Духовно насилие над загиналите антифашисти – доц. д-р Гале Христов

 

През 2008 г. излезе документалният роман „По особено мъчителен начин“ на Свобода Бъчварова. Авторката е известна сценаристка на филми. Журналистка, завършила образованието си в СССР, членувала в РМС. Дъщеря на националния герой на Белгия и ръководител на нейната съпротива срещу немско-фашистките окупатори Тодор Ангелов – Божаната.

Тодор Ангелов – Божаната е роден през 1900 г. в Кюстендил От рано се запознава със социалистическите идеи, участва в Септемврийското въстание, интербригадист е в Испания. Един от най-известните ръководители на антифашисткото съпротива в Европа. Целия си живот посвещава на реализацията на социалистическите идеи и намира смъртта си в крепостта Бреендонк в Белгия.

Свобода Бъчварова е създала документален роман върху 1750 страници, в който от съвременни позиции се стреми да наложи свои тези, свързани с реални груби грешки и извращения в изграждането на социализма преди всичко в СССР, като отрича необходимостта от Октомврийската революция и участието в антифашистката съпротива. Най-грозното в случая е духовното издевателство над загиналите – защо така сляпо са вярвали в социалистическата идея, в партията. Преди да разгледам конкретните тези и „обвинения“ към загиналите, ще подчертая, че за човек е присъщо да си задава въпроси, дори и когато те на пръв поглед са неудобни, да търси отговор.

В този смисъл Свобода Бъчварова е в правото си да търси отговори на въпроси, които я вълнуват. Вярно е, че при изграждането на социализма, особено в СССР, пък и в нашата страна, бяха допуснати грешки и дори престъпления. Никой разумен човек не може да бъде съгласен с проявеното насилие, незаконното осъждане, изпращането в лагери и убийствата на ръководни дейци и обикновени хора. Но затова най-малка вина имат тези, които не се върнаха от неравния бой.

В документалния роман се защитават няколко тези, които ще разгледам по-подробно.

Първата теза е свързана с Октомврийската революция. „Каква истинска заблуда за цялото това поколение, което ще предаде нейния измамен факел на своите потомци.“ (т. 1, стр. 358)

Известно е, че Маркс и Енгелс разработиха учението, с което на базата на реален анализ на развитието на капитализма обосноваха историческата необходимост на замяната му със социализъм чрез социалистическа революция, за да се решат проблемите на обикновените хора. При това социализмът ще победи едновременно в най-развитите капиталистически страни.

В. И. Ленин, ръководейки се от тези идеи, стига до извода, че социализмът може да победи в една отделна страна. Тази постановка бе реализирана с избухването на ВОСР. В резултат на революцията в продължение на 70 години в СССР бе изграден социализъм, който постигна забележителни успехи в преобразяването на страната. Особено впечатляващи са успехите в икономиката, социалната и духовната сфера. Октомврийската революция даде мощен тласък и на националноосвободителното движение.

В резултат на победата на антифашистките сили във Втората световна война в страните от Източна Европа бе изграден социализъм с много конкретни духовни и особено материални резултати за обикновения човек, които капитализмът не можеше и не може да осигури.

Свобода Бъчварова не взема предвид тези впечатляващи реални резултати в изграждането на социализма. Главното, за което загиналите в борбата дадоха най-милото – живота си, тя пропуска, а им търси със задна дата обяснения, за които те дори не са подозирали – грубо потискане на закона, убийства на невинни хора, нарушения на правата на човека. Тя въобще не докосва главния проблем – защо пропадна социализмът в СССР и Източна Европа – липсата на политически и икономически механизъм, който да гарантира ръст на БВП и доходите, правата и свободите на обикновения човек. И още нещо – липсата на стратегическо и интелектуално мислене. Проявен ярък нарцисизъм, примитивизъм и чудовищно предателство от страна на обявилия се за главен перестройчик М. Горбачов. В заключение по въпроса може да се каже, че факелът на Октомврийската революция най-малко е измамен. За съжаление той не бе следван с необходимата проникновена стратегия, тактика и последователност в практическата реализация.

Втора теза, отнасяща се до Септемврийското въстание.

„Жертвите никога не узнаха лъжата, в името на която загинаха, измамата, че това въстание е заповядано от новородения съветски империализъм.“ (т. 1, стр. 352)

Септемврийското въстание – първото в света антифашистко въстание, е конкретен отговор на новопоявилия се български фашизъм, на кървавия деветоюнски преврат от 1923 г., в резултат на който бе съсечен законният министър-председател Александър Стамболийски, водач на БЗНС и велик син на България. То е в резултат на изпълнение решението на ЦК на БКП, а не е заповядано от „новородения съветски империализъм“, както се изразява Свобода Бъчварова.

БКП бе член на Комунистическия интернационал и естествено е, че в това си качество е била длъжна да се съобразява с неговите решения.

В страната реално е съществувала революционна ситуация. За съжаление поради недостатъчно добра политическа и военнотехническа подготовка то не успява. Хиляди участници са избити от войската и полицията. Историческото значение на въстанието е, че бе първият реален сблъсък с фашистката власт и антифашистка България води борба от 1923 до 9.ІХ.1944 г., която завърши с победа и поставяне основите на изграждане на социализма.

Трета теза – Сталин е сатрап и насилник.

„Късият мустакат и примитивен, но вероломен властолюбец ще укрепва своята мощна диктатура и насилие. Всякаква свобода на словото е погазена.

Сталинските цели, амбиции и методи ще поробят цялостната политика на СССР.

ВКП(б) завладя по насилствен начин властта и се превърна в най-безотговорната класа, наречена „номенклатура“. (т. 2, стр. 163)

Сталин е участвал активно в революционното движение до Октомврийската революция. Той е един от най-близките съратници на Ленин. Под негово ръководство надделява линията на изграждане на социализма в СССР независимо от това, че революцията не побеждава в другите страни.

Постигат се резултатите, за които стана дума. Освен това Сталин има изключителна заслуга за победата на СССР и неговите съюзници над фашистка Германия. Нещо, което се признава от техни видни представители. Да не се признават тези исторически факти, означава, да се проявява късогледство и недобросъвестност. Заедно с това трябва да се подчертае, че по времето на Сталин са нарушавани елементарни права и свободи на съветските хора, привидно законно са осъждани и разстрелвани видни дейци на ВКП(б), съветската държава и обикновени хора. Създадени са лагери, в които са заточвани стотици хиляди. Що се отнася до броя на въдворените в лагерите и на избитите, засега историческата наука не разполага с точни данни. Това са факти, които не могат и не бива да се отричат, но всичко по времето на Сталин да се свежда до тях е исторически невярно и злонамерено.

