събота, 2 януари 2016 г.
Какво е свободата, заради която си струва да се мре? - Анжел Вагенщайн
Партията ни няма кураж да формулира и отстоява изконните леви ценности, казва прочутият сценарист, писател и общественик
Едно интервю на Велиана Христова за вестник ДУМА
"За мен РМС е едно великолепно явление в българската революция, то не се омърси с власт и изгоди, младежите бяха тръгнали на бой за хляб и свобода"
"Нерядко чувам горчивия упрек, че на "Позитано" се напасват към ситуацията като към удобни домашни чехли"
- Джеки, всички твои гости минават покрай табелката "Улица Поп Андрей", която си отмъкнал от преименуваната улица и си закачил в коридорчето си. Но всеки, който влезе в малкия ти кабинет след това, вижда първо две снимки - твоята с арестантския номер от полицията на Гешев и портрет на едно красиво младо момиче. Разкажи ми за него, моля те...
- Това девойче бе току-що завършило Трета софийска девическа гимназия. Полицията беше успяла да разгроми ремсовата организация в читалище "Христо Ботев", останаха неразкрити две ремсистки. По това време аз отговарях за една от многото ремсови организации в еврейското читалище, където получих задача с цялата си група да се преместя в "Христо Ботев", за да възстановим прекратената там ремсова дейност. Уредена ми бе нелегална среща с ей туй девойче от полицейската снимка. Тъй се започна - с една парола на улица "Пиротска". Когато Хитлер нападна Съветския съюз, политическата атмосфера у нас коренно се промени, започна изграждането на истинско съпротивително движение с въоръжени партизански формации. Двамата с това девойче, заедно с още трима еврейски младежи, получихме статут на бойна група - най-нелегалната и преследвана част от дейността на РМС. И за начало опожарихме един склад, в който имаше пакетирани и готови за отправяне към Източния фронт кожуси, предназначени за немците, мръзнещи в руските нечувани студове през зимата на 1941-42 г. Та това девойче - Зора, която още доизносваше униформата си от девическата гимназия, първо ме "натопи" пред партийното ръководство, че след пожара, с изгорели коси и палто, вонящ на бензин и дим, съм застанал сред тълпата да зяпам как пожарникари гасят пожара, който сме причинили. Получих едновременно мъмрене за небрежността си и похвала за добре свършената работа. По-късно наш другар от опожарената експортна фирма (по-късно убит като партизанин от бригадата "Чавдар") ни даде копие от полицейското дознание: на полицията и на ум не й идваше, че "терористите" бяха кажи-речи хлапета на по 17-18 години, никога непохващали оръжие. После, през 43-та, бях изпратен в еврейски лагер за принудителен труд в Кресненското дефиле, откъдето избягах при партизаните на Никола Парапунов - "Пиринския орел". Бяха в сила жестоките противоеврейски закони, носехме жълтите звезди "на позора", всички софийски евреи бяха изселени от столицата по маршрутите на предначертаното "окончателно решение на еврейския въпрос". Българските фашистки власти бяха започнали активното си сътрудничество с нацистите при унищожителните депортации на евреите от Македония и Беломорска Тракия - тогава в границите и под администрацията на "Обединена България".
И така нататък - епизоди от моята сага, докато ме арестуваха и инквизираха в полицията на Гешев. Тя се намираше в конфискувания "Народен дом" на БКП, след като партията беше забранена от закона и премина в нелегалност през 1924-та. После бях осъден на смърт. Толкоз. След бомбардировките в София бяхме преместени в Сливенския затвор, където отдавна вече излежаваше 15-годишната си присъда онази ремсистка Зора - девойката от читалище "Христо Ботев". Там на 8 септември 1944-та с указ на правителството на Муравиев всички затворници получиха пълна и безусловна амнистия, само осем все още необесени "смъртници" останахме в напълно опустелия сливенски затвор. Нямало ги присъдите ни, не бил ги пратил министърът на войната, преди да забегне. А когато амнистията беше официално обявена по радиото, първи на пустия площад пред затвора надойдоха сливенските цигани, да са живи и здрави, с духова музика и с песента "Да живей, живей труда!" После площадът се изпълни с хора и никой не мръдна от площада поради подозрението, че през нощта фашистки офицери от охраната ще ни видят сметката. Делегация след делегация заплашваха директора с насилие, докато затворническите порти накрая не се отвориха и за нас. С умиление си спомням за онова време на надежди и спонтанна солидарност!
