На 1 февруари 2025 г. антикомунистите отбелязаха 80 години от произнасянето и изпълнението на присъдите на първите два състава на Народния съд по Наредбата-закон за съдене виновниците за въвличане България в световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея. На следващия ден (2 февруари) редица сайтове продължиха да втълпяват на масовите потребители на информация щампата: „Жертви на комунизма“. В началото на февруари имаше и няколко специализирани телевизионни предавания по Евроком (Горан Благоев), Скат и др. телевизии. Историческата истина и факти за антикомунистите и по същество неофашисти няма значение. Вярно е само, че преди 80 години на 1 февруари 1945 г. са произнесени и изпълнени първите смъртни присъди, постановени от Народния съд. Тази дата в България погрешка се чества от десните евроатлантици, русофоби и антикомунисти като ден за памет на „Жертвите на комунизма“. В това словосъчетание има тенденциозна игра с думите, с което се деформира историческата истина.
Става дума не за жертви, а за осъдени от съда под наблюдението на Съюзната контролна комисия (СКК – представители на САЩ, Великобритания и СССР) в изпълнение на съглашението за примирие с България. Става дума за престъпници, наказани от съд, независимо дали на някого му харесва или не му харесва този съд и неговите решения. Присъдите са възмездие за виновно извършено опасно обществено деяние предизвикало смърт, нараняване и инвалидност на други хора, довело до унищожаване на живот по политически причини, материални разрушения и щети. Престъпленията са доказани чрез документи и свидетелски показания.
В цялото това самоцелно почитане на паметта на „жертвите на комунизма“ правят впечатление няколко основни манипулативни линии: разглеждане на Народния съд извън контекста на общоевропейското дефашизиране и наказване на престъпленията и престъпниците; тотално премълчаване на предисторията и най-вече причината за появата на Народния съд; априорно възприемане на невиновността на осъдените фашистки престъпници; политическо деформиране на историческата истина и историческата памет.
Невярната теза за „жертвите на комунизма“ се тиражира официално от министър-председателя Желязков, от екрана на БНТ, от ръководителя на Държавната агенция „Архиви“ (ДАА), от сайтове, от политици и журналисти, хванали се на общото антикомунистическо хоро. Хороводец на неверните антикомунистически твърдения стана известната телевизионна коментаторка и собственик на сайт „Мадам В.В.“ Само в две изречения въпросната дама изписва няколко неверни неща: „Цяла България се поклони пред жертвите на комунистическия режим“, „червен терор“, „народен съд, който действа против текстовете на Търновската конституция“. Нито цяла България се е поклонила, нито режимът (1944-1946) е комунистически, нито има „червен терор“. А Народният съд съответства на недействащата Търновска конституция. Предният ден в същият сайт в статията правилно се подчертава и отстоява тезата, че наредбата-закон не ѝ противоречи.
В цялата тази боза, нека се опитаме да внесем някаква яснота.
Първо, средствата за масова дезинформация не си направиха труда да опишат международната практика в Европа за възмездието за престъпленията на фашистите и нацистите по време на Втората световна война. В международен план българският Народен съд е бил напълно легитимен и напълно съответства на положенията, изработени от победителите и от новосъздадената ООН. Когато в САЩ държавният секретар Кордел Хъл е за „незабавно обесване на лицата, виновни за тази война“ в България в позив на БРП се иска народен съд за „катастрофаджиите Борис и филовци“ (1). На 3 юни 1943 г. по радио „Гласът на Америка“ президентът Рузвелт посочва, че „Ние с днешните водачи … на хитлеристки и фашистки правителства компромиси няма да правим. Тези, които днес управляват България , не ще я управляват, когато войната свърши …. Те ще бъдат съдени като криминални престъпници за многобройните си безчинства“(2). Съюзниците от Антихитлеристката коалиция на 30 октомври 1943 г. приемат Декларация за отговорността на хитлеристите за извършените зверства. В нея пише, че престъпниците, участвали в зверства, убийства, екзекуции ще бъдат изпращани обратно в местата на техните престъпления и „ще бъдат съдени на място от народите (к.м.), над които те са извършили насилия“. (3)Да, „от народите“, а не от старите фашистки съдилища и по фашистки правила. Поради това регентите и министър-председателите и някои министри, които са били арестувани и изпратени в Москва, са върнати обратно в България за да бъдат съдени на българска територия от български съд, от българския народ.
