Вестникът ! - Велислава Дърева

 

 

 

 

Ние, децата на думите

 

         Драги читателю,
Това е седем хиляди седемдесет и седмият брой на вестник ДУМА, денят е 4 април. Преди 25 години на този ден се роди ДУМА. Животът на един вестник се измерва не само в години. Други са мерките.
За някои те са пари, кариера, власт, интрига, клюка, клевета, сензация, поза, подлост, измама, лакейство, слугинаж, безкултурие, безпросветност, безпаметност, мерзост, продажност, мръснословие. И наричат "свобода на словото" този "каймак от храчки, сметана от помия" (Стоян Михайловски).
Времето на ДУМА се измерва със 7077 изгарящи битки. С дързост, кураж, постоянство, почтеност, честност, достойнство, искреност, истина, морал, неподкупност, неподчинение, храброст, вдъхновение, памет, прозрение, познание, идея, идеал (ах, каква странна, необичайна дума - идеал!). Това е тя, Свободата на Словото. Другото име на ДУМА. Защото ДУМА се роди в едно подло, бездарно, безродно време, и отвоюва, и създаде, и е територията на Свободното Слово.
Зад ДУМА няма медийни магнати и императори, банки, тлъсти олигарси, потайни задкулисия, нито дъжд от милиони, чужди фондации, хранени НПО-та, експерти, тинк-танкове и прочее блюстители на чуждия интерес, титулуван ценност.
ДУМА има три неща: Позиция, Журналисти и Читатели. 
За 25 години ДУМА преживя всичко:       
Цветя и павета. Възторг и ненавист. Бесни агитки - сини и червени. Остръвнен остракизъм - ляв и десен. Неистова любов и хистеричава омраза. Омраза от чужди и от свои. Безразличие - никога. Никой не води война от безразличие. Опитваха се (страстно!) да купят ДУМА, да я подкупят, да я присвоят, да я подменят, да я опитомят, да я унижат професионално, да я унищожат политически, да я съсипят финансово, да я превърнат в заложник, в параван, в инструмент на нечестиви интереси, перфидни предателства, политически интриги, подмолни сделки, в изтривалка, в послушно добиче на властови лукавства, коварства и мерзости.
И така - 25 години.
Защо?
Защото ДУМА се роди от стихията на времето, за да отрече два "възгледа".
Първият: вестникът е стока, читателят - купувач, журналистът - сутеньор на властта, интереса и парите. "Аз не правя вестник, за да се чете, а за да се продава. На мен не ми трябват журналисти, които знаят, помнят и могат", каза флагманът на този "възглед". И се наплодиха: вместо вестници - изпълнители на мръсни и мокри поръчки, и вместо журналисти - куртизанки, метреси и дръжки на микрофони, удостоени с унизителната "чест" да се повъргалят в богатските чаршафи, готови да откликнат трепетно и всеотдайно на всеки каприз и прищявка. И се обкичиха със званието "независими" и "надпартийни" (олигархията си е надпартийна отвсякъде), и блъвнаха една Ниагара от доноси, сплетни и помия, от завист, злост и подлост. Включително - срещу ДУМА. Особено срещу ДУМА.
Вторият: вестникът е партиен орган, бюлетин, стенлист, набичкан до пръсване с лозунги, заклинания, речи, отчети и доклади; журналистът е рекламен агент, адвокат, агитпроп, селкор, пиар, сервитьор, не прекослови партийните чиновници, душеприказчици, барбарони, мобифони, кланове и групировки. А читателят? Търчи в тъмни зори с изменено лице към будката - да не изтърве любимия си орган...
(Скоба. Има един хибриден "възглед": вестникът да е шарен и дебел 70-80 страници, с гигантски вресливи заглавия, и някъде там, помежду гмеж от цицони, силикони и сластни клюкевинки, сред ах! и ох!, след като е преровил коша с мръсното обществено бельо, читателят - стигнахме до него - като сущи Колумб, открива някой политически текст, пльоснат в локвата, ей тъй, за разкош.)    
Заради любителите на "органа", пък и за тяхно просвещение, за 25 години поне 25 пъти препечатвахме в ДУМА едно писмо на Фридрих Енгелс до Август Бебел:         
"Драги Август!
За вас е безусловно необходимо да имате в партията печат, който да не се намира в пряка зависимост от ръководството и дори от партийния конгрес, т.е. такъв печат, който би могъл в пределите на програмата и приетата тактика без всякакво стеснение да се обяви против едни или други стъпки, предприети от партията, и без да преминава границите на партийната етика, да подложи на свободна критика дори програмата и тактиката. Вие като ръководство трябва да поощрявате и дори да създавате такъв печат, тогава ще имате по-голямо морално влияние върху него, отколкото ако възникне против волята ви... без ваше съгласие и против вас" (19 ноември 1892 г.).
Някои тъй и не разумяха, че ДУМА е вестник на лявата идея, че ляво не означава партийно, че лявата идея е по-голяма и от най-голямата лява партия. Не разбраха, че тогава, преди 25 години, се роди левият вестник. Вестникът! И сложи началото на модерния (не модния!) български печат, на съвременната българска публицистика; вестникът, който е обществен фактор и политически субект, който произвежда политика, докато политиците произвеждат празни думи, който е истинският, постоянно действащият парламент на обществото. И името на този вестник е ДУМА.
