Черен списък - Велислава Дърева

 

Моралното самоубийство и гражданската смърт на "моралната революция"

 1.
 "Помнете лицата и имената на тези, които днес воюват с всички средства срещу нас - политици, журналисти, ректори, държавни служители, марионетките им. Помнете поведението им, помнете ролите им. Помнете всичко! Всеки детайл!
Защото те не са ни равни - те не заслужават коректно отношение и равнопоставеност на мненията... Те са паразити, които трябва да бъдат игнорирани и изолирани от обществения живот точно така, както живият организъм се бори с вируси и зарази за оцеляването си.
Помнете ги! За да не станат част от познатите ви, за да избягвате да правите бизнес с тях... За да не ги избирате за кметове, съветници и депутати... За да не четете статиите и да не гледате предаванията им... да ги накараме да ги е срам от децата им, да се срамуват да влязат в кварталната бакалия...
Помнете!".
Липсва само класическото дадзибао "Няма да ви се размине!" и "Свари го в олио, смачкай кучешката му глава!".
Този патетичен писък е нещо като инструкция към черния списък с враговете народни. Черният списък е публичен донос, който протестърният официоз "NOрешарски" препечата от някакъв анонимен сайт, официализира го и го легитимира. Като възглед, като политика, като същност на "новия морал", прокламиран от великолепните и сияйните.

2.
Какво да кажа пред този срамен факт, освен:
Ave, маккартистчета!
Ave, хунвейбинчета!
Ave, гестаповчета!
Ave, хитлеристчета!
Ave, сталинистчета!
Ave, бериевчета!
Ave, енкаведейчета!
Ave, кадесарчета!
Ave, полпотовчета!
Ave, пиночетчета!
Ave, талибанчета!
Един враг на народа ви приветства!

3.
Аз съм враг на народа в достопочтената компания на Александър Симов, Борислав Цеков, Вени Марковски, Елена Кодинова, Емил Кошлуков, Иван Бакалов, Калина Андролова, Любослава Русева, Мария Пиргова, д-р Николай Михайлов, Петър Волгин, Явор Дачков. Все "комисари на подмяната", "дървояди на демокрацията", "паразити", "вируси" и "зарази", типове с "криминално минало", принадлежащи "към комунистическия репресивен апарат", предводители на злокобното "активно мероприятие" - "да бъдат подменени, изкривени, смазани, съсипани и отстранени не само протестиращите, но и тяхните (пише се "техните" - б.а.) искания и цели, които биха прекъснали току-що започналото окончателно (хем "току-що", хем "окончателно" - б.а.) завземане на държавата от така нареченото задкулисие".
Да бъдеш в черен списък, списан с диктаторски плам, е въпрос на чест. Кой-къде - аз все по черните списъци.
Ето ви списък на народните врагове, съставен от Политбюро (открих го случайно в едни тлъсти папки с протоколи от безкрайни заседания на тема като как да процедират с нас, неформалите).
Цитирам: Желю Желев, Чавдар Кюранов, Петко Симеонов, Светлин Русев, Стефан Продев, Ивайло Трифонов, Нешка Робева, Искра Панова, Копринка Червенкова, Велислава Дърева, Радой Ралин, Николай Василев.
Същите народни врагове са и в списъка на ДС, ведно с д-р Атанас Москов и д-р Петър Дертлиев. И в списъка на забранените за печат, радио и телевизия, ведно с проф. Николай Генчев, Соня Бакиш, Петър Слабаков и още 30-40 души.
Все "предатели", "родоотстъпници", "клеветници", "нихилисти", "демагози", "враждебно-престъпни елементи", "криминално проявени лица", които "трябва да бъдат разобличавани", "срещу които трябва да бъдат предприети най-решителни и строги мерки", "агентурно-оперативни и охранителни мероприятия", както и "процесуално-следствени действия". Всичко е същото - и стилистиката, и реториката, и застрашителната патетика.
Днешните писачи и вдъхновители на черни списъци не бяха вчислени при враговете. Не заслужиха тази чест. Но пък са достойни продължители на тоталитарния дух и душевност.

4.
Враговете са идентифицирани и посочени. За опозоряване и отстрел.    
В този миг всички приказки за "нов морал", всички помпозни словоизлияния за "етиката и естетиката" на тъй прокламираната "морална революция" - всичко това се срути, спихна и спльочка ведно с целия епичен, надменен, навувузелен и напиарчен образ на сияйните и великолепните. В един миг "моралната революция" изгуби своя върховен патос и главно - своята ръководна легенда, своя основополагащ, кардинален мит. Митът за морала.
Иветката тутакси приветства и публичния донос, и доносника. Слатински отсъди, че подредените за отстрел народни врагове сами са си виновни, понеже публично изразили своята позиция (позор!). Един блогър обяви, че днешната битка е битка на "инстинктите срещу хуманността", на "животните" срещу морала, с едната цел (целта на "животните") - да "върнат България в дивашките времена", за "да бъдат канибализирани, обездушени и сринати в морала им българите!" Блогърът е неестествено сдържан - "Няма да спомена имената на "животните"", казва.
Така де - "животните" вече са описани и подредени. Все пак има някакъв лексикален напредък - в речите на Сталин и Вишински "враговете на народа" са по-низши и от "животни", и от "кучета бесни"- те са "кучешки лайна".       
А интелектуалните стожери на протестърната кичовина мълчат. Със своето позорно, подло мълчание въпросните трегери и кариатиди на "моралната революция" се самоубиха - публично и ритуално, морално и граждански.
Мълчат, защото одобряват, споделят, насърчават, поощряват, подбуждат, подстрекават и култивират това шпицкомандаджийско, арийско, антропологично високомерие, презрение и ненавист към всеки, който има неблагоразумието да мисли различно от тях и даже (каква наглост!) - да диша, да съществува.

5.
В такива черни списъци бяха Гео Милев и Йосиф Хербст.    
В такива черни списъци бяха Никола Вапцаров и Федерико Гарсия Лорка.
В такива черни списъци бяха Трайчо Костов и Никола Петков.
В такива черни списъци бяха Салвадор Алиенде и Виктор Хара.
В такива черни списъци бяха Ленърд Бърнстейн, Артър Милър, Лилиан Хелмън, Стенли Крамер, Орсън Уелс, Чарли Чаплин и Алберт Айнщайн - до един обявени за червени боклуци и гадни комуняги по времето на маккартизма.
По такива черни списъци нацистите, сталинистите, хунвейбините, полпотовците избиха милиони.