На конференцията в Ялта Чърчил, предлага идеята след съставянето на списък, попадналите в него веднага да бъдат екзекутирани, щом се установи самоличността им. Но тя не се приема, а се налага становището за съдене. Следва разглеждане на този въпрос и на Потсдамската конференция на ръководителите на трите държави (17 юли – 2 август 1945 г.). В съглашението от тази конференция в чл. 6 пише, че „нищо в настоящето съглашение не намалява компетенциите и не ограничава правата на националните или окупационните съдилища, които вече са създадени или ще бъдат създадени (к. м.) на всяка съюзна територия или в Германия за съдене на военните престъпници”(4). По този начин се легитимират и създадените преди това съдилища. Определени са и престъпленията, за които лицата подлежат на съд: против мира, против човечеството и военни престъпления. На 8 август 1945 г. правителствата на СССР, САЩ, Великобритания и Франция сключват съглашението за съдебното преследване и наказване на главните военни престъпници. Специално за България задържането и съденето на престъпниците от Втората световна война е следствие и от Съглашението за примирие, подписано в Москва в края на октомври 1944 г., много преди присъдите на Народния съд.
Народният съд не е български „принос“ в европейската дефашизация. Той е част от нея и има своите национални особености. Дефашизацията и денацификацията се разбират чрез Оксфордския тълковен речник на английския език като: „Процесът на изправяне пред правосъдието на лидерите на националистическия режим в Германия и прочистване на всички елементи на нацизма от обществения живот, осъществен най-вече между 1945 и 1948 г.“(5) Съденето на виновните за Втората световна война и за престъпленията в отделните страни има специфични съдържателни елементи, различни форми и обхват.
В Италия са осъдени на различен срок затвор 50 000 души. Но от районите на полуостров Истра и Далмация (Задар и Риека) на италианска територия са били депортирани почти 350 000 италианци, а само в Далмация от югославските партизани са били убити между 10 и 20 хил. италианци. В Германия има много сложна система от съдилища под различна юрисдикция (на САЩ, Великобритания, Франция, СССР, ГФР и ГДР, Полша и др. страни). На Нюрнбергския процес са осъдени на смърт 12 най-видни германски фашисти. Проведени са 12 малки Нюрнбергски процеса. В отделните окупационни зони също има множество съдебни състави и процеси. Формират се специални съдилища, които не съществуват в старата съдебна структура и не са предвидени от Ваймарската конституция. Делата за германските престъпления срещу съюзниците се гледат само от трибунали на победителите. По същество има пълна отмяна на нацистката германска правосъдна система. В Германия работят 545 трибунала в състав от председател, прокурор и двама или трима експерти.(6) В Германия и Австрия, почти изключително само в Германия, са наказани със смърт около 42 000 души.(7) Дефашизацията в Германия и Австрия е ръководена от Контролен съвет на победителите чрез общи разпоредби(8). Във всяка окупационна зона действа самостоятелна съдебна система: американска, британска, френска и съветска; местни германски следвоенни съдилища, намиращи се под опеката на окупационните войски; военни трибунали в окупираните от германските войски страни. Масовите арести и интернирания са провеждани на основата на решенията на Потсдамската конференция (август 1945 г.). В Американската окупационна зона на основата на директивата JCS (Joint Chiefs of Staff) 1067, се въвежда т. нар. „автоматичен арест“, на който подлежали ръководствата на национал-социалистическата партия, висши дейци на СС, СА, всички сътрудничи на Гестапо, СД, политическата полиция, всички офицери на Генералния щаб на Вермахта, съдиите и прокурорите от Народната съдебна палата, нацисти от предприемачите, обществените организации, финансовите кръгове, СМИ и др.(9) На „автоматичен арест“ подлежат и лица, които предизвикват подозрение и са опасни за американските войски и военни обекти. За съденето на фашистките престъпници е приет и действа Закон на Контролния съвет № 10 от 20 декември 1945 г. За изолирането на арестуваните в Германия са използвани 53 лагера, включително бивши нацистски концлагери, като тези в Дахау, Щаумюле, Заксенхаузен, Бухенвалд и др. Общо в американската зона пред трибунали са изправени общо 1914 души, от които 1517 имат присъди: 324 на смърт; 247 с доживотен затвор; 946 на различни срокове затвор. В британската окупационна зона съдят 1085 души и издават 240 смъртни присъди. Във френската зона са осъдени 2107 лица, от които 104 на смърт. Германските военни престъпници били съдени и по списъци и материали, представени от Комисията на ООН за военните престъпления. Тя подготвила 80 списъка с 36 529 имена. По тях в САЩ, Великобритания, Франция, Гърция, Норвегия, Полша и Югославия били проведени 969 процеса срещу 3 470 немски военни престъпници и произнесени 952 смъртни присъди.(10) В Австрия са били лишени от избирателни права 36 000 бивши национал-социалисти, а народните съдилища разгледали 136 829 дела, произнесли 23 477 съдебни решения, осъдени 13 607 души(11).
