Търсене в този блог

четвъртък, 10 декември 2020 г.

Антон Иванов - Стареца



Наричаха го Стареца. А не беше стар. Бе взел от мъдростта на Дядото, от общителността на Майстора, от политическата прозорливост на Георги Димитров. И тримата му бяха учители.
Още 18-годишен, той се опиваше от обаятелното слово на Димитър Благоев в заседанията на Х конгрес на Българската работническа социалдемократическа партия през юни 1903 г. в Русе. За да присъства на този конгрес, беше избягал от занятията в Огнярското училище на Дунавския флот, в което е курсант. В тайния политически кръжок "Искра", сформиран в него, бе получил първите си знания по политическа икономия и философия. Пак там се е зародил и стремежът му да участва в борбата за по-добър и по-справедлив живот. Това не бе случайно. В жилите му течеше бунтовната кръв на Иван Бората, който през славния априлий 1876 г. бе воювал с пушка в ръка за свободата и бъдещето на България. И ето -
 
неговият шести син

вече е тръгнал по стъпките му. Заедно с младите социалисти в училището и той протестира срещу нередностите в него, бори се за по-добри условия и зачитане на човешките им права. Офицерите разбират, че това е организирана дейност и почват да търсят инициаторите на "червената опасност". Виновниците бързо са издирени и вината им доказана. Сред тях е и курсант Антон Иванов. Следва съд и присъда, която според военния устав не може да бъде лека. Един умен французин обаче - капитан първи ранг Пишон, който тогава е началник на флота, предвижда по-дълбоко последиците и посреща водещия следствието с убийствен сарказъм:
- Браво, мосю капитан! Разкриваме конспирация във флота на княза и бързаме да демонстрираме това. Как мислите, ще ни похвалят ли? Няма ли да се запитат висшестоящите къде сме били ние и как сме допуснали да се организира под носа ни такава конспирация? Скандал!
И следствието е потулено. В документите му вече фигурират някакви "момчешки глупости", за които виновните са наказани със строго мъмрене и арест от 15 дни. Ала за курсант Антон Иванов, който се е оказал най-пламенният подбудител на "момчешките глупости", няма място повече в огнярското училище. Изпращат го да изкара стажа си във Варна на крайцера "Надежда".
Но може ли да се изгаси лумналият огън в душата на революционера? И на крайцера "Надежда" скоро запламтява нова "Искра" със същото съдържание и същите цели, в която броят на участниците от ден на ден все повече нараства. Но Антон разбира, че тяхната дейност не бива да се разгръща откъснато от голямата борба на партията. Затова всяка вечер, щом офицерите се приберат при семействата си, отива в Народния дом на социалистите, където са Христо Кабакчиев, Матю Кербел, Еньо Марковски, Петко Напетов... Той им разказва какво върши с другарите си на крайцера, те го напътстват какво да прави по-нататък, а през 1904 г. го приемат в своите редици. Ала

не му било отредено да стане моряк

За царската флота хора като него са опасни и нежелани. Затова през есента на 1907 г. е уволнен и скоро се озовава в София. За човек с неговото досие обаче трудно се намира работа. А и бдителността на полицията е голяма и го следва по петите. Ето защо назначенията му в службата за поддържане на градския водопровод, а после и във фабриките "Струг" и "Работник" скоро се отменят. Най-после се задържа в Софийската железопътна работилница. Щом свърши работният ден, отива в Партийния дом на ул. "Цар Симеон" 116. Там опознава отблизо Димитър Благоев и Георги Кирков. Слуша ги жадно, а те скоро го обикват и оценяват качествата му. Затова, когато се учредява Металоработническият съюз, единодушно го препоръчват за негов секретар. На този пост остава 12 години. През това време Антон Иванов общува всекидневно с работниците, а вечер често посещава малките гостилнички и кръчмички, където трудовите хора се отбиват да изпият чаша вино и да споделят неволите си. Там той подхваща непринудена раздумка за тежките условия на работа, за злополуките, които често са поради липса на мерки за безопасност, за своеволията на чорбаджиите, уволненията и гаврата с жените... Постепенно разговорът се насочва към изхода от това положение, към необходимостта от организирана борба и подкрепа на инициативите на съюза.
Самият Антон Иванов едва ли е подозирал, че има още един талант - публицистичният. Разкрива го необходимостта от подходящ човек, който да оглави съюзния вестник "Металоработник". Като негов редактор и автор на много от материалите му, той превъплъщава ораторското си дарование с ярко печатно слово, което превръща вестникът в остро оръжие за политическо въздействие на металиците. Това, както и цялата му синдикална дейност, се забелязва от началниците в железопътната работилница и скоро той е изгонен от нея - за "социалистическа агитация". Става деловодител на Общия работнически синдикален съюз. Всъщност думата "деловодител" съвсем не изразява съдържанието на тази длъжност, защото тя обхваща изпълнението на много от основните задачи на сдружението. Тук се

среща с третия си учител - Георги Димитров

секретар на съюза и става негов пръв помощник.
Междувременно още през 1910 г. Антон Иванов е включен в Софийския комитет на БРСДП (т.с.) и оттогава до края на живота му неговият път е свързан с партията. От 1918 до 1923 г. е секретар на столичната й организация, от 1922 г. е член, а от 1935 - секретар на ЦК на БКП. Когато избухва Първата световна война, той е мобилизиран, но не на стария боен кораб, а като локомотивен монтьор в Скопие, после в железопътното депо на Радомир. И там обаче не забравя партийния си дълг - активно участва в антивоенната пропаганда, разпръсква нелегални позиви сред войниците, разяснява им коварната политика на Кобурга, който тласка към гибел армията и народа. А когато през 1918 г. въстаналите войници се втурват към Радомир, той поддържа пряката връзка на партията с тях. Нерадостният край на Радомирската република не намалява нито вярата, нито боеготовността на закаления революционер. Щом почва подготовката на Септемврийското антифашистко въстание, се включва в Софийския военно-революционен комитет. Но и полицията не спи. На 21 септември арестува и него. Месец и половина жестоки инквизиции, затвор - повече от година без съд и присъда. След още една година е освободен под гаранция от 20 000 лв. Ала всички знаят прийомите на тогавашните властници - освобождават те от полицията или затвора и те убиват от засада. Затова с решение на ЦК на БКП Антон Иванов бързо напуска страната и отива в СССР. Там е избран за член, а после и за секретар на Задграничното бюро на ЦК на БКП. Включен е и в Изпълнителния комитет на Профсъюзния интернационал. Гласува му доверие и съветската власт - през 1926 г. е изпратен в Цариград като консул в съветското представителство. После пътят му на нелегален партиен функционер го отвежда във Виена и Берлин, където прекарва 4 години. За да усъвършенства своите знания и да върши по-добре работата си, постъпва в Международната ленинска школа в Москва. Завършва я с отличие, поради което е привлечен на работа в Коминтерна, а по-късно става преподавател и завеждащ отдел в Международния университет за малцинствени дейци от западните страни.
Ала над Европа надвисват тежки облаци и интернационалният дълг отново го зове на път - отначало във Франция и Унгария, после в Испания, където се води гражданска война. Идва и мечтаният момент - завръщането му в България, 15 години след като е излязъл от нея.
В един ноемврийски ден на 1940 г. в семейството на Стойко Добрев на софийската улица "Доспат" 36 идва нов квартирант -

леко прегърбен, с тъмни очила и потропващ бастун

За властта той е Димитър Драганов, а за съратниците си - Стареца. Както съкварталците, така и полицията не подозират, че зад тази маскировка се крие Антон Иванов. Никой не знае и какъв огън се разпалва в привидно спокойната квартира, нито забелязват кога се промъкват в нея Трайчо Костов и Цола Драгойчева. Два дни и две нощи тримата обмислят подготовката на предстоящия VІІ разширен пленум на ЦК на БКП, на който през февруари с.г. ще се вземе съдбовното решение партията да оглави прогресивните сили в страната и да насочи още по-устремно борбата срещу монархофашизма. А фактът, че в новото Политбюро на ЦК на БКП е включен и Антон Иванов, го стимулира за още по-активна политическа дейност. Чрез донос на незнаен провокатор полицията вече е по дирите му. На 26 април 1942 г. го арестуват. И започват инквизициите - толкова жестоки, че дясната му страна се парализира и временно загубва говора си. Полицаите искат секретни сведения за партията и функционерите й, но той им дава само онова, в което е сигурен, че те вече знаят. Това още повече вбесява мъчителите му. А когато се разбира, че вече нищо не може да се изтръгне от него, военнополевият съд произнася присъдата си: смърт чрез разстрел. Същата, както и на другарите му Петър Богданов, Никола Вапцаров, Антон Попов, Атанас Романов и Георги Минчев.

