Каква сила движи народите

 

82 години от началото на Великата отечествена война на СССР срещу Германия (1941-1945)

 

Много често, за да не кажа винаги, писателите и литературата анализират, тълкуват, осъзнават и обясняват явленията в историята и политиката по-задълбочено и по-вярно от науката. И ако четем внимателно техните творби и възприемем техния начин на мислене и критериите им за оценка на събитията и явленията, ще бъдем по-близо до истината.

След края на том четвърти в раздела „Епилог“, част втора, на романа „Война и мир“ Л. Н. Толстой, след като е размишлявал задълбочено за ролята на човека и Бога, на съдбата и случайността в историята и по-специално в Отечествената война на Русия срещу Наполеон през 1812 г., задава основния въпрос, върху който разсъждава в целия роман: „Каква сила движи народите?“.

Той задава този въпрос, защото силата, която движи народите, чието название и измерение търси, е тази, която решава изхода от тази и от другите войни на Русия, които Западът е водил и ще води срещу нея. Целият й развой, от самото начало и почти до края предричаше триумф на френския император. Ала най-неочаквано – и то, когато Наполеон дори вече бе превзел Москва, настъпи обрат, за да приключи безславно за него във Франция. Толстой така отговори какво се бе случило и каква бе тази мистична сила, която обърна историята и даде нова енергия на руския свят, че да можем и ние, напрягайки мисленето си, сами да проумяваме истината. А тя ще трябва и след тази война, та чак до наши дни…

Век и половина по-късно друг „Наполеон“, наричан Хитлер, тръгна да доказва края на историята, в който трябваше да погребе Русия, комунизма и славянството и да установи нов ред на земята. Той стигна до Сталинград и Москва, оставяйки след себе си невиждани разрушения, морета от кръв, човешки трупове, ужаси. Но после се самоуби в Берлинския си бункер, малко преди съветските войници да го арестуват и да му въздадат възмездието от името на цялото човечество.

Тази война, която руснаците и народите на СССР нарекоха Отечествена, започна преди 82 (22 юни 1941) и завърши преди 78 години (9  май 1945). Тя отдавна е история и подлежи на оценката на историята. Много са причините и факторите, които определиха тя да протече по този ред и да завърши, в голяма степен противно на очакванията и дори на логиката й. Този, който беше вече изгубил почти цялата си европейска територия и се очакваше всеки момент да поиска мир и прекратяване на военните действия, преодоля обстоятелствата, факторите и причините и преобърна хода на военните действия. Кой ще каже по каква логика веднага след нападението на Германия се роди девизът „Нашето дело е право! Победата ще бъде наша!“, след като всичко пред очите и в разума говореше, че е въпрос на време, а то бърза и скоро ще приключи, войната да бъде триумф за Германия.

Втората световна война започна да се подготвя веднага след края на Първата. Нямаше доволни от резултатите, които тя остави след себе си. И победените, което е напълно естествено, и победителите смятаха, че са ощетени. Реваншът обаче трябваше да настъпи, когато приключи подготовката за установяването на новия световен ред и осъществяването на прехода, който капитализмът като социално-икономическа и политическа система трябваше да изживее в началото на второто десетилетие на ХХ век. Новият световен ред обаче не можеше да стане реалност в мирно време, спокойно и в мащаба, който настояваше да получи. Нужно бе епично събитие, каквото никога преди не се бе случвало. Родилият се непосредствено след края на Първата световна война световен ред, основан на подписания Ньойски договор, достатъчно ясно даваше да се разбере, че сблъсъкът ще бъде между изгубилата тази война Германия и родилия се в нея социализъм в СССР.

С победата на Великата октомврийска революция цяла Европа видя себе си като изгубила войната и жадуваща реванш и възстановяване съотношението на силите в континента.

Подготвящата се Втора световна война щеше да бъде не само реваншът на Германия, омразата на национал социализма към комунизма, волята за преразпределение на света, а титаничният цивилизационен сблъсък между Европа и Русия, след чийто триумфален за Европа завършек трябваше да последва тържеството на въпросния нов световен ред.

Новият световен ред все пак последва, но по-късно и не във вида му, заради който Хитлер нападна СССР и изби толкова много хора. И то не защото новите съюзници на Съветския съюз като САЩ и Англия бяха променили чувствително съотношението на силите. Германия беше достигнала до Москва и германските войници и генерали се подготвяха за скорошен „парад на победата“ на Червения площад. Такъв парад все пак се състоя, но две години по-късно, като в нозете на Сталин бяха демонстративно захвърлени и натрупани бойните знамена на непобедимата дотогава германска армия.

Двете войни, за които тук размишлявам, си приличат по особената логика на своето развитие и завършек, които не могат да се обясняват единствено с успешното решаване на военни и военнополитически въпроси, както и с преодоляването на трудностите в материално-техническото снабдяване на фронта и организацията на тила.

Като по чудо Съветският съюз успя да се възстанови след първоначалното и бързо разбиване на икономиката, транспорта, военнопромишления комплекс, инфраструктурата на държавата, снабдяването със суровини и материали, храни и дрехи. Много бързо цялата индустрия бе преместена от европейската част отвъд Урал и там бе организирана квалифицирана работна ръка, инженерна мисъл, управленски състав. И то докато германската армия почти не срещаше съпротива по своя път на всички фронтове. Хитлеровият вермахт имаше отлично организиран тил, разположен върху цяла Европа (в това число и в България).

В обясненията си позитивистичното мислене стига до организацията на войските и понеже не е способно да отиде отвъд тях, където има още причини и обяснения на проблема, който тук обсъждам, се мъчи да събере физическата сила и уменията на военачалниците,  както и военнотехническата и политическа подготовка и в тях да намери истината. Т. е. причината!

Обаче „няма и не може да има причина на историческото събитие, пише Л. Н. Толстой в романа „Война и мир“, освен  единствената причина на всички причини.“

Но как да разберем тази мисъл?

