Антон Иванов - Стареца

Наричаха го Стареца. А не беше стар. Бе взел от мъдростта на Дядото, от общителността на Майстора, от политическата прозорливост на Георги Димитров. И тримата му бяха учители.
Още 18-годишен, той се опиваше от обаятелното слово на Димитър Благоев в заседанията на Х конгрес на Българската работническа социалдемократическа партия през юни 1903 г. в Русе. За да присъства на този конгрес, беше избягал от занятията в Огнярското училище на Дунавския флот, в което е курсант. В тайния политически кръжок "Искра", сформиран в него, бе получил първите си знания по политическа икономия и философия. Пак там се е зародил и стремежът му да участва в борбата за по-добър и по-справедлив живот. Това не бе случайно. В жилите му течеше бунтовната кръв на Иван Бората, който през славния априлий 1876 г. бе воювал с пушка в ръка за свободата и бъдещето на България. И ето -
 
неговият шести син

вече е тръгнал по стъпките му. Заедно с младите социалисти в училището и той протестира срещу нередностите в него, бори се за по-добри условия и зачитане на човешките им права. Офицерите разбират, че това е организирана дейност и почват да търсят инициаторите на "червената опасност". Виновниците бързо са издирени и вината им доказана. Сред тях е и курсант Антон Иванов. Следва съд и присъда, която според военния устав не може да бъде лека. Един умен французин обаче - капитан първи ранг Пишон, който тогава е началник на флота, предвижда по-дълбоко последиците и посреща водещия следствието с убийствен сарказъм:
- Браво, мосю капитан! Разкриваме конспирация във флота на княза и бързаме да демонстрираме това. Как мислите, ще ни похвалят ли? Няма ли да се запитат висшестоящите къде сме били ние и как сме допуснали да се организира под носа ни такава конспирация? Скандал!
И следствието е потулено. В документите му вече фигурират някакви "момчешки глупости", за които виновните са наказани със строго мъмрене и арест от 15 дни. Ала за курсант Антон Иванов, който се е оказал най-пламенният подбудител на "момчешките глупости", няма място повече в огнярското училище. Изпращат го да изкара стажа си във Варна на крайцера "Надежда".
Но може ли да се изгаси лумналият огън в душата на революционера? И на крайцера "Надежда" скоро запламтява нова "Искра" със същото съдържание и същите цели, в която броят на участниците от ден на ден все повече нараства. Но Антон разбира, че тяхната дейност не бива да се разгръща откъснато от голямата борба на партията. Затова всяка вечер, щом офицерите се приберат при семействата си, отива в Народния дом на социалистите, където са Христо Кабакчиев, Матю Кербел, Еньо Марковски, Петко Напетов... Той им разказва какво върши с другарите си на крайцера, те го напътстват какво да прави по-нататък, а през 1904 г. го приемат в своите редици. Ала

не му било отредено да стане моряк

За царската флота хора като него са опасни и нежелани. Затова през есента на 1907 г. е уволнен и скоро се озовава в София. За човек с неговото досие обаче трудно се намира работа. А и бдителността на полицията е голяма и го следва по петите. Ето защо назначенията му в службата за поддържане на градския водопровод, а после и във фабриките "Струг" и "Работник" скоро се отменят. Най-после се задържа в Софийската железопътна работилница. Щом свърши работният ден, отива в Партийния дом на ул. "Цар Симеон" 116. Там опознава отблизо Димитър Благоев и Георги Кирков. Слуша ги жадно, а те скоро го обикват и оценяват качествата му. Затова, когато се учредява Металоработническият съюз, единодушно го препоръчват за негов секретар. На този пост остава 12 години. През това време Антон Иванов общува всекидневно с работниците, а вечер често посещава малките гостилнички и кръчмички, където трудовите хора се отбиват да изпият чаша вино и да споделят неволите си. Там той подхваща непринудена раздумка за тежките условия на работа, за злополуките, които често са поради липса на мерки за безопасност, за своеволията на чорбаджиите, уволненията и гаврата с жените... Постепенно разговорът се насочва към изхода от това положение, към необходимостта от организирана борба и подкрепа на инициативите на съюза.
Самият Антон Иванов едва ли е подозирал, че има още един талант - публицистичният. Разкрива го необходимостта от подходящ човек, който да оглави съюзния вестник "Металоработник". Като негов редактор и автор на много от материалите му, той превъплъщава ораторското си дарование с ярко печатно слово, което превръща вестникът в остро оръжие за политическо въздействие на металиците. Това, както и цялата му синдикална дейност, се забелязва от началниците в железопътната работилница и скоро той е изгонен от нея - за "социалистическа агитация". Става деловодител на Общия работнически синдикален съюз. Всъщност думата "деловодител" съвсем не изразява съдържанието на тази длъжност, защото тя обхваща изпълнението на много от основните задачи на сдружението. Тук се