И двата "възгледа" (хибридният също) нямат нищо общо с ДУМА. Те са еднакво несъстоятелни - професионално и граждански, еднакво зависими от лични интереси и еднакво войнствени. ДУМА им пречи и ги опровергава всеки ден.
Затова чуждите нарекоха ДУМА "Чума", "хартиен труп", "лепкава комунистическа агресия", "органа на Продев", а напоследък - "свърталище на рубладжии", "путинистки вертеп", "сборище на русофилици". 
"Свои" обявиха ДУМА за "антипартиен вестник", "цирей върху гърба на партията", "център на най-яростните противници на БСП", "дисидентска камбана", "вредна трибуна", която "трябва да бъде озаптена", и - "ако Продев не се вразуми, ще си отиде без време"...
Отиде си. Без време. 
"Отивам си от вестника точно толкова беден, колкото бях при идването си в него. Перото ми бе, е и ще остане ляво. Сега мога да заявя откровено, че не съм нито комунист, нито социалист, нито социалдемократ. Аз съм просто ремсист. Един от онези. Това обяснява цялото ми поведение".
Чуждите го наричаха "интелектуално нищожество", "Кириак Стефчо", "соцсноб", "кокетирал със съпротивителност", "написал няколко пършиви книжки", "живковски манекен", "самовлюбен и деградирал Нарцис", "себичен и арогантен", с "кастилско високомерие" и "маниакално самочувствие", "журналист, който иска да мине за писател, от него не се помни нищо, той е празен", "собствен свят той няма", "цял живот е обслужвал една идеология с ремсистко-идиотски плам".
"Свои" го нарекоха "плъх, който се мисли за капитан", "вътрешнопартиен Татарчев", "прероден Берия", "смятащ се за национален оракул и партиен Христос", "отдал ДУМА на Антихриста в разгромната битка срещу БСП", "чирак, упражняващ се в политически есеизъм", "човек, който няма сили, мъжество, характер и желание за собствена позиция", който "с дребнава отмъстителност години бе експлоатирал партийния вестник, за да си вае фалшивия образ на някакъв патриарх", и  - величавата мерзост - "Той не е журналист. Никога не е бил. Публицистиката е само привидност на бутафорното боравене със слога... едно перо, подгизнало от егоизъм, което той размаха и очевидно ще размахва още по-ожесточено срещу партията, чийто галеник е бил в продължение на десетилетия. Продев е доносничил и предавал на ДС дисиденти, за да седне на закуската при Митеран и оттам да скочи в политиката след Десети"...
Призля ли ви?
Прочетохте това за една минута. Представете си тази смрад години, години, години... И ще останете без дъх. Всички тези цитати си имат автори - живи, здрави, безпаметни и безсрамни. Не им казвам имената. Не от милост или поради наивна заблуда, че ще се покаят за своя позор и съвестта ще ги гризне като мишле. Тяхната съвест е чиста, неупотребявана. Просто не искам да замърсявам текста.
Чуждите са ясни. За тях самото съществуване на ДУМА, на БСП, на всяка надежда и опора за унизените и оскърбените, на изтерзания български народ, на българската държава (все още), на всяка лява мисъл (позор!), на лявата идея по принцип (ужас!), е обида, трагедия, недопустимо издевателство, адска инквизиция над тяхната деликатна, псевдодемократична, високоплатена душевност.
За "своите" нямах отговор. Докато не се сетих за думите на моя мъдър баща: "Ако се чудиш защо някой те мрази, спомни си какво добро си му направил". Шокиращо, но вярно. ДУМА спаси БСП, пренесе я като албатрос, като небесен лоцман през бурите, през грохота на страховития щорм - кален и гноен, опази я. А спасените за благодарност рекоха заканително "ако Продев не се вразуми, ще си отиде без време"... А после горко плакаха над неговия саркофаг...
Представете си и днешната злост, завист и непрогледна омраза, която се лее върху всяка дума на ДУМА, върху журналистите на ДУМА, върху тези безстрашни воини на Свободното Слово.
За които журналистиката не е слава и пари, нито приятно и престижно дефиле между жълтото паве и парламентарния килим, нито блажено пребиваване в нечие джакузи, в някоя олигархична хасиенда, а мисия, лична отговорност и обреченост. За които лявата идея не е поза, не е театър, не е празна тирада за пред простолюдието, а смисъл, кредо и същност. За които вестникът не е стока, читателят не е купувач.
Които не търпят цензура, не могат да лъжат, да лицемерят, да се преструват, да се харесват, да се извъртат, превъртат и премятат. Които "безразсъдно" пишат каквото мислят и както го мислят. Които имат гражданско сърце. Които притежават най-благородната, най-възхитителната дарба, най-невероятния талант - талантът на бъдеш свободен. И за награда получават презрението на великолепните и сияйните; и мърморещите претенции на партийните кафенета - от "По-остро, по-яко!" до "И к`во като сте го написали!"; и - една добра дума от някой непознат, чистосърдечен Читател.
Това сме ние. Децата на думите. Журналистите на ДУМА.
И понеже започнах с идеята, ще завърша с нея:
"Готов съм да се пържа във всички видове адове и във всички техни кръгове за своята идея и за своята мечта. За нищо друго" - Стефан Продев.

