Макар и омерзен, Стефан Продев насити последното си послание не със злоба, а с болка и светла печал
С неговата смърт България и българската култура загубиха един от най-неистовите си синове, патриоти и родолюбци. Едно от най-ярките си и огнени пера. Една от най-големите си съвести, каквито бяха у Христо Ботев, Захарий Стоянов, Йосиф Хербст. Освен ярките си публицистични книги големият художник, журналист и хуманист, едно от удивителните явления в съвременната българска литература и култура, Стефан Продев остави и няколко сборника с блестящи есета. В тази област е също така впечатляващо многообразието на неговите търсения - от героите на френската революция през ярки творци като Франсоа Вийон, Давид, Бетовен, Сикейрос до персонифицираните и портретирани неподражаемо излъчвания на българската природа. Продев одухотворяваше и натоварваше с човешки черти така скъпия му и роден Балкан над село Енчевци. Там всяка тревичка, ручейче, камък, горска пътечка, урви или било му бе скъпо и му говореше за толкова много неща. Той слушате диханието на отечествената природа, чуваше стародавни гласове, виждаше идещите към него видения от миналото и картините от камък бяха по-живи и по-динамични от социалните картини, които тровеха последните години от неговия живот. Между "Раждането на шедьоврите" и "Картини от камък" лежат почти 20 години, но ние виждаме как все повече се изостря есеистичното перо на Стефан Продев във времето, как става все по-фин и нюансиран неговият пластически рисунък, как се задълбочава майсторството му да психологизира и портретира. В историята на българското есе Стефан Продев остави ненадминати страници, страници-еталон. Продев подхожда с пиетет към избраните от него творци. Чувство на преклонение и възторг извира от словото му, когато говори за картината на Давид “Убитият Марат” и третата симфония на Бетховен. Пред очите ни оживява бурната и драматична епоха на Великата френска революция, усещаме сякаш огненото дихание на времето. Авторът вдъхновено пресъздава неповторимия колорит на това време, чиито деца са Давид и Бетховен. В тяхното творчество той иска да открие великото народно разбуждане, гневът на масите, който разчупва оковите на социалната несправедливост, иска да чуе стъпките на самата история. И за да постигне това, Продев умело вплита действителни случаи от живота на двамата гении в повествованието, насища го с анализи на различни техни произведения. Истинският творец е глас и съвест на своето време Сътвореното от него неизбежно носи посланията на това време. Освен с “Убитият Марат” и “Ероика” Стефан Продев доказва тази своя мисъл и с “Автопортрет” на Сикейрос. Всъщност картината на големия мексикански художник служи на автора само за повод да посочи социалната обусловеност на изкуството на Сикейрос. В неговия “Автопортрет”, създаван в затвора “Лекумбери”, се оглежда социалното напрежение на времето, антагонистичното класово разслоение. И окован художникът продължава борбата си, за изкуството му още не са измислени затвори. “Раждането на шедьоврите” е книга за революционната сила на изкуството. Продев не се спира само на мига, когато се появява творбата на гения. Той се интересува преди всичко от по-нататъшния й живот – от нейното социокултурно битие през годините и столетията, от невероятната й способност да концентрира в себе си социална и художествена енергия, която да възпламенява духа на следващите поколения. Безсмъртието на художествените идеи, заложени в разглежданите творби, убеждава ни Стефан Продев, разкрива и другото лице на революцията – тя е хармония, борба за индивидуална и социална хармония. Но изглежда публицистиката и есеистиката не бяха достатъчни за широкия дух на този повелител на думите. Той търсеше други територии за разгръщане на своето въображение. Не се страхуваше да се втурне и в примамливите, но опасни пътешествия в областта на прозата. Без да бъде между имената на съвременните български белетристи, около които критиката шуми, за няколко десетилетия Стефан Продев ни поднесе и книги с разкази и новели, които доказват, че той е един от ярките, физиономични съвременни български прозаици. От "Забравени новели" до "Неприятни разкази" (последната му книга) Стефан Продев се опитваше със средствата на прозата да разгадае причудливите трансформации в душата на съвременния българин, да си отговори на редица трудни и драматични въпроси, които вълнуваха писателското му въображение. "Неприятни разкази" бе сътворена в трагичните последни месеци, когато не само тялото на автора бе нападнато от зловеща болест, но и социалният организъм на държавата бе поразен от метастазите на обществения разпад. Описвайки в своите "Неприятни разкази" трагичните и величави образи на новото време, които си отиваха горди, но непобедени, запазили романтичната вяра на своя идеал, както и омерзителните ликове на антигероите на нашето време, които бяха оръдия на разрушението и нравствената и социална деструкция, перото на Стефан Продев не се настървяваше. То рисуваше със състрадание и скръб, с разбиране и мъдро просветление. Макар и омерзен, авторът насити последното си послание не със злоба, а с болка и светла печал. Тепърва критиката ще се връща към богатото и многообразно творчество на Стефан Продев, ще открива нови и нови неподозирани качества на неговата личност.
Източник: вестник „Класа”, 14 септември 2007 г.
