Русофобията като антропологична катастрофа – доц. Валентин Вацев

Доклад изнесен на националната научна конференция „Русофобството – причини, етапи, форми, институции“,  11 октомври 2018 г.

Политическият и пропаганден смисъл на нашата конференция е очевиден – и все пак аз бих се опитал да го заобиколя, доколкото е възможно, защото мисля, че главната задача на този етап е да се внесе ред в понятията. Затова, впрочем, мисля, че трябва да бъдат приветствани всички опити да се гради теория по въпроса. Разбира се, не можем да започнем с дефиниции, те би трябвало да дойдат най-накрая, като резултат от съдържателна интелектуална работа върху фактическия материал.

1. И все пак аз бих искал да започна не с това какво е русофобията, а какво тя не е. Вярвам, че много хора ще се съгласят, че тя не е отбелязване и посочване на отделни неприемливи факти или дори тенденции. Затова, например, когато аз отбелязвам абсолютно престъпния характер на режима, който се беше закрепил в Кремъл в края на миналия век (и как да забравим, че именно този режим два пъти се намесва по особено брутален начин във вътрешно-политическия живот на България – първия път при свалянето на Т.Живков, а втория път седем години по-късно при свалянето на правителството на Демократичната левица), когато отбелязвам своята ненавист и отвращение към руската олигархия – за нея се твърди, че вече не е във властта, но очевидно все още е твърде близко до нея; а също и когато отбелязвам различни, според мен реални проблеми на днешната управленска практика на Кремъл – аз не се съгласявам да бъда наричан русофоб. Всъщност, ако всичко изброено дотук беше русофобия – тогава главният русофоб би бил съвкупният 140-милионен народ на Русия.

Затова аз твърдя, че русофобията е нещо по-друго, нещо по-различно от обикновената и понякога неизбежно сурова критика на различни културни и управленски практики в Русия.

Без да претендирам за дефиниция, аз твърдя, че русофобията се появявя тогава, когато се загубва усета за място и време, за пространство и история, за логическа консеквентност и доказателственост, когато спре интересът (а той е задължителен за всяко сериозно изследователско мислене) към разликите между универсално, партикуларно и сингуларно, т.е. към самата категориална структура на мисленето. В този смисъл русофобът е конструктор на митологеми, като след като ги е произвел, успява и да живее вътре в тях. По този начин в днешния секуларизиран западен свят (и това е особено вярно именно за англосаксонския свят) русофобията е секуларизиран еквивалент на ужаса от Врага на човешкия род. В тези смислови координати Русия придобива измеренията на абсолютно, насъщно, хипостазирано и активно зло, което живее със себе си, заради себе си и като отрицание на всичко друго – както е известно, абсолютното зло не се обосновава, защото умее да обосновава само себе си. И това вече е Русия в светогледа на Запада, и особено на англосаксонския запад – тя е Другото, Другия, тя е То на Стивън Кинг и Ктулху на Лъвкрафт. Разбира се, най-плътна е картината на това зло, нарисувана от Толкин – страната на орките, обобщен Мордор.

Религиозният генезис на тези мисловни конструкции е очевиден и това, което ще ме интересува в моето изложение оттук нататък, е не това, което идва след, а това, което е преди секуларизацията.

Тук обаче, очертавайки не толкова наличието, колкото отсъствието на работещи дефиниции на този етап, бих искал да споделя с аудиторията едно мое субективно предположение – истинската, зрялата, автентичната русофобия, обитавайки митологичните пространства и психологичния ъндърграунд, не може да се реализира без поне 10% неподправен идиотизъм – „Путин сее комунизъм по целия свят”, това реално, а не измислено твърдение на един активен български русофоб е удобен пример за тази мисъл. По този начин Путин, като главен злодей на епохата, е на път да измести евреите, за които ние си знаем, че са виновни за всичко (разбира се, един съобразителен русофоб няма да пропусне да гарантира смисловата цялост на конструкцията, разкривайки еврейски произход и при Путин).

2. Русофобията тук ни интересува в своята идейна, така да се каже, пълнота и в своя исторически генезис.

Точно затова мисля, че българската русофобия не е подходящо емпирично поле за изследване. Русофобите в България, а те разбира се са едно изчезващо малко истерично малцинство, спадат към два различни типа, които обаче, не винаги и не непременно са разграничени, между тях може да има и преходи. Първият тип - това се наследниците на руската перестройка в България, т.е. това са руско-български либерали, които по дефиниция не могат да не бъдат русофоби. Както е известно, русофобията е един (конституиращ) особен аспект на руския либерализъм. По този начин, ако човек съзнателно е приел аксиомите на горбачовата перестройка, твърде скоро след това той обективно и по независим от себе си начин не може да не се осъзнае и като яростен русофоб. Това е изследвано многократно, омразата към Русия е задължителен елемент в менталността на руския либерал – това е описано, още руската класическа литература разкрива този феномен („Как сладостно отчизну ненавидеть И жадно ждать ее уничтоженья, И в разрушении отчизны видеть Всемирного денницу пробужденья..“), днешните политически анализи в Русия не го оспорват.

Вторият тип български русофоби, това са просто наследниците (интелектуално-политически, но често и в произходен смисъл) на българските фашисти, които през 20-те и 30-те години на миналия век по естествен път започнаха да се осъзнават като хитлеристи.

Тяхната болка е понятна – те и досега не могат да преглътнат и да простят на руските унтерменши начина, по който те се отнесоха към техния кумир, към тяхната пътеводна звезда – Хитлер.

Просто пепелта на Хитлер блъска в гърдите и сърцата на много от българските русофоби – и в този смисъл те не са просто фашизоиди, а са латентни, недоразкрити фашисти и хитлеристи. Техният coming out представлява важна част на съвременния български духовно-политически живот, но също и на реалната управленска практика на българската политическа класа.

