Ислямизмът – къде е България ? – Киряк Цонев

 

 

Защо всички мълчат пред зверствата на крайните проявления на тази религия ?

   Свидетели сме на няколко събития от световен мащаб, които остават в сянката на вътрешнополитическите ни бъркотии, а засягат днес, а може утре да засягат по-дълбоко, съдбата на нашата страна и нашия народ.
    Гражданската война в Сирия придоби невероятни за началото си размери. Милиони хора бяха принудени да напуснат родните си огнища, да избягат зад граница и да търсят защитата на сирийската армия, която се мота от единия край на страната до другия с цел да запуши дупките, пробити от ислямисткото настъпление от север. Ожесточаването на тази война до рамките на сериозен религиозен сблъсък между сунитите, които са мнозинството от населението на арабско-ислямския свят, и останалите религиозни общности, живеещи на териториите, "превзети" от крайните сунитски ислямисти, образуването на т.нар. държава ИДИЛ (Ислямска държава на Ирак и Леванта), наричана от арабите ДИИШ (Ислямска държава на Ирак и Шам), като напоследък все по-често за нея се използва и терминът Ислямски халифат. Последното означава, че основната цел на тази формация е да върне региона, а и не само него, към средните векове, при господството на единен (а те са били дори няколко) ислямски халифат. В отпечатаните карти на това образувание се виждат ясно и териториалните му претенции - Близкият изток, Северна Африка (вкл. държави като Нигерия, Гвинея, Сенегал и др.), Пиренейският полуостров (Испания), Средна Азия и другите "ислямски" азиатски държави, Индонезия, Мала Азия (Турция), Балканите. Последното обхваща абсолютно всички балкански държави без Карпатска Румъния на север и Хърватска и Унгария на запад.
Тази карта и тези претенции биха изглеждали като невинна фантазия на умопобъркани мозъци, ако не бяха подплатени с конкретни действия, за които само откъслечно пристига ужасяваща информация. Жестокостта на ислямистите, господстващи в региона на Северна Сирия и Северозападен Ирак, е пословична. Избиват се цели села и цели квартали на град Мосул в Ирак, или на град Рака в Сирия,

чийто единствена "вина" е, че са християнски

или са от несунитските течения на исляма. Ежедневно е подложено на безмилостни и безцелни бомбардировки християнското градче Махарде, известно на много българи, защото там бе изграден един от първите български задгранични проекти на цялостна напоителна система върху базата на построения от български умове язовир Растан, чиито объркани планове бяха просто изоставени от британски специалисти. Сега стената на язовира служи като трамплин, от височината на който обезглавени трупове да бъдат хвърляни от другата страна на езерото. Разрушени са напоителни системи по течението на река Ефрат. Нападнато бе християнското село Маалула - единствената точка на света, където православното богослужение се извършва на древния арамейски език. Неговото население бе заставено да бяга в съседен Ливан. Опожарен бе манастирът "Св. Такла" в същия регион, манастирът "Сейдная" бе обкръжен, но неговите високи средновековни стени издържаха обсадата и той бе - засега - спасен от правителствената армия. Унищожени са цели християнски айсорски села в Ирак, като населението им е безредно обезглавено от добре платени палачи.
Нечовешките мъчения не заобикалят и мюсюлманите, които не са сунити. В района на сирийска Латакия, където живеят предимно мюсюлмани-алауити (шиитска секта в исляма), от които произхожда и президентът Асад, също са поголовно и най-жестоко избивани. Прави се всичко и за разрушаването на икономиката - взривяват се завод след завод, изграждани от сирийската и иракската държави с толкова труд и средства. За отбелязване е обаче, че не се засягат петролните находища и петролопроводите, макар много от тях да са затворени.

Защо стана всичко това?

Нека се върнем три години назад, когато в сирийския град Дейрезор избухнаха безредици, провокирани от брадати непознати лица, дошли от съседна Йордания, а в тях бяха въвлечени голобради младежи, които започнаха да вдигат антиправителствени лозунги. В резултат на грешки на местния полицейски началник събитията се разраснаха и обхванаха цяла Сирия. Създадоха се съответни командвания, често съперничащи си едно с друго. Основно събитията обхванаха северната част на страната. Създаде се и политическо ръководство, част от което се опита да се обедини в Сирия под егидата на злополучния ни външен министър Младенов, но този опит много скоро се провали.
Причината за този провал не винаги се крие вътре в самото движение. Събитията в Сирия привлякоха вниманието на ислямисти от различни страни на света. Те имаха богат боен опит от идентични движения в други страни, включително от твърде злополучната Арабска пролет в Либия и Египет и от натрупания опит на бандите на Бен Ладен в Афганистан, въоръжени до зъби с щедро платено с петродолари оръжие, вкл. артилерия, машини и др. С помощта предимно на Турция много такива ислямистки групи преминаха безпрепятствено през вече неохраняваната граница на сирийска територия. Тази турска подкрепа обаче се оказа твърде опасна за самия турски режим, който се намери в твърде объркана ситуация. От една страна, той оказваше съдействие на опозиционните сили в Сирия, а от друга, бе заставен от събитията в пограничните райони да защитава себе си от новопоявилите се "съюзници", претендиращи за територията на турската държава и включването й в "халифата". Турция се надяваше да постави сирийската опозиция под свое влияние, но не успя. Изведнъж главатарите на ислямистите взеха връх и започнаха да създават "освободени райони", където лидерите на дотогавашната опозиция бяха просто ликвидирани, срочно започнаха да се въвеждат законите на исляма, при това в крайните им форми - ислямски съдилища, признаване на многоженството, задължителното религиозно "обрязване" на жените, което е твърде далече от бита на повечето вярващи мюсюлмани, и т.н.
Нека да направим различие между исляма и ислямизма - нещо, което много наши коментатори бъркат, като поставят знак на равенство между тях и по този начин раздухват религиозна и расова вражда. Ислямът е религия като всяка друга, даже в самото название "ислям" е включен

арабският корен на думата "мир"

Ислямизмът е особена проява на тази религия, нейна крайна, неутвърдена от религиозните закони форма - използване на религията ислям за постигане на политически цели. Такава цел е и възстановяването на средновековния арабско-ислямски халифат.
Не е тайна, че ученията на ислямистите засягат и България. Не един или двама българи са се сблъсквали с този факт, не един или два района у нас са заразени от вируса на ислямизма. Да се подценява този факт от страна на официалните власти е просто престъпление и би трябвало да се класифицира като национална измяна. За съжаление нашите правораздавателни органи не разбират въобще тази разлика, повечето си нямат дори понятие за същността на тази религия. Те нанасят "удари", но срещу обикновени "редници" на религията ислям, които никой няма правото да упреква, че вярват в друга нехристиянска религия, но в тяхната сянка остават истинските причинители на злото, които слушат лекции от някакви

