Доклад изнесен на 20 юни 1923 г. пред Третия пленум на Изпълкома на Комунистическия интернационал.
Фашизмът се изправя пред пролетариата като изключително опасен и страшен враг. Фашизмът е най-силният, най-концентрираният и класически израз в този момент на общото настъпление на световната буржоазия. Спешно е необходимо той да бъде унищожен. Това е вярно не само по отношение на историческото съществуване на пролетариата като класа, която ще освободи човечеството, преодолявайки капитализма. Това е и въпрос на оцеляване за всеки обикновен работник, въпрос на хляб, условия на труд и качество на живот за милиони и милиони експлоатирани.
Ето защо борбата срещу фашизма трябва да бъде подета от целия пролетариат. Очевидно е, че ще преодолеем този коварен враг толкова по-бързо, колкото по-ясно разберем неговия основен характер и начина, по който този характер се изразява. По отношение на фашизма съществува голямо объркване не само сред широките маси на пролетариите, но и в техния революционен авангард, сред комунистите. Отначало преобладаваше мнението, че фашизмът не е нищо повече от насилствен буржоазен терор, и се смяташе, че характерът и последиците му са сходни с тези на режима на Хорти в Унгария [1]. И все пак, въпреки че фашизмът и режимът на Хорти използват едни и същи кървави, терористични методи, които се стоварват върху пролетариата по един и същи начин, историческата същност на двете явления е напълно различна.
Терорът в Унгария започва след поражението на първоначално победоносната революционна борба. За миг буржоазията потрепери пред мощта на пролетариата. Терорът на Хорти се появява като отмъщение за революцията. Извършител на това отмъщение е една малка каста от феодални офицери.
Фашизмът е нещо съвсем различно от това. Той изобщо не е отмъщение на буржоазията срещу войнственото въстание на пролетариата. В исторически план, погледнато обективно, фашизмът пристига много повече като наказание за това, че пролетариатът не е пренесъл и не е придвижил напред революцията, започнала в Русия. А основата на фашизма не е в една малка каста, а в широки социални слоеве, широки маси, достигащи дори до пролетариата. Трябва да разберем тези съществени разлики, за да се справим успешно с фашизма. Само с военни средства той не може да бъде победен, ако мога да използвам този термин; трябва да го преборим и политически и идеологически.
Социалдемократическият възглед за фашизма
Възгледът, че фашизмът е просто форма на буржоазен терор, макар и да се прокарва от някои радикални сили в нашето движение, е по-скоро характерен за възгледите на много реформистки настроени социалдемократи. За тях фашизмът не е нищо друго освен терор и насилие – при това буржоазен рефлекс срещу насилието, отприщено или използвано като заплаха от пролетариата срещу буржоазното общество. За господата реформатори руската революция играе точно същата роля, каквато отхапването от райската ябълка играе за вярващите в Библията. Те я разглеждат като източник на всички прояви на тероризъм в настоящия период. Сякаш никога не е имало империалистически пиратски войни; сякаш не е имало буржоазна класова диктатура! Така за реформаторите фашизмът е последица от Руската революция – първородният грях на пролетариата в райската градина.
Не някой друг, а Ото Бауер изказа в Хамбург становището, че руските комунисти и техните съмишленици носят особена отговорност за днешната световна реакция на буржоазията и за фашизма; именно те разцепват партиите и профсъюзите[2]. При това смело твърдение Ото Бауер забравя, че прословутите безобидни Независими [USPD] се отцепват от [германските] социалдемократи още преди Руската революция и нейния морално пагубен пример. Бауер обяснява, че световната реакция, която достига най-високата си точка във фашизма, отчасти се дължи и на факта, че Руската революция унищожава меншевишкия рай в Грузия и Армения[3]. Той намира трета причина за световната реакция в „болшевишкия терор“ като цяло. В забележките си обаче той се чувства принуден да признае следното: „Днес ние в Централна Европа сме длъжни да се противопоставим на агресивните фашистки организации с защитните сили на пролетариата. Защото не си правим илюзии, че можем да преодолеем прякото насилие чрез призив към демокрацията“.
Човек би си помислил, че от тази констатация той ще направи извода, че на силата трябва да се отговори със сила. Реформаторската логика обаче върви по свой собствен път, неразбираем, като пътищата на небесното провидение.
Отварата на Ото Бауер продължава по следния начин: „Не говоря за методи, които често не водят до успех, като въстание или дори обща стачка. Това, което е необходимо, е координиране на парламентарните действия с извънпарламентарните масови действия.“
Тук Ото Бауер не ни разкрива тайната в целомъдрената си политическа пазва за това каква форма на политическо действие в парламента и още повече извън него той предпочита. Има действия и има действия. Има парламентарни и масови акции, които от наша гледна точка се състоят от буржоазни боклуци, простете ми думите. От друга страна, една акция в парламента или извън него може да има революционен характер. Ото Бауер запазва мълчание по отношение на характера на реформаторските действия. А резултатът от забележките му относно борбата срещу световната реакция е съвсем изключителен. Описан е като международно информационно бюро, което ще дава точни доклади за световната реакция. Бауер обяснява: „Основаването на този интернационал вероятно ще бъде посрещнато със скептицизъм. Ако не разбирахме как да създадем информационно бюро, което да ни предоставя необходимата информация за реакцията, този скептицизъм би бил оправдан.“
Какво се крие зад целия този замисъл? Това е вярата на реформаторите в непоклатимата сила на капиталистическия ред и буржоазното класово управление, заедно с недоверието и малодушието към пролетариата като осъзната и непреодолима сила на световната революция. Реформаторите разглеждат фашизма като израз на непоклатимата и всепобеждаваща мощ и сила на буржоазното класово управление. Пролетариатът не се справя със задачата да поеме борбата срещу него – това би било глупаво и обречено на провал. Така че на пролетариата не му остава нищо друго, освен да се оттегли тихо и скромно и да не провокира тигрите и лъвовете на буржоазното класово управление чрез борба за своето освобождение и за собственото си управление. Казано накратко, пролетариатът трябва да се откаже от всичко това в настоящето и бъдещето и търпеливо да изчака да види дали ще може да спечели мъничко по пътя на демокрацията и реформите.
Социалните корени на фашизма
Аз имам противоположна гледна точка, както и, сигурна съм, всички комунисти. По-конкретно, ние разглеждаме фашизма като израз на упадъка и разпадането на капиталистическата икономика и като симптом на разпадането на буржоазната държава. Можем да се борим с фашизма само ако разберем, че той разбужда и повлича широки социални маси, които са загубили предишната сигурност на своето съществуване, а с нея често и вярата си в социалния ред. Фашизмът наистина се корени в разпадането на капиталистическата икономика и буржоазната държава. Още в предвоенния капитализъм се наблюдават симптоми на пролетаризация на буржоазните слоеве. Войната разрушава капиталистическата икономика до основи. Това се вижда не само от ужасяващото обедняване на пролетариата, но и от пролетаризирането на много широки дребнобуржоазни и среднобуржоазни маси, от катастрофалните условия сред дребните селяни и от мрачното положение на „интелигенцията“. Тежкото положение на „интелигенцията“ е още по-тежко, като се има предвид, че предвоенният капитализъм предприема мерки за производството ѝ в превишение на търсенето. Капиталистите искаха да разширят масовото предлагане на работна сила към сферата на интелектуалния труд и по този начин да отприщят необуздана конкуренция, която да потисне надниците – извинете, заплатите. Именно от тези кръгове империализмът набира много от идеологическите си застъпници за Световната война. Понастоящем всички тези слоеве преживяват краха на надеждите, които възлагаха на войната. Условията им са се влошили значително. Това, което им тежи преди всичко, е липсата на сигурност за базовите им нужди, която те все още имаха преди войната.
Основавам тези заключения не на условията в Германия, където буржоазната интелигенция е изправена пред условия на крайно обедняване, които често са по-тежки от бедността на работниците. Не, погледнете Италия – за която ще говоря след малко; разрухата на икономиката там беше решаваща, за да накара социалните маси да се присъединят към фашизма. Помислете за една друга страна, която, за разлика от други европейски държави, излезе от Световната война без тежки конвулсии: Великобритания. Там днес в пресата и обществения живот се говори точно толкова за бедственото положение на „новите бедни“, колкото и за гигантските печалби и лукса на малцината „нови богаташи“. В Съединените щати фермерското движение реагира на нарастващото тежко положение на един голям социален слой. Условията на средните слоеве са се влошили значително във всяка страна. В някои страни това влошаване води до момент, в който тези социални слоеве са смазани или унищожени.