среща с третия си учител - Георги Димитров

секретар на съюза и става негов пръв помощник.
Междувременно още през 1910 г. Антон Иванов е включен в Софийския комитет на БРСДП (т.с.) и оттогава до края на живота му неговият път е свързан с партията. От 1918 до 1923 г. е секретар на столичната й организация, от 1922 г. е член, а от 1935 - секретар на ЦК на БКП. Когато избухва Първата световна война, той е мобилизиран, но не на стария боен кораб, а като локомотивен монтьор в Скопие, после в железопътното депо на Радомир. И там обаче не забравя партийния си дълг - активно участва в антивоенната пропаганда, разпръсква нелегални позиви сред войниците, разяснява им коварната политика на Кобурга, който тласка към гибел армията и народа. А когато през 1918 г. въстаналите войници се втурват към Радомир, той поддържа пряката връзка на партията с тях. Нерадостният край на Радомирската република не намалява нито вярата, нито боеготовността на закаления революционер. Щом почва подготовката на Септемврийското антифашистко въстание, се включва в Софийския военно-революционен комитет. Но и полицията не спи. На 21 септември арестува и него. Месец и половина жестоки инквизиции, затвор - повече от година без съд и присъда. След още една година е освободен под гаранция от 20 000 лв. Ала всички знаят прийомите на тогавашните властници - освобождават те от полицията или затвора и те убиват от засада. Затова с решение на ЦК на БКП Антон Иванов бързо напуска страната и отива в СССР. Там е избран за член, а после и за секретар на Задграничното бюро на ЦК на БКП. Включен е и в Изпълнителния комитет на Профсъюзния интернационал. Гласува му доверие и съветската власт - през 1926 г. е изпратен в Цариград като консул в съветското представителство. После пътят му на нелегален партиен функционер го отвежда във Виена и Берлин, където прекарва 4 години. За да усъвършенства своите знания и да върши по-добре работата си, постъпва в Международната ленинска школа в Москва. Завършва я с отличие, поради което е привлечен на работа в Коминтерна, а по-късно става преподавател и завеждащ отдел в Международния университет за малцинствени дейци от западните страни.
Ала над Европа надвисват тежки облаци и интернационалният дълг отново го зове на път - отначало във Франция и Унгария, после в Испания, където се води гражданска война. Идва и мечтаният момент - завръщането му в България, 15 години след като е излязъл от нея.
В един ноемврийски ден на 1940 г. в семейството на Стойко Добрев на софийската улица "Доспат" 36 идва нов квартирант -

леко прегърбен, с тъмни очила и потропващ бастун

За властта той е Димитър Драганов, а за съратниците си - Стареца. Както съкварталците, така и полицията не подозират, че зад тази маскировка се крие Антон Иванов. Никой не знае и какъв огън се разпалва в привидно спокойната квартира, нито забелязват кога се промъкват в нея Трайчо Костов и Цола Драгойчева. Два дни и две нощи тримата обмислят подготовката на предстоящия VІІ разширен пленум на ЦК на БКП, на който през февруари с.г. ще се вземе съдбовното решение партията да оглави прогресивните сили в страната и да насочи още по-устремно борбата срещу монархофашизма. А фактът, че в новото Политбюро на ЦК на БКП е включен и Антон Иванов, го стимулира за още по-активна политическа дейност. Чрез донос на незнаен провокатор полицията вече е по дирите му. На 26 април 1942 г. го арестуват. И започват инквизициите - толкова жестоки, че дясната му страна се парализира и временно загубва говора си. Полицаите искат секретни сведения за партията и функционерите й, но той им дава само онова, в което е сигурен, че те вече знаят. Това още повече вбесява мъчителите му. А когато се разбира, че вече нищо не може да се изтръгне от него, военнополевият съд произнася присъдата си: смърт чрез разстрел. Същата, както и на другарите му Петър Богданов, Никола Вапцаров, Антон Попов, Атанас Романов и Георги Минчев.

 

 

Статия на Атанас Тончев във вестник ДУМА, 22 октомври 2014 г.