новопоявили се ислямистки проповедници

от Саудитска Арабия или Иран, разпространяващи в джамиите вместо Божественото слово, каквото е и словото на искрените мюсюлмани, пропагандни речи, водещи до дестабилизация на страната и разделение на нейното население. Техните признаци са навсякъде, но никой не взема уроци от това. Нека си припомним онези страшни цигански "танци" по време на процеса в Пазарджик, които при по-нестабилна обстановка биха могли да взривят протеста на други слоеве на българското население. Или онези открити псувни на отделни лица, изпълнени с явни закани за убийства, по време на ликвидирането на циганските коптори в някои градове, които в нормални държави биха били напълно естествени причини за съдилища и затвори, вкл. според нашите закони. Или участието на един известен на всички сириец в масовите кланета в Сирия, който е три пъти раняван по време на боеве в тази държава и пак се е завръщал там, но пазен от българския си паспорт. Трябва ли и той да не отговаря по нашите закони?
Такова изкуствено "запазване на мира" е твърде опасно. Най-правилното решение е еднакво прилагане на законовите норми към всички нарушители на който и да е параграф от българските закони, независимо от религиозните им убеждения или расовата им принадлежност.
Специфично би трябвало да бъде и отношението на различните вероизповедания към събитията в Близкия изток. Всички те до едно днес мълчат, като се изключат някои изолирани служби "в памет на загиналите".
Православната църква мълчи позорно пред кръвта на християни, която безпрепятствено се пролива в Близкия изток. Същото се отнася и за католическата църква. Нито една протестна дума, да не говорим за телеграми за солидарност и какво ли не в подобни случаи у нас или в някоя африканска държава. Заета е някаква

странна "неутрална" позиция по всичко

което става в този регион, която е съобразена с една абсолютно погрешна правителствена позиция на "ненамеса" и "неутралитет", сякаш не става въпрос за човешки животи, за животи на християни, а за жертвени животни, за мъченици, на които е предопределено да умрат, за да бъдат признати за такива.
Същото се отнася и за позицията на представителите на ислямското вероизповедание. Някои от тях, вместо да заемат принципни позиции в защита на българщината, с което биха демонстрирали своя патриотизъм, за който претендират, застават в защита на ислямистки екстремисти по изолирани български съдилища, издаващи, макар и нарядко, хлабави формални присъди срещу подобни лица, срещу които се обявява цялата ни общественост. И нито дума и от тях в защита на невинните жертви, между които има и немалко мюсюлмани, в защита на милионите бежанци, които светът сякаш е длъжен автоматично да издържа за своя сметка, вместо да вземе мерки за ликвидиране на световната опасност, за спиране на военните действия, за защита на мирното население, подложено на масов кървав терор.
Ционистките организации в България говорят много за убити десетина еврейски войници в Газа, протестират за това, а мълчат по факта, че стотици и хиляди палестинци са принудени от тази армия, изпълняваща заповедите на своите правителства, да копаят тунели под града, за да вземат оръжие и да се защитят, да защитят правото си на свобода и независимост. И защо в Тел Авив протестираха, когато сирийската армия разрушава подобни тунели в сирийски градове, какъвто бе примерът с град Хомс, където подземното съоръжение стига чак на ливанска територия и получава оттам

щедро платеното със саудитско злато оръжие

Тук пък се сблъскваме с другата страна на въпроса. За ислямистки терористи израелските лидери обявяват борците за свобода на своя народ, поставя се знак на равенство между тяхното реално съществуващо национално-освободително движение и тероризма - сякаш действията на "Щерн" по време на еврейската съпротива срещу британците в Палестина са били пътечка с розови цветенца, а самият лидер на тази организация, чието име тя носи, не е бил осъден на смърт и обесен именно от британските власти с обвинения за тероризъм.
Защо не се чува гласът на именитите евреи в България в защита на невинните жертви на ислямизма?
Как така стана, че сред стотиците български партии, обществени организации, движения и не знам какво още не се намери нито една, която да изрази солидарността си и съчувствието си на жертвите на тези безогледни кланета в Близкия изток!
Вече чувам гласове, които да ме обвиняват дори в антисемитизъм, просто защото такава е практиката - всеки, който се обяви против ционизма или се осмели да разкритикува някоя стъпка на израелското правителство, да бъде обвинен в антисемитизъм. Не, аз имам много приятели евреи, те знаят моите позиции и са съгласни с тях - просто защото не искат и не могат да бъдат ционисти! Да напомним, че дори великият Айнщайн е бил против ционизма, макар че днес в Израел раздават някаква награда на негово име!
Примерите може да са много, но човешката кръв е навсякъде червена.
Още веднъж - ние, честните български патриоти, бием тревога! Опасността чука и на нашите порти, не бива да си затваряме очите пред този факт и да се правим, че той не съществува, независимо от нашата религиозна принадлежност!

 

 

Източник: вестник „Дума”,  11 август 2014 г.

 

 

 

Свободният дух Бенжамен Варон – Иван Гранитски

 

 

 

 

 

Известният наш теоретик и философ навърши 90 години

1

Неговото име проблесна като метеор в началото на 90-те години на драматичния ХХ век. Една след друга, главно във вестник ДУМА, започнаха да се появяват статии, които като магнит привличаха вниманието на интелигентната публика, а и на по-широката общественост. Разбира се, името на Бенжамен Варон бе известно и преди, но в по-тесен кръг. А ДУМА и Стефан Продев го преоткриха отново в началото на така наречения демократичен преход.
На 3 юни 1994 г. всекидневникът публикува под заглавието "Прозрението" един удивителен документ. Става дума за Отвореното писмо на седмина достойни социалисти до ЦК на БКП от 1 юни 1960 г., в което се критикуват редица порочни страни на тоталитарната система. Публикувайки за пръв път този документ, Стефан Продев справедливо отбелязва:
"Четири години след 1956-а и осем години преди легендарната Пражка пролет смели хора, предани искрено на социалистическата идея, удариха камбаната на тревогата и прозрението. Подобно на Бабьоф, който пръв видя грешките на Френската революция, те направиха разрез на тоталитарното общество и погледнаха в бъдещето. И макар че платиха скъпо за своя кураж, помогнаха на умните и чистите да се осъзнаят. Това не е просто подвиг, а пророчество, отчаян опит да бъде спряна машината на държавния социализъм. За съжаление същата тази машина ги смаза, въпреки че не успя да унищожи словото им. То е живо и днес и доказва по чудесен начин, че истината е по-жива от терора на догмата."
Един от интелектуалните мотори на Отвореното писмо е Бенжамен Варон. Личност, в която се съчетават високата нравственост, ярката гражданска позиция и талантът на теоретическото проникновение. Безстрашието и доблестта на Варон - този истински рицар на социалистическата идея - му отреждат труден, почти страдалчески живот в продължение на цели четири десетилетия. Несгодите обаче не могат да съкрушат неговия дух. Той остава верен на своята кауза и идея.