 

 

Статия на Атанас Тончев във вестник ДУМА, 22 октомври 2014 г.

 

                                                Снимки  на  Антон  Иванов

 

 

 

 


Свързани  публикации:

 

Професионалният революционер Антон Иванов      

https://probuzhdane.wordpress.com/2022/01/10/profesionalniyat-revolyucioner-anton-ivanov/           

 

Предсмъртните писма на Антон Иванов

https://probuzhdane.wordpress.com/2023/10/30/pisma-na-anton-ivanov/   

 

Антон Иванов – забележителен революционер    

https://probuzhdane.wordpress.com/2019/03/16/anton-ivanov-zabelejitelen-revolyutsioner/



 



    

 

 

 

понеделник, 7 декември 2020 г.

Нямаше и да сте чули за поета Вапцаров, ако той не беше комунист

Отново отбелязваме годишнина от рождението на любимия Никола Вапцаров. Знам, че ще го честваме предимно с цитиране на „Прощално“ и с манипулативния филм „Пет разказа за един разстрел“ и така от година на година, докато съвсем размием образа му и накрая няма да остане нищо за честване. Много удобно, нали? Особено за тези, които не искат днес да има хора с Вапцарова вяра в гърдите, срещу която „бронебойни патрони няма открити.“

Даваме ли си сметка обаче, ние - „бъдещите хора“, че повечето от големите творци, останали безсмъртни за поколения напред, са точно тези, които са свързали творческия с житейския си път и са отстоявали идеалите си, дори с цената на живота... Затова силата на произведенията му е достигнала и до нас. И не, Вапцаров не е изкуствено наложен след 9-ти септември 1944 година като велик поет. Неговата поезия е пропита от постепенното му идеологическо развитие и без фалш отразява стремежите към една нова епоха.

Не е било нито трудно, нито необичайно в България да симпатизираш на комунистическите идеи в периода между двете световни войни. И за това изцяло допринасят не кои да е, а управляващите – монарси, елити, войнолюбци, сребролюбци и прочие. Младежта, идваща от мизерстващите и безпросветни маси е нормално да „мрази празните химери“ и търси алтернативи за по-справедливо устройство на обществото. А социалното творчество е един от способите за постигането му.

Искрената и жива поезия се разпознава лесно от читателите. Тя вълнува поколенията десетилетия наред. Такава поезия не се пише, без отношение, ей така между другото, на бели покривки в слънчеви дни. Такава поезия слиза при народните проблеми, изстрадва се и се пише като „краднем от съня си“. Аз не се сещам за друг по-цитиран български поет от него в ежедневни диалози. Епични са останали фразите му, които всеки от нас поне веднъж е използвал: „живот ли бе, да го опишеш?“; „борбата е безмилостно жестока“; „в мечтите няма цензура“, „той пеел човекът - това е прекрасно, нали“ „ний бяхме неизвестни хора от фабрики и канцеларии“; „аз дишам, работя, живея“; „какво тук значи някаква си личност“ „когато се наситя да те гледам, ще те целуна и ще си отида...“

Поетът Вапцаров не може да се разглежда изолирано от комуниста Вапцаров, без значение дали това ни харесва, или не. По същия начин не може да четем и разбираме творчеството на Ботев, без да отчитаме факта, че е революционер и участник в национално-освободителното движение. Както и не може да не свързваме творчеството на Гео Милев с контекста на Септемврийското въстание от 1923г. Пак без значение дали на някого му се нрави това, или не. Във „времето на свободните избори и на защитата на всякакви права“, както ни се рекламира настоящето, нека оставим правото на загиналите творци поне да бъдат помнени такива, каквито са били.

Но не може. Било лошо Вапцаров да се развява като антифашистко знаме, защото означава, че все пак е имало фашизъм, срещу който да се бори, заедно с други като него. Защо тогава Великобритания може да развява майор Томпсън като антифашистко знаме, а Испания – Федерико Гарсия Лорка? След края на Втората световна война за всяка страна е добре дошло да се изтъкне като сила, която е имала местна антифашистка съпротива. Ние обаче оставяме да прашясва, заключено в килера на неолиберализма, антифашисткото знаме Вапцаров и развяваме друга „истина“ за него, че сакън, да не попадне случайно в ръцете на днешните подрастващи.

Тогава ще сме поставени в сложната позиция да им обясняваме как така четвъртият по популярност училищен патрон след: братята Кирил и Методий; Ботев и Левски, е комунистът Никола Вапцаров. Но ние вече имаме опита на 30 години преход. Знаем, че ако някоя историческа личност не е угодна на властта – тя просто я премахва от учебници, имена на улици и учреждения, като я хвърля в забвение. Ако на властта не й се рискува, заради посягането върху някоя конкретна личност, да настане обществен вой, тогава задейства операция подмяна. Тук на помощ винаги ще се намерят режисьори като Костадин Бонев, да свършат тази работа.

Вапцаров сякаш пророчески е визирал точно филма „Пет разказа за един разстрел“, когато е питал: „Какво ще ни дадеш, историйо.../Ще хванеш контурите само,/ а вътре, знам, ще бъде празно.“

Понеже поетът комунист им е толкова плашещ, заради своята политическа позиция, колкото и през 1942 година, решиха да го разстрелят още веднъж с въпросния филм. И за съжаление, опитите не се изчерпват единствено с него, същата тенденция се среща и в книгата "Третият разстрел". Най общо: режисира му се образ на объркан, депресиран, антисоциален, ненаясно със себе си, непризнат творец и неудачник, който понеже за нищо не става, решава да се доказва с антидържавно поведение и да застрашава собствената си държава, за което е осъден. Е, да бит е, докато е задържан, но забележете оправданието във филма– „всеизвестен факт е, че по тези географски ширини, полицията бие и до ден днешен.“ Без коментар. И изобщо, ще ме извините, но не мога да приема за сериозен документален филм, такъв, в който се правят с драматичния глас на Цветана Манева внушения от типа: „Малко след Коледа Бойка губи и второто си дете. На Никола Вапцаров му остават по-малко от шест месеца живот и тези шест месеца той ще бъде по-самотен от всеки друг.“ Толкова за филма подмяна.

Хайде, сега, ако още имате търпение, да ви разходя набързо през живота на Никола Вапцаров (ляво на снимката) - „човекът с широка душа“, както го описват приятелите му. Ще се спрем на някои от детайлите, които го превръщат в поет&комунист.

Разговорливо, чувствително и наблюдателно дете. Джобовете му приличат на просешки торби пълни с хляб и трохи. Помага в домакинството. Постоянно моли баба си и майка си да му разказват за подвизите на Ботев. Плаче, когато умира Иван Вазов, все стихове от Яворов са му на уста. Запознава се с руските класици и прогресивната литература, благодарение на Борис Майлер, изгонен през 1912 г. от царска Русия за революционна дейност.

В училище Никола е най-добрият в часовете по словопрение – водене на диспути по различни теми. Участва в рецитали и театрални училищни групи. Свири на мандолина. Услужва с моливи и тетрадки на по-бедните ученици от класа му.