6.
Черният списък е черният писък на хунтата, маршът на хунтата срещу гражданската позиция и свободата на съвестта.
Черният списък е моралното падение, нравственото срутище, интелектуалният фалит на "моралната революция".
Черният списък е банкрутът на фалшивото благочестие на великолепните, на тяхната лицемерна добродетелност.
Черният списък е точно толкова позорящ, аморален акт, колкото скандалът "Пеевски". Даже още по-позорящ. Защото претендира за висш, елитарен морал, недостижим за простолюдието.
Черният списък е авторитарно действие, резултат от дълбинно, патологично, авторитарно мислене, избуяло като татул в едно гипсирано авторитарно съзнание.   
Черният списък е апотеоз на диктаторската същина на едни велзевули, които публично изобразяват висок, дълбок, широк и необятен демократизъм, докато ни поучават, наставляват, съдят и осъждат по всички "правила" на милиционерщината и полицейщината.
Черният списък е черната кутия на катастрофиралата "морална революция". Тази кутия трябва да бъде разчетена.
Черният списък не е плод на болен мозък, нито внезапна "болшевизация на протестърния авангард", нито случайно недоглеждане, "непремерен ход" или гаф някакъв.
Черният списък е естествен резултат от изначалната подмяна на протестите, от изначалното, фашизоидно разделение на българските граждани на качествени и некачествени, на хора и не-хора, на човеци и подчовеци.
Черният списък има една цел - да лиши от гражданска чест и достойнство не само хората в списъка, но и всеки мислещ човек.
Черният списък е призив, покана, разрешение, алиби и оправдание за гражданско убийство, политически терор и неистов остракизъм на всички "врагове" - описани и неописани, днешни и бъдещи.
Черният списък е гражданската смърт на тези, които го замислиха, написаха и легитимираха, но най-вече - на тези, които облъчиха, насърчиха и подбудиха списувателите.
Черният списък е страхът от тези, които не ги е страх.
Черните списъци, проскрипциите и дадзибао са естественото, уродливо занимание за всяка тоталитарна власт. Тя има нужда от врагове - за да ги позори, унижава и погубва (в зависимост от епохата), и така да държи народа в страх, подчинение и робско малодушие. Самозваните "носители на нов морал" вместо съмишленици, търсят врагове. Даже си ги произвеждат. Отсега! И сънуват как идва на власт, как натикват "враговете" по стадионите (нали са поклонници на Пиночет), как взривяват Мавзолея за 137-и път...

7.
Черният списък - и това е най-ужасното - е само един щрих към грозния портрет на нестихващата, чудовищна омраза, в която (неизвестно как) живеем четвърт век. Омраза, която отрича всякакви права и всякакво право на другия, на инакомислещия. Включително - правото на живот.
Това е омразата на сините весталки, както и на протестърите - тия, с палците надолу, което значи "смърт". Каква приемственост!
Това е омразата на истеризирания седесариат, който късаше и тъпчеше книгата на д-р Желев "Фашизмът" под президентските прозорци, и крещеше "Нека ти умре и другото дете!"
Това е омразата на платените щурмоваци, които на 10 януари 1997 г. громяха и палеха парламента, и крещяха "Всички при Луканов!" Беше стотният ден от убийството на Луканов.
Това е омразата на днешните продуценти, режисьори, ментори, стожери, трегери, кариатиди и колоси на протестърната лъжа и измама за "нов морал". Това е тяхното безсилие, тяхната нефелност, тяхното потресително, арогантно бездарие. Те мълчат. И актуализират черния списък - да не би да изтърват някой враг, пък и за сплашване.
Това е фашизъм. Обикновен. 
И единствената, истинска светлина в гьобелсовия мрак са хората, тези десетки и стотици граждани, които застават с имената си и казват: "Запишете ме в черния списък!"
Тези хора няма как са бъдат сплашени, нито купени, нито продадени. Защото те са свободни.
Защото ние сме свободни.

P.S.: Цяла седмица чаках вождовете на "морала" да се разграничат от черния списък. Не би. Но ако утре рекат, че ние, "враговете", сами сме си го написали, да не се учудите.  

                                                      *       *       *

 

 

От вестник „Дума”, 12 ноември 2013, брой 263

 

Необявената гражданска война в България - Панко Анчев

 

Лозунгите и окупацията на университетите са само стимуланти и камуфлажи на това, което реално става и което реално ще става

Става все по-ясно, а и последните събития в страната го потвърждават, че от 1989 година преживяваме преход не само към пазарно стопанство и пазарни обществени отношения, но преди всичко към гражданска война. Този извод никак не е пресилен. Държавата и нацията се подготвят цели две десетилетия за нещо, което е неизбежно и което може и да ги разруши окончателно. Затова няма защо да си правим илюзии, да си затваряме очите и да не виждаме какво става, или ако все пак виждаме какво става, повече да не го назоваваме с евфемизми. И да заблуждаваме себе си и обществото, че нестабилната социално-икономическа и политическа обстановка се дължи на субективни грешки, национален характер и конюнктурни причини и че с разум и законодателна дейност тя би могла да бъде променена.

Ескалацията на напрежението

след последните парламентарни избори не е просто резултат от авантюризма на търсещите реванш за загубата на изборите, нито опит за реанимация на илюзията за "дясно", а добавяне към всичко онова, което нагнетяваше обстановката у нас, всяваше омраза, озлобяваше душите, освобождаваше от задръжки и настройваше към безумството на военновременните закони. Доскоро тази война се водеше предпазливо, вербално и под прикритието на т.нар. "демокрация" и "пазарно стопанство". Сега вече открито протича мобилизация на цялото население, преди да започне същинската й част. Гражданската война поставя за разрешаване една-единствена цел: или - или. Или ние, или вие! Или парите, или човека! Или дясно-либералното, или ляво-социалното! Започналите я няма да сключват примирие и изобщо не желаят каквото и да било разбирателство, компромис, мир, а още повече - благоприятен за всички изход. Мобилизацията се извършва пред очите ни, агресивно, нагло, с лъжи и клевети, чрез медиите и изкуството от платени професионалисти и от доброволни агитатори, идеолози и социолози, които не винаги съзнават какво вършат и кому помагат. Какви само усилия и средства се влагат, за да се привлекат повече ударни сили! Нима не е очевидно, че не става дума само за политически инат и засегнати интереси, а за провеждане на добре замислена и дълго подготвяна операция, чрез която да се очертаят и формират противоположните лагери.

