Както в Дупнишкия, така и в обединения Рило-Пирински отряд Жельо искаше да има ударен юмрук за бързи действия срещу противника. Такъв ударен юмрук можеха да бъдат само младежите. Те са най-бързо подвижни, издръжливи и безстрашни.
Младежката чета се създаде като самостоятелна партизанска единица в отряда. В нейния състав влязоха младежи от 15 до 20-годишна възраст. В нея бе зачислен и съветският боец Вася (Василий Рязанцев), успял да избяга от немското поделение в с. Рила. Вася бе също само на 19 години. Когато щабът обмисляше и планираше акцията в Рилското корито, където се бяха събрали три български поделения за борба срещу партизаните и едно немско — разузнавателно, по предложение на Жельо, срещу немците в масивната постройка на кочериновската почивна станция бе решено да се изпрати младежката чета. Това бе голямо доверие, което се възлагаше на нас — младежите.
Всички партизани трескаво се готвеха за предстоящата акция. Командирите на партизанските групи в продължение на 10 дни извършваха непрекъснато наблюдение на самите обекти. Само те знаеха, че предстои голяма акция, но ние, партизани те, чувствахме това по напрежението, което съществуваше в отряда.
Немците бяха взели всички мерки, за да си осигурят добра охрана и отбрана. На 200 м. от постройката гората бе напълно изсечена. От четирите страни на сградата бяха направени бункери, а между тях плетеница от траншеи и окопи. Освен часовоя, за охрана ползваха и две грамадни кучета — вълча порода. В близост до сградата не позволяваха никой да минава. С Александър Ивчев (Аспарух), прикрити зад една скала на отсрещния скат, наблюдавахме целодневно животът им. Знаехме отбранителните им съоръжения, ученията, които провеждаха за бързо заемане на тези съоръжения, кога се сменяха часовете. В поделението кипеше напрегнат живот. Непрекъснато пристигаха или напускаха леки коли и закрити камиони. Явно бе, че това немско поделение извършва активна дейност. Но бе трудно само чрез наблюдение да извършим добро разузнаване. И ние прибягнахме до хитрост, като използвахме нашия ятак Драгомир Попиванов от с. Рила, който работеше като електротехник в Рилската електростанция. Той затрудни немците с редовното снабдяване с електрическа енергия, а това бе много необходимо за работата на радиостанцията им. Нямаше по-подготвен електротехник от Драгомир в района и както ние очаквахме, те прибягнаха до неговата помощ. Добре охраняван, Драгомир бил доведен в сградата, където проверил не само електрическата мрежа, но успял и да научи разпределението и състава на немската част. Вечерта, на срещата с командира на отряда и с командира на младежката чета, той разказа подробно за своето разузнаване. Това бе неоценима помощ за нас.
Дойде и определеният ден за акцията — 24 август 1944 година. Точно в 18 часа трябваше да почнат нападенията на всички обекти едновременно. Нито една група не биваше да закъснее или да избърза. Рано сутринта всички партизани слушахме краткото слово на командира на отряда и последните напътствия за нашите действия.
Всяка група тръгна по своя маршрут. Трудно е да се опише и да се изрази ентусиазмът и чувствата, които вълнуваха всички партизани и особено младежите.
Младежката чета бе разделена на две щурмови групи от по четири души. Подробно бяха обяснени задачите както на щурмовите групи, така и на всеки боец. В състава на първата щурмова група влизах аз, политкомисарят на младежката чета Славчо Георгиев (Станой), Христо Радойнов (Чавдар) и Йордан Чочов (Деян). Във втората — Илия Величков (Вълчо), Борис Рангелов, Елена Чочова (Марта) и Владимир Стоянов (Тимишвар). По пътя попаднахме на група горски работници. Указанието на щаба беше всеки, който ни забележи да бъде взет с нас, за да няма възможност да ни предаде. Ние решихме да използваме тези 7—8 души, техните инструменти, дрехи и магарета за маскирано придвижване до немската част. На нашата покана работниците се отзоваха веднага.
Спряхме на склона срещу станцията, откъдето водехме наблюдение предишните десет дни и направихме последно уточняване на задачите. Всички разбирахме добре, че боят срещу един така опитен и добре въоръжен противник, който разполага със система от отбранителни съоръжения, няма да бъде лек, че някои могат да загинат. Но нито за миг не се смутихме, не се поколебахме. Струваше ни се, че часовете минаваха мъчително бавно. Когато наближи време да тръгваме, най-напред се обърнах към Рилка Шиекова (Варя). Тя скоро се бе върнала в отряда, след дълго и мъчително лечение на дълбока рана в бедрото. Варя бе дисциплиниран боец и прие заповедта без да роптае, но ясният и прям израз на лицето й говореше, че и е болно, понеже няма да участва в боя.
— С теб ще остане и Вася! — обърнах се към червеноармееца. (Ние всички се чувствахме длъжни да запазим жив съветския боец).
Момъкът не разбираше точно какво става. Все още малко познаваше нашия език, пък и от възбудата и напрежението не изчакваше отговорите на припряните си въпроси. Но за него заповедта на командира бе закон. Верен на своето другарско чувство, той нареди багажа, направи специално място, на което настани Варя и застана мирно, като часови на пост. Колко много уважавахме тези прекрасни черти в характера на нашия съветски другар.
Слънцето уморено клонеше на залез зад високия планински връх. Оставаха още няколко минути до започването на акцията. Облечени с дрехите на горските работници, яхнали магаретата, ние се движехме по шосето спокойно и давахме вид на мирни хора. Пристигайки до самия кръстопът, от който се отклонява черен балкански път към връх Калин, ние се отбихме по него, а на шосето оставихме дърварите, като им наредихме да не мърдат оттам.