2

Времето след 1990 г. е периодът на възкресението на теоретика и философа Варон. Появяват се няколко статии, които съдържат в концентриран вид редица евристични авторови идеи. В "За диагнозата и за още нещо", "Измислицата за "ляв преход" като политически наркотик", "За смяната на капиталистическата цивилизация", "Към въпроса на юридическата и историческата нелегитимност на капитализма", "Третият път - път за излизане от лявото пространство", "Има ли алтернатива капитализмът?", "Социална реформация или деградация", "Въпроси на социаллиберализма", "Пазарите, държавата, левицата", "Глобализацията", "Капитализмът е враждебен на устойчивото развитие", "От социална реформация към радикална трансформация на капитализма", "Капитализмът - антагонист на човечеството", Варон предлага удивително по задълбочеността си разгръщане на някои от класическите марксически идеи, а нерядко спори и ги доразвива. Той ни поднася проникновен анализ на съвременното общество, на геополитическите и макроикономическите трансформации в световен мащаб и дава своите прогнози за бъдещото развитие. Всъщност всяка една от тези статии съдържа своеобразни пролегомени към един теоретичен, но работещ модел, който обяснява бъдещото икономическо и социално развитие на страните предимно от европейския континент и по-специално от бившия източен блок.
Оригиналността на идеите на Варон очевидно надхвърля равнището на българското политическо и теоретическо мислене, а най-значителните пробиви, взривовете от интелектуални проблясъци, ако можем така да ги определим, са свързани с аналитичните авторови наблюдения върху процесите в лявото политическо пространство. Текстовете на Бенжамен Варон съдържат категорични аргументи против твърденията на някои наши изследователи, че в България днес няма хора, притежаващи способността да генерират откривателски идеи. Обратно - редица от тезисите на нашия автор могат да станат водещи и да оплодят теоретичната мисъл на европейската и световната левица днес.
Невъзможно е в рамките на една кратка бележка да изброим всички приносни теоретически постановки на Варон. Нека тук посочим само най-важните, онези, които жалонират твърде плодотворна, според нас, насока на мислене.
Варон убедително показва, че парадигмата на Маркс за капиталистическо общество с увеличаваща се работническа класа не се сбъдна. Обратно, работническата класа по своята численост намалява, а заедно с това се изменя решително, коренно, характерът на труда и нейната позиция в обществото и производството. От такава гледна точка може да се твърди, че работническата класа като исторически субект на промяната на капитализма започва да изчезва. На нейно място обаче се появява нов субект. За какво става дума?

3

В края на ХХ век промените в капиталистическата система доведоха до това, че капитализмът от антагонист на работническата класа се превърна в антагонист на човечеството. Във връзка с това по целия свят възникват многобройни социални движения, които не само представляват новото планетарно гражданско общество, но и по принцип отхвърлят господстващата капиталистическа система. Тези процеси протичат далеч от традиционните синдикати и от институционализираните леви партии, които все повече се отдалечават от идеята за радикална реформа на капитализма.
Според Бенжамен Варон при новите условия коренното преустройство на капитализма вече не изисква задължителното ликвидиране на частната собственост. Достатъчно е да се изведат на преден план критерии, които не са подчинени на определящата роля на икономическата рационалност. Когато на нея се отрежда подчинена роля, тогава можем да смятаме, че капитализмът е задминат, че той е преодолян в полза на едно различно общество, дори на една различна цивилизация.
Срутването на Берлинската стена и изчезването на европейския реален социализъм роди нова тенденция - връщане на социалистическото движение към първичния дебат отпреди век - революция или реформи. Под въпрос се поставя дори реформисткото крило. Твърди се, че капитализмът е естественото състояние на човешкото общество, поради което за реформи може да се говори само в рамките на този строй. И на тази основа ставаме свидетели на една "реформаторска мутация" в лявото движение и отдалечаване от реформизма. А всъщност съвременната история изисква от левите партии да се превърнат в партии на трансформацията, които я поставят в служба на революционните очаквания. Парламентарният характер на съвременните леви партии не трябва да ги отказва от фундаменталните цели на движението. Ето защо според Варон няма по-централен въпрос днес от този за стратегическите цели на лявото движение и за задължителното им разграничаване от тактическите средства на деня.
Специфично българска нова теза е развитата от Бенжамен Варон постановка за радикално преобразяване на наемническото общество в общество на кооперация между два капитала - натурално-веществения и трудовия.

4

Съдбата отреди така, че през последните години бях свидетел на искреното приятелство между няколко ярки и неординарни личности. Присъствал съм на десетки срещи между Бенжамен Варон, Стефан Продев и Валери Петров. Разговорите между тези велики люде винаги бяха заредени с енергията на интелектуалното откривателство.  Бенжамен Варон излагаше своите революционни идеи с хегелианска систематичност и ги илюстрираше с безброй юридически, икономически и философски аргументи. Ерудицията му впечатляваше присъстващите и ги подтикваше към спонтанни дискусии, които понякога продължаваха до посреднощ. Често пъти, преди да се появят като статии във в. ДУМА, той проверяваше дълбочината на аргументите и общото звучене в диалог със своите приятели. В такива мигове, наблюдавайки тези свободни духове, винаги съм си мислил, че те приличат на философи от времето на Сократ и Платон, чийто полет на въображението и мисълта не може да бъде спрян от историческите и времевите ограничения.
Невероятно е, че тъй енергичният и зареден с младежка жизненост Бенжамен Варон прехвърли 90 години. Напоследък издателство "Захарий Стоянов" поднесе на читателите три издания на неговата книга "Пътеки", в която влизат и някои от гореспоменатите статии. Всяко следващо издание биваше обогатявано и допълвано. Така е и с книгата на автора със заглавие "Капитализмът - антагонист на човечеството", която обхваща най-важните и емблематични теоретически статии на Варон. По своите интелектуални и философски прозрения ни напомня традициите на нашите и чуждите класици на марксизма. И не само това, тя съдържа и идеи, които според нас представляват развитие на марксистката философска мисъл в края на ХХ и началото на ХХI век.

5

Социалната идея е жива. Тя се развива и намира своите нови вдъхновители и теоретици. Бенжамен Варон без съмнение е най-блестящата и категорична илюстрация в това отношение. Прекрасно е, че и днес той продължава своите неуморни пътешествия из дебрите на теорията и ни поднася своите размишления за тъй динамично променящата се социална практика на левите идеи. Наблюдавайки тази разностранно надарена, почти ренесансова личност, ние не можем да не се удивляваме от нравствения му стоицизъм, упоритостта в преследването на благородни каузи и цели и неизтощимостта на теоретическите му откривателства. В такъв план той ни напомня за първопроходците на социалистическата идея, за чучулигите, чиято вътрешна освободеност и благородство на духа са оставили и оставят отпечатък върху цели епохи.

 

Източник : вестник „Дума”, 7 август 2014 г.

 

 

 

 

Кирил Григоров Митов (Левски)

 

 

Материал от брошурата – „Кирил  Григоров  Митов  (Левски)”, издание  на  Окръжен исторически музей – Кюстендил, автор Стоян Цветански, 1966 г.

 

 

 

Необходимо  допълнение !

Кирил Григоров става член на РМС като ученик в  четвърти клас на Кюстендилската гимназия. Член е на БКП ат 1939 г. От 3 ноември 1941 г. е вторият български войник, който става партизанин в Югославия. Назначен е от ръководството на Лесковацкия партизански отряд за отдельонен командир, а след това за политкомисар на чета от около 30 бойци.

След  9 септември 1944 г. кюстендилското гражданство му издига бюст паметник и нарича на негово име улица и промишлено предприятие. По времето на тъмно синьото седесарско управление  тези символи са премахнати.

