Битката на Партизански мост и участта на Първа софийска народоосвободителна бригада

 

 

Необходимо предисловие:

След мобилизацията, проведена от партията през април - май 1944 г. за създаване на мощни партизански единици в с. Кална и Църна трава се събират около 600—700 души. В началото на м. април 1944г., по нареждане на щаба на Първа оперативна зона, група партизани от Дупнишкия отряд, водени от командира на отряда - Жельо Демиревски, заминават за там с цел получаване на оръжие и боеприпаси от съюзническите доставки.

Решено е на базата на Трънския отряд  да се създава Първа софийска народоосвободителна бригада, която получава заповед да се придвижи през Кюстендилско, Радомирско и Дупнишко и отиде в Горноджумайско със задача: да се свърже с действащите в тези райони партизански отряди; да овладее района на Горна Джумая и да създаде свободна територия, ръководена и управлявана от Отечествения фронт; да набере нови бойци, като освободи работните групи, които извършват строителството на жп линия София—Кулата, и да преустанови всякакво движение на фашистите по тази линия.

Уточнени са маршрутите за придвижване и действия при влизане в бой на един или друг батальон.

Знае се, че Жельо Демиревски е против този план, аргументира се, но се подчинява и тръгва в състава на бригадата.

В началото на май 1944 г. Първа софийска народоосвободителна бригада с командир Славчо Трънски, политкомисар Нинко Стефанов и върховното ръководство на представителя на ЦК на БКП и Главния щаб на НОВА - Боян Българанов започва изпълнението на тази задача. На 12 май при с. Горна мелна бригадата е посрещната от поделения на българската фашистка армия, с които завързват тежко сражение, след което бригадата се оттегля на югославска територия. Партизаните, ръководени от Жельо Демиревски продължават пътя си към Рила.

На 16 май 1944г. групата в състав от 52 бойци, при с. Дебели лак, Радомирско, влиза в бой. Убити са шест партизани (тук загива членът на ЦК на РМС Свилен Русев) и един тежко ранен (Борис Ценев) е заловен жив. Помощ от другите батальони няма. Жельо с останалите партизани се придвижва до Рила и на м. „Богдаите“ , дочакват останалата част от бригадата. Тук е втория конфликт на Жельо с командването на бригадата, по скоро с Боян Българанов. Спора е защо не са оказали помощ в боя при Дебели лак и обвинението, от страна на Българанов, че дупнишките партизани действат анархистично. 

Нов спор се оформя по отношение начина за преминаване на река Рилска и многото загинали партизани. Последния спор, който прераства в кавга е на Царев връх, където Жельо открито обвинява Българанов и отказва да придружава бригадата, дава им за водачи няколко партизани. 

Жельо предупреждава Българанов, че той ще съсипе бригадата и ще му бъде потърсена отговорност за това.

 

Но да оставим непосредствените участници в събитията – партизаните Лазар Лазов, Роза Коритарова и Славчо Георгиев  да разказват.

 

                 Със значителни съкращения от книгата  „Те се бориха за България“  

 

В началото на м. май 1944 г. всички партизани от отряд „Коста Петров" с изключение на тези, които заминаха за оръжие в Трънския край и на групата на Георги Соколов, се бяха събрали на бивака в „Бадинско усое".  На партизанския бивак се бяха събрали повече от 60 души партизани и партизанки. Трябваше да се създаде строга организация за снабдяването, за охрана и обучение.  Всеки ден Асен Орански ръководеше бойни занятия. Сутрин имаше единично обучени, а след обяд - тактически занятия.  Политическата работа започваше вечер около партизанските огньове.  

Разностранната политическа и възпитателна работа беше станала ненарушим закон в живота на Дупнишкия партизански отряд.  Така например, след беседата на политкомисаря Асен Васев - Хаджията за Програмата на Отечествения фронт в България започна една голяма дискусия между партизаните за тактиката и стратегията на комунистическата партия по отношение на Отечествения фронт. Някои от партизаните бяха категорични, че Отечественият фронт ще бъде временно политическо явление в страната, че то е политическо средство за освобождаването от фашизма, а след победата, разбира се, ще се установи комунистическо равенство. Тези партизани изобщо не можеха да си представят нова, освободена България без истинско комунистическо равенство и братство в отношенията между хората. Това беше главният смисъл на тяхната борба. Да се отнеме вярата им в общество на пълна свобода, на братство и равенство, беше равнозначно да се отнеме смисълът на живота им. А Програмата на Отечествения фронт, както е известно, предвиждаше само дълбоки демократически преобразувания на обществото.  

Към средата на м. май отрядът се премести на стария партизански бивак в местността „Богдаите". На 24 май сутринта на бивака пристигна Желю Демиревски заедно с тридесетина партизани, които водиха боя в „Дебели лак". На бивака се събраха около 100 души партизани и партизанки. Беше Денят на славянската писменост. Младежите се заеха незабавно с организирането и провеждането на подходяща литературно-музикална програма.   Организацията за провеждането на литературно-музикалната програма беше към своя край, когато Желю заповяда целият отряд да бъде строен на голямата горска поляна. На този ден беше извършено първото организационно преустройство на Дупнишкия партизански отряд. Бяха формирани три чети: първа чета с командир Васил Демиревски - Митко и политкомисар Роза Коритарова; втора чета с командир Лазар Лазов - Велко и политкомисар Вики Конфорти - Катя. Тази чета още веднага спонтанно от всички партизани беше наречена „Младежката чета". В нейния състав влизаше почти целият състав на ремсовата организация. Тя се състоеше само от младежи и девойки между 16 и 20-годишна възраст. По-късно, в началото на м. юли, по решение на щаба на отряда Катя беше освободена от заеманата длъжност и за политкомисар на Младежката чета беше назначен Славчо Георгиев - Станой. С това ръководство и с почти същия личен състав Младежката чета остана да съществува не само в състава на Дупнишкия партизански отряд, но и като бойна единица в големия Рило-Пирински отряд. Щабът на отряда винаги използваше младежката чета като основно ударно ядро при всички бойни действия.

Третата чета беше съставена предимно от партизани от с. Рила, затова и ръководството й беше от рилчани. За командир на четата беше назначен Михал Мавров, а за политкомисар - Димитър Паунов - Тимошкин. В началото на юли ръководството на тази чета беше сменено, като за командир беше назначен Бойко Изворски, а за политкомисар Димитър Гръбчев. Четите бяха разделени на отделения от по 10 души.

Заедно с идването на новите партизани Дупнишкият отряд получи и най-големите си придобивки - автоматично оръжие. В отряда имаше вече 4 леки картечници и 8 автомата. Някои от партизаните, дошли с Желю Демиревски и самият той бяха облечени с красиви зеленикави пелерини, направени от материя, която не пропуска вода. Преустройството на отряда завърши с тържествена церемония.

Желю и Хаджията излязоха пред бойците с кратки речи, а след това командирът на отряда поздрави поотделно четните командири и политкомисари.

Към 15 часа по голите хребети на планината вече пълзеше огромна фашистка потеря. Програмата се отлагаше за неопределено време. Целият отряд взе кръгова позиция около голямата горска поляна, но този ден сражение с фашистката войска отрядът не води. Още същата нощ отрядът се насочи към долината на Рилската река. След няколко дни трябваше да се нанесе  удар в Рилската долина.  От „Богдаите“ отрядът се премести в околностите на с. Рила.  

 На 30 май 1944 г. Първа народоосвободителна бригада пристигна в Рила планина. Едно от най-тежките сражения с военно-полицейските сили бригадата е водила на 27 май между Радомирските села Извор и Углярци. Тук дългата колона на бригадата се разкъсва през нощта. Около 70 души се откъсват от бригадата в гъстата гора край с. Углярци. На сутринта се събира наново целият състав на бригадата в Углярци. Партизаните вземат храна от селяните и през деня се изтеглят през Кознишкия дял на Коньовската планина.

На 29 вечерта Първа народоосвободителна бригада преминава през Разметанишката равнина откъм с. Коркина, през центъра на с. Баланово и на разсъмване стига шосето Дупница - Горна Джумая. В село Джерман, през което Бригадата минава на 30 май, рано сутринта се води ново сражение с военно-полицейските сили, при което сражение се откъсва една група от 30 души начело с един от командирите на батальоните Димитър Пчелински. Към обяд на 30 май бригадата достига до връх Полич, където е посрещната от Дупнишкия отряд. В бригадата на Славчо Трънски беше останал Темишвар (Владимир Стоянчев), който беше в състава на групата, водена от Желю за Трънския край. Темишвар беше водач на бригадата из Рила планина, докато тя се свързва с Дупнишкия отряд. Тази връзка беше осъществена от него. След като Дупнишкият партизански отряд се изтегли от околностите на Рила на 30 май, той се намираше недалеч от с. Падала. След обяд на 30 май Темишвар се свързва с отряда. Бригадата беше по върховете на Рила планина, на самия връх Малък полич. Между двете партизански единици имаше разстояние, което може да се вземе за около 3 часа път.

Разузнавачите на Дупнишкия партизански отряд бяха вече донесли, че по шосето Рила - Рилски манастир пеша и с камиони се придвижва хилядна фашистка войска. След кратка консултация с Благо и Бойчо, командирът на отряда Желю Демиревски решава, че една от първите задачи на Дупнишкия партизански отряд е да пресече пътя на фашистката войска, която се стремеше да блокира бригадата на „Голям полич" и „Малък полич". На около два часа от мястото, където се намираше Дупнишкият отряд беше връх Караулката, който имаше доминиращо значение по планинската верига, по която се движеше бригадата на Славчо Трънски. Ако фашистите успееха да завземат този връх, те щяха да пресекат пътя на бригадата и да я поставят в пълна блокада.

Желю определи две бойни групи - едната командвана от Димитър паунов - Тимошкин,  и другата от Лазар Лазов - Велко, които с устремно движение трябваше да завземат височината преди фашистите да са стигнали до нея. От северния и от южния скат тичаха партизаните към връх Караулката, а по западния скат - фашистката рота. И на партизаните, и на фашистите оставаха само няколко метра до върха. Тези секунди имаха решаващо значение за изхода на боя между партизаните и войската на 30 май. Първи на върха пристигнаха партизаните.

Още с пристигането си те откриха картечна стрелба по настъпващите фашисти. Изгубили инициативата на боя, войниците се разпръснаха по височините, а бригадата на Славчо Трънски беше само на няколко стотин метра от връх „Караулката“. На 30 срещу 31 май стана тържествената среща между Дупнишкия партизански отряд и Първа софийска бригада. Още като научи за пристигането на бригадата Желю Демиревски беше наредил на своите партизани да реквизират стадо овце за прехраната на бригадата и отряда. Но членът на Главния щаб на НОВА Боян Българанов заповяда овцете да бъдат освободени от партизаните, тъй като е възможно те да бъдат на някой беден човек. А бойците от Първа народоосвободителна бригада бяха гладни, изтощени, изморени. Някои от тях през деня бяха яли букова шума, за да задоволят глада си. Всичко това имаше за резултат понижаване бойния дух на бойците и намаляване на тяхната боеспособност.

