Биографичен очерк за легендарния партизански командир Васил Демиревски (Жельо)
Автори: бившите партизани от Дупнишкия отряд Моис Аврамов и Първан Халваджийски
Издателство БКП, 1963 г.
Можете да изтеглите книгата с тази връзка –
https://probuzhdane.wordpress.com/2025/10/17/zheljo-demirevski-kniga
Историческият път на тази песен тръгва през 1871 г., когато парижкият комунар Йожен Потие (1818 ‒ 1887) създава стихотворението „Интернационалът“, в което открито говори за неизбежната смърт на „стария свят“. Потие е член на първото международно работническо сдружение ‒ Първия интернационал, създаден на среща в Лондон на 28 септември 1864 г. с определящото влияние на Маркс. Сред неговите учредители са най-мощните британски, френски, швейцарски, испански и италиански синдикални организации от онова време. Потие участва в Парижката комуна, член е на Комитета за обществено спасение и боец от барикадите. Според собствените си виждания той се причислява към анархистите. Прякото му участие в самоотвержените борби срещу несправедливостите на „старий гнилий строй“ обяснява и особеното вдъхновение, бликащо от неговата безсмъртна творба. През 1887 г. приятели публикуват част от неговите стихотворения.
Трябва да изминат цели 11 години, за да попадне текстът на Йожен Потие в ръцете на един белгиец, работник-композитор Пиер Дегейтер (1848 ‒ 1932). Като младеж той работи в локомотивна фабрика и посещава вечерни курсове, 16-годишен се записва да следва вечерни курсове във Френската академия в град Лил. В същото време се включва в музикално дружество, което е свързано с местната секция на Френската работническа партия. Обществените ѝ прояви са най-вече стачки и предизборни борби.
Дегейтер създава вдъхновената музика към поемата буквално за няколко дни – музика страховита, строга, неизбежна. За първи път химнът е изпълнен на 23 юни 1888 г. от работнически хор на празник на печатарите във Лил – Франция и в същата година е издаден. Композицията има изненадващо голям успех. Първо в град Лил, след това и в цяла Франция. Текстът е преведен на много чужди езици, а мелодията става световноизвестна.
Ленин, който в свои статии неведнъж посочва специалната, обединяваща сила на песента, пише: „В каквато и държава да се намира един работник, където и да го запрати съдбата му, без значение колко чужденец се чувства – без език, без познати, далеч от родината си, той може да намери другарите и приятелите си сред приятелите на „Интернационалът“. Песента е химн на Съветския съюз от 1922 до 1944 г.
През 1927 г. Пиер Дегрейтер, вече 79-годишен, приема поканата да бъде почетен гост на тържествата по случай 10-годишнината от Октомврийската революция. От трибуната пред Мавзолея на Ленин в Москва той приветства преминаващата в тържествен марш Червена армия под звуците на „Интернационалът“. Умира през 1934 г. в Сен Дени край Париж. В погребението вземат участие над 50 хиляди работници. Признанието за композитора от неговите съграждани идва 150 години след рождението му, през 1998 г., когато в родния му град Гент е издигнат паметник.
Не можем да подминем и още един паметник, свързан с „Интернационалът“. Не само защото е единственият паметник на песен в света, а и защото принадлежи на нас, българите. В България химнът е изпълнен за пръв път през 1897 г. в с. Драганово, Великотърновско. По това време в селото е учител Никола Михов, бъдещият академик и преподавател по библиотекознание в Стопанската академия в Свищов. Неговият брат Михаил Михов, съратник на Димитър Благоев, по същото време е студент във Франция и му изпраща оттам нотите и френския текст. Никола Михов заедно с други членове на местния социалистически кръжок разучават химна и го изпълняват за пръв път на една от тайните си сбирки.
По този повод осемдесет години по-късно, през 1977 г., в селото е издигнат Паметник на пролетарския химн по проект на арх. Боян Радославов, който представлява две издигнати нагоре ръце, между които е поставена плоча с първите три стиха от песента.
18 март е рождената дата на академик Никола Михов (1877), първия българин, изпълнил „Интернационалът“ на българска земя. 18 март е и Денят на Парижката комуна, чиито идеи са въплътени във величествения марш на работническата класа.
Никола Михов (1877 ‒ 1962) завършва висшето си образование в Брюксел с докторат по статистика и посвещава две десетилетия в издирване на исторически източници за България в европейските библиотеки, оставяйки 17 тома библиографско наследство. Признат е за патриарх на българската библиография, а през 1949 г. е избран за член на Българската академия на науките.