 

 

 

БСП и властта – Панко Анчев

 

 

 

За компромисите в управлението на държавата и за тяхната цена.  За смисъла на идеите, за колебанията и комплексите. За необходимостта да се чуе гласът на хората.

 

БСП все още не е осъзнала и поради това не е и решила проблема за властта. Тя обикновено влиза с много компромиси в управлението на държавата, без да знае тяхната цена, но после я плаща твърде скъпо.
За всяка партия проблемът за властта е най-важен. Защото властта е нейната първа цел, която тя трябва да преследва във всички случаи и при всякакви условия. Иначе се обезличава и престава да бъде политически изразител на интересите на своята социална група. Но когато я преследва и дори когато я печели, ако не знае какво да прави с нея, как да я приложи, какви отстъпки трябва да направи, на кого и доколко да служи, тя неизбежно ще се провали и ще затвори бъдещето пред себе си. Очевидно не е достатъчно да се стремиш да управляваш. Не е достатъчно и да управляваш - дори и повече от един мандат, което би трябвало да означава, че успешно си изпълнил поставените си задачи и хората са те оценили.
От всички български партии БСП има най-дълъг стаж във властта. Това, вместо да я окуражава и подтиква, й създава комплекси, от които тя още не е в състояние да се освободи. Социалистическата власт е различна от властта в буржоазно-капиталистическото общество, защото е различен начинът, по който се дава и задържа. БСП, най-вече по-възрастният състав на членската й маса, а и не само от членовете и симпатизантите й, сякаш все още не е в състояние да види и разбере тази разлика. Защото партията сама декларира, че се натоварва да бъде такава, каквато в днешната обществено-икономическа система не е възможно да бъде. БСП подхранва надежди у себе си, а и в обществото, че ще разреши социалните проблеми, ще нахрани гладните и ще се грижи за бедните и немощните. Тя поддържа, кога успешно, кога не, но винаги с еднаква енергия и сила, образа си на "друга партия", изразителка и защитничка на интересите на социалните низини, на

гарант за социална справедливост
 
БСП е социална партия и наистина е защитничка на бедните и социално слабите. Но когато дойде на власт, именно тези социални слоеве са най-недоволни от нея; те най-много негодуват от нерешителността и неспособността й да изпълни исканията им и собствените си обещания и ангажименти. Докато е в опозиция, тя дава вид и мнозина от подкрепящите я вярват (а и дясната пропаганда го внушава открито или уж случайно), че едва ли не тя ще изгражда нов тип общество, твърде близко и дори идентично със социалистическото - макар в нито един свой документ и в изявите на нейните лидери не им обещава такъв "земен рай". Не им го обещава, но и не им казва, че такъв скоро няма да има и че сега условията са други и очакванията трябва да бъдат по-скромни. Оттук произтичат сетнешните неразбории и управленски трудности на БСП. Никак не е случайно, че за неуспеха на подкрепяните от партията правителства активно работят доста от тези, които са го очаквали и са гласували за него.
БСП не е изяснила за себе си и пред обществото характера на днешната държава и властта в нея. Това е големият проблем за нейната идеология, пропаганда и политическа практика, защото тук е механизмът, по който се печели и упражнява властта. Формулата от Конституцията, че "властта произлиза от народа и принадлежи на народа" звучи красиво, романтично и благородно дори, но нима някой вярва, че е възможно да се приложи реално. Буржоазната държава е корпоративна по своя дух и характер. И властта й не може да бъде по-различна от нея. Тук не бива да си правим никакви илюзии, а трезво и разбрано да се обясни на хората какво означава това. "Народовластието" е прикритие на могъщата и неотразима воля на капитала и корпорациите - все едно дали са вътрешни или идващи отвън. Няма партия, която да е независима от тях. Властта се дава чрез всеобщи избори, които са под контрола на големите национални и транснационални корпорации, имащи интерес и влияние у нас. Ако управляващата партия се държи враждебно с тях и не удовлетворява претенциите им, неизбежно бива заменяна с друга. Видяхме в последно време каква реакция се образува срещу строителството на газопровода "Южен поток", АЕЦ "Белене" и срещу отношението на правителството към енергийните дружества. Всеки път, когато едрият бизнес изрази някакво несъгласие с действията на правителството, следва вълна от протести на "обикновените граждани".
Интересът на нацията и държавата невинаги е интерес на системата и "големите пари". Системата и парите са безродни и неморални по дух и същност. Те обичат онези места и онези хора, които им позволяват да се умножават и владеят - все едно е как се наричат и какъв език говорят. Парите не само не миришат, но и не обичат, не чувстват, не милеят. Именно поради това и силата им е огромна, опустошителна за всеки, който се опита да им попречи, ако върви против тяхната воля. Тази воля обезсмисля всеобщото избирателно право, профанира демокрацията и доказва нейната фиктивност и несъстоятелност. Тя е диктаторска, безапелационна и жестока. Демокрацията е само едно нейно приятно лице, чиято ведра и блага усмивка хипнотизира наивника с илюзията, че той именно решава и от неговата воля зависи каква ще е властта. Но няма хипноза, която да е вечна. Рано или късно усмивката изчезва и тогава най-остро се усеща болката от безразборните рани, нанесени върху беззащитното народно тяло.

Зависимостта на властта от капитала

съзнателно и обикновено успешно се прикрива, но тя е сурова реалност, която няма как да бъде пренебрегвана. Тази зависимост не е в това, че управляващите са корумпирани и че капиталът непременно си купува услужливи политици, а в самия характер на държавата и властта в буржоазно-капиталистическото общество. Парите са всесилни, но все пак могат да бъдат принудени да се съобразяват с властта и да търпят нейните капризи и желания. Обществото и държавата обичат да функционират в рамките на някакви правила - иначе ще се разпаднат. Държавата е тази, която създава правилата и следи за тяхното спазване. И наказва нарушителите. В противен случай на парите няма да им е добре и ще страдат от безредието. Те подкрепят властта - и тази, която е избрана и управлява, и тази, която сега е опозиция, но утре вероятно ще застане начело. Парите по свой начин и в своя полза използват обществената воля. Тя им е нужна добре организирана и мотивирана, поради което се съгласяват "да ги дисциплинират" и мотивират да се държат обществено отговорно и работят за общата полза и в някаква степен по волята на държавата.
В това "дисциплиниране на капитала" е същността на понятието "ляво", с което толкова се спекулира днес и което служи като аргумент най-вече срещу БСП и нейната политика, когато управлява. Не е лесно, а понякога дори е невъзможно да си "ляв" в днешната ни държава. Логиката и волята на капитала са едни, а желанията и потребностите на хората - други. Задачата на "лявата партия" е да намери равновесието между егото на едните и потребностите и належащите нужди на другите и да притъпява социалните болки и недъзи. Тя е длъжна да бъде откровена и да обясни на членовете и симпатизантите си, на цялото общество кое е възможно и кое не, как и кога ще се намерят механизмите за утвърждаване на по-голяма