Няколко часа след срещата, между командването на Дупнишкия партизански отряд и Боян Българанов започнаха разговорите по тактиката на воденето на боя с многохилядния противник и за снабдяването на партизаните с хранителни продукти. Желю Демиревски предлагаше да се завземат незабавно складовете на немското дружество „Гранитоид", от където да се реквизират необходимото количество хранителни продукти, обувки и дрехи за партизаните. Единственият аргумент на Боян Българанов бе, че партизаните не са башибузук. Желю предлагаше поне за една седмица бригадата да се установи на постоянен бивак в Рила планина, като за нейната прехрана и съхраняване цялата отговорност поемаше щабът на Дупнишкия партизански отряд. Това предложение на Желю Демиревски също бе отклонено от Боян Българанов, който непрекъснато повтаряше, че изпълнява указание на Главния щаб на НОВА и не може да се съобразява с „неразумните предложения“.

Въпреки забраната на Боян Българанов, складовете на дружеството „Гранитоид" бяха превзети, но с голямо закъснение. От трите страни - северната, южната и западната, към партизаните се насочваха хиляди въоръжени фашисти. За унищожаването на бригадата на Славчо Трънски бяха хвърлени всички военни и полицейски поделения от цяла Югозападна България, жандармерийските роти и дружини, полицейските сили и дружините за „обществена сила" от селата на Дупнишка околия. Срещу тази многохилядна фашистка сила по върховете на Рила бяха застанали като орли около 400 партизани и партизанки. По позициите на партизаните фашистите стреляха с всички видове оръжия - с оръдия, минохвъргачки, тежки и леки картечници. На 31 май и 1 юни над върховете кръжаха и разузнавателни самолети.

Партизаните трябваше бързо да напуснат заеманата от тях позиция близо до складовете на „Гранитоид", като взеха със себе си нищожно количество захар, брашно, сирене и кашкавал. Двете партизански единици се изтеглиха по билото на „Голям полич".

През целия ден на 31 май боевете между двете партизански единици и военно-полицейските сили не престанаха.

Предложението на Желю Демиревски партизаните да не слизат в Рилската долина, където бяха съсредоточени огромни фашистки сили, а да вървят по билото на планинската верига и да се заобиколи Рилския манастир откъм източната му страна, също не беше прието от командването на Първа софийска бригада (б.р. – това ще има тежки последици), което се стремеше бързо да премине Рила планина и да се свърже с партизанските единици на Четвърта Горноджумайска въстаническа зона.

На 31 май на разсъмване бригадата и отрядът стигнаха шосето Рила - Рилски манастир, съвсем наблизо до дъскорезната фабрика „Вели лак". Бойчо и Благо, които вървяха далеч пред партизанската колона като разузнавателна двойка, доложиха на командването, че от двете страни на шосето и на реката се забелязват десетки фашистки войници, които са се окопали добре в укрепени тежкокартечни гнезда. Желю Демиревски предложи незабавно да бъдат разгромени фашистките засади и през намиращия се наблизо мост да преминат на отвъдния бряг на Рилската река.

Прикрити в гъстата букова гора в южния скат на планинската верига на Чаловете, дупнишките партизани и бойците от Първа софийска бригада останаха през целия ден на 31 май.

На 31 май вечерта към 22 часа двете партизански единици стъпиха отново на шосето Рила - Рилски манастир и се насочиха да преминат река Рилска. Реката бе дълбока и много бърза. Коритото й бе покрито с грамадни заоблени камъни, а водите й мъкнеха непрестанно камъни, дървета и какво ли не. Тези дни реката беше увеличила няколкократно водите си поради бързо топящите се снегове по върховете на планината, а така също и поради непрестанните проливни дъждове. Желю нареди неколцина партизани от Дупнишкия отряд да преминат първи реката. Преминаването обаче се оказа невъзможно. Партизаните завързаха въже на двата бряга на реката, но още при първите опити да преминат реката по въжето, студените и бързи вълни ги събориха във водата.

Като не успяха да преминат реката наблизо до „Вели лак", партизаните тръгнаха по шосето към Рилския манастир и спряха до един от жп мостовете (б.р.- на теснолинейката), намиращ се на четири километра от манастира.

Зазоряваше се. Разузнаването донесе, че на отсрещния бряг на реката има усилена фашистка засада с добре укрепени и маскирани картечни гнезда. Желю повтори наново предложението най-напред да се унищожи фашистката засада. Реши се да се формират щурмови групи от по четирима души, които да преминат първи през моста и да обезвредят засадите, без обаче да бъдат физически унищожени войниците. Партизанската колона, залегна в канавката на шосето. Първата щурмова група премина успешно през моста. Когато обаче почна да минава втората щурмова група, фашистите откриха яростен огън. Щурмовите групи се състояха от дупнишки партизани. В тях участваше и 18-годишният ремсист Иван Ризов - Инджето. фашистите хвърлиха няколко ракети. С картечници, с автомати и пушки, партизаните също откриха огън срещу фашистката засада. Стана светло като ден. Групата на Инджето стигна средата на моста, фашистките картечници бълваха непрестанен огън. Един картечен откос прекоси краката на Инджето. И в същия миг Инджето запя: „Зората започва да се багри..." Инджето не успя да се задържи на перилата на моста и падна в реката. Студените вълни го заподхвърляха ту на една, ту на друга страна, а песента все още не секваше.

Вдъхновени от примера на Инджето, стотиците партизани смело се насочиха към моста.

Вече се бе съмнало съвсем. Голяма част от партизаните бяха успели да преминат моста на река Рилска и изморени пъплеха към „Царев връх". На отвъдния бряг на реката (б.р. – на шосето) бяха останали няколко десетки партизани и партизанки. Те бяха застигнати от моторизирана колона от жандармерията. Някои бяха разстреляни на място, а други взети в плен.

На 1 юни Първа софийска бригада и Дупнишкият отряд отседнаха на временен бивак на Царев връх. Боян Българанов в длъжността си на член на Главния щаб на НОВА заповяда на щаба на Дупнишкия партизански отряд двете партизански единици заедно да продължат пътя към Пирин планина, където трябваше да се срещнат с Разложкия партизански отряд. Желю представи документ, от който се виждаше, че той е секретар на Околийския комитет на БРП и няма право да напусне партийния си пост. Боян Българанов не настояваше повече на своето разпореждане и се съгласи с бригадата да заминат 15 души от дупнишките партизани. Някои от тях бяха назначени за батальонни командири, други за четни. Моис Аврамов бе определен за водач - теренчик на бригадата. Бригадата продължи своя поход към Разложкия край.

Тук, при село Добърско, тя отново завърза бой с противника и преустанови своя поход (5 – 6 юни). Разпръснати на няколко групи, част от партизаните от Първа софийска бригада се върнаха отново в Рила планина на територията на Дупнишкия партизански отряд. Някои от тези групи, като например тази на Йонко Панов, наброяваща 23 души, се свързаха с отряда едва в началото на юли.

Друга група от около 20 души ранени и болни, командването на бригадата остави на територията на Дупнишкия отряд. За тяхното опазване и изхранване през целия месец юни се грижеше Асен Орански. След оздравяването им, тези партизани, както и групата на Йонко Панов, влязоха в състава на Дупнишкия партизански отряд.

Боян Българанов също се завърна в Рила планина, свърза се с Дупнишкия отряд и след няколкодневен престой в отряда, към средата на юни замина за София. За негов придружител Желю Демиревеки определи четния командир Васил Демиревски - Митко. На обратния път за отряда Митко бе заловен от жандармерията и изпратен в затвора. Това беше единствения партизанин от Дупнишкия отряд, който през тези дни полицията успя да залови жив.

Само в местността „Оресите" на 4-5 км от с. Рила по посока на Рилския манастир на 6 юни бяха разстреляни 9 душ и от бригадата на Славчо Трънски. Техните имена са: Тодорка Моралийска - Гордана и брат й Иван Моралийски от с. Долна Диканя, Георги Миланов Димов, Борис Ал. Хахимски - Руски, Боян Т. Божинов, Борис Д. Василев, Лазар Йорданов - Вихър, Пенко Кр. Доколенков, Филип Илиев Георгиев.

През тези дни бяха разстреляни още десетки партизани и партизанки от Първа софийска бригада от фашистите.

Между неуспелите да преминат моста на река Рилска имаше и двадесетина души от Дупнишкия отряд.

Донка Демиревска беше повлечена от буйните води и по някакво чудо вълните я занесоха до едно спасително дърво. Петко Джумалийски също бе повлечен от студените води. Макар и изгубили временно връзка с отряда, в условията на жестоката блокада, нито един от дупнишките партизани дори не бе допуснал възможността да се предаде жив на фашистите.

Един от откъсналите се от отряда партизани бе седемнадесетгодишният Васил Христов - Чапаев, братовчед на Христо Сокола от с. Падала. Чапаев бе само от два месеца партизанин, но дни и нощи мъжествено понасяше глада, умората, безсънието и непрестанното преследване от фашистите. Предаден подло, той бе убит в местността „Градоман" край с. Падала. И този млад партизанин от отряд „Коста Петров" предпочете героичната смърт пред позорното предаване в ръцете на фашистите.

Командирът на бригадата Славчо Трънски и зам. - командирът Кирил Марков - Златан, с около тридесетина бойци след двадесетдневен престой в Рила планина, успяха да се свържат с групата на Асен Орански, но не можаха да осъществят връзка с Дупнишкия отряд и заминаха за Трънския край. По такъв начин Първа софийска бригада фактически престана да съществува като бойна единица. Нейният героичен път от Кална до Рила планина изигра голяма политическа роля. Едновременно с това дадените многобройни жертви от бригадата създадоха повод за известно стъписване на населението от Дупнишкия край. фашистките глашатаи в Дупнишко бързо разпространяваха версията, че бригадата на Славчо Трънски и Дупнишкият партизански отряд са напълно унищожени.  

В боя при село Добърско беше убит партизанинът от Дупнишкияотряд Иван Демиревски-Ганке. Останалите партизани от Дупнишкия отряд се завърнаха към средата на юни.

Военно-полицейската блокада на Рила планина продължи докъм средата на юни. От големите битки по планината Дупнишкият отряд излезе с много повече сили, от тези, които имаше в края на м. май. Към 24 юни неговият числен състав беше нараснал на 155 души. Около 40 души бяха останали от бригадата на Славчо Трънски, но бяха излезли и 11 нови партизани. Духът на дупнишките партизани беше много висок и още по-закален от боевете по Рила планина. Огневата му мощ се удвои.

