Няма нищо толкова противоестествено и реакционно, ако човек държи на националните ценности
Да останем в границите на Европа. Още след края на Втората световна война, главно в Западна Европа, се появиха неголеми екстремистки организации и реваншистки настроени лица. Те открито изразяваха носталгия по току-що победения фашизъм, използваха нацистка символика, поругаваха еврейски гробища, изписваха по стените на сградите пречупени кръстове, не криеха, че са ксенофоби. По принцип органите на реда не им налагаха сериозни санкции, а нерядко бяха официално толерирани. Виждаше се, че зад тях не стои сериозна политическа сила и че съставът на неофашистите се състои от
проверени "стари" кадри
и техните биологически наследници.
Този непълен преамбюл го пиша, за да стане по-прегледно, че след политическите и военни промени в Източна Европа през 90-те години на ХХ век европейският неофашизъм стъпи върху по-други релси, започнаха да му се дават нов тип квалификации, тясно зависими от постигнатата победа над Съветския съюз и социализма в Източна Европа. Глобализмът, който тогава разпростря властовия си ореол над европейския континент и света, много държеше да внедри идеологемата, че комунизмът е далеч по-човеконенавистна теория и практика в сравнение с италианския фашизъм и немския нацизъм. По такъв начин разобличаването и "доубиването" на комунизма се афишираше като задача, далеч по-важна за либералните европейски демокрации от борбата срещу неофашистите. Засилваше се и атаката срещу партиите и личностите, защитили идеята за независимите отечества. Русофобията още не беше изтикана на предно място.
Но така се процедираше до 2000 г. Дотогава Русия, по времето на Горбачов и Елцин, след разпада на СССР, беше взета на оперативно управление от САЩ, а външният й министър Андрей Козирев се беше превъплътил в
пощенски гълъб на Държавния департамент
Руското държавно ръководство се бе примирило неговата страна да е регионална сила в еднополюсния свят, дирижиран от Вашингтон.
След 2000 г. обаче положението в Руската федерация претърпя коренна промяна. Владимир Путин, новият президент на многомилионната страна, осъществи политически/геополитически обрат. Възвърна суверенитета и независимостта на Русия. Заработи за многополюсен свят. Спря дезинтеграционните процеси, твърде напреднали в руските предели. Не позволи антикомунизмът да стане държавна идеология, както е на Запад. Обяви се в полза на руския патриотизъм и национализъм. Издигна руската национална идея като алфа и омега на отечествения прогрес.
Радикално новата политика на Русия разтревожи сериозно стратезите на световния глобализъм. От своя страна, те побързаха да внесат промени (дълбоки!) в отношенията си с великата славянска и православна държава. Преди това глобализмът и неолиберализмът, както вметнах, се конфронтираха остро и безкомпромисно с два фактора: с комунизма и с идеята за независимите отечества. Но с избирането на Вл. Путин за президент на Руската федерация, който отхвърли доминацията на еднополюсния свят, антикомунизмът на глобалистите с тяхното неприязнено отношение към патриотизма и национализма се срасна с русофобията! Стигна се до положение Русия и идеята за независимите отечества да фигурират
като враг №1 на световната демокрация
В такъв контекст неофашизмът започна все по-често да се трактува според това как и доколко обслужва интересите на световния финансов капитал, адекватен ли е на идеологията на глобализма и неолиберализма!
Няколко примера.
Понастоящем единствената европейска страна, в която неофашизмът притежава властови позиции, е Украйна! За първи път в Европа след Втората световна война толкова последователно и жестоко се налагат практики, които поразително напомнят методите и обстановката, идеологическия климат в Хитлерова Германия.
След цветната революция на Майдан и протеклия антидържавен преврат, подпомогнат и финансиран от САЩ, в Украйна се наложи политически курс, който обявява украинците за предопределена от Бога нация и прогласява местните руснаци, съставляващи половината от населението на страната, за расово непълноценни. Днес в Украйна се ширят русофобия, ксенофобия, бесен антикомунизъм, антисемитизъм, най-крайни форми на украински национализъм. Действат паравоенни формирования, които атакуват парламента, окупират кметства, спират работата на финансови учреждения и промишлени обекти. В Украйна се забраняват партии и организации, извършват се репресии срещу верски убеждения и храмове на гражданите. Засилва се тоталната цензура над медиите, регулярно биват убивани леви интелектуалци, журналисти.