Във Франция съдилищата разгледали дела с обвинение към 350 хил. души, 45 хил. са били признати за виновни, а 1500 – наказани.(12) На смърт е осъден френския министър-председател Пиер Лавал, съдени са 50 сенатори и депутати.(13) Значим е броят на осъдените интелектуалци във Франция. Съдени са писатели, актьори, журналисти и др. възхвалявали фашизма. Сред тях са осъдените на смърт Албер дьо Жон – журналист, директор на редица вестници, Робер Бразилах – журналист и др. Във Франция има и списък на „нежелателните автори“, чието творби не могат да се публикуват.(13) В Нидерландия след войната са арестувани от 120 до 150 хил. души по обвинение в колаборация с немските окупатори. От тях около 50 хил. са признати за виновни, а 152 -ма са осъдените на смърт.(14) В Белгия за сътрудничество с нацистите се водило разследване срещу 405 хил. д., от които 60 хил. били обвинени в колаборационизъм.(15) Образувани са 346 283 дела. Военните съдилища (трима офицери и двама цивилни) обявяват 4170 смъртни присъди на валонски и фламандски колаборационисти и военни престъпници(16), осъждат 48 835 на затвор, от които 1839 с доживотни присъди. А в Белгия не е имало толкова значимо партизанско движение като в България.(17) В Норвегия на смърт е осъден министър-председателя на колаборационисткото правителство Куислинг. Арестувани били 28 750 души, но значителна част от тях скоро след това са освободени. Почти 30 000 души плащат глоби или са лишени от граждански права, включително правото на самостоятелна стопанска дейност. Членовете на нацистката партия „Национално обединение“ носят колективна финансова отговорност и конфискация на имуществото в съответствие с техния партиен ранг. Съдени и осъждани са множество нацисти за престъпления в концлагерите на норвежка територия. В Гърция съденето на фашистите и колаборационистите е на основата на специален закон от 1943 г. на гръцкото правителство в изгнание начело с Ем. Цудерос (закон № 3221), с който са обявени министър-председателите на колаборационистките правителства и всички министри за изменници на родината и за военни престъпници. Осъдени са министър-председателите Г. Цолакоглу, Й. Ралис и К. Логотетопулос и 33 -ма министри, както и 20 други на различни срокове затвор.(18) Съдебни процеси на фашисти и военни престъпници от времето на Втората световна война има още и в Люксембург, Дания, Финландия.
От направения кратък преглед по страните в Западна Европа може да се направи напълно обоснован извод, че във всички страни има съдебни процеси и наказване на военните престъпници и ръководните фашистки дейци. Това става предимно чрез извънредни съдилища, много често под формата на военни трибунали. Те са под пряко ръководство на американската, британската и френската окупационна власт. Следователно по аналогия с „жертвите на комунизма“ в България би могло да се направи изводът, че в западноевропейските страни осъдените фашисти и военни престъпници са „жертви на либералната демокрация (капитализма)“. В тези окупиращи и окупирани страни на власт са правителства на либералната демокрация. Но осъдените в западноевропейските либерално-демократични страни не ги обявяват за „жертви на либералната демокрация“, а за такива са обявени само осъдените в източноевропейските бивши социалистически страни. В случая става дума за различен подход, размер и съчетание в сравнението с подхода към осъдените от страните с правителства от две различни политически системи.
