Обадиха ми се от редакцията да напиша "няколко думи" за образа, който е оставил в паметта ми Стефан Продев, но не ми казаха как се прави това, когато става дума за човек като него.
За жалост близкото ни познанство - не смея да кажа "приятелство" - с Продев започна късно - през бурната 89 г. - дотогава бяхме се разминавали, защото той беше от следващото поколение, а и полетата ни на действие бяха различни. Съжалявам за това, тъй като - както после се оказа - не са били различни мислите и чувствата ни.
Като физика и дух Стефан беше наистина внушителна личност, но тази негова внушителност беше особена, излъчваща топлота, жизненост и веселост, идещи навярно от вътрешните му хармония, единство, честност. За великолепния му талант на публицист - остър ум, ерудиция, точност и изразителност на фразата, безпогрешно чувство за това, дали, кога, как трябва да се реагира на дадено събитие - за всички тези качества няма нужда да се говори, те отдавна са му отредили златно място сред най-добрите имена на българската журналистика. И щях да забравя за може би най-важното между тях: ремсисткия план, който през премеждията не го напусна до горчивия му край. Тези неща бяха за мен неотделими от образа на създателя на "Дума", но през последните години нещо ново ми откри неговата книга "Картини от камък" - един чудесен белетрист, рисувач на природата - нова придобивка за нашата литература, която напоследък далеч не е оскъдна на автори пейзажисти като Емилиян Станев и Николай Хайтов. При едно мое гостуване в неговия селски дом, когато той ме разведе да ми показва красивите кътчета на околността, почувствах в думите му, че нещо дълбоко и горещо го свързва с него, градския човек - с нашата природа.
Такъв човек загубихме преди десет години.
Спомням си от юношеството един стих, написан по случай смъртта на Маяковски от негов съвременник. Той казваше, че със загубата на Маяковски сякаш от стаята на съветската поезия били изнесли грамаден шкаф. Образът, пренесен за нашия случай, не е точен - звучи ми някак тромаво, но нещо такова чувствам, когато си мисля за Стефан Продев и за загубата, която културата ни преживя с неговата ранна смърт.
Източник: вестник ДУМА, 3 септември 2011 г.