 

 

Източник: вестник  ДУМА,  4 април 2015 г.

 

 

 

 

 

Вестникът се прави със сърце - Велиана Христова

 

 

 

25 години ДУМА

 

Преди 1989 г. журналистите, които са работили последователно 10 години във всекидневник, имаха правото на ранно пенсиониране. Приемаше се, че трудът във всекидневния вестник е мелачка и който е живял в нея дълго, е достатъчно луд и има право да се оттегли по-рано на заслужен отдих. Чудя се колко пъти луда трябва да съм, за да съм единственият журналист, работещ в щата на всекидневник като ДУМА от първия му ден до днес. 25 години не просто във всекидневник, а във вестник, сам по себе си луд, вихрен и немирен. ДУМА бе зачената и се роди не така, както се раждат обикновените вестници, не като стока, не като "бизнес проект". Тя се роди като идея - лявата идея; като борец за тази идея и в едно настръхнало и оплетено в злоба и бездуховност общество успя да запази чиста идеята четвърт век.
Не помня в онази 1990 г. да сме усетили нещо необичайно или патетично в оживялата символика на Ботевата "Дума...", понеже Стефан Продев се бе наредил сред върховете в българската публицистика много преди да стане главен редактор на вестника на БСП. Необичайното бе в сърцатата атмосфера, в която той потопи целия си журналистически екип. Творческата свобода, която даде на своите журналисти, бе не поза или - пази Боже - начин да се хареса, а израз на вроденото му чувство за уважение към хората, с които работи. След много време, когато Продев вече го нямаше, заместникът му от онези първи години Валери Найденов си позволи веднъж да каже, че журналистите от екипа до неговата поява не знаели как се прави вестник и докато спали, той - Найденов, им направил ДУМА. Грозна проява на болна себичност. И спрямо журналисти с отдавна признат професионализъм, и най-вече спрямо самия Продев, който в професията вярваше на всеки от нас като на себе си. И тъкмо тази вяра на големия човек се връщаше с естествения порив да не я предадеш дори на йота с това, което правиш. Вероятно това е една от тайните на онази спойка, на онова задружие от съмишленици, които Стефан Продев ненатрапчиво изгради около себе си и които всички и сега наричаме думаджии. Колеги като Найденов не се вписаха в него. Не всеки, работил с Продев, можа да стане думаджия, но всеки думаджия носи в себе си частица от неговата вътрешна свобода. Защото свободата е състояние на духа. Тя роди ДУМА. И я преведе успешно през тръните на всичките тези години. 
Вестникът винаги е бил нападан ожесточено от противниците на лявото, както никой друг вестник не е бил нападан, именно защото е обединител на лявото, даващ всекидневно лявата позиция за фактите и явленията, лявото осмисляне на живота. От битки ДУМА не се е бояла и не се бои. Но наранявана тя винаги е била от свои - когато водещи фигури в БСП, за разлика от обикновените социалисти, не са я разбирали, притискали са я финансово и са я нападали, дори без да я четат... Някои са искали да я видят в тесните рамки на своето лично партийно виждане. А силата на социалистическата идея е именно в нейното пълнокръвие, в разгърнатото ветрило на нейните хиляди радетели, които са частица от едно голямо общо дело. Когато ДУМА посочва крива стъпка и у БСП, това не бива да поражда у никого докачливост, защото безкритичността е смърт, безсилието на евнуха не създава живот. Една телевизионерка попита завчера какво му е лошото ДУМА да е предназначена за партийна аудитория, да има партийна тематика. Е, някои винаги са искали ДУМА да се затвори в тесните рамки на партиен лист. Което би я убило в корен, защото убива смисъла й. Въпросът "Каква ДУМА?" е обратната страна на другия - "Каква БСП?" - отворена към обществото и влиятелна, или свита в собствения си сос. В това е силата - не само партийците, а обществото вярва на ДУМА. Доверието ражда доверие. Съчетано, разбира се, с отговорност. Особено в журналистиката. Знаем го от Продев.    
Всички вестници имат читатели - ДУМА има приятели. Има клубове на приятелите й в цялата страна; има хора, които живеят чрез вестника. Всеки ден. И набират телефоните ни, за да поговорят за онова, което е наболяло в душите им. Читателите са нашият ориентир. Затова с всичките си несъвършенства този вестник се прави от съмишленици и се прави със сърце. Ако то спре да тупти, ако Духът залинее, никакви байпаси не могат да спасят и левия вестник, и самата БСП, и тяхното влияние в обществото. Когато за последен път видях Продев - отидохме при него в с. Енчевци с Велислава Дърева и Светлана Михова точно преди болестта да го нападне, той се вълнуваше пак от това - да пази ДУМА мисията си. В планината, седнали в тревата на величавото плато Тъпана (има негово есе за този спътник на бурите), го слушахме да прави равносметка на живота си и на предателствата, които го бяха отделили от най-свидната му рожба - ДУМА. Но как искаше да я опази такава, каквато я бе възпитал! Тогава разбрах колко съкровение има в отдавна написаното от него: "Моя милост не се е венчала за ДУМА, но това, което вестникът направи през годините, няма да го отстъпи на никого". 
Сега ДУМА преживява поредното затруднение, не по своя вина, предстои пореден нов етап в живота й. Всеки срив неминуемо отнема нещо от вестника, но той винаги се съвзема и продължава напред. Не заради гениалност, а заради хъс. Затова хиляди социалисти и изобщо мислещи хора се вълнуват от съдбата на ДУМА. И вярват, че тя и занапред ще противостои твърдо на едномерния десен диктат и на агресивния евроатлантизъм. Ще служи вярно на идеята за една достойна България без бедност - не като партиен лист или "партиен орган", а като пълнокръвно национално издание, живо и... немирно.