„Хитлер в сърцата” – това е реалното политическо вдъхновение на все по-голяма част от българската политическа класа. Интересното е, че нито главният геополитически куратор на България (САЩ), нито изнесеното административно и политическо управление на страната със седалище Брюксел, проявяват някакъв интерес към този изключително важен процес, протичащ в българската политическа класа. Обяснението на това, струва ми се, е просто – няма нищо по-удобно и по-подходящо за утвърждаване на русофобския дух на епохата от един автентичен хитлерист (стига той да бъде научен, разбира се, да не прави зиг хайл на неподходящи места и да не татуира пречупени кръстове по челото си). Особено пикантна е една друга българска особеност – невероятно е как българското еврейство се отнася не просто търпимо, но и благодушно към изкуствения ренесанс на българския фашизъм днес. Исторически изследвания, впрочем, описват подобна търпимост сред германските евреи в началото на 30-те год. на миналия век. Историята обича с усмивка да се повтаря.

3. Днешната русофобия, обаче, свободно съчетава исторически непримирими на пръв поглед интелектуални съставки и импулси. Наследници на Хитлер и Мусолини, в пълно съгласие със заклети и сертифицирани либерали, днес успешно произвеждат русофобия като свой съвместен интелектуално-политически продукт. Съчетанието на фашизоиди и либерали така безпроблемно, каквото е днес, може да бъде обяснено от функционална гледна точка. Докато фашизоиди, латентни хитлеристи и духовни синове и дъщери на Сорос и Попър заедно произвеждат своя общ продукт – русофобията, техните вътрешни и привидно непреодолими противоречия не интересуват никого, нито техните спонсори и вдъхновители, нито самите тях. Защото русофобията е точката, в която се заличава уж непреодолимата вражда между либерали и хитлеристи.

Силата, която примирява тези привидно несъчетаеми полюси – това е тяхната обща функционална роля, вътре в която и при изпълнението на която либералът и фашистът са едно.

Тове е така, защото русофобията днес е един от трите стълба на разгръщащата се пред очите ни Студена война.

Способността на либерали и хитлеристи да не спорят, когато става дума за война срещу Русия, е известна още от периода преди приключването на Втората световна война. Изминалите оттогава повече от 70 години просто потвърждават и свидетелстват не просто за възможността, а за практическото наличие на този странен на пръв поглед политически мир, между осъзнато непримирими противници. Студената война, която приключи в края на 80-те год. и разгръщащият се днес втори етап на същата Студена война не просто оправдава, но и изисква всеобщи съюзи, синтези на всичко с всичко – стига това „всичко” да има някакъв русофобски смисъл.

Отклонявайки се за секунда от смисловата линия на досегашното изложение, е необходимо да посоча, че освен журналистическо-метафоричния и пропаганден смисъл на термина „студена война“, той има и реално предметно съдържание.

За да е налице наистина Студена война, а не просто журналистически предчувствия и пропагандни проклятия, са необходими три съществени елемента (”три стълба”).

• Първото, абсолютно съществено условие е именно сатанизацията на противника. Той трябва да се възприема не просто като враждебна сила, а като актуална, неуморна и насъщна сила (качества, впрочем, по общо съгласие приписвани на Сатанаил през европейското Средновековие. Всъщност, това Зло обитава отдавна културното подсъзнание на Запада . В религиозна или секуларна форма то е непременен участник в духовния живот на Запада и особено на англосаксонския свят. Всъщност, съвсем не толкова отдавна на територията на САЩ бяха намирани и изгаряни публично агентите на това зло. Малко по-късно, ужасени от идването на това зло, ръководители на Пентагона скачаха от прозорците на високите етажи. А съвсем в наше време великата страна, без ни най-малко съмнение, се чувства длъжна да подържа непрекъсната бойна готовност по причина на това, че същото това зло (абсолютно, неуморно, вездесъщо) уверено се намесва в най-интимната част на американския политически процес – изборите. Не бива да има съмнение, че дейците, натоварени със задачата да поддържат тази перманентна бойна готовност, са искрени, там няма никакво съмнение в актуалността на това зло, разбира се, няма и чувство за хумор. Получава се нещо наистина интересно – колкото повече Кремъл се старае да даде доказателства за невинност, толкова повече тези доказателства се разглеждат като доказателства за виновност. Тук очевидно действа класическата евангелистка формула, че „Най-голямата победа на Дявола е, че успя да внуши на хората, че не съществува”. Това състояние на умовете в англосаксонския свят се поддържа сравнително лесно, със силите на медиите и чрез официални изявления на високопоставени - и следователно авторитетни държавни служители. Обобщено може да се твърди, че първият стълб на новата студена война (необходим, но сам по себе си недостатъчен) е вече изграден почти изцяло, враждебността е преминала във фобия (страх) и практически няма такова действие, което да не подлежи на окончателно изтълкуване като подготовка за нанасяне на щети. На този етап предстоят само завършителни действия – изграждане на специализирана информационна мрежа (медийна, политическа и пропагандна) от организационни звена, имащи за задача да отговарят за непрекъснатото бойно дежурство срещу противника, надвиснал вече над хоризонта.

• Следващият „стълб” на новата студена война е икономическото разделение, т.е. обграждането на „царството на злото” с непроницаеми икономически бариери. Този стълб обаче, се изгражда по-трудно, изисква повече разходи и усилия, а и точното трасе на икономическата стена (за разлика от стената на границата между САЩ и Мексико) не е лесно да бъде начертано. Има много зони в света, където се знае, че такава стена трябва да мине, но не е известно нито как, нито къде точно тя трябва да се построи. Например, ясно е, че Тайван принадлежи към „свободния свят”. Обаче, проблемът е, че всеки опит да се издигне икономическа стена между островен и континентален Китай се посрещат в Пекин максимално болезнено. А самият Китай от коя страна на стената трябва да бъде? Подобни проблеми неминуемо се появават и с Виетнам (страна, която изключително успешно строи социализъм), а също и с Турция (където пък за социализъм не може да става дума изобщо). Накратко, ако трасето на „икономическата стена” не съвпада плътно с трасето на идеологическата „стена”, тогава и двете стени са фактически неефективни. И все пак, икономическата стена се изгражда успешно. Завършването й не предстои в най-близко бъдеще, но успехите в това изграждане са очевидни, фактически цялата лавина от икономически санкции, налагани от САЩ върху „еретиците”, но също и върху тези, които се осмеляват да общуват с „еретиците” – целият този огромен икономически труд е насочен към изграждането в окончателна форма на втория стълб на новата студена война, именно – икономическото разделение на света.