Източник: novovreme.com, 16.06.2020
Послеслов
През 1910 г. на конгреса на Социалистическия Интернационал в Копенхаген песента е приета за химн на международното социалистическо движение, въпреки че подобни предложения има много по- рано.
В годините, при преводите в различни страни, оригиналният текст е пригаждан, осъвременяван и видоизменян. Но винаги така, че да изразява недоволство, надежда и вяра в едно по-добро бъдеще.
На 4 март съдът под пряката диктовка на тираничната власт остави в ареста 3 работници и 1 студент. Захвърли ги в мрачни килии, далеч от семейства и деца, без работа и без право да се учат. На справедливата борба да има референдум за еврозоната властта отговаря със затвор, с лъжи и прави опит да постави българския народ на колене.
Защо толкова се страхуват от народния глас?
Кой потъпка волята на 600 000 българи, които са “за” референдум.
Кой най-цинично и с особена дързост хвърли четирима честни български мъже в затвора?
Това е престъпната клика на една шепа банкери, аферисти и капиталисти!
Точно техните политически партии - със или без избори, винаги са управляващи. Със или без конкурси, те държат съдебна система, полицията и цялата държава.
Сега шепа банкери, аферисти и капиталисти потриват доволно ръце - България да приеме еврото без народно допитване.
Така ще награбят милиарди евро, които после ще впишат като национален дълг.
Така ще оберат златото, ще разпродадат държавното имущество и ще завещаят на родината ни дългове и само дългове.
Така ще надуят цените, за да оберат каквото е останало от мизерните заплати на работниците.
Така ще харчат на поразия пари от бюджета, докато не закупят оръжия за нова война срещу Русия.
Какво като няма пари за българските пенсионери, за родителите и децата, за болните, за училищата?!
Какво като няма пари за здраве и спорт, та нали ще продават на децата ни наркотици и хазарт?!
Тази нищожна класа - на банкери, аферисти и капиталисти ще граби до последно.
Борбата днес е класа срещу класа - или те, или ние, трудовият народ.
Те и родствените им господари от Европейския съюз, воюват срещу всички нас, срещу българския народ. Воюват срещу всички народи, срещу всеки честен човек на труда.
На 22 февруари на протеста в София хиляди протестиращи настояхме да се чуе гласа на народа - референдум за еврозоната. След 1 година забрана за референдума и часове мирен протест, накрая се стовари съвсем справедлив гняв върху сградата на Еврокомисията - този грозен символ на тирания и диктат.
На 4 март съдът надмина себе си и показа какво е според тази класа правосъдие. За една счупена врата и прозорец, за боя по фасадата тя вкара в затвора 3 работника и 1 студент. Тези народни синове - Димитър, Мартин, Славчо и Страхил гордо изтърпяха съдебния фарс. Единият от тях каза пред съда: “Нека се върна при своите деца”. И макар нито един от тях да няма криминални прояви, изведнъж те станаха за властта хулиганите, които рушали правовата държава. Само защото изразиха волята си срещу еврозоната, само защото станаха част от народния гняв срещу престъпната класа. Да. Съдията трепереше и едва четеше, охраната тревожно се споглеждаше. Присъстващите заклеймиха тази пародия на правосъдието с викове “Позор!”.
България осъмна с нова бройка за политическия затвор.
Не стига това, но и единствената парламентарна партия, която се бори срещу еврозоната, е подложена на репресии и преследване.
4 март ще остане черна дата на най-грубо посегателство срещу интересите на народа. Това е бандитизъм на една самозабравила се класа, която стои начело на една престъпна държава. Това е режим, който обслужва чужди, корпоративни интереси и с всеки изминат ден очерня живота на трудовите хора.
На 4 март дошлите в подкрепа на арестуваните бяхме едва няколко десетки. И пак гузната власт беше стресирана. Но за да освободим нашите затворници, трябва да сме стотици и хиляди. За да не допуснем ограбването на България в еврозоната трябва да сме десетки хиляди.
Наш дълг е да застанем открито и масово в подкрепа на тези мъже - това са вашите съпрузи, синове, внуци, вашите колеги и съседи.
Това са нашите герои-мъченици, които търпят несгодите на затвора, защото имат дързостта да защитават народния интерес.
Призовавам всички, които се обявяват за защитници на социалната справедливост и народната свобода, да застанат в подкрепа на затворниците.
Призовавам всички, без оглед на партийна принадлежност, без оглед на симпатия и членство, да подкрепят безусловно движението за незабавното пускане от затвора на народните борци.