 

 

 

 

 

Неюбилейно за юбилея - Тодор Коруев

 

 

 

25 години ДУМА

 

Юбилейното настроение на ДУМА е оправдано. Четвърт век не са малко за вестник. Вярно, младенческа възраст, но този мой и ваш любим вестник имаше славни предходници като "Работник", "Работнически вестник" и "Работническо дело", към които "Дума" добави новаторство в предлагане на информацията и дисидентски дух. И ако това не се разбира на "Позитано" 20, то означава, че днешната БСП не се смята за приемница на БРСДП, БРП (к) и БКП, което най-малкото е смущаващо. Щото да се наричаш столетница за фасон е едно, а друго е да си наясно с наследството си и да не оставяш никакви съмнения у своите членове, поддръжници и симпатизанти - в отношението към миналото, което определя и поведението ти днес.
ДУМА оцеля и това се дължи най-вече на читателите й. Да припомням ли, че червеният вестник бе конфискуван, съден, спиран многократно, оставям настрана медийната война срещу него (Дума-Чума), въпреки това е жив. Не питам за покойните му събратя "Демокрация", "Свободен народ", "Подкрепа", "Народно земеделско знаме", "Факс", "Преди и сега", "21 век", "Про и анти", "Права и свободи","Отечествен вестник"...  Къде ги?  Може би защото ДУМА е стожер на истината, вестник на народа. Такъв го искаше Стефан Продев, такъв се опитвахме да го правим...
Стана така, че и аз дълго бях част от ДУМА, дори Велислава Дърева ме короняса като "непоправим думаджия", с което мога само да се гордея. Но сега напук на годишнината, ще припомня неща, които може да не са подходящи за юбилейния възторг, но от които има кой да си извлече поука.
  ...
  Жан Виденов недолюбваше вестника, беше заявил официално: "Дума" не е моят вестник" и превърна тази фраза в парола. На Шефа (така наричахме Продев) не му беше приятно това и се опита да направи нещо да изгладим отношенията си с председателя на партията. Пък и не му се искаше тогава да води война, до която по-късно се стигна, когато излезе писмото на 19-те (един пример как разни идейни перца и крилца се обединиха). Но и не допускаше намеса в политиката на вестника. Има и предисловие - Красимир Николов, началникът на канцеларията на Жан Виденов, повика Стефан Продев и Коста Андреев. Шефа ми рече да ида с него. И предвидливо ме е взел, защото станах свидетел как чиновникът извади няколко вестника на ДУМА и "Земя", изподраскани с флумастер и попита двамата главни: "Какво е това?". Искаше да покаже с какво не е съгласен премиерът Виденов от написаното във вестниците им и да ги сплаши. Но тия стари вълци не са от плашливите, рекоха му: "Такова нещо не си позволяваха и в отдел "Печат" на ЦК на БКП." И тропнаха вратата. Въпреки тази случка и заклинанията на Жан срещу ДУМА, Стефан Продев му предложи да гостува на вестника и да видим кое как може да се оправи в отношенията ни. И Жан обеща да дойде в 12 ч. Чакаме го - Шефа, аз, Петър Бочуков, Пламен Енчев и Бони Немски. Твърдя, че това беше най-добрият ръководен състав на редакцията дотогава, работехме в екип, както сега обичат да казват. Преди това в редколегията имаше по-мастити журналисти като Валери Найденов и Димитър Шумналиев и те оставиха имената си в летописа на вестника, но и двамата измамиха Продев, защото зад гърба му тайно направиха други вестници - единият "24 часа", другият "Факс", и го зарязаха.
И така, ние чакахме Жан, вместо него пристигна Краси Райдовски, огледа къде и как ще посрещнем премиера, а бяхме се подготвили - купихме уиски и куру-емиш, безалкохолно и още някои други мезелъци като за висок гост. То не бе чакане като чакане, в 16 ч., тогава е планьорката, не я направихме при Продев, а на друго място. Към 17 ч. предложих да отворим уискито; "оня" май няма да дойде. В 18 ч. Жан звъни: "Тръгвам." А Стефан Продев му отговари: "Ние досега те чакахме и не те дочакахме, сега ще правим броя." Но крушката си има опашка. Всичко това се случи, след като Стефан Продев направи откритието за "червените бабички и червените мобифони" и разобличи "приятелския кръг" "Орион", който посегна и към ДУМА. "Орион" ни набута Михаил Данов за изпълнителен директор, по-късно имахме и други парашутисти за управители - Табуратката (никой не му помни името) и Илияна Захариева. Правеха се на необходими, а само ни пречеха да правим вестника. 
...
Стефан Продев се връща от заседание на Бюрото на Висшия съвет на БСП. Няма настроение. Обсъждали са финансовото положение на вестника. Пак не са решили нищо. Вярваше само на Кольо Добрев, той търсеше пари за вестника, звънеше и на мен от време на време и ме пращаше при някой наш по-зенгин симпатизант да помогне с някой лев. Кольо ми казваше: "Трябва да пазим бай Стефан, той е капитал на партията. Не е негова работа да търси пари, а наша." А гневът на Продев сега имаше конкретен адрес: "Там се говореше за ДУМА, а Георги Пирински, наметнал палтото си, дреме, аз чакам да каже две дума в наша поддръжка. А бях тръгнал президент да го правя!"
...
Когато Димитър Иванов купи ДУМА, Стефан Продев си отиде вкъщи, и написа тъжното си есе "Смененият вестник" в "Сега": "Бедната ДУМА. купиха я, за да я променят." Сетне се разболя лошо. Отчужди се и от нас, ние пък се "уплашихме за хляба си и станахме играчка в чужди ръце", създателят на "Дума" се чувстваше  предаден.  От "Позитано" бързо забравиха човека, който даде мило и драго да спаси партията. А новият собственик закри ДУМА, след като бе написал книга "Левият вестник" и започна да издава "Република", която умря скоропостижно. Захвана се с вестник "Земя". Стефан Продев си отиде огорчен от тоя свят... Сетиха се за него, след като вече го нямаше, и му дадоха посмъртно наградата "Черноризец Храбър".
...
Петър Манджуков възкреси ДУМА и започна да се разпорежда във вестника като в оръжейница. Разгони свестните - Пламен Енчев, Бони Немски... Вместо професионализъм във вестника господстваше самодейност. Манджуков сменяше главните редактори като носни кърпички, един издържа два дни, а друг - 45. По-дълго ръководи вестника Венци Тунев, но верен на нрава си собственикът и него смени, докара старата кримка Евгений Станчев. Той пък доведе "внучето си" - Александър Перпелиев, който остана в историята на вестника като посмешище. Бяха пропъдени и хора, които бяха лицето на ДУМА години наред. Докато Манджуков продаде вестника, както сега продава ЦСКА.
...
От времето на издателя Николай Малинов има какво да остане - вестникът стана по-интересен, по-смислен, по-аналитичен и пиша това не защото Ивелин Николов (после уволнен, но не заради мен) ме извика като колумнист. Върна се нещичко от духа на Продев. Макар че и сега вестникът не се е преборил с дългите статии. Но и до ден днешен аз, заклетият думаджия, не мога да си обясня защо Юрий Борисов е все изпълняващ длъжността главен редактор. Знае се, и.д. е нормално да си за месец-два, а най-много за шест, а Юрий го държат на тоя пангар с години. Сергей Станишев бил казвал, че е неуправляем. Та се питам, сега, когато вестникът става изцяло партиен, пак ли ще се търсят управляеми журналисти, вместо мислещи със собствените си глави и можещи.