• Ако първият стълб е практически готов, а вторият предстои бързо да бъде завършен (примерно в рамките на следващите 3-4 години), то третият стълб на новата студена война предстои да бъде граден още сравнително дълго. Този стълб представлява абсолютно задължителната военно-политическа конфронтация (между силите на демокрацията и тоталитаризма), като, разбира се, кой е демократ и кой е тоталитарист се решава по единствения възможен и научнообоснован начин – демократична е тази страна, която приема безусловно нормите и изпълнява безусловно изискванията, които се формулират там горе, в сияйния Град на хълма. (В тази формула, впрочем, ясно се разчита класическото послание на блажения Августин за двата града – небесният и земният, и за техните отношения.) А всички останали страни, които не отговарят на текущите стандарти за демократичност, са поразени от чумата на тоталитаризма, като на някои от тях следва да се помага и прощава, а на други да се прости е невъзможно. Тук отново си проличава един класически верски мотив – „На грешника може да се прости, разбира се след покаяние, а за еретика опрощението е принципиално невъзможно”.

Но дори и завършен, третият „стълб” (на военнополитическата конфронтация), той няма да може да се разглежда като окончателно готов, докато не бъде „изпробван”. С други думи, военнополитическата конфронтация следва неминуемо да доведе до такава конфронтация, в която двете страни открито балансират на ръба и едва след като (и ако) те успеят в ситуация на върховно военно непрежение да договорят някакъв списък от явни или неявни забрани и разрешения, които да регулират отношенията между тях, ще може да се смята, че студената война се е състояла, разгърнала се е и се е стабилизирала не като ситуация, а като дългосрочен модел на взаимодействие между заинтересуваните сили. Накратко и просто казано, студена война е невъзможна без Карибска криза или някакъв неин еквивалент. Преди да се състои такава криза (а тя в съвременни условия може да се разгърне на няколко места в света – например, една евентуална Азовска криза) действителна студена война не може да се разгърне и тя би обитавала единствено журналистическите метафори.

Тук следва да се подчертае, че да се говори за така описваната тук студена война като за „неизбежност” е проява на безотговорен оптимизъм. Да се утвърждава „неизбежност” на студена война, означава да се мисли за една „гореща война” като за нещо, което може да бъде избегнато – и заместено със своя относително безобиден вариант - студената война. Редно е да се помни, че студената война, на която човечеството беше свидетел (а и участник до голяма степен), се появи като спасителен изход, като щастливо изобретение, което избави човечеството от ядрен декаданс, технически средства за който още тогава бяха натрупани повече от достатъчно.

Днес, след неуспешния край на историята (за който така ведро пророкуваше Фукуяма), трябва да се мисли много внимателно за това кое е за предпочитане – студена или гореща война и кое от двете е неизбежно.

Това са функционалните аспекти на русофобията: абсолютно необходима и затова неизбежна съставка при изграждането на т.нар. първи стълб на студената война. Триадата „враждебност – русофобия – 24 часов ужас от Русия” е необходима, за да бъде конституирана моралната готовност на Запада и особено на англосаксонския свят за часа Х, в който четирите конника на Апокалипсиса (B2 или Ту160М – без значение) ще излетят, за да бъде информирано човечеството, че настъпва Съдния ден – и това, разбира се, отново е религиозен образ, като преходът от конник на Апокалипсиса към Ту160М е типичен преход на секуларизация.

Все пак, има смисъл да се мине по-нататък, отвъд функционалните аспекти на употребата на русофобията, тъй като вярвам, че генетичният аспект тук е по-важен и по-интересен от функционалния.

4. За мен религиозният генезис на русофобията е безспорен и не подлежи на съмнение.

При това русофобията се появява именно вътре в рамките на християнската културна вселена. Това значи на практика, че индуисти, например, или пък даоси и конфуцианци, или техните съвременни представители – китайските комунисти свободно могат да разберат теоретическия аспект на описвания проблем, но не биха могли (а и не са длъжни) да осъзнаят практическите аспекти, и често пъти особено драматичните колизии на проблема за генезиса на русофобията. Обикновеният мюсюлманин също може да се ограничи само с разбиране, но не и със съпреживяване на този проблем. Разбира се, обяснението е просто, става дума за драма, при това с трагични съставки, която се е разгърнала именно вътре в християнския континуум на Спасението. Това е процес, който се е разгръщал на различни места, но по един и същи повод. Многообразието на механизмите, в които се проявява този процес, не прикрива, а разкрива единната му същност, а именно – жестоко и непримиримо разногласие, разгърнало се (и продължаващо като събитие да се разгръща до днес) в единните християнски координати на Доктрината и нейното тълкуване.

Могат да се посочат две фигури, които вече принадлежат на историята, но които не са чак толкова далече в миналото, че да бъдат напълно забравени. Фигурата в Русия, с която се свързва с повече или по-малко основание началото на този разлом вътре в тъканта на християнското светоусещане, е П. Чаадаев. Ролята му в руския духовен живот не може да бъде подценявана – той е, ако не първият, то един от първите руски културни дейци, в чиято позиция се наблюдават отчетливи елементи на този духовен разкол, който по-късно в руското общество доведе до катастрофални последици. Важно е да се помни, че Чаадаев в своето общество е заемал позиция не на маргинал, аутсайдер или „дисидент”, а е бил почитана и уважавана фигура, дворянин и офицер с общопризнато геройско поведение по време на войната.

В неговото творчество, обаче (пет „Философически писма”), Чаадаев стоварва върху духовната практика на руското християнство изключително тежки обвинения. Като запазва декларативна вярност към православието, той критикува сурово Църквата, противопоставяйки й практиката на католицизма.