Четвърта теза – Георги Димитров е слуга на Сталин.

„Георги Димитров е колос на глинени крака. Той от хора нищо не разбира.“ Той крои и прекроява „черните листи“ с „белязаните врагове“, които да отидат в Сибир.“ (т. 2, стр. 133)

Може определено да се каже, че Георги Димитров не е колос на глинени крака, а изключително подготвен професионален революционер.

Едва ли е необходимо, но следва да се припомни неговата блестяща защита и победата на Лайпцигския процес, решаващата му роля за победата на новата линия на Коминтерна за изграждане на единен работнически и народен фронт в борбата срещу настъпващия фашизъм. Избирането и дейността му като генерален секретар на Коминтерна е ярко доказателство за признанието му в международното комунистическо и работническо движение. Що се отнася до това, че той крои и прекроява списъците за отиване в Сибир, налице са архивни документи и материали, които ясно и категорично доказват неговата роля в спасяване на едни или други дейци на БКП да не попаднат в лагерите.

Пета теза – комунистите нямат отношение към истината, а признават само повелите на партията.

„Политиката на нашите родители нямаше отношение към истината, а към повелите на партията. Затова десетилетия лъгаха за БКП, КПСС, СССР, за социалистическото строителство, за Ленин, за Сталин.“ (т. 2, стр. 569) „Комунистите са готови да ограбят цялата планета, ако им заповяда партията.“ (т. 3, стр. 154)

Комунистите и младите ремсисти, които загинаха в борбата, си отидоха съзнателно от този свят, горещо обичайки живота в името на социалистическия идеал, за установяване на равенство, справедливост и по-голяма човечност.

Изказването на Свобода Бъчварова, че комунистите са готови да ограбят планетата, ако им заповяда партията, напомня на едно изказване на Елка Константинова, една вече забравена радикалдемократка, че социализмът може да унищожи и пясъците на Сахара. Така че Свобода Бъчварова по размислите си се родее с Елка Константинова.

Такова вулгаризиране на ролята на комунистите е не само недопустимо, но е и невярно.

Наследниците на загиналите антифашисти – комунистите и социалистите, си дават ясна сметка и за голямото, което бе постигнато в изграждането на социализма, за грешките и заблужденията за невинно пострадалите и загиналите.

Шеста теза – Т. Ангелов – Божаната, както и другите отиващи на смърт и загинали в борбата са слепци за комунизъм.

„Татко бе един от милионите вярващи, нежелаещи да мислят, честни, самоотвержени слепци за комунизъм.“ (т. 3, стр. 756)

„Татко защо ме излага? “ (т. 3, стр. 53)

„Татко щеше ли да прескочи телената ограда на лъжата, ако останеше жив и дойдеше в България?“ (т. 3, стр. 175)

Тази теза е върхът на кощунството с паметта на загиналите и на бащата на самата авторка. С какво право ги обвинява, че не желаят да мислят, а безпрекословно изпълняват заповедите на партията.

Тук има нещо, което е над обикновеното мислене. Това са убедени борци в името на един човечен идеал и то е определящото в тяхното мислене и практическа дейност. Те не са слепци. Този титан Тодор Ангелов – Божаната не е лъжец, а светец. Това, че и преди и след тяхната смърт е имало груби нарушения и престъпления, възвисява техния подвиг.

А що се отнася до това, ако Т. Ангелов останеше жив и дойдеше в България, щеше ли да прескочи телената ограда на лъжата, ще подчертая, че нашата родина за 45 години социализъм постигна забележителни успехи, имаше и грешки, и заблуждения. Но телени огради за лъжата, госпожо Бъчварова, не съществуваха. Тя съществува във вашето съзнание.

В заключение на изложените тези и моето отношение към тях ще отбележа няколко неща.

Загиналите в борбата за реализацията на социалистическия идеал са наши пътеводни звезди и пример, който да следваме. Успехите, които постигна реалният социализъм за 45 години, бе най-добрият паметник за тяхната саможертва. Нарушенията, беззаконията, които се допускаха в хода на изграждането на социализма, ни най-малко не накърняват техния подвиг, а са задължение на нас, живите, да ги осмислим и да не ги повтаряме.

Историческата наука е длъжна да изясни докрай истината за някои открити въпроси: по-конкретен анализ на поражението на Септемврийското въстание; цялостна оценка за дейността на Коминтерна; за точния брой на загиналите в лагерите на СССР; за смъртта на Трайчо Костов и Никола Петков.

ЦС на БАС и Българският антифашистки научен институт започнаха подготовката на тритомник за историята на антифашистката съпротива, за биографиите на геройски загиналите антифашисти и за постиженията на социализма. Това ще бъде един достоен разказ за загиналите и за сътвореното в страната.

Необходимо е да се разработи конкретна програма за написване на книги и очерци за национално изявените дейци на страната, сред които и Т. Ангелов – Божаната има своето достойно място.

Такива програми са необходими и на областно и общинско равнище. Това е наше свещено задължение в името на подвига на загиналите, на историческата истина и продължаване борбата за реализацията на социалистическия идеал в съвременните условия.

 

 

Източник: списание „Ново време“, бр. 5-6,  май-юни 2009  г.

 

 

Времето, което очаквахме, дойде! – Панко Анчев

Появата и яркото проявление на Ваня Григорова в предизборната кампания за кмет на София показа, че в българската левица настъпва ново време. Време, в което тя ще придобие нов политически характер, нова риторика, възвръщане към великите й традиции на осъзнат „гробокопач на капитализма“, на защитник на социалната справедливост и на истински водачи и идеолози. Толкова силно и ярко бе участието на Григорова в кампанията, че просто е невъзможно то да остане мимолетно, а още по-малко – да е било илюзорно.

Българската политическа история намери най-сетне лицето, ума и енергията на лявото и би било непростимо, ако поради човешка завист, неверие, политическа неграмотност, нетърпение, егоизъм или интриги придобитото да се разпилее и отлети в небитието.

Ваня Григорова не победи на тези избори, защото очевидно още не се е изпълнило времето, в което левицата може да триумфира на едни избори, когато обществото е готово да направи своя нов исторически избор на посоката в своето развитие: наляво или надясно.

Такъв избор не се прави всеки ден, за да е лесен и охотно извършван. Необходими са натрупвания, предпоставки, класово съзнание „в себе си“ и „за себе си“, за да се насочи обществото в посоката, която историята му е определила, за да заживее истински и в справедливост.