Щабът на Дупнишкия отряд правилно прецени, че не е целесъобразно отрядът да влезе в състава на Първа софийска бригада, да напусне терена си на действие и неорганизирано да тръгне да търси по огромния Рило-Пирински масив партизаните от Разложкия отряд. Боевият опит, който имаше командирът на отряда, го беше категорично убедил, че е неоправдано при съществуващите политически и военни условия в страната да се създават крупни партизански единици неорганизирани, несвързани с местното население, лишени от всякаква възможност за снабдяване с хранителни продукти и бойни припаси, да предприемат дълги „рейдове“ и то при непознат на партизаните терен. Това беше основната причина Желю да откаже на Боян Българанов да присъедини своя отряд към бригадата. Историческите събития потвърдиха правилността на позицията на щаба на Дупнишкия отряд.

Всички спомени на партизани и полицейски данни говорят убедително, че численият състав на бригадата след раздялата с Дупнишкия отряд беше между 80 и 100 бойци. Както вече отбелязахме, численият състав на Дупнишкия отряд през юни беше 155 души. При това върху плещите на отряда легнаха около 30 души болни, ранени и изтощени партизани от бригадата, за които трябваше да се полагат специални грижи и внимание.  Силната храна, режимът и чистият балкански въздух укрепиха силите им. Една част от тях бяха изпратени по местните отряди в Трънско и Радомирско, а останалите се върнаха обратно при нашите партизани.

Тази група от болни, ранени и изтощени се изхранваше и укриваше от дупнишките партизани повече от един месец. Друга група от болни, ранени и изтощени от 14 души, щабът на бригадата остави под Царев връх, като им беше дал съгласието си, че могат да отиват по домовете си, както лично те намерят за добре. И за нея също трябваше да се търсят специални места за укриване и специална храна за възстановяване. Групата остана при отряда няколко дни, през което време Желю Демиревски непрекъснато убеждаваше болните и ранените, че не трябва да слизат долу в полето, защото ще бъдат избити. Но партизаните от бригадата, получили съгласието на своя щаб, напуснаха отряда, 13 от тях бяха разстреляни и само един остана жив.

Освен тези две групи имаше още други по-малки, пръснати из Рила планина, за които отрядът отделяше непрекъснато партизани да ги търсят из планината, за да не бъдат избити от фашистите. Такава беше например групата на Йонко Панов, за която намираме подробни сведения в спомените на Ефросина Сергеева - Роска, която бе партизанка от Първа софийска бригада.

В своите спомени Роска пише:

„След боя в с. Добърско, рано сутринта Славчо започна оглед на оформилата се група. Аз си спомням, че в тази група не бяха повече от 45 души...

Цялата група се върна отново в Рила, където отседнахме на един от партизанските биваци на дупнишките партизани. След десетина дни Славчо с една група от около двадесет, двадесет и двама души замина за Трънския край. Друга група от 20 - 22 души ни остави в Рила. Задачата ни бе да чакаме връзката, която Славчо ще изпрати, за да ни преведе в Трънско и там отново двете групи да се съберат. Такава връзка не ни бе изпратена и ние с помощта на дупнишките партизани успяхме да се свържем с Желю Демиревски и да се присъединим към Дупнишкия партизански отряд..."  Техните имена са : Йонко Панов, д-р Георги Тошев Настев, Димитър Гръбчев, Младен Масларски, Георги Весов, Тодор Божилчев, Ботю Митков, Ефросина С. Тодорова - Роза, Никола Стойков - Чернев, Бецанел Семов - Ганчо, Маргарита Николова - Калинка, Викенти Лозанов, Купен Валията, Петко Михайлов, Митко Железничаря, Живко Тодоров.

Другата група бе на Димитър Пчелински. Освен тези групи през юни се укриваха и отделни партизани от бригадата по Рила планина, които отрядът при щастлива случайност откриваше и ги присъединяваше към себе си. Много грижи и внимание щабът на Дупнишкия отряд отдели за съхраняване живота на партизанката Рилка Борисова Шиякова - Варя, която бе оставена от бригадата под Царев връх. Варя бе възторжена, пламенна боркиня за свободата и щастието на своя народ. До преди излизането си като партизанка през м. май 1943 г. Варя е била секретар на ОК на РМС в гр. Радомир. Тя беше ранена на жп моста на река Рилска на 1 юни сутринта и с помощта на дупнишките партизани успя да стигне до Царев връх."

Ето какво разказва самата Варя:

„На 11-ия ден, след като фашистите вдигнаха блокадата, Желю ме остави на лечение в дома дядо Йоцо…

На Царев връх се изкачих с помощта на Катя и Велко. Беше вече към 6 часа след обяд. Когато ме видя Славчо Трънски, той ми каза, че ръководството на бригадата е решило да ме остави в Дупнишкия отряд с една група ранени и изтощени другари. Оставят ни, за да се легализираме. Всеки да постъпи така, както намери за добре. Така се разделихме със Славчо Трънски и бригадата.

С оставането ми в Дупнишкия отряд почувствах топлото другарско отношение към нас, ранените. Тъй като бях тежко ранена и не можех да се движа, Желю ми осигури кон. Оскъдната храна, която успяха да намерят на следващия ден - 3 юни, беше раздадена само на болните и ранените другари от бригадата. Към пладне Желю ни събра и ни каза, че му е поръчано от командирите на бригадата да ни разпусне. Обясни ни и това, че излизането ни от отряда означава смърт за нас. Беше ми обидно, че се намирам в такава група. Останахме само аз и Чернев, останалите си заминаха. На следващия ден ги бяха изловили и избили. Остана да живее от тази група интендантът на бригадата Табаков. Полицията го беше пощадила.“

 

Цялата книга виж тук:

https://probuzhdane.wordpress.com/2024/05/24/te-se-boreha-za-bulgaria-kniga/        

 

 

 

 

 

Нетрадиционно слово за 24 май – Александър Димитров

 

Традиционно в навечерието на 24 май започва да съзрява и расте общонародното ни вълнение свързано с този празник. От скоро обаче, за мен този празник се превърна в неочаквана провокация, силен дразнител и истинско изпитание на търпимостта и нервите ми.

Ха! От къде пък на къде, ще питате. Точно 24 май – най-българският празник!

Ще обясня. За мен самия, метаморфозата във възприятието ми на този празник беше тежко преживяване и ми отне не малко време докато намеря достатъчно надеждни, истинни доказателства , обяснения и аргументи, които да оправдаят промяната на отношението ми към него.

Но не към празника, а към тълкуването му!

Когато открих колко подли не истини има в официалната ни история, колко коварни лъжи има в църковния прочит  на темата (словесен и иконографски), когато вникнах в ежегодните речи и в лъжливите внушения на „учени” и политически  папагали повтарящи едни и същи чути и неразбрани от поколения слова, когато осъзнах мащаба на тази гигантска фалшификация, тогава вече не бях способен да слушам и подминавам лъжливите, вредни и опасни за България Думи.

Защото Кирилица не съществува. Няма такава азбука!  Има българица или българска азбука, но не и кирилица. Появата на понятието „кирилица” е една голяма историческа Абра-Кадабра, опит за политически мотивирана подмяна на истината, крайно необходима в онзи исторически момент, когато след повече от 400 години непрестанни  войни най-сетне Империята успява да надделее над държавата, която в продължение на столетия е като трън в задника и.

Но, всичко по реда си.

Първо – знаем ли всъщност КАКВО точно празнуваме на този празник?

За огромното болшинство от българския народ, това е честване на азбуката написана от братята Кирил и Методий. Точка. За някаква част от  осъзнатите и по-грамотни хора в това ясно твърдение има един нюанс. Знае се, че Кирил и Методий пишат глаголицата, което е някаква друга азбука. Каква – не е много ясно, но знаем, че е имало нещо такова. Вярно, че има някакво противоречие, но това е малко мътна работа, която явно не е важна, щом никой не и обръща внимание. Това знание обаче по никакъв начин не променя тържественото ни отношение към празника 24 май, както и към смисъла и значението му, който както казахме е честване на Светите Солунски братя, които са ни дали буквите. Сиреч кирилицата.  Това латентно и  блуждаещо в съзнанието ни противоречие не оказва никакво съпротивление и е всъщност като ония пластини – кречетала каквито като деца си слагахме в гумите на колелата за да тракат. Постоянно са между спиците, но изобщо не пречат на гумата да се върти.

Така е нали? Така е.

Но знаете ли? Оказа се, че този нескриван и известен на мнозина въпрос, има изключителна важност и ключова роля за изясняване истинското значение не само на този празник, но изобщо на историята на България и съдбата и.

Ето как.

Първо,  обаче малко история. И нека изясним кой, кой е.

Константин (Кирил) и брат му Методий са ромеи, ще рече хора произлизащи от Римската Империя, (към чието име следва да се добави Източна за да не се бърка със Западната, тъй като Империята се е разцепила на две). Внимание това не е Византия обаче! Никой, никога в онова време не е наричал тази държава Византия или населението и византийско. Византия е понятие, което се появява наскоро – едва в 16 век. Това са ромеи сиреч римляни, горди наследници на държавността, законите, традициите, изкуството и мощта на Рим.

И тук внимание моля! Към момента на разглежданите събития (9-10) век тези римляни-ромеи от около триста години не говорят и не пишат на латински! Защото някъде в периода  на 5-7 век в Цариград започват да говорят и пишат на гръцки. Моля обърнете внимание на този факт, защото той има изключително значение за разбирането и тълкуването на последващите събития. Източната Римска империя е територия, която се отделя от Рим за достатъчно дълъг период от време и под влиянието на елинския език и писменост,  които се говорят от не малка част от местното население и от елита се трансформира. Елинската азбука или по право алфа-бета и елинският език, са със значимост и древност, които не подлежат на съмнение и разбира се оказват силно трансформиращо влияние в държавата. Трансформацията е толкова голяма , че за чуждите народи тези ромеи стават гърци, а държавата гръцка. Така ги наричат. Дори с намерението да ги уязвят им казват гърци, но не и елини. Както се самонаричат гърците  – Елини.  Ελλάδα / HELLAS. Държава и народ с пряка връзка с древна Елада. Онази на Омир и Платон – за да няма недоразумения, че именно те са техни наследници. И ако днес попитате кой да е грък какво е Източната Римска Империя – Византия, той ще ви каже, че това е държава на Гърция, наследница на древна Елада, каквито между другото са и Египет и Клеопатра (по Птолемеева линия). Ти да видиш!