В резултат на това безброй хиляди хора търсят нови възможности за оцеляване, продоволствена сигурност и социален статус. Броят им се увеличава от чиновниците от по-ниските и средни нива на администрацията, държавните служители. Към тях се присъединяват, дори и в държавите победителки, бивши офицери, сержанти и други подобни, които сега нямат нито работа, нито професия. Социалните сили от този тип предлагат на фашизма контингент от изтъкнати личности, които му придават в тези страни ясно изразен монархически оттенък. Но не можем да разберем напълно същността на фашизма като разглеждаме развитието му единствено като резултат от такъв икономически натиск, който е значително засилен от финансовата криза на правителствата и изчезващия им авторитет.
Провал на пролетарското лидерство
Фашизмът има и друг източник. Това е блокирането, спирането на темпото на световната революция в резултат на предателството на реформистките лидери на работническото движение. Сред голяма част от средните слоеве – държавните служители, буржоазната интелигенция, дребната и средната буржоазия – които са пролетаризирани или са заплашени от тази съдба, психологията на войната е заменена от известна симпатия към реформисткия социализъм. Те се надяваха, че благодарение на „демокрацията“ реформисткият социализъм може да доведе до глобална промяна. Тези очаквания бяха болезнено разбити. Реформаторските социалисти провеждаха умерена коалиционна политика, чиято цена се поемаха не само от пролетариите и наемните работници, но и от държавните служители, интелектуалците, дребната буржоазия от всякакъв тип на по-ниско и средно ниво.
Тези слоеве като цяло нямаха никакво теоретично, историческо или политическо образование. Симпатиите им към реформаторския социализъм не бяха дълбоко вкоренени. Така че, както се оказа, те загубиха вярата си не само в реформаторските лидери, но и в самия социализъм. „Социалистите обещаваха облекчаване на нашите тегоби и страдания, плюс много красиви неща, както и преустройство на обществото върху основите на справедливостта и демокрацията“, казваха те. „Но върховете на властта и богатите продължават да управляват с още по-голяма жестокост, отколкото преди“. Към тези разочаровани от социализма буржоа се присъединиха и пролетарските сили. Всички разочаровани – независимо дали са буржоа или пролетарии по произход – все пак се отказват от една ценна интелектуална сила, която би им позволила да погледнат напред от мрачното настояще към едно светло и изпълнено с надежда бъдеще. Тази сила е вярата в пролетариата като класа, която ще преобрази обществото. Предателството от страна на реформаторските лидери не натежава толкова в отношението на тези разочаровани сили, колкото друг факт: а именно, че пролетарските маси търпят това предателство, че продължават да приемат капиталистическото иго без бунт или съпротива, че наистина се примиряват със страданието, което е още по-ожесточено от преди.
Освен това, за да бъда справедлива, трябва да добавя, че и комунистическите партии, като оставим настрана Русия, не са без отговорност за факта, че дори сред пролетариата има разочаровани хора, които се хвърлят в обятията на фашизма. Много често действията на тези партии не са достатъчно енергични, инициативите им са недостатъчно мащабни, а проникването им сред масите – неадекватно. Оставям настрана грешките в политиката, които доведоха до поражения. Няма съмнение, че много от най-активните, енергични и революционно настроени пролетарии не са намерили пътя към нас или са се отказали от него, защото са ни намерили за недостатъчно енергични и агресивни. Не успяхме да ги накараме да осъзнаят в достатъчна степен защо в някои случаи и ние трябва да се въздържаме – макар и неохотно и с основателна причина.
Масовият характер на фашизма
Хилядни маси се втурнаха към фашизма. Той се превърна в убежище за всички политически бездомни, социално изкоренени, онеправдани и разочаровани. И онова, на което те вече не се надяваха от революционната пролетарска класа и от социализма, сега се надяваха, че ще бъде постигнато от най-способните, силни, решителни и смели елементи на всяка социална класа. Всички тези сили трябва да се обединят в една общност. И тази общност за фашистите е нацията. Те погрешно си въобразяват, че искрената воля за създаване на нова и по-добра социална действителност е достатъчно силна, за да преодолее всички класови антагонизми. Инструментът за постигане на фашистките идеали за тях е държавата. Силна и авторитарна държава, която ще бъде тяхно собствено творение и послушен инструмент. Тази държава ще се извисява високо над всички партийни и класови различия и ще прекроява обществото в съответствие с тяхната идеология и програма.
Очевидно е, че по отношение на социалния състав на своите редици фашизмът включва сили, които могат да бъдат изключително неудобни и дори опасни за буржоазното общество. Ще отида по-далеч и ще твърдя, че тези елементи, ако разберат собствените си интереси, трябва да бъдат опасни за буржоазното общество. Точно така! Ако възникне такава ситуация, тогава тези сили трябва да направят всичко възможно, за да гарантират, че буржоазното общество ще бъде разбито възможно най-скоро и ще бъде постигнат комунизъм. Но събитията досега все пак показаха, че революционните сили в рамките на фашизма са изпреварени и сдържани от реакционните сили.
Това, което виждаме тук, е аналогично на събитията в други революции. Отначало дребнобуржоазните и междинните социални сили се колебаят нерешително между мощните исторически лагери на пролетариата и буржоазията. Страданията на живота им и отчасти благородните копнежи и високите идеали на душата им ги подтикват да симпатизират на пролетариата, стига той да е не само революционен в поведението си, но и да изглежда, че има изгледи за победа. Под натиска на масите и техните нужди и под влиянието на тази ситуация дори фашистките лидери са принудени поне да флиртуват с революционния пролетариат, макар и да не изпитват никакви лични симпатии към него. Но когато става ясно, че самият пролетариат се е отказал от целта да продължи революцията, че се оттегля от бойното поле под влиянието на реформистките лидери, от страх пред революцията и от уважение към капиталистите – в този момент широките фашистки маси се озовават на страната, на която повечето от техните лидери са били, съзнателно или несъзнателно, от самото начало: страната на буржоазията.
Буржоазията и фашизмът
Буржоазията естествено посреща новите си съюзници с радост. Тя вижда в тях значително увеличение на своята мощ, решителна глутница, готова на всякаква форма на насилие в нейна услуга. Буржоазията, свикнала да управлява, за съжаление е много по-опитна и мъдра в преценката на ситуацията и защитата на класовите си интереси от пролетариата, който е свикнал с игото. От самото начало буржоазията ясно схвана ситуацията и съответно предимството, което може да извлече от фашизма. Какво иска буржоазията? Тя се стреми към възстановяване на капиталистическата икономика, т.е. към запазване на класовото си господство. При настоящите обстоятелства предпоставка за постигане на целта ѝ е значително увеличаване и засилване на експлоатацията и потисничеството на работническата класа.
Буржоазията добре осъзнава, че сама не разполага с властовите инструменти, за да наложи тази съдба на експлоатираните. Измъчван от бича на нарастващата бедност, дори пролетарий с най-дебела кожа накрая започва да се бунтува срещу капитализма. Буржоазията може само да заключи, че с течение на времето, при такива обстоятелства, дори меките и примирителни проповеди на реформираните социалисти ще загубят притъпяващото си въздействие върху пролетариата. Тя разчита, че сега пролетариатът може да бъде подчинен и експлоатиран само чрез сила. Но силовите средства, с които разполага буржоазната държава, започват отчасти да се разрушават. Държавата губи финансовата си сила и моралния авторитет, необходими за поддържане на сляпа лоялност и подчинение сред робите си. Буржоазията вече не може да разчита на редовните силови методи на държавата, за да осигури класовото си господство. За целта тя се нуждае от извънзаконен и недържавен силов инструмент. Това се предоставя от пъстрата сбирщина, която съставлява фашистката сган. Ето защо буржоазията предлага ръката си за целувка на фашизма, предоставяйки му пълна свобода на действие, противно на всички свои писани и неписани закони. Тя стига и по-далеч. Тя подхранва фашизма, поддържа го и насърчава развитието му с всички средства, с които разполага – политическа власт и купища пари.
Очевидно е, че във всяка страна фашизмът има различни характеристики, основани на конкретните обстоятелства. Въпреки това във всяка страна той има две основни характеристики: привидна революционна програма, която се свързва по изключително хитър начин с настроенията, интересите и исканията на широките социални маси; и използването на брутален и жесток терор.
Възходът на фашизма в Италия
Класическият пример за развитието и характера на фашизма днес е Италия. Тук фашизмът намери почва за развитието си в разпада и слабостта на икономиката. Може би изглежда, че това не се отнася до страната, като се има предвид, че Италия е сред победоносните сили. Въпреки това войната оказа опустошително въздействие върху италианската икономика. Буржоазията се завърна от войната като победител, но смъртно ранена. Решаващото тук бе икономическата структура и развитие на страната. Модерен индустриален капитализъм се беше развил единствено в Северна Италия. В Централна и особено в Южна Италия все още властваше аграрният капитал, до известна степен все още при феодални условия, в съюз с финансовия капитализъм, който все още не беше изкачил върховете на модерното развитие и значение. И двата бяха с империалистическа ориентация; и двата бяха враждебно настроени към войната; и двата не спечелиха почти нищо от избиването на милиони хора. Некапиталистическото селячество страдаше страшно при тях, а заедно с него и градската дребна буржоазия и пролетариат. Вярно е, че изкуствено подхранваната тежка промишленост на Северна Италия прибираше баснословни печалби. Въпреки това тази индустрия нямаше дълбоки корени – в Италия няма нито въглища, нито желязо – и нейният разцвет скоро угасна.
