Трети март е нашата изначална вселена !

 Това беше най-честната война в историята на целия 19 век в Европа. Това беше война на вярата! Това беше победа на вярата! Войничетата, които форсираха Дунава, виждаха, че един народ отсреща първо се моли на същия Бог по същия православен начин, второ, че казва любов, мамо, хляб с една и съща дума. И този народ заслужава да бъде свободен, дори и да се пролее кръв.

Днес  пак ви разправят, че Русия имала имперски интереси. Хубаво! Коя държава по това време от ранга на Русия няма и не провежда имперски интереси? Имперска държава по това време е Белгия, имперска държава по това време е Холандия. Защо Русия да няма имперски интереси и това едва ли не да е негатив за характеристиките на тази война?

Ставало дума за панславизъм, а нямаше ли пакс брита́ника, пангерманизъм, а да не говорим за френската колониална идеология и прочие. Ще ви дам само два примера за оценка за сравнение. Когато в края на 19 век Америка без един изстрел освобождава, сиреч изпъжда испанците от Куба и Филипините, в Конституцията на Куба има член, който разрешава на американската армия в случай на безредици да влиза на територията на Куба без разрешението на правителството. Нещо, правено два пъти преди ВСВ.

Ще ви дам друг пример. Когато Наполеон в края на 18 век, преди 100 години, освобождава Италия от австрийците, цялото продоволствие за армията е реквизирано безплатно от местното население. А руснаците си плащаха всичко за продоволствието по време на тази освободителна война и от това някои българи дори забогатяха. Така, че всичките тези приказки, всичките тези съмнения и конюктурни  деформации не казват простата, великата истина, че една война, една политика се оценяват по резултатите. В резултат на Освободителната война най-сетне на европейската карта се появи държавна единица, а не само етническа, с името България.

Да се каже, че Санстефанска България било театър, че на Шипка нашите щели да победят цяла Турция и без генерал Радецки! Добре, може би да, но доколкото знам командващият на българското опълчение не се казва Джон Смит, а се казва генерал Столетов. Нали?

Значи, ако е било друга акция, да плюем върху гробовете на опълченците, защото те са сътрудничили на една армия, която идва да ни покори, да ни направи Задунайска губерния.

Какво правят руснаците след като създават България? Качват се на шлеповете и си тръгват. Остава една църква тук, и то по-късно. Къде са банките, къде са базите, къде са жп-линиите? Къде е командоренето? Ами след 6-7 години Стамболов им се опъва. Че ако е била толкова заложена тази коварна идея да сме им Задунайската губерния, как е възможно след 6-7 години България дори да скъса дипломатическите си отношения с Русия? Една толкова позорна страница в нашата история!

Ние днес се преклоняваме пред един велик исторически подвиг! Нас не ни интересува какво ни внушават в момента! През 1915 година преди да се присъединим към австро-германския блок също казваха, че не сме славяни, също имаше такава литература. По време на Първата световна война "Св. Ал. Невски" беше преименуван, а една-две години в богослужението дори не се споменаваше името на Царя Освободител, но това свърши!

Онези, които са ни поощрявали да се противопоставяме на Русия, в крайна сметка са се съюзявали с нея. И англичани, и французи, и америкаци. Може да са се радвали на нашето русофобство, но тайно са ни презирали. Слава Богу, че много повече от българите са се държали по друг начин. Затова 3 март е нашата изначална вселена! Русия не беше длъжна нито да освобождава България, нито да я спасява тогава, когато през 1913 година сме в състояние на война с четири балкански държави.

Така, че тук не става дума за раболепие, не говорим за подмазвачество, ние говорим за една историческа благодарност, която е изразена с над 400 паметника на руските войни, знайни и незнайни.

В редиците на руските богатири и на нашите опълченци са крачили и сенките на нашите въстаници, четници, книжовници, на нашите мъченици. Те са разбрали най-сетне, че не са загинали мърцина. А на онези, които полагат в момента демитологизаторски  усилия, ние казваме:

Единствената война в историята на 19 век, вън от границите на Русия, се нарича Освободителна и това е войната, донесла свободата на българите и тяхното избавление !