Но да се върнем на Кирил и Методий. Те са деца на ромейски аристократ. Дали майка им е българка („славянка”) или не, е въпрос недоказуем и напълно лишен от значение за определяне на тяхната принадлежност към Византия. Дори има нещо твърде унизително в това наблягане от страна на официалната българска доктрина върху националността на майката в жалък опит да си припишем някаква мнима заслуга към делото на Светите братя. Жалко, унизително, а ѐ силно в наш ущърб, когато това е сериозна теза и аргумент в официални речи и слова, защото  се самопоставяме в очевидно слаба и губеща позиция. Какво от това, ако „може би” майката била българка. Та нали целият им живот и дело са ясно предопределени от същността им на ромеи в служба на ромейския патриарх и император!

Поддържането на тази теза прави възможно внасянето на несигурност в аргументацията ни относно ролята на България в Кирило-Методиевото дело и в по-широк смисъл в ролята ни за „славянската” писменост и култура. Външни зложелатели и местни глупци ежегодно, със задоволство паразитират с коментари за нищожността на ролята ни в създаването на Азбуката и изобщо в заслугата ни за делото на Константин-Кирил  и Методий.

„И какво се пъчите?” – казват, „С какво се хвалите, когато азбуката ви е поръчана от патриарх Фотий (ромей), поради нуждата да се увеличава християнската експанзия ръководена от Константинопол сред неелинското население. Какво общо с това има България?

Резонен въпрос. За съжаление. Поради което ние губим вътрешна увереност и сила, и отстъпили, намираме утеха в тържествения и официалния характер на тези претенции и се успокояваме с масовостта  на тържествата, оставайки убедени в „собствената си правота”.

Но да продължим. Да си припомним какво се случва със Светите братя? Константин-Кирил  участва в множество важни за Византия дипломатически мисии. Бива изпратен при сарацините, после при хазарите заедно с брат си. Постига забележителни дипломатически победи умножаващи славата на  Империята. Браво.

Следва важното –  някъде в периода 855 – 863 с брат си създава глаголицата. Преминават през множество важни, понякога съдбовни събития, главното сред които е убеждаването на римския Папа да признае езика ни и Глаголицата за равнопоставени на латинския, еврейския и гръцкия език и съответните азбуки. Това е ключова, ИЗКЛЮЧИТЕЛНА заслуга на Константин-Кирил с което се завършва забележителното му образователно, но преди всичко ДУХОВНО ДЕЛО. Истината е, че благодарение на обстоятелството, че папата не анатемосва глаголицата, днес четете тези редове, защото проправя път на последвалата я българска азбука. Следва безвременната смърт на Кирил, напуснал този свят едва на 42 години, през зимата на 869 година.

През и след това време, по-старият брат Методий митарства във Великоморавия, Панония и Бохемия, разпространявайки божието слово изписано с новата осветена глаголица, но срещайки безжалостната и жестока съпротива, скоро умира. Съществуват спекулации, че Борис узнал за съдбата на Методий и преследването на учениците му, праща вест на франките с молба да ги освободят, напомняйки за българската конница.  Независимо от това вярно или не е това сведение, учениците му бягат и в крайна сметка наистина намират спасение в България. И тук започва другата история.

Имали сме късмет, тогава на власт да са били Борис I и Симеон, едни изключителни български владетели – достойни продължители на българската държавно творческата традиция, амбиция и устрем. Империята, която управляват е грамадна, сложна и богата. Наскоро  е наложено християнството в отколе християнските ни земи – заобиколени били от  могъщи, умни врагове. За да надделеят във вечното противоборство на взаимно неутрализиращите се експанзии,  е била нужна повече вътрешна сила, някакво допълнително предимство, жокер. И той се намира. По-скоро той се създава.

Създават нова АЗБУКА.

Точно така, нито повече нито по-малко. Симеон поръчва да бъде написана нова азбука за нуждите на българската държава. Обърнете внимание, това е политическа поръчка за създаването на една нова българска азбука. Симеон не използва свежо написаната глаголица на Кирил и Методий. Запитайте се защо? Била му е под ръка….

Но не, поръчва друга азбука. Да си спомним, че Симеон прекарва цели 10 години в Цариград (ок. 878 – 888) , където опознал отлично и нравите и мисловния и логическия – идеологическия, ако щете настрой на ромеите. Научил се да разпознава капаните. Защото в столицата на Империята било всеизвестно, че глаголицата е тяхна. За власт имащите, било естествено и ясно, че решаването на обществените и политическите проблеми със завоюваните народи в рамките на империята , както и  проблемите с външните врагове се нуждаят от широк инструментариум от средства за въздействие и контрол, едни от най-силните от които били езика и писмеността. Така, че в средите на властта разчитали на глаголицата.

Ето защо Симеон поръчва създаването на новата българска азбука.

ПОРЪЧВА Я,  ПЛАЩА Я И Я ПОЛУЧАВА!

ЧИСТО НОВАТА БЪЛГАРСКА АЗБУКА,

написана най-вероятно от Климент Охридски някъде в първите години на 900-те.

Каква е равносметката до тук;

 Кирил и Методий създават ГЛАГОЛИЦАТА през условната 855 г.

 Кирил умира през 869г.

 Методий умира през 885г.

 30 години след смъртта на Кирил , Симеон поръчва и получава друга, нова азбука, БЪЛГАРИЦАТА в началото на 900-те г.

 Тази азбука е напълно различна от ГЛАГОЛИЦАТА – напълно!

 Глаголицата се използва с променлив успех още няколко века, след което изчезва – умира.

 Българската държава и владетелите ѝ, инвестират огромен – гигантски ресурс за разпространението на собствената си азбука. Написват се хиляди, десетки хиляди ръкописи с религиозно и светско съдържание (по-малко, но ги има). Строят се стотици манастири за да има къде хилядите монаси да спят, да ядат, да се молят, да преписват, защото, напомням – печатната машина е на пет века отстояние.

 Българските ръкописи, написани с българската азбука пренасят българския ни език, през границите на държавата и се превръщат в инструмент за цивилизационна експанзия, каквато светът рядко среща в историята си.

 България се превръща в един от малкото народи/култури в света, която разпространява езика и цивилизационния си код в планетарен мащаб, с което постига невижданата днес цивилизационна експанзия – НО обърнете внимание! БЕЗ ДА ПРОЛЕЕ ЕДНА КАПКА КРЪВ!!! За разлика от надменните англичани и испанци, които се перчат със своята значимост след като са удавили планетата в кръв.

И сега да попитам, като как така българицата се превръща в кирилица? Кога и защо? Учените фъфлят нещо – нямало било обяснения, може би това , може би онова – почват едни удобни, но безполезни схоластични прения, които не променят нещата.

Питам Ви моля;

 Как се казва арменската азбука? Арменска.

 Как се казва грузинската азбука? Ами – грузинска!

 Как се казва гръцката азбука? Гръцка.

 А латинската азбука? Латинска.

 Как се казва еврейската азбука? – Еврейска разбира се !

 А как се казва българската азбука ? ……………. Кирилица.

Бре ! Ти да видиш! Защо така бе? Защо не българска – тя нали е такава. Поръчана, платена и създадена от българи в България. Що за нахалство?

Но не. Не е нахалство, а е съвсем съзнателно и целенасочено изменение на фактите, така че да се компенсира загубата от провала на гръцката глаголица и да се маскира успеха и утвърждаването на българицата. Как ? Много просто  – както винаги – с преименуване.

Тук е мястото да ви напомня за метаморфозата на Византия след възприемането на гръцката  писменост и език. Как мислите дали тези умни императори, духовници и ерудити не са осъзнавали огромното значение на писменноста и езика в съдбата на народите? Особено на държавите, които са завладели? Особено на държавата, с която с променлив успех играят на канадска борба в продължение на 5 столетия, и която най-сетне в 1014 година успяват най-сетне да победят. Временно както ще покаже историята, но все пак за почти двеста години. Как мислите какво е било първото с което са се заели за да си осигурят трайността на трудно спечелената победа?

Именно! С историята на този народ. С името му. С езика и писменността му.

Извинете ме, но ще направя една  кратка забележка. Когато разглеждаме този въпрос, както и всеки друг исторически проблем впрочем, не забравяйте, че тълкуването му следва да става изхождайки от факта, че участващите страни са се намирали във вечно и мощно противоборство. Всичко е било безмилостна борба, сложни политически игри съпътствани от  огромен риск.  Днес , поради голямата дистанция на времето и успокоеността на атмосферата в научните кабинети, съществува риска да се заблудим за истинските мотиви на главните герои от онова време. А те са и винаги са били диктувани от единствената безмилостна алтернатива – да победиш или да бъдеш победен!

Защо казвам това? За да разберем позицията, в която сме били. За да разберем истинските мотивите на победителите и за да не разчитаме на милостта им. Защото такава никога не се е давала.

И така, към момента на падането ни под ромейско владичество, азбуката ни вече се е утвърдила и е тръгнала на дългото си пътешествие по света. За победителите ни това е било неблагоприятно, но е било късно за намеса. Азбуката ни вече не е можело да се премахне. Но с някои умели действия вредата можело да се поправи. С усилията на църквата в Цариград, главенстваща в православния ни свят, проблемът е можело да се нивелира. Дори с аванс в тяхна полза.

Така българската азбука – основа за национална гордост и самочувствие се превръща от  „българица” в неутралната „кирилица” и в славянска азбука. Как мислите, че са разсъждавали гръцките владици в 11 век? Ами, примерно така – Кирил е бил техен човек, имал е големи заслуги за просветното дело на населението, което те са наричали славянско, така че било съвсем подходящо да го използват за да му припишат авторството на азбуката. Не директно ,разбира се, като излъжат, не! Просто като сменят името ѝ на кирилица. След което, те оставили нещата на времето и на съответните идеологически инструкции, разбира се.

Така, след титаничното усилие на българския творчески гений, след грамадното усилие на българските монаси, след огромните инвестиции на царете ни, след всичкото посветено време и напук на волята на българите,  за света и уви, за нас самите, азбуката ни става от българска – славянска, при това написана от грък.

АБРА-КАДАБРА!

Удивително нали?

Но работата продължила. Продължило е да се работи със самочувствието на младите и стари българи така, че да вярват,  че са прост народ – народ на овчари. Диваци с една дума, при това крадливи доста… И според инструкциите заели се с това което вършели успешно векове наред –  активно да рушат, крият и изгарят, изгарят, изгарят.

Каквото знам:

– В началото на 19 век в Атон има две големи изгаряния на български книги, едното е в манастира Зограф в пещта за хляб.

– В манастира Св. Наум до Охрид са изгорени всички български книги.

– През 1821 г. по заповед на владиката Иларион Критски е изгорена цялата крита цели 400 години Търновска патриаршеска библиотека.

– През 1840 г. шуменският гръцки епископ изгорил всички български книги в яма при гробищата на село Въча.

– Унищожаването на надписа на Иван Асен в Станимака – Асеновград – надписа в Асеновата крепост.

Този списък е непълен, но мисля да спра до тук.