Сега е моментът, защото после ще е късно.
Сега е моментът, защото репресиите на бандитската класа няма да спрат. Може да ги спрем само ние - сплотени и организирани.
Който позорно замълчи, ще бъде следващия арестуван. Но тогава може и да няма вече кой да се застъпи за него.
Свобода за народните герои - свобода за работниците и студента!
Не на вкарването на България в еврозоната!
Нито един затвор не може да побере всички борци за независимост и справедливост.
Народът обединен, не ще бъде победен!
Александър Николов
Движение „23 септември“, 6 март 2025 г.
Звуков файл тук – https://www.youtube.com/watch?v=WoD6Q9QlTmc
"Ако не беше руската армия, Европа най-много да ни беше направила едно трогателно погребение"
Интервю на Велиана Христова с проф. Андрей Пантев
- Какво е Трети март за България, професоре, и от какво сме се освободили - от турско робство или от османско присъствие?
- Трети март е рождената дата на модерна България, лелеяна мечта на тези, които са полагали глави, ум, усилия и дори богатство в нейно име. След като казваме Освобождение, много ясно е, че е имало една угнетяваща подчиненост, която към края на османското робство в България е била повече емоционално натоварена, отколкото стопански обременителна. Има един спомен от Константин Величков, който в изгнание пише, че турците вече нищо не ни правеха, но ние не можехме да търпим да ни управляват. Така че наред с всичките други исторически, политически и икономически причини, по които най-старата държава поне в региона - България, сравнително най-късно да получи своята държавна независимост.
- Помним в последните години български президенти, които в речите си на Трети март дори не споменаваха името Русия. Ние можехме ли сами да се освободим и защо след Априлското въстание Западът много ни съчувства, но само Русия тръгва с оръжие да ни помогне?
- Първо да кажа, че когато след Априлското въстание една българска депутация тръгва да търси помощ от Европа и когато се връща оттам, не друг, а католикът Драган Цанков казва: "Без война тази работа няма да стане". Има нещо късметлийско, ако мога така да се изразя, в това, че светът научи за нашите страдания - нещо, което не се случваше при предишните наши националноосвободителни усилия и мъченичества. Но въпреки всичките състрадателни изяви, симпатии, подкрепа и прочее от Запада, ако не беше руската армия, най-много да ни бяха устроили едно трогателно погребение.
- Днешните демократи много обичат да повтарят около Трети март, че Русия не е тръгнала да ни освобождава, а е тръгнала да задоволи имперските си амбиции. Но знаем, че Александър ІІ не е искал тази война, защото Русия не е готова за нея, но общественият натиск от дворянството и интелигенцията в Русия го принуждава да я започне.
- Това е особена и различна война. Тя се води по верски, емоционални и хуманитарни причини. Русия тръгва в тази война, въпреки предупрежденията и съмненията да не се възроди англо-френско-турската коалиция от времето на Кримската война. Можем вече да твърдим, че има една царска грешка на Александър ІІ, който този път решава да тръгне с общественото мнение най-вече в Русия, но и в цяла Средна и Западна Европа. А що се отнася до тези имперски интереси, това е доста комично внушение. По това време Белгия и Холандия, да не говорим за Испания, която не е вече велика сила, също имат имперски интереси. Има нещо неразбираемо - защо някои смятат, че Русия трябва да тръгне да освобождава българите, да премахне турския флаг от българските земи, без да има интереси. Всички други може да имат интереси, Русия - не. Защо? Макар че за този случай конкретно има една фраза на историчката Барбара Йелавич - хърватка, но американка по гражданство, която пише, че руските подбуди за войната са продиктувани от, цитирам: "чист идеализъм". Без да е точно така, все пак самата идея, че след тази война се поставя на балканската карта една нова държава, свидетелства, че политиката се оценява по резултати, които в случая са едно исторически добро дело. Една европейска идея е осъществена от една имперска сила.
- Често чуваме също, че тази имперска сила е искала да направи от България Задунайска губерния и я е окупирала...
- Ако искаше да прави Задунайска губерния, нямаше след временното руско управление да си тръгне и нямаше да остави библиотеки, банки и най-вече да създаде основите на българската армия, която по-късно се нарича Земска армия. Когато искаш да подчиняваш една страна, ти не й правиш армия. Американците не направиха в Куба армия и Куба беше кукла в продължение на години, само защото без нито един изстрел американците изгониха испанците от острова. Така че, когато създаваш една държава с такава изначална устойчива структура, едва ли разчиташ, че можеш да я командваш. И по-късният разрив в българо-руските политически отношения при регентството и при Стамболов свидетелства, че това е било възможно.