Отдавна (дори не знам колко отдавна, но във всеки случай от много отдавна) не се е появявал човек, който да е толкова автентично и идеологически ляв човек. Ваня Григорова каза най-важното в своята кампания, което звучеше истинно, защото бе вярно: капитализмът е корупция! Капитализмът е корупция, защото капиталистът краде постоянно. Той краде от обществото, от държавата и най-вече от работника и неговия труд.

В своята ярка кампания Ваня Григорова блестящо определи лявата си политика, насочвайки я към възстановяването на социалната справедливост. Лявата политика поставя най-отпред човека, който се труди и който няма собственост върху средствата за производство. Защото е пролетарий. И изисква от икономиката, от бизнеса“ да работи за него.

Кой друг като нея говори тези неща и то така, че знанията и теорията да бъдат истинска убеденост, решителност и умение те да бъдат изпълнени? Хората я подкрепиха, ала левите политически субекти се стреснаха, защото не я разбраха. Уж я подкрепяха, ама невидимо, защото за тях тя е заплаха. На тях не им бе до идеите й, които трябваше да са и техни. Какви идеи, когато те ще бъдат пометени и забравени.

Как няма да й завиждат и да я ненавиждат тези, които узурпираха лявата идея, без дори да знаят каква е тя. Защото им е дадена наготово, за да се кичат с нея и да я превръщат в своя власт, от която евентуално да получат истинско управление и да се облажат от него.

И толкова са щастливи, че Ваня Григорова не стана кмет! Те постигнаха целта си и за известно време се запазиха в статуквото. И ще могат да се хвалят още малко, че без тях няма ляво. Че дори нагло твърдят, че ако не били те, Ваня Григорова нямало да постигне никакъв успех.

Новото време настава, но още не се е установило окончателно. Нужно е пътят пред него да се разчисти от злоумишлениците  и враговете му. Но и да се говори повече на хората, за да осъзнаят не само че живеят зле, а и че изходът от този зъл живот е обществото на социалната справедливост, доброто и любовта. И че това общество ще се изгради с общи усилия.

Ваня Григорова изрече първите изречения на тази необходима лява истина. Зад нея се наредиха хора, готови да работят за великата кауза. Тези хора определиха и нейния живот от тук насетне. Тя е длъжна да им повярва, както те вече й повярваха. За да не бъдат и тя, и те сами.

Но срещу нея веднага излязоха други, паникьосани от нейната откровеност, искреност и решителност. Те усетиха със своя страх и първична подлост, че тя е тяхна заплаха. И започнаха да я злепоставят, за да я приравнят със себе си и така да я обезсилят и да всеят недоверие у нейните последователи.

Този път те успяха. Но успехът е само едно дребно доказателство, че времето за големите промени още не се е изпълнило. Кой обаче може да спре времето? Тези ли жалки страхливци и предатели, слуги на капитала и безродието?

Пряко тяхната воля процесите зреят, хората се опомнят и осъзнават. Появи се нова личност в политиката на социалната справедливост! Ваня Григорова знае и умее онова, което другите не знаят и не умеят – да води хората и да ги организира заради доброто, надеждата и свободата.

Времето, което трябваше да дойде и което толкова очакваме, вече е дошло…

 

 

Източник: Поглед.инфо, 14.11.2023

 

 

Славни са делата на Дупнишката комуна

„Ние идем в общинския съвет в името на Българската комунистическа партия (т. с.). От място, където са се уреждали сметките на класата на чорбаджиите, Общината трябва да се превърне в действително народна община за облекчаване теглото на трудещите се маси, за задоволяване на техните нужди, за тяхното просветно издигане !"

(Из програмната декларация за бъдещата дейност на Комуната, прочетена от Коста Петров на първото заседание на съвета, състояло се на 22 ноември 1920 година.)

 

Войната е завършила отдавна, а следите й са толкова големи! Трудно може да се изброят хората, оставени без подслон. Хиляди семейства са напуснали Македония, Тракия и Добруджа. Като зла мащеха татковината приема осиротелите бежанци. Като истинска майка се проявява към тях Дупнишката комуна. Тя парцелира общински места и раздава 184 парцели на бедни граждани и бездомни от войната. Направено и обзаведено е сиропиталище за сираци от войните. Открива три тухларници за производство на тухли за собствени нужди и за продажба. Само за едно лято биват произведени над  217000 тухли. Комуната си възвръща заграбените от чорбаджиите общински имоти — 1700 дка мера и над 2000 дка гора в Рилския балкан. Само за едно лято от възвърнатите общински ливади Комуната прибира над 35 тона сено. Тя създава противопожарна команда, построява дърводелски и коларо-железарски работилници. Направен е и цветарник в градската градина, разсадник за овощни дръвчета и дръвчета за залесяване.

Чорбаджии и спекулантите умело използваха следвоенната обстановка за трупане на богатства, но комунистическите управници на общината болееха за бедния народ. Те не допуснаха повече да се посяга на залъка на отрудените хора. Комуната построи шест дюкяна за продажба на стоки и продукти от първа необходимост на по-ниски цени. Открити бяха и няколко общински фурни за производство и продажба на хляб — също на по-евтина цена, създаден бе и краварник, от който дупничани се снабдяваха с мляко.

Комуната единствена водеше борба със спекулата. В стремежа си да улесни беднотията, създаде зеленчукова градина на площ около 70 дка, поевтинява хляба, млякото, укрепвайки по този начин вярата на трудещите се в местната власт.

Провежданите мероприятия засягат буржоазията и тя надига глас, заплашва, търси съдействието на централната власт. Тя се старае да докаже, че бюджетът на общината е нереален, фиктивен и незаконен. Нереални били приходите, защото никога по-рано не били събирани данъци от тютюневите фирми, от търговците и банкерите. Фиктивен бил, защото предвидените за разход средства нямало да постъпят в общинската каса. Незаконен, защото се облагали печалбите от войната и пр. На тези нападки Коста Петров дава достоен отговор на публичното заседание при приемане на бюджета: „Вие приказвате, че незаконно облагаме печалбите от войната. Вярно е, че закон за това няма. Но те законно ли се натрупаха? Кой закон им даде право на всички спекуланти и мошеници, когато синовете на майка България мряха по бойните полета, те, настанили се в дълбокия тил и останали незасегнати, да ограбват тях и семействата им? А когато ние посягаме на печалбите на тия господа, то какво вземаме ? — Ами тия пари, които те ограбиха! Ето ви закон. Има закони, които са по-силни от писаните !“

След няколкократно връщане на бюджета от Министерството, той бива одобрен и Комуната започва осъществяването му. За  буржоазията тя се превръща в страшилище. Въпреки оказваното й съдействие от държавата, с помощта на народа комунарите изземват от касите на дружество „Лист“ — 67000 лева, от дружество „Никотеа“ — 135000 лв., от тютюневата фирма „Мехмед Емин“ — 121000 лева.