 

Професор  Андрей Пантев

Източник:  epicenter.bg,  24 юли 2023 г.

 

 

Нашето човечество е общо и нашите цели са еднакви

Една дописка на Васил Левски пътува към нас от документите. През 1873 г., през февруари, във в. "Свобода", редактиран и издаван от Любен Каравелов, излиза заглавието "Нашето човечество е общо и нашите цели са еднакви". Автор е дякон Левски. Ето и самия текст:

 

"Преди да захвана да ви разказвам за това, щото трябва да ви разкажа, то длъжен съм да ви заявя, че аз не пиша от себе си, а от страната на всичките наши млади български юнаци, които познават своите длъжности и разбират що е свобода...

...Думи, разсъждения са вече празни. Нож трябва да играе, нож - МАСТИЛО НЕ ПОМАГА!

Ние викаме, протестираме, ние се оплаквахме и молиме за помощ, а турците ежедневно турчат малолетните ни деца, безчестят девиците и псуват вярата ни и народността ни. Ние досега очаквахме от европейските сили помощ и поддръжка: но праговете на консулатата се обливат всеки ден с кървави сълзи, а нашето положение става все по-тежко. От нигде никакъв отзив, от нигде никаква помощ.

Ние вече се уверихме, че европейската ингелизка цивилизация, човеческите немски идеи, християнските проповеди на протестантите и пр., и пр. са нищо друго освен "стани, куме, да седна". Ние сме с намерение да не се оплакваме вече никому и да не вярваме ни на един невикан приятел, ако само с тоя приятел не ни свързва родствена връзка или просто интереса на Отечеството ни. Доста сме се вече лъгали! И така наместо сълзи и молитви ние сме ЗАХВАНАЛИ ДА ЛЕЕМ КУРШУМ, наместо пъшкане и молене ние точим ножовете си: наместо празни надежди, които имахме от другите народности, ние се отдаваме само на своята собствена мишница. Колкото за вази, то обязаността ви е да явите чрез вестника си и за последен път какво е българското обществено мнение: да явите, че ние сме хора и искаме да живеем човешки; да явите, че с турското правителство ние нямаме нищо общо и че мир между нас е невъзможен; и тогава да оставите мастилницата си и да се заловим всички на оръжие, т.е. за единственото наше спасение. Аз мисля, че когато човек се намира в челюстите на един звяр, то по-напред трябва да избави живота си, а после да си купува фес за Великден. Общественото мнение е днес такова, че всяка една народност, даже и турците, трябва ДА БЪДАТ СВОБОДНИ и да живеят между нас като хора и граждани.

На нашето знаме, когато ще бъде забито на Балканския полуостров, трябва да бъдат написани само три думи: "СВОБОДА И ВСЕКИМУ СВОЕТО".

И така ние желаем да въстанем и да искаме своите права, които са така зверски потъпкани. Но ние днес желаем още, щото нашите братя сърби, черногорци, бошняни, румъни да не останат назад, а заедно с нас да повдигнат гласа си, защото НАШЕТО ОТЕЧЕСТВО Е ОБЩО И НАШИТЕ ЦЕЛИ СА ЕДНАКВИ.

Военната тръба, която ще ни провъзгласи свобода, трябва да затръби от Пеща до Цариград."

 

Дописката е придружена със следната бележка на Любен Каравелов:

"Тази дописка, която по неизвестни нам причини пристигна твърде късно до нас, е писана от едно лице, към което ние имаме пълно доверие: първо, защото ние познаваме това лице като честен, трудолюбив и деятелен човек и второ, той в продължение на две-три години е обикалял България и е имал време да опознае народа и неговия дух. Следователно ние се радваме, че можем да украсим вестника с тая дописка."

 

Източник: вестник ДУМА, 18 юли 2012 г.