Студентите са "залпът"

който дава началото на "видимата" гражданска война. Окупацията на университетите е сигналната ракета за това начало. Оттук насетне "военните действия" ще се разширяват и разрастват. И трудно ще бъдат възпрени. Колкото и правителството да провежда социална политика, да увеличава доходите, стимулира икономиката, подобрява жизненото равнище! Нищо от това, което прави и ще направи правителството, няма да бъда одобрено и признато. Ще се повтаря обаче, че младите искат морал, морал и пак морал, и те ще се хвърлят в безумни авантюри, без да помислят, че това не е тяхната кауза и моралът, под чийто флаг се борят, вместо да учат.
Най-малката цел, разбира се, е свалянето на сегашното правителство и разпускането на действащия парламент. Дори не е и утвърждаването на т.нар. "нов политически морал" - както декларират опиянените от неочакваната за самите тях храброст и медийна популярност протестиращи. Лозунгите и окупацията на университетите са само стимуланти и камуфлажи на това, което реално става и което реално ще става. Трябва да си политически наивник или злоумишленик, за да вярваш и твърдиш, че всичко това е нормално и че скоро ще настане мир и спокойствие. Че оставката на правителството и предсрочните избори ще успокоят недоволните и улицата ще утихне. Или че съотношението на силите в парламента (днешния и утрешния) е достатъчно, за да се намери ключът към вярното решение. Ако това беше така, събитията щяха да протичат по съвсем друг начин и нямаше да продължават толкова дълго. А и шумът в медиите щеше да стихне.
Тази война не е само за пари и пазари. И не толкова заради нечии накърнени икономически интереси. Тя трябва да реши веднъж завинаги проблема "кой - кого", за да се утвърди окончателно светът без традиции и любов, нравствени норми, свобода, братство, социална справедливост и състрадателност; да отстрани от обществения живот носителите на идеите за свобода, братство, справедливост, морал, нравственост, любов и състрадание, за да възтържествува окончателно либерализмът. Когато най-сетне настъпи неговото царство, всичко ще е позволено. Тогава ще заживеем в царството на посредствеността, простащината, нравствената уродливост и безчовечността. Тази война

трябва да ликвидира

историческото ни минало, човешкия ни облик, любовта и мира между хората. Тя цели да ни извади от цивилизационния свят, в който исторически съществуваме, за да ни хвърли и погуби в измислени общности, създадени заради въпросните либерални цели. Започналите гражданската война и нейните идеолози и задкулисни ръководители и стратези неистово мразят българите, славянството, Русия, православието, защото виждат в тях противодействието срещу безконтролното и несправедливо разпределение на благата, на мизерията и безнравствеността.
Аз казвам това най-вече на левицата, защото, иска или не иска, разбира ли го или не, въпросната гражданска война е срещу нея. Левицата е длъжна да приеме истината и да се държи съобразно правилото "на война като на война"! Не се страхувам, че мога да бъда обвинен в крайност и да заслужа определения от рода на "твърдоглав комунист", "ретроград" и т.н., защото без вникване в същността на реалността, без гледане очи в очи проблемите пред тебе, без способност и готовност да ги формулираш правилно нищо не можеш постигнеш. Левицата трябва да излезе от шока, който преживя с краха на социализма и разпада на социалистическата система. Този крах бе исторически неизбежен за едно явление, което не успя да се нагоди към реалностите и не намери начини да разреши собствените си противоречия. Но идеята, която изповядваме и искаме да приложим в живота, е идея както нравствена, така и политическа, т.е. за устройството на обществото и функционирането на държавата и икономиката, идея за властта като политически инструмент за реализация на тези идеи и програма за развитие. Тази идея сега е поставена на прицел и ще бъде смазана и забравена, ако не се противодейства решително и отговорно.
Повтарям и наблягам: териториалната цялост и дори животът на държавата и българската нация са застрашени от разрушаване и унищожаване. Либералните принципи, върху които бе изграждана държавата ни през последните двадесет години, ликвидираха икономиката, опорочиха морала, смазаха културата и образованието, отнесоха се цинично към старите и болните хора.

Нищо възвишено не остана поругано

Никой идеал не бе пощаден. Вижте кои са в културния елит, за кои "величия" тръбят медиите, кому раздават наградите. А през това време левицата говореше за толерантност, разбирателство, приобщаване, мир. Тя се вайкаше, че днес няма нови идеи или пък бързаше да възприеме поредната либерална пошлост, за да изглежда модерна и европейска. Затова и всеки път, когато народът чрез избори я натоварваше с управлението на държавата, тя панически се луташе в лабиринтите на властта и се срамуваше да приложи ясно и категорично идеите си, за да не я обвинят в ретроградност и че не е "европейска". Какви ли не обвинения се сипеха и продължават да се сипят върху нея, кой ли не я хули, кой ли не е пожелал да я ликвидира. А тя всеки път предпочита да се оправдава, вместо да разбере най-сетне какво се случва и какво й предстои.
Голямата беда на българската (не смея да съдя за европейската като цяло) левица е нейната идейна безпомощност и липса на идеология. Няма безидейна политика и политика без идеология. Твърденията, че днес сме бедни откъм леви идеи, са несъстоятелни. Те само наливат вода в мелницата на либерализма и внасят смут и добавят безпомощност в левицата и нейните привърженици и избиратели. Още по-опасни и вредни са теориите за общонародните партии без социална база и за деидеологизираното общество. Все повече се вижда, че държавата не е в състояние да съществува и да се развива устойчиво без единна общонационална и държавоформираща идеология. Либерализмът и неолиберализмът в никакъв случай не са такива градивни идеологии. Те са деструктивни във всяко отношение. Икономическите успехи, които капитализмът постигна към края на миналия век, прилагайки неолибералните идеи, бяха краткотрайни и след тях настъпи

дълбоката криза на системата

Левицата е длъжна да се въоръжи отново и да наложи своята воля. Тя трябва да се откаже от много от досегашните си привички, да престане да отговаря на провокации и да се оправдава постоянно. Особено важна днес е ролята на лявата интелигенция и особено на творците от всички изкуства. Нека те не забравят, че от тях зависи животът на българската култура и как ще се формира общественото съзнание, и да не чакат някой друг да разреши творческите и битовите им проблеми. В това отношение биха могли да се поучат от либералните си колеги, които упорито и последователно налагат изповядваните от тях ценности и успешно внушават на публиката, че предпочитаните от тях имена са върховете на днешното изкуство.
Аз бих ги попитал, гледайки ги в очите: "С кого сте вие, майстори на културата?" С народа, истината и отечеството ли? Или с тези, които разрушават и обричат живота ни на мизерия и гибел? Ако не ви е страх (а и защо трябва да ви е страх, когато вие сте прави и силни, защото с вас е истината), то събудете се и тръгнете да браните останалото. Защото ако не осъзнаем какво става, историята ще хлопне вратата пред България.

                                                                *      *      *

 

Източник: вестник “Дума”, 12.11.2013

 

Неолибералният консенсус е пълен провал - Петър Волгин

 

Берлинската стена падна, а заедно с нея се изпариха в небитието и догмите на държавния комунизъм. И тъй като в природата няма празни пространства, вакуумът, породен от изчезването на комунистическата идеология, беше запълнен удивително бързо. На мястото на овехтелите постулати, защитавани от навяващи убийствена скука партийни секретари, се възцари неолибералният консенсус, налаган от младолики и миловидно изглеждащи фенове на пазарния фундаментализъм. За какво съгласие говорим и какво по дяволите, означава неолиберализъм?!