Паметно ще остане решението на Дупнишката комуна от 3 януари 1921 година. Откликвайки на желанията на дупничани: да предложи и настои пред българското правителство „да влезе в мирни преговори с правителството на Руската съветска република“. Комуната се мотивира:

 „На българския народ е потребен мир и сговор с братския руски народ за взаимно сътрудничество в икономическото и културно строителство.“ . . .

Колко щастливи биха се чувствали дупнишките трудещи се, ако и българските управници мислеха като тях. Но те посрещат предложението с негодувание. Дупнишките буржоазни общински съветници като Никола Икономов и Александър Богданов се стараят да докажат, че не било правилно да се сключват дипломатически и търговски договори със Съветската република.

С още по-голяма злоба те посрещат и многолюдните митинги и демонстрации, организирани от комунистическата партия и комунистическото болшинство в общинския съвет срещу по-нататъшното оставане в България на белогвардейските войски на барон Врангел.

На 6 април 1922 година  Комуната взема разгърнато решение, с което най-решително настоява пред българското правителство да разгласи с всички средства „Декрета на съветското правителство за амнистиране на работниците и селяните, които са вън от Русия и са взели участие в досегашните военни действия против Съветската  република. Комуната иска да бъдат обезоръжени и разформирани белогвардейските военни части, да бъдат съдени техните командири по българските наказателни закони за издадените от тях присъди и извършени убийства. Комуната използва случая и повторно настоява пред българското правителство да скъса всякакви връзки с контрареволюционните организации, а да влезе в контакт и дипломатически   отношения единствено с работническо-селското правителство на руския народ.

„Славната Дупнишка комуна—отбелязва през това време вестник  „Червен бюлетин"— е поела от първите дни на своето създаване зашитата на бедняшките интереси. Но именно в това тя среща съпротивата на централата власт. И това не ни изненадва. Две сили, две власти застават една срещу друга; силата и властта на цялата капиталистическа и изедническа  класа" . . .

Дупнишката комуна, която е готова да направи всичко за живота на бедния народ, е вярна на принципа на пролетарския интернационализъм. Когато руските работници и селяни от Поволжието бяха обречени на глад, тя се притичва на помощ. За гладуващите руски братя Комуната гласува 100000 лева помощ. Членовете на синдикалния комитет —пушачи,  се отказват да пушат, а средствата които биха изразходвали за тютюн ще влагат ежемесечно в помощ на гладуващите работници и селяни в Съветска Русия. Запалени от този почин  кметът на комуната и неговите помощници, служителите в кооперация „Освобождение", начело със своя председател Георги Стоянов, се отказват от пушенето. Отделни комунисти записват да издържат по едно, други като Иван Крекманов и по две руски деца.

Първи май 1922 година. Притежател на винен склад в Дупница изпраща в дома на кмета дамаджана с 15 литра вино, уж от любов към пролетарския ръководител и като поздрав за празника. Но Коста Петров добре познава лукавството на буржоазията и нейните прийоми на действие. С дамаджаната той прави наддаване на първомайския митинг. С това постига две цели: народът ще обикне комунарите, като разбере, че те са неподкупни, а наддаването помага в най-големия празник да се съберат най-много пари за братска Русия.

Още в началото на своя път Комуната започва борба срещу вмешателството на правителството в нейните работи, срещу пречките, които й създава. Цели две години тя води борба за общинска автономия, за финансово и идейно подпомагане на младежкото дружество „Георги Муструков“, за създаване общински оркестър, за организиране тържества и увеселения.

Едно долно и брутално действие на буржоазията обаче слага край на живота на Коста Петров, а с това и на възглавяваната от него комуна. На връщане от село Пастра, на 20 февруари 1923 година, където Дупнишкият кмет подписва договор с дружеството „Орион“ за снабдяване на града с електричество, между селата Усойка и Джерман, Коста Петров е посрещнат от двама наемни убийци от ВМРО, който стрелят в него и придружаващите го. С извършеното убийство противниците се стремят да сплашат трудещите се—поддръжници на комуната, да обезглавят Комуната и окончателно да я премахнат.

Цялата общественост в страната е възмутена. Навсякъде се провеждат митинги и протестни събрания. Комунистическите съветници, възмутени от подлото убийство на кмета, подават оставка. Властта в Дупница е отново в ръцете на буржоазията. Загива Дупнишката комуна, но не може да загине делото, за което тя се бори и отстоява. Тя остави онази светла следа, която по-късно роди новите герой, новото време, новите хора.

 

Източник : вестник „Дупнишка комуна“, 26.09 и 19.10.1970 г.

 

Свързана публикация:

Дупнишката комуна – най-дълго просъществувалата комуна в България /842 дни/    https://probuzhdane.wordpress.com/2021/11/22/dupnishkata-komuna/  

 

 

 

 

Десети ноември - как ехото заглъхна... – Панко Анчев

Сигурно много хора все още помнят еуфорията, която обзе огромна част от обществото при вестта за свалянето на Тодор Живков. Първата нощ след съобщението празненството бе една невиждана, спонтанна и напълно искрена радост!

Но изминаха вече 34 години от събитието и историята би следвало да запита своите тогавашни жители защо и за какво са се радвали на 10. ХІ. 1989 г? И още ли се радват?

Наистина, какво реално очаквахме да се случи след дълголетното управление на Тодор Живков и защо го очаквахме? Основателни ли бяха желанията и надеждите ни тогава? И защо толкова искахме те да се изпълнят?

Въпросите обаче не свършват и няма никога да свършат.

Задавам ги днес, не за да си опресним паметта и отново, както всяка година оттогава да коментираме събитието и констатираме, че „преходът е неуспешен“ и че днес живеем доста по-зле. Тъй като живеем в друга епоха и в друга социално-икономическа система, е необходимо да изучим логиката и механиката на този преход. Иначе как ще разберем какво се случи.

Хората наистина се радваха силно и искрено, защото очакваха промяна. Очакваха я дълго и с нетърпение. След десети ноември 1989 г. обществото стана дръзко и „си взе свободата“ да иска и да говори, за да каже, че не желае повече онова, което досега е било.

Но тук няма как вече аз сам да не попитам: защо не го желаеше повече? Защо се опълчи срещу системата и срещу партията, която я ръководеше и олицетворяваше? И на която то в почти пълната си цялост се кълнеше във вярност. Защо дори репресивните органи не попречиха тази свобода да не бъде толкова могъща и дръзка? Нали бяха войните на партията и бяха готови да умрат за нея?