 

ОГЪНЯТ – Велислава Дърева

„На 19 юли (стар стил) вечерта под вековните високи букове на Балкана, стотина метра далеч от мястото, гдето са паднали Хаджи Димитър и Стефан Караджа и дето всяка година на 20 юли става събор от околните села в памят на загиналите на Бузлуджа герои въстаници, около един голям огън насядали една купчина хора глава до глава тихо разискваха с голям интерес и с известна предпазливост. Изборът на Бузлуджа и 20 юли за първия социалистически конгрес беше нарочно направен. То беше време, когато не се позволяваха никакви открити събрания..." (Д. Благоев, „Принос към историята на социализма в България", с. 119).

Хората, сбрани край големия огън, който сам по себе си е метафора, са Димитър Благоев на 35 години, Никола Габровски на 27, Сава Мутафов на 27, Константин Бозвелиев на 29, Георги Бакалов на 18, Михаил Кантарджиев на 21, Евтим Дабев на 29 и още неколцина чучулиги.

Днес хората на тази възраст се водят млади и невръстни социалисти. Това време ни изглежда далечно, прекалено романтично, приповдигнато, даже нереално. Ако пък днес прочетат писмото, в което Благоев съобщава под секрет на Георги Бакалов, че си е заложил къщата за 2000 лв., за да излиза сп. „Ново време", ще кажат, че това е див популизъм. Днес никой няма да си заложи къщата, хотела, фирмата, мола или панаира, за да излиза в. „Дума", например...

Мисля си - колко сме близко до времето на Димитър Благоев (разруха, грабеж, експлоатация) и колко сме далече от големия огън, от самия Благоев, от неговите принципи, от неговата самоотверженост, от неговото прозрение, че социалистическите идеи на нашите предначинатели са една амалгама между възрожденския дух и стремежа към всесветска социална демокрация, солидарност и справедливост. За Дядото това не са просто някакви думи, някакви звуци, които можеш да изрецитираш вдъхновено от връх Бузлуджа. Да ги изрецитираш и да ги забравиш в същия миг.

Изглежда парадоксално, но е факт - 125 години БСП си задава въпроса „Що е социализъм и има ли той почва у нас?", и като допълнение - 25 години БСП се пита „Каква партия сме?" И не намира отговорите на тези два въпроса. Може би защото не ги търси тези отговори, или ги търси там, където  тях ги няма, извън светлината на огъня. И следват твърденията, че лявото е сектантско, социалното - архаично, защитата на националните интереси - посегателство върху евро-атлантическите безценности, и изобщо - „Няма алтернатива!"

Има и още как. Алтернативата за България е очертана от Благоев и изглежда така:

 

Първо: суверенна държава.

 

С горчивина Благоев казва, че 2/3 от политиката на България се решава извън България. Какъв оптимист би бил Дядото в днешно време!

Днес 100% от политиката на България се решава извън България. България е пълноправен член на ЕС и на НАТО, но българските политици, особено моите любимци Роско и Бойко, удобно забравят това, държат се като крепостни селяни и превръщат България във васална държава, подчинена на чужди интереси. България е член на ЕС, но ЕС не е нито европейски, нито съюз - не е съюз на суверенни държави, нито на европейските граждани, нито на европейските нации, ЕС е едно сборище на брюкселския псевдоевропейски проамерикански елит. Ако някой все още нарича ЕС „общ европейски дом", то България е в слугинската стая. Понякога ЕС ми прилича на „Кораба на глупците" на Йеронимус Бош, друг път - на „Титаник", където оркестърът свири хорала „Близо съм до теб, Господи!", а България е милостиво допусната в трюма.

 

Как изглежда България през 1918 г.?

 

За 6 години - 3 войни, 2 национални катастрофи, над 2 млрд. лв. загуби, 2 млрд. и 250 млн. златни франка репарации, равни на 90 млн. английски лири, които България би трябвало да изплаща 270 години, плюс 120 млн. лв. всяка година за издръжката на Междусъюзническата комисия, на Контролната военна комисия, на Комисията за определяне на границите; армията - орязана (от 800 000 на 20 000 души) и разоръжена (от над 1 млн. пушки - 23 000, от 5300 картечници - 300, от 3600 оръдия - 200), срината икономика, българският дух е сломен, срутен в една бездна, където върлуват политически мародери и мошеници, партийни черноборсаджии и гешефтари, загробващи заеми, всевъзможни бандюги...