Всички лоши последици от войната се стовариха върху икономиката и държавните финанси на Италия. Разрази се ужасна криза. Промишлеността, занаятите и търговията спряха; последва фалит след фалит. Банката „Sconto“ и компанията „Ansaldo“, две създания на империализма и войната, се сринаха. Войната остави след себе си стотици хиляди, които търсеха работа и прехрана, стотици хиляди инвалиди, вдовици и сираци, които се нуждаеха от храна. Кризата увеличи армията на завръщащите се у дома в търсене на работа и позиции с тълпи от съкратени работещи, мъже и жени, работници и чиновници. Огромна вълна от мизерия заля Италия, като достигна най-високата си точка между лятото на 1920 г. и пролетта на 1921 г. Промишлената буржоазия от Северна Италия, която така безскрупулно агитираше за война, не беше в състояние да възстанови разрушената икономика. Тя не разполагаше с политическа сила, за да мобилизира държавата за своите цели. Тя беше загубила контрола над правителството, което под ръководството на Джолити отново попадна в ръцете на аграрните и финансовите капиталисти. Дори и това да не се беше случило, държавата, която едва креташе, нямаше да разполага със средствата и възможностите да се справи с кризата и мизерията.
Благодарение на тази ситуация и в крак с нейната еволюция италианският фашизъм успя да покълне. В лицето на Мусолини се очакваше предопределеният лидер. През есента на 1914 г. Мусолини е бил изменник на пацифисткия социализъм. С лозунга „война или република“ той се превърна в най-фанатичния от подпалвачите на войни. В основания с пари от Антантата всекидневник „Il Popolo d’Italia“ той обещаваше на масите от производители рай на земята като плод на войната. Заедно с индустриалната буржоазия той премина през кървавата баня на войната; заедно с тях искаше да преобрази Италия в модерна капиталистическа държава. Мусолини трябваше да ухажва масите, за да може да се намеси като активна сила в ситуация, която опровергаваше всички негови пророчества и противоречеше на целите му. През 1919 г. той сформира в Милано първия fascio di combattenti (съюз за борба) с цел осигуряването на оцеляването и разцвета на нацията, като „обезпечи революционните плодове на революционната война за героите от окопите и трудещите се“. Фашистки групи се създадоха в редица градове. Новото движение от самото начало се впусна в ожесточена борба срещу революционните работнически организации, тъй като те, както твърдеше Мусолини, са „разделили и отслабили нацията“, излагайки перспективата на класовата борба. Фашизмът насочи копията си и срещу правителството на Джолити, което според него бе изцяло отговорно за ужасяващите страдания в периода след войната. Отначало фашизмът се разви много бавно и слабо. Той все още беше сдържан от доверието на широките маси в социализма. През май 1920 г. в цяла Италия имаше само около сто фашистки групи, като нито една от тях не наброяваше повече от двадесет-тридесет членове.
Деморализация и терор
Скоро фашизмът успя да почерпи храна и сили от втори важен източник. Обективно революционната ситуация доведе до появата на субективно революционно настроение в италианския пролетариат. Славният пример на руските работници и селяни оказа силно влияние тук. През лятото на 1920 г. металурзите извършиха окупацията на фабриките[4]. На отделни места, достигайки до Южна Италия, земеделските пролетарии, дребните селяни и арендаторите окупираха имения или се разбунтуваха по други начини срещу едрите земевладелци. Но този велик исторически момент показа, че работническите лидери бяха слаби по дух. Реформистките лидери на Социалистическата партия се отдръпнаха от революционната перспектива за разширяване на окупацията на фабриките към борба за власт. Те вкараха работническата борба в тесните рамки на едно чисто икономическо движение, чието ръководство беше дело на профсъюзите. В съгласие с Д’Арагона и други служители от Общата конфедерация на труда те предадоха разбунтувалите се наемни роби чрез срамен компромис с работодателите, възползвайки се от превъзходното сътрудничество от страна на правителството, особено на Джолити. Лидерите на лявото крило на Социалистическата партия, от което по-късно изкристализира Комунистическата партия, все още имаха твърде малко подготовка и опит, за да овладеят ситуацията с мисъл и действие и да насочат събитията в друга посока. Нещо повече, пролетарските маси се оказаха неспособни да надхвърлят своите лидери и да ги тласнат напред в посока на революцията.
Окупацията на фабриките завърши с тежко поражение на пролетариата, което предизвика обезсърчение, съмнение и плахост в неговите редици. Хиляди работници обърнаха гръб на партията и профсъюзите. Много от тях потънаха в безразличие и нехайство, а други се присъединиха към буржоазни сдружения. Фашизмът спечели все по-голяма подкрепа сред разочарованите, а също и сред дребната буржоазия и буржоазното население. Той бе постигнал политическа и идеологическа победа срещу заразената с реформизъм работническа класа. През февруари 1921 г. фашистите бяха около 1 000 души. Фашизмът спечели масите чрез мними революционни искания, пропагандирани чрез безскрупулна демагогска агитация. Неговият помпозен словесен радикализъм беше насочен преди всичко срещу правителството на Джолити, „предателя на нацията“.
Фашизмът обаче пристъпи с огън и меч срещу втория си „враг“: международните работнически организации, враговете на родината. В съответствие със своите републикански, антимонархически и империалистически възгледи Мусолини поиска отстраняването на кралската династия и буквалното обезглавяване на Джолити. Неговите привърженици започнаха да „дисциплинират“ „антинационалите“, т.е. класово осъзнатите работнически организации, с пряк, кървав терор. През пролетта на 1921 г. фашистите предприеха първите си „наказателни експедиции“. Те нанесоха удари по селските пролетарии, чиито организационни щабове бяха опустошени и опожарени, а лидерите им – убити. Едва по-късно фашисткият терор обхвана и пролетариите в големите градове. Прокурорите позволиха всичко това да се случи, без да се съобразяват със закона и правосъдието. Буржоазията, независимо дали беше индустриална или аграрна, открито спонсорираше фашисткия тероризъм, като го подкрепяше с пари и по други начини. Въпреки че окупацията на фабриките от работниците завърши с поражение, буржоазията се страхуваше от бъдещо възраждане на пролетарската власт. На общинските избори социалистите спечелиха една трета от 8000-те общински съвета. Необходимо беше да се предприемат превантивни действия. Без съмнение !
Фашистки изборни успехи
Тогава правителството имаше причина и повод да нанесе насилствен удар на фашизма, който се движеше застрашително към него. Но при създалата се ситуация това щеше да доведе до засилване на работническото движение. По-добре фашистите, отколкото социалистите и революционерите, смяташе Джолити. Хитрата стара лисица разпусна парламента и постанови нови избори през май 1921 г. Той създаде „съюз за ред“ от всички буржоазни партии и включи в него фашистките организации. По време на предизборната кампания фашизмът се впусна в шумни републикански призиви. Тази антимонархическа и антидинастическа агитация затихна, когато към нея се присъединиха лидерите и масите на Аграрната партия. Фашистките успехи на изборите до голяма степен се дължаха на тази подкрепа, както и на разширяването и нарастването на силата на фашистките съюзи за борба (fasci), които през май 1921 г. наброяваха 2000 групи. Мусолини безспорно изложи себе си и каузата си на риск, произтичащ от заливането на фашисткото движение с аграрни сили. Той осъзна, че спирайки мнимата революционна антимонархическа агитация, се отказва от силен стимул за масите да се присъединят към фашистите.
Когато изборната битка приключи, Мусолини искаше да се върне към лозунгите си от 1919 г. В интервю пред репортер на Giornale d’Italia – който представлява интересите на тежката индустрия – той заявява, че избраните фашисти няма да участват в откриването на парламента, защото за тях било невъзможно да викат „Да живее кралят!“ след речта от трона. Това изявление имаше за резултат да покаже силата на аграрното крило във фашизма. Някои депутати, избрани с подкрепата на фашистките групи, напуснаха, за да се присъединят към монархистите и националистите. Беше свикано събрание на фашистките депутати заедно с регионалните делегати на съюзите за борба, за да се разреши спорът. Мусолини и неговото предложение бяха отхвърлени. Той възпря републиканизма си с обяснението, че не иска да разцепва фашизма с този въпрос.
