора гласи: "Високата порта признава независимостта на Румъния..." Преди войната трите балкански държави имат някакъв статут на "полунезависимост" или "почти независимост", предоставен им от преходни международни договори с Отоманската империя.
На Балканите България е предпоследната държава, която се освобождава от Османска власт - по-късно това прави само Албания, която получава независимост през 1912 г. Санстефанският мирен договор трудно може да бъде осмислен, ако не се съпостави с поредица предхождащи го международни договори и преди всичко с Одринския (за Русия "Адрианополския") мирен договор между Русия и Турция от 2 септември 1829 г. Той предоставя автономия на Гърция, на Сърбия и на двете Дунавски княжества - Влашко и Молдова, под османски сюзеренитет и при руска закрила.
В този "общо-южно-европейски процес" битките при Плевен и Шипка са продължение на битката при Гренада и Виена. В теоритичен план това е процес на утвърждаване в Европа на "националния принцип" на държавно изграждане. Затова Санстефанският мирен договор е еднотипeн и с обявяването на независимостта на Съединените щати на 4 юли 1776 г., с Франкфуртския мирен договор от 10 май 1871 г., с който се слага край на Френско-пруската война - последната от войните за обединение на Германия през Х!Х век. Парижкият договор от 1856 г. и Лондонският договор от 1871 г., Франция, Великобритания, Австрия, Пиемонт, (по-късно вече - Италия), Прусия и Русия заедно гарантират "териториалната цялост и независимост" на Османската империя. Западът се притеснява за целостта на Османската империя, виж въпросът за българите не е толкова важен...
Руско-турската война се води по време, когато свири т.нар. "Европейски концерт", т.е., за да бъде валиден един следвоенен договор, той трябва да е признат от големите европейски държави. В преговорите между Русия и Англия изплува базисно различие - според Русия подлежат на общо утвърждаване от Западните държави клаузите, които засягат западните държави. Британската позиция е, че Западът има право да утвърждава/отхвърля всички клаузи. Англия успява да наложи цялостно преразглеждане на договора. Това е българската драма.
Принизявайки 3 март и самото Освобождение на България, снобеещите "не съвсем български историци", ерозират значението на извоюваните независимости от Гърция, Сърбия, Влашко, Молдова и Черна гора.
"Турското робство"... Значението на идиомите не е изградено от значението на съставящите го думи и всяка промяна на някоя от думите променя значението на идиома. Ефектна глупост е да кажеш, че Руско-турската освободителна война е "война между две империи", в която българите са някакви исторически сеирджии.
Днешният български и вносен "анти-санстефанизъм" има дълбоки корени. Опира до страха на Запада, че Русия може самостоятелно да уреди "Източния въпрос", в това число и "Българския въпрос", Той е историко-политическата база и на съвременния "АНТИ-САН-СТЕФАНИЗЪМ". Звучи познато, с оглед едни последни развития, малко по на юг.
2016: Нова война срещу българската независимост
В телеграмата на руския цар Александър Втори до руските войски, разположени по бреговете на Мраморно море, на няколко километра от Цариград, се казва: "Вие освободихте християните от мюсюлманско иго".
Тезата за "присъствието" се утвърждава не от някаква неосведоменост. Тя обслужва доктрината на неоосманизма и предшестващите я пантюркистки и панислямистки доктрини.
Без Априлското въстание и Руско-турската освободителна война бе напълно възможно България да пропусне отворилия се "исторически прозорец" към независимост. Свободата можеше да се отложи с десетилетия или дори, след някакви "реформи", България да пропусне историческия си шанс за национално самоосъществяване. В по-добрия случай при подобно развитие днес България щеше да бъде нещо като "Кюрдистан на Балканите" - вечно борещ се народ, срещу могъщ противник, в условията на десетилетни кръвопролития.
Изобщо, мразят го този Трети март и това си е. И България - някак, покрай него.
Източник: вестник ДУМА