— Хей, момчета, вие луди ли сте? Тръгнали сте право в устата на звяра! — извика един от работниците.
Нямахме време за разговори. Дадохме им знак да мълчат и продължихме спокойно да се клатушкаме върху магаретата нагоре. На около крачка от входа на двора, по обща команда, скочихме и полетяхме изведнъж напред.
Първи ни посрещнаха кучетата. Хвърлиха се в бесен лай срещу нас, ала никой не им обърна внимание. Обаче това бе тревожен сигнал за немците. Нахълтахме в двора. Деян и Чавдар се затичаха към задната му част, където бе входът за втория етаж, а ние със Станой се насочихме към вратата на долния етаж. По сведенията на Драго там имаше работилници, в които немците оставаха до късно. Ритнах врат, и насочих пистолета, но нямаше никой. В това време отгоре вече трещяха първите гърмежи. Мигновено хвърлихме гранати към прозорците втория етаж и затичахме към задния вход. Там вече действаше Деян. Пристигнал точно в момента, когато немците се опитвали да изскочат навън, Деян разстрелял първите двама и разкрачил широко нозе, стоеше невъзмутимо на прага, насочил оръжието си към вътрешността на постройката.
— Какво става, Деяне? – побързах да се ориентирам в обстановката.
— Всичко е наред, др. командир ! Двама обърнах, а другите се върнаха обратно.
Деян не позволи на немците да заемат отбранителните съоръжения. Това предреши и нашата победа. В това време от другата страна пристигна и втората щурмова група, а малко след тях Роза Коритарова (Магда), Иван Тричков (Яне), Георги Настев (Доктора). Те заеха четирите ъгъла на постройката, за да не допуснат нито един немец да излезе излезе и започнахме организиран бой – бой за всяка стая. Първата се оказа склад. Отминахме я. Немците с картечна стрелба започнаха да пробиват амбразури в стените. Ние мигновено реагирахме. Прилепвахме се плътно до стените и още със секването на смъртоносния огън хвърляхме гранати през собствените им амбразури. Други пък ритваха вратите, хвърляха гранатите направо в стаята и бързаха да нахълтат вътре, за да доунищожат случайно останалите живи фрицове. Чуваха се паническите им писъци, безсмисленото им лутане и блъскане от стая на стая. През всички прозорци навън хвърчаха гранати. Но ние кога приклекнали към стените, кога залегнали, кога прикрити в окопите, избягвахме ударите им. Някои от немците успяха да се доберат до тавана и оттам откриха огън с картечница към четата, която вече бе направила обръч около сградата. Но нашият картечар Петко Джумалийски (Серги) с точната си стрелба бързо ги принуди да се върнат отново долу.
Решаващи минути. Изведнъж се оказа, че нашите боеприпаси се свършиха. Пратихме няколко бойци до партизаните от обръча. Те обраха гранатите от цялата чета. Но за боя това беше все още много малко.
— Дайте патрони! Нямаме гранати! — дочуха се тревожни викове.
— Какви ти патрони — вече и с ръкопашен бой ще ги смажем !
Но не стана нужда да повтаряме безсмъртния подвиг на дедите. Георги Настев и Иван Тричков започнаха да подават от завзетия немски склад необходимите боеприпаси. Така с немско оръжие продължихме боя.
Тук ми се иска да разкажа за нашия Вася. Дисциплинираният боец изпълни заповедта и остана да пази багажа. Но щом разбрал какво става долу, Вася бегом, с грамадни крачки, едва ли не свличайки се по стръмния планински скат побягнал надолу, прегазил реката и през обръча на четата връхлетял в боя. Усетих само как една силна ръка ме раздруса, срещнах един решителен поглед, който допълваше недоволния израз на руския боец.
— А меня? Почему вы не пустили меня?
Ех, Вася, скъпи братко! Можехме ли да ти се сърдим, можехме ли да не те разберем! Дадох му втория си пистолет и той с все сила се устреми и потъна в боя.
Немците почувстваха края си. Изведнъж се чу силна експлозия и в същия миг постройката пламна. Те сами подпалиха своето леговище. Очевидно беше, че са пазили важна секретна архива. Огънят се пренесе на двора, пламна бензиновият склад, започна да гори и автопаркът. Бензиновите варели хвърчаха във въздуха, разпръсквайки около себе си хиляди горещи пламъци, падаха на земята, за да предизвикат нова, по-силна експлозия. Феерична гледка, увенчала победния край на нашата битка. Цяла Рила засия в пурпурни отблясъци.
Боят затихна така отведнъж, както и започна. Стрелките отмерваха точно 45 минути. За 45 минути унищожихме една здраво укрепена бойна единица с 26 германски войници, взехме шест-седем картечници, 15 автомата, около 20 пушки и много боеприпаси.
Ние ликувахме. Прегръщахме се, целувахме се, наловихме се на хоро. Заедно с нас се радваха и дърварите, които ни помогнаха. От близките обекти по дърводобива на групи пристигнаха горските работници.
Не трябваше много да им се обяснява какво е положението — те посрещнаха поражението на немците с не по-малка радост от нас. Суровите балканджии захвърлиха инструментите, заловиха се на нашето хоро, празнуваха заедно с нас.
Така и младежката чета изпълни поставената задача, без да даде нито една жерава.
Лазар Лазов (Велко) - бивш командир на младежката чета при Рило-Пиринския отряд
Източник: вестник „Звезда“, 24 август 1974 г.