В бившите социалистически страни съдебните процеси имат своя национална специфика. Отличителна черта за съденето в тях е много широката обществена подкрепа за работата на съдебните състави. Това е логично следствие от антифашистката борба от комунистическите и левите партии в Източна и Централна Европа.
В Германската демократична република (ГДР), т.е. в съветската окупационна зона, военен трибунал съди престъпници, включително известното дело Кайндел Хоп и 19 охранители на концлагера Заксенхаузен. В ГДР до 1 януари 1946 г. са арестувани 48 085 лица и предадени на съд 17 806 души, а от 1945 до 1970 г. са осъдени 12 825 души.(19) В Чехословакия дефашизацията има своеобразни форми. На 19 юни 1945 г. президентът Бенеш (ръководител на национално-социалната партия) издава декрет (16/1945) със силата на закон за наказване на нацистките престъпници и предатели от извънредни народни съдилища. С друг негов декрет (2 август 1945 г.) се отнема чехословашкото гражданство на лицата от немска и унгарска народност. В Потсдам ръководителите на САЩ, СССР и Великобритания поддържат изселването на немците от Чехословакия. С други декрети било конфискувано имуществото на немци, унгарци и врагове на чешкия и словашкия народ. По декретите на Бенеш до края на 1947 г. Народният съд на Чехословакия подвежда под отговорност 158 000 военни престъпници и колаборационисти, осъдени били 46 400 души и произнесени 778 смъртни присъди.(20) В Унгария в края на 1945 г. трима министър-председатели са осъдени на смърт и екзекутирани: Ласло Бардоши; Бела Имреди и Дьоме Стояй (Димитрие Стоякович).
В бивша Югославия има извънсъдебни масови разправи и убийства предимно на хървати. По някои данни избитите хървати са около 100 000 души (21), при положение че преди това хърватите убиват до 700 000 сърби. В движение е било махалото на отмъщението. Цялото сръбско колаборационистко правителство на Милан Недич е осъдено на смърт. Сред тях е Александър Цинцар-Маркович, за това че е подписал акта за присъединяване на Югославия към Тристранния пакт. Осъдени на смърт са и началника на жандармерията, кмета на Белград, командващия доброволческия сръбски СС корпус и т.н., както и някои немски и хърватски военнопрестъпници. Полша първа от бившите социалистически страни приема специален Закон-декрет (31 август 1944), преди българският Закон-наредба и много преди Потсдамската конференция 1945 г. Създадена е Главна комисия за разследване на фашистките германски престъпления на полска територия на основата на углавното законодателство. Създадени са и три съдебни институции: Върховен народен трибунал за съдене на главните виновници (21.06.1946 – 5.08.1948), който разгледал 7 дела за нацистки военни престъпници(22); специални съдилища в състав един професионален съдия и двама народни заседатели; общи съдилища. Специални съдилища съдят и 1803 военни престъпници, предоставени на полското правосъдие от Съюзниците (23). Върховният съд и върховните съдилища са съдили и осъдили 5352 немски военни. Осъдени били и редица служители в немските концентрационни лагери на територията на Полша.
Осъждането на фашистките и нацистки престъпления и престъпници е общоевропейска потребност и дейност, която обхваща всички воюващи, сателитни и окупирани страни. Тази дейност е целенасочена, координирана и направлявана от „Тримата големи“ – ръководителите на съюзените държави САЩ, Великобритания и СССР.