И накрая да напомня мисъл от класиката, която Стефан Продев обожаваше: "Свободата на печата е майка на всички свободи".

 

 

 

 

 

Честит рожден ден на вестник ДУМА !

 

 

 

Думи на Стефан Продев:

В днешното море от вестници нашият, червеният, е едно изключение. Той има своя орис не защото иска да бъде различен, а защото не може да бъде друг. Върху словото му тежи огромна отговорност. И един ангажимент, без който е немислим. Някои пишат, без да се срамуват от себе си и от обществото. В “Дума” това е невъзможно. Нито парите, нито тиражът, нито суетата са в състояние да го променят. Може би за улицата е скучен, но не и лекомислен. Тук са и драмата, и успехът на “Дума”. Той е вестникът на позицията, а не на дъвката...

“Дума” е и ще бъде вестник с характер. Един от ония вестници, които хиляди хора ще купуват заедно с хляба. Иначе не може да бъде, защото “Дума” не е просто лист за четене, а знак. Едно начало, което повлия на всички, дори и на онези, които не ни приемат. Нашият вестник пръв показа силата на информацията. И пръв превърна полемиката в национална съдба. Това му определя точно място в българската периодика. В този смисъл “Дума” е дялан камък.

“Дума” не крие, че е ляв вестник. Това не бива да смущава никого. Но в същото време “Дума” е вестник на народа. Глас за цялата нация. За всички, които мислят за България. Нейната война за истината е нещо много по-всеобхватно от войната на тесния интерес. И ако тя защитава социалистическата идея, то не е, защото е партийна, защото е обществено отговорна. Българската демокрация е немислима без присъствието на лявата идея. Ето защо “Дума” не губи нищо, когато я защитава. И служи на обществото така полезно, както малцина му служат.

