„Ние идем в общинския съвет в името на Българската комунистическа партия (т. с.). От място, където са се уреждали сметките на класата на чорбаджиите, Общината трябва да се превърне в действително народна община за облекчаване теглото на трудещите се маси, за задоволяване на техните нужди, за тяхното просветно издигане !"
(Из програмната декларация за бъдещата дейност на Комуната, прочетена от Коста Петров на първото заседание на съвета, състояло се на 22 ноември 1920 година.)
Войната е завършила отдавна, а следите й са толкова големи! Трудно може да се изброят хората, оставени без подслон. Хиляди семейства са напуснали Македония, Тракия и Добруджа. Като зла мащеха татковината приема осиротелите бежанци. Като истинска майка се проявява към тях Дупнишката комуна. Тя парцелира общински места и раздава 184 парцели на бедни граждани и бездомни от войната. Направено и обзаведено е сиропиталище за сираци от войните. Открива три тухларници за производство на тухли за собствени нужди и за продажба. Само за едно лято биват произведени над 217000 тухли. Комуната си възвръща заграбените от чорбаджиите общински имоти — 1700 дка мера и над 2000 дка гора в Рилския балкан. Само за едно лято от възвърнатите общински ливади Комуната прибира над 35 тона сено. Тя създава противопожарна команда, построява дърводелски и коларо-железарски работилници. Направен е и цветарник в градската градина, разсадник за овощни дръвчета и дръвчета за залесяване.
Чорбаджии и спекулантите умело използваха следвоенната обстановка за трупане на богатства, но комунистическите управници на общината болееха за бедния народ. Те не допуснаха повече да се посяга на залъка на отрудените хора. Комуната построи шест дюкяна за продажба на стоки и продукти от първа необходимост на по-ниски цени. Открити бяха и няколко общински фурни за производство и продажба на хляб — също на по-евтина цена, създаден бе и краварник, от който дупничани се снабдяваха с мляко.
Комуната единствена водеше борба със спекулата. В стремежа си да улесни беднотията, създаде зеленчукова градина на площ около 70 дка, поевтинява хляба, млякото, укрепвайки по този начин вярата на трудещите се в местната власт.
Провежданите мероприятия засягат буржоазията и тя надига глас, заплашва, търси съдействието на централната власт. Тя се старае да докаже, че бюджетът на общината е нереален, фиктивен и незаконен. Нереални били приходите, защото никога по-рано не били събирани данъци от тютюневите фирми, от търговците и банкерите. Фиктивен бил, защото предвидените за разход средства нямало да постъпят в общинската каса. Незаконен, защото се облагали печалбите от войната и пр. На тези нападки Коста Петров дава достоен отговор на публичното заседание при приемане на бюджета: „Вие приказвате, че незаконно облагаме печалбите от войната. Вярно е, че закон за това няма. Но те законно ли се натрупаха? Кой закон им даде право на всички спекуланти и мошеници, когато синовете на майка България мряха по бойните полета, те, настанили се в дълбокия тил и останали незасегнати, да ограбват тях и семействата им? А когато ние посягаме на печалбите на тия господа, то какво вземаме ? — Ами тия пари, които те ограбиха! Ето ви закон. Има закони, които са по-силни от писаните !“
След няколкократно връщане на бюджета от Министерството, той бива одобрен и Комуната започва осъществяването му. За буржоазията тя се превръща в страшилище. Въпреки оказваното й съдействие от държавата, с помощта на народа комунарите изземват от касите на дружество „Лист“ — 67000 лева, от дружество „Никотеа“ — 135000 лв., от тютюневата фирма „Мехмед Емин“ — 121000 лева.
Паметно ще остане решението на Дупнишката комуна от 3 януари 1921 година. Откликвайки на желанията на дупничани: да предложи и настои пред българското правителство „да влезе в мирни преговори с правителството на Руската съветска република“. Комуната се мотивира:
„На българския народ е потребен мир и сговор с братския руски народ за взаимно сътрудничество в икономическото и културно строителство.“ . . .
Колко щастливи биха се чувствали дупнишките трудещи се, ако и българските управници мислеха като тях. Но те посрещат предложението с негодувание. Дупнишките буржоазни общински съветници като Никола Икономов и Александър Богданов се стараят да докажат, че не било правилно да се сключват дипломатически и търговски договори със Съветската република.