Това, което Европа и изобщо Западът не са в състояние да обозначат и след това (а може би преди това!) да разберат и осъзнаят, великият руски поет, дипломат и мислител Ф. И. Тютчев (1803 –1873) нарича „Източна Империя“ и „Източна Църква“ и твърди, че Русия винаги е била и остава завинаги тази Църква и тази Империя. И като пита „Какво означава „Източна Църква“, отговаря просто и ясно: „Това е Вселенската Църква“. Около тези два „единствени въпроса“ (за Източната Империя и Източната Църква) Тютчев смята, че трябва да се води сериозният спор между Запада и Русия. Всичко останало са „дрънканици“, както казва той самият.

В този цивилизационен контекст се развива геополитиката в Европа, а и по цялото земно кълбо. Този конфликт е непримирим, постоянно се възобновява и изостря, приема суровите форми на световни войни. Тютчев специално подчертава, че конфликтът се разпалва и разгаря винаги от Римската Църква, която той нарича още Латинска.

Конфликтът в началото е религиозен, но днес (от началото на ХХ век насам) е приел светски характер и се обяснява предимно с интереси, пазари, конкуренция, различни цивилизации и култури, с напредъка на едните и изоставането на другите. Разделеният християнски свят не може да се обедини извън Църквата, а сега за сега в Църквата е невъзможно. Затова и опитите да се намерят икономически, политически и военнополитически форми са несполучливи и не дават резултат – освен че изострят напрежението и пораждат фалшиви амбиции на бедните и изостаналите икономически народи и държави. Това от една страна ожесточава конфликта, защото интересът днес е твърде силен стимулатор, за да може противоборството да намалее, камо ли да изчезне. А от друга е страна е добре, защото първоначалните причини от по-далечното минало ги няма и няма как те да бъдат реабилитирани. Затова се търсят други, които да изкарат Изтока и Русия виновни за неговото повторно разпалване и поддържане от завист, липса на демокрация, дивашки политически терор и ненавист към „цивилизования“. Тютчев дава да се разбере, че Западът смята за свой най-голям враг заедно с Русия славянството и е също толкова непримиримо към него както и към Русия.

А Източната Империя?

Според мене проблемът за Източната империя е същността в тезата на Ф. И. Тютчев. Този проблем крие и разгадката на цялата руска същност. Не е случайно, както подчертава и Ф. И. Тютчев, че Западът не го разбира и не е в състоянието да си обясни неговата сила, историческата същност и толкова дългото съществуване на тази Империя в историята. А тайната й е, че в основата й лежи „Християнството, християнското начало, както го е изразила Източната Църква, съединила, или по-добре е да се каже, отъждествила се не само с националното начало на държавата, но и със съкровения живот на обществото“. „У нас, пише Тютчев, Църквата не просто се е превърна в национална в обичайното значение на тази дума, а стана същностна форма, висш израз на определена народност, на цяло племе, на целия свят.“ Църквата придава святост на Империята! „Там, където съществува православната Църква, там в най-различните области на живота се открива и присъствието на Русия“, заключава великият поет и мислител.

Според Тютчев православните народи, които Западът винаги е искал да покори, за да ги отклони от цивилизационната им принадлежност и ги присъединят към западната система, „исторически принадлежат на Русия, както живите членове принадлежат на тялото“. През Средновековието Западът прави опити да завоюва и покори със сила тези народи, за да ограничи Православната Църква. В Модерната епоха Западът „се стреми да подкопае основите на тази Църква с философски проповеди“, напомня Тютчев.

Ф. И. Тютчев извежда и фундаменталната си теза: „Русия е Православната Църква и Православната Империя. Когато тя осъзнава този „двойствен исторически принцип на своето национална съществуване“, тя става непобедима. Той именно й вдъхва и утвърждава завинаги и при всякакви исторически обстоятелства непоколебимата „вътрешна свобода“, за която говори друг велик руски мислител Иван Илин (1883 – 1954). Тази „вътрешна свобода“ поражда непобедимата сила, когато е в безизходица, на колене и в очакване на историческата си смърт.

Тук са всичките спорни въпроси между Русия и западната пропаганда през епохите на тяхното незатихващо противоборство. „Тук е цялата същност на нашите разногласия“, решително подчертава Тютчев.

Парадоксът на историята е в това, че Западът, респ. Европа, никога не забравя, че е във вечно и непримиримо противоборство с Изтока и че си е обещал да го унищожи; докато Изтокът, респ. Русия, в своята християнска смиреност, простодушие и добродушие, дори наивност обикновено не винаги се сеща, че има срещу си толкова настървен и могъщ противник, който не спира да го мрази и да желае да го ликвидира. Но затова пък, когато в разума й просветлее, че поднебесните сили на злобата са на път да унищожат „двете съкровени начала“ на руския смисъл, се задействат мистичните сили.

И тогава се случва това, което знаем от историята – особено от историята на отечествените войни на Русия.

Западният свят не притежава тези „две съкровени начала“, защото неговата история е напълно различна от историята на Русия и на Източната Църква и Империя. В неговата история има революции, които предизвикват разпада му (напр. тази от 1789, наречена Велика френска буржоазна революция), а преди това е великата схизма, реформацията и протестантството, колонизирането на Африка, Азия и Америка, секуларизацията. Тази история е формирала у него друг начин на мислене, друго поведение и самочувствие, друга сила.

А силата, която движи народите, решава големите конфликти въпреки пропагандата и желанията на тези, които се смятат за по-могъщи и винаги прави.

Това не бива да се забравя никога. Защото върху тази сила в крайна сметка се устройва и подрежда светът. И особено днешният!