Фашистки апарат
Това поражение подтикна Мусолини да се заеме с конституирането на фашизма като организирана и централизирана партия; дотогава той е бил само свободно движение. Трансформацията се извърши на първия фашистки конгрес през ноември 1921 г. Макар че Мусолини спечели по този въпрос, той претърпя поражение при избора на партийното ръководство; той не го контролираше напълно. Личните му поддръжници съставляваха само едната половина; другата половина бяха монархически настроени аграристи. Тази ситуация е от съществено значение. Тя показва конфликт в рамките на фашизма, който продължава и се засилва до днес, конфликт, който ще допринесе за разпадането на фашизма. Това е конфликтът между аграрния и индустриалния капитал или, в политически план, между монархистите и републиканците. Партията вече има 500 000 членове.
Учредяването на фашизма като партия само по себе си не беше достатъчно, за да даде на Мусолини властта да стане господар на работническата класа и да принуди пролетариата чрез още по-мрачна робия да допринася за възстановяването и по-нататъшното развитие на капиталистическата икономика. За тази цел той се нуждаеше от двоен апарат. Един апарат, който да покварява работниците, и друг, който да ги потиска с въоръжена сила и терористични средства.
Апаратът за поквара на работническото движение беше създаден чрез основаването на фашистките профсъюзи, наречени „национални корпорации“. Те трябваше систематично да изпълняват това, което фашизмът правеше от самото начало: да се борят с революционното работническо движение, всъщност с всяко независимо работническо движение. Мусолини винаги е отхвърлял обвинението, че води борба срещу работническата класа. Той непрекъснато дава уверения, че иска да издигне работническата класа в материално и културно отношение, а не да я върне назад в „мъчителните условия на робско съществуване“. Но всичко това трябва да бъде в рамките на „нацията“ и да бъде подчинено на нейните интереси; класовата борба е рязко отхвърлена.
Фашистките профсъюзи бяха създадени с ясната цел да осигурят противодействие не само срещу революционните организации на пролетариата, но и срещу всякакви класови организации. Всяка пролетарска класова организация веднага е заподозрявана от Мусолини и неговите придворни в революционен характер. Мусолини създаде свои собствени профсъюзи, които обхващат всички работници, служители и работодатели в даден занаят или отрасъл. Някои от организираните работодатели са отказали да се присъединят към профсъюзите на Мусолини, както и земеделската лига и лигата на индустриалците. Въпреки това, въпреки ереста си, на тях не им е държана сметка от фашистките наказателни експедиции. Тези набези се провеждат само когато става въпрос за пролетарии, които може би дори не са в революционното движение, но въпреки това се борят в съответствие с класовите си интереси. Десетки хиляди работници са били принудени да се присъединят към фашистките профсъюзи, за които се твърди, че включват около 800 000 членове.
Фашистките групи за терористично подчинение на работническата класа в Италия са т.нар. ескадрони. Те представляват военна организация, която се е развила от аграрните наказателни експедиции. Групите на „наказателите“, които се формират спонтанно тук и там, се превръщат в постоянни организации на платени наемници, които изпълняват терора като професия. С течение на времето ескадроните се развиват в чисто военна сила, която извърши преврата и е в основата на диктаторската власт на Мусолини. След завземането на властта и създаването на фашистката държава те бяха легализирани като „национална милиция“, част от буржоазната държава. Те са отдадени, както е официално обявено, „в служба на Бога, нацията и министър-председателя“ – моля, обърнете внимание: не на краля. Съществуват различни оценки за тяхната численост. По време на фашисткия преврат те са наброявали между 100 000 и 300 000 души[5]; сега са половин милион.
Неуспешната обща стачка
Точно както провалът и предателството на реформаторските лидери спомогнаха за раждането на фашизма, така и завладяването на държавната власт от фашизма беше предшествано от поредното реформаторско предателство, а с това и от поредното поражение на италианския пролетариат. На 31 юли [1922 г.] се проведе тайно заседание на италианските реформистки работнически лидери – от профсъюзите и от [социалистическата] партия; Турати беше там, също като Д’Арагона. На него беше решено да се обяви обща стачка чрез Общата конфедерация на труда на 1 август – стачка, която не беше подготвена или организирана[6]. При това положение тя можеше да завърши само със страшно поражение за пролетариата. В много населени места стачката започна едва след като на други места тя вече се беше провалила. Това беше поражение, също толкова голямо и съдбоносно, колкото и окупацията на фабриките. То даде кураж на фашистите за техния преврат, като същевременно обезкуражи и деморализира работниците, така че те, пасивни и безнадеждни, се въздържаха от по-нататъшна съпротива и оставиха всичко да се случи. След преврата предателството на реформаторските лидери беше бетонирано, когато Балдези, един от най-влиятелните лидери на Италианската конфедерация на профсъюзите и на Социалистическата партия, обяви по нареждане на Мусолини, че е готов да се присъедини към фашисткото правителство. Този срамен съюз се разпадна – какъв позор – не заради съпротивата и протеста на реформаторите, а заради съпротивата на фашистките аграристи.
Другари! Този кратък преглед трябва да ви е дал възможност да разпознаете взаимовръзката в Италия между развитието на фашизма и икономическия упадък, който обедняваше и заблуждаваше масите; между развитието на фашизма и предателството на реформистките лидери – страхливци, които изоставиха пролетариите в борбата. Слабостите на Комунистическата партия също изиграха роля тук. Освен числената си слабост, партията със сигурност допусна и политическа грешка, като разглеждаше фашизма единствено като военно явление и пренебрегваше идеологическата и политическата му страна. Нека не забравяме, че преди да смаже пролетариата с терористични актове, фашизмът в Италия вече беше извоювал идеологическа и политическа победа над работническото движение, която лежеше в основата на неговия триумф. Би било много опасно да не отчетем значението на идеологическото и политическото преодоляване на фашизма.
Фашистки обещания срещу изпълнение
Очевидно е, че от гледна точка на своята организация и сила фашизмът можеше да се развие по начина, който бе накратко очертан тук, само защото разполагаше с програма, която бе много привлекателна за широките маси. Изправени сме пред въпрос, който е важен за пролетариите от всяка страна: Какво е направил фашизмът в Италия, откакто е взел властта, за да реализира програмата си? Какъв е характерът на държавата, която е избраният от него инструмент? Показала ли се е тя като обещаната държава, стояща над класите и партиите, предоставяща справедливост на всеки слой от обществото? Или се е проявила като инструмент на имотното малцинство и особено на индустриалната буржоазия? За това най-добре може да се съди, като се сравнят най-важните искания на фашистката програма с начина, по който те са били изпълнени.
Какво обещаваше фашизмът в политическо отношение, когато нахлу като Самсон с диви, развети коси?
Реформа на избирателното право и последователно прилагане на пропорционалното представителство. Какво виждаме? Старият и порочен закон за пропорционалното представителство от 1919 г. ще бъде отменен и заменен с избирателен закон, който е шега, кървава подигравка с пропорционалното представителство. Партията, която получи най-много гласове, трябва да получи две трети от местата в парламента. Проведе се дебат дали това трябва да са две трети или три четвърти. Според последните съобщения в пресата фашистите ще се задоволят с това най-силната партия – а именно тяхната – да получи две трети, а останалата една трета да се разпредели пропорционално между различните други партии. Ето това е изборна реформа!
Мусолини обеща на жените правото да гласуват и да бъдат избирани. Неотдавна в Рим се състоя международна буржоазна конференция за избирателните права на жените[7]. Мусолини любезно удостои жените с присъствието си и с мила усмивка им обясни, че жените ще получат право на глас – но само за общинските съвети. По този начин политическите права все още щяха да им бъдат отказвани. Нещо повече, не всички жени щяха да получат права в общинските избори; само тези, които можеха да представят доказателства за определено ниво на образование, плюс жените с „военни медали“ и жените, чиито съпрузи притежаваха достатъчно голяма торба с пари, за да плащат определено ниво на данъци. Ето как той спазва обещанието си по отношение на равните права на жените.
Фашизмът включи в програмата си премахването на сената и създаването на икономически парламент, който да работи наред с политическия. Не чуваме нищо повече за икономическия парламент. Но когато Мусолини направи първото си обръщение към сената, тази зала за всички вехти реакционери, той възхвали величествения му принос в миналото и потвърди големите му постижения в настоящето – всичко това изискваше засилване на влиянието на сената в законотворчеството.
Фашистката програма призоваваше за незабавно свикване на национално събрание, което да реформира конституцията. Какво стана с това? За това събрание не е казана нито дума. Напротив, конституционната реформа изглежда така: парламентът – съставен по начина, по който го описах, което означава, че фашизмът е партията на мнозинството – предлага министър-председател. След това предложеният от фашистите министър-председател трябва да бъде утвърден от краля. Премиерът съставя правителството си както си иска, представя себе си и кабинета си пред парламента и получава вот на доверие, след което парламентът напуска сцената, разпуснат за четири години – т.е. за целия период на мандата си.