социална справедливост

БСП е заявила вече, че е за евроатлантическата ориентация на България и активно участие в ЕС и НАТО като техен пълноправен член, но с уточнението, че това не означава скъсване на отношенията ни с Русия. Ала БСП не е признала, че членството ни в евроструктурите означава рязко ограничаване на националния суверенитет и че вътрешната и външната й политика ще бъде винаги силно зависима и дори подчинена на волята на Брюксел. Впрочем тя от време на време се оправдава с тази зависимост, обикновено когато е принудена от ред причини да не влиза в противоречие с ръководството на двата съюза. Членството ни в Европейския съюз поставя на изпитание националните традиции и представите на обществото за суверенитет, независимост и подчиненост. Защото въпросът тук не е само за единни стандарти, правила и критерии в производството на стоки и услуги, както и за необходимото съзвучие на нашето законодателство с европейското, а за нещо много повече. И това "много повече" има пряко отношение към властта и цялостната политика на държавата и конкретно на БСП, разбира се. За каква власт е БСП ? За послушна към Европа или достойна и равноправна? И доколко примерно политиката в социалната сфера, здравеопазването, образованието и културата, да не говорим по отношение на националната сигурност, може и трябва да бъде подчинена на волята на САЩ и Германия (защото тези две държави доминират НАТО и Европейския съюз)? Доколко ни е позволено да проявяваме националното си достойнство или то ни е забранено?
Проблемът за властта е свързан с

проблема за "съюзника"

и коалиционния партньор. По този проблем се говори най-малко, а когато се говори, се произнасят общи думи, заклинания, любовни признания или тежки клетви. Убеден съм, че БСП никога не бива да се отказва от властта само защото възможният коалиционен партньор би навредил на репутацията й. Когато имаш принципен политически противник, който е достатъчно силен и властен, си длъжен да не се колебаеш и да приемаш отговорността за управлението на държавата. По-добре партията да изгуби от авторитета си и да наруши идейните си принципи, отколкото да позволи на политически безотговорните и неспособните да разрушат държавата и да измъчат още повече обществото. Но причината за политическия компромис трябва да се признае пред избирателите и те да разбират, че стъпката назад или встрани е в полза на държавата. БСП дълго време партнира с ДПС и това й партньорство бе обект на толкова яростни атаки и дори клевети, на които тя не можа да отговори достойно и аргументирано. Максимата на левите политически романтици, че на БСП не й е нужна власт "на всяка цена", е лишена от политически разум и вярно разбиране за властта. Властта не е детска игра. В общи линии тя е не съвсем морално занятие, но, който се е захванал с нея, трябва да знае това и да не се гнуси от щяло и не щяло.

Когато не си решил проблема за властта, непременно ще я упражняваш вяло, хаотично, комплексирано и плахо. Постоянно ще търсиш причини за невъзможността да изпълняваш програмата си и ще се оправдаваш при всеки по-видим и осезаем натиск от улицата или опозицията.
Да, властта не е "игра на стъклени перли", нито служба и кариера; тя не е дори и средство за материално обогатяване и придобиване на авторитет. Властта е еманацията на политиката, връхната й точка. Тя е сила, енергия и стихия за подчинение, за организация на обществото и поддържане на ред и хармония в него. Затова и нейните решения са задължителни за всички и неподчинението срещу нея подлежи на строго наказание. Когато една партия идва на власт, тя трябва да обещава не само увеличение на пенсиите и работните заплати, по-добро здравеопазване и образование, но и че ще е достатъчно силна, за да не допуска безредие, своеволия и разединения. Слабата власт е еднакво противна на всички в обществото. Защото държавата - това е властта. И когато твърдиш, че възстановяваш държавата, че връщаш държавата на гражданите, това трябва да означава, че й вдъхваш допълнителна сила и мощ и че насочваш нейната машина срещу престъпниците, злосторниците, мошениците, спекулантите, бандитите, срещу тези, които живеят на неин гръб и на гърба на обществото, не са признателни и не уважават правилата и законите.
Ако властта е слаба, каквито и придобивки да предоставя на народа, колкото и да се грижи за подобряване на материалното и духовното му състояние, обществото няма да я търпи и ще се разбунтува. Тук не бива да имаме никакви илюзии. Демокрацията не означава слаба власт и своеволия. Не, не само диктатурата е силна власт.

"Здравата ръка"

не е стоварващ се върху невинни и беззащитни глави юмрук заради инакомислието им, а работещ механизъм на държавното кормило, инструмент за гарантиране равенството пред закона и неговото върховенство. "Здравата ръка" говори ясно и отчетливо, достатъчно твърдо и разбираемо за всички. Тя не изнася "академични" лекции по телевизията, не мяучи, не се опива от знанията си, не срича. Нейната реч е отривиста, погледът - бистър, и от него се излъчва увереност, твърдост, решителност и способност. Тя може да повтаря едно и също, но всеки път достатъчно убедително, за да е ясно, че отклонение от избрания път и взетото решение не ще се допусне. И в същото време силната власт проявява човечност, добродушие, сърдечност, човещина; тя не се големее, не се срамува от хората; умее да си служи с техните думи, готова е "да яде и пие с "обикновените човеци".
БСП така и не излъчва подобна сила и увереност през времето, когато управлява със свое или с коалиционно правителство. Нищо чудно, че още от първия ден от встъпването в управлението тя е подложена на критики и протести. Хората виждат, че пред тях стоят хора колебливи, неуверени в себе си и правотата на целите си, готови да обясняват с часове какво искат да направят и защо трябва да го направят, но неспособни да убеждават. Дори и да не са такива, пак не внушават твърдост и увереност. А когато не се вижда, че си способен уверено да водиш държавата, лесно ще те преборят.
Има и още едно обстоятелство, което създава трудно преодолими пречки пред властта на БСП. БСП все още е неубедителна и дори безпомощна срещу либералната пропаганда на иначе слабите и немощни десни партии. Тази пропаганда сполучливо внушава, че партията ще повтори тоталитарния модел на социализма, че нейните управленски решения за социални придобивки и подпомагане на социално слабите са популистки и нямат реална икономическа основа, и ще влошат и без това лошото финансово състояние на държавата. Този рефрен така се забива в главите с честото си повтаряне, че сякаш самата БСП го възприема като истина.
Борбата с противната идеология също е проблем на властта - няма защо да се лъжем. Ако не се намери противоядие на лъжите и инсинуациите, на гнилите и празни думи, сеещи съмнения и колебания в обществото, властта винаги ще е върху пясъчни основи и ще се разклаща и при най-слабия трус. Тук опираме както до необходимостта от ярко и точно формулирана партийна идеология, така и до хората, които да я създават и пропагандират. Либералните партии са прибрали под крилата си неколцина университетски преподаватели и естрадни изпълнители (общо взето от средна ръка, посредствени мислители, но с професорски титли), покровителстват журналисти и медии. Техните интелектуалци са обсебили университетски катедри, редакции, творчески съюзи, културни институти; те си създават кумири и ги налагат като високи върхове на българската култура. А БСП двадесет и пет години се мъчи да ги приобщи към себе си, да ги направи съюзници, а пренебрегва своята интелигенция, на която кой знае защо не се доверява и не я възприема като способна да я брани и популяризира.
В България днес се води