На какво се е крепяла системата, та да е възможно толкова бързо и внезапно да рухне, и почти веднага да започне реставрация на капитализма?

В историята не са допустими подобни внезапни и резки промени. Те могат да изглеждат неочаквани и случили се изведнъж, ала са обусловени и подготвени от редица причини, обстоятелства, събития и явления, чийто смисъл и значение са били подценявани и приемани (ако са били забелязвани и отчитани) като явления от друг ред и с друг смисъл. Аз смятам, че ерозията е продължила дълго и е подкопала основите на системата. Било е въпрос на време, за да рухне всичко и да затрупа и нея, и хората, които са я бранили, ръководили и развивали…

Не се сдържам и ще го кажа, макар да си навлека укори и дори обиди заради подобна дързост: на 10. ХІ. 1989 г. социализмът вече бе изроден и негоден за съществуване.

Вярно и дори е безспорно, че в икономическата сфера, особено в макроикономиката социализмът тогава все още показваше известна стабилност и способност да я развива, а равнището на живота на широките социални слоеве, което виждаме в това време, е далеч по-високо от равнището днес. Да не говорим за равнището на образованието и науката, култура, спорта, здравеопазването и социалните дейности. Тези неща обаче не гарантират стабилност на която и да било власт (макар че тяхното състояние може да бъде една от първопричините за гражданското недоволство и революционното отношение към властта и системата). Защото в сравнение със състоянието на тези сфери в Западна Европа в България те са далеч от желаното и очакваното от обществото.

И все пак, още от 70-те години на ХХ век започна да става видно, че социализмът чувствително да изостава от западноевропейския капитализъм. Може би единствено във военната сфера това изоставане или го нямаше, или беше твърде малко. Но именно поддържането на този паритет силно затрудняваше СССР и цялата негова общност да запази високите темпове на икономическото си развитие. Прекалено скъпо бе въоръжаването, за да бъде равновесието между двете системи лесно за поддържане и да не бъде за сметка на социалните разходи и разработката на нови технологии.

В България (за разлика от другите държави в социалистическия блок) все пак се търсеха начини да се създадат действени механизми за стимулиране на икономическото развитие и на достатъчно плодотворни средства за подбуждане на личния интерес в производството и неговото постоянно обновление. Изпробвани бяха няколко икономически механизъма, но без кой знае какъв успех. Изоставането не само не бе спряно и преодоляно, но още повече се задълбочи. Нямаше го вече онзи ентусиазъм, който подтикваше народа да положи основите на социализма и да изгради новия свят, в който човекът да живее добре и достойно. Обществото вече посрещаше всяко нововъведение с недоверие и с все по-голямо безразличие. Хората не криеха недоверието си. Според тях всичко се прави за залъгване и прикриване на дълбоките причини, които не могат да бъдат преодолени, за да излезе социализмът от застоя и последващия го упадък.

Българите виждаха какво става в България. Сред тях имаше не малко работещи по високите етажи на властта, за които бе ясно, че нещата не вървят и че са необходими не просто подобрения, а коренна промяна в начина на управление на държавата и икономиката. Беше необходима нова държава и ново място и роля на БКП в нейното управление, нови ценности, международни отношения, съюзи. Удивителното обаче е, че всичките проекти, програми, идеи бяха все в посока на това да се търсят решения в духа на капитализма. А не в духа на Марксовата теория за социализма..

Защото и за ръководителите на държавата бе ясно, че изходът е единствено в капитализма.

В духовната сфера беше същото. Говореше се, разбира се, за духовното сближаване със СССР и съветската култура, но погледите бяха обърнати на Запад и от Запад вече се чакаше истинското признание за творците, а не толкова от СССР.

Това бе голямата драма на социализма!

Социализмът обаче сам срина доверието в себе си. Той получи най-големия удар „отвътре“, от комунистическата партия с драстичното разобличаване и осъждане на т. нар. „култ към личността на Сталин“ и с обявяване цялата дейност на Сталин като ръководител на партията и държавата, в това число и по време на Великата Отечествена война, като престъпна и като непростимо нарушаване на ленинските принципи на партиен и обществен живот!

Това стана веднага след смъртта на Й. В. Сталин през 1953 г., но обосновано и окончателно ударът бе нанесен на ХХІІ конгрес на КПСС през 1956 г. в доклада на тогавашния ръководител на партията и държавата Н. С. Хрушчов. В България това направи Априлският пленум на БКП от 1956 г.

Без съмнение, разобличаването на култа към личността на Сталин е едно от най-големите и трагични изпитания в историята на СССР, а и на целия свят. То промени хода на световното развитие и фатално дестабилизира световната социалистическа революция.

Но понеже тази моя оценка се различава коренно от общо приетата положителна оценка заради спирането на започналите през 1937 г. масови репресии и насилия, при които загинаха много хора, е редно да мотивирам мнението си.

Изучаването на политическата история, особено тази на социализма изисква определен подход и терминология, които да не съответстват на тези, които използваме в изучаването и описанието на другите системи. За разлика от тях социализмът е предварително описан и поставен теоретично, поради което практическото му приложение не може да не бъде в съответствие с теоретичното учение. Погрешно и дори е глупаво да бъде оспорван, понеже не приличал или противоречал на капитализма. Ако ще прилича на тях, защо ще излиза на белия свят и ще го променя чрез революция.

Обикновено всяка нова система се заражда в утробата на предходната, развива се и придобива постепенно завършен видим облик в сферата на икономиката и донякъде в устройството на обществото, за да може революцията да предаде в ръцете на новата властваща класа държавното управление – след като преди това тя е взела в ръцете си владеенето и управлението на икономиката чрез средствата за производство и производствените отношения.

При социализма има пренареждане на етапите. Когато пролетариатът се осъзнае в достатъчна степен „в себе си“ и „за себе си“, т. е. когато осъзнае ролята си на “гробокопач“ на капитализма, социалистическата революция му предоставя политическата власт, благодарение на която той изземва икономическата, като отнема от капитала средствата за производство и установява нови производствени отношения.

Затова не е никак случайно и дори е напълно естествено, че първите сериозни съпротивителни реакции срещу социализма дойдоха в държавите, в които частната собственост не бе изцяло иззета от бившите собственици, а в селото колективизацията приключи някъде в началото или по средата на социализма. И те станаха пример за паралелно съществуване на двата типа държави и системи. Дори в Чехословакия реакцията дойде от комунистическата партия през 1968 г. с нечуван политически цинизъм на основния девиз на осъществяващата се реставрация: „Социализъм с човешко лице!“. Този девиз бе естествено допълнение на постановките и присъдите на ХХ и ХХІІ конгрес на КПСС. Тогавашният водач на чехословашката комунистическа партия Дубчек умело си послужи с тях, за да извърши покушението и на всичко отгоре да спечели одобрението на много комунисти.

