Тиранията на посредствеността вече официално е легитимирана като форма на държавно управление и обществено устройство.
Няма нищо по-страшно, гибелно, противно и позорно за едно общество и неговата държава от това да са под тиранията на посредствеността.
Посредствеността е тиранична по природа; тя не признава ничии права и мнения; не се съобразява с никого и не позволява никому да я оспорва и поучава. Защото знае и може всичко.
Нашата държава живее вече тридесет години под тиранията на посредствеността. В началото (през 90-те години на миналия век и първото десетилетие на новия) тиранът още не беше се ориентирал и не му се вярваше, че властта е негова и затова беше някак по-предпазлив, смутен и не съвсем решителен; опитваше се да подражава на предишните властници, защото в страха си допускаше, че те ще се върнат и ще го накажат за смелостта му. Но после разбра, че връщане назад няма да има, а пък властта е толкова сладка и че когато е в неговите ръце, ще му е удобно и по-охолно.
Посредствеността е по-страшна от глупостта и бездарието, защото всичко в нея е „полу“, а тя смята, че е постигнала цялост във всичко – особено в знанията и възможностите си. От тук и самочувствието й, което тя не позволява да бъде накърнявано и оспорвано.
Но през тези тридесет години все нещо ще ограничи малко или много нейната воля, амбиция и ентусиазъм и ще й притуря по някой повече от нея учен и можещ, за да я сдържа и успокоява в неудържимия й порив да бъде начело.
Тези й усилия се увенчаха с успех през последните 12 – 13 години, когато тя бе подсилена от грубостта и арогантността на Борисов, от неговата безпардонност и демагогия, демонстрирани като откровения на „човек от народа“, който е толкова прост, колкото и тези, които го харесват и подкрепят. Обществото тогава все още имаше някакъв свян и се срамуваше от простака, грубияна, гамена. Затова то трябваше да бъде напълно опростачено, лишено от съпротива и да приема за нормални самохвалството, малокултурието, лъжата, псувнята, простотията. И с тях да се придаде друг облик на посредствеността, като се гримира с дипломи, похвали за успехи в бизнеса, образование в чужбина.
Може да се каже, че Борисов успя да доведе до успешен край един важен етап от развитието на капитала в България и улесни чувствително кражбите и корупцията. Настъпи времето на суровия реализъм на тиранията на посредствеността.
Понеже новата посредственост все още не е излъчила безспорния си лидер на мястото на Борисов, който да сложи в ред и дисциплина във властта, за да пресече недоволствата, дискусиите и съмненията в обществото, но и в привържениците й, Борисов бе включен в неговото търсене и намиране, а с присъствието му във властта се напомня, че не е редно да бъде отказан и заличен неговият образ и пример. Поне преди да е открито и утвърдено неговото ново подобие. Защото в него има сила, енергия на примитивното мислене и нечленоразделното говорене, които са жизнено необходими на тиранията на посредствеността в каквито и форми да се проявява. Да, Борисов все още олицетворява както тиранията, така и посредствеността и ги съединява в органична връзка, гарантираща тяхното дълголетие и спорен труд в полза на капитала и неговите чуждестранни притежатели и господарите на държавата.
Никоя друга сила не може да руши и ликвидира, както умее посредствеността. Само за тридесет години тя разруши и ликвидира нашата държава, и днес трябва да си голям оптимист, за да вярваш и да си убеден, че е възможно тя да бъде възстановена и изградена отново.
Как да се надяваш, че държавата ни все още има умни и способни хора с воля за градеж?
А може би ги има и затова толкова са се разбързали днешните мушмороци да променят конституция и закони и да назначават хората си на важни държавни позиции. Утре, когато останалите малцина умни и способни се надигнат да сторят онова, което мнозина очакват от тях, ще е късно и невъзможно да изпълнят поставената им задача.
Тиранията на посредствеността вече официално е легитимирана като форма на държавно управление и обществено устройство.
Такава държава се интегрира най-лесно и бързо в т. нар. европейски структури и се превръща в интегрална част от Европа.