През 1989 г. (какво любопитно съвпадение) английският икономист Джон Уилямсън изковава термина Вашингтонски консенсус. Става дума за списък с десет мерки, с помощта на които могат да бъдат преодолени всякакви кризи, а държавите да станат богати и проспериращи. Основните точки са следните - минимален бюджетен дефицит, тотална приватизация, либерализация на финансовите пазари. Това е стандартната рецепта, която организации като Международния валутен фонд и Световната банка, базирани във Вашингтон, прилагат за лечението на изпаднали в криза държави. Отделен е въпросът, че повечето държави, приложили това лечение, се разболяват още по-смъртоносно. Основният резултат от него е драстичното увеличаване на

социалното неравенство

и концентрирането на огромната част от ресурсите в ръцете на един свръхбогат елит.
Неолиберализмът пък е онази философия за света, според която има един единствен Бог и той се нарича Пазар. Според този възглед Пазарът е универсалният измерител на всичко - от цената на сиренето до смисъла на живота.

Всичко е Пазар

твърдят неолибералите и настояват, че нашето съществуване има смисъл само и единствено в случай, че притежава някаква пазарна стойност. Ако не сме в състояние да купуваме и продаваме, включително и най-съкровените чувства, значи съществуването ни е безсмислено.

Именно този своеобразен светски шариат - по сполучливото определение на американския политолог и писател Бенджамин Барбър - беше налаган и в България през последните две десетилетия. И продължава да бъде налаган. Питомците на многобройните неолиберални тинк-танкове имат няколко мантри, които възторжено повтарят пред всеки микрофон, който се изпречи на пътя им - съкращения, приватизация, замразяване на доходи. Прилагаме ли безпрекословно тези постулати в практиката, рецитират ултралибералите, няма начин да не изградим капиталистическия рай. Най-интересното е, че неолибералните пророци са прави. В България капиталистическият рай съществува. Само че в него се е разположил удобно един процент от българите. Останалите 99% продължават да чакат изпълнението на обещанията за всеобщото щастие, което щяло да настъпи, след като държавата окончателно абдикирала от всичките си функции.

Много от нас наистина вярваха, че ще бъде чудесно, ако държавата се разкара колкото се може по-надалеч, а животът ни се определя от несравнимо по-справедливата "невидима ръка на пазара". Действителността отдавна опроверга и тази химера. Стана безпощадно ясно, че независимо от всички красиви ултралиберални концепции, упованието единствено на пазарните принципи води не до свобода, а до задълбочаване на принудата.

Дълго време бяхме залъгвани, че всички, ама абсолютно всички - от детето на "честния милионер" до израсналото в копторите хлапе - имат шанса да забогатеят неимоверно. Стига, разбира се, да са достатъчно упорити, да се скъсват от работа.

Трупането на
още и още пари

се превърна в единствената ни мечта. Според руския поет Йосиф Бродски именно парите са онзи мистериозен "пети елемент" редом с въздуха, земята, водата и огъня, който оформя мирозданието. Направихме си нов Златен телец, около който градим илюзиите си. А докато слушахме в захлас песните на неолибералните сирени, предприятията в страната фалираха и биваха продавани на безценица, ресурсите се съсредоточаваха в ръцете на шепа олигарси, неравенството и бедността бясно растяха, а държавата, точно както я съветваха пазарните фундаменталисти, абдикира от всичките си функции. Като резултат от всичко това България стана най-бедната държава в целия Европейски съюз.

Добре де, ще каже някой, неолибералният консенсус не доведе до материален просперитет, но поне ни направи свободни. Нали в корена на това понятие присъства тъкмо латинската дума libertas - свобода. Боя се, че и тази неолиберална мантра няма нищо общо с действителността. Развитието на пазара изобщо не е свързано със задълбочаване на свободите. Пазарно ориентираното общество може чудесно да съществава и без наличието на свобода и демокрация. Който не вярва, да погледне Китай. Там пазарът се развива на max при наличието на тотален еднопартиен монопол. Така че да не се заблуждаваме - в момента, в който свръхбогатите преценят, че либералната демокрация не им върши работа, че печалбите ще се увеличат много повече при някакъв строг еднопартиен контрол, те моментално ще забравят за свободата. И перифразирайки леко иронично любимия на пазарните фундаменталисти Фридрих фон Хайек, спокойно можем да кажем, че неолиберализмът е най-добрият строител на пътя към робството.

                                                      *       *        *

 

Източник: вестник “Труд” , 11 ноември 2013 г.

 

 

Джуджета мечтаят за статус на великани

 

Интервю на Зорница Илиева с Петър Волгин за вестник „Дума”

 

Омразата е наркотикът на менте демократите, които се определят като "елит на нацията", казва известният журналист.

 

 - Кой и какъв си всъщност ти, колега Волгин? Ако влезем сега в мрежите, може едновременно да ни се изправят косите и да се стопим в приятелски усмивки, когато четем написаните за теб неща там.

- Не съм нито демон, който с появата си да кара косите да се изправят, нито съм ангел, чието присъствие предизвиква масово одобрение. Съвсем нормален човек съм, с характерните за всеки човек надежди, радости, разочарования, притеснения, раздразнения. Ако има нещо, което особено силно да ме дразни, това със сигурност е фалшът. Направо ме побърква всичко фалшиво. Ето, да вземем тези т.нар. протести. Много познати, познавайки анархистичния ми характер, в началото се изненадаха, че и аз не съм на улицата, че не подскачам и не пия бира на платното на Орлов мост. Има една основна причина, поради която не съм там - фалшивият характер на случващото се. Това не е истински протест, това не е истинска революция, за които мечтае бунтовната ми душа. Това е ерзац, дубликат, менте, лошо копие на гражданска съвест и на морално негодувание. Ако гражданската съвест и моралното негодувание бяха автентични, трябваше да се появят много по-рано, по време на предишното управление, затънало в интелектуална пустота и откровено дебелоочие. Обаче много от тези, които днес ни обясняват колко страшно морално възмутени са от настоящата власт, бяха верни слуги на предишната. Е, как да им повярвам? За мен това са шепа кариеристи - фалшиви герои, изкуствени борци за справедливост, джуджета мечтаещи за великански статус. Даже понякога ми става мъчно за тях - толкова изпълнена с невъзможност е тази мечта.

- Чувстваш ли се обречен, когато не срещаш цивилизовано разбиране на изразените от теб възгледи?

- Чувствам се разочарован. Най-вече от нежеланието на много хора да водят културен и смислен дебат. Потресен съм от неуправляемата страст да обиждат всички, които имат различно от наложеното мнение. Потресен съм, защото винаги съм смятал, че клишетата трябва да бъдат оспорвани, без значение кой ги налага. Между другото най-трудно, а и бих казал, най-опасно е да оспорваш клишетата, налагани от тези, които се определят за "елита на нацията", за нейното "интелектуално съвършенство". Оказва се, че тези хора зад привидното си лустро на демократичност и толерантност крият зловеща нетърпимост към опонентите си. Те се кълнат в ценностите на либерализма и хлевоусто прокламират правото на всеки да има каквито си иска убеждения. Само че тези прокламации са една повърхност, под която клокочи истинската им нацистоподобна същност. Това са либерали с фашизоидна пасионарност. Изготвеният от тях списък с "врагове на народа" е само едно от проявленията на този феномен. Говорят за "протест в името на морала", а основното, което проповядват, е омраза и нетърпимост към различните от тях. Омразата е техният наркотик. Останат ли без него, ще изпаднат в страховита невъзможност да функционират като нормални човешки същества. Оттам и желанието да си измислят все нови и нови врагове. Съвсем скоро ще започнат да се разправят и помежду си, да издирват трескаво "врага с партиен билет". Нямайте никакво съмнение, че ако тези малки сталинчета се доберат до властта, демокрацията и толерантността ще бъде последното нещо, от което ще се интересуват.