На 10 години участва в първата си 1-майска манифестация в Банско. На 13-годишна възраст размишлява: „Турците отдавна са си отишли, но на нашите хора не им е весело.“

Вълнува се от развоя на Септемврийското въстание от 1923 година. През следващата година правителството на Александър Цанков закрива, поради финансови причини (а уж България била много заможна и просперираща страна по това време) училището в Банско. Семейството му трябва да плаща, за да учи Никола в Разложката гимназия. Там среща голяма мизерия в душни и нехигиенични класни стаи с по един малък прозорец, от който едвам се процежда светлина. Въпреки условията, измисля начини да повдига духа на съучениците си – чрез рецитали и театрални постановки. Става председател на въздържателното дружество в училището – единствената легална възможност по онова време за сдружаване на прогресивни младежи. Тогава отпечатва и първото си стихотворение „Към светли идеали“.

Докато следва в Морското училище във Варна, дава всичките си пари за книги и театри. Вечер тайно пише стиховете си. След Пирин обиква и морето – в късна нощ понякога излиза да се разхожда край него. Докато задълбочава техническите си познания, проявава все по-силен интерес към технологичното развитие в СССР. Събира и чете съветски списания на подобна тематика, а също и на литературна. Симпатизира на новата образователна система в Съветския съюз и я сравнява с българската.

На тържественото завършване на Морското училище Вапцаров е избран да държи реч от името на випуска. Из речта му пред всички началници и офицери се чува нещо, което е добре познато и на съвременните студенти в България: „От онзи детски ентусиазъм, който носеше всеки един от нас, не е останало нито следа. Всичко е рухнало. Ние си отиваме и една голяма част ще мине под безрадостния пряпорец на безработните, останалите ще си наложит компромиси... компромиси за хляба.“

Само че дори пред възможността да остане безработен Вапцаров не прави компромис със своите виждания и отказва да работи за известния системен всекидневник в. „Зора“, където баща му го урежда: „Аз, мамо, предпочитам да гладувам, но ще пиша само това, което харесва народът, а не Данаил Крапчев" (главният акционер и редактор).

Започват да се нижат години, в които работи сред машини и сажди. Машинен техник. Огняр в дъскроезницата на фабрика за хартия в Кочериново. Техник във фабриката на братя Бугарчеви. Огняр в Български държавни железници и в Софийски общински екарисаж. За известно време е председател на машинната секция при Дружеството на българските техници със средно образование в София, което използва, за да защитава интересите на членовете работници. Често остава и безработен.

Следи международното положение и се вълнува от политика. Произнася се срещу горенето на книги, организирано от хитлеристите през 1933 година. Разяснява на своите приятели и колеги – обикновени работници какво се случа на международната сцена. А по време на нощните смени пише красиви любовни писма на Бойка – жена му.

Увлича и сплотява работниците. В книжната фабрика, например, основава профдружество, на което става председател. Съдейства за организирането на стачки и протести срещу затварянето на работни места и лошите условия на труд. Бързо сред работодателите си печели славата на „комунист“ и „неблагонадежден“. При първи удобен повод е уволнен.

До такава степен му се носи тази слава, че когато журито в анонимен конкурс за поезия на сп. „Летец“ към Дирекцията на въздухоплаването отличава стихотворението му „Романтика“, във Военното министерство настава смут и се обмисля отмяна на решението на журито, за да не ги обвинят в симпатии към комунистите. В крайна сметка, е взето компромисното решение - на Вапцаров да се присъди втора награда.

Проблемите на живия живот кънтят от стиховете му. Затова са обичани и обикновените хора се припознават в тях. След всеки поетичен рецитал е викан на бис. По-късно след смъртта му сред партизанските отряди се четат и учат наизуст негови стихове. Член е и на редакционната колегия на вестник „Литературен критик“, до който пращат стихове много млади автори от цялата страна. Вапцаров им отделя специално внимание и им връща коментари с насоки по стиховете им.

Задържан е и е интерниран в село Годеч, заради участие в Соболевата акция през 1940-41 г, събирайки подписи в своя роден край за приемането на пакта за взаимопомощ и сътрудничество, предложен от СССР на България. На майка си обяснява, че това е в името на трудещите се хора и за предпазване от нова война. По този повод пише и стихотворението си „Селска хроника“ с известния призив: "Един е лозунга:/ Терора долу!/ Съюз със СССР!"

В произведението „Доклад“ отново си личат идеологическите разбирания на поета: „Аз мисля, че първата/ капка, която/ от своята кръв/ за света ще пролея,/ ще бъде за мойте/ поробени братя,/ ще бъде за Нея!/ И ти се опитай да спориш със мене. /Та аз за секунда, за миг/ ще те смажа./ Аз чувствам горещите думи на Ленин:/ "Прав е другарят Вапцаров" – ще каже.“

През 1940 година издава със заем от банката на името на Бойка Вапцарова, първата си и единствена книга „Моторни песни“ в 1500 броя. За автобиографично/програмно стихотворение поставя на първо място „Вяра“. Корицата е нарисувана от видния художник и негов приятел Борис Ангелушев. Девет стихотворения не минават през цензурата. А стихотворението „Огняроинтелигентска“ е орязано, като излиза без последния ред от: Честно ще умра като работник/ в боя ни за хляб и свобода/.

Книгата се раздава във фабрики, а някои я преписват на ръка, за да помогнат разпространението. Официалната критика е сдържана към новоизлязлата стихосбирка.

През 1942 година урежда нелегални срещи с пратеници от провинцията и ръководството на Военния център при ЦК на БКП, осигурява документи и оръжие на нелегални, пише и разпространява информационни бележки за истинското положение на Източния фронт. Арестуван е на 4 март 1942 година и е подложен на 4-месечни изтезания и разпити в полицията. Осъден е на смърт за противодържавни деяния по чл. 16 от Закона за защита на държавата и разстрелян на 23 юли 1942 година на гарнизонното стрелбище в София, заедно с още петима мъже - Антон Иванов, Антон Попов, Атанас Романов, Георги Минчев и Петър Богданов.

Няколко часа преди разстрела дописва втората строфа от „Борбата е безмилостно жестока“:

Разстрел, и след разстрела – червеи.

Това е толкоз просто и логично.

Но в бурята ще бъдем пак със тебе,

народе мой, защото те обичахме!

 

14 ч. – 23.07.1942 г.

Той и останалите осъдени на смърт, досущ като героя в неговата „Песен за човека“, запяват: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира.“

Днес, ако отидете в къщата музей „Никола Вапцаров“ в Банско, ще прочетете за края на живота му, че просто е бил разстрелян през 1942г. Никакви подробности, от кого, защо... историята и там е премълчана.

Там, където историята, дирижирана и подменяна от силните на деня, отказва да разкаже „на тях – на бъдещите хора“, че Вапцаров "храбро се е борил", ще им го разкажат неговите „Моторни песни“.

 

Габриела Панова

7 декември 2020

 

 

 

 

 

събота, 14 ноември 2020 г.

Реставрацията на капитализма като изпитание на историята – Панко Анчев

Историята не всичко знае и не всичко може.

И не винаги е готова да посрещне онова, което предстои и ще се случи с нея. Много често събитията я сварват неподготвена, без опит, знания и умения. Тогава тя е безпомощна, не е в състояние да даде на обществото съвет, да му помогне, като го настрои към обстоятелствата и му покаже какво да прави, за да не бъде смазано и погубено от самата нея. Това са изпитанията, които Бог дава на историята. Впрочем, тя никога не е подготвена за тях и не знае как да се справя, какво да измисли и как да ги преодолее, за да няма сътресения и животът бързо да навлезе в обичайния си ритъм.

Обикновено всички радикални събития, след които се извършва някакъв важен обществено-икономически поврат, и които засягат голям брой хора – например войните или революциите, са предшествани от редица други по-малки събития, политико-пропагандна работа, политически консултации, геополитически конференции и т.н. Човечеството, континентът или отделната държава и нация, се настройват за предстоящото, подготвят се малко или много, свикват с мисълта, че идва нещо важно и то трябва да бъде посрещнато адекватно, за да се намалят отрицателните му последици. Всичките не могат да се предвидят, но когато общественото съзнание вече се е настроило за тях, а обществото вече е готово да ги отстранява, те рязко ще намалят въздействието си върху него и то бързо ще влезе в новите си задачи и задължения.