Яздих дълго дракона, докато накрая слязох на земята. Не чакам нито отплата, нито уважение. Ние, журналистите, сме хора без радост. Помнят ни, докато ни употребяват. Не случайно Балзак е казал, че “редакциите са вертепи на мисълта”. Редакцията на “Дума” не го опроверга, но може да го допълни. Понякога вертепът е барикада... Уверен съм, че няма по-щастливо изчадие от един журналист, срещнал хора, които го помнят. Онзи ден ме спря непознат господин, подари ми кокиче и каза: “Не съм социалист, но съм ваш фен.” Почувствах се като футболист от националния отбор. Комплимента дължа на “Дума”.

 

Капитанът - Светлана Михова

 

 

 

Детето се ражда и му дават име. С него тръгва през живота, за да остави своята диря - светла или мрачна. След името върви фамилията, за да помни род, корен и минало. За да черпи оттам сили.

Преди 25 години се роди вестник. Първият вестител на свободното и честно слово в младата българска демокрация. Нарекоха го ДУМА. За разлика от другите, пръкнали се по това време, той си имаше и фамилия - ПРОДЕВАТА ДУМА. Тя наследи здравия и жилав ген на създателя си. Колко от вестниците, които се нароиха тогава, оцеляха? Колцина си спомнят за тях?

Затова в рождения ден на вестника не можем да не споменем Стефан Продев, неговия талант да печели съмишленици и да ги слепва в екип. Той никога не поучаваше, не назидаваше. На домочадието в редакцията внушаваше - имай съвест, бъди почтен, не изневерявай на истината. Без това журналистиката се превръща в развратница, а защитата на лявата идея - в долнопробен социален флирт. Веднъж по повод на проявена от колега слабост каза уж между другото: "В днешно време да не си подлец, вече е подвиг".

Още в ранното си детство ДУМА имаше едно преимущество пред останалите вестници - свобода на личното мнение, на духа. Продев ни бе научил без страх да се противопоставяме и да спорим с всеки опонент, независимо от поста му. Преди това обаче трябваше добре да сме подготвили аргументите си. Докато в другите редакции, обладани от духа на "новото време" на "строгите пазарни принципи" и техния етикет, цареше безпрекословно подчинение на началството и на новите партийни централи, в ПРОДЕВАТА ДУМА имаше полемика, в която се раждаше вярната теза и личната творческа свобода.

Един пример. Колега от международния отдел бе в командировка в Испания за Световното изложение в Севиля през 1992 г. Там взе интервю от Симеон Сакскобургготски. Забележете - годината е само 1992-ра. И никой не се смущаваше от факта, че не другаде, а в левия вестник ще се появи интервю с царя, и то на цели две огромни страници - вестникът тогава излизаше на голям формат А-3. Спорът между автора и Продев възникна за обръщението в текста. Колегата настояваше да остане "Ваше Величество", както се бе обръщал към Симеон по време на разговора. Продев му обясняваше, че от уважение той може да го е наричал така, но във вестника това ще звучи нелепо. Спорът продължи 20-ина минути. Накрая журналистът рече: "Добре, шефе, в крайна сметка вие сте главен редактор и както кажете..." "Ако само това целях, нямаше да си губя времето и да споря с теб. Аз искам да те убедя", отвърна кротко Продев и излезе от стаята. Той дори не го бе извикал в кабинета си, а бе дошъл на крак в отдела. Да привиква някого, да повишава тон, да мъмри не бе в неговия стил.

Подобен разговор с началството в друга редакция бе немислим. Колегите от горните етажи на Полиграфическия комбинат, от редакциите на "модерните демократични" вестници ни завиждаха. Така е досега. Затова през всичките тези години, колкото и да извиваха ръцете на ДУМА - било с мизерните заплати, било с ледените хватки на разпространението или с коварните удари от свои, тя оцеляваше и оцелява. Разни важни политически фактори може да се правят, че не чуват словото й, но то ги стряска, дразни, а често - и плаши. Защото създателят от първия ден й бе вдъхнал куража и самочувствието да не се страхува и да не мълчи, когато под расото на властта се подават копита.

И още нещо, което избива от Продевия ген: ДУМА никога не стана като събратята си обикновена стока на вестникарския пазар. Тя не се произвежда. Тя се отглежда - ден след ден, брой след брой. Със задължителното съзнание, че словото е идея, морал, позиция. Че е натоварено с мисията да носи култура и знание, а не клюка и пошлост. Че журналистите не са дръжки от микрофони, скупчени пред говорящите глави на важни персони, а будители на гражданската съвест.

Продевата работоспособност и самодисциплина задължаваше всички край него. Но никой нямаше твърдостта на неговия нрав. В този смисъл той бе самотник - участта на всеки силен характер. Така си и тръгна - сам след пленума на БСП на 27 юни 1999 г., когато си подаде оставката, разочарован и огорчен от поредното спиране на вестника. Партията, която до голяма степен дължеше оцеляването си на НЕГОВАТА ДУМА, вироглаво и безразсъдно се раздели с големия български писател, публицист, трибун и вестникар до мозъка на гостите си. Като че ли тъкмо този момент от живота си Продев бе описал в разказа си "Капитанът": "Постепенно на масата му започнаха да сядат все по-малко хора, сякаш някой го бе оградил с тебеширен кръг, и все по-често пиеше виното си сам... Животът му се срути изведнъж, като свлачище. Сякаш подземна вода го подрони и отнесе всичко по дяволите".