И през целия този изпълнен с драматизъм ден от сутринта до късна доба девойчето от Трета софийска девическа гимназия търпеливо седя пред затвора на едно картонено куфарче да ме чака. И ме дочака. Това е.
- В новата ти книга "Серенада за балканска гайда" прочетох, че оставаш ремсист завинаги. И твоят приятел Стефан Продев така казваше за себе си.
- Работническият Младежки Съюз - РМС, е най-чистата, най-самоотвержената част от българското социалистическо движение! Ремсистите нито се бореха за постове, нито ги имаха, мнозинството в партизанските отряди бяха ремсисти, три четвърти от загиналите при боевете са ремсисти. В моята килия от случайно оцелелите 8 души осъдени на смърт 7 бяха ремсисти. За мен РМС е едно великолепно явление в българската революция, то не се омърси с власт и изгоди, младежите бяха тръгнали на бой за хляб и свобода. За оная свобода, за която се мре, без дори да можеш да я формулираш!
- Ти как разбираш сега понятието "хляб и свобода?"
- С хляба символите са ясни - това е и закуската, и учебникът на детето, и обувките му, и лекарствата за престарелите ти родители. Но ако тръгнеш сега с едно касетофонче като ей това да питаш младите хора по улицата какво разбират под свобода, ще ти кажат, че свобода е да можеш, когато си поискаш, да идеш в Брюксел или Лондон. Разбирането за свобода днес се е капсулирало в общественото съзнание предимно като свободата за придвижване. И да речем - с правото да напсуваш правителството, без да те арестуват. Как да осъзнаят, че когато онези от кораба "Радецки" са тръгвали не на курорт в Мармара, а да мрат за свободата, под това понятие са разбирали нещо много по-високо като мисия, по-духовно, по-Ботевско! Дискусиите в парламента за 4-5 лв. увеличение на пенсиите не са за пренебрегване, за бедния човек и тези пари имат значение. Но когато става дума за духовността, изразена в думичката "свобода", си задавам болезнени въпроси без отговор. Например за свободното слово, някога жестоко преследвано, като изначалие на нашето верую. Не само в Свещеното писание е речено "В начале бе Слово, и Словото бе Бог". И словото бе светлина, "видя Бог, че светлината е добро нещо, и отдели Бог светлината от тъмнината".
Социализмът като световноисторически процес много-много преди Октомврийската революция започна със слово-светлина, и мечтаните му бъдни зелени поля са се напоявали със Слово-светлина!... А сега се питам колко "жреци" на това Слово - писатели или водещи журналисти от медиите, има в Националния съвет на БСП? Май че хич ги няма! Какъв е съставът на Изпълнителното бюро, за да знаят там, че освен за ежедневните ни трудни битки, за каква свобода е ставало дума, какви са били носталгиите на просветеното човечество? Свобода! Дали е само възможността да идеш за уикенда в Халкидики, ако спастриш пари? Или да попсуваш властта? Това не е малко достижение - но особено радостното събитие е, че в условията на свобода на пазара най-сетне се появиха мечтаните банани. Защото ми омръзна да повтарят, че при социализма само преди Коледа са "давали" банани! Да ви пикая на бананите, ако това е смисълът, за който хората са тръгнали да мрат! Това ли е свободата, за която е загинал Караджата, за която е увиснал на въжето Левски, за която разстреляха Вапцаров?!
Не стана ли вече ясно, че зависимият, бедният, гладният, безписменият не са и не могат да бъдат свободни! Безнадеждната сиромашия - материална и духовна - и Свободата в най-високия й смисъл не са братя-близнаци! Българският неграмотен циганин, докопал се до ромското гето край Марсилия, не е по-свободен от своя побратим, заседнал в пловдивското Столипиново, което срещу 10 лева с такъв ентусиазъм гласува срещу "червените боклуци" - онези, които някога първи му построиха училища!
- Май намекваш за това, че при толкова отчайващо бедно население партията на отрудените и бедните, на хората на наемния труд, на "подтиснатите и унизените", както се пее в Интернационала, губи избори. И ги губи понякога в болезнени и трудно обясними проценти. Защо?
- Губи ги, но пък вече може да си купи банани и дори вносни домати. В най-бедната страна в Европейския съюз! А и ако се вярва на статистиките и на мястото, което България заема по световните ранглисти, тази някога просветена нация заема печално място сред най-бедните и неграмотните не само в Европа!
