... Писателите, изпитали на собствен или чужд гръб зверствата на фашизма и ужасени от тях, не могат да се преборят с това зло само защото го познават добре и се възмущават от него. Може би някои смятат, че е достатъчно да се опишат зверствата на фашистите, особено ако голям литературен талант и неподправен гняв направят описанието наистина убедително. Подобни произведения действително са много важни. Вършат се зверства. Това е недопустимо. Бият хора. Това е възмутително. Какво има да се мисли толкова? Хората ще се надигнат и ще възпрат мъчителите. Не, другари, тук има над какво да се замислим.
Защото хората може би ще се надигнат, това не е чак толкова трудно. Но нали после трябва да възпрат мъчителите, а то вече е по-трудно. Гневът е налице, противникът е известен, но как да се преборим с него? Може би писателят ще каже - моята задача е да разоблича несправедливостта, а разправата с нея е дело на читателя. Но тогава писателят ще направи неочаквано откритие. Той ще установи, че гневът и състраданието са нещо, което може да се измери, нещо, което съществува в определено количество и в даден момент може да се свърши. И което е най-лошото - гневът изчезва толкова по-бързо, колкото е по-нужен. Едни другари ми разказаха: "Когато за пръв път съобщихме, че са избити наши приятели, всички изкрещяха от ужас и мнозина се притекоха на помощ. А бяха убити стотина души. Когато обаче техният брой нарасна на хиляди и убийствата не свършваха, настана мълчание и помощта силно намаля." Така е - щом престъпленията зачестят, хората престават да ги забелязват. Когато страданията станат нетърпими, хората престават да чуват писъците. Всеки би се стреснал, ако види, че бият друг човек. И това е съвсем естествено. Но когато злодеянията започнат да се сипят като из ведро, никой няма да извика: "Стига, спрете!"
Ето как стоят нещата! А как можем да се преборим с това? Нима е невъзможно да попречим на човека да обръща гръб на зверствата? А защо им обръща гръб? Защото не вижда никаква възможност за намеса. Човек не споделя дълго чуждата мъка, ако е безсилен да помогне. Ударът може да бъде париран, ако знаеш кога ще бъде нанесен и срещу кого, защо и с каква цел. И ако ударът може да бъде париран, ако има макар и малък шанс за това, едва тогава може да изпиташ съчувствие към жертвата. Разбира се, може да й съчувстваш и когато няма надежда да й помогнеш, но не за дълго, във всеки случай не докато ударите продължават да се стоварват върху нея. И така: защо нанасят удара? Защо културата или по-скоро останките от нея, достигнали до наши дни, се изхвърлят като нещо ненужно? Защо се обеднява и разголва, унищожава отчасти или изцяло животът на милиони хора, на повечето хора?
За някои от нас отговорът на този въпрос е - поради човешката бруталност. Те смятат, че страшна експлоатация залива все по-голяма част от човечеството, че са го сполетели ужасни събития, за които видимо няма причина, че са избуяли дълго потискани и дълбоко таени варварски инстинкти, които и при най-ужасните, също както и бруталността не може да се породи само от бруталност.
...Много остроумие има в думите на моя приятел Фойхтвангер, че обществената подлост стои над личното благо, но те не са верни. Бруталността не произлиза от бруталността, а от спекулациите, които са невъзможни без нея.
...Днес в повечето страни на земята царят порядки, при които престъпленията от всякакъв род се възнаграждават, а добродетелите се заплащат скъпо. "Добрият човек е беззащитен, а беззащитния го смазват от бой. С бруталност може да се постигне всичко. Подлостта се готви да съществува още десет хиляди години, а добротата се нуждае от защитник, ала, уви, не го намира."
(Из реч на Първия международен конгрес на писателите в защита на културата - Париж, 1935 г.)