- Много скоро след Освобождението...
- Да - 1886-1887 г. Не можеше да се появи един Стамболов, независимо по какви причини и по чия инициатива, който да отстои и дори да скъса дипломатически отношения с Русия. Това са фантазии, които приличат на дете, на което си му дал торта, пък то е недоволно, че е трябвало да има и друга торта, най-вече по-голяма.
- Точно такъв упрек съществува - че в Сан Стефано е било само една игра, а след това в Берлин ни орязват реално.
- Първо, Сан Стефано трябваше да покаже очертанията на българския етнос в източните Балкани. Това не можеше да остане като териториална реализация, по простата причина, че беше сключено само между двете страни. Но искам да попитам по това време коя балканска държава е реализирана в своите естествени етнически граници? Нито една. Даже областта Тесалия е присъединена към Гърция чак през 1881 г. - три години след освобождението на България. А самите очертания на Санстефанска България са три пъти по-големи отколкото, да речем, една Сърбия. Това е нереалистично, но то има съвсем друго предназначение - Русия с този договор показва къде преобладават, без да са единственото население, българите в тези спорни земи.
- А как ще коментираш това, че в новата учебна програма за Х клас тези години са обозначени с темата "Участие на българите в Руско-турската война" и няма тема "Освобождението на България"?
- Няма я, тогава поне да пишат българо-турска война. Има и друго нещо, което не е много комплиментарно - как това българско население, което уж е обект на руска агресия, как не се вдигна то на въоръжена борба срещу руските нашественици в боен съюз с турците? Както направихме по време на Първата световна война. И какъв е този народ, който посреща новите завоеватели с хоругви, с кръстове, със служби, с хляб и сол? Излиза, че това не е много благородно за характеристиката на самите българи? Никога не е имало такова въодушевено посрещане на руската армия, която не за пръв път пресича Дунава. Българите са виждали един окончателен финал на своите усилия и това е оставило дълбока и трайна следа в българското съзнание. Нито една война в ХІХ век не е отразявана толкова много в литература, в изкуство, във фолклор, в предания, ако щеш. Не мога да разбера как може да се анализира тази война така, все едно, че става въпрос за независимостта на Занзибар. Да, имало е грешки на руското командване. Но нима в Кримската война не загинаха хиляди англичани и французи поради некадърността на тези, които ги командваха! Нима френският император във войната с Германия не падна в плен? Има много такива грешки. Но ние не може да анализираме тази война все едно, че става дума за остров Тамбукту!
- Ти спомена за Стамболов скоро след Освобождението, но и сега, понеже конюнктурата е такава, че Русия трябва да я мразим, много често се цитира Достоевски, който казва: тези славяни и българи са неблагодарни, те първи ще се обърнат срещу Русия. Как стои въпросът с благодарността?
- У нас се бъркат благодарност и признателност с раболепие и покорство. Това, че си помогнал на една страна да осъществи своето национално освобождение, не означава вечно да се изпълняват безусловно всичките ти искания. Когато се появява Америка, Франция помага за изгонването на британците, но това не означава, че Франция през цялото това време трябва да очаква благодарности от страна на американците. Даже, когато започва френско-пруската война, има големи недоволства, че част от американския елит подкрепя Прусия. Благодарност може да изрази напълно независим човек, а не подмазвачът. Имам чувството, че нас ни е срам, че руснаците са помогнали в решителна степен за нашето освобождение и са оставили хиляди кости по балканските хребети. Има Докторски паметник в докторската градина. Това какво означава? Какво означава и това, че опълченците фактически са асистирали и са умирали за това България да стане Задунайска губерния? Това са абсолютно профански, парвенюшки прояви и проекти, които в никакъв случай не правят чест на тези, които ги носят.
2 март 2018 г.
Легенди и предания за Апостола и дейността му в Българско
По време на своята апостолска дейност при обиколките си из страната Левски създава по села и градове частни тайни революционни комитети. Тази трудна и опасна революционна дейност била съпроводена с много премеждия, но благодарение на своя ум и светкавична разсъдливост той е успявал да се измъква невредим. Веднъж, когато бил в дядо Йочовата къща в Плевен, се потропало. Стопаните на къщата не били изненадани, те очаквали неканените гости - турците. Вестта, че Левски е пристигнал в града, достигнала до мюдюрина. Той заповядал на заптиетата да търсят "джингибито" (В. Левски) и да му го представят жив. Веднага щом нахълтали в дома на дядо Йочо, Левски се преоблякъл като жена, уж че е сестра на Йочо Михалчев, седял в една от стаите и наведен
шиел някаква покривка
Щом видял турците, Апостола хладнокръвно, без колебание и безстрашно поканил турците да влязат, нагостил ги и ги изпратил по живо, по здраво.