Второ, Народният съд в България е в съответствие с нормите на Търновската конституция, макар че тя след 1934 г. до 1947 г. по същество не действа. Страната в големи периоди от време между 1934 и 1946 г. се управлява чрез закони-наредби, каквато е и наредбата за съденето на фашистите и престъпниците. По време на нейното приемане няма действащо народно събрание, а неговите функции се изпълняват от правителството. Тъй наречените „жертви на комунизма“ са съдени от народен съд, формиран в състав от пълноправни прокурори, съдии, адвокати и граждански лица като членове на съдебните състави. А те персонално са подбирани не от комунистическата партия (БРП), а от окръжните комитети на Отечествения фронт. Наредбата-закон е приета от Министерския съвет, в който само четирима министри са комунисти. Тя е одобрена от представителите на БЗНС начело с Никола Петков, на БРСДП, Звено и безпартийни. Следователно народният съд не е на БРП (к), а на коалиция от антифашистки политически партии. Едва ли е правомерно Кимон Георгиев, Дамян Велчев, Никола Петков, Петко Стайнов, Петко Стоянов, Валентин Ганев (регент), Цвятко Бобошевски (регент), Асен Павлов, Борис Бумбаров, Ангел Държански, Григор Чешмеджиев, Димо Казасов, Станчо Чолаков. От общо 18 души свързани с приемането на Наредбата-закон само петима са членове на БРП (к) – Тодор Павлов (регент), Антон Югов, Добри Терпешев, Минчо Нейчев и Рачо Ангелов (министри). Комунистическата партия започва да властва след Парижкия мирен договор и прекратяване работата на СКК, както и изтеглянето на Съветските войски от България. Така, че осъдените от Народния съд няма как да са „жертви на комунизма“. Съдът над българските престъпници от времето на Втората световна война (1941-1945 г.) не е съд въобще, а подсъдимите са привлечени към отговорност по наредбата-закон като възмездие за причинените щети на държавата и хиляди български граждани.
В тези начални февруарски дни на 2025 г. никой и никъде не си направи труда да напише или да изговори, да даде отговор на въпросите кои лица и за какво са съдени от първи и втори състав на Народния съд. Това са министрите, регентите и народните представители, отговорни за: а) вкарването на страната във фашисткия военен блок, обявили война на САЩ и Великобритания и донесли на страната хиляди убити мирни граждани и разрушени хиляди сгради от бомбардировките, най-вече над София; б) нарушавали неутралитета на България спрямо Съветския съюз; в) чрез войната са използвали възможността да си осигуряват противозаконна имотна облага; служили на Германия против интересите на България; г) преследвали народноосвободителните войски на антифашистката съпротива в Югославия и Гърция; д) заповядали, поощрявали и извършвали убийства и нанасянето на тежки телесни повреди, изтезания, грабежи, палежи и др. опасни за живота на други хора деяния; е) донасяли на фашистката власт сведения за дейците и организацията на съпротивата срещу фашизма; ж) произнасяли явно пристрастни и необосновани присъди над противниците на фашизма; з) със слово и текст са подбуждали към извършването на престъпления и гонене на евреите.
Присъдите на Народния съд не са против високото образование, високата интелигентност, значимото научно и художествено творчество, не са против минали военни заслуги в полза на отечеството, граждански приноси за страната, а за конкретни престъпления срещу мира и човечеството, за военни престъпления, предвидени за наказание от международни споразумения и спогодби, записани в документи на Съюзниците (САЩ, Великобритания и СССР) и в Наредбата-закон. Неаргументирана е тезата, че е бил осъден „цветът на българската интелигенция“ – професори-археолози и професори-хирурзи, генерали, инженери и т.н. Народният съд съди не професии, не длъжности, не звания, а персонални лица, държавни служители, военни и граждани, вкарали България във войната и нанесли страхотни щети и предизвикали национална катастрофа и хиляди човешки жертви чрез своите решения и действия. Народният съд не е „разправа“ (по Г. Марков). Обвиняемите са съдени за реални престъпления, за които има събрани и анализирани конкретни доказателства и свидетелски показания.
Огромната част от осъдените от Първи и Втори състав на Народния съд са отявлени фашисти. Фашизмът се разпознава не само и не толкова по думите и символиката, а предимно по делата в управлението на държавата. Сред осъдените са най-известните български фашисти като проф. Б. Филов (безпартиен национал-социалист), Ал.Цанков („кървавият професор“), ген. Н. Жеков (лидер на фашистките „Български национални легиони“), проф. Л. Владикин – пропагандатор и идеолог на националсоциализма в България, П. Габровски – министър на вътрешните работи и народното здраве и един от основателите на фашисткото „Ратничество за напредък на българщината“, Хр. Калфов – Председател на 25 ОНС и деец на фашисткото „Народно социално движение“, И. Дочев – министър на вътрешните работи от Българските национални легиони, Ал. Сталийски, – министър и член на фашистката организация „Съюз българска родна защита“, Ал. Белев – шеф на комисарството по еврейските въпроси, от фашисткия „Ратник“ и т.н.