За 25 години „постигнахме" същия „успех". Без война. Тия милиарди, които са хвърляли в ужас тогавашното общество, днес са жълти стотинки, детска играчка в ръчичките на ГЕРБ.

България е горд член на НАТО, казва Роско. Роско, туй страшилище за Русия, тоз хибриден юнак, от когото злодеят Путин трепери ужасен...

 

Как изглежда светът в началото на XX век?

 

Първата световна война току-що е свършила, когато Великобритания, Австралия, Канада, Индия, Франция, САЩ, Италия, Гърция, Румъния, Полша, Япония, Китай, Сърбия, Финландия, Германия, Австро-Унгария и Османската империя предприемат невиждана интервенция срещу Русия - от Одеса и Севастопол до Далечния изток и от Сибир до Кавказ. Нахвърлят се върху Русия от всички страни, като хищни хиени. За да я разкъсат, разпарчетосат  и оплячкосат.

Още в 1918-а Едуард Мандел Хаус, един от „бащите" на „новия световен ред" и съветник на президента Уудроу Уилсън, формулира стратегията на Запада: „Русия е твърде голяма и твърде хомогенна за нашата безопасност. Аз бих искал да видя Сибир като отделна държава, а европейска Русия - разчленена на три части. Останалият свят ще живее по-спокойно, ако вместо една огромна Русия има четири Русии."

После САЩ и Англия ще инвестират огромни пари и коварни геополитически планове не в другиго, а в Хитлер, за да хвърлят нацисткото чудовище срещу СССР. Ще започне Втората световна война, с три години закъснение Чърчил ще се „сети" за втори фронт, но не заради „съюзническа отговорност", а защото „Русия стана смъртна опасност и трябва незабавно да се създаде нов фронт против нейното стремително настъпление, за да се задържат руските варвари колкото може по-далеч на изток".

След 1985 г. два проекта - Харвардският и Хюстънският, ще планират Русия най-напред да бъде разчленена на 4 области, а после - да бъде раздробена и наситнена на малки, незначителни държавички - 26, 45 или 52 на брой. Колкото по-малко, толкова по-малко.

„Ние позволихме на Русия да бъде държава, но империя ще бъде само една страна - САЩ", ще каже Бил Клинтън.

„Новият световен ред при хегемонията на САЩ се създава против Русия, за сметка на Русия и върху руините на Русия. Няма съмнение, че Русия ще бъде раздробена и под опека. Русия е една излишна страна", ще каже Бжежински и ще предложи на Русия да се саморазглоби на 5-6 части. Като начало.

„Аз предпочитам в Русия да има хаос и гражданска война пред тенденциите към нейното обединение в единна, силна, централизирана държава", ще каже Кисинджър.

„По оценки на световната общност икономически целесъобразно е територията на Русия да бъде населявана от 15 млн. души", ще кажат г-жа Тачър и г-жа Олбрайт (а населението на Русия е 150 млн.).

И няма нищо ново под слънцето.

И нищо не е само по себе си.

И нищо не е само за себе си.

 

Как изглежда светът през 1924 г.?

 

Англия и Франция местят пешките и редят антируския кордон, към който България трябва да бъде придърпана заедно с Чехословакия, Румъния, Югославия, Полша, Унгария. Черноризците на Мусолини дефилират по улиците на Рим, Хитлер вече е направил „бирения пуч", фашизмът вече е преминал триумфално през европейските порти, но антифашистки кордон няма,  има антируски. Русия трябва да бъде изолирана и натикана в геополитическия ъгъл. Без значение дали Русия е императорска, или болшевишка. Винаги става дума за Русия. По принцип. Кристалният антиболшевизъм е само прикритие, само претекст. Една пропагандна илюзия, една измама.