Когато историята е подготвена и е в състояние да предвиди идващото, тя прехвърля, така да се каже, изпитанията върху хората и по-точно - върху обществото, (каквото и да било то – национално или глобално) и то, съобразно своята зрялост и общо моментно състояние, решава как да действа. Не е непременно задължително, че при най-добро стечение на обстоятелствата изходът от трудностите ще бъде благоприятен. Но в голяма степен все пак ще е предвидим. Защото е неизбежен.

Резкият обрат в хода на историята, промяната в начина на живот, организация на общественото устройство, на икономическите и обществените отношения и характера на обществото и държавата, винаги са болезнени и дори трагични за хората. Социалното напрежение в такива моменти е изключително високо и е непоносимо за мнозина. Защото всички в този конкретен момент са губещи, или поне се чувстват такива, заради напрежението и несигурността за бъдещето. Затова и размирните времена са най-нежелани и неприятни. Те предвещават гибел – дори и за тези, които се възползват от тях лично или като част от социална класа.

Историята никога не е губеща

и винаги излиза и от най-сложната ситуация. Защото е миналото, а в него всичко е подредено и означено като причина и следствие, и е невъзможно те да бъдат разместени. Но тя често създадва у хората усещането за ускоряване или забавяне на времето и така активизира или притъпява градивните сили в обществото. Такива случаи са много, но много са и стъписаните отделни народи пред необяснимите явления, случващи се именно в моменти на ускоряване или забавяне на историята. Тогава точно общественото съзнание още не се е настроило и не е разбрало какво се случва и как трябва да се постъпва.

Най-страшни в историята са непредвидените трагични събития или просто събития и явления, които рязко променят съдбите на хората, разместват социалните пластове и обръщат йерархията на ценностите, а и на хората във властта.

Опитът на хората е в историята. Ако те са в състояние да я четат адекватно и внимателно и от умните, и разумните сред тях, тя ще им покаже верния път и ще ги насърчи да тръгнат по него. Защото въпреки всичко е добронамерено настроена към тях и се опитва да ги вразумява и предпазва от злополучия. Но те рядко се вслушват в нея - по-скоро не я разбират и не й вярват, че е способна да ги спаси. Защото си вярват, че тя зависи само от тях, а не от Господа и Неговия промисъл.

Историята няма готови отговори на големите въпроси, които очакват отговор. Затова й се случва да понася изпитания, да се обърква и лута, докато разбере какво става и как би могло да се преодолеят трудностите.

Така се получава обикновено при революциите, които реставритат отхвърлена от предходна революция обществена формационна система. Или казано по-просто – при контрареволюциите и реставрациите.

Но реставрацията е възвръщане на старото обществено устройство и установяване на отхвърлената преди система на обществено и икономическо устройство.

Няма значение кога става това – дали непосредствено след революцията или е изминало достатъчно време от нея. Реставрацията е големият успех на контрареволюцията.

В края на 80-те и началото на 90-те години

бе извършена такава успешна контрареволюция, в резултат на която настъпи реставрация на отхвърлената и напълно разрушена буржоазно-капиталистическа система през 1917 г. в Русия и през 1944-45 година в редица държави от Европа и Азия – в това число и в България. Социалистическите революции установиха социалистическа форма на общественото и икономическото устройство. Собствеността върху средствата за производство бе отнета от буржоазията и превърната в държавна, за да се изгради нова икономическа база съобразно теорията на Карл Маркс. В Русия тази система просъществува цели 70 години, а в останалите страни – 45 години. За историята това е кратък период, но в човешкия живот се смениха няколко поколения хора, някои от които са родени и живели изцяло при социализма.

Реставрации е имало в историята и преди. Но тогава класата, която е била свалена от революцията, е все още жива, дееспособна и самата тя извършва съответната реставрация, за да се върне в политическата и икономическата власт. Живият субект възвръща изгубеното и възстановява разрушеното. И винаги си отмъщава за преживените унижения, загуби, жертви. Реставрацията обикновено е по-кървава и страшна от революцията.

Ако установената от революцията система е по принцип слаба, защото е незряла и все още непригодна да се утвърди окончателно, реставрацията възвръща предишната и я запазва достатъчно дълго време – докато не се създаде истинска революционна ситуация и се извърши реалната революция. Но обикновено нейният живот не е дълъг и скоро бива пометена, за да се сложи краят на исторически отживялата система. Тази цикличност в подобни случаи прави историята предвидима, понеже старото никога не се примирява лесно и е упорито в желанието си да устои на закономерностите, да спре дори историята или поне да я подчини на себе си. А пък новото в крайна сметка винаги е по-силно от старото. Победената първоначално класа упорства и крои реални планове, за да възкръсне отново като господстваща. Така става и в Англия, и във Франция, и в Холандия. Революцията не ликвидира физически тази класа, а само я изтласква от водещото й място в икономиката и постопенно я обезсилва и маргинализира. Така й отнема желанието за възмездие и реставрация. Но го прави постепенно, като я обуржоазява, променяйки нейното съзнание и политическите й нагласи.

Съпротивата на свалената аристокрация

не спира разбира се, но тя не застрашава в никакъв случай икономическата власт, не оспорва собствеността върху средствата за производство, но дълго не е безразлична към политическата. Капитализмът, особено след преодоляването на опитите за реставрация в Западна Европа, се развива изключително бързо, бързо преодолява икономическата съпротива на аристокрацията и се превръща в индустриален, а малко след това и в империалистически. В началото на ХIХ век цяла Европа е буржоазно-капиталистическа и всякаква опасност от връщане назад е немислима.

Буржоазно-капиталистическата икономическа и политическа система, произведе нови социални конфликти и нов тип политическа борба за власт. Марксизмът възложи на пролетариата мисията на „гробокопач на капитализма“.

Пролетариатът е класата на наемния труд. Той продава своя труд на капитала на мизерна цена, защото общественото устройство е несправедливо. Системата го експлоатира жестоко като заплаща труда му колкото да поддържа съществуването си и да бъде годен да влага работната си сила в интерес на собствениците на средствата за производство. Но той започва все повече да се осъзнава „в себе си“ и „за себе си“ и поема мисията да разруши буржоазно-капиталистическата система и да установи нов обществен и икономически ред. Оттук насетне започна да тече

времето на социалистическата революция.

За да се осъществи буржоазната (а и не само буржоазната) революция, е необходимо преди всичко да се появи в средновековната феодално-аристократична социална действителност т.нар. „трето съсловие“ Т.е. буржоазията да е укрепнала икономически, да е натрупала капитал и практически да е завзела икономическата власт. Икономическата власт е нейната най-голяма сила и най-важното основание да претендира за политическата. Политическата революция завършва процесите на обуржоазяване и капитализиране на обществото.

В капиталистическата система пролетариатът няма никаква възможност да овладее икономическата власт. Той не е трето съсловие, а второ – при това потиснато, безправно и онеправдано. Но според Маркс е призван да се осъзнае класово, да се идеологизира и политизира до крайност, за да преценява обективно политическата обстановка, да приеме възложената му мисия и да я изпълни. В тази обстановка най-важна за него и социалистическата революция, която той ще осъществи, е революционната ситуация. Тя ще му създаде условията, които ще направят революцията възможна и успешна. Тогава именно класовите противоречия ще бъдат най-остри и непримирими, но и самият пролетариат ще е достатъчно силен, за да сломи буржоазията и капитала.

Революционната ситуация е обективно състояние на обществото, поради което винаги е видима или поне лесно разпознаваема. Но пък рядко призваната да извърши революция класа е готова да се възползва от нея. Тя по-скоро ще представи и възприеме отделен остър конфликт като истинска революционна ситуация и ще провокира бунт, отколкото реално и точно да прецени дали напрежението е толкова съществено и дали наистина „отгоре не могат, а отдолу не искат“, за да се подчини на обществената и политическата логика. В този момент изключително важна е ролята на лидера, на неговата подготовка, умения, идейна и класова осъзнатост, способност за точни преценки на политическия момент.