- Какво те разочарова повече - медийната среда днес или повсеместната липса на качествена журналистика? Споделяш ли този извод?

- Българската журналистика има един жесток дефект - липсата на дълбочина. Много малко са журналистите, които имат желание да стигнат до корена на обсъждания проблем, да разголят истинската му същност. Много по-лесно е да се плъзнеш по повърхността, да отметнеш бързо едната задача, за да тръгнеш със същото весело безгрижие към следващата. Твърде малко са примерите за сериозна, за аналитична журналистика, която не се влияе от модата в обществото, а наистина търси отговорите. Казвам всичко това и с голяма доза самокритичност. Твърде често се ядосвам на самия себе си, защото ми се струва, че нещата, които правя, биха могли да бъдат свършени по доста по-добър начин. Надявам се, че това постоянно неудоволствие от самия себе си ми помага да се развивам, да не се застопорявам.

- Имат ли основание твърденията, че журналистите са станали "първа власт", след като доби гражданственост определението "четвърта власт"?

- Журналистите едва ли са придобили подобна власт. По-скоро собствениците на изданията, за които работят, имат тази възможност. А иначе българските журналисти не са нито по-добри, нито по-лоши от българските депутати, министри, съдии, прокурори... Затова и понякога се чудя на страстта, с която ние, журналистите, изобличаваме пороците на останалите играчи на обществено-политическата сцена. Не казвам, че трябва да замълчим, не казвам, че трябва послушно да изпълняваме указанията на управляващите. Ни най-малко не бива да правим това! Просто трябва да насочим една немалка част от любимия си критичен патос към самите себе си, към собствените си недостатъци, които, тук едва ли издавам някаква страховита тайна, не са никак малко.

- Защо д-р Михайлов е един от твоите любими събеседници в обичаното от повечето хора твое предаване по БНР?

- Д-р Николай Михайлов е съвършеният диагностик. Специфичен д-р Хаус, който всекидневно се сблъсква с болестите на българското живеене. Това е рядко срещан талант. Подобно на този филмов герой и д-р Михайлов не се бои да изрича нелицеприятните истини. Няма никакво намерение да създава чувство на комфорт у пациентите си. Понякога дори си мисля, че той не е българин. Ние сме царе на лицемерието. Обожаваме да казваме това, което НЕ мислим. Чувстваме се безкрайно уютно в пашкула от лъжи и полуистини, които постоянно изричаме. И приемаме много болезнено всеки опит да бъдем извадени от него. Д-р Михайлов изрича това, което ние се боим да назовем. Затова и много хора му се сърдят. Те не искат да бъдат изваждани от пашкула. Искат да продължават да обитават това фантазмено лъжовно пространство и се ядосват на всеки, който ги призовава да се променят. За щастие, има и хора, които не се страхуват от неудобните истини, които искат да ги чуват. Така получават усещането, че не са сами в собствените си съмнения. Д-р Хаус успява да върне своите пациенти към живота, без да ги глези с ненужна сантименталност. Много би ми се искало д-р Михайлов да има същия спасителен ефект върху обладания от толкова демони български пациент.

- Битуват мнения, че е целесъобразно обединяване на БНР и БНТ, но при подходящ момент и политическо доверие. Като журналист с гражданска позиция по актуални събития какво е становището ти по този въпрос?

- На теория звучи добре, но ако се приложи на практика, ще бъде катастрофа. В българските условия едно такова обединение ще бъде направено не с цел по-добрата работа на двете медии, а заради стремежа на властта, която и да е тя, да ги контролира по-лесно. Започвам силно да се притеснявам всеки път, когато управляващите заговорят за "концентрация", "окрупняване", "обединяване". Това за мен са евфемизми, смокинови листа, зад които се прикрива желанието за по-стриктен контрол. Тук правя едно много важно уточнение - изобщо не е задължително контролът, цензурата да идват единствено от страна на официалната власт, от "Дондуков" 1, "Дондуков" 2, от парламента. През последните месеци например наблюдаваме как опитите да бъдат заглушени неудобните гласове идват най-вече от средите на хора, които моят колега Божан Петров иронично нарича "приятели на демокрацията". България може да не е голяма, но пък цензура дебне отвсякъде. Така че колкото по-необединени са медиите, толкова повече са шансовете да се противопоставим на постоянните опити за контрол.

 

                                                              *         *       *

 

Петър Волгин е известен журналист, водещ и автор на предавания в БНР като "Без контрол", а сега на "Деконструкция". Последната му издадена и посрещната с интерес книга е "Радикална еврейска енциклопедия", има и награда "Хеликон" за 2013 г.

 

 

 

ЕДНА БЪЛГАРКА - Недялко Йорданов / песен - разказ /

Най- случайно в тълпата един ден го открих.
Той вървеше след мене беше странен и тих.
Със костюм и със риза на червено каре.
И изглеждаше външно доста добре.

Бе шейсет и четвърта. БКП бе на власт.
Аз бях млада и готина. Бях красавица аз.
Един ден спрях внезапно –той се блъсна във мен,
беше толкова жалък, и страхлив, и смутен.

-Как се казваш? – попитах.Той ми каза с тих глас...
/Но сега не цитирам това име пред вас./
И така се започна нашта странна любов ,
за която, оказа се, той не беше готов.

Беше влюбен до лудост, /тоест – до уши/.
Една нощ го поканих и със мен съгреши.
Като мъж беше нула, но с това ме плени.
Беше страшно послушен четиридесет дни.

На четирсет и първия забременях
и той, милия, духна моментално от страх,
нарушила бях всъщност този негов комфорт
и какво да се прави – нелегален аборт.

После той пак пристигна, плака, кле се... Простих.
Бяхме шумна компания.Той бе винаги тих...
Тайно слушахме Бийтълс /имах плочата аз/.
И разправяхме вицове за бай Тошо на глас.

Един ден позвъниха. И от къщи – навън -
ме прибраха в участъка / сякаш всичко бе сън/.
Показания писах, всичко аз си признах –
два шамара и после си умираш от страх.

И направо във Белене. С още трима от нас.
Чак тогава загряхме, че не сме били в час.
И че моят любовник толкоз нежен и мил,
бил доносник, а може - и ченге да е бил.