Апостола често посещавал Плевен и околните села. Веднъж с натоварено със стока магаре той пристигнал в с. Долни Дъбник, облечен като богат търговец. Като го видял, селският мюдюрин решил да му се подиграе на магарето, което под уплахата хукнало да бяга и разпиляло част от стоката (платовете). Какво направихме - рекли селяните. - Разсърдихме най-верния и доверен човек на Тъпчилещов от Цариград. Ами ако той се оплаче, какво ще стане с нас? Трябва да го придумаме да си мълчи. Присъстващите решили да устроят гощавка на важния гост, като му заколят пуяк. Уплашеният мюдюрин побързал да реагира: "Пуякът е от мене. Вие склонете търговеца да не се оплаква, иначе зле ще си изпатя". Била устроена богата и пребогата гощавка. Селяните яли, пили, пеели и се веселили, а представителят на местната власт, мюдюринът, стоял настрани, за да не разсърди още повече доверения човек на известния турговец Тъпчилещов.
В пазарния ден на мегдана в Сопот продавачите се стараели да привлекат вниманието на купувачите и викали на висок глас на турски и на български, за да бъдат чути отдалече от повече хора. Колкото повече викали търговците, толкова повече народ се събирал край една дъска с надпис: "Който залови и предаде опасния комита Левски, ще получи 20 лири награда за главата му". Точно тук, пред насъбралото се множество, пристигнал един
селянин, със стройна снага, сини очи и руса коса
с нахлупен кожен калпак, опасан червен пояс и преметната дълга овчарска кожена торба през рамо. Чужденецът-селянин започнал да чете на висок глас на турски и цъкал с език, след това на български език извикал:
- Брей, как не мога да пипна този хаирсъзин, че да взема париците. Присъстващите българи и приятели на Апостола, които лесно го познали, изненадани гледали и се чудели на завидното му спокойствие. Турците пък го гледали доволни и усмихнати, а един от тях изрекъл похвални думи:
- Ашколсун! Ербап гяурин! (Браво! Способен, годен неверник!).
Веднъж, когато разбрали, че Апостола останал да пренощува в едно село, заобиколено отвсякъде с гори, заптиетата тръгнали по следите му. Няколкото коларски пътя, от които можело да се излезе от селото, били заети от турците. Те правели щателни проверки на всички. Свободните заптиета започнали да проверяват всяка къща. Сведенията, че Левски е в селото, били сигурни и точни, но властите не знаели в коя къща той се крие. Щом видял заптиетата да се приближават, Левски с неговото завидно и пословично самообладание и остър ум се приближил до бабичката, която се молела пред иконата на света Богородица, и тихо и прошепнал:
- Ти ще ми помогнеш да се измъкна от селото. Дай ми черните си дрехи и забрадката, тояжката, кадилницата и тамяна и ме изпрати по живо, по здраво да си вървя. Всичко, което взема от тебе, ще ти оставя на гроба на твоя син, който загина за свободата на народа ни.
Бабичката (Левски) необезпокоявана се мушкала бавно между османлиите. Никой не й обръщал внимание, когато отивала към гробищата...
След дълго пътуване из Българско, към залез дяконът отседнал в женския метох, където игуменка била неговата леля, монахинята Христина. Когато конски тропот на заптиета нарушил тишината и спокойствието, Левски скочил, облякъл предоставените му женски монашески дрехи и
побързал да се присъедини към монахините
които отивали на вечерна молитва, спокойно преминал покрай насядалите под асмата турци, погледнал ги срамежливо, поздравил ги и продължил към черквата на метоха. Друг път турците пак дошли в метоха, Левски бил там. Игуменката се изплашила.
- Ако го намерят тук, свършено е и с него, и с мене, и с метоха - промълвила тихо.
Левски навлякъл женски монашески дрехи, сварил кафе и го поднесъл на турците:
- Да си жива и здрава - похвалили гостите хубавата "монахиня" и съобщили:
- Сега да търсим хаирсъзина!