Нека да сравним и обещанията на фашистите в социалната сфера с тяхното изпълнение. Фашизмът обещава законова защита на осемчасовия работен ден и установяване на минимална работна заплата както за индустриалните, така и за селскостопанските работници. Предложеният сега закон за осемчасовия работен ден има стотина изключения и завършва с разпоредба, че може да бъде отменен в някои случаи. Нещо повече, осемчасовият работен ден вече е изчезнал на практика за широки слоеве от пролетариата, особено за железничарите, пощенските служители и други служители в сферата на съобщенията и транспорта, за които – точно по модела на „онова нещастно куче Грьонер“[8] – осемте часа, прекарани на повикване на работното място, се заменят с осем часа действително извършена работа.
Каква е ситуацията по отношение на определянето на минималната работна заплата? Благодарение на терористичното оковаване и унищожаване на профсъюзите, благодарение на поведението на фашистките „корпорации“, които се обявяват за „граждански мир“, съпротивата на работодателите срещу исканията за заплащане на труда е толкова засилена, че работниците не са в състояние, предвид лошата икономическа ситуация, да защитят дори предишните си нива на заплащане. Намаляването на заплатите е средно с 20-30 %, а за много работници – с 50 %. Дори има случаи, в които намалението на заплатите достига до 60 %.
Фашизмът говореше за осигуряване за възрастните хора и инвалидите, което да ги предпази от най-тежките нива на бедност и страдание. И какво се случи с това обещание? Много слабото начало на социалното осигуряване на възрастните, немощните и болните хора, което се изразяваше във фонд от 50 милиона лири, беше премахнато. Тези 50 милиона лири просто бяха извадени от бюджета „за да се спестят пари“, така че страдащите от бедност вече нямат достъп до никакви социални помощи. Също така от бюджета са извадени 50 милиона лири за агенции за заетост и подкрепа на безработните, както и 60 милиона лири за кооперативните кредитни съюзи.
Фашизмът беше издигнал искането работниците да участват в техническото ръководство на фабриката – с други думи, да контролират производството. Беше обещано, че фашизмът ще подчини държавните предприятия на техническия надзор на заводските съвети. Сега се разглежда закон, който просто премахва заводските съвети. Освен това държавните предприятия трябва да бъдат предадени за управление на частни работодатели и това вече е направено частично. Производството на кибрит, което преди беше държавен монопол, сега е в ръцете на частни печалбари. Това се отнася и за пощенските пратки, телефонната индустрия, радиотелеграмите, както и за железниците. Мусолини е заявил, че фашистите са „либерали в класическия смисъл на думата“.
Нека разгледаме някои от плодовете на фашизма във финансовата област. Фашизмът обещаваше цялостна данъчна реформа. Тяхната „авторитарна“ държава трябваше да използва властта си, за да наложи общ и силно прогресивен данък върху капитала, който до известна степен трябваше да бъде „експроприация на капитала“. Но това, което последва, беше премахването на различни данъци върху луксозните стоки, като например върху каретите, автомобилите и други подобни. В обосновката се казва, че тези данъци „ограничават националното производство и разрушават собствеността и семейството“. Освен това сега се планира разширяване на косвените данъци, със също толкова измислена обосновка, а именно, че разширяването на тези данъци ще намали потреблението и по този начин ще насърчи износа в чужбина. Освен това е премахнато изискването ценните книжа да се държат на името на техния собственик – така наречената „номиналност на ценните книжа“, което отваря широко вратите за укриване на данъци.
Мусолини и приближените му призоваваха за конфискация на църковното имущество. Вместо това фашисткото правителство върна в сила редица стари и отдавна прекратени отстъпки за духовенството. Религиозното обучение в училищата беше отменено преди петдесет години; Мусолини го върна и сега във всяко училище трябва да виси разпятие.
Фашизмът поиска да се променят държавните договори за военни доставки и до 85% от военните печалби да преминават към правителството. Какво се случи? Парламентът създаде комисия, която да преразгледа договорите за военни доставки. Тя трябваше да представи доклад пред парламента като цяло. Извършването на това несъмнено щеше да компрометира дълбоко повечето магнати на тежката промишленост, покровители и благодетели на фашизма. Едно от първите решения на Мусолини беше тази комисия да докладва само на него лично и всеки, който разкрие нещо от съдържанието на доклада, да бъде наказан с шест месеца затвор. Що се отнася до конфискуването на военните печалби, по този въпрос всички фашистки тръби замлъкнаха, докато за тежката промишленост бяха одобрени милиарди за покриване на различни видове доставки.
Фашизмът също така искаше да реформира из основи въоръжените сили. Той настояваше за премахване на постоянната армия, за кратък срок на служба, за ограничаване на армията до защита на страната в противовес на участие в империалистически войни и т.н. Как беше осъществена тази програма? Постоянната армия не беше премахната. Срокът на задължителната служба беше увеличен от осем на осемнадесет месеца, което увеличи армията от 250 000 души на 350 000 души. Вярно е, че Guardia Regia, вид въоръжена и организирана военно полиция, беше премахната. Дали това не е станало, защото тя беше доста непопулярна сред народа, и особено сред работниците, след като се беше намесвала в събрания, стачки и други подобни? Точно обратното! Мусолини я смяташе за твърде „демократична“, защото отговаряше на Министерството на вътрешните работи, а не на Генералния щаб, а Мусолини се опасяваше, че тези сили могат да влязат в конфликт с неговите ескадрони и да действат срещу него.
Guardia Regia включваше 35 000 полицаи. За да се компенсира това, числеността на карабинерите бе увеличена от 65 000 на 90 000 души. Освен това броят на полицаите беше удвоен – дори детективите и митническата полиция. Освен това фашисткото правителство преобразува ескадроните на „черните ризи“ в национална милиция. Първоначално техният брой се изчисляваше на 100 000 души, но неотдавнашно решение във фашисткия лагер ще го увеличи в бъдеще до половин милион.
В ескадроните проникнаха националистически „сини ризи“ – аграрно-монархически сили – факт, който сигурно е накарал Мусолини да трепери от страх от въстание срещу неговата диктатура. От момента, в който ескадроните се появиха за първи път, той предприе мерки да ги постави под политическото ръководство на партията, т.е. да бъдат подчинени на неговото върховенство. Смяташе, че тази цел е постигната с поставянето на ескадроните под национално върховно командване, избрано от партийното ръководство. Но политическото ръководство не можеше да предотврати конфликтите в ескадроните – конфликти, които ставаха все по-остри, когато в ескадроните влязоха националистите, „сините ризи“. За да прекъсне влиянието им, Мусолини организира решение, което задължи всеки партиен член да се присъедини към националната милиция, така че нейната сила да стане равна на тази на партията. Мусолини се надяваше по този начин да подчини политически аграрните сили, които му се съпротивляват. Въпреки това включването на партийните членове в милицията ще вгради политическите конфликти в нея и тези конфликти ще се развиват по-нататък там, докато не доведат до упадък.
Въоръжените сили трябваше да служат единствено за защита на отечеството. Такова беше обещанието. Но разрастващият се размер на армията и огромният обхват на въоръжението са ориентирани към големи империалистически авантюри. Артилерията е неимоверно разширена, числеността на офицерския корпус е увеличена, а флотът получава специална подкрепа. Поръчани са голям брой крайцери, торпедни миноносци, подводници и други подобни. Военновъздушните сили се развиват по особено забележим начин. Вече са изпратени поръчки за 1000 нови самолета и са построени много летища. Военновъздушните сили разполагат със собствена комисия, а стотици милиони лири са одобрени за тежката промишленост, която да построи най-модерните машини и най-смъртоносните инструменти на смъртта.
Когато сравняваме програмата на италианския фашизъм с нейното реално изпълнение, става ясно едно: пълната идеологическа несъстоятелност на движението. Съществува крещящо противоречие между това, което фашизмът обещава, и това, което предоставя на масите. Всички приказки за това как фашистката държава ще постави интересите на нацията над всичко, веднъж изложени на вятъра на реалността, се спукват като сапунен мехур. „Нацията“ се оказа буржоазията; идеалната фашистка държава се оказа вулгарната, безскрупулна буржоазна класова държава. Този идеологически банкрут рано или късно трябва да доведе до пълен политически провал.
Противоречията на фашизма
И този ден вече наближава. Фашизмът е неспособен да задържи заедно дори различните буржоазни течения, с чието мълчаливо и благосклонно покровителство дойде на власт. Фашизмът искаше да си осигури сили за социално възраждане, като завземе контрола над държавата и използва нейния властови апарат за свои цели. Той дори не успя да подчини напълно бюрократичния апарат. Избухна остра борба между старата закостеняла бюрокрация и новите фашистки чиновници. Същият антагонизъм съществува и между старата редовна армия с нейния офицерски корпус и фашистката милиция с нейните нови ръководители. Конфликтът между фашизма и буржоазните партии се задълбочава.