Социалистическата революция се предшества от продължителна идеологическа и пропагандна, но и организационна работа. От изключителна важност е, както вече стана дума, наличието на добре организиран и идеологически подготвен и осъзнат политически субект с достатъчен авторитет за националния пролетариат и за всички противници на буржоазно-капиталистическата система или поне на властта в момента. В подготовката влиза разбира се и специална организация за взимането на властта, т.е. на политическия преврат, както и за противодействие на властта, за нейното разрушаване, отслабване и деморализация.

Съществен е проблемът за врага и съюзника, за взаимодействието между всички, които са недоволни и разбират необходимостта от радикална промяна.

Социалистическата революция не само сменя държавната власт, но веднага започва разрушаването на стария тип държава заедно с нейната икономическа система. Национализират се средствата за производство, кооперира се земята, въвеждат се нови икономически отношения и така практически буржоазията се отстранява напълно от властта и господството си. Тя престава да съществува като класа. И сякаш опасността от реставрация на разрушената и отхвърлена система, е напълно премахната. Опасност съществува за политическата власт, защото има много врагове – външни и вътрешни, но самата система, основана на социалистическите и икономически отношения, не е заплашена реално. Особено от 60-те години нататък, когато и материалната база на икономиката е напълно променена, собствеността е почти само държавна и кооперативна.

Социалистическата революция не само сменя държавната власт, но веднага започва разрушаването на стария тип държава заедно с нейната икономическа система. Национализират се средствата за производство, кооперира се земята, въвеждат се нови икономически отношения и така практически буржоазията се отстранява напълно от властта и господството си. Тя престава да съществува като класа. И сякаш опасността от реставрация на разрушената и отхвърлена система, е напълно премахната. Опасност съществува за политическата власт, защото има много врагове – външни и вътрешни, но самата система, основана на социалистическите и икономически отношения, не е заплашена реално. Особено от 60-те години нататък, когато и материалната база на икономиката е напълно променена, собствеността е почти само държавна и кооперативна.

Да си припомним, че когато аристокрацията в Западна Европа се опита да реставрира старата система след буржоазните революции, тя промени политическата власт, но не засегна икономическите отношения. Защото не тя владееше вече средствата за производство, а и нямаше намерение да ги владее. Но тя все пак се опита да се реабилитира политически, защото можеше в някаква степен да разчита на селяните, които доскоро владееше, и които още не се бяха пролетаризирали.

След социалистическата революция

практически нямаше класа, която да реставрира капитализма.

Системата и нейната политическа власт имаха много врагове и противници, които усилно работеха срещу тях. Затова и бяха изградени толкова строго организирани репресивни органи и служби, които трябваше да разкриват, обезоръжават и наказват работещите против нея. Не се допускаше дори разколебаване в мисленето и поведението на гражданите в надеждността на строя, държавата и икономиката. Но това е друга борба – не тази, която трябва да е срещу реставраторите на буржоазно-капиталистическата система. Такава борба не се водеше, защото не се и допускаше, че е необходима, а и щеше да е срещу неизвестен враг и противник.

Причини за историческия обрат

Повтарям още веднъж: реставрацията на капитализма не бе проблем, който изобщо се поставяше и обсъждаше. Защото изглеждаше нереален и невъзможен за осъществяване. Голямата опасност за социализма бе във възможността той да бъде разложен от „империалистическата пропаганда“ и от подривната дейност на врага, както и в различните пречки от икономически характер, които Западът поставяше пред СССР и социалистическите държави.

Като философия и политическа идеология на буржоазната епоха марксизмът разглеждаше историята линейно и движеща се от по-нисшия към по-висшия начин на обществено устройство и равнище на производителните сили и производствените отношения. В тази линейна йерархия социализмът и комунизмът са най-високата степен. И човечеството няма как да се върне обратно там, откъдето вече е преминало. Затова и буржоазно-капиталистическият свят ще премине един ден в системата на социализма, но в никакъв случай не е допустимо и възможно да се случи обратното.

Тук обаче трябва да отчетем някои особености на най-новата история и специално на историята на социалистистическата икономическа и политическа система, които са сред важните причини за историческия обрат в развитието.

Маркс беше подчертал изрично, че социалистическото общество преминава през два основни етапа: социализъм и комунизъм. Социализмът е преходен етап от капитализма към комунизма и в него се запазват, за да бъдат постепенно преодолени и пригодени към социализма, редица негови свойства и принципни. Най-важният от тях в икономиката са пазарните отношения. Пазарът през социализма се запазва, макар да не му се отрежда решаващата роля, каквато му бе вменил капитализмът. Но пазарът при социализма остава със своята регулираща производството и потреблението функция. Това означава, че държавата не се намесва изцяло в икономиката, а свежда своето участие в нея до контрола и планирането, без да ги абсолютизира и без да изключва механизмите на пазара или да ги пренебрегва. За Маркс комунизмът означава изключително висока степен на икономическо развитие и равнище на живот. А те не се постигат със строго регулирана икономика и премахване на предприемачеството.

От друга страна опитът на Съветския съюз непосредствено след революцията с въвеждането на т.нар. НЕП, т.е. „нова икономическа политика“, показа, че забогатяващият предприемач от самосебе си се превръща във враг или поне в опонент на властта. Защото икономическата му сила не допуска да бъде изолиран от нея и тя да не се съобразява с него. Или да го кара да работи само в нейна полза и подкрепа, а не за себе си. Затова и Сталин я отмени, макар да бе въведена от Ленин за съживяване на напълно разрушената съветска икономика.

По същество, първият етап на социализма бе просто отречен или по-точно, бе му оставено да подготви преди всичко личността към онова възвишено състояние на духа и разума, каквото Маркс предвиждаше за комунизма.

Но след 60-те години на ХХ век, когато светът преживяваше т.нар. „научно-техническа революция“ и социализмът видимо изостана в своето догонващо капитализма развитие, се видя, че причината за увеличаващото изоставане е в пренебрегване законите на пазара. В България конкретно се създаваха различни „нови икономически механизми“, за да се стимулира производството и обновлението, за възбуждане в работника и ръководителя на личния интерес за повече и по-добра работа. Социализмът бе далеч по-бавен и неуспешен в усвояването и прилагането на новите технологии. Уж залагаше на електрониката, но постиженията му бяха твърде скромни в сравнение с тези на капитализма в развитите западноевропейски държави. Западът ограничаваше достъпа специално на България, а и на другите страни от социалистическата общност до пазара на технологии, а нейните учени и технолози не бяха в състояние сами да се справят с тяхната липса.

Така или иначе през 70-те години вече започна да се говори открито и шумно за необходимостта от прилагане на пазарните принципи в стопанския живот. С тази цел и се създаваха въпросните „нови икономически механизми“. Но те не доведоха до почти нищо – освен до промяна в съзнанието на стопанските ръководители преди всичко, а и на интелигенцията, че една от причините за изоставането на социализма е неспособността на социалистическата икономика за произвежда стоки и услуги в достатъчно количество, а също и да се повишава жизненото равнище. Все повече става ясно, че социалистическата икономика е поставена на непродуктивна основа и е лишена от лостове, които да й отварят пътя към интензивното развитие.

Но нова класа, която да играе ролята на трето съсловие или да възкреси буржоазията, не се бе създала. Т.нар. социалистически човек не се роди и утвърди в социалистическото общество.

Недоволствата нарастваха, макар да нямаха видимо проявление. Общата обстановка, поне в България, бе спокойна и липсваха каквито и да било признаци за предстоящи социални и политически катаклизми. Макар икономическата ситуация да се влошаваше прогресивно, политическата стабилност бе очевидна и не бе застрашавана от нищо.

Оказа се обаче, че все пак се подготвят събития, които радикално ще променят политическата и икономическата обстановка в България, за да тръгне нейната история в нова посока.

На 10 ноември 1989 година Тодор Живков подаде оставка. Така приключи цяла една епоха, свързана с неговото име. Отприщи се обаче огромна обществена енергия, каквато българският свят не беше виждал отдавна.