През август 1872 г., под прикритието на търговец за добитък, Апостола е пребивавал в Дупница. При срещите и разговорите с йеромонах Кирил, игумен Неофит и други (монах Гаврил и Спасе Пандуро) в Рилската обител се взело решение "да не се ангажира открито името на манастира в революционната дейност, за да не бъде изложен на разруха". На 19 август 1872 г. Апостола създава в с. Рила революционен комитет с председател Иванчо Попхристов и заместник Даскал Щиплията. Този комитет, преди да избухне Априлското въстание през 1876 г., се разраства. В края на 1869 г. в Букурещ се основава Българският централен революционен комитет (БЦРК) с председател Любен Каравелов. Апостола през това време активно се занимава с новата революционна тактика, създавайки революционни комитети в четирите краища на земите български. От 29 април до 5 май 1872 г. в Букурещ се провежда общо събрание на БЦРК, на което присъства и Апостола Левски. Когато Любен Каравелов станал да обяви началото на събранието, Левски го прекъснал:
- Бай Любене, да почакаме. Не са дошли.
Когато направили проверка по списъка, се оказало, че всички били налице с изключение на Димитър Ценович.
Смутен и изненадан, Каравелов започнал да заеква:
- Ценович не е от тия патриоти, които заслужават да вземат участие в такова свято народно дело. Той е търговец и гешефтар, а не патриот.
- Слушай, бай Любене, да ти кажа, аз не искам приятелите, които са се събрали тука, да разберат, че ние
оставаме в нещо несъгласни с тебе
Щом между двамата ни се появи несъгласие, то ще се отрази на всичките други, а пък такова нещо е нежелателно... Ценович трябва да дойде тука!
Ценович подкрепил Апостола и му дал пари да замине за Българско. Богатият търговец останал много учуден, когато при следващото си идване в Румъния Левски отчел дадените му 60 лири - нещо, което до момента никой не се бил досетил да направи. А когато научил, че неговият другар Христо Ботев е във Фокшанския затвор, дяконът попитал:
- Господин Ценович, ще помогнете ли, Ботев е в затвора?
- Естествено, ставам му гарант - отговорил благодетелят и Ботев бил освободен.
Приятелството и дружбата между тези два титана на националната ни революция - Левски и Ботев, е пословична. Апостола като по-възрастен, по-опитен, с по-твърда натура като българин, съветвал Ботев да не бъде толкова краен, странен и да почне да живее малко по-човешки и да дава пример на другите във всяко едно отношение:
- Вие сте хора учени, постъпвайте така, щото да произвеждате почит на другите ни братя. Учете ги с перо и с думи какво значи свобода, отечество, човещина, честност, постоянство и любов един към друг. А ти си се затворил във воденицата като изпаднал търговец. Да знаех аз толкова, то чудеса щях да направя. Вземи пример от Раковски. Ако хаджията умря със 120 души,
ние трябва да умрем с хиляда...
С тези спомени Апостола пътувал за Българско. С умиление си спомнял стиховете на Ботев и особено "На прощаване", което записал в тефтерчето си, знаел го наизуст и го пеел пред другарите си навсякъде, където поминал. Споделял и своята смелост да се пробва в писането: "И как ми хрумна да пиша стихове. Те, Раковски и Ботев, ме подлудиха" - засмян Апостола се учудил на смелостта си да съчинява и твори като поета:
"Аз, Васил Лъвский в Карлово роден, от българска майка роден, не щях да съм турски и никакъв роб, същото гледам на милия си род, станах и отидох в Стара планина..." Не, този последен ред не ми харесва... Колко хубаво пише Ботев... Искаше ми се и песни да съчинявам, ето ги записани са и в тефтерчето ми..."
Апостола извадил коженото си тефтерче, но бързо го затворил и казал: "Много се размечтах. Сега пиша друго съчинение. Дано да е с добър край. Но ако не сполуча, ще загубя само мене си. Това е утехата ми!"
Богомил Колев
18.02.2015 г.
За пореден път МОН се захвана да прави кардинални промени в училищното образование, и пак на парче. Така е вече от доста години. А ако има отрасъл, който изгражда обществото и определя развитието на една страна във всички сфери, това е образованието. Не икономиката, не технологиите. Образованието влиза във всеки дом и засяга всеки българин. Особено базовото. В училището се ражда и умира всяко общество.