Мусолини планираше да създаде единна класова организация на буржоазията под формата на фашистка партия като аналог на революционния пролетариат. Ето защо той посвети толкова много усилия за разбиването или поглъщането на всички буржоазни партии. Той успя да погълне една-единствена партия – националистите[9]. както видяхме, има много признаци, че това сливане е двустранно. Опитът да се обединят буржоазните, либералните, републиканските и демократичните групи в една консервативна рамка се провали с гръм и трясък. Точно обратното: фашистката политика накара остатъците от буржоазната демокрация да се опират на предишната си идеология. Сблъсквайки се със стремежа на Мусолини към власт и употребата на насилие, те подеха борба „за защита на конституцията и възстановяване на старата буржоазна свобода“.
Неспособността на фашизма да консолидира и задълбочи влиянието си върху политическата власт се илюстрира добре от отношенията му с Католическата народна партия[10], безспорно най-голямата и влиятелна буржоазна партия в Италия. Мусолини разчиташе, че ще успее да откъсне аграрното дясно крило на тази партия и да го обедини с фашистите, като по този начин отслаби лявото крило и осигури разпускането му. Нещата се развиха по различен начин. На неотдавнашния конгрес на популарите в Торино се надигна истински протест срещу фашизма. Онези от дясното крило на партията, които се опитваха да се изкажат благосклонно и защитно за фашизма, бяха освиркани. Най-острите критики към неговата политика, напротив, бяха посрещнати с ентусиазирано съгласие.
Зад тези конфликти – тези, които споменах, и други – се крие класов конфликт, който не може да бъде отстранен от съществуване чрез организационни маневри и проповеди за граждански мир. Класовите противоречия са по-могъщи от всички идеологии, които отричат тяхното съществуване, и тези противоречия намират израз въпреки фашизма, всъщност благодарение на фашизма и срещу него. Поведението на популарите отразява осъзнаването на широките слоеве на градската дребна буржоазия и дребните селяни по отношение на техния статут на класа и антагонизмите им спрямо едрия капитал. Това е изключително важно по отношение на задържането на властта на фашистите в Италия, или по-точно за разпадането, към което се е запътило. Тези слоеве, и особено жените в тях, са дълбоко повлияни от католицизма и църквата. Затова Мусолини направи всичко възможно, за да спечели Ватикана. Но Ватиканът не е посмял да се противопостави на първите етапи на антифашисткия бунт сред селските маси в Народната партия.
Дребните селяни виждат, че фашизмът носи на буржоазията по-ниски данъци, по-големи възможности за укриване на данъци и тлъсти договори. В същото време дребните селяни усещат тежестта на по-тежките данъци чрез косвени плащания и най-вече чрез преизчисляване на селскостопанския доход. Същото се отнася и за дребнобуржоазните маси в града. Те са провокирани да се противопоставят остро от премахването на контрола върху наемите от страна на триумфиращия фашизъм; наемодателите отново имат неограничена власт да налагат високи наеми. Нарастващият бунт на дребните селяни и селскостопанските работници намира остър израз именно в селските райони, където фашизмът си въобразява, че неговите ескадрони са сломили всякаква съпротива. Така например в Боскореале край Неапол повече от хиляда селяни щурмуват кметството в знак на протест срещу потисническите данъци. В три населени места в провинция Новара селскостопанските работници успяха да отстояват с успех предишните си заплати и условия на труд. Те направиха това, като окупираха редица имоти, действително с подкрепата на фашистки ескадрони. Очевидно е, че идеята за класова борба започва да пуска корени дори в редиците на фашизма.
Пролетарско пробуждане
От особена важност е пробуждането на части от пролетариата, които бяха опиянени и отровени от фашизма. Междувременно фашизмът е неспособен да защитава интересите на работниците срещу буржоазията и не е в състояние да изпълни обещанията, които е дал, особено на фашистките профсъюзи. Колкото по-големи са победите му, толкова по-неспособен е да се представя за защитник на пролетариата. Фашизмът не може дори да принуди работодателите да се придържат към фашистките обещания за предимствата на общите организации. [11] Там, където само няколко работници са организирани във фашистките профсъюзи, за капиталиста може да е възможно да плаща по-добри заплати на тези малцина. Но навсякъде, където масите са впрегнати във фашистките организации, работодателите не се съобразяват с „фашистките братя“, защото това би струвало твърде скъпо – а когато става дума за парични торбички и печалби, господата капиталисти не проявяват добронамереност.
Пробуждането на пролетариите се ускорява особено много от големия брой работници, изхвърлени на улицата без препитание, не само в частните концерни, но и в държавните предприятия. Скоро след фашисткия преврат бяха съкратени 17 000 железопътни работници. Последваха нови съкращения и определено предстоят още. Държавните армейски работилници бяха закрити, което остави 24 000 работници без доходи и ги предаде на неограничена експлоатация в частните работилници.
Именно сред работниците, организирани от самите фашисти, се заражда пламенен бунт срещу фашистката икономическа политика. В Торино, Неапол, Триест, Венеция и голям брой други градове именно фашистките профсъюзи без изключение заеха водеща роля в обединението с работниците от други партии и организации – включително комунистическите и синдикалните работници – в масов публичен митинг срещу съкращенията и закриването на работилниците. Няколкостотин военноинвалиди, които са били уволнени от армейските работилници, пътуваха от Неапол до Рим, за да протестират срещу несправедливостта, която са претърпели. Те се надяваха, че самият Мусолини ще им осигури справедливост и защита, но вместо това, като награда за вярата им, бяха арестувани в момента, в който слязоха от влаковете. Докерите от Монфалконе и Триест, работниците от много населени места и отрасли – всички те членове на фашистки организации – преминаха към действие. На някои места отново се стигна до окупации на фабрики, извършени всъщност от работници във фашистки съюзи, със съчувственото толериране или подкрепа от страна на ескадроните.
Тези факти показват, че идеологическата несъстоятелност води до политическа несъстоятелност и че работниците ще бъдат тези, които първи бързо ще започнат отново да мислят от гледна точка на своите класови интереси и отговорности.
Кой ще свали фашизма?
Могат да се направят много изводи. Първо, не трябва да гледаме на фашизма като на хомогенно явление, като на гранитен блок, срещу който ще се разбият всичките ни усилия. Фашизмът е противоречив по своята същност, обхваща различни противоречиви сили, които ще го доведат до вътрешен разпад и дезинтеграция. Трябва да се заемем по-енергично с борбата не само за душите на пролетариите, които са се увлекли по фашизма, но и за тези на дребната и средната буржоазия, дребните селяни, интелектуалците – с една дума, всички слоеве, които днес, поради своето икономическо и социално положение, са поставени във все по-остър конфликт с едромащабния капитализъм.
Въпреки това би било изключително опасно да се смята, че идеологическият и политическият разпад в Италия ще доведе бързо до военен колапс. Вярно е, че военният разпад и крахът на фашизма ще настъпят – те трябва да настъпят – но това може да бъде продължителен процес поради инерцията на наличните инструменти на властта. Пролетариатът в Италия ще се освободи от фашизма. Той отново ще стане осъзнат, по-силен и по-целенасочен в борбата за своите интереси. Той отново ще се впусне в революционна класова борба за своята свобода. Но по време на този процес италианските другари и пролетариатът трябва да се съобразяват с факта, че фашизмът, докато загива идеологически и политически, ще ги напада с военен тероризъм, с безпощадно и безскрупулно насилие. Трябва да бъдем подготвени! Едно чудовище, дори в предсмъртните си гърчове, често успява да нанесе съкрушителни удари. По тази причина революционните пролетарии, комунисти и социалисти трябва да следват пътя на класовата борба, подготвени и въоръжени за сурови битки.
Най-лошото, което бихме могли да направим, е да позволим историческото ни разбиране за фашизма да ни подтикне към бездействие, към изчакване или към отлагане на въоръжаването и борбата срещу фашизма. Да, фашизмът със сигурност е обречен на вътрешен разпад и разпадане. Само временно той може да служи на буржоазията като инструмент на класовата борба; само временно може да укрепва, законно или незаконно, властта на буржоазната държава срещу пролетариата. И все пак би било пагубно за нас да изпаднем в ролята на остроумни и изтънчени наблюдатели на този процес на разпад. Напротив, наш неотменен дълг е да движим този процес напред и да го ускоряваме с всички възможни средства.
Фашизмът в Германия
Такъв е специалният дълг на пролетариата не само в Италия, където този процес вероятно ще се осъществи първи; това е задача и на германския пролетариат. Фашизмът е международно явление; всички сме съгласни с това. Засега, наред с Италия, неговата сила е най-голяма в Германия. Тук изходът от войната и неуспехът на революцията са благоприятни за неговото развитие. Това е разбираемо, като се има предвид това, което знаем за корените на фашизма.
