Необходимо предисловие:
След мобилизацията, проведена от партията през април - май 1944 г. за създаване на мощни партизански единици в с. Кална и Църна трава се събират около 600—700 души. В началото на м. април 1944г., по нареждане на щаба на Първа оперативна зона, група партизани от Дупнишкия отряд, водени от командира на отряда - Жельо Демиревски, заминават за там с цел получаване на оръжие и боеприпаси от съюзническите доставки.
Решено е на базата на Трънския отряд да се създава Първа софийска народоосвободителна бригада, която получава заповед да се придвижи през Кюстендилско, Радомирско и Дупнишко и отиде в Горноджумайско със задача: да се свърже с действащите в тези райони партизански отряди; да овладее района на Горна Джумая и да създаде свободна територия, ръководена и управлявана от Отечествения фронт; да набере нови бойци, като освободи работните групи, които извършват строителството на жп линия София—Кулата, и да преустанови всякакво движение на фашистите по тази линия.
Уточнени са маршрутите за придвижване и действия при влизане в бой на един или друг батальон.
Знае се, че Жельо Демиревски е против този план, аргументира се, но се подчинява и тръгва в състава на бригадата.
В началото на май 1944 г. Първа софийска народоосвободителна бригада с командир Славчо Трънски, политкомисар Нинко Стефанов и върховното ръководство на представителя на ЦК на БКП и Главния щаб на НОВА - Боян Българанов започва изпълнението на тази задача. На 12 май при с. Горна мелна бригадата е посрещната от поделения на българската фашистка армия, с които завързват тежко сражение, след което бригадата се оттегля на югославска територия. Партизаните, ръководени от Жельо Демиревски продължават пътя си към Рила.
На 16 май 1944г. групата в състав от 52 бойци, при с. Дебели лак, Радомирско, влиза в бой. Убити са шест партизани (тук загива членът на ЦК на РМС Свилен Русев) и един тежко ранен (Борис Ценев) е заловен жив. Помощ от другите батальони няма. Жельо с останалите партизани се придвижва до Рила и на м. „Богдаите“ , дочакват останалата част от бригадата. Тук е втория конфликт на Жельо с командването на бригадата, по скоро с Боян Българанов. Спора е защо не са оказали помощ в боя при Дебели лак и обвинението, от страна на Българанов, че дупнишките партизани действат анархистично.
Нов спор се оформя по отношение начина за преминаване на река Рилска и многото загинали партизани. Последния спор, който прераства в кавга е на Царев връх, където Жельо открито обвинява Българанов и отказва да придружава бригадата, дава им за водачи няколко партизани.
Жельо предупреждава Българанов, че той ще съсипе бригадата и ще му бъде потърсена отговорност за това.
Но да оставим непосредствените участници в събитията – партизаните Лазар Лазов, Роза Коритарова и Славчо Георгиев да разказват.
Със значителни съкращения от книгата „Те се бориха за България“
В началото на м. май 1944 г. всички партизани от отряд „Коста Петров" с изключение на тези, които заминаха за оръжие в Трънския край и на групата на Георги Соколов, се бяха събрали на бивака в „Бадинско усое". На партизанския бивак се бяха събрали повече от 60 души партизани и партизанки. Трябваше да се създаде строга организация за снабдяването, за охрана и обучение. Всеки ден Асен Орански ръководеше бойни занятия. Сутрин имаше единично обучени, а след обяд - тактически занятия. Политическата работа започваше вечер около партизанските огньове.
Разностранната политическа и възпитателна работа беше станала ненарушим закон в живота на Дупнишкия партизански отряд. Така например, след беседата на политкомисаря Асен Васев - Хаджията за Програмата на Отечествения фронт в България започна една голяма дискусия между партизаните за тактиката и стратегията на комунистическата партия по отношение на Отечествения фронт. Някои от партизаните бяха категорични, че Отечественият фронт ще бъде временно политическо явление в страната, че то е политическо средство за освобождаването от фашизма, а след победата, разбира се, ще се установи комунистическо равенство. Тези партизани изобщо не можеха да си представят нова, освободена България без истинско комунистическо равенство и братство в отношенията между хората. Това беше главният смисъл на тяхната борба. Да се отнеме вярата им в общество на пълна свобода, на братство и равенство, беше равнозначно да се отнеме смисълът на живота им. А Програмата на Отечествения фронт, както е известно, предвиждаше само дълбоки демократически преобразувания на обществото.