Нищо ново.

Днес пешките ги местят САЩ и редят новия антируски кордон със самоубийствената услужливост на Европа: Литва, Латвия, Естония, Полша, Украйна, Румъния, Дания. И България. Къде без българските лакейчета!? Русия трябва да бъде разчленена, изолирана и натикана в геополигическия ъгьл.

Нищо ново. В Украйна вилнеят неонацистите, обгрижвани от САЩ; ислямските терористи и режисираният „бежански" поток са американското „специално оръжие за масово поразяване", обаче - няма антинацистки кордон, нито антитерористичен, има антируски.

Тогава антируският кордон е направо скромен. Днес в американските сметки са всички и всичко: от Прибалтика до Кавказ, от Близкия изток до сърцето на Европа, от Сибир до черна Африка. Антируският кордон на САЩ (който е антиевропейски!) минава по хребета на чувството за изключителност, по крайбрежието на слугинажа, през дълбините на хищната амбиция, през долината на нацистката сянка, през пустинята на ислямизма, през Марианската падина на егоизма и ненаситното всевластие...

Каква безмерна алчност!

Каква липса на политическо въображение!

Какво лоботомирано човечество!

Казах ви, че времената не се различават.

 

И втората алтернатива: Просветена държава!

 

Знанието е непобедима сила, казва Димитър Благоев.

Днес битката е за знанието, за паметта.

Войната за паметта е безмилостно жестока. Всякакви хонорувани деконструктори и демитологизатори вече 25 години обясняват, че св. св. Кирил и Методий са византийски шпиони; че Ботев е терорист, Левски - конекрадец, баташкото клане е мит, и Априлското въстание е мит, че турското робство е благотворно присъствие, мило съжителство, че Русия не ни е освободила, а ни е заробила...

И прибавете най-главното - анти-антифашистка истерия на една кохорта хонорувани подлеци.

 

Как изглежда България в 1924 г.?

 

На 4 януари 1924 г. е приет Законът за защита на държавата (ЗЗД). Цанков е изключително горд: „Това е първият закон в Европа, а мисля и в света, за борба срещу болшевишко-комунистическата опасност."

Благоев, който е на смъртно легло, му отговаря с интерпелация: „Не БКП изложи България. Изложи я и излага я и днес противонародното правителство." Тези думи сякаш са написани днес.

ЗЗД съдържа една презумпция - за виновност, предвижда една присъда - смърт.

ЗЗД поощрява подлеца, насърчава доносника, възнаграждава клеветника, храни омразата, брани всяка богупротивна полицейска мутра, оневинява овластения произвол, узаконява покушението върху човешкия живот и гражданската позиция, трови и покварява обществото, развращава го и го разяжда, държи го в ужас и подчинение.

ЗЗД е политическата програма на деветоюнските превратаджии, инструментът на узаконеното беззаконие, оправданието, индулгенцията, алибито на черния правителствен терор в името на гробищното спасение на Отечеството.

ЗЗД е генералното пълномощно на властта, нейното порочно благословение да погуби всеки, който не припада от див възторг и не хлипа възхитен от престъпленията на глутницата.

ЗЗД е фашизъм.

На 2 април 1924 г. по силата на ЗЗД са разтурени, обявени извън закона и изхвърлени извън обществения и политически терен БКП, Партията на труда, Комунистическият младежки съюз, Общият работнически синдикален съюз (създаден с личното участие на Благоев!) и кооперацията на БКП „Освобождение", имотите им са конфискувани. Народният дом е превърнат в Дирекция на обществената безопасност, всички леви издания са забранени, вилнее убийствена цензура. (Прочее, тогава в БКП членуват 7000 души, а тиражът на „Работнически вестник" е 40 000 !)

Кооперация „Освобождение" има 31 филиала, 175 магазина, 84 търговски агенции, 400 книжарници и 80 000 работници. По едно „случайно" съвпадение годишната печалба на кооперацията е 120 млн. лв. - колкото е годишната издръжка на Междусъюзническата комисия и на цялата орда „репаратори".