Съдебните състави на Народния съд са симбиоза между висококвалифицирани юристи и представители на народа. В тях са включени юристи и хора от народа. Във всеки съдебен състав освен председателя има и по няколко юристи. Сред адвокатите на подсъдимите са изтъкнати български юристи като проф. Йосиф Фаденхехт, проф. Никола Долапчиеив (председател на БАН) и др. Всеки подсъдим е имал право на избор на свои адвокати, а когато не си е наел такъв и на служебен защитник, определен от списък, от Софийската адвокатска колегия. В Първи състав са включени четирима юристи, двама съдии от Софийския апелативен съд и двама адвокати. От представителите на народа доминират учителите (петима), но има двама земеделци и двама работници.
Трето, провеждането на народен съд е всеобщо българско дело. То е инициирано от страна на Отечествения фронт, но и от група видни български политици и интелектуалци. В Манифеста на ОФ от 28 август 1944 г. е записано: „народен съд над виновниците за досега водената катастрофална политика и за всички провинени в изстъпления над народните борци и мирното население в България и окупираните земи.“ Под този манифест са се подписали видни български политици от онази епоха като: Кимон Георгиев, Дамян Велчев, Никола Петков, Григор Чешмеджиев, Ангел Держански, проф. Венелин Ганев, проф. Петко Стоянов, Димо Казасов, Димитър Нейков, които не са комунисти. Тази позиция е разшифрована в манифеста на Девети септември Кимон Георгиев. Всички искания за провеждане на Народния съд са отразени в Закона-наредба. След 9-ти септември 1944 г. има хиляди прояви в подкрепа на народния съд – манифестации, митинги, събрания, подписки, апели, телеграми, писма. Във вестниците са помествани огромен брой материали, разкриващи извършените престъпления с имената на престъпниците.
Четвърто, Българският Народен съд е един от първите в европейските страни. Той се отличава по съдебните състави със симбиозата между юристи и представители на народа, излъчени от общонародна организация (Отечествен фронт). Той значително се отличава от действащите в повечето страни на Западна и Източна Европа военни и граждански трибунали. Характеризира се и с една сравнително средна степен на наказание на виновните фашистки дейци и престъпници, поради съотношението на брой и дял на осъдените спрямо общото население на страната. В българските съдилища няма мярката за наказание принудително изселване от страната. Много често по политически подбуди различни историци, политолози, политици и блогъри обявяват недействителни цифри за осъдените от Народния съд. В тези дни тенденциозно в различните изкази и текстове се подчертаваше само броят на осъдените на смърт и нито едни поклонник на „жертвите на комунизма“ не посочи, че са изпълнени 40% от тях. За да е по-точна картината би следвало да се ползват надеждни данни. В България по данните на Главния обвинител Г. Петров (3.07.1945) общият брой на подсъдимите е 10 919 души. От тях осъдени на смърт са 2618, на доживотен затвор – 1226, на 20 години – 8, на 15 години – 946, на 10 години – 687 и 3741 – на по-малко от 10 г., 652 с една година условна присъда и оправдани 1485 души. (24) Освен тези присъди съдилищата налагат и глоби до 500 хил. лв. и конфискация на имущество. От издадените смъртни присъди са изпълнени 1047. Една част от присъдите са отменени от Върховния съд, а тези със затвор са намалени с поредица амнистии.
Жълт характер придоби въпросът за присъдените глоби и конфискации на имуществото на част от осъдените. Това се представя едва ли за грабеж. Достигна се дори до използването от доц. М. Груев (ДАА) на градски митове, жълтини и мълви, разпространявани от информационната агенция ЕЖК (една жена каза) за обувки и палта на осъдените на смърт. Присъдените глоби напълно кореспондират с общата европейска практика. Практиката на конфискация на имущество и глоби на фашисти и военни престъпници е използвана от почти всички страни в Европа. Например, в Закон № 10 на Контролния съвет на Германия (20 декември 1945 г.) предвижда, че наказанието може да предвижда: а) смърт; б) пожизнен затвор или за определен срок с принудителен или без принудителен труд; в) глоба или затвор с принудителен труд или без принудителен труд вместо тази глоба; г) конфискация на имущество; д) изземване (реституция) на незаконно присвоеното имущество (к.м.); е) лишаване от някои или от всички граждански права. Следователно, конфискациите и глобите, наложени от българския Народен съд пряко кореспондират и са в съответствие с европейската наказателна практика при съденето на фашистите след Втората световна война.