„Православната църква е пасивна и нечувствителна към историческите форми на живот на обществото, като животът свидетелства, че е възможна една друга християнска църква (а именно католическата), която активно твори добро, участва в обществения живот и денонощно оказва огромно въздействие върху умовете и сърцата на християните.” Разбира се, Чаадаев не може да бъде подозиран в протестанство, и все пак позицията му, която може синтетично да се опише с формулата „с вярата срещу църквата”, представлява своеобразен аналог на западноевропейската Реформация. Великият реформатор на католицизма (именно на католическото християнство, а не на християнството въобще) също критикува Църквата от позициите на една по-особено тълкувана Вяра. И разбира се, при всички очевидни разлики между Чаадаев и Лютер, критиката на Църквата „от позициите на Вярата“ неизбежно придобива политически смисъл. Всъщност, сблъсъкът между вяра и църква не може да няма, освен всички богословски проекции и един неизбежен, par excellence политически смисъл, критиката на властта не може да бъде напълно ефективна, ако не е и от верски позиции.

Критикувайки човешката част на богочовешкия организъм, какъвто е Християнската Църква, Чаадаев поставя началото на политически конфликт. Причините на този конфликт ще бъдат осветлявани по-нататък в изложението, но следствията му още отсега могат да бъдат описани като разрушителни за руското православно дворянско съзнание, за което с основание се е смятало, че е просветената част на руското съзнание. За разлика от западно-европейските политически последствия на духовната революция на М. Лютер (Вартоломеева нощ, изтребване на хугенотите, поредица от разрушителни религиозни войни между силите на Реформацията и Контрареформацията), революцията на Чаадаев се е ограничила до формите на скандал в дворянски среди. Той лично не е бил репресиран, формалните белези на неговото дворянско достойнство са останали непокътнати, само чрез височайше повеление Чаадаев е обявен за „умопомешан“. Интересното е, впрочем, че в съвременни руски дисидентски кръгове Чаадаев е споменаван като първата жертва на наказателна психиатрия. А въпросът на Чаадаев (риторичен, впрочем) „как е възможна държава с размерите на континент” представлява може би най-краткия начин да се синтезира политическото верую на руските дисиденти, но и на цялата световна русофобия. Вероятно ще бъде преувеличено да бъде подозиран Чаадаев в осъзната русофобия. Със сигурност няма как да се поставя достойният руски дворянин Чаадаев в компанията на съвременни дисидентски авторитети от рода на Светлана Алексиевич, Лия Ахеджакова и Валерия Новодворская. („Колко страшно е да се живее в тази страна“). Също така би било крайно неуместно реалният авторитет на патриота Чаадаев да се използва за обосновка на активността на фигури от рода на Ходорковски, Березовски и Гусински. Но съвременните прояви на руска русофобия, каквато я познаваме днес, наистина водят своя генезис от дълбокото несъгласие на достойния имперски дворянин Чаадаев с Православната руска църква.

Вярно е, също така и нещо друго – че за да изучава сериозно и задълбочено русофобията, изследователят спокойно може да се ограничи с макар и тесния, но много ярък и цветист кръг на руските русофоби, и в този смисъл парадоксалният принцип, че най-истинската русофобия е руската русофобия изглежда напълно обоснован и достоверен.

За да се изучава русофобията – но истинската русофобия, а не нейните безбройни двойници, деривати и подобия, е достатъчно да се отиде в Москва. Всичко най-русофобско може да се открие там, а доскоро тово „всичко” (до края на миналия век) беше не просто в Москва, а беше концентрирано във и около Кремъл, т.е. беше на власт. В този смисъл изучаването на руската власт през 90-те год. на миналото столетие представлява ipso facto също така и изучаване на руската русофобия – автентична, яростна, активна.

Може да се каже с една кратка формула: руската власт през 90-те год. на 20-ти век беше власт на русофобията над Русия. Затова може да се твърди, че българската русофобия (колкото и малка, жалка и незначителна да е тя – 88!) има два корена, т.е. тя е двойнопроизходна. Единият корен, разбира се, е несъмнено европейски (Хитлер в сърцата!), а другият корен, без съмнение, е руският. Трябва да се признае като факт и да се осъзнае в цялата й дълбочина и значение истината, че духовно-политическите, идейните и историческите шлюзове, свързващи България с Русия, са не просто много широки, но са и двойнопропускливи, т.е. пропускат влияния в двете посоки - напр. от България към Русия – християнство и кирилица, от Русия към България – перестройка и ускорение, „смърт на Русия като царство на злото“.

И все пак, при анализа на руската русофобия е задължително да се забележи, отчете и осмисли една фундаментална особеност. Още на равнището на Чаадаев (ако приемем временно, че той е основоположник) гневът към Русия е неразделно и същностно свързан с утвърждаването на положителния пример, този гняв не би бил възможен, ако Чаадаев не разполагаше с един, макар и не експлицитен положителен идеал за обществено устройство – така да се каже руската действителност е зло, в сравнение с една друга, правилна действителност. Разбира се, тази правилна действителност е католическият свят, това е „Западът като такъв”.

От позициите на „Запада като такъв” разглежда Русия един друг, много по-известен, много по-изучаван авторитет. Това е католическият абат, дворянинът, талантлив писател и пътешественик Астолф дьо Кюстин. В книгата си „Русия в 1839 год.” той описва всичко това, което и до днес представлява интелектуалното съдържание, цялостната аргументация и моралния патос на това, което днес е наречено русофобия. По този начин Дьо Кюстин задава „идеалната матрица на всяка възможна русофобия“, на русофобията „във всички възможни светове“ и това е вярно до такава степен, че ако днес някакво идейно съдържание не отговаря на тази матрица, то не може да бъде прието за русофобия, а само за случайна, ефемерна и несъществена критика на руската действителност. По този начин достопочтеният абат подрежда в свързана и логическа форма основното идейно съдържание на явлението „русофобия”. Разбира се, както сочат ред изследователи, русофобските аксиоми в Дьо Кюстиновото евангелие на русофобията имат не толкова морален или естетически характер, колкото изцяло религиозен, богословски, еклезиологичен и егзегетичен характер. Главният грях на Русия, според абата, е не толкова изостаналостта, жестокостта на властта, непросветеността на мужишките маси и т.н. и т.н., а нещо друго, при това съвсем просто. Абат Дьо Кюстин не може да прости на Русия единствено „неправилната вяра”. Не би я простил на никой друг, където и да е той – в Грузия, Армения, Сърбия, Етиопия, България, т.е. на православния човек. Накратко, русофобията на достопочтения абат в същината си не е нищо друго, освен погнусата и отвращението на правоверния (на правилно вярващия) към еретика. В тази позиция не е загадъчен и фобичният момент – отделно взетият еретик, случайно открит на територията, на която духовно властва правилната църква (Ватикана), може да бъде заловен, запитан дали не се покайва, да бъде разпитан с пристрастие (технологията е описана в общоевропейския наръчник за борба с ересите и бесовството „Чукът на вещиците”) и накрая да бъде изгорен (за негово добро и за назидание на публиката). Но точно това душеспасително и възпитателно въздействие е невъзможно да се приложи върху 120 милионната мужишка маса в Русия. Толкова много еретици на едно място в очите на абата представляват една неминуема практическа заплаха. Като добър католик, абатът знае, без съмнение, че ереста сама по себе си не е пасивна, а е агресивна, настъпателна и злотворна. Това, което днес обитава необятните простори на Изтока, утре не може да не нахълта в живота ни, непременно ще дойде на прага ни.