Но още веднъж ще кажа, че днес няма човек, който да я управлява и представлява адекватно в „Европа“ и света! Опитите да се открият и посочат такива хора, бяха неуспешни и показаха, че българската политическа посредственост страда от липса на водачи. Беда, голяма беда е това!
Затова търсенето на човек, който да оглави тиранията, не спира. Но вече изнервя външните господари. Защото без такъв човек е трудно и дори невъзможно да се изградят и легитимират нейните нови форми на държавно устройство и управление. Заедно с това обаче трябва да се подготви официалното оповестяване на нов механизъм на функционирането на властта с промени в конституцията и законите, атрибутите на властта, функционирането на репресивния апарат, тайните служби и правосъдието. Не е кой знае колко необходимо това, но парлама трябва нещо да се понапише и приеме от парламента, за да изглежда демократично. Защото демокрацията няма да се отхвърля формално и с нея ще се оправдават действията на властта. Т. е. всичко ще се прави за хората и тяхното добруване.
Дори и опозицията, която си създава, е посредствена като нея самата. И това укрепва още повече тиранията.
Затова и все още по неволя се използва Борисов за такава личност, този път е „под прикритие“. А за парламентарна опозиция, също по неволя, се ползват услугите на БСП.
Резултатите са бедни, макар че е мобилизирана цялата „интелектуална мощ“, съставена от вечни доценти, жадни за слава професори философи, културолози и историци, както и от млади социолози и политолози, винаги верни синове и дъщери на властта. Те обикалят телевизиите и бодро пропагандират значението на културата и духовността и защо наложително да се смени националният празник, та да се премахнат причините за разделението в обществото. И така да настъпи щастие и разцвет на държавата.
Щастието и разцветът на държавата за посредствеността означават единствено укрепването на нейната тирания и благополучието на шайката, която я ръководи. А това означава разрухата и ликвидацията на държавата. Нищо повече. Разрухата е цената, която струва това тяхно благополучие.
Но защо на тази дива тирания й е необходимо да се ликвидира българската държава? Каква е тази перверзия в настройката и поведението й? Самата тя едва ли може да отговори, но нейните господари са я програмирали така, че да работи за тази цел.
Защото утре новият световен ред ще бъде факт. В него и помен няма да има от нравите, подредбите и геополитическите практики на сегашното геополитическо устройство. Просто светът ще изглежда по друг начин и други ще са тези, по чиито закони и норми той ще бъде изграден и управляван. Принципите, по които функционира, ще продължат да действат, но ще се проявяват по различен начин, именно заради новия световен ред. България заедно с още други нации и държави ще се завърне в традиционната цивилизационна зона и ще се включи в постигането на целите, които историята е възложила на нейните родственици.
Но на нашите „ентусиасти“ е обещано, че ако добре си свършат работата, сегашните им господари няма да позволят това да се случи. И България ще си остане в зоната на техния „нов цивилизационен избор“. Така Хитлер бе уверил тогавашните български управници, че ако изгуби войната, България ще остана извън съветското (руското) влияние, защото Западът няма да позволи други. Сегашните си вярват, че като сменят националния празник 3 март, ще изплашат някого, който няма да посмее да припари в държава, която е била „разделяна от този празник“ и затова е избрала 24 май.
В изпитания, каквито днес изпитва България, е важно нещата да се наричат с истинските им имена, а не да се замъгляват с думи и празни приказки. Трябва да се каже открито, че голямата заплаха е укрепването и продължаването на тиранията на посредствеността. Впрочем, посредствеността в каквато и форма и структура да бъде вкарана, винаги е опасна и гнусна, за да не я забелязваме или да се правим, че я няма. Нейната зла сила е неудържима и само чака миг невнимание от обществото, за да се развихри и разбеснее. И да не се умори да опошлява, руши и омерзява. Докато не остане камък върху камък.
Тя само това умее, това върши неуморно и с вдъхновение, упоения и всеотдайност.
Източник: вестник ЗЕМЯ, 01.08.02023 г.