 

 

Панко Анчев

Източник: Поглед.инфо, 19.06.2023

 

 

 

Изкуство, посветено на суровата борба

Той е един от онези български творци, чието изобразително изкуство е ярко изобличение на социално-класовата несправедливост, независимо от формите на нейното проявление и от политическата конюнктура. Става дума за художник, чието име се вписва сред тези на създателите на социалистическия реализъм в изкуството у нас - Александър Стефанов Жендов. Той посвети целия си живот, отдаде всичките си сили, използва пълноценно многостранния си талант на суровата борба. В своите графични отпечатъци, в многобройните си рисунки, в живописните си платна, в плакатите си, както и в десетките си фейлетони, разкази, памфлети и статии, Жендов изобличаваше дълбоките социално-политически контрасти, като заемаше открито страната на бедните и онеправданите. С изключително точен и лаконичен рисунък, с извънредно силна наблюдателност той откриваше язвите в света на капитала - безскрупулната алчност и арогантност на богатите, безработицата, скъпотията, понижаването на надниците на гърба на широките народни слоеве. Точно и правдиво изобразяваше мъката и отчаянието в очите на хората от социалното дъно, проблясващи между кофите за боклук.

Жендов и до ден-днешен остава художникът, вложил най-силен заряд в отразяването на вярното психологическо състояние на хората, лишени от правото си да се трудят, на безработните, изправени очи в очи с безизходицата заедно с най-близките си, очакващи от тях

 

изход от тунела на мъката

 

И до днес едва ли са създадени по-истински и по-впечатляващи образи на работници и на политически агитатори, призоваващи към бунт. Автор е на множество събирателни образи на работници - едри, здрави, красиви, умни и честни лица. Редом до тях са изродените ъгловати типажи на стражари, на известни политици, водещи антинародна предателска политика, на самодоволни богаташи. Неговите многобройни политически карикатури се отличават с висок сатиричен заряд. Те обаче са пропити и с много болка и състрадание към милионите му братя по съдба, обречени на бедност, глад и страдание.

Александър Жендов е широко известен и обичан през 20-те, 30-те и 40-те години на миналия век сред прогресивните читатели на левия печат. "Влиянието му сред художниците от всички поколения беше голямо - спомня си за него художничката проф. Мара Цончева. – В близка дружба с него израсна и се възпита цяла група прогресивни художници от различни поколения. През 1931 г., по внушение на БКП, от средата на тая група, състояща се предимно от начеващи художници и от студенти от Художествената академия, се основа Дружеството на новите художници. Наскоро завърнал се от СССР, Жендов също влезе в дружеството, а скоро след това стана и негов председател. Така той оглави най-лявото художническо крило, което през 20-те години сложи основата на социалистическия реализъм в развитието на българското изкуство."

Александър Жендов е роден в софийския беден квартал Ючбунар. Тук от детските си години се сблъсква с несгодите, с житейските трудности, с бедността и с недоимъка, които формират политическата му

 

позиция на личност и творец

 

Още като ученик се движи в средата на работници, писатели и журналисти. Тук той се среща с младия пролетарски поет Христо Смирненски, с когото остават неразделни приятели.

Художникът започва своето творчество още през 1917 г. като карикатурист в прогресивните вестници и списания "Смях и сълзи", "Българан", "Червен смях", "Маскарад", "Звънар" и др. Сътрудничеството продължава през 30-те години на левите издания, сред които е и "РЛФ". Редактор е на "Поглед", "Жупел" и "Фронт на трудово-борческите писатели". Политическите му карикатури, рисунки, плакати, фейлетони и разкази го утвърждават като най-изразителния представител на новото революционно изкуство у нас.

През 1923-1925 г. Жендов учи живопис в Художествената академия в София при проф. Никола Маринов. Полицейските репресии на правителството го принуждават да емигрира във Виена, където става ученик на известния художник педагог Арнолди. От 1926 до 1927 г. е в Германия, а от 1927 до 1930 г. следва и завършва Висшия художествено-технически институт в Москва при проф. Владимир Фаворски. За оформянето му като революционен художник и опитен график силно влияние му оказват съветските творци Д. Моор, А. Дейнека, Вл. Маяковски и западните прогресивни графици Георг Грос, Кете Колвиц, Мазарел и др. От тях възприема начина на чисто линейно изградени образи с подчертано гротескна характеристика. През 1930 г. се завръща в България и взема активно участие в борбата за ново идейно реалистично изкуство. Същевременно участва в изграждането на Съюза на трудово-борческите писатели през 1931 г. и в Съюза на приятелите на СССР, като става член на техните ръководства. През 30-те години взема участие в дискусиите за изясняването на естетическата концепция на зараждащия се социалистически реализъм в българското изкуство.

Неизчерпаеми мотиви и сюжети за своето изкуство Жендов черпи от живота и класовата борба на градския пролетариат. Произведенията му са наситени с

 

политическа страст и ясна мисъл

 

Изобличителното му изкуство е насочено срещу капиталистическото общество, буржоазните управници, срещу монархията и фашизма, срещу българския и световния капитализъм, срещу кариеристичните борби на властващите партии. Рисунъкът му е остро изобличителен, езикът му - сатиричен, гневен и безпощаден: "Стачка", "Съвременните равноапостоли", "Конфликтът Гичев - Гиргинов", "Последните усилия на господин професора" и др. На тези образи Жендов противопоставя представителите на работническата класа: "Стачен пост", "Работник", "Вождът", "Работнически агитатор" и др. Тези обобщени образи се утвърждават като символи на силата на работническата класа и на социалния протест на трудовия народ.

През Втората световна война Жендов създава серия карикатури, насочени срещу международната реакция и фашизма: "Защо Хитлер мълчи?", "Последното стратегическо скъсяване на германския фронт" и др. Като военен художник в Отечествената война създава множество рисунки от бита на войниците: "Раненият другар", "Щурмовак", "Разпит на пленници" и др.

След 9 септември 1944 г. сътворява ярки политически карикатури и плакати срещу монархията и опозицията: "В сянката на короната", "Кобургски неволи", "Предизборна серенада" и др.