жестока идеологическа война

Приказките, че сега идеологиите са мъртви и че днешното общество е деидеологизирано, поради което и партиите не бива да се ограничават идеологически, са празни и изключително опасни. Те целят обезоръжаване не на десните партии, а на левите и най-вече на БСП.
Не е достатъчно да повтаряш, че си лява партия и че провеждаш лява политика. Съдържанието на това понятие е политическата идеология. Хората, наричащи себе си "леви" и "социалисти", трябва да знаят какво означава това, какъв е смисълът на идеята, която ги събира, какви цели си поставят, към какво се стремят и с какви средства ще го постигнат; как и с цената на какво ще управляват, когато заслужат общественото доверие, за кого ще работят и какви думи ще произнасят. Идеологията формира и дискурса на партията, а оттам и на обществото. За съжаление БСП не е в състояние да налага такъв дискурс и затова наивно и охотно влиза в какви ли не словесни капани, поддава се на идеологически провокации, възприема да дискутира (и то все в пасивна, защитна позиция) периферни теми. Такава изкуствено наложена периферна тема, която само привидно е натоварена с някакъв важен нравствен смисъл, е темата за т.нар. задкулисие. Цялата последна година все за задкулисието се говореше, за да се убедят гражданите на държавата ни, че властта крие от тях своите намерения, че им крои тайни планове, за да ги ограбва и измъчва. Опозицията вика "има задкулисие"; властта отвръща - "няма задкулисие". И така от сутрин до вечер. Или темата "Кой предложи Пеевски?" Но атаката в крайна сметка успя и в обществото се загнезди подозрението, че "има нещо гнило в Дания", че БСП си служи с непорядъчни средства...
ГЕРБ няма нужда от идеология. Защото каква би могла да е идеологията на уличника, лумпена и простака? Но на БСП й трябва. Тя е длъжна да намира словесното противоядие на простащината и грубостта, на инсинуациите и агресивното и празно говорене, за да убеждава в своята правота и сила. Нейната идеология трябва да подпомага изработването на

общобългарска национална идеология

върху която да се изгражда нацията и държавата. Нацията губи ориентир, лута се, мъчи се да се ориентира в сложната обстановка, но ще изчезне, ако пред себе си няма висока цел и не знае средствата за нейното постигане. Кой друг, освен БСП, е в състояние да изработи такава идеология, изхождайки от богатите национални традиции и постиженията на днешните учени и творци. Време е да се спре упадъкът и да се постави началото на духовното въздигане на българския народ.
Колкото и сложна да е днешната епоха, колкото и трудно да е оцеляването на малкия народ и малката и бедна държава, достойнството и националната чест стоят над всичко, и власт, която иска да се задържи и функционира в хармония с обществото, е длъжна да се вслуша в говоренето на хората и да се опита да ревизира някои доскорошни безспорни положения в "европейската политика" на България. Видимо нараства недоволството от присъствието ни в ЕС и НАТО; все по-осезателно се проявява обществено съмнение в правилността на избрания "път към Европа" и особено за ползите от членството в тези два съюза. Събитията в Украйна възкресиха русофилията. Русофилите наказаха БСП на евроизборите, недоволни от позицията на правителството и от партията за отношението им към новата власт в Украйна и намерението да одобрим санкциите срещу Русия. Никоя българска власт не се е задържала дълго в противоборство с Русия. Историята много убедително ни говори какви са последиците от такава политика. Ако БСП държи на властта, за да изведе страната ни от кризата и да си осигури задълго общественото доверие, трябва да ревизира досегашния проевропейски патос и да не се заблуждава, че членството ни в ЕС е стратегически въпрос и въпрос на "цивилизационен избор".
Да, властта не е игра на стъклени перли, но не е и бизнес. Тя е нещо твърде голямо и сложно, за да бъде отношението към нея само емоционално, само морално или само прагматично. Тя е политически инструмент, а не мениджмънт на банка или търговско дружество. Опасно е такъв инструмент да попада в ръцете на неподготвен или на авантюрист с комплекси. Още по-опасно е да бъде поверяван на такива, които не знаят какво да правят с властта, какви отговорности тя възлага и как наказва, когато не успяваш да я приложиш успешно и в полза на държавата и хората.
Ето защо БСП е длъжна да спечели престоящите избори, да състави стабилно, умно и силно правителство и да управлява дълго, уверено и без колебания и комплекси. А дотогава дано успее да разреши проблема за властта.

 

 

 1 август 2014 г.

Б.Б. is back – Веселина Седларска

 

 

Е как стана така, че ГЕРБ са първи на тези избори, ти познаваш ли някой, който е гласувал за тях? Вторият път, когато ми зададоха този въпрос, вече се замислих. Когато и трети човек ме попита същото, вече знаех отговора: познавам 680 838 човека, които гласуваха за Бойко Борисов. ГЕРБ получи точно толкова вота на изборите за европейски парламент.

Подобен въпрос са си задавали и италианците през 2001 година, когато Силвио Берлускони, бе избран за втори път, и особено през 2008-ма, когато го избраха за трети път. В италианския и в българския случай става дума за едно и също нещо – за манталитет. Не за предизборни платформи, не за десни или леви ценности, не само за канали на влияние, не просто за липса на алтернатива, а най-вече за манталитет.

Манталитетът на избирателите е трайно, консервативно, мързеливо качество. Затова може да осигури траен живот на мързеливо присъстващи в политиката хора. На тях не им се налага да полагат големи усилия, просто трябва да присъстват в този си вид, който идеално се зацепва с манталитета на голяма бройка избиратели. В опита си да опише това море от гласуващи, в което за Берлускони няма никаква опасност да се удави, италианският журналист Бепе Севернини формулира 10 фактора за успеха в Италия на политик  като Берлускони.  Да видим кои са те и дали могат да свършат работа за обяснение на успеха в България на политик като Бойко Борисов.

·       Човешкият фактор. Какво си мислят повечето италианци – приличаме си,  той е един от нас.

Какво си мислят повечето българи за Борисов? Човек като нас. Израснал с филии мас и гуменки. Играе футбол. Говори като нас. Нарича ни матриял, ама ние сме си такива, какво да му се сърдим. Обича „Бяла роза“ на Славка Калчева. Не си пада по меки китки. Обича да строи и да ремонтира. Знае как да държи кучета и хора на къса каишка. Знае английски колкото нас. Не си губи времето с книги. Умее да зачуква опонентите. Постоянен е по българските стандарти. Брадвата му не сече на едно място досущ като нашите.

·       Божественият фактор – Берлускони е разбрал, че много италианци афишират одобрение към църквата, за да се чувстват по-малко виновни за това, че не ходят на църква, или пък че от десет Божи заповеди редовно нарушават седем.

Взаимоотношенията на Бойко Борисов с Бог са като нашите – носи червен конец на ръката против уроки, кръсти се и подбелва очи нагоре, като споменава Господа. Малко езичество, малко православие, малко суеверие. Бог е неговият „началник“. Нито вярващите могат да го упрекнат за тази интимност, нито атеистите могат да го възприемат критично като религиозен човек.

·       Факторът Робинзон – всеки италианец се чувства сам срещу целия свят. Е, ако не точно срещу света, то срещу съседите. Оцеляването – лично, семейно, социално, финансово – е повод за гордост и доказателство за качества.

