Опитите за подмяна на родната история и литература не са от днес, те съпътстват годините на целия блуден български преход. Една дискусия, състояла се в далечната 1991 г., е трудна за възприемане не само от тогавашното, но и от днешното ни общество. Повече от четвърт век измина оттогава, но е ясно, че основите на покварата, която настъпва и днес в нашата просвета и култура с деликатността на стадо американски и европейски слоници, са положени още тогава, тя не е мимолетно хрумване на деня. Забележете - тази конференция се провежда само една година след декември 1989 г., когато започват не бих ги нарекъл промени, а тотално разрушаване и унищожение. Рути се всичко - от промишлеността и земеделието до духовността. Очевидно, някои са схванали, че няма как да се промени мисленето на българина, ако в училището продължават да шетат комуняги като Ботев и ярката му публицистика. Още през 1992 г. за корифеите в просветното министерство той стана "неблагонадежден". Не само Смирненски, Вапцаров и Гео Милев с тяхната вяра, омразна за властващите, днес инфантилни неофашистчета, но и Добри Чинтулов, Петко Славейков, Вазов, Яворов, Йовков, Елин Пелин, са на пангара да бъдат прочетени поновому. Печален списък с мъченици на новото време. На десетки гениални български автори в учебните програми се хвърля само бегъл поглед, изтръгнато е жилото на тяхното революционно и социално по същност творчество. За това, което става днес, се прокрадват намеци още в споменатата дискусия през 1991 г., в изказването на проф. Стефан Елефтеров и в думите на проф. Боян Ничев (и двамата родени и починали по едно и също време - 1930-1997 г.).
Една светлинка проблесна наскоро в злополучното предаване "Денят започва с култура", което сложи началото на интересна рубрика - "Очила за четене в подкрепа на четенето". Идеята е чрез личните вещи на големи български писатели да се възбуди интерес към четенето на техни произведения - Димитър Димов, Атанас Далчев, Леда Милева, Вера Мутафчиева, Валери Петров, Дамян Дамянов... Дано не се опорочи и това чудесно намерение, както за съжаление стана в същия ден с предаването "История.бг", превърнато във вакханалия на озверелия антикомунизъм. Опасенията, че и "Очила за четене" ще се политизира, както обикновено, възникват поради любопитната подробност, че проектът е финансиран от някакъв Централен фонд за стратегическо развитие към настоятелството на Нов български университет. Той бе представен в предаването от доц. Васил Гарнизов и проф. Йордан Евтимов, печално известен с писанията си по адрес на Николай Хайтов в "Литературен вестник" от 22 март 1995 г., от които биха се изчервили от срам дори някогашните легендарни със своя език хамали от Сточна гара. Каква промяна у този "учен", заел се да стимулира четенето на български автори! А сега, който желае, може да прочете как е започнало в родното ни школо това, което се случва днес.
Из сборник с материали "Нов прочит на българската литература", изд. "Век 22", 1992 г.
Из изказването "Концепцията за човека в разказите на Елен Пелин" на проф. Стефан Елефтеров:
Няма съмнение, че политизирането и социологизирането на литературния анализ, а оттам и на преподаването на литературата като учебен предмет, беше част от тоталното политизиране на нашия живот. Затова справедлив и закономерен е сега въпросът на хиляди учители по български език: "А сега накъде? - кои писатели и произведения да преподаваме и как да ги тълкуваме?". Оправдан е и стремежът на различните инстанции и редакции да отговарят на тези въпроси. Общо взето, отговорите се обединяват около идеята да се отхвърли една социална доктрина с нейните приоритети и ценности и тя да бъде заменена с всечовешките ценности на хуманизма и демокрацията. Постановката е безусловно правилна, но и в двата случая става дума за понятия от чисто идеологически ред независимо, че едното от тях е по-широко и по-адекватно на човешката природа. По този начин обаче няма да освободим литературата и литературното мислене от пълната идеологическа опека, а само ще подменим една идеология с друга, по-съвременна и всеобхватна. Бедата не е само в характера на идеологията, бедата е, че се пренебрегва и отрича напълно спецификата на литературата като изкуство и нейното въздействие се свежда до няколко оголени идейни постулата.