В изкуството си Жендов се отличава със силното си съчувствие към пролетарските деца, жертва на безпощадната експлоатация. Никой друг наш художник не е успял така задълбочено да проникне в психологията на невръстните жертви на капитала. Той създава обективни образи на десетки невръстни, боси, гладни, окъсани и изоставени деца. Може би те са най-вълнуващата и най-хуманно звучаща част от творчеството му: "Разпит", "Фифи не яде сух хляб", "Дете", "Ти защо не идеш да работиш, бре хаймана, ами си дошъл да безпокоиш порядъчните хора", "Мамо, хляб" и др. Същевременно тези детски типажи са остро изобличение на безчовечната и

 

арогантна антисоциална действителност

 

Подобни детски образи, изпълнени с толкова социален заряд, са нещо ново в българското изкуство. Тях ги откриваме още в илюстрациите му към стихосбирката на приятеля му Христо Смирненски "Зимни вечери" през 1924 г.

През 1947 г. Жендов устройва единствената си самостоятелна изложба от живописни творби, темпери и цветни рисунки. В цялостното си творчество използва разнообразни техники - рисунка с перо, гваш, графика и маслени бои. С точна и сигурна ръка построява формата и общия силует на образа, майстор е на изграждането на характеристиката и на вярното му психологическо състояние. Изобразителният език на художника се отличава с лаконизъм, отчетливост на композицията и яснота на рисунъка. Дори когато разрешава чисто живописно работите си, линейното очертаване на силуетите при него е от голямо значение.

Александър Жендов се отличава и със своето остро публицистично и писателско перо, с изобличаващото си сатирично слово, с високата си редакторска култура. "Той беше прекрасен публицист, неговите статии се отличаваха с политическа зрелост и с точност на мисълта - пише Георги Караславов. – Поради естеството на работата Жендов нямаше време да обработва своите разкази и фейлетони. Отрупан с различни не по-малко отговорни обществени и партийни задачи, зает с организационна работа сред художниците, а и сред писателите, погълнат от работа главно в областта на графиката, той пишеше "от първа ръка", често пъти на коляно, при много случаи върху някоя прашна коректорска маса или направо на някоя печатарска каса. И ако въпреки това в по-голямата част от неговите разкази и фейлетони не се вижда тази бързина, то се дължи на огромната му литературна култура, на дарованието му, на волята му да се съсредоточава с необикновена сила" - спомня си за Жендов Георги Караславов.

Ширещият се култ към личността не пощадява и Александър Жендов. През юли 1950 г. е изключен от БКП. През 1951-1953 г. написва обширни спомени за Христо Смирненски, публикувани едва през 1966 г. През 1952 г. заболява тежко от рак и на 29 октомври 1953 г. умира. На Априлския пленум е напълно реабилитиран и му е дадено посмъртно званието Народен художник.

 

 

Йонко Бонин

Източник: вестник ДУМА, 13 юли 2011 г.

 

 

 

 

Свързана статия:

https://probuzhdane.blogspot.com/2023/06/blog-post_18.html         

 

Александър Жендов

С Александър Жендов се запознах през 1932 г. като ръководител на книгоиздателство „Нов свят", което издаваше предимно съветска литература. По това време антисъветската истерия бушуваше у нас. Буржоазията всячески се стараеше да представи първия петгодишен план на СССР за „болшевишка фантазия", клеветеше строителите на социализма. Партийният печат енергично разобличаваше антисъветските клевети и широко популяризираше резултатите от изпълнението на петилетката. Все още обаче ние не разполагахме със съветска книга за петгодишния план. Тая празнота  се попълни с излизането в края на 1932 г. на „Пет години, които променят света. Разказ за великия план" от съветския инженер-писател М. Илин.

Трябваше да се нарисува двуцветна корица на книгата. Но кой художник, освен някой измежду пролетарските художници, както тогава ги наричахме, ще има смелостта да сложи името си на съветска книга в онова време?

— Потърси Жендов — посъветва ме Васил Калчев, директор на в. „Ехо", „Жупел" и „Поглед", където по това време работеше нашият художник. — Той е майстор на кориците и е влюбен в съветската литература. Нали знаеш, че съвсем скоро се завърна от СССР, където прекара няколко години като емигрант.

Срещнах се с Жендов. Той на драго сърце се зае с корицата, в която отрази основните моменти на социалистическото строителство от началото на 30-те години — заводи, трактори, електроцентрали и ентусиазма на строителите. За, съжаление, името на автора не бе отбелязано на корицата, тъй като съгласно „нравите и обичаите" на полицията и Закона за защита на държавата, в случай  че изданието бъде инкриминирано, носеха съдебна отговорност и издателят, и художникът, и преводачът.

--------

1933 година. Кампанията в защита на Георги Димитров и другарите му, поставени на подсъдимата скамейка в Лайпциг, беше в пълен разгар. Бях натоварен с издаването на прочутата „Кафява книга върху опожаряването на Райхстага и за хитлеровия терор", страшен обвинителен акт срещу кървавия хитлеризъм. Кой ще направи корица на тази книга, кой художник ще жертва кариерата си, а може би и живота си?

— Другарю Жендов — казах му един ден, — няма кой друг, ти ще се захванеш с тази работа.

Той нарисува няколко варианта, които се отпечатаха на кориците на изданието, което първоначално излизаше на брошури. Едната представляваше буйно горящия Райхстаг, подпален от хитлеристите. Най-силна беше илюстрацията, в която действителният подпалвач на Райхстага, Гьоринг, целият потънал в кръв, със зверско лице на палач, държи в десницата си окървавен топор, а зад него в далечината гори Райхстагът.

През същата година издадохме книгата „Карл Маркс и Фридрих Енгелс" от В. И. Ленин. Корицата с портрета на Маркс и Енгелс направи Жендов. Преводачът на книгата, Георги Бакалов, смяташе, че това е една от най-хубавите графични работи на Жендов. Художникът вложи в нея цялата си любов, към великите учители на пролетариата — Маркс, Енгелс и Ленин. Сам той високо ценеше тая си творба. Другарите ме питаха: „Кой направи тая прекрасна корица", тъй като и тук не беше отбелязано името на автора. Същата година Жендов нарисува корица с портрета на Ленин върху „Биография на Ленин" от Владимир Сорин.