 

                                                Снимки  на  Антон  Иванов

 

 

 

 

Свързани  публикации:

 

Професионалният революционер Антон Иванов      

https://probuzhdane.wordpress.com/2022/01/10/profesionalniyat-revolyucioner-anton-ivanov/           

 

Предсмъртните писма на Антон Иванов

https://probuzhdane.wordpress.com/2023/10/30/pisma-na-anton-ivanov/   

 

Антон Иванов – забележителен революционер    

https://probuzhdane.wordpress.com/2019/03/16/anton-ivanov-zabelejitelen-revolyutsioner/

 

    

 

 

 

Нямаше и да сте чули за поета Вапцаров, ако той не беше комунист

Отново отбелязваме годишнина от рождението на любимия Никола Вапцаров. Знам, че ще го честваме предимно с цитиране на „Прощално“ и с манипулативния филм „Пет разказа за един разстрел“ и така от година на година, докато съвсем размием образа му и накрая няма да остане нищо за честване. Много удобно, нали? Особено за тези, които не искат днес да има хора с Вапцарова вяра в гърдите, срещу която „бронебойни патрони няма открити.“

Даваме ли си сметка обаче, ние - „бъдещите хора“, че повечето от големите творци, останали безсмъртни за поколения напред, са точно тези, които са свързали творческия с житейския си път и са отстоявали идеалите си, дори с цената на живота... Затова силата на произведенията му е достигнала и до нас. И не, Вапцаров не е изкуствено наложен след 9-ти септември 1944 година като велик поет. Неговата поезия е пропита от постепенното му идеологическо развитие и без фалш отразява стремежите към една нова епоха.

Не е било нито трудно, нито необичайно в България да симпатизираш на комунистическите идеи в периода между двете световни войни. И за това изцяло допринасят не кои да е, а управляващите – монарси, елити, войнолюбци, сребролюбци и прочие. Младежта, идваща от мизерстващите и безпросветни маси е нормално да „мрази празните химери“ и търси алтернативи за по-справедливо устройство на обществото. А социалното творчество е един от способите за постигането му.

Искрената и жива поезия се разпознава лесно от читателите. Тя вълнува поколенията десетилетия наред. Такава поезия не се пише, без отношение, ей така между другото, на бели покривки в слънчеви дни. Такава поезия слиза при народните проблеми, изстрадва се и се пише като „краднем от съня си“. Аз не се сещам за друг по-цитиран български поет от него в ежедневни диалози. Епични са останали фразите му, които всеки от нас поне веднъж е използвал: „живот ли бе, да го опишеш?“; „борбата е безмилостно жестока“; „в мечтите няма цензура“, „той пеел човекът - това е прекрасно, нали“ „ний бяхме неизвестни хора от фабрики и канцеларии“; „аз дишам, работя, живея“; „какво тук значи някаква си личност“ „когато се наситя да те гледам, ще те целуна и ще си отида...“

Поетът Вапцаров не може да се разглежда изолирано от комуниста Вапцаров, без значение дали това ни харесва, или не. По същия начин не може да четем и разбираме творчеството на Ботев, без да отчитаме факта, че е революционер и участник в национално-освободителното движение. Както и не може да не свързваме творчеството на Гео Милев с контекста на Септемврийското въстание от 1923г. Пак без значение дали на някого му се нрави това, или не. Във „времето на свободните избори и на защитата на всякакви права“, както ни се рекламира настоящето, нека оставим правото на загиналите творци поне да бъдат помнени такива, каквито са били.

Но не може. Било лошо Вапцаров да се развява като антифашистко знаме, защото означава, че все пак е имало фашизъм, срещу който да се бори, заедно с други като него. Защо тогава Великобритания може да развява майор Томпсън като антифашистко знаме, а Испания – Федерико Гарсия Лорка? След края на Втората световна война за всяка страна е добре дошло да се изтъкне като сила, която е имала местна антифашистка съпротива. Ние обаче оставяме да прашясва, заключено в килера на неолиберализма, антифашисткото знаме Вапцаров и развяваме друга „истина“ за него, че сакън, да не попадне случайно в ръцете на днешните подрастващи.

Тогава ще сме поставени в сложната позиция да им обясняваме как така четвъртият по популярност училищен патрон след: братята Кирил и Методий; Ботев и Левски, е комунистът Никола Вапцаров. Но ние вече имаме опита на 30 години преход. Знаем, че ако някоя историческа личност не е угодна на властта – тя просто я премахва от учебници, имена на улици и учреждения, като я хвърля в забвение. Ако на властта не й се рискува, заради посягането върху някоя конкретна личност, да настане обществен вой, тогава задейства операция подмяна. Тук на помощ винаги ще се намерят режисьори като Костадин Бонев, да свършат тази работа.