Към средата на м. май отрядът се премести на стария партизански бивак в местността „Богдаите". На 24 май сутринта на бивака пристигна Желю Демиревски заедно с тридесетина партизани, които водиха боя в „Дебели лак". На бивака се събраха около 100 души партизани и партизанки. Беше Денят на славянската писменост. Младежите се заеха незабавно с организирането и провеждането на подходяща литературно-музикална програма. Организацията за провеждането на литературно-музикалната програма беше към своя край, когато Желю заповяда целият отряд да бъде строен на голямата горска поляна. На този ден беше извършено първото организационно преустройство на Дупнишкия партизански отряд. Бяха формирани три чети: първа чета с командир Васил Демиревски - Митко и политкомисар Роза Коритарова; втора чета с командир Лазар Лазов - Велко и политкомисар Вики Конфорти - Катя. Тази чета още веднага спонтанно от всички партизани беше наречена „Младежката чета". В нейния състав влизаше почти целият състав на ремсовата организация. Тя се състоеше само от младежи и девойки между 16 и 20-годишна възраст. По-късно, в началото на м. юли, по решение на щаба на отряда Катя беше освободена от заеманата длъжност и за политкомисар на Младежката чета беше назначен Славчо Георгиев - Станой. С това ръководство и с почти същия личен състав Младежката чета остана да съществува не само в състава на Дупнишкия партизански отряд, но и като бойна единица в големия Рило-Пирински отряд. Щабът на отряда винаги използваше младежката чета като основно ударно ядро при всички бойни действия.
Третата чета беше съставена предимно от партизани от с. Рила, затова и ръководството й беше от рилчани. За командир на четата беше назначен Михал Мавров, а за политкомисар - Димитър Паунов - Тимошкин. В началото на юли ръководството на тази чета беше сменено, като за командир беше назначен Бойко Изворски, а за политкомисар Димитър Гръбчев. Четите бяха разделени на отделения от по 10 души.
Заедно с идването на новите партизани Дупнишкият отряд получи и най-големите си придобивки - автоматично оръжие. В отряда имаше вече 4 леки картечници и 8 автомата. Някои от партизаните, дошли с Желю Демиревски и самият той бяха облечени с красиви зеленикави пелерини, направени от материя, която не пропуска вода. Преустройството на отряда завърши с тържествена церемония.
Желю и Хаджията излязоха пред бойците с кратки речи, а след това командирът на отряда поздрави поотделно четните командири и политкомисари.
Към 15 часа по голите хребети на планината вече пълзеше огромна фашистка потеря. Програмата се отлагаше за неопределено време. Целият отряд взе кръгова позиция около голямата горска поляна, но този ден сражение с фашистката войска отрядът не води. Още същата нощ отрядът се насочи към долината на Рилската река. След няколко дни трябваше да се нанесе удар в Рилската долина. От „Богдаите“ отрядът се премести в околностите на с. Рила.
На 30 май 1944 г. Първа народоосвободителна бригада пристигна в Рила планина. Едно от най-тежките сражения с военно-полицейските сили бригадата е водила на 27 май между Радомирските села Извор и Углярци. Тук дългата колона на бригадата се разкъсва през нощта. Около 70 души се откъсват от бригадата в гъстата гора край с. Углярци. На сутринта се събира наново целият състав на бригадата в Углярци. Партизаните вземат храна от селяните и през деня се изтеглят през Кознишкия дял на Коньовската планина.