 

1935 година. Испанският народ водеше тежка борба с реакцията. Народните революционни сили се групираха в народен фронт, който в законодателните избори през февруари 1936 г. завзе властта. С каква книга ние можехме да помогнем на бореща се Испания? След усилено търсене попаднахме на „Испания" от Иля Еренбург, която излезе в края на 1935 година. Двуцветна корица и на това издание направи Жендов: група работници със стиснати юмруци стоят гордо и решително — ей сега ще се разрази бурята, а в долния край на рисунката вихрено се носят в танци тия, които живеят на гърба на работниците. Колко добре Жендов отрази политическия момент в Испания! (Само след няколко месеца испанската работническа класа премина от закана към решителна въоръжена борба с фашизма.) И тоя път името на художника не беше отбелязано на книгата. Тази тактика беше целесъобразна, защото колко бяха по това време художници като Жендов? Брояха се на пръсти: Стоян Венев, Иван Фунев, Стоян Сотиров, Николай Шмиргела. Често пъти те или съвсем не се подписваха, или слагаха псевдоними под своите работи. В такъв случай за всичко отговаряха „отговорните редактори". През 1935 г. Жендов направи хубава двуцветна корица и на „Енергия", роман от Фьодор Гладков, излязъл в превод под редакцията на Георги Бакалов. Бакалов сам всичко „изпипваше" в книгата. И коректура сам правеше, и техническа редакция, и художник сам подбираше. „Жендов ще направи корицата на „Енергия" — каза един ден Бакалов. — Той е голям майстор, той е комунист, той добре познава социалистическото строителство в СССР." „Не може художник, който не живее с идеалите на автора на книгата и неговите герои — често говореше Бакалов, — да направи жива и увлекателна корица, в която с няколко щрихи да отрази основната идея на художественото произведение." По-сетне Бакалов разказваше, че Гладков, с когото той беше в приятелска кореспонденция, останал много доволен от българското «здание.

С особена любов Жендов нарисува корицата на „Разораната целина", том първи, от Шолохов, която излезе през 1936 година. Той беше във възторг от великото творение на Шолохов и, струва ми се, положи някакво особено старание, за да направи илюстрация, отговаряща на художествената и идейната висота на романа. „Ще направя корица — казваше той, — но няма да ме назорваш със срока. Това е Шолохов, разбери, сериозно трябва да се поработи."

Централно място в неговото разнообразно творчество през 30-те години заемаха художествените му творби със сюжет, из борбите на трудещите се у нас и в чужбина, против фашизма и хитлеризма.

------------

На 18 септември 1944 г. започна да действа роденото от победата на Девети септември Народно издателство, което съкратено нарекохме „Нариздат". По силата на революционните закони издателството се настани в удобните помещения на германската хитлеристка книжарница на бул. „Руски" 8. Там, където хитлеристите нахално навираха в очите на българина кръвожадната си пропагандна литература, сега се появиха скромните книжки на „Нов свят", спасени като по чудо. В „Нариздат" започнаха да излизат в. „Литературен фронт", хумористичният вестник „Щурмовак", „Другарче" и други вестници и списания. Започнаха да се явяват на бял свят и книги. Тук се помещаваха редакциите и всички служби, свързани с издателството. С една дума, в първите дни след 9. IX. 1944 г, „Нариздат" се превърна в нещо като стожер на цялата партийна и отечественофронтовска творческа интелигенция.

Към края на септември по поръка на Първи партиен район, чийто член бях, образувах партийна организация при „Нариздат". В организацията влязоха няколко стари членове на партията, между които и Александър Жендов, приехме и други членове. Избраха ме за секретар. Тук членуваха всички писатели-комунисти, художници, служители (офицерската организация се ръководеше направо от ЦК) от Министерството на народната отбрана и някои други другари от близките учреждения. По-късно писателите и художниците се отделиха в самостоятелни организации. След това напуснаха нашата организация и служителите от Министерство на народната отбрана.

Така ми се представи случаят да членувам и работя в една организация с редица известни писатели и художници за победата на социалистическата революция.

Александър Жендов беше дисциплиниран партиен член. Не помня никога да е отклонил възложена му партийна задача. Със своя опит и знания той беше много полезен на нас, по-младите комунисти.

Когато вземаше думата, говореше красиво и логично на хубав български език. В мисълта си беше свободен и смел. Трудно отстъпваше от убеждението си, което винаги твърдо отстояваше, докато не се убеди в правотата на опонента си. Изказваше своето мнение, но на взетите решения се подчиняваше и работеше за тяхното изпълнение. Той имаше разнообразни знания по въпросите на изкуството, литературата, политиката, философията, политическата икономия. Пишеше обикновено под псевдоним хумористични фейлетони, разкази, политически статии. В цялото си творчество изхожда от позициите на комунистическата партия.

Александър Жендов работеше в буквалния смисъл на думата не от тъмно до тъмно, както е прието да се казва, а и през нощта. В тия незабравими дни, пълни с революционен патос и идеализъм, той беше истинска хала. Рисуваше, организираше Съюза на художниците, сътрудничеше в пресата, правеше плакати, участваше в акциите и манифестациите на партията и на Отечествения фронт. Всичко дълбоко изживяваше, чувствителното му сърце вибрираше от всяка неправда, тревожеше се, действаше.

По-късно, към края на 1945 или началото на 1946 г., Жендов започна да идва на партийни, събрания уморен, ставаше разсеян по време на разискванията. Споглеждахме се, виждахме, че Жендов не се чувства добре. А той мълчеше, никога не се оплакваше. Но изглежда по това време много са му тежали съществуващите тогава безпринципни разправии между някои художници, изродили се после в подли клевети против Жендов и други комунисти, старателно подклаждани от разни кариеристи, „обидени" користолюбци и всевъзможни вражески елементи, каквито все още имаше в съюза.