Вапцаров сякаш пророчески е визирал точно филма „Пет разказа за един разстрел“, когато е питал: „Какво ще ни дадеш, историйо.../Ще хванеш контурите само,/ а вътре, знам, ще бъде празно.“

Понеже поетът комунист им е толкова плашещ, заради своята политическа позиция, колкото и през 1942 година, решиха да го разстрелят още веднъж с въпросния филм. И за съжаление, опитите не се изчерпват единствено с него, същата тенденция се среща и в книгата "Третият разстрел". Най общо: режисира му се образ на объркан, депресиран, антисоциален, ненаясно със себе си, непризнат творец и неудачник, който понеже за нищо не става, решава да се доказва с антидържавно поведение и да застрашава собствената си държава, за което е осъден. Е, да бит е, докато е задържан, но забележете оправданието във филма– „всеизвестен факт е, че по тези географски ширини, полицията бие и до ден днешен.“ Без коментар. И изобщо, ще ме извините, но не мога да приема за сериозен документален филм, такъв, в който се правят с драматичния глас на Цветана Манева внушения от типа: „Малко след Коледа Бойка губи и второто си дете. На Никола Вапцаров му остават по-малко от шест месеца живот и тези шест месеца той ще бъде по-самотен от всеки друг.“ Толкова за филма подмяна.

Хайде, сега, ако още имате търпение, да ви разходя набързо през живота на Никола Вапцаров (ляво на снимката) - „човекът с широка душа“, както го описват приятелите му. Ще се спрем на някои от детайлите, които го превръщат в поет&комунист.

Разговорливо, чувствително и наблюдателно дете. Джобовете му приличат на просешки торби пълни с хляб и трохи. Помага в домакинството. Постоянно моли баба си и майка си да му разказват за подвизите на Ботев. Плаче, когато умира Иван Вазов, все стихове от Яворов са му на уста. Запознава се с руските класици и прогресивната литература, благодарение на Борис Майлер, изгонен през 1912 г. от царска Русия за революционна дейност.

В училище Никола е най-добрият в часовете по словопрение – водене на диспути по различни теми. Участва в рецитали и театрални училищни групи. Свири на мандолина. Услужва с моливи и тетрадки на по-бедните ученици от класа му.

На 10 години участва в първата си 1-майска манифестация в Банско. На 13-годишна възраст размишлява: „Турците отдавна са си отишли, но на нашите хора не им е весело.“

Вълнува се от развоя на Септемврийското въстание от 1923 година. През следващата година правителството на Александър Цанков закрива, поради финансови причини (а уж България била много заможна и просперираща страна по това време) училището в Банско. Семейството му трябва да плаща, за да учи Никола в Разложката гимназия. Там среща голяма мизерия в душни и нехигиенични класни стаи с по един малък прозорец, от който едвам се процежда светлина. Въпреки условията, измисля начини да повдига духа на съучениците си – чрез рецитали и театрални постановки. Става председател на въздържателното дружество в училището – единствената легална възможност по онова време за сдружаване на прогресивни младежи. Тогава отпечатва и първото си стихотворение „Към светли идеали“.

Докато следва в Морското училище във Варна, дава всичките си пари за книги и театри. Вечер тайно пише стиховете си. След Пирин обиква и морето – в късна нощ понякога излиза да се разхожда край него. Докато задълбочава техническите си познания, проявава все по-силен интерес към технологичното развитие в СССР. Събира и чете съветски списания на подобна тематика, а също и на литературна. Симпатизира на новата образователна система в Съветския съюз и я сравнява с българската.

На тържественото завършване на Морското училище Вапцаров е избран да държи реч от името на випуска. Из речта му пред всички началници и офицери се чува нещо, което е добре познато и на съвременните студенти в България: „От онзи детски ентусиазъм, който носеше всеки един от нас, не е останало нито следа. Всичко е рухнало. Ние си отиваме и една голяма част ще мине под безрадостния пряпорец на безработните, останалите ще си наложит компромиси... компромиси за хляба.“

Само че дори пред възможността да остане безработен Вапцаров не прави компромис със своите виждания и отказва да работи за известния системен всекидневник в. „Зора“, където баща му го урежда: „Аз, мамо, предпочитам да гладувам, но ще пиша само това, което харесва народът, а не Данаил Крапчев" (главният акционер и редактор).

Започват да се нижат години, в които работи сред машини и сажди. Машинен техник. Огняр в дъскроезницата на фабрика за хартия в Кочериново. Техник във фабриката на братя Бугарчеви. Огняр в Български държавни железници и в Софийски общински екарисаж. За известно време е председател на машинната секция при Дружеството на българските техници със средно образование в София, което използва, за да защитава интересите на членовете работници. Често остава и безработен.