Беше и тъжно, и жалко, и смешно

Първоначално тази енергия се насочи към обновление на БКП и за възвръщането й към демократичните правила и норми, които според новите й ръководители са били нарушени по времето на Тодор Живков. Хората подкрепяха тези ръководители и вярваха, че те ще преодолеят огромните трудности, които се бяха натрупали в държавата. Но започнаха открито да се изразяват недоволства. Такива прояви преди нямаше и това постави ръководството на БКП и държавата пред непознати изпитания, пред които бяха безсилни. Сега именно се прояви неспособността и неподготвеността на партията да разрешава сполучливо острите проблеми открито и компетентно. Настъпи паника. Тя дойде и от неизвестността в СССР. Там също протичаха сериозни процеси, които не намираха решение. Засилиха се сепаритистките тенденции. Огромната държава бе пред разпад и не й беше до България. Това допълнително нагнетяваше обстановката у нас. Вече го нямаше Тодор Живков, а значи никой нямаше да каже последна и решаваща дума. Колективното ръководство, което трябваше да замени „едноличния режим“, се беше объркало като пиле в кълчища.

Започнаха стачки, протести, граждански неподчинения, поругаване на партийни символи. Появиха се нови лица с претенции за водеща роля в обществения живот, започна бърза реабилитация на забранените след 9.IХ.1944 г. политически партии, въвлекли България в Тристранния пакт и довели до приобщаването й към национал-социализма и фашизма. Новите лица си служеха с антикомунистическа риторика и призоваваха да бъде сменана системата и да се реставрира капитализма. Изплашените до смърт нови ръководители на БКП и държавата, някои от които бяха и преди членове на политбюро или министри, се паникьосаха. Такова „чудо“ те нито бяха виждали, нито бяха очаквали да се случи. В паниката си те заговориха за помирение, за спиране на гражданската война. Колкото повече тези ръководители проявяваха обърканост, слабост и готовност за компромиси, толкова повече нарастваха претенциите на „демократичните сили“. Така се стигна до т. нар. „Кръгла маса“, на която трябваше да се изработят механизмите на „прехода към пазарна икономика“ и „демократичната държава“. Срещу властта седнаха никому неизвестни довчера мъже и жени, брадясали, неугледни, но вече произевдени в ранг на политици. И за самите тях това бе странно и те не знаеха дори как да се държат. Не им се вярваше, че и те са „власт“ и „делят мегдан“ със „страшилищата“, които са виждали само от портретите във вестниците и на трибуната на мавзолея на Георги Димитров. Беше и тъжно, и жалко, и смешно.

Впрочем, сега се видя, че внушилата, че е силна, всемогъща и безнаказана власт, която допреди дни е била права и безгрешна, е съвсем неподготвена, безсилна, немощна и жалка. Тя се бе парализирала от страх и сякаш само чакаше някой да я бутне с пръст, за да падне.

Самата БКП започна да се самобичува, да се разправя с „извращенията“ на нейни предишни ръководни кадри и на цялата „номенклатура“. Създадени бяха „комисии за извращенията“, които бяха истински трибунали срещу бившите величия. И макар целта да беше да се „възстановят ленинските принципи на партийната демокрация“, те се превърнаха в оръдие за саморазправа, обругаване и дискредитиране не само на въпросните хора, но и на цялата БКП и социализма като система. Стигна се дотам, че т.нар. „опозиция“, която все повече придобиваше самочувствие и амбиции, да диктува решенията на Народното събрание. Особено драстична бе нейната намеса в промяната на Конституцията на НРБ. В своята наглост, която допреди малко бе комична, но вече придоби опасни и трагични измерения, се погаври с Народното събрание и му наложи да бъде премахнат чл. 1, регламентиращ ръководната роля на БКП, както и да се въведе нов институт на държавната власт на мястото на Държавния съвет – президент (председател) Републиката. И Народното събрание прие тези гаври за нормални и напълно допустими, за да угоди на пръкналите се от небитието „демократични политици“.

По същество самата БКП започна демонтажа на социализма и социалистическата държава. Тя прие да се проведат избори за Велико народно събрание, което да изработи нова Конституция и определи характера на новия тип държава.

Съветският съюз беше пред разпад и доброволно отстъпи на САЩ своето влияние в България.

Тогавашното ръководство на БКП доброволно започна

демонтажа на социализма и реставрацията на капитализма в България.

Трудно ми е да преценя каква е била и колко време е продължила душевната борба у тези, които тогава стояха начело на партията и държавата, но до такова решение те очевидно бяха стигнали. Или им го бяха внушили! Давам си сметка, че вече са били под силния натиск на САЩ и Запада, които бяха овладели процесите в държавата и ги управляваха енергично. Не ми се вярва някой да е оказвал съпротива или поне да е проявявал несъгласие.

Така започна реставрацията на капитализма.

Реставрацията на капитализма не е само в политическата риторика и в многопартийната политическа система, а в смяната на собствеността върху средствата за производство. От държавни (общонародни) те трябваше да станат частни! Това бе голямото изпитание, пред което дори историята бе безпомощна да го преодолее. В оня момент нямаше никакъв друг политически субект с реална власт и влияние върху обществото освен БКП. Затова историята възложи на нея да реставрира капитализма, който пред 45 години тази партия сама бе разрушила и отхвърлила. От „кумова срама“ тя сега го гримира като „пазарна икономика“, за да й повярват, че за никакъв капитализъм не става дума, просто се осъществява онова, което вече бе политически мотивирано в т.нар. „Юлска концепция“ от 1987 г., въз основа на която бе издаден и Указ № 56 на Държавния съвет за стимулиране на частната инициатива и създаването на нова организация на икономическата дейност. Справедливо е да се подчертае, че това бяха идеологическите, политическите, икономическите и юридическите основания и механизми за осъществяването на прехода към пазарна икономика.

В риториката на БСП, а и на тогавашното време този преход не означаваше реставрация на капитализма. БСП използва прикритието на Юлската концепция, за да внуши на членовете и симпатизантите си (които тогава не бяха никак малко), че за да заживеем по-добре, трябва да приемем нови икономически правила и принципи, които не се различават коренно от тези, по които дотогава бяхме живели. И така предотврати възможната съпротива срещу себе си.

 Това бе голямата измама, която показа освен всичко друго и идеологическата немощ и ниската марксистка подготовка на тогавашните идеолози и стратези на БСП, които по-късно първи започнаха да се жалват, че „българският преход бил несполучлив“. Истината е, че преходът изобщо не се осъществи, защото изобщо не бе започван. Онова, което започна и бе бързо осъществено, трябва да бъде наричано с истинското му име: реставрация на капитализма! А капитализмът никога не осигурява добър живот за всички. Той е благосклонен и щедър единствено към собствениците на капитала и средствата за производство, но е и за хората на наемния труд.

 Никакви сравнения с държави като Полша, Чехия, Словакия или Унгария не доказват обратното. Там капитализмът е на малко по-високо равнище и поради това дава възможност за малко по-добър стандарт на живот. А е по-високо равнището на капитализма, защото началната точка на реставрацията там бе по-различна отколкото у нас. А и защото Европейският съюз имаше по-голям интерес да инвестира там, а не в България. Но проблемите и там, и тук са едни и същи и пораждат еднакви противоречия и конфликти. Сравняването с тях и укорите към „българския преход“ са само отклоняване на вниманието от истината и запазва коварното смесване на понятията, за да се реабилитира капитализмът и се прехвърли вината за бедността и всичките несгоди и неуредици в държавата върху политиците и държавниците. И на прословутия „български национален характер“!

Това обаче е истинският капитализъм.

Левите анализатори, да не говорим за различните ръководства на БСП и другите леви партии, постоянно говорят за неуспешния преход. Чудно е как хора, изучавали марксизма и смятащи себе си (поне по-рано, при социализма) за марксисти вярват, че при капитализма трябва непременно да се живее по-добре и по-богато отколкото е било при социализма. Очевидно толкова са били и са марксисти. Нищо марксистко няма у тях и очевидно не е имало.