Един ден го попитах: „Как си, др. Жендов?" Вместо отговор той издекламира в оригинал един стих от сръбска народна песен: „Весел ме гледаш, брате, ала не знаеш що ми е на сърцето". След като Жендов се прехвърли в партийната организация на художниците, аз изгубих възможност да поддържам непосредствени връзки с тоя забележителен художник, човек и другар.

След победата на Девети септември Жендов обогати с множество нови революционни творби българската национална художествена съкровищница.

 

 

Стоян  Стоименов, Страници из техния живот, изд. БКП, 1970 г.

 

 

 

 

Бесовете на антикомунизма отново се разбесняха

Бесуването на бесовете на антикомунизма е една от най-противните, най-нагли и срамни гледки в живота на неолибералното общество. Тези бесове са безогледни, лъжци и измамници, служат си с инсинуации и клевети, отмъстително и се ползват с покровителството и вдъхновението на изпадналата в поредната си криза власт.

Всеки антикомунизъм, ако не е откровен фашизъм и национал социализъм, се родее с фашизма. Дори и левият! Защото левите антикомунисти в крайна сметка винаги колаборират с фашистите и стават техни най-близки и всеотдайни съюзници.

Родството между антикомунизма и фашизма е в неприязънта към поривите на потиснатите за свобода и социално равенство, за правото на труд и за солидарност. В един свят на дълбоки разделения в обществото, на бедност и мизерия, на несправедливост и безправие на наемния труд, желанието за промяна се приема от статуквото като престъпен акт, заслужаващ жестоко наказание и смърт. Затова когато се случат някакви икономически затруднения, вината се хвърля върху потърпевшите, понеже се страхуват да не би да се надигне недоволство и то да помете техните своеволия и егоизъм. Те знаят кой е призван да стори това и да освободи човечеството от гнета на либерализма и фашизма!

Днес капиталистическата система преживява най-дълбоката си криза. Засегната е самата същност на системата и тя усеща своя близък исторически край. Променя се рязко парадигмата на световното устройство и неговият ред.

Антикомунизмът се превърна в основна същност на неолиберализма. Въпреки че се хвалеше до изнемога, че е спечелила т. нар. „студена война“ и че е сложила край на историята, тази човеконенавистна идеология скоро осъзна, че не само не е побеждавала в никаква война, но и е изправена пред гибел. Поразените или доброволно отдадени й територии с техните държави и народи, сред които България и българите видяха, че плодовете на либерализма и капитализма са горчиви и отровни. И се отказаха от илюзиите за „Швейцария на Балканите“ и от магиите на „пазарната икономика“. Въпреки че тя именно им осигури дълго лелеените банани и „свободата на словото“.

Тези хора все по-често и настойчиво показват, че не приемат натрапената от победа в студената война „свобода“, защото живеят зле, несигурно, без перспектива, в свят на егоизъм, алчност, беззаконие, бедност и сред врагове.

Оказа се, че не само не е настъпил край на историята, но историята е навлязла в ново начало, което поставя на сериозни и почти невъзможни за преодоляване изпитания въпросния неолиберализъм. Създадената по негов модел социално-икономическа система се е пропукала в дълбок разлом. Видът й става още по-непривлекателен, а възможностите й да организира икономиката и обществата, все по-немощни и са вече на изчерпване.

В такова състояние либерализмът и капитализмът са особено гневни, жестоки и отмъстителни. Те предчувстват своя край, но не вярват, че ще настъпи. И знаят, че за да се отбранят от опасностите, са длъжни да нападат и бият до безпаметство. И отново заложиха на антикомунизма.

Антикомунизмът не е само вражда и омраза към комунизма и социализма, но и отказ и ненавист към всичко, което е дори само като идея социално, облекчаващо труда и живота на наемния работник, неговото семейство и устройването на неговия битов свят. Антикомунизмът е против увеличаването на заплати и пенсии, придобивки за трудовите хора, облекчаване достъпа им до здравеопазване, образование, култура. Всичко, което се смята за дадено даром, дори и да е необходимо, е нежелано, защото противоречи на идеологията на неолиберализма. Помощите за бедни, облекченията, поощряванията се смятат за разглезване на обществото и удари върху правилата на пазарната икономика, според които човек сам трябва да се грижи за себе си, а не до разчита на държавата. Най-многото, което може да му се позволи, е богатият му работодател да благоволи да му подхвърли някоя милостиня.

Антикомунизмът е войнствена идеология и политическа практика. Той не си служи с логически аргументи, не се вслушва в нищо и никого, не приема дори да му възразяват, защото се смята за безпогрешен. Същността му се проявява единствено в насилието, грубостта, клеветата, жаждата за отмъщение, злобата. Това не е идеология за обяснение на обществените процеси, оценка на състоянието на обществото и очертаване на принципи и методи за неговото по-добро устройство, а именно бесовщина, която руши, събаря, ранява, убива. Дори и тогава, когато не участват с действия в политиката или в ежедневния бит, а само вербално – на митинги, в пресата, електронните медии, в Народното събрание и по други обществени площадки, антикомунистите са изпълнени със злоба и гняв и са готови да тръгнат дори и с голи ръце срещу най-върлите си врагове и противници, за да ги бият, ругаят и разрушават. Защото радикалният антикомунизъм е фашизмът. Бесовете му обсебват човека и го подчиняват целия на себе си. И не го оставят дори да диша свободно, а всяка глътка въздух е пропит с омраза.