Пето, напоследък става дискусионен въпроса за несправедливостта на някои присъди. Съмнения може да има за всяка присъда по всяко и всякакво дело. Това в най-значима степен се отнася са присъдите, свързвани с идеология и политика. Присъдите, произнесени от Народния съд, са окончателни и не подлежат на надзор не само по давност. Тъй наречената отмяна на присъдите от някакъв си случайно подбран по политически мотиви съдия нямат правно основание, още повече че отмяната е с нелогични мотиви.
Много често като несправедлива се обявява присъдата на Димитър Пешев от 15 г. затвор. Приписват му се неправомерно значителни заслуги по избягване екстрадицията на българските евреи в концлагерите на смъртта. Това е дело на твърде много българи, на народа, на църквата, на прогресивни общественици и учени и т.н., но тенденциозно се премълчават неговите безбройни фашистки прегрешения. Само да припомним някои от тях. Като зам. председател на Народното събрание Пешев активно участва в приемането на антиеврейския закон за защита на нацията (ЗЗН), в приемането на други антиеврейски закони. Нещо повече, той участва в преднамереното преследване на народните представители гласували срещу ЗЗН (цялата група от 10 народни представители, свързвани с БРП. Двама от тях Т. Поляков и Л. Дюгмеджиев правят остри изказвания в Народното събрание срещу приемането на този закон. На 20 декември 1040 г. Поляков изрично утвърждава, че „евреите са живели в добри отношения с българите“ и че с този закон „ние … приравняваме хиляди невинни хора (евреите – б.м.) към един статут на полухора, на хора от втора категория, стоящи много по-долу от всички други малцинства …“, а приеманият ЗЗН „не е законопроект за защита на нацията, а е законопроект за опозоряване на нацията“ (25). С участието на Пешев защитниците на евреите са изгонени от Народното събрание и са изпратени в концлагери и затвори. Пешев не е ангел, той е личност с множество прегрешения и отделни проблясъци на човечност. Същият Пешев не възразява, когато правителството приема наредбата за гражданството, която лишава всички български евреи от „новите земи“, от Вардарска Македония и Беломорска Тракия от българско гражданство и поради това те са екстрадирани в полските концлагери.
Необяснимо е възмущението срещу присъдата на министър д-р Иван Вазов, племенник на народния поет и писател Иван Вазов. Племенникът на Дядо Вазов е продължение на 20 години активно участва в политическия живот на страната на крайната дясна фашистка реакция, особено след Деветоюнския преврат и по време на Септемврийското въстание. Той, по повод постановление № 30 на Министерския съвет, в чието приемане участва лично, издава заповед (№ 271 от 5 май 1944 г.), в която задължава служебните лица в министерството да сътрудничат и да изпълняват нарежданията на военните и полицейските власти, като веднага да донасят (да стават доносници) за нелегалните и техните укриватели, а този който не донася да се счита за укривател.
* * *
В заключение, в края и след Втората световна война в Европа се осъществява повсеместен наказателен процес над фашистката върхушка и военните престъпници по време на Втората световна война. Това става в условията на два типа политически системи – либерално-демократична (капиталистическа) и народно-демократична (комунистическа). И при двете системи има извънредни съдилища, които работят на базата на основните положения на международното право и правни норми, формирани в следвоенната обстановка, игнориращи старите фашистки закони. Наказват се виновните за престъпленията срещу мира, за военни престъпления и престъпления срещу човечността.
Бележки и източници на информация
- 1. Бой с фашизма 1941-1944, С., 1960 док. № 30.