Но това възраждане на фашизма в Украйна, това
чумно гнездо на расизма и шовинизма
не събужда безпокойство, съпротива, гняв или поне нотки на несъгласяване в елита на САЩ, Европейския съюз, а и в българската политическа класа. Защо? Заради конюнктурните съображения, които засегнах. Украинският неофашизъм бива оневиняван от неолибералите и глобалистите, тъй като е връхна точка, най-значимо завоевание в похода на НАТО срещу Русия. Грозните гледки на фашизма изчезват, щом Украйна гради своето настояще и бъдеще върху антируска основа, краде историята и културата на Русия, унизява и претопява руснаците, забранява им да ползват родния си език (последната репресия се употребява и спрямо българите в Украйна).
Ето го парадокса! Докато неолибералите в ЕС считат крайния национализъм и расизъм за демократично постижение, което няма нищо общо с фашизма, същите в собствените си страни обявяват за ксенофобски, расистки и неофашистки не толкова носталгиците по класическия фашизъм, колкото всеки апел в името на нацията и националните интереси, всеки израз на позитивно отношение към Руската федерация.
Всъщност няма нищо толкова противоестествено и реакционно, ако човек държи на националните ценности. Няма нищо толкова плашещо, ако отхвърли идеята за превръщане на ЕС в Европейски щати, в Съюз на регионите и в замяна поведе борба за осъществяване на идеята на големия антифашист генерал Де Гол: Обединена Европа да е Съюз на отечествата, простиращ се - както метафорично обобщава легендарният син на Франция -
от Ванкувър до Урал
Не проумявам откъде накъде германецът трябва да се чувства задължен да изразява възхита от мултикултурните пристрастия на г-жа Меркел и на щедростта й да покани да се заселят върху немски земи повече от милион емигранти от Близкия изток и Афганистан? И според мен, както за повечето европейски граждани, мултикултурализмът е гибелен за бъдещето на нашите държави. Едно ново преселение на народите от Близкия изток, Африка и Азия в Европа ще е катастрофа за нея, то ще повтори завоюването на Рим от варварите.
И защо - питам - всяко юридическо или физическо лице в страните от ЕС се таксува мигом като крайно националистическо, дясно популистко, комунистическо или неофашистко, щом се осмели да опонира на глобализма и неолиберализма, щом се застъпи за подобряване на отношенията между ЕС и Руската федерация? Така че нека не приемаме на доверие всяка квалификация, с която неолибералите дискредитират дадени европейски партии и граждански организации като крайно националистически и популистки. Неолибералните кръгове преднамерено отказват да проследят идеологическото еволюиране на "Националния фронт" във Франция. Политиката, която следва Марин Льо Пен едва ли е синоним на ксенофобия, тя отразява обаче страховете и разбитите илюзии за средния французин за нормален живот. Тенденциозен подход се прилага нерядко и към австрийската Народна партия. Без да се запознаем с новата й програма, как ще разберем дали копира програмните си документи отпреди пет или десет години, или в по-значима степен отстоява фактическите интереси на австрийския народ? Ако "Алтернатива за Германия" е сбор от фашизоидни типове, нека бъде доказано
с факти, а не със заклинания
Познавам добре Унгария, висшето си образование получих в Будапеща. Премиерът Виктор Орбан, сочен като краен десен популист, е мразен от неолибералите защото провежда независима политика; отказва да бъде марионетка на Вашингтон и Брюксел; не се церемони с "Отворено общество" на Сорос; в интерес на Унгария поддържа нормални връзки с Вл. Путин и с Руската федерация; провежда по-системна социална политика, отколкото да речем, българските социалисти, когато сме в управлението на страната.
Явно е, че в случая става въпрос за груби фалшификации и използване на двойни стандарти - едни за Украйна, и други, изцяло противоположни, за държавите от Европейския съюз. На глобалистите и неолибералите им пречат не толкова проявите на неофашизма, крайния национализъм и ксенофобията, колкото идеите на националната държава, пречат им Русия и доброто отношение към Кремъл, пречат им истинските леви идеи! Значи, нужен е нов прочит на световноисторическата ситуация, който предполага актуализирано отношение към неофашизма и неговите метастази - у нас, в Европа и света.
Източник: вестник ДУМА, 9 юни 2017 г.