На 29 вечерта Първа народоосвободителна бригада преминава през Разметанишката равнина откъм с. Коркина, през центъра на с. Баланово и на разсъмване стига шосето Дупница - Горна Джумая. В село Джерман, през което Бригадата минава на 30 май, рано сутринта се води ново сражение с военно-полицейските сили, при което сражение се откъсва една група от 30 души начело с един от командирите на батальоните Димитър Пчелински. Към обяд на 30 май бригадата достига до връх Полич, където е посрещната от Дупнишкия отряд. В бригадата на Славчо Трънски беше останал Темишвар (Владимир Стоянчев), който беше в състава на групата, водена от Желю за Трънския край. Темишвар беше водач на бригадата из Рила планина, докато тя се свързва с Дупнишкия отряд. Тази връзка беше осъществена от него. След като Дупнишкият партизански отряд се изтегли от околностите на Рила на 30 май, той се намираше недалеч от с. Падала. След обяд на 30 май Темишвар се свързва с отряда. Бригадата беше по върховете на Рила планина, на самия връх Малък полич. Между двете партизански единици имаше разстояние, което може да се вземе за около 3 часа път.
Разузнавачите на Дупнишкия партизански отряд бяха вече донесли, че по шосето Рила - Рилски манастир пеша и с камиони се придвижва хилядна фашистка войска. След кратка консултация с Благо и Бойчо, командирът на отряда Желю Демиревски решава, че една от първите задачи на Дупнишкия партизански отряд е да пресече пътя на фашистката войска, която се стремеше да блокира бригадата на „Голям полич" и „Малък полич". На около два часа от мястото, където се намираше Дупнишкият отряд беше връх Караулката, който имаше доминиращо значение по планинската верига, по която се движеше бригадата на Славчо Трънски. Ако фашистите успееха да завземат този връх, те щяха да пресекат пътя на бригадата и да я поставят в пълна блокада.
Желю определи две бойни групи - едната командвана от Димитър паунов - Тимошкин, и другата от Лазар Лазов - Велко, които с устремно движение трябваше да завземат височината преди фашистите да са стигнали до нея. От северния и от южния скат тичаха партизаните към връх Караулката, а по западния скат - фашистката рота. И на партизаните, и на фашистите оставаха само няколко метра до върха. Тези секунди имаха решаващо значение за изхода на боя между партизаните и войската на 30 май. Първи на върха пристигнаха партизаните.
Още с пристигането си те откриха картечна стрелба по настъпващите фашисти. Изгубили инициативата на боя, войниците се разпръснаха по височините, а бригадата на Славчо Трънски беше само на няколко стотин метра от връх „Караулката“. На 30 срещу 31 май стана тържествената среща между Дупнишкия партизански отряд и Първа софийска бригада. Още като научи за пристигането на бригадата Желю Демиревски беше наредил на своите партизани да реквизират стадо овце за прехраната на бригадата и отряда. Но членът на Главния щаб на НОВА Боян Българанов заповяда овцете да бъдат освободени от партизаните, тъй като е възможно те да бъдат на някой беден човек. А бойците от Първа народоосвободителна бригада бяха гладни, изтощени, изморени. Някои от тях през деня бяха яли букова шума, за да задоволят глада си. Всичко това имаше за резултат понижаване бойния дух на бойците и намаляване на тяхната боеспособност.
Няколко часа след срещата, между командването на Дупнишкия партизански отряд и Боян Българанов започнаха разговорите по тактиката на воденето на боя с многохилядния противник и за снабдяването на партизаните с хранителни продукти. Желю Демиревски предлагаше да се завземат незабавно складовете на немското дружество „Гранитоид", от където да се реквизират необходимото количество хранителни продукти, обувки и дрехи за партизаните. Единственият аргумент на Боян Българанов бе, че партизаните не са башибузук. Желю предлагаше поне за една седмица бригадата да се установи на постоянен бивак в Рила планина, като за нейната прехрана и съхраняване цялата отговорност поемаше щабът на Дупнишкия партизански отряд. Това предложение на Желю Демиревски също бе отклонено от Боян Българанов, който непрекъснато повтаряше, че изпълнява указание на Главния щаб на НОВА и не може да се съобразява с „неразумните предложения“.