Българската реставрация на капитализма не налагаше БСП да бъде извадена от властта, а да бъде поставена идеологията и практиката й изцяло в своя услуга. БСП възприе риториката на времето и по същество започна трансформацията й от лява в неолиберална партия. Тя постепенно се отказа от всичките си идеологически белези, а дори и от традициите, риториката, от обръщението „другари“, класовото съзнание и класовата борба и разбира се от марксизма, които я свързваха с миналото на социализма и с традициите, заложени още от Димитър Благоев при учредяването си през 1891 г. В Европа комунистическите партии също бяха принудени да предадат каузите си и се откажат от идеологията си. Те се запазиха, но приеха да бъдат маргинални и без почти никакво значение за политическата реалност значение. Афишират се като леви, но лявото в тях е предимно синдикализъм и в конюнктурните различия с либералните партии: напр. еднополовите бракове, отношението към опазването на природната среда, към Русия и фашизма. Политическото им битие, както и това на БСП е свързано със запазване системата, но като уж я подобряват и й придават социален характер.

 По пътя на неолиберализма

Не бе никак случайно, че БСП охотно възприе постулатите на неолиберализма общонародния, а не класов характер на партиите, понеже обществото не се деляло на класи, а пък между социалните групи няма класови противоречия. За пролетариат вече не се говори, защото такъв нямало. Характерът на труда при капитализма и „икономиката на знанието“ го бил променили напълно. Най-важна за всички, особено за левите, е т. нар. „средна класа“. А това вече напълно обрича лявата идеология на комформизъм, отказ от революция за смяна на системата и колаборация с буржоазията – макар че и за буржоазия не се говори. Пролетариат и буржоазия изчезнаха от политическия и политологическия речник на днешните леви в това число и на БСП.

Реставрацията изискваше очистване на политическия и обществения живот от комунистическата идеология и уж изобщо от идеологии, за да остане единствена тази на неолиберализма. Трябваше да се премахнат всякакви политически и идеологически пречки пред капитализма. Социалистическото минало трябваше да се обругае, заклейми и отрече като престъпно. БСП уж се съпротивляваше, но днес ръководството й фактически се е съгласило и негласно подкрепя тази гнусна теза. Основанието ми да твърдя това е в мълчанието на социалистическите лидери по повод важни за времето на социализма дати и личности и неучастието им във форуми, на които те се отбелязват. Дори и за целесъобразността на Народния съд днешните лидери на БСП не позволяват да се споменава. Да не говорим за Девети септември и други дати от този порядък.

Да, някой все пак трябваше да осъществи въпросната реставрация на капитализма. Но капиталът търсеше своите нови притежатели. Т. е. капиталистите. За целта започна приватизацията на основните фондове на социалистическата държава: заводи, предприятия, банки, сгради. И тъй като липсваха хора с много пари, се наложи банките да отпуснат кредити на желаещите да приватизират. С парите на социалистическата държава определени личност приватизираха социалистическата икономика и се задължиха да я превърнат в капиталистическа. Една част от тези „нови капиталисти“ бяха партийни и комсомолски функционери от различен ранг, служители от репресивните органи или довчерашните ръководители на продаваните предприятия.

По същество, реставрацията на капитализма бе извършена по подобие на социалистическата революция: най-напред бе сменена политическата власт, а след това и икономическата. Контрареволюцията от 1989-90 г. бе нещо като огледален образ на революцията от 1944 г. А как би могло да бъде иначе, когато един и същ политически субект изпълнява различни по същност, идеология и исторически смисъл акции за радикално преобразяване на общественото устройство и икономиката. Но историята нямаше опит и трябваше да се задоволи с импровизации, за да налучка верния път. И успя.

 Защита на другата епоха

Реставрацията на капитализма не е само възстановяване на частната собственост върху средствата за производство и изграждане на нова икономическа база. Капитализмът е система от политически, нравствени, естетически, морални ценности. Той е още начин на устройство на обществото и система от механизми, които го движат и развиват. Капитализмът е в крайна сметка начин на живот, житейско поведение, начин на мислене и взаимоотношения между хората. Тази система с всичките й свойства, правила, норми и особености се утвърждава постепенно и последователно.

Настъпила е, в крайна сметка, друга епоха!

Революцията на 9. IХ. 1944 година легитимира властта на хора, които дълго се бяха подготвяли за новата система и сами участваха в борбата за нейното постигане. Тези, които се обявиха след 10. ХI. 1989 г. за „дисиденти“, инакомислещи и дори за борци срещу „тоталитарната власт“, бяха всъщност радетели за „демокрация“, гласност, „социализъм с човешко лице“, свобода на словото и придвижванията. На тях нищо друго не им идваше на ум, освен усъвършенстване на социализма, а не за неговото заменяне с капитализъм. Макар че сравненията, които тогава правехме с капитализма на Западна Европа, не бяха в полза на социализма. Но никой не искаше реставрацията му. С други думи, новата епоха трябваше да бъде конструирана, наложена и легитимирана от хора от предходната епоха. И те носеха всичките нейни белези, та дори и пороци в себе си. Затова и трудно се приспособиха към новото време.

Илюзия и измама е твърдението, че капитализмът означава благоденствие, социално равенство, свобода и справедливост, богати възможности пред личността за избор.

Капиталистическа България нямаше как да бъде сред богатото малцинство от държави в света. Тя изпадна в зоната на бедността и затова рязко се влошиха условията на живота; бедността се задълбочи, престъпността се увеличи, неравенствата станаха ужасяващи. Магазините се напълниха със стоки, но достъпът до тях се ограничи. Преходът, за който толкова говорят левите и десните идеолози и пропагандатори, постигна целта си.

Новият начин на живот, който капитализмът наложи в България, означава още отказ от собствената история и национална идентичност, ниска култура, защото и нея я поставиха на пазарни принципи, лошо образование, нисък морал. Да не говорим за здравеопазването, което при слабо развитата икономика и бедното население, е в окаяно състояние.

Каква полза тогава от всеобщото избирателно право, многото кандидати за властта, свободата да говориш, каквото пожелаеш, или да пътуваш навсякъде по света, когато си материално и духовно беден, нищ, подчинен на някакви „европейски ценности“.

Беше ли неизбежна реставрацията на капитализма и възможно ли е възвръщането към социалистическата система? Тези въпроси сега-засега имат само теоретичен смисъл, но са изключително важни, защото целта им е да се извлекат уроци и полза от историята и се предвиди бъдещето на България.

А може би преди това да изясним дали е оправдано да говорим за реставрация на капитализма или по-правилно е да определим събитията от края на миналия век като крах на социализма.

Аз мисля, че в края на 1989 г. започна реставрация на капитализма, но тя бе възможна благодарение дълбоката всеобща криза на социализма, чието начало е в края на 60-те и през 70-те години на ХХ век, довела и до разпада на Съветския съюз. Тази криза даде важен знак, че социализмът не лежи върху солидни основи и това го прави несигурен и податлив на страх и паника в трудни моменти, когато е заплашвана властта в една или друга държава в социалистическата система. И че тази несигурност и нестабилност ще се увеличават и ще стават все по-застрашителни. Мобилизираше се репресивният апарат – особено тайните служби за следене на хора, които не са съгласни с политиката на БКП и държавата. Този апарат набъбна и се превърна в страшилище. Той бе забулен в тайни; говореше се, че агентите му са навсякъде и донасят „където трябва“. Но когато нещата бяха дошли до края и народът тръгна да недоволства и да иска „демокрация“, той сякаш се парализира. И така и не успя да реагира адекватно.

 Същото се отнася и до партийния апарат, чиято  задача бе да проповядва идеите на социализма и да организира обществото идеологически и политически. Тези структури бяха едни от най-важните и надеждни за системата; те я крепяха, вдъхваха й сила и сигурност, но първи рухнаха и напълно обезсмислиха цялата си дейност в продължение на десетилетия. Съдбата им показа, че социализмът не е трябвало чак толкова да разчита на тях, защото не могат да бъдат в такава степен гаранти за стабилност и надеждност.

За съжаление от първите кризисни явления в социализма не бе извлечена необходимата поука. Те бяха отминати лекомислено и не предизвикаха задълбочени анализи, за да се открият причините, които са ги породили.