Антикомунистическата риторика е спекулативна, защото не води към истината, а чрез изопачаване или лъжи внушава необходимостта да се приложи насилие срещу комунистите и левите хора, тъй като заплашвали обществото и държавата. Злобата винаги произвежда повече енергия и мощ и чрез нея бързо се стига до върхово състояние на емоцията, за да бъде и говоренето настъпателно и невъзможно да бъде прекъснато. Така се създава впечатление за правота – още повече че антикомунистическата правота е винаги по отношение на простото, примитивното, бездуховното, което не се нуждае от доказателства, защото е несъстоятелно и глупаво. Но повтаряно постоянно и с убедителен тон, с жестикулации, категорично и безапелационно, то започва да изглежда в страха на хората като резонно и възможно. Но това и разчитат тези примитивни хора.

Единствената истината за тях е лъжата повторена няколко пъти!

В края на миналия век антикомунизмът шестваше по българските площади и улици, във фамозния вестник „Демокрация“, в министерствата. Той беше ударната сила на демокрацията в лудостта й за „смяна на системата“. Неосъществените поради своята посредственост, недоученост и мързел пуберитетчета заедно с „учени“ от институти от БАН и университети се видяха отвързани от морала и можеха свободно да взимат наркотици, без някой да ги наказва и преследва; да се бият в гърдите, че са репресирани и мачкани и че не им давали да пишат и говорят това, което мислят. За тях антикомунизмът бе истинската свобода – още повече че тези, срещу които крещяха и нариха „номенклатура“ бяха смъртно изплашени и не смееха и да им гъкнат. Пъпчивата им самоувереност показа нагледно какво означава класическият антикомунизъм: посредственост, физическа сила, кресливи гласове, празни приказки, но и неудържимо влечение към власт, която да им позволи най-сетне да се осъществят и то според новата мода като рушители на комунизма, който ги е отгледал и възпитал.

Но днешният антикомунизъм, който у нас в последно време започна да се активизира, придобива доста отчетливи форми и проявления. Очевидно нещо много важно и съществено го е разбудило от летаргичния му сън, разсънило го е и го нежило до крайност. Антикомунизмът отново изпълва медиите и се превръща в ежедневие. Става тревожно, а май и опасно.

Когато антикомунизмът започне да прави впечатление, значи фашизмът надига глава и се подготвя за власт.

Постмодерният фашизъм вече избягва да хвърля вината за световните неблагополучия върху евреите, защото се смени конюнктурата. Евреите бяха заменени с комунистите и комунизъм. След разпада на Съветския съюз и на социалистическата система не е трудно, а и не се изисква кой знае каква смелост и изобретателност да ругаеш комунизма и неговата идеология и практика. Нашите антикомунисти ругаят по-скоро реалния социализъм. Повече от 30 години изминаха от неговия край, но тези още не са се наругали.

Само при пределно ниско интелектуално равнище на обществото, лишило се от морални задръжки и лутащо се в идейния свят, антикомунизмът приема толкова драстични форми и си служи с долнопробни и ругателски изрази. При това повечето му квалификации и факти, заради които ругае социализма, са напълно неверни или просто са силно изопачени. Но това антикомунистите не ги интересува.

Бесовете на антикомунизма се разбесуват най-смело и силно, когато обществото преживява тежък упадък и е лишено от перспективи. И умните хора са се стопили заради лошото образование и липсата на перспективи. Избуяли са бездарията, посредствеността, глупостта, невежеството, ленивите умове. Те са превзели земята и владеят обществото.

Антикомунизмът е безспорният знак за настъпването на края.

На този край, след който, ако не бъде преодолян, настъпва вечният мрак, а след него небитието.

 

Панко  Анчев

Източник: Поглед.инфо,     14.06.2023

 

 

ПОСЛЕДНОТО УБЕЖИЩЕ НА БУРЖОАЗИЯТА И КАПИТАЛИЗМА

Животът през XXI век все по-убедително доказва теоретичната максима, че фашизмът е последното убежище на буржоазията  и капитализма.

Дошло е времето, в което и буржоазията, и капитализмът да търсят вече последно убежище и спасение. Защото техният исторически край е настъпил и сега е време, в което ще трябва да се доизживеят, преди да изчезнат. Но те не могат просто така да се оставят да приключи пътят им в историята. Това означава гигантско пренареждане на държави, начин на производство, на търговия и преразпределение, на цялото световно устройство. Необходимо им е най-малкото да намерят някакво укритие или поне начин и механизъм, за да отклонят горчивата чаша, която им е поднесена, за да я пият и изпият до дъно.

 

                         Последната им надежда е във фашизма!

 

Не е случайно, че фашизмът се роди в края на Първата световна война. Той се прокламира като израз на недоволство и несъгласие с резултатите от сключения от победителите мир и преначертаването на световната политическа карта. Фашизмът бе гласът на реваншизма и решителната воля на победените да се реабилитират и отново да заемат мястото, което смятат, че историята им е отредила завинаги.

Но всъщност той бе остра и непримирима реакция на радикалната трансформация на капитализма, в която той изгуби защитните си сили, усещането си за опасност и невъзможността да удържа недоволствата и надигащата се съпротива на бедните и онеправданите. Той не можеше да се откаже от тази трансформация, която вливаше в изпосталелия му организъм нови сили и умения. Но трябваше да намери надеждна замяна на овехтелите принципи, които го изведоха от Ренесанса и бяха оформени словесно и прокламирани от буржоазните революции през XVIII в Европа за свобода, равенство, солидарност и братство.

В новото си състояние капиталът не търпеше да го възпират подобни ограничения, понеже му пречеха да се развихря и триумфира по целия свят.

Новата формула бе намерена в идеологията и практиката на фашизма и национал-социализма. Те бяха идеология и практика на победените от победителите Италия и Германия, но очевидно щяха да обслужват и самите победители, които предстоеше да се сблъскват малко по-късно с новите реалности. Защото колкото и илюзорни и негодни за приложения в буржоазния свят да са принципите и лозунгите на буржоазните революции, те бяха все пак някакъв мехлем, с който бедните и онеправданите намазваха физическите и политическите си рани и се залъгваха, че един ден ще стане възможно те да бъдат приложени в устройството на света, което те щяха да установят.