Въпреки забраната на Боян Българанов, складовете на дружеството „Гранитоид" бяха превзети, но с голямо закъснение. От трите страни - северната, южната и западната, към партизаните се насочваха хиляди въоръжени фашисти. За унищожаването на бригадата на Славчо Трънски бяха хвърлени всички военни и полицейски поделения от цяла Югозападна България, жандармерийските роти и дружини, полицейските сили и дружините за „обществена сила" от селата на Дупнишка околия. Срещу тази многохилядна фашистка сила по върховете на Рила бяха застанали като орли около 400 партизани и партизанки. По позициите на партизаните фашистите стреляха с всички видове оръжия - с оръдия, минохвъргачки, тежки и леки картечници. На 31 май и 1 юни над върховете кръжаха и разузнавателни самолети.
Партизаните трябваше бързо да напуснат заеманата от тях позиция близо до складовете на „Гранитоид", като взеха със себе си нищожно количество захар, брашно, сирене и кашкавал. Двете партизански единици се изтеглиха по билото на „Голям полич".
През целия ден на 31 май боевете между двете партизански единици и военно-полицейските сили не престанаха.
Предложението на Желю Демиревски партизаните да не слизат в Рилската долина, където бяха съсредоточени огромни фашистки сили, а да вървят по билото на планинската верига и да се заобиколи Рилския манастир откъм източната му страна, също не беше прието от командването на Първа софийска бригада (б.р. – това ще има тежки последици), което се стремеше бързо да премине Рила планина и да се свърже с партизанските единици на Четвърта Горноджумайска въстаническа зона.
На 31 май на разсъмване бригадата и отрядът стигнаха шосето Рила - Рилски манастир, съвсем наблизо до дъскорезната фабрика „Вели лак". Бойчо и Благо, които вървяха далеч пред партизанската колона като разузнавателна двойка, доложиха на командването, че от двете страни на шосето и на реката се забелязват десетки фашистки войници, които са се окопали добре в укрепени тежкокартечни гнезда. Желю Демиревски предложи незабавно да бъдат разгромени фашистките засади и през намиращия се наблизо мост да преминат на отвъдния бряг на Рилската река.
Прикрити в гъстата букова гора в южния скат на планинската верига на Чаловете, дупнишките партизани и бойците от Първа софийска бригада останаха през целия ден на 31 май.
На 31 май вечерта към 22 часа двете партизански единици стъпиха отново на шосето Рила - Рилски манастир и се насочиха да преминат река Рилска. Реката бе дълбока и много бърза. Коритото й бе покрито с грамадни заоблени камъни, а водите й мъкнеха непрестанно камъни, дървета и какво ли не. Тези дни реката беше увеличила няколкократно водите си поради бързо топящите се снегове по върховете на планината, а така също и поради непрестанните проливни дъждове. Желю нареди неколцина партизани от Дупнишкия отряд да преминат първи реката. Преминаването обаче се оказа невъзможно. Партизаните завързаха въже на двата бряга на реката, но още при първите опити да преминат реката по въжето, студените и бързи вълни ги събориха във водата.
Като не успяха да преминат реката наблизо до „Вели лак", партизаните тръгнаха по шосето към Рилския манастир и спряха до един от жп мостовете (б.р.- на теснолинейката), намиращ се на четири километра от манастира.