Мина време...Разбира се мен ме пуснаха...Но...
Цял живот ме преследваше това страшно петно.
-Мили боже!- си виках. -И защо? До кога?
На децата ми даже легна тази дамга...

А пък той бе изчезнал, в дън земя се покри.
И след толкоз години го забравих дори...

*

След десети ноември уж дойдохме на власт
/ не че имам претенции за заслуги и аз/
ала всеки побърза да се вреди,
а пак си останах както преди.

Но сега – безработна. Жалка.Стара. И зла.
Ровя в кофите тайно, бърша чужди стъкла,
а децата в чужбина не се сещат за мен,
и мъжът ми почина –от живота сломен.

И случайно в неделя на екрана видях:
Кого мислите? - Него! Моят сън. Моят грях!
Боядисан, наконтен – но безкрайно познат.
Политически лидер и депутат.

И говори човекът без всякакъв срам:
“Да разкрием ченгетата, да ги махнем от там,
дето те са се скрили и конците държат...
До кога – пита гневно – те сред нас ще стоят?”

Аз го слушам...И плача...И крещя в тоз момент.
Ще отида, си казвам, в този наш Парламент.
Ще им кажа, че той е мошенник голям.
А пък те незабавно ще го махнат от там.

И отидох... И казах... “Дайте - казват –адрес.”
Дадох... Беше във вторник. И пристигнаха днес.
Позвъниха внезапно. И аз всичко разбрах.
Два шамара - и после си умираш от страх.

“Няма!.. Няма!..” – ги молех...Знаех – няма шега.
“Ще си трая! Ще бъда гроб от сега...”

“За това става дума!” -Бръкна в десния джоб.-
“Ще ти тегля куршума и ще гниеш във гроб!”

Ох... Макар изтерзана, и превърната в скот,
аз все пак го обичам този жалък живот.
И хитреца , подлеца ще е вечно на власт.
А пък аз ще си трая и ще плача без глас... 

 

 

6 август 2013 г.

 

Първичният фашизъм - Умберто Еко

 

(Четиринадесет начина да се открие един черноризец)

Въпреки известната неяснота по отношение на разликите между отделните исторически форми на фашизма, мисля че е възможно да се очертае един списък от отличителни черти, типични за онова, което бих желал да наричам Първичен фашизъм, или Вечен фашизъм. Тези черти не могат да бъдат организирани в система; много от тях си противоречат, а освен това те са типични и за други видове деспотизъм или фанатизъм. Но е достатъчно да присъства само една от тях, за да стане възможно фашизмът да започне да набъбва около нея.

* * *

1. Първата черта на първичния фашизъм е култът към традицията.

Традиционализмът, разбира се, е много по-стар от фашизма. Той е типичен не само за контрареволюционната мисъл след Френската революция; той е роден в късната елинистка епоха, като реакция срещу класическия гръцки рационализъм. В средиземноморския район хората от различни религии (повечето от вярванията, снизходително приети от римския Пантеон) започват да мечтаят за някакво откровение, получено в зората на човешката история. Това откровение, според традиционалистката мистика, в продължение на много дълго време е останало скрито под покритието на забравени езици – в египетски йероглифи, в келтски руни, в скрижалите на слабо познати религии от Азия.

Тази нова култура е трябвало да бъде синкретична. Синкретизмът е не само, както ни подсказва речникът, „комбинация от различни форми на вярвания или религиозни практики“; една такава комбинация трябва и да толерира противоречия. Всяко от оригиналните послания съдържа някакъв отломък от мъдрост, и макар да изглежда, че казват несъвместими едно с друго неща, всички те насочват по алегоричен начин към една и съща първична истина.

Като следствие от това не може да има никакъв напредък на познанието. Истината вече е била произнесена веднъж завинаги и единственото, което можем да направим, е да подпомогнем разясняването на нейното неясно послание.

Ако поровите малко в лавиците, които в американските книжарници са обозначени като New Age, можете да откриете там дори Свети Августин, който, доколкото ми е известно, не е бил фашист. Но комбинацията от Свети Августин и Стоунхендж – това вече е симптом за първичен фашизъм.

2. Традиционализмът предполага отричане на модернизма.

Както фашистите, така и нацистите се прекланяха пред технологията, докато традиционалистките мислители обикновено я отричат като нещо несъвместимо с традиционните духовни ценности. И макар че нацизмът се гордееше с индустриалните си постижения, неговата възхвала на модернизма беше само повърхност на една идеология, основаваща се на кръвта и земята (Blut und Boden). Отхвърлянето на модерния свят беше маскирано като отхвърляне на капиталистическия начин на живот. Просвещението, Векът на разума, се разглеждаше като начало на модерната поквара. В този смисъл първичният фашизъм може да бъде дефиниран като ирационализъм.

3. Ирационализмът зависи и от култа към действието заради самото действие.

Действието, бидейки красиво само по себе си, трябва да бъде прието преди, или без, размисъл. Мисленето е форма на авто-кастрация. Ето защо културата е нещо подозрително, доколкото тя бива идентифицирана с критическо отношение към света. Недоверието към интелектуалния свят винаги е било симптом на първичния фашизъм, от привързаността на Херман Гьоринг към една фраза, заимствана от пиеса на Ханс Йост („Когато чуя думата култура, се хващам за кобура“), до честото използване на изрази като „изродени интелектуалци“, „яйцеглави“, „изхабени сноби“ и „университетите са гнезда на червените“. Официалните фашистки интелектуалци бяха ангажирани предимно с атаки срещу модерната култура и либералната интелигенция, защото били предали традиционните ценности.

4. Критичният дух прави разграничения, а способността за разграничение е признак на модернизъм.

В модерната култура научната общност насърчава несъгласието като начин за подобряване на познанието. За първичния фашизъм, несъгласието е предателство.

5. Освен това, несъгласието е признак на разнообразие.

Първичният фашизъм расте върху експлоатирането и изострянето на естествения страх от различното – и търси консенсус на тази основа. Първият апел на едно фашистко или незряло-фашистко движение е апелът срещу чуждите. По този начин първичният фашизъм е расистки по самата си природа.

6. Първичният фашизъм има корените си в индивидуалното и социално разочарование.

Това е причината, поради която една от най-типичните черти на историческия фашизъм е апелът към разочарованата средна класа – една класа, страдаща от икономическа криза или чувства на политическо унижение, изплашена от натиска на местните социални групи. В наше време, когато старите „пролетарии“ се превръщат в дребни буржоа (а лумпените биват до голяма степен изключени от политическата сцена), фашизмът от утрешния ден ще намери публиката си в това ново мнозинство.

7. На хората, които се чувстват лишени от ясна социална идентичност, първичният фашизъм казва, че единствената им привилегия е най-общата – това, че са родени в една и съща страна.