Наслаждавайки се на привилегиите на демокрацията или борейки се за тях в нашето задъхано време, ние рядко си даваме сметка, че в литературата и изкуството са били нужни дълги векове, за да ни доведе еволюцията до днешното състояние, когато герои на един роман могат да бъдат и хора от най-ниските слоеве на обществото, както и хора, които са отритнати завинаги от това общество.
За българската литература всички сме свикнали да мислим, че още с възраждането си в края на ХVІІІ век тя носи белега на абсолютния демократизъм. Още отец Паисий - съвременник на Жан-Жак Русо, утвърди, че българският народ се състои от прости орачи и копачи, които не се прелъщават по чуждото и обичат своя род и език. И от него насетне, та и до днес българската литература е населена само с обикновени люде на нашата земя, с техните радости и скърби, с техните бури и възторзи, с техния живот и въжделения. Да, разправата с бунтовната българска аристокрация още в първите десетилетия на робството, унищожаването на българската администрация и войска от поробителя, смазването на българската църква и духовенството ликвидираха социалните различия сред българите и с това обезглавиха българския народ, оставиха го без водачи. Скъпа цена платиха българите за тази относителна социална еднородност, в която ги завари Освобождението, и тая цена стана една от причините, дето най-късно на Балканите ние се освободихме от турското робство.
Социалната еднородност на нашия народ в навечерието на Освобождението е безспорна, както са ясни и причините, които са ни довели до нея. Така през 60-те години на миналия век в нашата литература се установява едно състояние на абсолютен и неоспорван демократизъм, нейните герои, както и нейните автори, произтичат от най-широките народни слоеве, малоимотни и небогати люде, които разчитат само на труда си, за да изхранят многобройната си челяд. За новата българска литература това състояние е начална, изходна позиция, от която тя започва своето развитие. За големите европейски литератури този демократизъм е крайна цел на едно дълготрайно и многоетапно литературно развитие.
Проф. Боян Ничев:
Намираме се при едно доста лошо състояние на учебните програми и учебниците по литература и ние сега трябва да се занимаваме отново с тяхното преразглеждане от нови позиции. Възникват много и различни въпроси. Аз знам трудността на тези въпроси. Може би най-голямата трудност, или една от трудностите, е тази, че в нашия културен живот са подложени на основателна преоценка редица исторически дати и събития: Девети септември, Септемврийското въстание, Октомврийската революция, ролята на комунистическата партия в националния ни живот. Тези събития са свързани с историята на нашата литература, от една страна, като процес, а от друга - някои от тях са предмет на конкретно художествено изображение. И ако не се лъжа, оттук идват някои трудности и противоречия, недоумения при преподаването на литературата. Не бива да забравяме, че художествената литература например, не е нито история на Септемврийското въстание, нито идейна оценка на Септемврийското въстание, въпреки че в нея живеят представите за септемврийските събития като исторически процес и за неговия смисъл. Но това е художествено изображение на един исторически факт, което си има своя относителна самостоятелност... Не можем да отречем нито един от творците на септемврийската поезия затова, защото ще преоценяваме Септемврийското въстание като такова, като исторически факт. По-големите трудности идват от историческата оценка, която нашата история дължи на съвременността ни във връзка с такива събития като Априлския пленум, Октомврийската революция.