Ако днес попитате „Сооglе" какво е „Дунавия", „Сооglе" ще ви отговори -„вид сирене". И няма да научите, че „Дунавия" е фирмата на БКП за корабоплаване и търговия, че притежава кораби, че с тези кораби са доставени хиляди тонове храна за гладуващите в Поволжието, „бели" и „червени" - без разлика, че цялата тази операция през 1921 г. е организирана от БКП и е ръководена от Ана Маймункова. Но хората не трябва да знаят това, защото познанието накърнява „евро-атлантическите ценности"...

Но най-върлите врагове на нашите храбри евро-атлантици са левите идеи и антифашизмът. Затова 9 юни е „славна дата", 9 септември - „черен ден", а „най-черен" е 9 май...

Хоноруваните подлеци четвърт век ни разправят, че в България няма антифашизъм въобще-изобщо, понеже в България нямало фашизъм, щото като няма фашизъм, няма и антифашисти, ерго - антифашистите са някакви наивни, заблудени интелектуалци, подмамени от коварните комуняги (това - като смекчаващо вината обстоятелство), но преди всичко са си просто престъпни типове, едни рушители на реда и тишината, които заслужено, справедливо и в името на демокрацията трябва да бъдат разстреляни, избесени, посечени, обезглавени, изгорени живи, трябва да бъдат осъдени,  отречени и обречени на забвение, трябва да бъдат захвърлени по овразите, трънаците и канавките на историята...

А убийците на Гео Милев, Йосиф Хербст, Сергей Румянцев, Христо Ясенов, Никола Вапцаров са канонизирани за светци, обявени за невинни „жертви на комунизма"...

И тази политика продължава 25 години. Политика, която има една цел -разбългаряване на българите и раздържавяване на държавата.

И накрая да се върнем при началото. Ако искаме да намерим отговор на въпроса „Що е социализъм?", трябва да го потърсим в светлината на онзи огън, огрял високите букове на Бузлуджа...

 

 

Източник: списание „Политически хоризонти“, 2016 г.

 

 

Резултати и поуки от Великата Отечествена война на съветските народи

Нощта на фашисткото мракобесие, която се спускаше над Европа и света, заплашваше с поробване и унищожение стотици милиони хора, погиване на цели държави и в крайна сметка разрушаване на човешката култура и цивилизация. От изхода на въоръжената борба във Великата отечествена воина зависеше съдбата на съветската страна и целия свят.

В първите години на Втората световна воина народите бяха като хипнотизирани от „непобедимостта“ на хитлеристка Германия. Шизофреничният фюрер разиграваше ролята на всевластен цар, комуто е позволено да отдава заповеди за нападения над други страни, за извършване на масови убийства и „геноцид“, за освобождаване душите на убийците от „химерата“ на човешката съвест.

Всичко това беше една престъпна видимост, зад която не можеше да не се съзре зловещият съюз на националсоциалистическата партия и Хитлер с германските монополи на Круп, Тисен, Шахт, Манесман и други. Именно този съюз придаде материална сила на хитлеристите, даде им възможност да въвлекат в масови изстъпления германската нация и да извършат чудовищни зверства.

Вероломното нападение над СССР и включването му във войната събуди сред измъчените народи голямата увереност, че в света има сили, които, обединени, са в състояние да обуздаят и разгромят фашизма. Главната тежест в решаването на тази историческа задача легна върху плещите на съветския народ. Неговите исполински сили се възправиха, за да защитят завоеванията на социалистическата революция и да отстоят живота, честта, свободата и независимостта на народите.

Пълният разгром на хитлеристка Германия означаваше победа на прогреса над реакцията, на хуманизма над варварството, на социализма над черните сили на империализма.