Това е произходът на национализма. В един много прост смисъл, единствените, които могат да дадат идентификация на една нация, са нейните врагове. Ето защо в корена на първично-фашистката психология винаги се открива обсебеността с някаква форма на заговор, по възможност международен. Последователите трябва да се чувстват обкръжени. И най-лесният начин да се разреши заговора е апелът към ксенофобията, омразата към чуждите. Но заговорът може да идва и отвътре: обикновено евреите са най-добрата мишена, защото те притежават предимството да бъдат едновременно и вътре, и вън. В Съединените щати, един много ясен пример за обсебеността от заговора е книгата Новият световен ред на телевизионния проповедник Пат Робертсън, но освен него има множество други.

8. Последователите трябва да се чувстват унижени от крещящото богатство и сила на враговете си.

Когато бях момче ме учеха, че англичаните са хора на петте ежедневни яденета. Те ядели по-често от бедните, но сдържани италианци. Евреите са богати и си помагат едни на други чрез секретна мрежа за взаимопомощ. Освен това обаче, последователите на първичния фашизъм трябва да бъдат убедени, че могат да надвият враговете. Ето защо, чрез едно постоянно изместване на реторичния фокус, враговете са едновременно твърде силни и твърде слаби. Фашистките правителства са осъдени да губят войните, които водят, защото са по природа неспособни да оценят обективно силата на противника.

9. За първичния фашизъм няма борба за живот. По-скоро животът се води заради борбата.

По този начин пацифизмът се превръща в пазарлък с враговете. Той е нещо лошо, защото животът е постоянна война. Но това влече със себе си един комплекс за Армагедон. Тъй като враговете трябва да бъдат победени, трябва да има някаква последна битка, след която движението ще получи окончателен контрол над света. Но такива „окончателни решения“ предполагат една последваща ера на мир, един Златен век, който противоречи на принципите на постоянната война. Никой фашистки лидер не е успявал да разреши това противоречие.

10. Елитизмът е типичен аспект на всяка реакционна идеология, доколкото той е фундаментално аристократичен, а аристократичният и военен елитизъм предпоставя грубо презрение към слабите.

Първичният фашизъм може само да защищава един популярен елитизъм. Всеки гражданин принадлежи към най-добрия народ в света, членовете на партията са най-добрите сред гражданите, а всеки гражданин може (или трябва) да стане член на партията. Но не може да има патриции без плебеи. Всъщност Водачът, знаейки, че властта му не е извоювана по демократичен път, а получена чрез сила, знае същевременно, че силата му се основава на слабостта на масите; те са толкова слаби, че се нуждаят от някой, който да ги управлява.

11. В една такава обстановка, всеки бива възпитаван така, че да стане герой.

Във всяка митология героят е изключително същество, но в първично-фашистката идеология героизмът е норма. Този култ към героизма е стриктно свързан с култа към смъртта. Не е случаен фактът, че един от лозунгите на испанските фалангисти е бил Viva la Muerte (Да живее смъртта!). В нефашистките общества, на обществото се заявява, че смъртта е нещо неприятно, но трябва да бъде посрещната с достойнство; на вярващите се казва, че това е болезненият път към достигането на свръхестествено щастие. В противоположност на това, първично-фашисткият герой не просто приема героичната смърт, той се стреми към нея, тъй като тя се възхвалява като най-добрата награда за героичния живот. Първично-фашисткият герой няма търпение да умре. В нетърпението си той нерядко изпраща на смърт и други хора.

12. Тъй като и постоянната война, и героизмът са игри, трудни за играене, първичният фашизъм прехвърля своята воля за власт и върху сексуалните въпроси.

Това е произходът на мачизма (който включва както презрение към жените, така и нетърпимост, и осъждане на нестандартните сексуални практики – от целомъдрието до хомосексуалността). Но тъй като дори сексът е игра, трудна за играене, първичният фашизъм е склонен да си играе с оръжия – при което това се превръща във фалистично упражнение.

13. Първичният фашизъм се основава на избирателен популизъм, един вид „качествен“ популизъм.

При една демокрация, гражданите имат индивидуални права, но като цяло те имат политическо въздействие само от количествена гледна точка – следват се само решенията на мнозинството. За първичния фашизъм обаче индивидите като такива нямат права, а Народът се възприема като количество, една монолитна единица, изразяваща Общата воля. Но тъй като никое голямо количество хора не може да притежава обща воля, Водачът претендира да бъде неин тълкувател. Изгубили властта си да упълномощават, гражданите не действат; на тях се позовават само когато играят ролята на Народа. По този начин Народът се превръща в театрална измислица. В нашето бъдеще може да се появи някакъв вид телевизионен или интернетски популизъм, при който емоционалната реакция на избрана група граждани бива представена и приета като Глас на народа.

Поради качествения си популизъм, първичният фашизъм трябва да бъде против „гнили“ парламентарни правителства. Винаги, когато някоя политическа каста се съмнява в легитимността на парламента, защото той вече не представлявал Глас на народа, ние можем да подушим първичен фашизъм.

14. Първичните фашисти говорят Новговор.

Новговорът беше измислен от Оруел, в Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта, като официален език на онова, което той наричаше Ангсоц, Английски социализъм. Но елементи на първичния фашизъм са общи за различни форми на диктатури. Всички нацистки и фашистки учебници използват беден речник и елементарен синтаксис, за да ограничат инструментите на сложното и критично мислене. Но ние трябва да бъдем готови да идентифицираме и други видове Новговор, дори и ако те приемат привидно невинната форма на популярно телевизионно токшоу.

* * *

Първичният фашизъм все още ни заобикаля, понякога в цивилни дрехи. Би било толкова по-лесно, ако на световната сцена днес би се появил някой, който да каже: „Искам отново да отворя Аушвиц, искам черноризците отново да правят паради по италианските площади.“ Но животът не е толкова прост. Първичният фашизъм може да се завърне под най-невинни маски.  Наш дълг е да го разкрием и да го посочим с пръст при всяка от появите му – всеки ден, във всяка част на света. Струва си да си припомним думите на Франклин Рузвелт от 4 ноември 1938: „Ако американската демокрация престане да се движи напред като жива сила, търсейки ден и нощ мирни средства за подобряване съдбата на гражданите си, фашизмът ще добие сила в нашата страна.“ Свободата и освобождаването са нескончаеми задачи. 

                                                         *       *        *         

                                     

По сп. „Модърн уърлд”  от  e-vestnik.bg

 

Умберто Еко (род. 1932) е италиански медиевист, семиотик, философ, литературен критик и романист.