Зазоряваше се. Разузнаването донесе, че на отсрещния бряг на реката има усилена фашистка засада с добре укрепени и маскирани картечни гнезда. Желю повтори наново предложението най-напред да се унищожи фашистката засада. Реши се да се формират щурмови групи от по четирима души, които да преминат първи през моста и да обезвредят засадите, без обаче да бъдат физически унищожени войниците. Партизанската колона, залегна в канавката на шосето. Първата щурмова група премина успешно през моста. Когато обаче почна да минава втората щурмова група, фашистите откриха яростен огън. Щурмовите групи се състояха от дупнишки партизани. В тях участваше и 18-годишният ремсист Иван Ризов - Инджето. фашистите хвърлиха няколко ракети. С картечници, с автомати и пушки, партизаните също откриха огън срещу фашистката засада. Стана светло като ден. Групата на Инджето стигна средата на моста, фашистките картечници бълваха непрестанен огън. Един картечен откос прекоси краката на Инджето. И в същия миг Инджето запя: „Зората започва да се багри..." Инджето не успя да се задържи на перилата на моста и падна в реката. Студените вълни го заподхвърляха ту на една, ту на друга страна, а песента все още не секваше.
Вдъхновени от примера на Инджето, стотиците партизани смело се насочиха към моста.
Вече се бе съмнало съвсем. Голяма част от партизаните бяха успели да преминат моста на река Рилска и изморени пъплеха към „Царев връх". На отвъдния бряг на реката (б.р. – на шосето) бяха останали няколко десетки партизани и партизанки. Те бяха застигнати от моторизирана колона от жандармерията. Някои бяха разстреляни на място, а други взети в плен.
На 1 юни Първа софийска бригада и Дупнишкият отряд отседнаха на временен бивак на Царев връх. Боян Българанов в длъжността си на член на Главния щаб на НОВА заповяда на щаба на Дупнишкия партизански отряд двете партизански единици заедно да продължат пътя към Пирин планина, където трябваше да се срещнат с Разложкия партизански отряд. Желю представи документ, от който се виждаше, че той е секретар на Околийския комитет на БРП и няма право да напусне партийния си пост. Боян Българанов не настояваше повече на своето разпореждане и се съгласи с бригадата да заминат 15 души от дупнишките партизани. Някои от тях бяха назначени за батальонни командири, други за четни. Моис Аврамов бе определен за водач - теренчик на бригадата. Бригадата продължи своя поход към Разложкия край.
Тук, при село Добърско, тя отново завърза бой с противника и преустанови своя поход (5 – 6 юни). Разпръснати на няколко групи, част от партизаните от Първа софийска бригада се върнаха отново в Рила планина на територията на Дупнишкия партизански отряд. Някои от тези групи, като например тази на Йонко Панов, наброяваща 23 души, се свързаха с отряда едва в началото на юли.
Друга група от около 20 души ранени и болни, командването на бригадата остави на територията на Дупнишкия отряд. За тяхното опазване и изхранване през целия месец юни се грижеше Асен Орански. След оздравяването им, тези партизани, както и групата на Йонко Панов, влязоха в състава на Дупнишкия партизански отряд.
Боян Българанов също се завърна в Рила планина, свърза се с Дупнишкия отряд и след няколкодневен престой в отряда, към средата на юни замина за София. За негов придружител Желю Демиревеки определи четния командир Васил Демиревски - Митко. На обратния път за отряда Митко бе заловен от жандармерията и изпратен в затвора. Това беше единствения партизанин от Дупнишкия отряд, който през тези дни полицията успя да залови жив.
Само в местността „Оресите" на 4-5 км от с. Рила по посока на Рилския манастир на 6 юни бяха разстреляни 9 душ и от бригадата на Славчо Трънски. Техните имена са: Тодорка Моралийска - Гордана и брат й Иван Моралийски от с. Долна Диканя, Георги Миланов Димов, Борис Ал. Хахимски - Руски, Боян Т. Божинов, Борис Д. Василев, Лазар Йорданов - Вихър, Пенко Кр. Доколенков, Филип Илиев Георгиев.
През тези дни бяха разстреляни още десетки партизани и партизанки от Първа софийска бригада от фашистите.
Между неуспелите да преминат моста на река Рилска имаше и двадесетина души от Дупнишкия отряд.