Всичко това, за което говорим, е едно коригиране на мерника. Ние и човечеството днес са склонни да преоценят ролята и мястото на Октомврийската революция изобщо в световния процес. В нашата литература има произведения, които я отразяват и които сами по себе си са художествени. Те не могат да си отидат от нашата литература заедно със старата ни представа за ролята и мястото на Октомврийската революция в историята на човечеството - Смирненски, например. Всяка друга оценка би била вулгарна социологизация, би било едно възраждане на стария социологичен възглед, че художественото произведение е еквивалент на историческото събитие. Изобщо художествената оценка на едно произведение и политическата оценка на един исторически факт, въпреки че произведението и фактът може да са свързани, почиват на две различни плоскости на две различни равнища. Тези равнища може да се пресичат, но не бива да се отъждествяват. Тук наистина се нуждае произведението от един нов прочит.
Нови проблеми във връзка с това възникват около Вапцаров и около Смирненски. Не само около тях, разбира се, но главно около тях. Аз обаче не разбирам защо Вапцаровата вяра трябва да се превърне в методическа сила на урока. Та каква по-добра възможност от Вапцаровата вяра да покажем на децата как е лъгана вярата на обикновените хора в течение на години.
(Реакция в залата)
Защо е тази реакция? Това е абсолютно реален факт в мисленото на съвременния човек. Нека не живеем само с учебниците и със старите скрижали. Това е реалността, това е излъганата вяра. Аз много огрубявам, може би заради реакцията, която срещнах, но, общо взето, Вапцаровата вяра подлежи на една много благодарна литературна и съвременна социологическа интерпретация.
(Глас в залата, че е забранена политизацията в обучението.)
Кое е забранено? Аз не мисля, че това е политизация. Политизация е, ако започнем да изразяваме пристрастие към една или друга политическа партия, но ако вземете отношение към грешките на Българската комунистическа партия, които самата тя, макар и с променено име, си е признала, мисля, че това не е политизация.
(В залата отново шумна реакция)
Аз не виждам как по друг начин ще обясните Вапцаровата вяра, освен ако продължим да лъжем за неговата вяра и да я внедряваме в децата. Вие трябва да обясните самия факт, че Вапцаровата вяра е излъгана, че тя е манипулирана. Вапцаровата вяра е манипулирана от всички нас, от вас като учители и преподаватели, от нас като автори на учебници за Вапцаров, като я превръщахме в гаранция, в доказателство за това, че наистина животът, ако не през тези пет години, в следващите, ще бъде по-хубав, по добър.
Въпрос от залата: Вапцаров наивник ли е?
Отговор на проф. Ничев - един излъган човек не е наивник...
Дълбоко съм убеден, че Йовков е един от авторите, които най-малко са свързани с политически събития. Йовков е един автор, при който връзката със социалната действителност не е така пряка и естествена, а минава чрез човека и през човека. Йовков е съвсем нова позиция в нашата литература, която не е оценена от нашето социологизирано литературознание, абсолютно недооценена е и от нашите програми. Те държат Йовков вързан на верижката на реализма и на социологизма, без да могат да го видят такъв, какъвто е. Истинският Йовков още не е открит от нашето литературознание и от нашето училище и според мен, той е един от авторите, който се нуждае от преоценка.
(Отрицателна реакция в залата по отношение на последната мисъл на говорещия.)
...Що се отнася за втория въпрос - би ли бил Вапцаров това, което е, ако не беше Вапцаров комунист, трябва да ви кажа, че на този въпрос не се отговаря едностранно и че този въпрос не се поставя така. А учениците могат да го поставят и вие трябва да им отговорите така, както аз сега трябва да ви отговоря. Първо, за да обясним на учениците, трябва да обясним на себе си. Когато говорим за комунисти, когато говорим за идеи, когато говорим за комунистически идеал - това са две съвсем различни конкретни и често пъти неща в различните епохи. Комунист на комуниста не прилича.
Никак не съжалявам, че се опитах да изведа проблемите на литературата до определени социални и политически реалности. Когато ни учеха, че политиката е гръбначният стълб на литературата, ние не се бояхме. Сега, когато трябва да обясним Вапцаровата вяра и нейната манипулация през тези 45 години, се стъписахме.
Подготви: Христо Георгиев, 8 февруари 2018