Реакциите на тези опити за реставрация бяха очаквани. Социалистическата идея бе все още силна; през 60-те години социализмът не можеше да бъде предаван и продаван. Неговите ренегати създаваха брожения и нищо повече. И бяха наказани, макар и не сурово, а само с отстраняване от властта.

Друга бе обстановката след идването на Горбачов на власт. Това беше през 1985 г. Тогава разпадът на социализма бе в напреднала фаза и не бе трудно да се намерят именно в КПСС и дори в нейното най-висше ръководство гробокопачите му.

Тук съм длъжен да уточня още нещо.

Според Марксовата теория на революцията социализмът преминава през няколко важни етапа, които го подготвят, за да навлезе в своя висш стадий - комунизма. В самото начало, непосредствено след успеха на социалистическата революция, е първият му стадий, който Маркс нарече „диктатура на пролетариата“. Пропускането или непълното преживяване на неговото време се оказа фатално за социализма като социална система. Защото сега именно се разрушава напълно буржоазната държава, ликвидират се капиталистическите производствени отношения, изземват се средствата за производство, преобразуват се силите за сигурност, установяват се нови институции, които осъществяват новата политика във всичките сфери на обществения, икономическия и духовния живот, в правосъдната система и армията. Този първи етап е неотменен, а неговата продължителност трае дотогава, докато приключи процесът на разрушаване на буржоазната държава и укрепването на новия тип власт и управление.

Решава се проблемът за властта.

Новата власт в този момент ликвидира съпротивителните сили и евентуалните рецидиви на буржоазната държава и общество, за да се занимава спокойно и уверено от тук насетне, без страх от контрареволюция и политически брожения.

Всъщност, истинската социалистическа революция се разгаря именно сега, когато е победила във военно-политически план, но още не е сигурна, че владее държавата. Защото тя не може да бъде власт едновременно на новата социалистическа и на старата буржоазна държава, която още не е унищожена и умъртвена и се съпротивлява ожесточено. Дори предизвиква гражданска война. Историята, в която сме живели, ни показва какво се случва, когато се пренебрегне едно съществено изискване от теорията на революцията!

Маркс не е описал как подробно, точно и в какви форми протича този първи етап на преход от буржоазна към социалистическа държава. Но подчертава, че той трябва да продължи дотогава, докато бъде постигната неговата цел. И друго не би могло и да бъде! Забавянето, прекъсването или насочването на процеса към други цели може да доведе, както показа историята на социализма в Русия, до сериозни отклонения и непредвидими последствия. В СССР най-напред Ленин въведе т. нар. „Нова икономическа политика“ (НЭП), връщайки, макар и за кратко, както бе обявено, капиталистически форми на производство и търговия. Намеренията бяха добри, защото целта бе да се съживи икономиката. По същество обаче това бе прекъсване на диктатурата на пролетариата и възстановяване на отделни форми на буржоазно-капиталистическата държава, която веднага започна да оспорва социалистическата, да я саботира и разрушава. Друго не би могло и да се получи, поради което Сталин отмени новата икономическа политика. Ала тези първи компромиси останаха да тегнат върху социалистическата революция, понеже вече бяха родили прецедент.

Сталин трябваше да компенсира пропуснатото време и да ликвидира окончателно съпротивата на старата власт и бързо да започне изграждането на основите на социализма. Сталин се идентифицира с диктатурата на пролетариата. Непременно трябва да се подчертае, че неговата еднолична власт бе неизбежна в една голяма и неравномерно развита страна, която трябваше да преодолява в някои региони цели епохи, за да се доближи до възможността за изграждане на социалистическа държава и общество. Едноличната власт е присъща по принцип за диктатурата на пролетариата, за да няма отклонения от теорията на революцията.

Освен властта, която държеше в ръцете си, на Сталин, а и на цялата система бе необходима и властта на „всенародната любов“, на доверието на народа към него. Любовта и доверието създават нова обстановка и пораждат ентусиазъм. Хората трябваше да повярват и повярваха, че Сталин наистина ги води към добро и че без него животът им ще бъде труден. Той не ги разочарова и не ги разколеба. Силата му е впечатляваща. Този „култ“ изглежда на буржоазията противоестествен, фалшив, примитивен. Тя друго не е способна да измисли.

Затова разобличаването на т. нар. „култ към личността на Сталин“ е по същество разобличаване на самата диктатура на пролетариата.

Най-тежкото и непростимо обвинение срещу него е, че бил нарушил „ленинските принципи на партиен живот“, че провел ненужни репресии, че изкривил същността на социализма. Истината обаче е, че отричайки по същество диктатурата на пролетариата, ХХ и ХХІІ конгрес на КПСС обезсмислиха социализма като социално-политическа и икономическа система и власт на пролетариата. Т. нар. „възстановяване на ленинските принципи“ е по същество отказ от марксизма и от Марксовата теория на революцията и социализма. Това бе отказ от самата революция! СССР изгуби най-важната си политическа и идеологическа опора, а това означава, че му е нанесен смъртен удар. Въпрос на време бе да настъпи фактическият край. И той дойде само след 35 години.

След смъртта на Сталин започна политическа реабилитация на буржоазията и капитализма – най-напред на отделни личности, после на политически и обществени организации, смятани за профашистки (Бандера и други) и антикомунистически, а после и на определени факти, събития и явления. Такава реабилитация или по-скоро преоценка в някои случаи навярно е била необходима, но да я направиш тогава, когато „по презумпция“ все още си в период на диктатурата на пролетариата и продължаваш да разрушаваш старата система, е неблагоразумно и политически неграмотно. Освен ако не е специално насочено срещу самия социализъм.

Идеологическото разложение на социалистическата държава и социалистическото общество протичаше ускорено и не се виждаха почти никакви усилия да бъде спряно или поне забавено. Животът се пренастройваше на нови начала. Преориентацията към Запада се определяше като преодоляване на догматизма. Въпросното „преодоляване на догматизма“ обаче фактически отстраняваше марксистката идеология от живота на обществото, макар че формално идеологическите институции продължаваха да внушават необходимостта от творческо продължаване и развитие на марксизма в новите условия.

Но и марксистите в България вече бяха на изчезване. А и в СССР. В края на 1989 г. те се брояха на пръстите на едната ръка. Те вече липсваха дори в ЦК на БКП!