Защото днес е 24 май и защото аз съм българин! – ще рече извисен, благороден човек , човек на светлината. Затова ще спра да говоря за миналото и ще заговоря за днешния ден, а защо не и за утрешния.

Днес е 24 май – ден на Българската писменост и култура. Днес е голям празник и за всички народи получили в дар, писмото и езика на един велик древен народ щедро пръскал знание, мъдрост и светлина през хилядолетията.

Днес е 24 май – ден на благодарност към всички допринесли за величието на българската цивилизация.

Днес трябва да честваме Свети Климент Охридски, който има пряка заслуга за тази азбука, както и учениците му.

Днес трябва да славим  великите български Царе за смелите им  мечти, за борбата им, за смелостта и щедростта им!

Днес трябва да благодарим на Св. Св. Кирил и Методий, които въпреки, че не са написали тази азбука, имат голяма заслуга за създаването и оцеляването ѝ.

Така, че

Честит 24 май – празник на българската писменост и „славянската” култура! А не обратното.

Знайте и помнете историята и великите дела на синовете на България.

Бъдете горди с народа и произхода си!

В заключение, ще се върна на думите, с които започнах. Наименоването на азбуката написана от българи, платена от българи, в България с името КИРИЛИЦА  е подигравка и издевателство с истината. То е вредно за България и трябва да бъде прекратено.

Обратно – наименоването на тази азбука с името БЪЛГАРИЦА или българска азбука променя кардинално значението ѝ. Както и влиянието ѝ върху процеса на национално и държавно укрепване и израстване, поради което трябва да бъде утвърдено. Вярното и честно наименоване на азбуката, води до такова главозамайващо препозициониране на България в световната история и в днешната геополитическа реалност, каквато  никакви национални богатства, парични фондове, бюджети, самолети и газопроводи не могат да постигнат….

Послепис: Доколкото може да се вярва на хипотезата на Сапир-Уорф за трансформацията на мозъка и мисленето ни от езика, който използваме в общуването си, вярвам , че като следствие от българската цивилизационна експанзия, няколкостотин милиона души в света са повече българи отколкото подозират. Те мислят по сходен начин, вярват в общи ценности, постъпват по сходен начин, живеят по сходен начин – различен от този на другите народи именно защото са трансформирани от единния език, който говорят. А в това има огромен, неизползван положителен потенциал…

И в завършек, напомням думите на Симеон Велики описващи мечтата му за България:

Една вяра – един език – един народ!

Честит Празник!

https://www.youtube.com/watch?v=pyiqR8Go948  

 

 

 

По пътищата на Владимир Поптомов

 

 

Един есенен ден на 1948 г. аз се намерих в голямата аула на Софийския университет, пълна със студенти, дошли да чуят своя нов професор. Владимир Поптомов започна лекцията си тихо и след малко залата започна да шуми. Говореше на немски. Никой не разбираше нищо. Усмихна се, огледа залата и продължи. На френски. Шумът нарасна. Когато премина на руски език аудиторията се развесели, някои ръкопляскаха. Поптомов спря, огледа продължително слушателите си и каза: "Колеги, вие ще станете дипломати, как без чужди езици".

Каква беше темата сега не мога да кажа. Но урока на Поптомов запомних. Поптомов почина на 1 май 1952 г. и кончината му бе затулена от големия празник, но сега близо половин век след смъртта му и повече от 115 г. от рождението му трябва да пренесем името и спомена за делата му през новия ХХI век. Времето тече, идеите се променят, задачите на обществото са други, но една партия макар и в коренно различни условия е жива, ако тачи делата на своите първопроходци, колкото и противоречиво да е времето, в което са живели, колкото и то да пълно с върхове и падения. Но планините се мерят по техните върхове.

В Белица под южните склонове на Рила близо до построената през 1835 г. черква се намират къщите на поповия род. Този род е дарил със свещеници и учители поколенията на Белица. Владимир Томов Поптомов е роден на 27 януари 1890 г. През 1902 г. Поптомов бяга с майка си от горящата Белица, баща му е убит от турците.

По-късно семейството се връща в Белица. Поптомов получил образование в серското педагогическо училище. Започва учителския път в Банско. Завършва школата за запасни офицери и като офицер изкарва цялата Първа световна война. След войната се установява в Белица, където е сред създателите на организацията на БКП (т.с.), която наброява сто души. Спечелват общинските избори и така се ражда Белишката комуна. За него научават в ЦК и Васил Коларов го вика в София. Тук той се запознава с Димитър Благоев, среща се с Георги Димитров. През 1920 г. заедно с Димитър Благоев и Васил Мулетаров са избрани в една листа за депутати. Двайсетте години на миналия век са разломно време, през което едната илюзия, че капитализмът може да бъде очовечен чрез реформи от социалдемокрацията по парламентарен път в напредналите страни, се заменя с друга, че капитализмът може да се победи чрез революция и диктатура на пролетариата в една изостанала макар и огромна по ресурси страна.

След Октомврийската революция БКП (т.с.) е в подем. Влиянието на партията всред народа е внушително. Безспорен ръководител на тази дейност в Горноджумайския район е Владимир Поптомов. Много лесно е било за Владимир Поптомов, високо интелигентен, с юридическо образование, с широка популярност, надарен с качества на оратор, масовик и добър организатор да поеме друг път, да стане богат. За това е била нужна само една крачка - да премине в лагера на буржоазните партии.

На Четвъртия конгрес на БКП (т.с.) е избран за член на ВС на партията. Владимир Поптомов е ръководител на Септемврийското въстание в Разлог, успява да завладее казармата и задържа властта в града три дни. Въстанието е разбито и Поптомов поема пътя на 20-годишна емиграция със смъртна присъда в България.

Затворен е първият кръг от живота на Поптомов. На христовата възраст - 33 г. започва неговата дейност като деец на БКП и Коминтерна под непосредственото ръководство на Георги Димитров и Васил Коларов във Виена, Берлин, Париж, Москва, Ниш, Белград, Скопие и Истанбул.

Вторият етап от дейността на Поптомов е работата му като организатор на лявото македонско движение на Балканите, в Европа, Австрия, Канада и САЩ през периода 1925-1934 г. Партията изпитва сериозни затруднения. На московското съвещание, на което са събрани оцелелите дейци след септемврийския и априлския терор, възниква остра опозиция на Васил Коларов, Георги Димитров и Христо Кабакчиев. Левите сектанти обвиняват партийното ръководство, че не болшивизирало достатъчно партията, че не стои на ленински позиции. Поптомов застава на страната на Димитров и Коларов. Той продължава да се занимава с организирането на македонската левица във Вардарска Македония - Югославия, Егейска Македония - Гърция. В тези райони българите са подложени на брутална асимилация, забранено е да се говори на български език, да се разпространяват печатни издания на български и дума не става за български училища. За разпространение на левите идеи се създава отделна организация ВМРО-обединена, на която политически секретар става Владимир Поптомов. Той е и главен редактор на в. "Македонско дело". В процеса на тази дейност Поптомов се утвърждава като основен познавач на националния въпрос на Балканите.

Коминтернът има отделна секция по балканските въпроси. Допускат се и груби грешки, въвеждат се понятия добруджанска, македонска, тракийска нация, създават се и на тази основа организации. Владимир Поптомов не е активен в прилагането на тези неверни теории и практики.

Поптомов създава дружества на ВМРО обединена в Гърция, Турция, Македония, Сърбия, България, САЩ, Париж, Берлин, Виена. Отначало седалището на организацията е във Виена, а след това в Берлин. По въпросите на организацията Поптомов влиза във връзка с Ромен Ролан, Анри Барбюс, Марсел Вилар, Пиер Параф и други световни знаменитости. Провежда през 1929 г. Обща конференция на ВМРО обединена, на която присъства Георги Димитров. Той обикаля Европа и често е придружаван от съпругата си Миланка, корава българка, която от 1926 г. го следва в тежкия емигрантски живот заедно с малката им дъщеря Ани. През 1934 г. след ареста на Димитров се премества в Париж, а след това е повикан в Москва. Свършват заплахите от провал и арест, но продължават битовите неуредици - семейството живее в една стая. В Москва Поптомов завършва аспирантура към Комунистическия университет, след което преминава на работа в Коминтерна като референт по националния въпрос в Балканския отдел. В дневника на Димитров той фигурира като Поптомов, Громов, Томов.

На 11.02.1943 г. Димитров отбелязва: "Изпратих писмо на Валтер - Тито шифровка. Томов бивш български депутат сега политемигрант в Съветския Съюз, да се анулира включването му в антифашисткото Вече. На 16 април изпратих писмо на Сталин и Молотов по същия въпрос". На 16 април 1944 г. отново писмо по същия въпрос. А „същият" въпрос е важен. Той има предистория. Джилас пристига в Москва и се среща с Димитров, Коларов, Марек, Г. Дамянов и Поптомов. В своите спомени "Лицо тоталитаризма" Джилас пише: "След моя разказ за положението в Югославия Коларов счете за нужно да ми зададе единствения въпрос: "А какъв е по ваше мнение езикът, на който говорят в Македония, по-скоро прилича на българския или на сръбския? Македонците не са българи и Македония не е българска, отговорих на Коларов. Димитров прекъсна разговора - това сега не е важно каза той".

Ето по този повод Димитров пише писма до Тито, Сталин и Молотов. След спречкването на Джилас с Коларов, Поптомов пита с какво право Тито го определя за македонец и него българския депутат назначава в югославското Вече. "Същият въпрос" продължава и след Девети септември. В личен разговор преди прословутото преброяване на населението в Пиринския край, когато то е принудено да се обяви за македонско, Коларов подкача Поптомов и Димитров: "Вие сега какви ще се пишете - македонци или българи?", на което Поптомов троснато отговаря "Българи", а Димитров сърдито казва "Василе, ти беше в Москва на срещата със Сталин". На 6 юли 1946 г. Сталин приема в Кремъл Димитров, Коларов и Трайчо Костов по въпроса за Балканска федерация между двете страни. И като първа стъпка към федерацията изисква налагане на македонско съзнание на българите в Пиринския край. Поптомов е решителен противник на македонизацията и сърбизацията на Македония и още повече на Пиринския край. По-късно на съвещание в Горна Джумая Поптомов остро критикува партийния ръководител Кръстьо Стойчев за безконтролното нахлуване в района на сръбски учители, книжари, агенти на УДБА, обявява се против свалянето на портрета на Благоев и Димитров и заменянето им с портрети на Тито, както и против случаите септемврийчета и ремсисти при приемането им и при тържества да се кълнат в името на Тито. По-късно и Димитров поправя грешките си по този въпрос.