Преди дни другарят Миков, когото ценя за скромността и желанието му да промени нещата и курса на продънения ни кораб, но и комуто съчувствам за самотата или безсилието да го стори, събра група интелектуалци. И за двата часа, които бяха предвидени, той говори повече от час, за да ни разкаже това, което всички вече знаем наизуст. Нещо подобно се случи и по повод на 24 май в НДК, когато на хора с по три висши образования бе обяснено значението на просветата. Добре, че една даскалица заговори за дълбоката криза в нашето образование, за никнещите като гъби частни училища, за уникалния в Европа данък върху учебниците, за растящата неграмотност в страна, чиято образователна система някога бе за пример в Европа! Тогава, с чашката празнично вино в ръка, май не си спомнихме за мизерията на театрите, за симфониците с най-ниски, почти социални заплати, за бедстващите престарели писатели, които чакат в клуба някой да ги почерпи една ракия! Проблемите ни засипват като свлачище, но на "Позитано" чуват ли се колко време навиват на кутрето си банализирани мантри и готови ли са да чуят онова, което хората искат да им кажат? И едни и същи ли вече банализирани формулировки споделят те и пред писатели, и в гаснещото село, в мината или в студентската аула, сред възрастните, които още въздишат по социализма, и пред младите, които не разбират какво ломотят тия старчоци! По подобен повод някога написах писмо до другарите Станишев и моя скъп колега и приятел Ламбо, но, разбира се, не получих отговор.
През 2009 г., след поредната загуба на изборите, десет души писатели отново написахме писмо до Станишев, в което учтиво и с много болка го молим в името на това, в което и той, и ние вярваме, да се оттегли, защото политиката му обрича партията на перманентна криза! Той не пожела да разговаря с нас и изпрати някакъв чиновник, който да ни разясни неща, които ние сме заучили отпреди неговото раждане. Но проблемът си остана. Защото Станишев заедно с Шулц, председател на Европейския парламент, според мен съсипват социалистическото движение в Европа, като го избутват все по-надясно, по коловозите на благоденстващи страни, които ни поучават на демокрация и хуманизъм, но до неотдавна изстискваха потта и кръвта на колониите си. Това движение по трасетата на дясната социалдемокрация може и да е ефективно и да дава плодове на север, но не е присъщо на значително по-бедния юг на Европа. Различно мислят за нещата от живота британците или холандците и различно - българите, гърците, сърбите. Имаме различна биография, тук социалдемокрацията, ако е вървяла по жълтите павета из центъра на София, то е било само под ръка с буржоазията. България е различна, историята й не е историята на Белгия, откъдето днес ни поучават кое е правилно и кое не, защото дори по време на моя живот в Леополдвил в Конго все още са рязали ръцете на нещастни негри, ако не са изпълнили плана по добив на суров каучук, и дясната ръка на гладни негърчета, ако са откраднали плод или къшей хляб! Ние не сме рязали, нам са рязали ръцете - затова тук мислим различно, и различно са звучали в близкото минало страшните за някои думички "комунизъм" и "социализъм"!
- Джеки, неотдавна се срещах със социалисти от Австрия, и знаеш ли, те говорят много по-ляво от нас и не се притесняват от това.
- Също така аз пък се завърнах от Германия. Там, в Академията на изкуствата, отбелязахме 90-ия рожден ден на отдавна покойния им президент, моя режисьор и скъп събрат Конрад Волф. В днешна лява Германия и особено в някогашната ГДР, наред със социалдемокрацията, оцеля в тайфуните на времето една силна ПДС - Партия на демократичния социализъм. Тя, обединена с лявото крило на западногерманската социалдемокрация, формира новата Левица - Die Linke, движение, което вече има своя засега скромен, но важен сектор в Европейския парламент в Брюксел. Това движение никому не се слага и никак не се притеснява да нарече с истинското му име "капитализъм" виновника за бедите на нашето съвремие. Те просто не се боят да говорят за социализма - такъв, какъвто е бил и какъвто трябва да бъде, нито се опитват да изпират сложната му и нееднозначна история с омекотители! Но там, на Запад, социалните политически концепции и на съвсем десните, и на относително по-умерените от десена на Ангела Меркел са безкрайно по-съвършени, по-справедливи, по-интелигентни, отколкото изразява дори като пожелание нашата уж лява партия. Та отбелязахме годишнината на моя приятел Конрад, с когото през Втората световна, без да се познаваме, бяхме от една и съща страна на "барикадата" - той на север, в Съветската армия, аз на юг, в партизанското движение.