Следи международното положение и се вълнува от политика. Произнася се срещу горенето на книги, организирано от хитлеристите през 1933 година. Разяснява на своите приятели и колеги – обикновени работници какво се случа на международната сцена. А по време на нощните смени пише красиви любовни писма на Бойка – жена му.

Увлича и сплотява работниците. В книжната фабрика, например, основава профдружество, на което става председател. Съдейства за организирането на стачки и протести срещу затварянето на работни места и лошите условия на труд. Бързо сред работодателите си печели славата на „комунист“ и „неблагонадежден“. При първи удобен повод е уволнен.

До такава степен му се носи тази слава, че когато журито в анонимен конкурс за поезия на сп. „Летец“ към Дирекцията на въздухоплаването отличава стихотворението му „Романтика“, във Военното министерство настава смут и се обмисля отмяна на решението на журито, за да не ги обвинят в симпатии към комунистите. В крайна сметка, е взето компромисното решение - на Вапцаров да се присъди втора награда.

Проблемите на живия живот кънтят от стиховете му. Затова са обичани и обикновените хора се припознават в тях. След всеки поетичен рецитал е викан на бис. По-късно след смъртта му сред партизанските отряди се четат и учат наизуст негови стихове. Член е и на редакционната колегия на вестник „Литературен критик“, до който пращат стихове много млади автори от цялата страна. Вапцаров им отделя специално внимание и им връща коментари с насоки по стиховете им.

Задържан е и е интерниран в село Годеч, заради участие в Соболевата акция през 1940-41 г, събирайки подписи в своя роден край за приемането на пакта за взаимопомощ и сътрудничество, предложен от СССР на България. На майка си обяснява, че това е в името на трудещите се хора и за предпазване от нова война. По този повод пише и стихотворението си „Селска хроника“ с известния призив: "Един е лозунга:/ Терора долу!/ Съюз със СССР!"

В произведението „Доклад“ отново си личат идеологическите разбирания на поета: „Аз мисля, че първата/ капка, която/ от своята кръв/ за света ще пролея,/ ще бъде за мойте/ поробени братя,/ ще бъде за Нея!/ И ти се опитай да спориш със мене. /Та аз за секунда, за миг/ ще те смажа./ Аз чувствам горещите думи на Ленин:/ "Прав е другарят Вапцаров" – ще каже.“

През 1940 година издава със заем от банката на името на Бойка Вапцарова, първата си и единствена книга „Моторни песни“ в 1500 броя. За автобиографично/програмно стихотворение поставя на първо място „Вяра“. Корицата е нарисувана от видния художник и негов приятел Борис Ангелушев. Девет стихотворения не минават през цензурата. А стихотворението „Огняроинтелигентска“ е орязано, като излиза без последния ред от: Честно ще умра като работник/ в боя ни за хляб и свобода/.

Книгата се раздава във фабрики, а някои я преписват на ръка, за да помогнат разпространението. Официалната критика е сдържана към новоизлязлата стихосбирка.

През 1942 година урежда нелегални срещи с пратеници от провинцията и ръководството на Военния център при ЦК на БКП, осигурява документи и оръжие на нелегални, пише и разпространява информационни бележки за истинското положение на Източния фронт. Арестуван е на 4 март 1942 година и е подложен на 4-месечни изтезания и разпити в полицията. Осъден е на смърт за противодържавни деяния по чл. 16 от Закона за защита на държавата и разстрелян на 23 юли 1942 година на гарнизонното стрелбище в София, заедно с още петима мъже - Антон Иванов, Антон Попов, Атанас Романов, Георги Минчев и Петър Богданов.

Няколко часа преди разстрела дописва втората строфа от „Борбата е безмилостно жестока“:

Разстрел, и след разстрела – червеи.

Това е толкоз просто и логично.

Но в бурята ще бъдем пак със тебе,

народе мой, защото те обичахме!

 

14 ч. – 23.07.1942 г.

Той и останалите осъдени на смърт, досущ като героя в неговата „Песен за човека“, запяват: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира.“

Днес, ако отидете в къщата музей „Никола Вапцаров“ в Банско, ще прочетете за края на живота му, че просто е бил разстрелян през 1942г. Никакви подробности, от кого, защо... историята и там е премълчана.

Там, където историята, дирижирана и подменяна от силните на деня, отказва да разкаже „на тях – на бъдещите хора“, че Вапцаров "храбро се е борил", ще им го разкажат неговите „Моторни песни“.

 

Габриела Панова

7 декември 2020