Днес в каюткомпанията на ДУМА отдавна го няма първият й капитан. След него се изредиха мнозина - успешни и не особено. Малцина останаха от неговия първи екипаж. Но Продевата закалка държи независимо от насрещните течения на лицемерие, страх и разяждаща посредственост.

 

 

Няколко думи за ДУМА - Николай Коев

 

 

 

25 години от появата

През четвъртия ден на април точно преди 25 години на българския вестникарски пазар се появи вестник ДУМА. В големия формат, с големи надежди и амбиции, и натоварен с голямата отговорност за разпространяването на истината и отстояването на лявото в истински сложно време. Започна силно, със силен екип и предводител като Стефан Продев, който с титаничен талант и интелект поведе изданието в истинска битка за възвръщането на БСП към достойното й място в обществото, за по-голяма справедливост в настъпващото несправедливо време.
В този труден път ДУМА не бе сама. Имаше здравите корени и традиции на огнената лява журналистика от близкото и по-далечното минало. Имаше и вярата на много българи и истински патриоти, че независимо от неистовите опити на приспособленци, боядисани в синьо ренегати и набързо покръстили се демократи, борбата за социална правда и хуманизъм си струва усилията.
Изданието бе хулено и притискано, журналистите му бяха плюти и ритани в буквалния смисъл на думата при уличните изяви на новородените демократи и реститутки. БСП и левите хора в България бяха пращани в Сибир и къде ли не. Вестникът бе този, който не даде на отчаянието да ги превземе, който издърпа партията напред и стана брод за нейното преминаване към ново доверие от страна на хората в страната и до изборна победа. Пак ДУМА бе коректив на криви стъпки в самата БСП - но винаги добронамерен, като верен приятел, който единствен ти казва истината и ти протяга ръка да живееш с истината.      
В годините и ДУМА не остана пощадена от политическата турбулентност и всички съпътстващи медиите неблагополучия. Тя имаше шанса обаче в най-силните си години да се конкурира със своя антипод "Демокрация" и да се бори със своето оръжие - думите, за идеали, които действащата вече матрица на либералдемокрацията повсеместно унищожаваше в държавите от разпадналата се социалистическа общност. И успя в тази битка, не защото бе обилно финансирана от свои меценати - напротив, а поради обективността и честния прочит на тревогата на деня. Тя бе безпартийният партиен вестник, левият глас на България, не щадеше опонентите си, но бе непримирима към греховете и на своите. Не се навеждаше пред никого и запази максимално възможната независимост във време на настъпващата сила на капитала срещу свободното слово. Точно затова бе и е вестникът на доверието и на истинската, на честната дума, на тъй съкровената за хората свобода. Вестникът запази в годините духа на свободното слово, с който я бе орисал нейният създател.
След четвъртвековно съществуване, прекъсвано и от постоянно съпътстващите я във времето финансови неблагополучия, ДУМА отново е пред ново начало. Естествено, възникват много въпроси, които вероятно скоро ще получат отговор. Иска ми се да вярвам, че хората, които очакват всеки ден вестника, няма да бъдат разочаровани. Защото в морето от дезинформация, на вестникарското слагачество пред властниците и пред задокеанските "тартори", на витиевати полуистини и добре маскирани лъжи, ще е тъжно да бъде заглушен един от много малкото гласове на обективността. Пък и нека не забравяме, че именно на страниците на ДУМА имаха и имат трибуна много от най-светлите умове на нацията, които почти отсъстваха от страниците на повечето вестници, да не говорим за изцяло подчинената и обслужваща функция на водещи електронни издания.
Така че иска ми се да вярвам, че и в новия си финансов формат свободният ляв вестник ще го има. И ще дава надежда и кураж на трудовите хора в стенещата в недоимък и разрушена от алчници държава, че един по-добър живот за тях и за техните деца е възможен. Другият, също възможен вариант, е в медиите и в обществото да се настани окончателно едноумието. А от него до пълното ни мизерно обезличаване под удара на матрицата крачката е твърде малка и опасна.
Тогава ще живеем само със спомените за честната ДУМА, която ще бъде големият дефицит в страната на изневерените надежди и съкрушени човешки съдби.
Това е, уважаеми верни читатели на ДУМА, моята малка дума. В отредените ми редове през тази година и половина поне се старая да разкрия моя прочит на това, което се случваше в отечеството и извън него. Вярно, не звуча много бодряшки и оптимистично, но всичко около нас не дава повод за ведрост. Поне се утешавам, че имам възможността да споделя мислите си във вестник без цензура, без робуване на силните на деня, без лак и без грим, а със страдащо, но истинско лице за тревогите на българите.
Не казвам "Сбогом", а "Довиждане". С надежда, че въпреки всичко ДУМА ще я има. Тя го заслужава!