Старший лейтенант гвардии Вольф Конрад Фридрихович беше брат на мистичния генерал-полковник Маркус Волф, Миша, "човека без лице", един от върховните шефове на разузнаването в тогавашния социалистически свят. Именно той след премахването на Стената и вече пенсиониран, веднъж ми каза: "Джеки, трябва да говорим с хората така, че да разберат същността на случващото се. Основният сблъсък, въпрос на въпросите днес е проблемът за собствеността, все едно под какви "демократични" мимикрии ще ни бъде поднасян. Собствеността - държавната, публичната, кооперативната, частната. Кой ще овладее собствеността върху средствата за производство и принадената стойност - земята, енергетиката, индустрията, банките, кой ще прибере парсата и към чии банкови сметки ще отпътува тя. Това е въпросът на въпросите - всичко друго са политически заврънкулки".
Да, собствеността! А у нас днес, когато картинката стана безпощадно ясна, се боим да поставим на масата ясно и звънко този въпрос: къде се изпари държавната и обществена собственост, каква бе скритата цел от разрушаването на земеделието ни "в реални граници", къде се изпари самата ни държава! В Германия нито веднъж не чух думичката "бившата ГДР" - тя си съществува в духовното пространство: сред хората, в начина им на говорене, в политическия климат. Като кислорода - човек не усеща присъствието му във въздуха, но без него няма живот. Лявото и в нашето общество го има - то се носи невидимо като кислорода! Аз постоянно се срещам с интелектуалци, които оценяват нещата често пъти значително по-"отляво" от нас, крайно критично към днешното състояние на страната, но не мислят или не го изразяват "като на "Позитано" - адрес в центъра на София, към който се отнасят с недоверие и скептицизъм. И в това е бедата - фактът, че "Лявото" и "Позитано" често не се покриват в съзнанието на хората! Според мен в ход е някакъв драматичен семеен развод между потенциалите на лявото мислене, от една страна, и БСП, от друга, или по-точно развод сред левия елит за унаследяване на оставеното от социализма идейно имущество. И нерядко чувам горчивия упрек, че на "Позитано" се напасват към ситуацията като към удобни домашни чехли - със страх да не би да разсърдим някого в ПЕС, в Брюксел или отвъд океана. И аз не виждам засега изход, ако не се промени коренно населението и смисълът от съществуването на посочения по-горе софийски адрес!
Ляво и дясно са условни понятия - ако не осъзнаем дълбинните им значения! Кое е онова, което е в повече от ония 4-5 лева към пенсията, за които в парламента се преборва Калфин, кое е повече от заплатата, по-важно от имота - кое е това велико и недоловимо в повече, заради което Вапцаров мечтаеше да зърне яркото му слънце и умре на неговите барикади?
Мисля, че нашата партия твърде услужливо се е нагодила по гънките на местността и в усилията си за оцеляване е загубила някъде по пътя историческия смисъл на своето съществуване. За разлика от други леви партии с повече чувство за достойнство и собствено място в историята - и в Гърция, в Испания, в Португалия, та дори в благоденстваща Германия!
- Какво смяташ, че трябва да се промени на "Позитано"?
- Сигурно повече, отколкото достигат знанията ми и колкото мога да предложа. Знам едно: когато си притиснат в ъгъла, трябва да умееш да риташ и да се отбраняваш! Езикът ни трябва да стане по-мъжки, по-убедителен, с по-агресивно самочувствие! Защото обществото ни е залято от помия, лъжи, дезинформация за нас и нашата история през един труден следвоенен отрязък от четири десетилетия, с кога успешно, кога катастрофално сбъркано налучкване на непребродени пътища. Време, наситено с достойни дела и грешки, светли пориви и грехове. А и революциите въобще не са балетен спектакъл - те познават и успеха, и ешафода! Капитализмът се е развивал и усъвършенствал към триста години мирен градеж и кървави войни, сполучливи и фалстартове. Но дори и с натрупания през вековете опит, днес капиталистическа е не само Англия, но и гладуващото Буркина Фасо! Защо трябва да се учим на всичко това и на съпротива срещу алчната агресия на световния капитал от радикалната левица на Гърция, Германия или Португалия, да не споменавам десницата на Виктор Орбан, при категоричното отстояване на собствени, а не наложени отвън политики? Ако не сме забравили, че партията ни е една от най-старите в Европа, от нея са се учили всички леви движения и в комшулука, и в по-далечни меридиани, тя има собствена история и собствен немалък и достоен, и горчив опит, собствени възходи и поражения. И ако не сме готови да разменяме идеали, история и традиции за постове или за жълти, но конвертируеми стотинки!