В Германия икономиката е особено опустошена от загубената война, тежестта на репарациите и Версайския договор[12]. Държавата е разбита до основи. Правителството е слабо, без авторитет, играчка в ръцете на Щинес и неговите приближени[13]. Според мен няма страна, в която конфликтите да са толкова големи, колкото в Германия, между обективно зрелите условия за революция и субективната незрялост на пролетариата в резултат на предателствата, възгледите и поведението на реформаторските лидери. Никъде социалдемокрацията не се срина така позорно, когато избухва войната, както в Германия. Тук капиталистическата индустрия беше силно развита; тук пролетариатът можеше да се гордее със силната си организация и продължителната си марксистка школа. Можем да признаем, че британската, френската и австрийската социалдемократическа партия и всички организации, обединени във Втория интернационал, са имали своите силни страни. Но водещата партия, партията образец, беше Германската социалдемократическа партия. Затова нейното разпадане е по-непростимо и възмутително престъпление от разпадането на други работнически партии. Има повече основания да се оправдае или прости разпадането на другите партии при избухването на войната, отколкото за Германската социалдемократическа партия. Последиците от това разпадане се отразиха на пролетарските маси по особено силен и разрушителен начин. Когато германският империализъм беше разбит от империализма на Антантата, предпоставките тук бяха особено благоприятни за бързото изстрелване на фашизма.
Но въпреки всичко съм убедена, че Версайският договор и окупацията на Рур[14] с всичките си прояви на насилие не насърчиха фашизма в Германия толкова, колкото превратът на Мусолини. Този преврат даде по-голям тласък на германските фашисти, отколкото което и да е друго събитие. Той им даде самочувствие и вяра в тяхната победа. Поражението и крахът на фашизма в Италия веднага биха нанесли най-големия деморализиращ удар на фашистите в Германия и биха насърчили значително пролетариата. Още повече, ако пролетариатът може да каже: Фашизмът в Италия беше победен и за известно време се радваше на върха на властта, но сега вече го няма, не само защото трябваше да бъде разкъсан от вътрешните си противоречия, но и поради силните и целенасочени действия на пролетарските маси там. Това разбиране ще се разпространи в международен план, независимо от ситуацията в отделните страни.
Затова наш международен дълг е да работим с всички сили за преодоляване на фашизма в Италия. Но в това усилие не трябва да забравяме, че има предпоставка за успешното преодоляване на фашизма в чужбина, а именно да се борим с всички сили с организирания фашизъм в собствената си страна и да го победим напълно.
Изложих развитието на фашизма в Италия доста подробно – макар и далеч не достатъчно пълно – защото то е зряло, ясно определено и завършено пред очите ни. Италианските другари ще допълнят моите забележки. Няма да описвам фашизма в други страни; това могат да направят делегатите на нашите партии в тези страни.
Борба с привлекателността на фашизма
В резолюцията, която предложих, са изложени различни методи, които да използваме, различни задачи, които трябва да изпълним, за да извоюваме господство над фашизма. Няма да обсъждам резолюцията в подробности; смятам, че тя говори сама за себе си. Искам само да подчертая, че тези задачи са в две насоки. Едната група задачи е насочена към преодоляване на фашизма в идеологически и политически план. Тази задача е изключително важна. Тя изисква до известна степен преосмисляне или по-прецизна оценка на някои социални явления, които са характерни за фашизма в неговата същност. Освен това тя изисква интензивна дейност. Трябва да останем наясно, че, както казах в началото, фашизмът е движение на гладните, страдащите, разочарованите и тези, които нямат бъдеще. Трябва да положим усилия да се обърнем към социалните слоеве, които сега залитат към фашизма, и да ги включим в борбата си или поне да ги неутрализираме в борбата. Трябва да използваме яснота и сила, за да им попречим да предоставят войски за буржоазната контрареволюция. Доколкото не печелим такива слоеве за нашата партия и нашите идеали и не сме в състояние да ги включим в редиците на борещите се революционни пролетарски бойни сили, трябва да успеем да ги неутрализираме, стерилизираме или каквато дума искате да използвате. Те не трябва повече да ни заплашват като воини на буржоазията. Предпоставките за нашия успех са налице в условията на живот, които буржоазното класово управление налага на тези слоеве на този етап от историческото развитие.
Според мен е изключително важно целенасочено и последователно да водим идеологическа и политическа борба за душите на хората от тези слоеве, включително и на буржоазната интелигенция. Трябва да разберем, че безспорно нарастващи маси тук търсят път за спасение от ужасните страдания на нашето време. Това включва много повече от това да напълним стомаха си. Не, най-добрите от тях търсят спасение от дълбоката душевна мъка. Те копнеят за нови и непоклатими идеали и светоглед, който им позволява да разберат природата, обществото и собствения си живот; светоглед, който не е стерилна формула, а действа творчески и конструктивно. Нека не забравяме, че жестоките фашистки банди не са съставени изцяло от военни хулигани, наемници по избор и продажни лумпени, които изпитват удоволствие от терористичните актове. Сред тях откриваме и най-енергичните сили на тези социални слоеве, тези, които са най-способни да се развиват. Трябва да отидем при тях с убеденост и разбиране за тяхното състояние и пламенния им копнеж, да работим сред тях и да им покажем решение, което не води назад, а напред към комунизма. Преобладаващото величие на комунизма като световна перспектива ще спечели симпатиите им за нас.
За масите!
За разлика от Втория интернационал, Коминтернът не е интернационал за елита на белите пролетарии от Европа и Америка. Той е Интернационал за експлоатираните от всички раси. Така че комунистическата партия на всяка страна сега трябва да бъде не само авангарден борец за наемните работници в тесния смисъл на думата, не само трибуна на интересите на пролетариите, заети с физически труд, но и защитник на работниците интелектуалци, лидер на всички социални слоеве, чиито жизнени интереси и стремеж към постигане на по-напреднала култура ги поставят във все по-голямо противоречие с капиталистическия ред. Ето защо с радост приветствам решението на нашия пленум да подемем борбата за работническо-селско правителство. Новият лозунг е неопровержимо приложим не само в предимно аграрните страни на Балканите като България, Румъния и т.н.; той е от голямо значение и за Италия, Франция, Германия и особено за Съединените щати. Лозунгът на практика е задължително условие за борбата за победа над фашизма. Той изисква да отидем сред най-широките слоеве на експлоатираните земеделски производители и селскостопански работници и да им донесем радостното послание на освободителния комунизъм. Задачата е да се покаже на всички социални слоеве, в които фашизмът набира масови последователи, че ние, комунистите, защитаваме техните интереси чрез интензивна дейност срещу буржоазното класово управление.
Има още нещо, което трябва да направим. Не трябва да се ограничаваме само до борбата с масите и за тях с нашата политическа и икономическа програма. Вярно е, че политическите и икономическите искания си пробиват път на преден план. Но как можем да предложим на масите нещо повече от защита на хляба им? В същото време трябва да им поднесем цялата благородна вътрешна субстанция на комунизма като светоглед. Ако това бъде направено, нашето движение ще пусне корени във всички социални слоеве и особено сред буржоазната интелигенция, която последните исторически събития направиха несигурна в мисленето и стремежите ѝ, която изгуби стария си мироглед, без да може да намери нов в смутното време. Нека се погрижим тези търсачи да не се заблудят.
В духа на тази мисъл казвам: „За масите!“ Но нека подчертая едно предварително условие за успех. Не трябва да забравяме думите на Гьоте: „Getretener Quark wird breit, nicht stark.“[15] Трябва да поддържаме нашата комунистическа идеология в цялата ѝ сила и яснота. Колкото повече отиваме при масите, толкова по-необходимо е комунистическата партия да бъде организационно и идеологически единна. Не можем да се изливаме нашироко като локва, която се разтваря в масите. Това би довело до пагубен опортюнизъм и усилията ни сред масите биха се провалили в унизително поражение. Ако направим отстъпки пред „неразбирането“ на масите – а аз имам предвид както старите, така и новите маси – тогава ще се откажем от истинското си призвание като партия. Губим най-важното за търсещите – това, което ги свързва: пламъка на новия социален живот, който топли и осветява, внасяйки надежда и сила в борбата.
Това, от което се нуждаем, е да преобразим агитационните и пропагандните си методи и литературата си в съответствие с тези нови задачи. Ако планината не иска да дойде при Мохамед, на Мохамед не му остава нищо друго, освен да отиде при планината. Ако новите маси, които трябва да привлечем, не дойдат при нас, ние трябва да ги намерим и да им говорим на техния собствен език, отговарящ на начина, по който те виждат нещата, без да се отказваме ни най-малко от нашия комунистически мироглед. Нуждаем се от специална литература за агитация сред селяните, от специална литература за държавните служители и дребната и средната буржоазия от всякакъв тип, а също и от литература, посветена на работата сред интелектуалците. Нека не подценяваме ролята, която интелектуалците могат да изиграят не само по време на революцията, но и след нея. Нека си припомним изключително вредните саботажи, извършени от интелектуалците в Русия след ноемврийската [1917 г.] революция. Искаме да се поучим от опита на нашите руски братя. Ето защо трябва да разберем, че далеч не е без значение дали интелектуалците са с нас или против нас, както в момента на революцията, така и след нейното осъществяване.