- 2. Георгиев, Хр. Рузвелт, март 1943 г.: Ние ще осъдим българските хитлеристи сурово. https://pogled.info/avtorski/Hristo-Georgiev/ruzvelt-mart-1943-g-nie-shte-osadim-balgarskite-hitleristi-surovo.168221
- 3. Московска декларация за отговорността на хитлеристите за извършените зверства. В: Народният съд 1944-1945 г. С., 1997, с. 119-120.
- 4. Соглашение между правительствами Союза советских социалистичиских республик, Соединенные штатов Америки и Соединенного королевства Великобритании и Северной Ирландии и Временным правительством Французской республики о судебном преследовании и наказании главных военных преступников европейских стран Оси. https://isap.sejm.gov.pl/isap.nsf/download.xsp/WDU19470630367/O/D19470367.pdf.
- 5. https://www.lexico.com/definition/denazification
- 6. Бовт, Г. Денацификация или как в Германия изправяха грешките от миналото. https://pogled.info/svetoven/evropa/denatsifikatsiya-ili-kak-v-germaniya-izpravyaha-greshkite-ot-minaloto.140522
- 7. Фашизм и антифашизм. Энциклопедия в двух томах. т.1, М., „Яуза-Пресс“, 2008, с. 326.
- 8. Особено важни са: Закон № 1 за отмяна на нацистките закони (1945 г.); Закон № 2 за ликвидиране на нацистките организации и забрана на НСДАП (1945); Закон № 10 за наказване на лицата, виновни за престъпления (1946 г.) и др.
- 9. Directive to the Commander in Chief of the U.S. Occupation Forces (JCS 1067) (April 1945). https://ghdi.ghi-dc.org/sub_document.cfm?document_id=2297
- 10. Военных преступников процессы. В: Электронная еврейская энциклопедия. https://eleven.co.il/jewish-history/holocaust/10950/
- 11. Бовт, Г. Денацификация или как в Германия изправяха грешките от миналото. https://pogled.info/svetoven/evropa/denatsifikatsiya-ili-kak-v-germaniya-izpravyaha-greshkite-ot-minaloto.140522
- 12. Кружков, Вл. Как Австрия победила нацизм. – Международная жизнь, кн. 6, 2019.
- 13. Гапоненко, Ал. Наказание европейских фашистких элит и наций после войны. https://izborsk-club.ru/18646
- 14. Иванов, К. Народни съдилища във Франция. – Поглед.инфо. 20.02.2018 г.
- 15. Гапоненко, Ал. Цит. съч.
- 16. Гапоненко, Ал. Цит. съч.
- 17. Богарт М. Бельгия: фламандские и валлонские добровольцы в составе войск СС. В: Україна у Другій світовій війні: джерела та інтерпретації (до 65-річчя Великої Перемоги). Киев: Аеростат, 2011, с. 116.
- 18. Иванов, К. Цит. съч.
- 19. Христокудис, Ап. Съдебните процеси срещу военнофашистките престъпници в Гърция. В: Народният съд 1944-1945 г., С., 1997 г. с. 75 и 77.
- 20. Алексиев, Н. С. Злодеяния и возмездие. Преступления против человечество. М., 1986, с. 346 и 350.
- 21. Волокитина Т. В., Мурашко Г. П. и др. Москва и Восточная Европа. Становление политических режимов советского типа: 1949—1953: Очерки истории. — М.: РОССПЭН, 2002. с. 70.
- 22. Жуков, Д. Европейский фашизм у власти. В: Сергей Кара-Мурза и др. Коммунизм и фашизм. Братья или враги? М., „Яуза-пресс“, 2008.
- 23. Алексеев, Н.С. Цит. съч., с. 342.
- 24. Рафаловский, Ф. Преследование гитлеровских преступников в Польше в свете норм международного права, а также норм внутреннего права Польши. В: Нюрнберг — всё ещё открытый раздел истории. Варшава, 1979, с. 257-258.
- 25. Цит. по Мешкова, П. и Д. Шарланов. Българската гилотина, С., Изд. „Агенция Демокрация“, 1994.
- 26. Стенографски протокол XXV ОНС, II РС, с. 691).
.
Източник: Поглед. инфо, 5 февруари 2025 г.
Всенародна подкрепа за Народния съд