От времето на абат Дьо Кюстин са минали около два века, но същото светоусещане и същата диспозиция спрямо Русия (а и към целия православен свят, разбира се) продължават да имат доминантна роля в съзнанието на средния западноевропеец, като тази доминантност е особено натрапчиво очевидна в светогледа на англосаксонския свят. Там се очаква нашествието на еретиците не изобщо някога, а утре сутринта. В Русия по този въпрос все още има някакви илюзии – написани бяха някои амбициозни трудове на тема как “след преодоляването на комунистическите безумия Русия, която днес действително преживява християнски ренесанс, неизбежно ще намери общ език с християнския запад”; като че ли дори Президентът Путин на определен етап вярваше в това. Практическият живот вече еднозначно свидетелства за нереалистичността на такива очаквания – защото, от гледна точка на християнския Запад, комунизмът е просто обикновено безбожие, а виж Православието не е нищо друго, освен една агресивна и злокобна ерес, срещу която Западът е длъжен да обявява непрекъснато кръстоносни походи, ако иска да опази себе си и своята идентичност. Изпреварвайки това изложение, можем да кажем, че именно тази нетърпимост към православната ерес беше действителната, дълбинната причина руско-американски структури от рода на „Комисията НАТО – Русия” да са нежизнеспособни и да не функционират, а американският политик всеки път, когато бръкне в джоба си, да намира там Ръката на Путин.

Впрочем, още тук могат да се посочат факти, изпреварвайки изложението и донякъде отклонявайки се от основната му линия, чрез които може да се покаже какво русофобията не е. За разлика от Хитлер, който е вярвал, че руснакът в крайна сметка е Untermensch, т.е. недочовек и следователно част от тези недохора подлежат на унищожение, втора част подлежат на изтласкване отвъд Урал (т.е. извън периметъра на европеизираните чрез германската военна инициатива земи), а трета част да работят на територията на това ново разширение на Европа (бивша Русия) като нискоквалифицирана робска сила. И не толкова политическото „несъгласие” на Хитлер с политиката на съветските комунисти, колкото други дълбинни слоеве нa неговата мотивация са били доминантни – странната смесица от традиционно лутеранство и новооткрит и новонасаден окултизъм в личността на Фюрера е била достатъчна той да възприема Русия и руснаците не само като етногенетически непълноценни, но и като духовно изначално увредени индивиди. За разлика от Хитлер, Наполеон, давайки си сметка за дълбинните проблеми на тогавашната Руска империя, нито за секунда не се е съмнявал, че след събарянето на ретроградния царски режим в Санкт Петербург руското общество ще приеме с разтворени обятия идеите за Свобода, Братство и Равенство, т.е. глобалното послание на Великата френска буржоазна революция. Безбожникът Наполеон, в контраст на Хитлер (лутеранин, вслушващ се в Съдбата), не се е съмнявал, че руският цивилизационен тип, руското общество и руската менталност са достатъчно пълноценни (въпреки нетърпимата природа на царския режим), за да усвоят най-новите и най-високите идеали на световната цивилизация. Наполеон е нахълтал в Русия с прогресистки цели, искал е просто да „подбутне” прогреса и в Русия, защото е вярвал, че идеалите на Френската революция имат универсален и общочовешки характер. Хитлер, за разлика от Наполеон, е възприемал Русия като изначално етнокултурно непълноценна. На прогреса, според Хитлер, Русия е можела да служи само като материал за усвояване, като впрегатна сила. Разбира се, съдбата и на двамата е била еднаква, катастрофално поражение. Разгромявайки по един и същи категоричен начин либералния прогресист Наполеон и век и половина по-късно носителя на „цивилизованото европейско начало” Хитлер (характерно е, че на въпроса на своя секретар „Кой сте Вие, всъщност, мой Фюрер?”, Хитлер отговаря възторжено и многозначително „Аз съм елин”. Какво значи този отговор става ясно, когато си спомним, че древна Елада е не само далечно минало, предмет на исторически изследвания, но и кодово наименование на „общоевропейска принадлежност и идентичност”. Хитлер не просто се е осъзнавал като европеец, а като главен европеизатор на епохата), Русия съобщава на света едно и също послание: това е страна-континент, страна - остров, цивилизация, която е контекстно независима; това е свят, който е отворен към всички други светове, но не и с цената на загубата на своята цивилизационна идентичност.

В началото на 19 век русофобията вече е налице. (От това следва, между другото, и забавния факт, че днешните български русофоби съвсем не са откриватели – може би причина за това е, че доминантната черта на българската русофобия е интелектуалния мързел, в своите „върхови русофобски достижения” те все още не са открили русофобските постановки на Маркс, Енгелс и Ленин. В този смисъл днешните български ненавистници на Русия са осъдени на открития - предстои им да откриват (ако не им се спре финансирането, разбира се) аргументите си в цялото западноевропейско комунистическо движение до Октомврийската революция, а в някои отношения и след нея.