Ние ли не знаем какво е да си сам? Тренирали сме го пет века, когато около теб всичко е враждебно и няма къде да се оплачеш. Всяка българска коза за свой крак. В Банкя Борисов е сам като куче. Самонаправил се човек. Не е като Станишев, който върви след името на баща си. Не само че си няма такъв баща Борисов, ами има и дядо, който му тежи на биографията като реакционен камък в социалистическите времена. Дали дядото е бил прадядо и как и по каква причина си е изпатил, не е важно, когато приказката се разказва така, че всички да разберат – каквото е направил Бойко не е било защото е наше момче, а защото е бил мъжко момче. Той е сам на острова на самотна държава. Робинзон с Петкан, разбирай – Цветан.

·       Факторът Труман – също като в шедьовъра на Питър Уиър „Шоуто на Труман“ някой ни помага да мислим и това е телевизията.

Българите обичат телевизията, телевизиите обичат Бойко Борисов. Той става рано, не се успива като Сергей Станишев. Мести каналите и звъни да се кара, ако нещо не му харесва. Слага журналисти на мястото им. Народът обича някой да им го рекне на журналята. Колкото повече им реква, толкова повече го търсят. Журналистите го зоват с първо име, журналистките го гледат влажно. Телевизиите се надпреварват да прелъстяват Борисов, той пълни екрана и увеличава публиката. Аудиторията на телевизията не е като на вестниците. На хартия е важно какво казваш, на екран как го казваш. Всички знаят какво ще каже Бойко, ама не могат да предвидят изцепката, с която ще го каже. Той е сериал. Винаги е ясно какво ще се случи, загадка за ума няма. Обаче има дъвка за очите.

·       Факторът Хувър – прахосмукачката „Хувър“ е така наложена от напористи, опитни, умели и неуморни пласьори, че се превръща в глагол. На английски to hoover означава „да мина с прахосмукачка“.

Бойко Борисов е напорист, опитен, умел психолог и неуморен пласьор на продукта Бойко Борисов. Той няма нужда от пиар, сам си е връзки с обществеността. Знае коя походка вдъхва доверие по тези географски ширини. Владее погледите, думите, жестовете, които улучват голямата маса избиратели. Влиза в роля светкавично. Успява да изглежда автентичен. Това, което на север е комично, тук е харизматично.

·       Факторът Зелиг – желанието да се хареса е научило Берлускони на техники, достойни за Зелиг, героя хамелеон от филма на Уди Алън.

Не ни го хвалете Берлускони. Той може да е женкар с жените, млад с младите, мъдър с възрастните и предприемач сред предприемачите, но никога не е стигал до такова плътно олицетворяване със събеседника, че да каже „Аз съм прост и вие сте прости, затова се разбираме.“  Нашият човек го може като огледало – който и да застане пред Борисов, може да се огледа в него. Това е печалбата от неудобството да си никакъв – може да бъдеш всякакъв.

·       Факторът харем – много италианци предпочитат самоснизхождението пред самодисциплината и не отричат, че Берлускони в крайна сметка върши това, за което те си мечтаят.

Снимката ти да е по стените на всички фризьорски салони, да те харесват много жени, всички хора да са сигурни, че имаш вълнуващ личен живот, но никой да не може да произнесе нито едно женско име – кой българин не мечтае за това? Каква е истината, няма значение. Важното е, че Борисов олицетворява еротичните мечти на много български жени и мъже. Много жени мечтаят да имат някой като него, още повече мъже мечтаят да са като него.

·       Факторът Медичи – отношението на мнозина днешни италианци към Берлускони напомня на отношението им  към Господ: знаем, че мисли за собствената си прослава, за своето семейство и интереси, но се надяваме да помисли малко и за нас.

Борисов е човекът, който можеше с една дума да прати самолет, да разреши, да помогне, да се намеси, да позволи. Важното е само да се добереш до него. Да бъдеш негов избирател скъсява пътя. Когато държавата я няма никаква, на много хора им се струва, че е по-добре да се намери един, който задвижва нещата, отколкото да се прави цяла държава.

·       Факторът Няма алтернатива – преди да изберат това, което изглежда правилно, италианците посягат към онова, което изглежда полезно.

ГЕРБ уби политиката в името на прагматичността. Лявото и дясното загубиха значението си. За Бойко Борисов лявото и дясното са платна на магистрала.  Народът заговори с неговите термини, липсата на социална политика се изразяваше  с „асфалт не се яде“. Борисов се държи точно като пожарникар – гаси пожари. Може да не е правилно, но изглежда полезно. Правилното се измерва с някакво далечно бъдеще време, тук се живее ден за ден.

·       Факторът Палио – при конното състезание „Палио ди Сиена“ голямата радост не е толкова победата на твоя, а поражението на противниковия отбор.

Какво беше най-важното след тези избори? Какво се броеше – гласовете и процентите за ГЕРБ? Не, броеше се за кой път Бойко е бил Сергей. Избирателите на ГЕРБ не страдаха от това, че на пресконференциите в изборната нощ не видяха Борисов. Те бяха щедро компенсирани от вида на бития Станишев. Победата на ГЕРБ беше загубата на БСП.

 

Колко хора, които гласуват под въздействието на тези 10 фактора има?  Засега 680 838. Впрочем Бепе Севернини цитира следната мисъл: „Не ме е страх от Берлускони сам по себе си. Страх ме е от Берлускони в мен.“ Лично на вас колко от десетте фактори ви се сториха невинни, приемливи?

 

 

Източник: „Редута“

 

 

 

 

За манталитета и още нещо – Иво Атанасов

 

 

 

Много важен нюанс от последното конгресно заседание на БСП убягна от вниманието на наблюдателите. Някои сайтове все пак цитираха най-откровеното изречение от изказването на кандидат-председателя Георги Гергов: „Българинът разбира от захарчето и тоягата, иначе си е е.ал мамата!” Но дори и те го оставиха без коментар.
Въпросът не е само в това, може ли капиталист да бъде начело на лява партия. Нито пък дали с подобни публични лица БСП може да отстоява лявата си идентичност. Разбира се, че може. Ако партията иска да губи – може! БСП и без това е упреквана, че е формация на червените милионери. Поставяйки някого от тях на председателския пост, тя може до плюс безкрайност да уверява избирателя в лявата си същност, но все по-малко ще стават онези, които ще приемат думите й за чиста монета. Така че – може, но не бива!
Въпросът не е само и в цинизма на изразните средства. С тях, уви, дотолкова сме свикнали, че вече може и да станат книжовна норма. Не е и в наглостта на житейския възглед, който свежда неимоверно пъстрия спектър на човешките взаимоотношения до редуването на захарчето и тоягата.
Въпросът е, че това е манталитет, и то който печели все по-широк терен. Манталитет на все повече от нас, родеещ се с Бойко-Борисовото откровение: „Вие сте прости и аз съм прост, затова се разбираме!” На което хората се радват, защото навярно дълбоко в себе ББ им се вижда прав. И не само се радват, но и гласуват за него. На конгреса на БСП между половината и две трети от делегатите ръкопляскаха, докато Гергов говореше на трибуната. Навярно и те са съгласни с тезата за захарчето и тоягата. Което означава, че манталитетът „Борисов” не само е проникнал и тук, но и че сякаш по-правилно е да го наричаме „Борисов-Гергов”. Накратко: „БГ”.
Но ако ГЕРБ е нова партия без особени върхове в сферата на духа, с БСП са свързвали и свързват имената си плеяда блестящи интелектуалци. Ето защо тя трябва да си даде сметка, че няма кой друг да спре настъплението на този тип политическа и житейска философия. За да не се превърне манталитетът „БГ” във визитка на държавата БГ.