Скоро след завръщането си в България още в края на септември 1944 г. Поптомов става главен редактор на "Работническо дело". Когато работех след 1958 г. в редакцията на вестника, често през дългите редакторски нощи ние, по-младите сътрудници Иван Кирилов, Владко Башев, Владко Найденов, Панчо Панчев питахме бай Диньо Кьосев за стари партийни работи. Той е участник в Септемврийското въстание и емигрант в Съветския Съюз. Не беше никак словоохотлив. Знаехме, че е бил на лагер. Но когато в разговорите се включваше и главният редактор Георги Боков научавахме по нещо. Двамата започваха с въпроса: "Как е Миланка?". За тях това име беше почти митично. Тогава бай Диньо Кьосев ще изтърве някоя приказка: "Само Владо ми пращаше колети в лагера. Той ме включваше във всяко искане на Георги Димитров и Васил Коларов да бъда освободен". В България Владимир Поптомов, който още в Москва е член на задграничното ръководство на партията, е избран за член на ЦК и на Политбюро, той е главен секретар на Отечествения фронт, бил е министър на външните работи, подпредседател на МС, народен представител.

Времето на Поптомов е изпълнено с борби и победи, с програми и илюзии. Жестоко време. Сталин разпространява тежката си ръка над създаващия се социалистически лагер в условията на наложената от Запада студена война. Поптомов се отличава със самостоятелност и принципност в своите действия. Документите сега разкриват, че при обсъждане съдбата на Трайчо Костов той е единственият член на българското ръководство, който на заседание на Политбюро е заявил, че Трайчо Костов трябва да бъде освободен като председател на Стопанския съвет, но да остане министър и член на Политбюро. Изключително смела постъпка за тогавашните партийни нрави. В спомените си Тодор Живков пише, че Владимир Поптомов пръв е започнал да разговаря с него и Георги Дамянов за смяната на Вълко Червенков и за прекратяване на репресиите против партийни дейци, обвинени за трайчокостовизъм.

Владимир Поптомов живя с борбите, победите, грешките и заблудите на своето време. Той беше достоен българин, патриот, убеден и активен деец на левицата, посветил живота на борбите за добруването на българския народ.

 

 

Павел Писарев

01 април 2006 г.

 

 

 

Стоян Чернев – страшилището за фашистките мекерета

 

Стоян Костадинов Спасов (Чернев) — участник в революционното работническо движение, партизанин. Роден на  6 май 1918 г. в село Лиляч, отрасъл в село Граница, Кюстендилско. В училището там са заедно с Харалампи Аничкин и Стоян Стоименов, бъдещите верни другари и впоследствие партизани.

Член е на РМС от 1935, и на БКП от 1938 г. От 1931 г. е печатарски работник. През 1935 г. отива в София да търси препитание и започва работа като словослагател.

През есента на 1937 г. ЦК на БКМС (Комсомола)  създава своя нелегална печатница в квартал „Надежда“. За работа в нея са привлечени Стоян Стоименов, Стоян Костадинов и Харалампи Аничкин.  На 23 януари 1938 г. им съобщават, че трябва да пренесат багажа и печатницата в друга квартира на улица „Македонска Бистрица” № 1 в квартал „Мара Бунева”. Те са закарани с една конска каруца, за да бъде довършен започнатия позив. Но полицията е вече по следите на печатницата. Арестувани са на следващия ден – 24 януари. На съдебния процес се държат достойно. Присъдата от една година и половина по ЗЗД  ги праща отначало в Софийския, а после и Сливенския затвор. 

От 1940 г. Стоян отново е в София. Участва в дейността на земляческото дружество „Кюстендилско Краище", доминирано от прогресивни хора, комунисти и ремсисти. 

През периода на въоръжената антифашистка борба 1941- 144 г. е член на бойна група в столицата.  По понятни причини няма по-пълни данни и сведения за дейността му през този период. 

От 13 април 1944 г. Стоян Костадинов (Чернев) става партизанин. В Кюстендилския отряд той пристига заедно с Боян Игов (Аджията) и Любен Шейтанов (Спитфайер). Тримата другари, по едно и също време, биват пратени в една и съща трудова част в София, за да разчистват развалините от бомбардировките. Те чакали момента, когато могат да избягат. Скоро преместили частта им в Банкя, за да копаят подземни скривалища за генерал-щабните офицери. И в една априлска нощ те избягали от частта, добрали се до родния край. Връзката с отряда става чрез предания ятак на отряда, комуниста Янко Тимев от Ръждавица. Всички са радостно развълнувани. Присъединяват се трима истински представители на работническата класа, облечени в трудовашките си дрехи. Трима бъдещи командири на партизански чети.

Стоян Чернев е едър мъж, силно прегърбен, с измъчено лице, остри и сурови черти и със строги, пламтящи очи, малко разноглед.

„ За мен друг път няма, момчета! — отсича Стоян Костадинов с енергичния си говор. И после, когато се поотпуска, продължава — Гърбицата ми, дето я виждате, е от работа. Бял ден в живота си не съм видял. И мама има такава гърбица, пак от това! Сама жена, вдовица, на времето  слугиня на чорбаджиите. А очите ми са разногледи от фашистите. На времето бях кавалерист и в началото на службата, макар че дотогава и на магаре не бях се качвал, ротният ме принуди да се кача на неубоздан кон. Конят ме хвърли и от падането получих разногледство.  Да се плашат гадовете! Ще им платя скъпо за всичко това!...“

В очите на Чернев блести сурова, бездънна омраза срещу народните потисници. На края продължава:

— Каквато задача ми възложите, ще я изпълня! Бях в бойните групи в София. Бях печатар. Бях и обикновен работник. Какъв ли не съм бил. Няма да се посрамя!

И наистина не се посрамва.

Правдива характеристика за него като партизанин дава Мирчо Асенов (Ежов) – политкомисар на Кюстендилски партизански отряд: „Стоян Чернев  беше образец на смелост и решителност, твърд и неотстъпчив, той се включваше с желание и ентусиазъм в акциите. По професия печатарски работник, Чернев следеше вестниците, интересуваше се от марксическата литература и имаше точна представа   за събитията. Пословична е неговата храброст и дързост при ликвидирането на народни врагове“.

 След завръщането на част от отряда от Църна трава и Радовница, Борис Ташев (Вельо) - временен инструктор към Кюстендилския партизански отряд,  се заема с изпълнението на поставената му от  Боян Българанов и Владо Тричков задача — да се свърже с Емил Шекерджийски и да организират освобождението на политзатворниците в Кюстендилския областен затвор. От отряда специално натоварен със задачата да го преведе и охранява е Стоян Чернев. Срещата става в с. Скриняно, след което е уредена нова среща в Кюстендил с поручик Георги Манов, приел да участва в опасното дело. След предателството на Сава Харизанов този план се проваля.

През април – май 1944 г. на отряда е възложено да осигури и поддържа 3 нелегални канала за превеждане на попълнения за формиращите се в района на с. Кална и с. Църна трава  I и II софийска народоосвободителни бригади.  По изпълнение на тази отговорна задача Стоян Костадинов (Чернев) работи съвместно Боян Савов (Чуков) – мотор на втория канал, Харалампи Аничкин (Паисий), Кирил Николов (Странджата), Боян Игов (Аджията) и Хаим Абрамович (Бенковски). Успешно са охранявани и преведени около 400 партизани от София и от Пернишка и Радомирска околия.

На 12 май 1944 г. Чернев участва в проведената Майска конференция, която набелязва най-важните задачи на отряда по отношение на политическата работа, за доизграждане навсякъде на партийни и ремсови организации, комитети на ОФ,  бойни групи, привличане на ятаци, събиране на храна, пари, довъоръжаване. Там са направени промени в ръководството и Чернев става политкомисар на втора чета „Александър Стамболийски" с командир Кирил Николов (Странджата).

Щабът и всички партизани са единодушни, че предателството на Петра Букарска и сина и, довело до смъртта на Михаил Моис Ешкенази (Мишо), трябва да получи заслуженото си наказание – смърт. Изпълнението на тази строга, но справедлива присъда е възложено на Стоян Чернев и Кирил Николов (Странджата).  Двама хладнокръвни, смели и решителни партизани!

И една вечер те тръгват към с. Чудинци. Отмъщението закипява в кръвта им. Влизат в къщата. Петра била будна. Дали страхът или нечистата й съвест са я карали да очаква заслуженото възмездие или някоя случайност е нарушила съня й, не се знае. Четири трескави очи гледали с презрение предателката. Като видяла среднощните си „гости", тя се вцепенила и дума не могла да каже. Устните й нашепвали нещо неясно. Но вече е твърде късно.

— Излез навън! — глухо произнесъл Странджата.

Петра бавно запристъпва към вратата, сякаш брои крачките си. Да, това е единственото, което се полага на предателя в последните му мигове — да преброи сам крачките до края на позорния си живот.

—           Стой!

Странджата изчакал да се обърне и изрекъл на един дъх:

—           За извършеното предателство, заради смъртта на наш другар щабът на Кюстендилския отряд те осъжда на смърт!

Чернев натиснал спусъка. Стрелял и Странджата. Нощта погълнала ехото на изстрелите. Било 20 май 1944 година….

Наказан е още един народен враг. Така се действа, за да бъде пресечен ентусиазмът на онези, които живеят с намерението да унищожат отряда.  

Синът на Петра Букарска, войник по това време, си получава заслуженото — след Девети септември 1944 година Народният съд го осъжда на смърт чрез разстрел.

…..

На следващия етап, Стоян Чернев успешно се включва в извеждане на хора и групи от различни населени места за масовизация на отряда, както и помага за изграждане на бойните групи по селата. Отрядът увеличава своята численост, но възникват нови потребности от оръжие и пари. Решено е да се сключи заем от заможни и патриотично настроени хора, които да внасят ежемесечно определена сума. С тази задача в Кюстендил се заема Емил  Шекерджийски с помощта на Борис Чифлички, Асен Матуски и други. В селата с по-заможните работят отговорниците от отряда Стоян Костадинов (Чернев), който разнася разписките за парите, Кирил Николов (Странджата)  и Кирил Апостолов (Китодар). Някъде този процес минава без засечки, а там където е нужно е употребен известен натиск. Чернев е твърде интересен и изобретателен в този вид дейност: отива при набелязания заемодател и според възрастта му се обръща на „братко", „чичо", „дядо", даже и „тате", обяснява за какво са парите, гарантира връщането им със специално напечатана разписка, моли да ги получи веднага или в близко бъдеще. Едни се съгласяват, други се опъват или оправдават, трети, и то най-богатите, направо ругаят и псуват. Пъден и обиждан, на Чернев, като отговорник е дадено правото да действа по целесъобразност.  В други случай е иззето и оръжие, намиращо се в определени хора. След установяване на народнодемократичната власт парите на всички са надлежно върнати.