Още в началото на 19 век в пътеписите на абат Дьо Кюстин русофобията разцъфтява пищно, като разкрива и същността си. Не просто враждебността, а ужаса на достопочтения духовник от Русия се основава на нещо съвсем просто. Всичко, което почитаемият абат може да прости на испанската църква, а и на целия католически свят - инквизиция, религиозен терор, масови разстрели, абсолютна нетърпимост към другото мнение, перманентно подозрение към всички за инакомислие - той не може да прости на Русия, на руската църква, на Православието изобщо (дори и ако на православния живот гореизброените особености по принцип не са били присъщи).

С други думи, апостолът на европейската русофобия, авторът на евангелието на русофобията (и защо тези мързеливци, днешните русофоби не го четат?) е просто един честен, осъзнат и последователен католик.

На етапа на абат Кюстин и Чаадаев религиозният корен на русофобията (заличен и забравен днес) е виден. Истината обаче е, че тази религиозна нетърпимост има своите още по-дълбоки, културно-исторически и верски корени, които са се развивали през столетията преди началото на 19-ти век, а тогава те дават просто своите видими резултати. Навлизането в дълбочина и разглеждането на културно-историческите и духовни предпоставки на днешната глобална русофобия забължително изисква особена методологическа рефлексия.

5. И затова тук идва моментът за „кратка методологическо отклонение”, което привидно ще ни отдалечи, а реално трябва да ни доведе до средоточието на темата.

- Днешното секуларно съзнание на модерната (или постмодерна) култура няма сетиво за огромния океан на богословската култура, който не е пресъхнал, а е просто скрит и недостъпен за съзнанието на модерния човек. През оптиката на модерността, океанът на християнската богословска култура е просто невидим. Това, впрочем е валидно и в по-широк смисъл: традиционността е принципиално невидима за модерността; целият свят, който ние днес посочваме, описваме, тълкуваме, прославяме или заклеймяваме като традиционен, няма нищо общо с действителната Традиция – просто защото след победата на модерността традицията изчезва от зрителното поле на модерния изследовател и той насочва своето изследователско внимание не към действителната традиция, останала далече отвъд неговия изследователски хоризонт, а към вътрешно произведени модерни артефакти, за които има негласна конвенция, че „това е традицията”. Разбира се, светът на Традицията си остава там, където е бил винаги – скрепен не от Времето, а разделен от времена, обединен не от Действителност, а представляващ синтез от различни действителности и разбира се неосъзнаващ себе си като традиционен, защото традицията, осъзнаваща себе си като традиция, е модерен фалшификат, т.е. е мъртва. По този начин традицията може да осъзнае себе си като традиция, само в бързопреходния миг на своето изчезване. Именно тази интелектуална оптика на модерността е причина грамадата от интелектуални натрупвания, датираща от повече от две хиляди години, да не е достояние на съвременника. Точно поради това Умберто Еко, Карл Попър, Пауло Куелю, Джоуан Ролингс и Дан Браун са законодатели на модерната интелектуална мода, докато Платон, Дионисии Ареопагит (или Псевдо-Дионисии, по избор), св. апостол Павел, св. Максим Изповедник и огромно количество други блестящи интелектуалци и пълноценни творци днес са или неизвестни, или се възприемат като никому ненужни интелектуални вехтории. Тези „вехтории”, обаче, са не толкова далеч в миналото, в календарен смисъл, те са не толкова „назад” - в диахронен смисъл, колкото са днес, тук и сега, но са „отдолу”, не като диахронно начало, а като синхронно основание и фундамент на целия културен комплекс, наричащ себе си Модерност. Така св. Григорий Богослов и бл.Августин, например, са не „дълбоко назад” във времето, колкото дълбоко в основанията – с други думи, привидно изхвърлената в миналото традиция, победена от хода на Модерността, всъщност съсъществува с тази модерност. Нещо повече, тя не просто съсъществува с Модерността, в нейните забравени смислови основания, оставайки си там, тя е актуална, насъщна и продуктивна като по този начин тя е единствения идеен източник и идеаторен двигател на Модерността, захранвайки я със своята интелектуална енергия. Обратно, когато отслабне връзката на модерността с нейните неосъзнати традиционни корени, става налична прословутата постмодерна ситуация (Лиотар) и започват много странните спорове относно това, дали Модерността е изпълнила задачите си и в този смисъл е победила, или напротив, победата тепърва й предстои.

Именно заради всичко това следва да се съгласим с един от основополагащите принципи на фундаменталния германски мислител, изследовател на историята и на философските основания на правото Карл Шмит.

„Цялата съвременна хуманитаристика се състои от секуларизирани теологични категории” - твърди Карл Шмит. Методологическото значение и смисъл на този фундаментален принцип е много трудно да се подцени. От гледната точка, която тук ни интересува, той означава (освен всичко друго, разбира се), че истинското разбиране на съвременната хуманитаристика, действителното проникване в смисъла на категориалния апарат на съвременното обществознание задължително предполага не просто „хвърляне на един поглед” към богословската съкровищница на християнския свят, а пребиваване в този свят с цел разбиране на основния въпрос – какво е било преди секуларизацията, например, кой е богословския еквивалент, например, на секуларната категория „слава и почит” и мн.др.

Именно това откритие на Карл Шмит, заедно с изключително интересните и фундаментални евристични идеи на Дж. Милибанд представлява евристичната и методологическа опора на по-нататъшното изложение. Какъв е животът на категориите преди секуларизацията? Как процесът на секуларизация е видоизменил, прекодирал или дори заличил реалното проблемно значение и смисъл на фундаментални категории на европейската културна вселена?

6. Изучаването на секуларизирания разум дава възможност да бъде изследвана методологическа ситуация, при което е нарушено формалното правило, известно още от древността като „принцип на обемността”. По същество това правило не разрешава между понятията да има знакови отношения и чрез своята всеобщност то функционира като всеобщо задължителен логически принцип. Отчитането обаче, на факта, че повечето модерни хуманитарни категории са резултат от секуларизация на богословски категории дава възможност да се открива между категориалните структури на човешкото мислене специфични знакови зависимости: „понятийният комплекс Х, всъщност не отрича, а реализира понятийния комплекс У”; фактически, тук става дума за функционирането на вече открити в други области на познанието, т.нар. „превърнати форми” (от К Маркс) – когато един понятиен комплекс съществува чрез друг понятиен комплекс и не толкова го разкрива, колкото го прикрива.