И като ме питаш какво трябва да се промени, нека като начало да се спре с едно безобразие - с години да възпроизвеждаме един и същи износен конгрес втора и трета употреба, с едни и същи делегати - при динамично променящите се домашни и външнополитически реалности. Липсват ли ни истински кураж, борбеност и нови идеи, за да се свика коренно нов по смисъл и цели конгрес, с радикално променени координати и принципи на представителство? Не ставаме ли свидетели на един до болка повтарящ се парадокс: вечерта след конгреса, когато тръгват последните късни влакове и хората нетърпеливо си гледат часовниците, започва драматичното и припряно задраскване в листите: "Тоя па кой е?" Така някой великолепен и боеви камарад от Прованс, производител на брюкселско зеле, би могъл да задраска писателя Луи Арагон, художника Пабло Пикасо или нобелиста Жолио-Кюри, членове на ЦК на Френската компартия, защото занятието му е друго и той не е виновен, че случайно не е чувал за тях. Предложението, което бих направил, е определен процент от състава на Националния съвет да се състои от квота предварително избрани от своите партийни гилдии високи специалисти - медици, икономисти, хора на медиите и изкуствата. Така ще се избегне поголовното и безотговорно задраскване на непознати имена - нещо, на което съм бил свидетел. Сега ти познаваш ли биохимика или икономиста с три висши образования, когото си задраскала набързо, за да не изпуснеш влака, или просто не го познаваш? А дори не подозираш, че не ти изпускаш влака, а партията ни е изпуснала влака на времето! Според мен на такъв принцип трябва да се кооптират 20-30 процента от Националния съвет - подобно на делегираните и предварително избрани представители на областните организации. Тогава може би ще можем да имаме не само по-високо квалифицирано ръководно тяло, но и да формулираме по-добре и на друго равнище не само днешните си политики, а и кое е онова далечно бъдеще, за което се е мряло!
Едно ще ти кажа. През далечната 1848-ма, когато оня брадат чичко от Трир обяви, че един призрак броди из Европа, на Човечеството бе предложено ново бъдеще, с една страховито богата трапеза от ценности, която омая най-добрите умове на Човечеството. Постепенно, с хода на времето, изхвърляхме от трапезата ту едно, ту друго. Но не го замествахме с нещо ново, продиктувано от променените времена. Докато на трапезата останаха само трохи. Сега имам чувството, че светът е пред ново, може би апокалиптично изпитание с отворен финал. И Призракът отново ще заброди. Той вероятно няма да е същият, нашичкият е поостарял, но непременно ще е негов близък родственик.
Време е да предложим своето меню!
А засега да ни е честита и да е по-миролюбива Новата година!
30 декември 2015 г.
Анжел Вагенщайн е роден на 17 октомври 1922 г. в Пловдив. Ремсист, член на БКП от 1941-ва, участник в Съпротивата, пребиван в полицията, осъден на смърт, спасен с навлизането на Съветската армия в България. Писател, режисьор, киносценарист, общественик. Един от 12-те интелектуалци, поканени на прословутата "закуска при затворени врати" с френския президент Франсоа Митеран през януари 1989 г. Депутат в VII Велико народно събрание. Автор на около 50 сценария за игрални, документални и анимационни филми. Сред най-известните му заглавия са "Допълнение към закона за защита на държавата", "Звезди в косите, сълзи в очите", "След края на света", "Борис I", "Гоя или Трудният път на прозрението". Много от филмите му са отличени с най-високи награди на международните кинофестивали в Кан, Берлин, Аделаида, Виена, Акапулко, Москва, Карлови Вари, Авелино и др. Още през 50-те години печели с "Тревога" и "Звезди" първите световни филмови награди за България. Романите му "Петокнижие Исааково", "Далеч от Толедо" и "Сбогом, Шанхай" са преведени на френски, немски, английски, руски, испански, полски, чешки, унгарски, македонски, италиански, китайски, иврит. Романите му са отличени с престижни световни литературни награди и номинации, включително с Европейската награда за литература "Жан Моне" през 2004 г. Официално е поканен за член на Американската Гилдия на писателите. Носител на множество български и чуждестранни ордени и отличия, вкл. орден "Стара планина - т ст.", офицер е на френските ордени "За заслуги" и "За литература и изкуство", на българската държавна награда "Паисий Хилендарски", Германската национална награда за изкуство I-ва ст., Годишната литературна награда на парижката Сорбона, Международната награда за човешки права "Свят без нацизъм", руски орден за заслуги в развитието на културните ни връзки, благодарствен сребърен плакет от Кралство Испания и др. Почетен гражданин на Пловдив.