През 1990 г. системата на българското образование бе обявена за еталон за Европа. Съветваха ни да не я променяме. През 1992 г. Швейцария заимства официално нашата система конкретно за професионално образование. От тогава насам ние сринахме образователната си система, професионалното образование включително - на етапи, но последователно. През 1991 г. с консенсус между политическите сили бе приет един доста добър Закон за народната просвета, но и в него - заради появата на ДПС и изучаването на майчин език, бе направена първата крачка, училищата бяха разделени на държавни и общински с различни правила, за да може в общинските да се изучава майчин език. Вторият съществен удар бе нанесен през 1999 г., когато Световната банка ни наложи да закрием стотици малки училища, понеже не били... икономически изгодни. Третият удар дойде през 2000 г., когато финансовият министър на НДСВ Милен Велчев буквално преписа английския тип финансиране на училищата по брой деца на принципа “парите следват ученика”. Става дума не за делегираните бюджети, а за начина на формирането им. След това министър Симеон Дянков нанесе невиждан погром върху секторите на знанието изобщо, като оряза неимоверно парите им. Междувременно се правеха промени в учебните програми, но след приемането на новия Закон за предучилищното и училищното образование (ЗПУО )в края на 2016 г. бяха буквално съсипани учебните програми по два предмета, определящи манталитета, мисленето, общата култура и националното самосъзнание на младите хора - историята и литературата.
Така стигнахме до днешния ден, в който българското училищно образование се озова в дълбока криза. Всеизвестни са резултатите от международното изследване PISA, нашите младежи в знанията и уменията си са на последните места в Европа, те масово не разбират това, което четат, не умеят да изразяват мислите си, дори когато имат такива. А след завършването на средно образование над 11 000 младежи от намалелите до 63 000 души випуски заминават за чужбина. Наскоро излезе международна статистика, според която възрастните хора в България са на 12-о място в света по качество на знанията си, а младите - на 89-то място. Без коментар, както се казва.
Ето защо е крайно време началното, основното и средното образование да заемат безусловно мястото си на национален приоритет в дейността на всички държавни институции и в обществото. В програмите на всички партии виждаме декларации за приоритет на образованието, но вижте на кое място се поставя то - някъде преди спорта. Проблемите са огромно количество, поради което на сегашния етап са необходими незабавни действия зарешаване на най-неотложните. В най-скоро време трябва да бъдат предприети конкретни действия за постигане на необходимия обрат в основните сектори на образователната система:
Анализ за резултатите от училищния закон
От приемането на ЗПУО изминаха повече от 8 години, а според законите на страната след първите пет години трябва да се направи оценка и подробен анализ на неговото въздействие. Общият анализ сочи, че законът се нуждае най-малкото от преработка и промени. Най-малкото е, че трябва да се върнат святите думички Учител и Просвета. Същевременно следва да се обсъди и вариант за изработването на изцяло нов закон, за да няма отново промени на парче, които си противоречат.
Инвестиране на средния за ЕС процент от БВП за образование
Основен параметър, определящ мястото на публичен отрасъл като образованието в държавата, е процентът от Брутния вътрешен продукт, заделян за него от хазната. Ние по принцип изоставаме в публичните си разходи. Според данните на Евростат за 2023 г., страните от ЕС отделят в бюджетите си за публичната сфера средно 50 % от своя БВП. Води Франция с 57, 3%. Най-бедната страна в Европа – България, е намалила публичните си разходи до… 39,8% от БВП за 2023 г. И сега от сутрин до вечер се говори за свеждане на дефицита до 3 %, примерно чрез ново орязване на публичните харчове. Специално за училищното образование в ЕС през 2023 г. заделят средно 4,9 % от БВП (във Франция – 6,6 %), докато в България през 2024 г. неговото финансиране бе сведено до 3,9 % от БВП. Очевидната цел за страната ни трябва да е постигането поне на средния процент за Евросъюза, за да компенсираме поне малко нашето изоставане в това отношение.
Промяна в начина на формиране на делегираните бюджети
Финансирането по формулата “парите следват ученика” доведе до огромно разслоение и неравнопоставеност в качеството на образованието в големите и малките селища, в големите и малките училища. Трябва да се обмислят вариантите за финансиране не по брой ученици, а потребностите на обучението и обществото. Достъпът до качествено образование и материалната база трябва да са еднакви във всички училища. Заплащането на учителския труд да не пада под 125% от средната работна заплата. Да се обвърже и с постигнатите резултати.
Преработване на учебните програми
Сега всеки ден се говори и се обсъжда промяната на учебните програми, но се акцентира главно върху намаляване на обема, прехвърляне на учебен материал между класовете, технологичните умения на учители и ученици, преминаване от “зубрене” към приложни умения, участие на бизнеса в съставянето им. Главното обаче, на което не се заостря вниманието, е, че учебните програми по всеки предмет трябва да бъдат съставени чрез комплексното им обмисляне, в цялостна рамка, за целия период от първи до 12 клас. Не е добре обучението в училище да се сведе само до практически и технологични умения. Усвояването на базовите познания по всеки предмет са главното, особено в основното образование.