Капиталът и буржоазията не можеха повече да си позволяват пролетариатът да се залъгва с принципи, които приемаше за истини. Защото те му даваха сили и се обръщаха срещу системата, която трудно удържаше целостта си. Още повече след като в Русия бе извършена социалистическа революция.

За капитализма обаче бе още рано да се откаже от принципите, които му позволиха да събори аристокрацията и да триумфира в историята. Затова трябваше да се убеди, че фашизмът именно е неговото убежище и в  крайна сметка някакво спасение – или поне отлагане за достатъчно дълъг срок на неговата смърт. Затова внимателно наблюдаваше какво става в Италия и Германия, мълчаливо се съгласяваше с процесите там и подтикваше все повече и повече водачите на тези държави да ескалират своята агресивност и да проверят силата на идеологията и политическата практика в стълкновение със СССР.

Едрият капитал охотно и щедро финансираше бъдещата война и световния триумф на фашизма и национал-социализма. За него бе очевидно и безспорно, че войната против социализма и Съветския съюз е спасението му. Затова му бе необходима политическата подкрепа на буржоазните държави. И тя щеше да бъде дадена, ако Хитлер не бе посегнал на един от най-важните принципи на геополитиката: зоните на влияние на великите сили. Хитлер искаше този принцип да бъде ревизиран в негова полза. Но беше все още недостатъчно силен, за да извърши тази революционна по своята същност ревизия, която щеше до отнеме почти цялата сила на Запада и да извади света от неговата примка.

Имаше и още нещо. Все още беше твърде рано т. нар. „буржоазна демокрация“ да бъде отречена и заменена с буржоазната диктатура, както предлагаха фашизмът и национал-социализмът. Необходимо бе най-напред да се притъпят социално-политическите конфликти, като се обезсили пролетариатът и се компрометира социализмът и комунизмът като идеология и социално-политическа и икономическа практика. Пролетариатът трябваше да бъде лишен от класовото си съзнание и да се превърне в покорен роб на удоволствията и имагинерния успех, за да не се съпротивлява и да няма претенции за власт и справедливост.

Затова временно идеологията на национал-социализма и фашизма бе заменена с неолиберализма и с естетиката на постмодернизма.

Това бе сторено. Рухна социализмът, а СССР и световната социалистическа система се разпаднаха. Формира се нов тип личност. Всичко бе извършено, както бе планирано.

И тук се случи нещо съвсем непредвидено: вместо да въздъхне облекчено и да преживее истинска и не затихваща радост от случилото се, капитализмът изведнъж навлезе в невиждана преди икономическа, социална и политическа криза. Тази криза показа, че той е изпаднал в несъстоятелност и че краят му се приближава. Поразяващата социализма и Съветския съюз ръка на неолиберализма се стовари и върху капитализма и по същество го разруши.

Но и му отвори очите, за да му покаже къде е неговото последно убежище. И го поведе към него.

Всъщност, неолиберализмът е вариации върху темите на фашизма, за да формулира фашистката идеология по малко по-благ начин, да й придаде порядъчен вид, като гримира същността й със залъгалките за успех, забавления, лесни пари, златен милиард. И като уж извади от смисъла му физическото насилие и терора. Но само „на уж“ и като не говори за тях като за необходимости в политиката и запазването на властта.

Неолиберализмът е духовният брат на фашизма и национал-социализма и също като него, но малко по-прикрито и иносказателно лишава човека от способността да размишлява и да се съпротивлява, да мисли за проблемите на обществото. Блокирани са умът и разумът, за да бъдат изцяло подчинени масовата идеология и едничката истина. Казват, че няма да те измъчват и насилват, а всъщност те обезсилват и ти сам се оставяш в чужди ръце, за да правят с тебе, каквото си поискат. Лишават те от род, народ, отечество. Убеждават те да се откажеш не само от своята духовна и съзнателна същност, но и от физиологичната ти природа. И представят това тихо и перфидно насилие като свобода да разполагаш със собствения си живот, защото всичко е позволено.

Една от най-важните характеристики на днешния фашизъм е поставянето под пълно подчинение на всички средства за масова информация – при това при наличието на текстове от Конституцията и редица закони, че в държавата гарантирана свободата на информацията и изказването на мнения. Контролът на властта се проявява под различни форми – особено чрез филтриране на информацията, на чуждите информационни канали, смятани за враждебни, и толериране на тези, които разпространяват удобни за властта съобщения, коментари, информация. Рязко се засилва репресивната функция на държавата именно в тази сфера.

Тук трябва да се добави и устройството на системите на образованието, културата и здравеопазването, които трябва да дискредитират традиционните морални, нравствени и естетически ценности и да оправдават насилието, аполитичността, цинизма, профанацията и посредствеността, денационализацията на държавата и личността, родолюбието и стремежа към равенство и справедливост.

Властта се идеологизира и нейната идеология се изпълва с фашизъм и антикомунизъм.

Тя е убедена, че с тях ще успее да овладее недоволствата и надигащата се (за сега хаотична)  съпротива срещу нея.

Фашизмът е още тотално овладяване на личния живот на човека и внушаване на страх от насилие и наказание за каквато и да било форма на недоволство и съпротива.

Докато капитализмът поддържа в себе си илюзията, че е защитен от близка смърт и разложение, фашизмът ще продължи да бъде по-малко активен и афиширан. Но усети ли болезнено някаква опасност, веднага ще бъдат откачени натегнатите му пружини, които сега го сдържат. Мощта му е достатъчно голяма, за да бъде постоянно укротявана. Нищо чудно в един неочакван момент да се отприщи и да овладее властта, за да започне сам да се разпорежда и налага своя ред и морал. Този момент е неизбежен, а е и старателно подготвян. Все още се търси повод, за да се отприщи стихията.

Но повод лесно се намира. Особено когато застрашените не усещат и не осъзнават заплахата срещу себе си…

 

Панко  Анчев

Източник: 24may.bg,  06.06.2023