По-горе посочих само някои от основните причини, поради които промените, извършени на 10 ноември 1989 г. не бе възможно да станат начало на истински положителни трансформации в България, за да тръгне държавата ни напред. А се оказаха истинска контрареволюция и реставрация на капитализма. Много хора се опитваха гримират техния смисъл и да ни убедят, че се случва нещо добро и полезно. Успяха, но все повече е ясно какво сме преживели и защо сме го преживели.

Друго обаче не можеше да се случи, защото системата бе вече рухнала и трябваше да се следва ходът на историята. И нищо повече. Както и стана.

Но трябва да се знае, че гърмът, който удари на 10 ноември 1989 г., бе всъщност заглъхващото ехо от 1956.

 

 

Източник: Поглед.инфо, 09.11.2023

 

 

 

Първите училища и учители в Кюстендил

 

 

Историческите известия и местните предания са единни и непротиворечиви в това, че след завоюването на Кюстендил от турците през първата половина на XV век той се превърнал в чисто турски град. Но откъм средата на XVIII в. в покрайнините му започнали да се заселват българя от околните села. Започнало побългаряването на Кюстендил.

Старото кюстендилско българско население било неуко, неграмотно. Когато е било необходимо да се напише писмо, налагало се е да се ходи в Самоков, където е имало грамотни хора. Така е било до началото на XIX в.

Първите следи от българско писмо в побългарения отново Кюстендил, намерени досега, се отнасят към 1816—1817 год. На един бакърен съд, притежание на кюстендилеца К. Лекарски, има надпис: „Христо хеним 1816". Възможно е обаче този съд и надписът на него да не са от Кюстендил, а от друг български край, може би от Скопие, където хекиминът Христо е живял дълги години. По-сигурен е надписът на голям бронзов свещник, подарен на новопостроената тогава българска черква „Света Богородица“ (1816 г.) от някой си хлебар — Косто от кюстендилското село Ръждавица. Грамотността се увеличила, когато била изградена първата черква в града „Св. Богородица" и когато наскоро след това в черковния двор била построена първата сграда за училище.

Училището представлявало голяма четириъгълна тъмна стая, която в началото не била и постлана. Край стените имало пейки за сядане, а когато броят на учениците нараснал, пейки били поставени и в средата на стаята. Първото училище било съградено по времето на гръцкия епископ Авксентий (т. е. 1817 г.)

Като един от първите учители от това време се помни даскал Захари дядо Стойнев, самоковец, учителствал в Кюстендил близо 10 години (1825—1835 г.) Особени грижи полагал за българското училище в града ни прочутият през гръцко-българските черковни борби владиката Авксентий, самоковец, епископ в Кюстендил от 1832 год. За да издигне училището на по-високо равнище, той искал да доведе за учител в него Неофит Рилски — най-учения за времето си българин, който току-що бил отворил Габровското училище. Но дали Неофит Рилски е учителствал в града ни, нямаме точни данни.

Други натъкнати учители са били Христо Ив. Крантев - дупничанин, син на граматика Иван Крантев, и Николай Хр. Танджаров —самоковец.

През 1849 г. било построено новото кюстендилско училище. То било издигнато пак в двора на черквата „Св. Богородица", но било по-голямо и по-просторно. Направата му биле замислена още в 1846 година, но била осъществена след 3 години. Пряк повод за построяването дал владиката Дионисий, който обичал да събира средства и да гради черкви, училища, болници и др. Голяма заслуга за построяването на училището имал учителят Николай Хр. Танджаров и бегликчията Димитраки Мизура от Пловдив, който извадил и фермана за изграждането на училището.

В Училищната кондика, изработена още през април 1846 г., се казва, че тя е изработена с цел в нея всичко да се отбелязва и който иска да научи нещо за школото, да се справи с нея. Бил изработен и правилник за училището, подписан от владиката, свещениците и първенците в града. В този правилник се предвиждало каква ще е заплатата на учителя и какви са изискванията към него. Той трябвало да бъде подчинен на архиерея, да проявява нравственост, да пази наредбите на черквата, да бъде прилежен, да учи децата да четат черковни книги, да пишат и да смятат, да ги учи на свещения катехизис, история и други полезни неща. Предвиждало се е още и издръжката на училището.

Новото училище било по-голямо и по-добре уредено. Състояло се от общ салон и две стаи. В него били въведени и чинове за сядане и за писане на тях върху пясък. Били направени и взаимноучителни таблици, които се окачвали по стените. Учениците били разделени по чинове, като най-отпред седели най-напредналите в обучението.

След построяването на това училище по-голяма част от еснафите и гражданите в Кюстендил се научили да четат и пишат.

Учителят Николай Хр. Танджаров може да се смята за истински реформатор в кюстендилското училище. През неговото учителстване тук били въведени нови предмети, застъпило се изучаването на история, география, езопови басни, благонравие, писане, смятане, елински език, катехизис, псалтика и гимнастика (един вид движения под такта на звънче). Преподаването се извършвало по взаимноучителната метода. Учебната година завършвала на 30 януари.

Способен и смел, учителят Танджаров скоро привлякъл вниманието и на турците в града. Като нарушил тогавашния обичай учениците да ходят с бръснати глави и само с един перчем на върха, той сам остригал тези перчеми и разрешил да се носят подстригани коси. За тази му постъпка той бил упрекнат от турците в московски навици.

Като един измежду най-добрите учители на кюстендилското училище се смята и даскал Аверки поп Стоянов от с. Рила, йеромонах от Рилския манастир. В Кюстендил той учителствал от 1851 до 1858 година, но връзките с града ни той не скъсал и по-късно, като живо се интересувал и подпомагал „бунтовните кроежи" в него. Аверки поп Стоянов е познат и като писател.

Достоен заместник на даскал Аверки поп Стоянов е бил архимандрит Дамаскин от Копривщица, който е бил като главен учител в Кюстендил от 1858 до 1861 год., когато избягал оттук, за да не бъде уловен от властта.

Следващи по-забележителни учители били Димитър Ангелов Гьошев (Друмохарски), Димитър поп Петров (Любенов), Сава Буботинов, Тодор Пеев. Тодор Пеев учителствал в Кюстендил от 1868 до 1871 год. Той бил не само учител, но и проповедник на революционното дело. Под негово ръководство бил основан и революционният комитет в града ни, и революционният комитет в Осоговския манастир. По времето на Тодор Пеев било открито и първото читалище в Кюстендил, което се наричало Българско читалище и чиято цел е била със сказки, представления и други да се повдигне културното равнище на гражданите, да се съживи народният дух.