Донка Демиревска беше повлечена от буйните води и по някакво чудо вълните я занесоха до едно спасително дърво. Петко Джумалийски също бе повлечен от студените води. Макар и изгубили временно връзка с отряда, в условията на жестоката блокада, нито един от дупнишките партизани дори не бе допуснал възможността да се предаде жив на фашистите.
Един от откъсналите се от отряда партизани бе седемнадесетгодишният Васил Христов - Чапаев, братовчед на Христо Сокола от с. Падала. Чапаев бе само от два месеца партизанин, но дни и нощи мъжествено понасяше глада, умората, безсънието и непрестанното преследване от фашистите. Предаден подло, той бе убит в местността „Градоман" край с. Падала. И този млад партизанин от отряд „Коста Петров" предпочете героичната смърт пред позорното предаване в ръцете на фашистите.
Командирът на бригадата Славчо Трънски и зам. - командирът Кирил Марков - Златан, с около тридесетина бойци след двадесетдневен престой в Рила планина, успяха да се свържат с групата на Асен Орански, но не можаха да осъществят връзка с Дупнишкия отряд и заминаха за Трънския край. По такъв начин Първа софийска бригада фактически престана да съществува като бойна единица. Нейният героичен път от Кална до Рила планина изигра голяма политическа роля. Едновременно с това дадените многобройни жертви от бригадата създадоха повод за известно стъписване на населението от Дупнишкия край. фашистките глашатаи в Дупнишко бързо разпространяваха версията, че бригадата на Славчо Трънски и Дупнишкият партизански отряд са напълно унищожени.
В боя при село Добърско беше убит партизанинът от Дупнишкияотряд Иван Демиревски-Ганке. Останалите партизани от Дупнишкия отряд се завърнаха към средата на юни.
Военно-полицейската блокада на Рила планина продължи докъм средата на юни. От големите битки по планината Дупнишкият отряд излезе с много повече сили, от тези, които имаше в края на м. май. Към 24 юни неговият числен състав беше нараснал на 155 души. Около 40 души бяха останали от бригадата на Славчо Трънски, но бяха излезли и 11 нови партизани. Духът на дупнишките партизани беше много висок и още по-закален от боевете по Рила планина. Огневата му мощ се удвои.
Щабът на Дупнишкия отряд правилно прецени, че не е целесъобразно отрядът да влезе в състава на Първа софийска бригада, да напусне терена си на действие и неорганизирано да тръгне да търси по огромния Рило-Пирински масив партизаните от Разложкия отряд. Боевият опит, който имаше командирът на отряда, го беше категорично убедил, че е неоправдано при съществуващите политически и военни условия в страната да се създават крупни партизански единици неорганизирани, несвързани с местното население, лишени от всякаква възможност за снабдяване с хранителни продукти и бойни припаси, да предприемат дълги „рейдове“ и то при непознат на партизаните терен. Това беше основната причина Желю да откаже на Боян Българанов да присъедини своя отряд към бригадата. Историческите събития потвърдиха правилността на позицията на щаба на Дупнишкия отряд.
Всички спомени на партизани и полицейски данни говорят убедително, че численият състав на бригадата след раздялата с Дупнишкия отряд беше между 80 и 100 бойци. Както вече отбелязахме, численият състав на Дупнишкия отряд през юни беше 155 души. При това върху плещите на отряда легнаха около 30 души болни, ранени и изтощени партизани от бригадата, за които трябваше да се полагат специални грижи и внимание. Силната храна, режимът и чистият балкански въздух укрепиха силите им. Една част от тях бяха изпратени по местните отряди в Трънско и Радомирско, а останалите се върнаха обратно при нашите партизани.
Тази група от болни, ранени и изтощени се изхранваше и укриваше от дупнишките партизани повече от един месец. Друга група от болни, ранени и изтощени от 14 души, щабът на бригадата остави под Царев връх, като им беше дал съгласието си, че могат да отиват по домовете си, както лично те намерят за добре. И за нея също трябваше да се търсят специални места за укриване и специална храна за възстановяване. Групата остана при отряда няколко дни, през което време Желю Демиревски непрекъснато убеждаваше болните и ранените, че не трябва да слизат долу в полето, защото ще бъдат избити. Но партизаните от бригадата, получили съгласието на своя щаб, напуснаха отряда, 13 от тях бяха разстреляни и само един остана жив.