Особено значение за изграждането на мислещи личности с национално самосъзнание имат учебните програми по два предмета - история и литература. Изучаването на история следва да бъде удължено и в гимназиалния етап до 12 клас във всички училища, а не то да бъде прекратено в 10 клас. Защото базовите знания по този предмет трябва да са еднакви и за бъдещия литератор, и за бъдещия инженер. Изобщо - за българина в бъдещето. До завършването на гимназията учениците забравят това, което са учили и не е чудно, че млади хора в горните гимназиални класове смятат, че поемата “Септември” на Гео Милев се отнася за... Априлското въстание. В училището трябва да има предмети “Българска история” и “Българска литература”, а не цялата история на България да се вмества в два класа - 7-ми и 10-ти, което не позволява на учителите да преподадат материала и на учениците - да го усвоят.
Децата днес са коренно различни отпреди и се променят всяка година заедно с новите технологии и това налага нов начин на преподаване, защото можещи и свободни хора се изграждат чрез базовото знание, преподадено и усвоено с използване на технологиите. Не е препоръчително обаче изкуственият интелект да се извежда над всичко в обучението, защото в училище той може да нанесе и огромни вреди, както предупреждават и западни анализатори. Дори в интернет ще прочетете шегата, че изкуственият интелект се появява там, където изчезва естественият.
От програмите по история трябва да се премахне очевидната политическа намеса, политическият подбор и тълкуване на събитията, за да се премине от политическа употреба на историята към преподаване на реалната история. Въпросът е не да се зубрят дати, а да се осмисля случилото се в различните периоди. В предмета Литература пък в първите класове на прогимназията трябва да се премахне измисленото делене по теми, а не по периоди или страни, защото смесването на наши и чужди автори от различни епохи обърква децата, които за пръв път ги изучават като отделни предмети. Не може децата за пръв път да се запознават с Иван Вазов едновременно с Джерълд Даръл. Или да учат “Хайдути” на Ботев заедно с “Легенда за рома”. И е съвсем абсурдно “Градушка” на Яворов да попада в темата Природа. Кашата в главите на децата става пълна. Осмислянето на общи идеи в литературата у нас и по света трябва да става в контекста на епохите - нов по-горните гимназиални класове.
И нещо много важно - крайно необходимо е най-сетне да се премахне академизмът от учебниците, учениците се занимават не с литература, а с литературознание. Цели абзаци от учебниците са написани така, че са напълно неразбираеми за учениците и дори за родителите, които искат да им помогнат. А и не е нормално едно и също произведение да се изучава по отделни откъси, при това - включени в програмата на различни класове.
Не на безконтролното проникване на НПО в училище
Един от съществените проблеми в последните години е участието на фондации и сдружения, на НПО, в учебния процес. Някои от тях - добре финансирани от чужди държави и подчинени на техните цели. Сега влизането на НПО в училище се решава само от конкретния училищен директор и това води до корупция и извращения. Решението е чрез закона да се въведе контролиран от МОН допуск на НПО до училищата и контрол за тяхното участие в обучението.
Изработване на правила за дисциплината
Днес се спори дали да се върне оценката за поведение в училище. Въпросът за поведението в училище може да се реши, като се въведат правила за дисциплината и се контролира спазването им. Стресовата образователна среда, агресията на учениците и намесата на родителите без правила сега отказват мнозина учители от професията. Според рейтинговата система, над 40 на сто от завършилите педагогика изобщо не работят като учители. Следва да се изработят правилата за отношенията учител-ученик-родител.
В по-дългосрочен план
Учителската професия следва най-сетне да стане регулирана професия. Трябва да се въведе допълнителна квалификация, особено за началните учители. Необходим е анализ на професионалното образование, да се види как да се използва онова, което бе загубено от предишната система, за да се подобри мрежата от професионални училища, да се оборудват те подобаващо, а не само да се говори за връзката им с бизнеса; чрез данъчната система трябва да се поощряват фирми, които финансират училища и дават стипендии за ученици, както и за такива, които осигуряват работа за завършилите професионални училища.
Има и много други проблеми в образованието, но съсредоточаването с действие дори само върху изложените дотук, ще доведе до осезаем ефект.
Източник: Поглед.инфо, 10 февруари 2025 г.