Кирил Апостолов (Китодар) свидетелства:

„ При секретар-бирникът на Периволската община Гроздан Митрев не срещнахме готовност за сътрудничество. Гроздан дълго се вайка, макар да бе заможен човек, по-заможен от брат си (при това той бе ни отключил да влезем само след като чу гласа на брат си, който го увещаваше, че идва по важна работа). Сумата, определена за него, беше по-голяма. Като я чу, той пребледня, а устните му сякаш се парализираха.

—           Нямам ... Нямам ... момчета ... толкова пари в мене ... Не мога…..Нямам ...

Ала той имаше. Ние знаехме точно и щабът, определяйки сумата, не бе сбъркал. Пари секретар-бирникът имаше, но нямаше сърце, отзивчиво за нуждите на борбата ...

—           Добре, Гроздане — каза спокойно и привидно сурово Странджата. — Добре, но после да не съжаляваш...

Странджата  блъфираше, а Чернев го погледна смръщено.            

Гроздан пребледня. И мигом смени позицията.

—           Ама, чакайте бе, момчета, аз... такова... не съм казал, че няма да дам... Само нямам в момента... толкова. .. Ще дам след два дена... Да изтегля от банката...

Преди да напуснем къщата, поискахме на секретар-бирника пистолета му.

—           Та той е... счупен, момчета, за какво ще ви е?

— Счупен, не счупен, дай го! — сряза го Чернев. —

Ти нали знаеш, от счупен пистолет двама се боят.

Колкото и да му беше неприятно, Гроздан Митрев предаде пистолета си ...

На следната вечер друга група от отряда, пак заедно с Чернев, посещава горановския чорбаджия Андон Мацов. При него по такива поводи Чернев е ходил вече няколко пъти и с Андон са нещо като познати. И сега, когато Чернев влиза в къщата му, Андон не е изненадан.

—           Пак ли идваш ... — мърмори той.

—           Няма как, бай Андоне, щабът ме изпраща — отговаря Чернев.“

…..

След сражението в Усоето на 8 юли щабът на отряда прави оценка на боя и настроението на войниците, които явно показват, че не желаят да се сражават срещу партизаните. Отчетено е, че антифашистите — ротни командири поручик Манов и подпоручик Велинов, участващи в състава на преследващия полк, работят за понижаване активността на войниците и създават враждебно настроение сред тях спрямо фашисткото командване.

Щабът решава и още нещо: да накаже със смърт предателите Стоичко Митов и жена му Елена от Горановци, които издават на врага партизанския бивак в Усоето.

Задачата е възложена на наказателната група на Чернев.

Те влизат през деня в селото и арестуват предателите. После, по улицата към центъра на селото, арестуват и капитуланта от септемврийските събития и също предател на партизаните Стоимен Барабунков. Закарват тримата в кръчмата на селския чорбаджия — изедник и сътрудник на властта Андон Мацов. Четиримата предатели, изменници и кожодери са заставени да отговарят пред за престъпленията си:

—           За извършеното предателство от бившия царски подофицер Стоичко Митов и жена му Елена срещу една от четите на Кюстендилския партизански отряд „Драговищица" ...

—           За капитулантството на бившия активен член на партията Стоимен Барабунков, за унищожението на знамето на Горановската комунистическа организация, за безмилостната експлоатация на ангажираните от него работници, изпращани на работа в тунела „Гюешево— Крива паланка", за предателство срещу партизани по време на паричната акция ...

—           За доносничество на Андон Мацов срещу комунистите от селото и партизанското движение, за заграбените от него имоти на бедните селяни ...

Бавно и тежко, като нож на гилотина, падат партизанските обвинения.

Присъдата е строга, но справедлива. И същия час е изпълнена.

…..

Храбростта и смелостта на Чернев е пословична, но има един случай, когато той постъпва авантюристично. Командирът на отряда Кирил Велинов (бай Георги, Богословски) разказва:

„ През м. юли отрядът се намираше в района на с. Уйно. Чернев с още един партизанин — Жан Хаим Абрамович (Бенковски), тръгват да изпълняват задача. На пътя между Горановци и Долно Уйно Чернев спират препълнения с хора пътнически рейс и Чернев командва на картечарите (които, разбира се, липсват!) да са готови. В рейса има двама военни, съблича дрехите им, а намиращият се полицейски агент успява да скрие пистолета си в чорапа. Чернев заповядва на пътниците отново да се качат и рейсът да не спира до Босилеград.

Постъпката на Чернев можеше да коства много на отряда, който се намираше само на около 500 метра от пътя. Чернев бе лишен за известно време от право за носене на оръжие. Съберяха ли се тримата — Странджата, Карпов и Чернев, се раждаха такива невероятни истории, които и въображението не можеше да достигне. Принудихме се да ги разделим, за да не си навиват сами пружините на излишната храброст“.

Но след този случай  полицията разбира, че не може да пътува безнаказано през партизанските райони. Обзета от животински страх, на нея не остава друго освен при належащи пътувания до Босилеград бясно да се носи по криволичещото шосе, яростно да обстрелва всеки храст и всеки завой. Дълго време народът трябва да се съобразява със силата и жестокостта на управниците. Сега е ред на властта ...

След пристигането на нови партизани, въпросът с оръжието става наистина тежък, особено за четата на Чернев. Мнозина от новото попълнение идват без оръжие. А в това време, войската, жандармерията, полицията денонощно дебнат по следите на отряда.

За снабдяване с оръжие на новопристигналите партизани в чета „Александър Стамболийски“ е решено да се нападнат  войнишките постове, охраняващи жп линия София — Кюстендил — Гюешево. Първата акция е проведена срещу поста при тунела близо до гара Ръждавица от група под командването на Стоян Костадинов (Чернев). Въпреки неудобното местоположение, дръзката партизанска атака принуждава войниците с вдигнати ръце да напуснат поста. Взети са една картечница МГ-34, няколко нови пушки, бомби, много патрони. Конфискуват и войнишките им униформи , които вършат прекрасна работа за заблуда на врага. След акцията групата се прибира в махалата Радован на село Горановци.

Междувременно командирът на отряда получава съобщение, че Никифор Стоичков и Стоян Тренев са избягали от черните роти и се намират в Скриняно. Замислено е да се осъществи среща с двамата нови партизани и едновременно да се  нападне и обезоръжи поста на жп линията при Овощарския институт, близо до Кюстендил. И така, тръгват Кирил Велинов ( Богословски), Чернев и още трима от неговата група.

Най-добре е да се позовем на разказа на командирът на отряда – Кирил Велинов:

„Вървим двамата с Чернев по пътя от Мазарачево, посока към Скриняно. Гледаме през ливадата вървят двама мъже и жена с дете на ръце. Единият носеше син полицейски панталон.

—           Ей, братле, ела насам — викам високо по него.

Приближиха. Човекът със синия панталон се оказа познат на Чернев.

—           Това е Боян Мароко от Соволяно — рече Чернев. — Бояне, ти нали си полицай.

—           Бях, но се отказах, не служа вече.

Внимателно го наблюдавах, стори ми се гузен. Отидох при жената и тихо я попитах.

—           Какъв ти е Боян?

—           Съпруг ми е.

—           Полицай ли е?

—           Полицай е, сега е в отпуск.

—           Къде служи?

—           В Битоля.

—           Ама, Бояне, вярно ли бе? Вярно ли си полицай?— викнах ядосано.

—           Вярно е — отговори Боян със страх.

—           Защо се опита да ни излъжеш. Ние сме партизани и за нас полицаят е враг номер едно. Сбогуваш се с твоите хора и тръгваш с нас.

Брат му и жена му стъписани почнаха да хленчат, да обясняват, че той нищо лошо не е направил. 

—           Чернев, отменяме смъртната присъда с условие: братът да отиде и да донесе полицейските дрехи и оръжието. Ще дадем разписка за тях. Даваме срок от един час.

Бояновият брат трябва да се върне. Ако тръгне с други хора, откриваме стрелба. Боян има втори живот, да го пази, както умее.

Условието се прие с благодарност и уверение, че нищо лошо няма да се случи. Върнахме се обратно, за да замаскираме своя път, и спряхме в едно лозе, където Чернев облече полицейската униформа, ботушите се оказаха тесни, но успя да ги нахлузи. Аз също имах приличен граждански вид, с мушама на гърба — трофей от горския пункт в Осогово.

Тръгнахме за Скриняно. Там имаше евакуирани 15—16 семейства от София. Вечер се събираха пред кооперацията да коментират положението по фронтовете, да научат нещо за обстановката в страната. Беше мръкнало, когато стигнахме пред  кооперацията и се озовахме сред група от двадесетина души, предимно мъже. Купихме си цигари, локум и благодетелният „полицай" Чернев започна да черпи наляво и надясно. Необичайно почерпване. Хората отказват да вземат от полицейския локум, отказват с благодарствени думи. А Чернев със своя троснат глас и респектиращ поглед просто ги заставя.

—           Вземи, вземи! — мъчеше се да бъде любезен.

Питахме къде е кметът. Оказа се, че живее наблизо. Пратихме човек да го извика заедно с полските пазачи. Кметът се зададе, а Чернев, преди да се ръкува, му се навика:

—           Така ли се охраняват селата, така ли се изпълняват заповедите за борба с шумкарите? Що за безобразие, отговорност ще търсим!

Насъбралите си мислят кой ли е тоя високопоставен полицай, виж само как безцеремонно смачка авторитета на кмета. А кметът се извинява с работния сезон — селяните сега са по полето, прибират се късно.

Наши хора ни подшушнаха, че в момента в селото се намира Ангел Лесички, мобилизиран подофицер, поддържащ постоянна връзка с полицията. Заедно с кмета и двамата полски тръгнахме на гости на Ангел. Стигнахме до неговата къща. Под широк навес бяха насядали жетвари-аргати. Вечеряха.

—           Горе ръцете, никой да не мърда! — удари като небесен гръм гласът на Чернев.

Всички вирнаха ръце нагоре, лъжиците им изпопадаха по масата.

—           Кой е Ангел? — продължи Чернев.

—           Аз, господин полицай...

—           Дрехите... Комплект, скътани тука до мене – изкомандва Чернев.

Кметът, полските, всички разбраха кои сме, но късно. Ангел донесе дрехите и поиска разписка.

—           На агенти на полицията разписки не даваме! — намесих се аз, за да го разоблича пред присъстващите. — Погледай колко свидетели имаш. Ако те бяхме спипали сам в полето, щяхме да ти дадем документ за оправдание. Сега не ти е нужен.

Извинихме се на жътварите, пожелахме им приятна вечеря и заедно с тримата придружители излязохме на пътя.

Отбихме се на уреченото място да вземем Никифор Стоичков (Фоката) и Стоян Тренев  (Стенката). Дойдоха още Крум Зарев (Щурмовако),  Марко Бехар (Челкаш), Тодор Стоянов (Обов) и други от групата на Чернев, за да участват в нападението на военния пост“.