Работническа самозащита и единен фронт
По този начин борбата срещу фашизма ни налага богат набор от нови задачи. Всяка отделна секция на Комунистическия интернационал е длъжна да се заеме с тези задачи и да ги изпълнява по начин, съответстващ на конкретните условия в нейната страна. И трябва да сме наясно, че преодоляването на фашизма в идеологически и политически план само по себе си не е достатъчно, за да защити борещия се пролетариат от злобата и насилието на този враг.
В момента пролетариатът има спешна нужда от самозащита срещу фашизма и тази самозащита срещу фашисткия терор не трябва да бъде пренебрегвана нито за миг. Залогът е личната безопасност на пролетариите и самото им съществуване; залогът е оцеляването на техните организации. Пролетарската самозащита е необходимост на часа. Не трябва да се борим с фашизма по начина на реформаторите в Италия, които ги молеха „оставете ме на мира и тогава аз ще ви оставя на мира“. Напротив! Да посрещаме насилието с насилие. Но не насилие под формата на индивидуален терор – това със сигурност ще се провали. Но по-скоро насилие като силата на революционната организирана пролетарска класова борба.
Тук, в Германия, вече поставихме началото на организираната самозащита на работническата класа срещу фашизма чрез формирането на заводските отряди[16]. тези отряди за самозащита трябва да бъдат разширени и имитирани в други страни като основа за международен успех срещу фашизма.
Но пролетарската борба и самозащита срещу фашизма изискват пролетарски единен фронт. Фашизмът не пита дали работникът във фабриката има душа, изрисувана в бяло-сините цветове на Бавария; или се вдъхновява от черните, червените и златните цветове на буржоазната република; или от червеното знаме със сърп и чук. Той не пита дали работникът иска да възстанови династията Вителсбах [на Бавария], дали е ентусиазиран фен на Еберт, или би предпочел да види нашия приятел Брандлер като президент на Германската съветска република. Всичко, което има значение за фашизма, е да срещне класово осъзнат пролетарий и след това да го простре на земята. Ето защо работниците трябва да се обединят за борба без разлика на партийна или профсъюзна принадлежност.
Пролетарската самозащита срещу фашизма е една от най-силните сили, които подтикват към създаването и укрепването на пролетарския единен фронт. Без единния фронт е невъзможно пролетариатът да осъществи успешно самозащита. Ето защо е необходимо да разширим нашата агитация в заводите и да я задълбочим. Усилията ни трябва да преодолеят преди всичко безразличието и липсата на класово съзнание и солидарност в душата на работниците, които казват: „Нека другите се борят и предприемат действия, това не е моя работа“. Трябва да втълпим на всеки пролетарий убеждението, че това е негова работа. „Не ме оставяйте настрана. Аз трябва да бъда там. Победата е пред очите ми.“
Всеки един пролетарий трябва да се чувства като нещо повече от обикновен наемен роб, играчка на ветровете и бурите на капитализма и на властта. Пролетариите трябва да се чувстват и да разбират, че са част от революционната класа, която ще преформира старата държава на собствениците в новата държава на съветската система. Само когато събудим революционното класово съзнание у всеки работник и запалим пламъка на класовата решителност, можем да успеем да подготвим и осъществим с военни средства необходимото сваляне на фашизма. Колкото и брутално да е настъплението на световния капитал срещу световния пролетариат за известно време, колкото и силно да бушува то, пролетариатът в крайна сметка ще си пробие път към победата. Въпреки фашизма, виждаме, че капиталистическата икономика, буржоазната държава и класовото управление са в края на силите си. Симптомите на фашисткия разпад и дезинтеграция в буржоазното общество ни говорят гръмко и пронизително за предстоящата победа, при условие че пролетариатът се бори със знание и воля в единен фронт. Това е, което трябва да се случи!
Над хаоса на настоящите условия ще се издигне гигантската форма на пролетариата с вик: „Аз имам волята! Аз имам силата! Аз съм борбата и победата! Бъдещето принадлежи на мен!“
Бележки под линия
1 Миклош Хорти е лидер на контрареволюционния режим в Унгария след свалянето на унгарското съветско правителство, съществувало от март до август 1919 г.
2 Ото Бауер е лидер и теоретик на Австрийската социалдемократическа партия. Той е бил част от центристкия Интернационал „Две и половина“, който се е слял с десния Втори интернационал на конгрес в Хамбург на 21-25 май 1923 г.
3 Грузия, която преди това е била част от царската империя, става независима след Октомврийската революция в Русия през 1917 г., с правителство, ръководено от партията на меншевиките, която е враждебна на Съветска Русия. На 16 февруари 1921 г. войски на Червената армия влизат в Грузия в подкрепа на местно въстание на просъветски сили. Скоро Грузия става независима съветска република, свързана с Русия чрез договор. Част от Армения, която преди това е разделена между Османската и Руската империя, става независима след Първата световна война под управлението на националистическата партия на дашнаците. През септември 1920 г. турските сили нападат страната; през ноември, когато арменската военна съпротива се срива, съветските войски навлизат в страната в подкрепа на въстание на просъветски сили, което води до създаването на Арменската съветска социалистическа република.
4 От края на август и до края на септември 1920 г. над половин милион работници, водени от металурзите, завземат фабрики в цяла Италия, което създава революционна ситуация в страната. Работниците започват да организират производството под ръководството на заводски съвети, а на много места работниците организират червени гвардии за защита на завзетите фабрики. Стачките се разпространяват в железниците и на други работни места, а много бедни селяни и селскостопански работници извършват завземане на земя. Италианската социалистическа партия и федерацията на профсъюзите обаче отказват да възприемат това революционно движение като нещо повече от синдикална борба и в крайна сметка движението се разпада.
5 Препратка към „Похода към Рим“ на фашистите от 22-29 октомври 1922 г., в края на който Мусолини е помолен да състави кабинет.
6 На 31 юли 1922 г. Alleanza del Lavoro – обединяваща федерацията CGL и други профсъюзи – обявява обща стачка срещу режима на Мусолини, която започва на следващия ден. Дошла след вълни от фашистки нападения, извършени почти безнаказано, и в условията на нарастваща деморализация на работническата класа, зле организираната стачка среща слаб отговор от страна на работниците, както и жестоки репресии. В резултат на това лидерите капитулират и отменят стачката на 3 август.
7 Препратка към Деветия конгрес на Международния алианс за женски права, който се провежда в Рим от 12 до 19 май 1923 г.
8 Вилхелм Грьонер е министър на железниците на Германия, който през февруари 1922 г. предприема действия за потушаване на общонационалната стачка на железопътните работници.
9 Италианската националистическа асоциация се присъедини към Фашистката партия на Мусолини през март 1923 г.
10 Препратка към християндемократическата Италианска народна партия.
11 Препратка към фашистките профсъюзи, наречени корпорации, които уж били „общи организации“ на труда и капитала.
12 Версайският мирен договор, подписан на 28 юни 1919 г. между съюзническите сили и Германия, включва сред клаузите си прехвърлянето на 10% от територията на Германия към Франция, Белгия, Дания и Полша и призовава Германия да плати 33 млрд. долара (461 млрд. долара в долари от 2016 г.) репарации на силите от Антантата.
13 Хуго Щайнс е един от най-изтъкнатите членове на капиталистическата класа в Германия, притежаващ огромна и многостранна икономическа империя.
14 На 11 януари 1923 г. 60 000 френски и белгийски военнослужещи нахлуват и окупират Рурската област в Германия – център на производството на стомана и въглища – в опит да изискат военни репарации, след като Германия не успява да ги плати съгласно условията на Версайския договор. Окупацията продължава до 1925 г. 15. Буквално „стъпкано сирене се разраства, но не укрепва“.
15 Из „West-östlicher Divan“ на Гьоте. Следващите редове изясняват смисъла на Гьоте: „Забийте го здраво в здрав калъп и то ще придобие форма – здрава тухла за строеж“.
16 Препратка към Proletarische Hundertschaften (понякога превеждано като „пролетарски стотици“), които са били работнически милиции за самозащита срещу заплахата от десни паравоенни нападения и убийства. Те са организирани за първи път по инициатива на движението на фабричните съвети в Централна Германия през февруари 1923 г. Германската комунистическа партия се стреми да ги превърне в национално движение на единния фронт, което да бъде използвано и в борбата за революционна власт. До май 1923 г. в редиците им са записани десетки хиляди работници.
Източник: сайтът ЛевФем, 09.02.2022 г.
https://levfem.org/blog/2022/02/09/borbata-sreshtu-fashizma-zetkin/