Този подход дава възможност изследователят да се съобразява както със самосъзнанието на определени езикови и понятийни комплекси (т.е. с тяхната автодискрипция), така и с техния реален смислов генезис, който обаче не винаги „помни самия себе си“.

Именно в този смисъл и в този методологичен план съвременните русофобски идеологически конструкции се разкриват като многократно превърнат израз (форма) и резултат на отдавна отминали във времето (но и до днес лежащи в дълбоките основания) духовни и интелектуални събития, които дори и ако са известни, не изглеждат по никакъв начин свързани със съвременните русофобски продукти.

Така, например, няма никаква очевидна връзка между съвременната строго секуларна русофобия като разгърнат идеологически апарат на Запада (и предимно на англосаксонския свят), използван за целите на самообосноваването и самоописанието на този свят, от една страна, и от друга – великото разделение (великата Схизма) , настъпила на превала на вековете между първото и второто хилядолетие на нашата ера. Това фундаментално събитие (именно в смисъла на Събитие – нещо състояло се в сферата на Смисъла, което трае във времето и задава смислови хоризонти за всички участващи в това събитие, както и за всички техни исторически приемници) е не просто водораздел на религиозния живот на европейския духовен свят, но и на цялостната европейска култура – това е разрушаване, разцепление на единното дотогава християнско пространство на Смисъла и Спасението. Именно в рамките на това събитие са зададени генеративните механизми на осмисляне от тогавашния (но и от днешния) европейски човек на своя свят, заедно с механизмите, по които той е осмислил сам себе си.

Тук става дума за събитие, чиято огромна и основополагаща важност почти не може да се вмести в рамките на модерния секуларен език; изключително важни страни на това събитие-травма остават неизбежно извън способностите на съвременното секуларно съзнание да осмисля и разбира.

От гледна точка на съвременната светска способност за разбиране става дума „просто за един догмат“, който не би трябвало да засяга никой, който не се чувства съзнателно приобщен към християнското светоусещане.

Примитивно казано, спорът е „само” относно идеята и структурата на Божеството, в неговата триединна форма, с особен акцент, все пак, не толкова върху тринитарната проблематика, колкото върху пневматологията. На този етап на изложение на проблема, интересът и способността на секуларното съзнание да разбира е вече решително изчерпан – „вехти богословски спорове, които днес не касаят никого”.

А това вече е дълбоко заблуждение от най-лош тип, защото е и самозаблуждение, забрава на забравата. Всъщност, великото разделение в християнския свят се появява по повод приемането или отхвърлянето на една привидно проста формула – принципа на filioque. И това, разбира се, съвсем не е интелектуално-технологична доктринална дреболия, която да може да се изтласка на периферията на дебата или да се изолира чрез “епохе”, за да може дебатът все пак да продължи. Чрез приемането или отхвърлянето на тази формула се разпада самият християнски дискурс, появяват се два различни християнски дискурса, като участниците в тях дори и при наличие на най-добра воля, запазвайки формално белезите на понятийното единство са осъдени на същностно неразбирателство. Причината е проста – приемащите и отхвърлящите принципа filioque противопоставят две различни концепции за природата и същината на Светия Дух.Този въпрос се оказа, че не може да бъде решен с употребата на логически средства, дори и чрез пределно прецизиран категориален апарат, защото Светият Дух (със своето разбиране) принципно предхожда всички категориални конструкции. Нещо повече, ангажирането с различни представи за природата на Св. Дух води не само до фундаментални, съдържателни различия, но също така и до фундаментални методологически перспективи, до ангажиране с методологически техники, които са не само принципно несъвместими, но са и по същество противоположни – катафатичността и апофатичността не могат да не се различават и не могат да се взаимозаместват.

Чрез „различията”, които се проявяват в живата християнска църква по повод т.нар. Filioque, не просто се набелязват, но в действителност се конституират две радикално несъвместими и в много отношения стигащи да противоположност богословски перспективи.

Тук не е необходимо да се изследва още веднъж многократно обсъждания и осмислян въпрос за непреодолимите богословски различия между православната и латинянската богословска перспектива. Това, което касае изследването ни, обаче, е отдавна известният факт (примерно от времената на Св. Василий Велики), че - просто казано - между богомислието и човекомислието има изключително твърдо детерминирана логико-методологическа и смислова връзка. Непрекъснато забравяният, но основополагащо важен културно-исторически и методологически принцип гласи, че различните теологически перспективи генерират неизбежно различни антропологически перспективи. Казано съвсем семпло и примитивно, представите на човека за Бога произвеждат ipso facto представи на същия човек за себе си (разбира се, този принцип може да се „чете“ и в обратен ред).

В резултат на разминаването между православието и латинянството (което, както знаем, предпочита да нарича себе си католицизъм), се развиват просто две концепции за природата на Божеството (и по-специално за начина на разбиране на Светия Дух, както и на отношението на същност и съществуване изобщо), но също така поради посочения по-горе принцип, обективно се произвеждат и две различни практически функциониращи и за съжаление несводими една към друга представи за смисъла и значението на думата „човек изобщо”, но и още по-конкретно за това какво означава фундаменталната хуманитарна категория „личност”.

Така великата схизма е и антропологическа катастрофа. Двете антропологически перспективи живеят заедно или в съседство, те взаимно се чуват, но все по-често не се разбират и по правило имат все по-малко да си кажат.