За нападението на войнишкия пост при с. Николичевци, отстоящ  съвсем наблизо до Кюстендил трябва да се действа бързо и изтеглянето да бъде незабавно.  Крум Зарев — щурмувакът на отряда атакува с бомби. Чернев също с бомби подавя вражеския огън, а на Кирил Велинов остава задължението да се промъкна под моста, да доближа поста и с шмайзера да попреча на войниците да изскочат и се скрият в окопите. Петима войници, изненадани от внезапното нападение, се предават, един успява да избяга. Партизаните се снабдяват с лека картечница, пушки, бомби, патрони, раници, униформи и одеяла.

Скоро щурмовата група под ръководството на Стоян Костадинов (Чернев) предприема нападението над военният пост на тунела край с. Мазарачево.  Войниците успяват да дадат няколко изстрела и да избягат. Кантонът е празен и трофеите са само няколко пушки. Партизаните се изтегля към възвишенията на Лисец и отсядат в село Блатец. На 19 юли 1944 г. те са настигнати от преследваща ги войска и в завързалата се престрелка пада убит безумно смелият Жан Хаим Абрамович (Бенковски).

Вследствие нарастване на четите, въпросът за снабдяване оръжие и боеприпаси продължава да стои с пълна сила. В същото време се получава известие от Борис Ташев (Вельо) отрядът да замине за Църна река, Босилеградско, за да се снабди с оръжие и облекло. Решено е в околията да остане групата на Стоян Костадинов (Чернев).

В следващите дни групата на Чернев се насочва към Осогово с тройна задача: първо – да отвлече и заблуди силите на противника, които се съсредоточава в района на Горановци – Полетинци и заплашва основните сили на отряда; второ – да разработи в Осогово терен за широки и активни действия; трето – да превърна групата в ядро за голяма бойна единица, като привлече нови партизани от този район.

Групата преминава през с. Жиленци и се снабдява с офицерски дрехи, пистолети и бинокли. От там излизат нови партизани. За две-три седмици групата нараства значително и за командир на новите партизани е избран Милчо Павлов Ангелов (Караджата) от с. Лозно, а за комисар Стоян Костадинов (Чернев). Така по същество се оформя нова чета на отряда. В течение на месец тя действа самостоятелно в района на Осогово. Партизаните се насочват и настаняват в хижа „Осогово". Пазачът на хижата помислил, че посреща полицаи, сервилничи, гощава, черпи. На сутринта, като му вземат четирите карабини и отрязват телефона, той се стряска повече заради изтърваните приказки, отколкото от гостите си. Но след това сътрудничи на отряда.

От Двете реки, след среща и разговор с горските, отиват в Ново село, където обезоръжават обществената сила.

Изпълнявайки политически задачи, партизаните обхождат значителна територия от този район, решават да потърсят предател от с. Сажданик, който информира полиция и войска в първите дни на април за преминаването на войнишкия партизански батальон „Христо Ботев“, а при завързалото се сражение е дадена партизанска жертва. Лесно намират даскала и пъдаря, представят се за правителствена реквизационна комисия, която събира агнета.

Отново ще се позовем на Кирил Апостолов (Китодар), като непосредствен участник:

„ Даскалът ни гледаше подозрително и упорито мълчеше, пъдарят, напротив, се увърташе около Чернев – единственият от нас, облечен в полицейска униформа на старши, като изтъкваше заслугите си:

–         Нямате си представа – хвалеше се той – какви трудности срещнахме с даскала, докато предупредим войската!.. Снегът дебел, телефонът далече…едва се домъкнахме…  Ама после, като дойде войската и полицията, па като почна една пукотевица! Нашите стрелят, ама и бандитите не си поплюват... По едно време гледам едно картечарче, уж стреля, ама не стреля, както трябва. Ядосах се, блъснах го, па като грабнах картечницата: та-та-та...

—   Стига!  Гадино проклета!... — не издържахме на края да слушаме негодника и извикахме: — Ние не сме реквизиционна комисия, а партизани!

Тоя миг пъдарят прехапа език и облещи очи. От ужас той се вцепени, не проговори вече, нито имаше сили да направи и стъпка. Няколко пистолетни изстрела последваха суровата присъда. На трупа му оставихме лист с текст: „Такава е съдбата на всеки предател! Смърт на фашизма! Свобода на народа! От щаба."

И тогава се случи нещо отвратително. Станал свидетел на съда и разстрела, даскалът се хвърли в краката ни и започна да ги прегръща, милва и целува.

—           Щастлив съм! Другари ... По-щастлив от мене няма ... Другари... Ето ме, ето ме най-после сред вас! Ето ме партизанин, другари ....

И истерично се смееше и ни уверяваше, че е наш предан другар, че толкова дълго е търсил случай да се добере до отряда и да стане партизанин ...

И нека призная, в тоя момент даже ние с Чернев, стари и по-опитни партизани, се заблудихме, повярвахме в искреността на учителя... И решихме да продължим пътя, да доуточним данните и тогава да го съдим или не.“

За два-три дни Стоян Костадинов (Чернев) и Кирил Апостолов (Китодар) се отклоняват от четата, унищожават общинската архива в с. Богослов и  конфискуват 6 пушки. 

След това група състояща се от 8 партизани, напада дръзко, точно по обяд средищното общинско село Раково, което обединява селата Раково, Цървена ябука, Савойски, Сажданик, Страдалово и Ветрен. Подпалват общинската архива, конфискуват много пушки от „Обществената сила“ и след проведен митинг със селяните продължават по района. Минават през  село Сажданик, блокират го  и провеждат упорита разяснителна работа във всеки дом. Единствено кметът успява да избяга и се укрие.

На 2 август, на Илинден, четата прекарва съвсем открито целия ден със съборяните в село Цървена ябука. Насочват се към с. Ветрен, а в следващите дни навлизат в района на селата Мощица, Косевица, Костин дол, Саса – в самите дебри на Осогово, край границата, сега в пределите на Северна Македония. Така още през юли е свършена значителна работа по фактическото сриване на фашистката власт в тоя край – прогонени са кметове и кметски наместници, подпалени са архиви, наказвани са предатели и т. н. С една дума – създавана е свободна територия.

В средата на август четата пребиваваща в Осогово нараства на 40 бойци. В края на месеца пристига заповед и партизаните се насочват към с Мазарачево. Спускайки се към с. Жиленци, получават нова заповед, да се върнат обратно, за да се съединят с основната част на отряда, които идва от района ва Бабина поляна и Црвени град. При срещата Чернев докладва за близо едномесечната бойна дейност в района на Осогово и изброява проведените акции. След един ден към отряда се присъединява нова чета от около 50 души, предимно младежи от селата Скриняно, Лозно, Жиленци и други околни села. Младежите нарекли четата на името на героя „Димитър Каляшки“. За командир излъчили Боян Игов (Аджията), а за политкомисар Йордан Аначков (бай Никифор).

Навсякъде в Осогово населението посреща народните борци с ликуване. В много села са проведени митинги. След нападението над жандармерийската част в с. Страдалово е имало намерение отрядът да нападне Царево село, през границата, да разгони полицейските части и освободи града. Но времето налага друг ход на събитията. На 9 септември Кюстендилският отряд с щаба и трите чети се намира в с. Ново село. Изпратеният куриер на Околийския комитет на ОФ носи спешно известие. С ускорен марш отрядът трябва да пристигне в Кюстендил.

…………………

В първите дни след освобождението народната власт се заема да издири всички престъпници, които са причинили толкова страдания на народа.

Един от първите потърсени е раковският поп. Там с група отива Чернев.

Виждайки Чернев, попът изведнъж и неузнаваемо се променя, окончателно забравил юнашката поза. Хвърляйки се в краката на партизанина, задавен от сълзи и задушен от ридания, той моли:

—           Бащице, простете, бащице... Помилвайте ме и аз ще ви бъда роб... Цял живот... Помилвайте ме, бащице ...

Попът се гърчи в краката на партизанина като червей. Забравил в тая минута да се предаде на божията милост: не предпочел той небесното царство с блаженството на рая, които сам обещава на миряните. ..

Но попът продължава да се гърчи и валя в краката на Чернев. Толкова жалък и толкова презрян, той извиква в партизаните само чувство на отвращение и презрение.

По-късно „божият служител" е изправен пред Народния съд, за да изповяда деянията си. И народът — проявява великодушие. Попът се отървава само със затвор.

А предателят Савата ?  След като се предава, партизаните само го упрекват за малодушието му. По-късно обаче, когато изцяло и открито преминава в служба на полицията, той извика отвращение и ненавист. Измет, затрил толкова човешки съдби.

В самото навечерие на победата съдбата го срещнала случайно с арестанта комунист Крум Антонов, който сурово го предупредил, че народът достойно ще му плати за всичко. Едва тогава предателят се стреснал. Захвърлил полицейската униформа, грабнал автомата и с всичките  си тежки грехове заминал в Средоречкия отряд, където нищо не знаят за него. Няколко дни по-късно той продължил на запад — бързал да се отскубне, да скрие следите си.

Но събитията го изпреварват, той е заловен и върнат. В Кюстендилския затвор, въпреки охраната, Стоян Чернев успява да стовари един стол върху главата му. Но Народният съд проявява великодушие и осъжда Сава Харизанов (предателят Савата) на десет години затвор.

Чувствайки неизбежността на народното възмездие, веднага след 9 септември садистът майор Годев се скрива в Разлог, откъдето се готви да избяга в Гърция. Ала плановете му не се сбъдват, задържан е и върнат обратно да отговаря за деянията си пред народа. Жестокостите на този престъпник възмущават цялото население от западния край на страната. Не е чудно че много партизани мечтаят при пръв удобен случай да го накажат както подобава. На селския мегдан в с. Горановци са докарани подполковник Бухлев, проявил се в окупираните територии и поручик Станев. Когато народът завършва обвиненията си към всеки един от тях, конвоиращите партизани питат:

–         Кажете как да ги осъдим ?

–         Смърт!...Смърт!...Смърт! – реве народът от всички страни.

Със смъртта на тези престъпници завършва една цяла епоха.

Стоян Костадинов (Чернев)  взема дейно участие в установяването на народно-демократичната власт, а след това участва в Отечествената война 1944-1945 г.

Починал през 1963 г.

 

Източници:

1. Енциклопедия Кюстендил, изд. БАН, София, 1988 г.
2. Звезди над Осогово, Кирил Апостолов (Китодар), изд. БКП, 1965 г.
3. Живот, живот,  Кирил Велинов Богословски, Партиздат, 1983 г.
4. Горещи пътеки, Мирчо Асенов, Военно издателство, 1982 г.
5. Кюстендилски партизански отряд, Райчо Стоев, 2003 –2004 г.

 

 

Материалът подготви Николай Ковачев.

Посвещавам на 80-годишнината от социалистическата революция в България ! 

Свободно за разпространение !