Спомени на Стоян Стоименов
ЦДА, ф. 579, оп. 1, а.е. 58
За първи път чух името на Владимир Димитров-Майстора от учениците от Кюстендилската мъжка гимназия нейде по средата на 20-те години. По-отблизо го опознах през 30-те години. След победата на Девети септември познанството ни се укрепи и разшири.
Будната учаща се младеж от гимназията бе завладяна от неговото изкуство. Ние знаехме в подробности биографията му и какво ли не за неговите способности. Кюстендилското гражданство високо ценеше личността и изкуството на своя млад съгражданин.
Прогресивната общественост в града навреме съзря таланта на Владимир и му даде съдействие да се изяви като художник още на младини.
През март 1953 г. той пише в своята "Автобиография":
"Произхождам от бедно селско семейство - дядо и прадядо (по баща) - свещеници. Родителите ми - бежанци (от Македония) от Освободителната руско-турска война през 1977-1978 г. се установили в с. Фролош (Дупнишка) околия, дето на дядо ми била дадена енория и там на 1 февруари 1882 г. съм роден. След смъртта на дядо ми, семейството ми се преселва в гр. Кюстендил, дето майка ми с непосилен труд по чуждите нивя, къщи и перални се е грижела за издръжката, защото баща ми беше сакат с дясната ръка. При такива мизерни условия едва можах да изкарам трети прогимназиален клас, напуснах училище, продавах вестници, списания, бях бояджия, слуга и сетне пет години (15.09.1899 - 30.09.1903 г.) писар в окръжния съд в Кюстендил. С постоянните си драскотини по стените, врати и бумаги обърнах внимание и помощта на граждани, учрежденията и със самопомощ (рисуване) напуснах писърлъка и през 1903 г. постъпих, а през 1910 г. завърших Рисувалното училище в София."
Подпомогнат от съдията Никола Чехларов и от няколко прогресивни адвоката в града, на 11 май 1903 г. двадесетгодишния самоук художник урежда в гимнастическия салон на Педагогическото училище първата си изложба.
"Като от разни портрети (някои, от които в естествена величина) - пише местният вестник "Изгрев" от 17 май 1903 г. - така и от най-дребните работи (скици, етюди, драски) ясно изпъква, че Димитров има и то не малък талант. Изложбата бе уредена от инициативата на няколко граждани, които възнамеряват да издържат господин Димитров в софийското Рисувално училище, с което безспорно ще допринесат истинска услуга на българското изкуство, защото при едно правилно и системно специално образование г-н Димитров би станал един рядък художник."
Опрян на тази благородна подкрепа, с бохчичка в ръка, пълен с решимост да учи, Владимир се отправя пеша през Конявската планина, през Радомирско и Пернишко поле за София.
Въз основа на картината му "Жътва" и рисунки с въглен той е приет за извънреден студент в Рисувалното училище, от 1920 г. превърнато в Художествена академия.
Започват години на усилен труд. Той първи сутрин поздравява разсилните с "добро утро" и последен вечер с "лека нощ".
Трудно живеят родителите на бедния, но ученолюбив студент. "Колко пари ми струва - пише в едно писмо до баща му - утре и професор да станеш, когато днес родителите ти умират от глад". През 1908 г. Димитър поп Петров завършва своя нерадостен живот.
Въпреки големите трудности през 1910 г. Владимир Димитров завършва с отличен Рисувалното училище. И тръгва по страната да изкарва прехраната си. От 1911 до 1918 г. е учител (не по рисуване, драги читателю !), а по краснопис и граматика в Търговската гимназия в гр. Свищов, участва и в две войни, а през 1919 г. стажува в Трета софийска мъжка гимназия, след което напуска учителството.
По-нататьк той напълно се отдава на художественото творчество, към което го влече сърце и душа. Цели десет години той рисува постоянно, от които четири години (1925-1928 г.) за Джой Крейн, американски дипломат и меценат. През 1973 г. г-н и г-жа Крейн бяха в България. Те разказаха в Кюстендилската художествена галерия интересни спомени за Майстора, подариха някои негови творби, останали в тях. Уви! Те не можаха да посочат голям брой произведения на Майстора, разпространени навремето от г-н Крейн.
За кратко време Владимир Димитров-Майстора няколко пъти посещава главните художествени галерии и музеи, в които се запознава с постиженията на световното изобразително изкуство.
"Така още като ученик в Рисувалното училище - съобщава той - в една екскурзия от 1909 г. видях в Москва и Петербург голямото руско класическо изкуство, а след това бях в Рим 1910 г., Париж, Лондон, Берлин и др. 1912 г. и в Ню Йорк 1924 г. "
Ала най-голямата и плодотворна дейност развива Майстора в с. Шишковци, красиво село край река Драговищица, недалеч от гр. Кюстендил. То стана истинска столица на големия художник.
"От 5 май 1930 г. до 1951 г. - бележи той в автобиографията си - работех за Министерство на просветата като учител, командирован при същото, но на занаятие в с. Шишковци. Отивах за живея и работя между селяните, за да разучавам нашия национален тип и бит - основата на всяко изкуство... В продължение на 26 години - ще добави той през 1960 г. - живеех сред народа и каквото можах, според моите възможности, отразих, макар и незавършено в своите работи. През всичкото време гледах да предам тая чистота - духовна и външна в младостта.