За съжаление тук е безпомощна както логиката, така и дипломацията, а секуларизираното понятие за „Човечество” (чийто обхват и граници, а също и смисъл и същност принципиално не се поддават на уточнение), разбира се, не е в състояние да бъде мост и посредник между двете практически идеи затова какво е Човек и по-важно - Личност. Всъщност, понятието „човечество” е методологически резултат от невъзможността реално да се съчетаят двете представи за личност – на източното и западното християнство. Именно затова тази категория (човечество) е толкова безпомощна в абстрактността си и в своята зле прикрита безсъдържателност. Съвсем очевидно изобретението на новото време „homo sapiens равно на човек и обратно” е безпомощен опит на секуларния разум да се занимава с човекомислие, „освободено от всяко богомислие“. Така се стига до различни смехотворни, жалки и унизителни формули за същността на човека от рода на „човекът като осъзнала се маймуна”или наукообразно и претенциозно като „осъзнаваща себе си форма на съществуване на високоорганизирана белтъчна материя”. Оттук се появява и секуларното понятие за Човечество.Това понятие, лишено от онтологическа дълбина, подлежи (като че ли е резолюция на Съвета за Сигурност на ООН) на непрекъснати дежурни промени – от обема на понятието човечество отпадат някои същества, но се включват други, а цялото понятие е на път да премине своята логическа смислова граница и да се излее в своя дериват-отрицание „трансхуманизъм” – нещо, което звучи вълнуващо, но е решително неясно какво представлява. Това е още един пример за това как човекомислието, освободено от богомислие стихийно произвежда химери.

7. Дълбинното несъгласие между православния Изток и латинянския Запад с неговата особена развита форма, произлязла от него чрез конфликт – протестанството (където Св. Дух подозрително и твърде често напомня обикновено psyché), е факт и досега.

Двете половинки на Християнството и досега живеят заедно, но в несъгласие, като кръстоносните походи от Запад на Изток не спират и до днес, макар и в други, модерни форми. Новото в тази област, през последните столетия, разбира се е монополът на западното християнство да разглежда православните като увредени, подложени на духовна заплаха, живеещи в условия на перманентна еретична радиация, които в зависимост от поведението им могат да бъдат или спасявани по пътя на различни унии, или низвергвани чрез проклятие, когато упорстват в своята ерес.

Принципиалната, непреодолима и лежаща в самите културни основания на Западния свят несводимост и некомуникативност на западния тип личност (която, както знаем est relatio) към православния тип личност, която се изгражда по напълно различен (и принципиално неесенциалистки) път, представлява универсалия, залегнала в дълбинните основания на европейския културен свят. Именно в този смисъл може да се твърди за същностен антропологичен разкол, спрямо който официално господстващият днес европейски секуларизъм представлява опит за лекуване на нелечимото. Зад пелената на секуларизма антропологическата несъразмерност на двете части на европейското християнство си остава актуална. Вероятно затова опитите за окончателно умъртвяване на европейското християнство (съпроводено с превръщане на християнската култура в обикновена комерсиално оправдана туристическа забележителност) и стремежът то да се замести с някаква друга „не толкова конфликтна религия” не спират. Истинският проблем в тази област е, че това, което се прави в зоната на управление на религията няма нищо общо с изповядването на Вярата. Заместването на фактите на Вярата със симулакрите на секуларната духовност, разбира се, не лекуват конфликта, който описваме, а го вкарват в ситуация на окончателна безизходност.

Но има едно проблемно поле, в което описваната дотук антропологическа беда (а по същество това е истинска катастрофа) има особено разрушителни проекции. Проблемът е в това, че англо-саксонската цивилизация, която е предимно протестантска, конституира своята колективна цивилизационна идентичност по единствения възможен начин: чрез дълбинно противопоставяне на своето Друго – и това е естествено, идентичността винаги се произвежда така.(Но това е идентичност, противоположна на християнски разбираната идентичност.

Особеното тук е, че англо-саксонската цивилизация успява да намери своето Друго не вътре в себе си, както това става при другите цивилизации, а далеч извън себе си, и най-вече в Православния свят.

Разбира се, не православна Етиопия и не православна Армения, и съвсем не православна България, а православна Русия със своето могъщество и необратима недосегаемост, със своята неизтриваемост от картата на цивилизациите, но и от лицето на света представлява Необходимото Зло, чрез което англо-саксонската цивилизация успешно произвежда своята базова идентичност.

Тази функционална роля на Православието – да присъства в света като необходимото зло, без което англосаксонският свят размива своята идентичност – може да се осъзнава, а може и да не се осъзнава вътре в православния свят. Този свят е зает преди всичко със себе си, той се занимава със своите проблеми (решими и нерешими), диалогизира със себе си и с Бог, и по принцип му е дълбоко безразлично при конструирането на коя друга цивилизация той тайно от себе си изпълнява изключителната важна роля на „заклет супостат”. Православието няма нужда от никакви „засилени контакти”, „интензивни диалози”, „екуменически кампании”, „глобални унификации” и др. ситуационни хитрости на католическия и на протестантския свят – просто защото православният свят е дълбинно и същностно самодостатъчен.

Никакви небесни метеорити, насочващи се към земята, никакви космически хищници, заплашващи човечеството, никакви апокалиптични катастрофи, от които Америка трябва да опази света, не могат да заместят Русия като конституиращ елемент спрямо англо-саксонската цивилизация.

Всички тези външни злини не могат да свършат работата, която днес върши един отделно взет Путин. Има смисъл да си спомним тревожната епоха преди Путин – тогава избуяха пищно (защото Съветския Съюз вече не съществуваше) холивудските филми на катастрофите и бедствията, космически и ахтохтонни едновременно, трансисторически и неангажирани с никаква пространствена точка. Днес Путин успешно замества в дълбинната автодескрипция на американския свят чудовището Ктулху.

Защото без това външно зло, цялата англосаксонска цивилизация (начело със своята страна-лидер САЩ) губи очертания и смисъл, форма и импулс.

Така безспорно великото историческо начинание САЩ губи своя размах и импулс и се превръща в своята собствена противоположност.

За съжаление, днес това състояние на нещата е непоправимо и аз не виждам как то може да бъде променено в обозримо бъдеще. Русофобията като враждебна некомуникативност на западния антропологичен тип спрямо православната базова представа за Личност ще продължи да бъде „Универсалия на епохата” и да произвежда своите безкрайно многообразни форми, населяващи всички етажи на съвременната Западна култура.

Парадоксалният завършек на този обзор може да дойде с осъзнаването на надеждата за това, че войната, която предстои – а тя е майка на всички неща, колко е прав Хераклит – ще бъде само студена.

Източник:  Поглед.инфо