 

 

 

 

 

Отново ще залепим стомната - Ина Михайлова

 

 

25 години ДУМА

 

Беше април, преди осем години. Тъкмо бях напуснала голяма компания, в която работех като пиар, чудех се дали да приема покана за работа в рекламна агенция, когато по телефона неочаквано се обади Александър Перпелиев. По това време беше зам. главен редактор на в. ДУМА. Не бяхме се чували от години, а първите си стъпки в журналистиката направи в моя отдел в първата частна информационна "Агенция Балкан". После разбрах, че обаждането му съвсем не е било случайно. Моя колежка и приятелка - Аида Паникян, също журналист в ДУМА, му казала, че се чудя накъде да поема. А Перпи звънна и каза: "Я не се чуди какво да правиш, идвай в ДУМА." Не го приех сериозно, но след ден-два той пак се обади. Отидох. Въведе ме при главния редактор Евгений Станчев. Разговаряхме кратко, за общи неща. Накрая стана и с неговата си усмивка каза: "Да й пишат договор, от утре започва." И ме назначиха. Без пробни периоди, без изпитателни срокове. Не казвам, че всичко бе решено от една среща. Явно двамата колеги от ДУМА, които познавах отпреди, са си казали думата. Евгений ми гласува Доверие. Първата лампичка "светна". Тези хора тук са различни.
След два дни на ориентация, без каквито и да било задръжки, ми тропнаха "коментарче" за оперативната страница. Ей така, дори не знаеха как пиша. Не пипнаха ред. На другия ден - също. След няколко дни имаше разширен пленум на БСП, предстоеше конгрес. Трябваше да се гласуват важни документи. След планьорката в 16 ч. ме извикаха при главния редактор. "Пишеш коментар за първа, за пленума, за очакванията от него..." Задачата беше ясна. В първия момент повдигнах вежди и се опитах да кажа, че не съм "партиец". "Още по-добре. Трябва с прости думи, с такива, каквито обикновените хора разбират, да кажем какво очакваме, спокойно и ясно", даде напътствията си Евгений. Докато вървях към бюрото, няма да забравя боботещия глас на зам. главния редактор Тошо Коруев зад гърба ми: "И да не ти пука..." Написах. Не промениха и дума.
След два дни ме изпратиха на събитие. На планьорката отново ми заръчаха коментар на първа страница. Кръстих го "На мен ми пука". Да, защото ми пукаше - за хората, за човещината, за доброто, за държавата, за всички нас.
И ми "светнаха" много лампички: за Доверието, за Свободата, за Духа, за това, че трябва да не ти пука кой е "на мушката" на перото ти, когато защитаваш Истината, и да ти пука за какво и за кого пишеш. Винаги ще бъда благодарна за тези думи на Тошо Коруев. Със сигурност не си ги спомня, защото е дал стотици съвети на такива като мен.
Така първите уроци в ДУМА бяха дадени. Научих ги и станаха част от мен. Сигурно в годините оттогава са ме питали десетки пъти защо работя в ДУМА. Защо не съм на друго място - срещу повече пари, срещу повече привилегии и пр. Обяснявах и продължавам да обяснявам това, което разказах току-що. ДУМА не е просто кауза, както казваме всички във вестника. Тя е територия на Доверието, на Свободата и на Духа. Казвам на Духа, защото той е Дух само когато е свободен. Във всеки друг случай е имитация, преструвка и нещо друго.
Всеки ден, когато седна пред компютъра, си казвам, че най-важни в писането и в отношението с читателя са Доверието, Истината и Свободата. Или пишеш това, което мислиш, или просто не го пишеш. ДУМА гарантира това. Тук е немислимо по друг начин. Винаги е било - за мен и за колегите ми.
Обикновено ме гледат с недоверие, когато разказвам всичко това. Преди три-четири години при нас дойде кандидатка за работа. Имах задача да се срещна с нея, да разговарям и да я попитам какво иска. Тя ме погледна и каза: "Две хиляди лева стартова заплата." "Какво очакваш от вестника и от работата си в него?" "Това", тръсна глава момичето. Благодарих й с усмивка. Не е на работа в ДУМА. Надявам се никога да не бъде.
Не, не разбирайте, че работим без пари. Или че не искаме по-високи заплати, поне като на колегите в другите медии. Искаме. Но винаги за нас е било по-важно всичко останало. Затова сме думаджии. Който е минал през тази школа, който се е срещал поне десет пъти с верните си читатели, които са изрязали и съхранили всяка статия с неговия образ, само той може да разбере. И да остане верен.
През всичките тези години в ДУМА срещнах десетки хора. Благодарна съм, че голяма част бяха и са Човеци. Имаше и има, разбира се, актьори и позьори, режисьори и постановчици, трети се вписваха и се вписват идеално в ролята на кукловоди... Благодарна съм на всички, научих много.
Тук е мястото да дам моя отговор на въпроса, който ни задават всеки ден нашите читатели: "Ще я има ли ДУМА?" Ще я има, докато е жив Духът в нас, докато имаме сили и вяра да казваме Истината, докато ни имат Доверие и не поискат да ни отнемат Свободата. Ако всичко това счупят у нас, пак няма да се предадем. Отново ще залепим стомната.