Рисувах и стари и млади, като изхождах главно да схвана техния труд на полето, техните веселия, сватби, седенки, като отивах на сборовете, които ставаха по това време, където избирах моделите си... Предадено е и е постигнато това... това национално главно в типовете - подбирах типове да личи, че е българин, млад и стар. Рисувах и деца и всякаква възраст, като изхождах да предам тая психология, тая духовна чистота, тая скромност и трудолюбие в нашия национален български бит."
Майстора беше враг на фашизма, милитаризма, войната и монархизма. Той беше голям почитател на Лев Толстой. Художникът посреща с голяма надежда Великата октомврийска социалистическа революция.
"Накрая като поздравявам с Нова година, желая щото тя да донесе на теб и на всички единственият цяр за освобождение от икономическия кръст, на който е разпънато цялото човечество - болшевишкия Едем." - пише той на 28 декември 1920 г. до писателя Николай Лилиев, близък негов приятел.
Професор Асен Василиев, близък приятел и другар още от младини на Майстора, предава един интересен разговор на художника с цар Борис III през 1920 г., който посетил негова изложба:
"Но случи се така, че пребивавайки в изложбата преди нейното закриване, присъствах когато пристигна като посетител цар Борис III, заедно с двама - трима придружители. Той разгледа изложбените картини и рисунки и пожела да откупи 14 работи, които един от неговите хора записваше. Това бяха именно онези акварели, които Майстора бе създал като проекти за бъдещи картини и за които сам по-късно се изразяваше: "Темата те трогва и я изливаш от душата си - селото спи, а аз решавам задачи..." И точно тези духовни излияния му предлагаха да продаде! Отговорът беше кратък и решителен. Майстора се изрази точно така: „Те не са за вас. Мен ми са потребни за бъдеща работа." Един от придружителите на царя прошепва на Майстора да се обръща с "Ваше величество", а не "Вие", "Вас". По-нататък в разговора между двамата засягайки условията, при които е поставен да работи българския художник, Майстора не се поколебава да каже, че "червената метла" ще оправи света! Това бе неочаквана бомба. Тутакси разговорът и посещението бяха завършени." (Владимир Димитров - Майстора, С 1972 г. с. 22-23).
За развитието на своя мироглед в автобиографията си Майстора съобщава:
"След като платих данък на "идеализма", макар и късно, възприех единствено правилния мироглед - марксизма-ленинизма, а за изкуството - социалистическия реализъм... Преди бях само съчувственик на социализма и два пъти гласувах за тесняците, а след 9 септември 1944 г. станах член на БКП, Отечествения фронт и Българо-съветското дружество.
Като член на Националния комитет за защита на мира и делегат на конгресите във Вроцлав, Париж и Варшава, изнасях доклади в няколко градове и села, а като народен съветник при Софийския градски народен съвет поради не добро здраве, показах слаба деятелност.
Нека всички съвестни български патриоти и патриотки - зове той в края на автобиографията си от 14 март 1951 г. - сплотени и единни се борим с всички сили за осъществяване светлите идеали на комунизма, за да стане животът на всички хора на земята само радост, песен, светлина...".
Тези думи на Майстора звучат като завет на младите поколения, завет на един голям художник, който посвети целия си съзнателен живот на българското изобразително изкуство.
Майстора беше последователен трезвеник. Той беше високо нравствена, обаятелна личност. Художникът беше горещ привърженик на въздържателното движение в България. Не пушеше, не употребяваше спиртни напитки. Отклоняваше поканите на приятели с думите: "Аз с трезва глава не мога да се справя с това изкуство, та с пияна ли?"
За яденето Майстора не беше никак придирчив и се обслужваше сам. "Той знаеше - спомня си баба Бона от с. Шишковци - къде седят млякото и хлябът и си взема. А месо и мас не ядеше. Не употребяваше ракия и вино, отговаряше, че бил "по бозата."
Спомням си на официален прием на 9 септември 1960 г. последната година от неговия живот, въпреки настойчивите покани на негови приятели да вдигне чаша вино поне за наздравица, Майстора си наля една чаша нектар. "Аз - каза той - никога не съм вземал глътка ракия и вино. Цигара не съм слагал в уста..."
Същата вечер седнали в един по-отдалечен кът в приемните салони на Конгресния дом Майстора се оплака (нещо необикновено за него), че силите му намаляват. Беше много отслабнал. Не мога вече да рисувам, треперят ми ръцете - с болка на сърце изрече той. В разговора той разви мисли за запазването на мира. "Сега - каза той - е най-важно да се запази мирът. Мирът е най-голямото благо за народите. Мирът ще ни позволи спокойно да изграждаме социализма в нашата страна."
Това беше последното ми виждане и разговор с него.
Често го посещаваха млади хора - работници, студенти, ученици. Майстора водеше с тях сърдечни разговори и им пожелаваше да растат и крепнат в труд и учение, да бъдат трезви и упорити в изграждането на новия си живот.
"Ние навремето - говори той сред средношколци през 1960 г. - старите, при тогавашните условия беше много мъчно да се развиваме. Само като слушахме нашите учители по социализъм мечтаехме и подир като се убедихме в това, доживяхме до това, което беше мечта за нас... И така вие можете да се развивате във всички науки и изкуства, имайте най-висок мироглед и без големи трудности можете да разберете какъв е смисълът на човешкия живот и какво е длъжен всеки човек: да остави нещо добро за възхода на живота."
Това са някои от чертите на Майстора така, както съм ги схванал, черти на един благороден човек, голям хуманист и миролюбец.
Източник: Страници из моя живот, Стоян Стоименов, Издателска къща „Нов свят“, 2013 г.