Социализмът промени буржоазния човек, но не дотолкова че да го превърна в чужд на капитализма. Той го направи идеологизиран, но не и такъв, който живее и мисли с идеологията си, за да пренебрегва нравствените, моралните и естетическите ценности на буржоазното общество. Буржоазният човек е консумативен, егоистичен, апологетизиращ егото си, стремящ се към успех, богатство и удобства. Той вярва в онази идеология, която ще му даде онова, към което се стреми и без което не може да живее. Защото не е с религиозно съзнание и се е отделил от Църквата и от православната вяра. Затова и не е съгласен да жертва себе си заради какъвто и да било идеал. През 80-те години дори не съществуваше общ и обединяващ народа идеал.

 Как тогава ще се изгражда едно общество, основано на нравствен и политически идеал и по това различаващо се от буржоазното? Човекът не се „превъзпита“, не се промени радикално, не стана „друг“. На него обществото му беше станало безразлично, а накрая дори и враждебно, защото не бе в състояние да му осигурява онзи живот, от който имаше необходимост и който виждаше, че съществува на Запад.

Трябва да признаем, че беше илюзия такъв човек да се създаде чрез идейно превъзпитание и осъзнаване, а в последствие и да се ражда постоянно в социалистическото общество. Буржоазната епоха формира буржоа, а не социалистическа личност – дори и в системата на социализма. Самият социализъм и идеология и практика на буржоазния човек, който е консуматор, егоист, прагматик, езичник или безбожник. Но това не се отчиташе от идеолозите, а и от властта. Те заживяха с илюзията, че са успели да го създадат чрез своето политическо и идеологическо инженерство и че той върви убедено и осъзнато с тях.

По тази причина социализмът не успя да формира нова епоха. Затова и историята му е история на буржоазното време и неговите теоретици, идеолози и ръководители трябваше да го знаят и осъзнаят. Те буквално и механично прилагаха в организацията на държавата и икономиката марксистката идеология и смятаха, че всичко непременно ще стане от само себе си. Но нямаше как стане, когато обективните условия не го позволяваха.

Пътят по течението се сблъска с кризата

Социализмът пропусна 60-те години, когато трябваше да се съобрази с протичащата тогава „научно-техническа революция“ и когато се появиха първите симптоми на криза. Парадоксът е, че и в Съветския съюз и във всички държави от социалистическа общност се говореше за тази революция, но почти нищо конкретно не се направи. А сега бе времето да се премине от екстензивна към интензивна икономика и се въведат новите електронни технологии, които да ускорят производството и да го направят рентабилно и на високо качество. Тези, от които пряко зависеше въвеждането на новите технологии и практически осъществяха научно-техническата революция, нямаха интерес да го направят. Въпреки че ръководствата на комунистическите партии бяха решили, че това е пътят и бяха отделили средства за научни разработки и приложения в производството. Идеологията формулира проблема като основен, но социалистическата икономика по същество „отмени“ решението и продължи да върви по течението. И то я отведе до непреодолимата криза.

На всичко отгоре в края на 70-те години световната икономика отново навлезе в криза, която задълбочи неравенствата между държавите и народите и забави развитието на световната икономика – в това число и на българската. Когато България реставрира капитализма, трябваше да се нагажда към кризата. Към нея обаче никоя държава като България не може да се нагоди, защото кризата е по-голяма от държавата. Така българската вече капиталистическа икономика се лиши от пазарите и суровините на Съветския съюз, но никой друг не й отстъпи суровини и пазари от своите. При други обстоятелства вероятно щеше да бъде малко по-различно – поне нямаше да я има паниката, а всичко щеше да става спокойно и по-лесно да се търси и намира някакво добро решение. Богатите държави бяха загрижени за себе си и нямаше как да откъснат от своето, за да го дадат нам. А не бяхме само ние в нужда и отчаяние.

Големи западни компании приватизираха български индустриални предприятия и заводи, но не за да ги развиват и модернизират, а за да им вземат пазарите. Те ги затвориха, уволниха работниците и продадоха машините. И пласираха своята продукция там, където по-рано отиваше българската.

Същевременно неолибералната идеология започна усилна пропагандна кампания за налагане на своите идеи и ценности. Тя не срещна почти никаква съпротива, сякаш нямаше противници и несъгласни. Културният живот бе подчинен на нея, а почти цялата интелигенция се поддаде на внушенията й и се включи в кампанията й.

 Всичко стана просто, ясно и лесно. Народът заживя още по-бедно, ала не възразяваше, постепенно свикваше и се примиряваше. Защото нямаше политически и синдикален субект, който да го поведе към съпротива. Пролетариатът, който вече се създаде, не се възприемаше като такъв и нямаше нито воля, нито желание, нито съзнание за ролята, която историята му възлага.

Капитализмът – поне като начин на мислене и житейско поведение - се установи бързо и охотно приет от обществото.

Неолибералната идеология внуши, че в постиндустриалното общество няма класи, а следователно и класови борби. И дори марксистите или поне ляво мислещите интелектуалци, анализатори, философи, политолози и мислители се съгласиха и все още не възразяват на активно внушаваната заблуда. Съгласиха се с тази неистина и левите политически партии – да не говорим за синдикатите, за които правата на работниците са празни и безсъдържателни думи.

От социализма не остана нищо. Е, живи са много от хората, които знаят онова време. Те го помнят – повечето от тях с добро и съжаляват за него. Но споменът не е реалност, не е основа, върху която да се изграждат и устройват обществото и икономиката. Социализмът като система е рухнал, изчезнал е и за да се възроди, е необходимо да се започне отначало онази работа, която през ХIХ век наченаха Маркс и Енгелс.

 Необходима е обаче нова теория на социализма, която да подреди и мотивира бъдещата му практическа реализация като социално-политическа и икономическа система. Новата теория ще трябва да опише и анализира грешките и слабостите на социализма, да открие причините, поради които са били допускани. Но и да оцени реално и обективно положителните му страни. Защото те са най-важният негов исторически опит.

Аз мисля, че са необходими нови формулировки на понятията и категориите, с които марксизмът и теорията на социализма си служат най-често: социална справедливост, равенство, свобода, солидарност. Тези категории са същността на социализма, но сега те са абстрактни и в тях се влагат произволни значения, угодни както за левите, така и за десните политически субекти.

 Най-важният проблем, който следва да се реши, е проблемът за това кой и как ще извърши социалистическата революция. Защото от решението на този проблем зависи доколко вярно идеологията си представя бъдещото социалистическо общество. Съобразно тази представа се определят и средствата, чрез които то ще бъде изградено след революцията. Опитът на досегашния социализъм е достатъчно богат и поучителен, за да се изведат основните параметри на новата теория на социализма.

Важно е да се изясни каква ще е социалистическата икономика, доколко ще позволява частната собственост и стоково-паричните отношения, т. е. доколко тя ще се основава на пазарни принципи и доколко на плановост и държавно регулиране. Но този теоретичен въпрос в крайна сметка ще се разреши от класата, която ще извърши социалистическата революция. Ако тя е някое „трето съсловие“ (това според мене ще бъде непременно „трето съсловие“), което преди да овладее политическата власт е взело икономическата, то ще определи типа икономика още преди да установи своята власт. Историята обаче може да реши това да стане по същия начин, по който се извършиха революциите в Русия и другите източно европейски държава в средата на ХХ век. Тогава „теоретичният въпрос“ ще се окаже напълно практически и ще се нуждае от вярно решение, което трябва да бъде намерено веднага.

Онова, което се случи преди 30 години заедно със сегашното състояние на държавата ни, би следвало да подтикне мислителите в търсене на решения, не само как да получаваме „високи доходи“, но и как да устроим обществото, културата и икономиката, за да си възвърнем достойнството, морала, езика, просвещението и живота.

Защото отново дойде времето, когато философията, както учи Маркс, трябва не само да обяснява света, но и да го промени!

 

 

 

 Източник: вестник „Нова зора“, брой 44, 45 и 46 от 2019 г.