Освен тези две групи имаше още други по-малки, пръснати из Рила планина, за които отрядът отделяше непрекъснато партизани да ги търсят из планината, за да не бъдат избити от фашистите. Такава беше например групата на Йонко Панов, за която намираме подробни сведения в спомените на Ефросина Сергеева - Роска, която бе партизанка от Първа софийска бригада.
В своите спомени Роска пише:
„След боя в с. Добърско, рано сутринта Славчо започна оглед на оформилата се група. Аз си спомням, че в тази група не бяха повече от 45 души...
Цялата група се върна отново в Рила, където отседнахме на един от партизанските биваци на дупнишките партизани. След десетина дни Славчо с една група от около двадесет, двадесет и двама души замина за Трънския край. Друга група от 20 - 22 души ни остави в Рила. Задачата ни бе да чакаме връзката, която Славчо ще изпрати, за да ни преведе в Трънско и там отново двете групи да се съберат. Такава връзка не ни бе изпратена и ние с помощта на дупнишките партизани успяхме да се свържем с Желю Демиревски и да се присъединим към Дупнишкия партизански отряд..." Техните имена са : Йонко Панов, д-р Георги Тошев Настев, Димитър Гръбчев, Младен Масларски, Георги Весов, Тодор Божилчев, Ботю Митков, Ефросина С. Тодорова - Роза, Никола Стойков - Чернев, Бецанел Семов - Ганчо, Маргарита Николова - Калинка, Викенти Лозанов, Купен Валията, Петко Михайлов, Митко Железничаря, Живко Тодоров.
Другата група бе на Димитър Пчелински. Освен тези групи през юни се укриваха и отделни партизани от бригадата по Рила планина, които отрядът при щастлива случайност откриваше и ги присъединяваше към себе си. Много грижи и внимание щабът на Дупнишкия отряд отдели за съхраняване живота на партизанката Рилка Борисова Шиякова - Варя, която бе оставена от бригадата под Царев връх. Варя бе възторжена, пламенна боркиня за свободата и щастието на своя народ. До преди излизането си като партизанка през м. май 1943 г. Варя е била секретар на ОК на РМС в гр. Радомир. Тя беше ранена на жп моста на река Рилска на 1 юни сутринта и с помощта на дупнишките партизани успя да стигне до Царев връх."
Ето какво разказва самата Варя:
„На 11-ия ден, след като фашистите вдигнаха блокадата, Желю ме остави на лечение в дома дядо Йоцо…
На Царев връх се изкачих с помощта на Катя и Велко. Беше вече към 6 часа след обяд. Когато ме видя Славчо Трънски, той ми каза, че ръководството на бригадата е решило да ме остави в Дупнишкия отряд с една група ранени и изтощени другари. Оставят ни, за да се легализираме. Всеки да постъпи така, както намери за добре. Така се разделихме със Славчо Трънски и бригадата.
С оставането ми в Дупнишкия отряд почувствах топлото другарско отношение към нас, ранените. Тъй като бях тежко ранена и не можех да се движа, Желю ми осигури кон. Оскъдната храна, която успяха да намерят на следващия ден - 3 юни, беше раздадена само на болните и ранените другари от бригадата. Към пладне Желю ни събра и ни каза, че му е поръчано от командирите на бригадата да ни разпусне. Обясни ни и това, че излизането ни от отряда означава смърт за нас. Беше ми обидно, че се намирам в такава група. Останахме само аз и Чернев, останалите си заминаха. На следващия ден ги бяха изловили и избили. Остана да живее от тази група интендантът на бригадата Табаков. Полицията го беше пощадила.“
Цялата книга виж тук:
https://probuzhdane.wordpress.com/2024/05/24/te-se-boreha-za-bulgaria-kniga/