 

 

Слепи за важното - Кеворк Кеворкян

 

Камбанки в урагана

 

От февруари насам не преставам да размишлявам за Протестите. И ме обземат все по-мрачни настроения.
Очевидно е, че здраво се фалшифицира около протестите; сякаш тихомълком е бил създаден специален пропаганден отрасъл за това. Вслушайте се сега, ако имате нерви, във врякането на анализаторите през февруари, а сетне и през юни - и сами ще се убедите в това. Нищо не бе усетено както трябва. Екзалтациите надделяваха над всичко останало - този трябва да си отиде, онзи да дойде, ето такива премъдрости. И никакво приличие не бе спазвано от вечно абонираните за Яслата за Преживяне. Думи като "морал" бяха напълно амортизирани.
И целта бе постигната: така и не стана ясно какво представлява бунтуващият се българин, какви са смислените основания за неговия протест, какъв е хоризонтът на този човек, докъде се простира той.
От влаченето по улиците изобщо не научихме нещо ново за българина.
Истината за него е едно от нещата, които Гробарите на Прехода особено усърдно зариват, тя не трябва да излезе наяве. Тази истина е най-строго пазената тайна на Прехода. Това не е случайно, положително е част от един по-голям замисъл, който цели пълното заличаване на познанието за народностните ни особености.
Ако някой по-сърцат политик, у когото все още бие българско сърце, чуе какво си говорят насаме за българина и българското соросоидите, веднага ще обяви военно положение. Но ще е закъснял.
И през цялото време се правят проби за българската търпеливост, които могат да вбесят и най-безразличния нашенец - те и за това се правят: изхвърлят Ботев от учебниците или позорят Вазов и "Под игото", като ги наричат архаични или ненужни, или оповестяват, че Вапцаров е терорист, или се гаврят с портрети на Левски. Край нямат тези посегателства.
След като е погребана истината за българина, трябва да се унижат и неговите светци, това е ясно. И в литературата ни, от 1989-а насам, интересът към тази истина е съвсем вял, дори напълно е залинял.
Лайняри пишат за лайна - това е изводът, ако ми позволите да бъда по-артистичен.
Автори като Ефрем Каранфилов, които имаха солиден усет за важното в един характер и бяха истински народоведи, вече са забравени. Много назад във времето остана Иван Хаджийски - на него не му посегнаха, но и никой не го чете; от друга страна, дълбоко оскърбително би било за днешния българин истината за него да я търсим чак при Хаджийски, колкото и великолепни и прозорливи да са неговите етюди, все пак те са писани преди повече от 70 години.
Как живее един народ, който не може да опознае себе си; как се управлява подобен народ, без познание за него. Никой не знае.
Целта е постигната: на него се гледа като някакъв невнятен бъркоч.
И бунтът на този народ също трябва да изглежда като бъркоч, като на повърнатото от някакъв пияница. Извинявам се - казвам го с дълбока покруса.
За да залъжат бунтуващия се българин, съзнателно фалшифицират несъгласията му - и накрая го отвеждат в грешни посоки.
Все му подхвърлят маловажното.
Така се случи и с Пеевски. Сякаш ДАНС е ФБР, че не може да бъде оглавено от външен човек. Трябва да е майстор като Хувър, а ако е и педераст - още по-добре. Второто, както се говори, го били уредили по едно време. Но тогава нямаше бунтове, дори по кьошетата не се говореше за това.
Пак преди време един беше почти напълно приватизирал българското "ФБР" - 12 хиляди секретни документи са били преснимани от него, както твърди например ген. Танов. Каза се нещо в медиите, но от това нищо не последва. Българският бунтар не се интересува от подобни неща. Но това с ДАНС са дреболии, а и както се пошегувах веднъж, задниците им още ги сърбят от руското КГБ, а те правят подобие на американското ФБР, какво повече да говорим.
За какво важно е сляп българският бунт, това е въпросът - освен че вечно се грижи за "политическия морал". Това е най-удобната посока, в която го тикат, това е залъгалката. В политиката няма морал, никога не е имало и никога няма да има. Затова българският бунт е предварително обречен - защото все го тикат съзнателно към абстрактни полюции.
Най-важната отлика на Прехода, вън от съмнение, е криминалната, дивашката приватизация, няма спор за това. Ония от Яслата никога няма да говорят за това. Но и българският бунтар, изглежда, никога няма да излезе да протестира срещу този вандалски грабеж - макар че и днес не е късно, защото последиците му ще се усещат още десетилетия.
Между другото защо някой не направи сравнение какво бяха ограбили комунистите, докато бяха на власт 45 години - и какво откраднаха фалшивите демократи само за няколко години? Но тия сравнения са жестоки за всички ни и поради това ги отбягваме. Отгоре на всичко, каквото и да са награбили комунистите, приватизацията пък открадна построеното пак от тях. Така че, поне в това отношение, сметките им са по-чисти пред Историята от тия на крадльовците на Прехода. Това между другото.
Но защо българският бунт беше и си остана сляп за Големия Грабеж - това е най-важният въпрос.
Само можем да се досещаме за възможните отговори - именно защото познанието ни за новия българин си остават смътни. Вместо да дрънкат за "нов" политически морал, не е ли далеч по-разумно студентите да поискат Съд за грабителите на Прехода? Изглежда наивно, нали. А защо? Тогава за какъв морал могат да говорят хора, и то млади, които са безразлични към Грабителите; към ония, които лишиха от всякаква порядъчност стопанския живот, а покрай това взривиха и нравствения порядък в страната. Странно е да говорят за морал, докато загърбват опустошителните последици на този Грабеж тъкмо върху моралните устои на обществото. (Нека приемем, че това безразличие е случайно, а не преднамерено.)
Затова моралните им претенции имат ефекта на декоративни камбанки, които трябва да радват ухото ни - докато отвън трещи опустошителен ураган. Нищо и половина.      
Ами аферата с ядрените ни реактори? Защо тя не предизвика бунта на българина?   
Тогава неусетно се натъкваме на един от възможните отговори: а може би тъкмо идеолозите и покровителите на Големия Грабеж са моралните ментори на бунтуващия се българин. И, ако е така, как се изтърпява това от младоците, които искат нов морал в политиката?
Това е предварително обречен бунт, защото сам стеснява обхвата и терена си върху един разяден фундамент.  
Има и друго. Народът сякаш е по-чувствителен в познанието си за машинациите на Прехода - и си остава ням тъкмо защото е далеч по-трезв. Реститут, който си е дал под наем сладкарницата на Лучано и яде даром пасти, може и да излезе на улицата - и между две плодови торти да иска нов морал от политиците. Обаче един натурален българин от провинцията, който тихо сърба съдбата си, ще мълчи - и това е неизбежно, когато вижда как моралистите бунтари, всъщност реабилитират Грабителите.
Дали днес Хаджийски  ще познае своя народ, как ще му изглеждат собствените му етюди за българския характер и манталитет? Отговорът е ясен.
Е, ще гракнат ония от Яслата - така е, защото социализмът разврати българина. Да, де - а пък Прехода го направи пак девствен. Нали.
   .....

В един от етюдите си Хаджийски коментира ритуалите, с които  организаторите на Априлското въстание поощряват и настървяват хората си  -  един от тях е накървавяването (Кървавото писмо, насилия над противника и пр.). Сега настървяват новите бунтари с внушения за някакъв морал, които обаче са писани с урина. 

 

                                                              *     *     *

 

 

Източник – вестник „Стандарт”, 5.11.2013