Към 1860 година в Кюстендил било открито и Девическо училище. То се помещавало в частна къща, в съседство с мъжкото училище. Като една от първите учителки в него се помни монахинята баба Пелагия. От 1860 до 1873 год. учителка е била Мария Костенцева, а след нея до Освобождението — Йорданка Манова от София. По време на учителстването на Мария Костенцева училището било подобрено. Особено много грижи за него обаче били положени, когато в Кюстендил е учителят Йосиф Ковачев, който е назначен за „надзирател на училищата и черквите в епархията" и който въвежда звучната метода при обучението. По това време някои от учителите в мъжкото училище преподавали и в девическото училище. Ученичките ходели пребрадени през устата с кърпи, така че да не им се вижда лицето, разбраждали се само в час. Често пъти Девическото училище е било посещавано от някои ханъми в града.

От дългия низ на народни учители в Кюстендил от времето преди Освобождението най-ярко се очертава образът на даскал Димитър Стоянов, или както е известен и днес Даскал Димитрий. Предполага се, че той е роден в кюстендилското село Ваксево. Учил се е в кюстендилското училище и още твърде млад става учител. Отначало учителства в Изворското, Босилеградско, а после  в Кюстендил.

През 1865 год. Димитър Стоянов основал ново градско училище в долната махала — Стамбол-Капия. Училището скоро се прочуло, учениците му се увеличили. Там започнали да ходят дори и момичета. Откриването на долното училище много облекчило децата от махалата, тъй като им спестявало минаването през турската Аджундар махала.

Даскал Димитрий е бил строг, но деен човек, привързан към всичко българско. Ходил облечен в народна носии, с потури и джубе и с голям кожух. Вземал активно участие в работата на читалището, в борбите с гърците. Участвал в изграждането на организационния комитет в града, на който бил и председател. Освен това, той се занимавал и с книжнина — изпращал дописки за „народните работи" до българските вестници. Даскал Димитрий бил почитан и уважаван от всички българи в Кюстендил. Днес едно от основните училища в града носи неговото име.

 

 

А. СТОЯНОВА, уредник в Окръжния музей

Източник: вестник „Кюстендилска трибуна“, бр. 45 / 12.06.1963 г.

 

Кой може да бъде събуден? – Велиана Христова

 

Написах в Гугъл „Хелоуин”, знаете ли колко публикувани материали има по темата? 7 400 000. А под думите „народни будители”? 169 000...

Откъде идва празникът на вещиците, кой римски папа го е узаконил, как го празнуват американците, защо се правят маскаради за гонене на злото и се ядат сладки вкусотии, какво означават фенерите от тиква, с какво да зарадвате детето си за празника... надлъж и нашир, нагоре и надолу, най-подробно и сърцераздирателно е описан денят преди католическия празник на Вси светии, от който православна България все повече се омайва.

Бясна пропаганда с търговска цел! Вестници, телевизии и интернет сайтове преливат от същите чародейни писания. Кой ни е виновен, сами сме си виновни за хала, попиваме чуждата култура, превърната в търговия, забравяме себе си и традициите си, превръщаме се все повече в народ втора ръка, заприличваме на онези световни марки, с които сме се наоблекли от магазините за дрехи втора употреба.

А по същото време е Денят на народните будители... Гугъл пуска по някое съобщение какви културни изяви ще има, какви спектакли, детски концерти и забави, дори ученически футболни мачове са предвидени. И толкоз.

Помня един песенен фестивал в София, в който малки и големи участници се скъсаха да пеят английски „музикални парчета” за... Деня на будителите. А после се чудим защо децата ни хал хабер нямат кой е Иван Рилски, защо не са чували за Петър Берон и за четата на поп Харитон.  Но в мрежата един потребител бе написал с прекрасна ирония: „На Хелоуин ще се маскирам като народен будител”.

Проблемът не е в интернет, той е средство, не същина. Винаги през вековете е имало технически и технологичен напредък, но човечеството е опазвало себе си и ценностите си. Днес обществото е тласкано към задоволяване на първични потребности без устрем към духовност, още по-малко – към събуждане на духа.

В България властват корупция, крадене, лъжа, службогонство, разрушение на самата държавност. Хората на духа живеят в затворени кръгове и се самозалъгват, че още някой извън тях ги разбира.

Хвала на министъра Стоян Омарчевски, който преди почти 100 години е узаконил празника на будителите, и на „Мати Болгария”, загдето го възроди. Омарчевски ли, кой беше тоя? Колцина са възрожденците, чиито имена могат да изброят без запъване учениците ни и дори студентите?

Откакто върнахме празника на Будителите преди 30-ина години,  се срина просвещението, дори думичката „просвета” изгониха от училищния закон. Къде отиде културата на обществото ни, което не чете, не се интересува от изкуство извън чалгата, разбира се? Не говоря за изключенията, масово е така.

Как българите да се събудят от конформизма и апатията, от подчинението на Златния телец и да се обърнат към националните ни ценности, към градивното просветено мислене, което прави от населението народ?

Само духовният  и знаещ човек има нужда да е свободен.  Само зрящият има нужда от светлина. Но на транснационалните корпорации, които дирижират света,  не са им необходими национални държави и нации с памет и духовност.

Колко журналисти днес казват истината за губернаторството на САЩ над България, например? Медиите масово се превърнаха в евнуси, пазещи  бардака и парите на властта.

В Х век Константин Преславски написа светлите думи: „О, будители народни, цял низ светли имена чисти, сияйни, благородни, вий сте нашите знамена най за вечни времена.” Дали за вечни? Не се ли върнахме днес във времената на Ботев, чиято публицистика изгониха от учебните програми, защото е вредна за новите ни „ценности”.

Цензурираха Ботев и тези негови „престъпни” слова: „...коронясаните венценосци се борят помежду си, земат стратегически позиции и кукурикат за близкото решение на возточния вопрос; а младото поколение изникнало покрай дуварите и чака да го огрее слънцето откъм запад, за да каже своята последна дума за живота, за характера и за стремленията на гъбите. А ти... О! Ти си българин и патриотин! Запей песента „Гъби, мои гъби”, пък легни и сънувай, че си предводител на гъските, цар на кокошките и защитник на българския народ”.

Всъщност, кои са будители сега? Тези, които имат дързостта да тръбят истината, която никой не иска да чуе, да се опълчват срещу самозабравилата се власт, която и където и да е тя. С цената на всичко. Има ги все пак, в това е надеждата. Будителите винаги са малцинство, но те носят светлината за бъдещето ни.

И нека в този ден се преклоним и пред тези будители, които платиха с живота си правото да будят народната свяст.

 

01.11.2023 г.