С още по-голяма злоба те посрещат и многолюдните митинги и демонстрации, организирани от комунистическата партия и комунистическото болшинство в общинския съвет срещу по-нататъшното оставане в България на белогвардейските войски на барон Врангел.
На 6 април 1922 година Комуната взема разгърнато решение, с което най-решително настоява пред българското правителство да разгласи с всички средства „Декрета на съветското правителство за амнистиране на работниците и селяните, които са вън от Русия и са взели участие в досегашните военни действия против Съветската република. Комуната иска да бъдат обезоръжени и разформирани белогвардейските военни части, да бъдат съдени техните командири по българските наказателни закони за издадените от тях присъди и извършени убийства. Комуната използва случая и повторно настоява пред българското правителство да скъса всякакви връзки с контрареволюционните организации, а да влезе в контакт и дипломатически отношения единствено с работническо-селското правителство на руския народ.
„Славната Дупнишка комуна—отбелязва през това време вестник „Червен бюлетин"— е поела от първите дни на своето създаване зашитата на бедняшките интереси. Но именно в това тя среща съпротивата на централата власт. И това не ни изненадва. Две сили, две власти застават една срещу друга; силата и властта на цялата капиталистическа и изедническа класа" . . .
Дупнишката комуна, която е готова да направи всичко за живота на бедния народ, е вярна на принципа на пролетарския интернационализъм. Когато руските работници и селяни от Поволжието бяха обречени на глад, тя се притичва на помощ. За гладуващите руски братя Комуната гласува 100000 лева помощ. Членовете на синдикалния комитет —пушачи, се отказват да пушат, а средствата които биха изразходвали за тютюн ще влагат ежемесечно в помощ на гладуващите работници и селяни в Съветска Русия. Запалени от този почин кметът на комуната и неговите помощници, служителите в кооперация „Освобождение", начело със своя председател Георги Стоянов, се отказват от пушенето. Отделни комунисти записват да издържат по едно, други като Иван Крекманов и по две руски деца.
Първи май 1922 година. Притежател на винен склад в Дупница изпраща в дома на кмета дамаджана с 15 литра вино, уж от любов към пролетарския ръководител и като поздрав за празника. Но Коста Петров добре познава лукавството на буржоазията и нейните прийоми на действие. С дамаджаната той прави наддаване на първомайския митинг. С това постига две цели: народът ще обикне комунарите, като разбере, че те са неподкупни, а наддаването помага в най-големия празник да се съберат най-много пари за братска Русия.
Още в началото на своя път Комуната започва борба срещу вмешателството на правителството в нейните работи, срещу пречките, които й създава. Цели две години тя води борба за общинска автономия, за финансово и идейно подпомагане на младежкото дружество „Георги Муструков“, за създаване общински оркестър, за организиране тържества и увеселения.
Едно долно и брутално действие на буржоазията обаче слага край на живота на Коста Петров, а с това и на възглавяваната от него комуна. На връщане от село Пастра, на 20 февруари 1923 година, където Дупнишкият кмет подписва договор с дружеството „Орион“ за снабдяване на града с електричество, между селата Усойка и Джерман, Коста Петров е посрещнат от двама наемни убийци от ВМРО, който стрелят в него и придружаващите го. С извършеното убийство противниците се стремят да сплашат трудещите се—поддръжници на комуната, да обезглавят Комуната и окончателно да я премахнат.
Цялата общественост в страната е възмутена. Навсякъде се провеждат митинги и протестни събрания. Комунистическите съветници, възмутени от подлото убийство на кмета, подават оставка. Властта в Дупница е отново в ръцете на буржоазията. Загива Дупнишката комуна, но не може да загине делото, за което тя се бори и отстоява. Тя остави онази светла следа, която по-късно роди новите герой, новото време, новите хора.
Източник : вестник „Дупнишка комуна“, 26.09 и 19.10.1970 г.
Свързана публикация:
Дупнишката комуна – най-дълго просъществувалата комуна в България /842 дни/ https://probuzhdane.wordpress.com/2021/11/22/dupnishkata-komuna/