 

 

Предлагам ви ПРОМЯНА, ПОСЛЕДОВАТЕЛНОСТ, ПОЧТЕНОСТ – Янаки Стоилов

 

 

 

Из изказването пред Конгреса на БСП  на 27 юли 2014 г.

В настоящата надпревара главното не е да търсим своето място под партийното слънце, а да бъдем вятърът, който ще разсее облаците над БСП и ще предпази българския народ от политическите бури.
Новият председател не трябва да действа според максимата: лидерът - това съм аз, а според разбирането: партията - това си ти, всеки от нас.
С интерес установих, че редица от кандидатите поставиха важни проблеми, за решаването на които пледирам от години. Става дума за идейната идентичност, за корпоративната власт и зависимостите, за ролята на социалистите в партията, за изпълнението на поеманите ангажименти и др. Следователно, първият резултат е налице - поне на думи вече сме стигнали до близки позиции.
Защо участвам в този избор?
На първо място, защото получих голяма, може би най-голямата и искрена подкрепа от организации в цялата страна. Участвам, защото имам подкрепа от селото и малкия град - до столицата. От хора на масовия труд - до такива, изявени в образованието, науката и културата.
Намираме се в критичен за бъдещето на БСП период. Това се дължи на две основни причини.
Първата. Четвърт век след 1990 г. ние отново трябва да направим историческа промяна. Да извършим радикални леви реформи. Те трябва да укрепят държавността и да изведат България на пътя на устойчивото догонващо развитие и напредъка. Ние трябва да се справим с големите неравенства, с потискащата бедност, с трайната безработица, с изтощеното здравеопазване и демографския срив, с високата престъпност и корупция. Трябва да дадем тласък на икономиката чрез реиндустриализация, която за съжаление не стартира, чрез стимулиране на реалната икономика за сметка на спекулациите на финансовия капитал. Да изведем приоритети на икономическото развитие.
Отговорът на днешните проблеми е в замяната на "плоската" с прогресивна политика - за данъчното облагане, за разпределянето на земеделските субсидии и за мерките на социална закрила. Необходима ни е активна политика за заетост, квалификация и ефективно потребление. Необходима е нова социална, а не корпоративна държава. Ние сме членове на ЕС и НАТО и това ни дава възможности да се противопоставим на опитите за разделение между ЕС и Русия.
Втората причина е, че през последните години в БСП се натрупаха проблеми. Те са предизвикани от икономически и външни фактори, от отричане на социалистическите идеи и ценности. България не бива да е територия, подвластна на чужди икономически интереси и на местни олигархични кръгове. Крайно време е да поведем истинска социалистическа политика, скъсала с комплексите на миналото и с клишетата на социаллиберализма.
Аз ви предлагам: ПРОМЯНА, ПОСЛЕДОВАТЕЛНОСТ, ПОЧТЕНОСТ:
- Промяна - като стъпим върху постигнатото и  продължим напред;
- Последователност - като съответствие между обявената и реалната политика;
- Почтеност - морал и откритост в политиката - това е най-големият ни резерв в предстоящите битки.
Предлагам това като човек, който не се е облагодетелствал от властта и не е злоупотребил с вашето доверие.
Нека да е ясно: БСП не е нито в идейна, нито в политическа криза. В криза е цялата българска политика. Като част от нея кризата в БСП се проявява в отклонения от програмни и политически цели, в нарушаване на морала, в организационни и кадрови слабости.
БСП се нуждае от авторитетен център, от влиятелни структури по места и от активен диалог между тях. Аз съм за участие на членовете и партийните организации в решаване на най-важните за партията и обществото въпроси. За активно взаимодействие със синдикати, обществени организации, които представляват различни социални и професионални групи. Нашето по-добро представяне в обществото изисква да намерим наш медиен "прозорец" за анализи и дебати.
Не бива обаче още сега да превърнем в наши партньори най-острите си критици и съперници, които ни напуснаха "отдясно", точно преди европейските избори, а сега ни критикуват от нашите леви позиции. БСП трябва да търси съюзници, но преди всичко трябва да върнем при себе си разочарованите от нас, да се обърнем към разтревожените за съдбата на страната, към младите хора, които търсят своето бъдеще в България.
Днес някои ни предричат тежка изборна загуба, а други искат да ни сведат до трета политическа сила. Не подценявам риска партията да падне под критичния минимум. Не съм от раздавачите на леки обещания, но при определени условия можем да опровергаем нашите зложелатели. Но само ако поставим националните и партийните интереси пред личните, прекъснем  икономическите  обвързаности и се разделим с партийния конформизъм.
Очакванията и претенциите на всеки един от нас могат да бъдат постигнати само от силна БСП, която отстоява своите позиции. Нека никой не се изкушава от мисълта да превърне БСП в партия от типа на ГЕРБ или ДПС. Единството в БСП се крепи не на лидерство и изгода, а на убеждения и съпричастност. Не е достатъчно да се обединяваме около председателя, а това трябва да става на основата на нашата лява политика. Искам също да призова - оставете търговията с партийно влияние. Отхвърлете напазаруваната демокрация.
Като заместник-председател на Националния съвет  имам своя дял от отговорността за сегашното състояние на БСП. Но аз неотклонно съм отстоявал обявения от нас политически курс, за изработването на който имам основна роля.
Като зам.-председател на Парламентарната група на Коалиция за България съм изразявал редица от нейните позиции, прокарал  съм "червени линии", които отличаваха нашата политика. Правих го, докато чувствах подкрепа от моите колеги да защитаваме достойнството на БСП и нейната роля на мандатоносител пред ДПС.
Когото и да изберем за председател, той вероятно ще бъде атакуван от противници, съперници и медии. Затова всеки от претендентите за този пост трябва да е с такава репутация, че върху него да не се лепят съмнения или обвинения за зависимости, които да тежат на цялата партия. Все повече се убеждавам, особено през последната година, че правилните идеи могат да се осъществят само от подходящите хора.
Ако не успея в този избор, уверявам новия председател, че е свободен да формира следващото изпълнително ръководство, без да имам претенции към него. Пред вас заявявам, че в предстоящата кампания за парламентарните избори по никакъв начин няма да поставя на изпитание единството на БСП. Водил съм много политически битки в защита на позициите и престижа на БСП. Но не мога с моето лице да скривам чужди политически прегрешения и лични облаги. На нашата стена е останало място само за един надпис: "Но в бурята ще бъдем пак със тебе, народе мой, защото те обичахме". Начело с мен БСП няма да падне на колене, защото зад нас е България!

 

Източник: вестник “Дума”, 29 юли 2014 г.