 

                                    *            *             *

 

Съветският народ не желаеше войната. Неговите партийни и държавни ръководители правеха всичко възможно да я предотвратят, да обуздаят силите на агресията чрез изграждане на система за колективна сигурност в Европа. А когато се разбра, че това е невъзможно, предприеха мерки да я отдалечат.

Но разбеснелите се претенденти за световно господство от фашистката шайка побързаха, заслепени от илюзията, че чрез внезапно нахлуване ще сломят съветската държава, нейните въоръжени сили и ще разчистят пътя за властване над света.

Наложената на СССР агресивна и завоевателна воина превърна страната в боен лагер. Съветските хора се вдигнаха на свещена Велика отечествена война против хитлеристките поробители. Майката-родина призова на смъртен бой милиони свои синове и дъщери и те тръгнаха, неустрашими и уверени в справедливото дело, за което се сражаваха. Думите, с които завършваше обръщението на съветското правителство към народа: „Нашето дело е право. Врагът ще бъде разбит. Ние ще победим!" станаха основен лозунг на справедливата война за защита на социалистическата родина.

На Червената армия се падна най-тежката задача — в нечувани по своето кръвопролитие боеве да изтощи и пречупи гръбнака на противника, да спечели време, за да се подготви и да създаде условия за преминаване в решително настъпление, да нанесе решаващия удар над жестокия злодеи.

В това страшно за съветския народ време, наситено с безбройни беди и страдания, особено ярко се прояви побеждаващата сила на социалистическите идеи, великите неоспорими предимства на съветския обществен и държавен строй.

Милиони съветски хора още в първите месеци на войната се устремиха към предните позиции, за да помогнат на своята армия да задържи натиска на врага. В много градове се организираха части и съединения на народното опълчение. И когато хитлеристите се приближиха до Ленинград и Москва, опълченците заминаха на най-тежките участъци от фронта. Те се сражаваха геройски и подпомогнаха Червената армия да спре и изтощи немските дивизии.

В това сурово време съветските хора в тила — на заводите, в каменовъглените мини и рудниците, в транспорта и в селското стопанство — проявиха нечувана издръжливост. В първите месеци на войната поради военните действия започна превозване на оборудването на хиляди големи и малки заводи на изток и производството на оръжие и боеприпаси силно се съкрати. Стигна се до положение Върховното главно командване да разпределя пушките и картечниците. За да се задоволят острите потребности на фронта от оръжие и снаряжение, множество заводи измениха своите производствени програми и започнаха да произвеждат военна техника и боеприпаси.

Евакуираните на изток заводи под открито небе сглобяваха артилерийски оръдия, реактивни установки, минохвъргачки, танкове и самолети. Денонощно работеха полугладни, полуоблечени металурзите на Урал, Кузнецкия басейн и Караганда, нефтодобивниците в Баку, текстилците от Иваново и средноазиатските фабрики. Селското стопанство, оголено от работоспособно мъжко население, само със старци, жени и юноши геройски понесе военните изпитания и осигури хляб и продоволствие за големия фронт. Съветските учени предоставиха своя ум и талант за създаване нови средства за защита на отечеството.

В неимоверно трудни условия писателите, художниците, композиторите и кино-дейците  на съветската страна съчиняваха патриотични, проникнати от патоса на светената борба с фашизма, творби, а бригадите от артисти, певци и музиканти ги изпълняваха пред бойците на предната огнева линия.

Мислите и чувствата на всички съветски хора в най-тежките дни на Великата отечествена война най-добре изразява в записката си загиналият при Ленинград узбекски боец Каюм Рахманов: „Животът — това е родината. Родината — това е моето семейство, моето село, цялата моя съветска страна. Когато врагът отнема педя родна земя, той отрязва къс от моето тяло... Когато фашистите нахлуха в съветската страна, аз почувствах как потрепери ферганската долина. И всеки, в който бие честно сърце на узбек, си каза: „Върви напред, спри врага, защити своя дом и своето семейство! Без Москва, без Ленинград, без съветска Русия не може да има свободен Узбекистан…..“

 

                                               *           *            *

 

Нападението над съветската страна рязко измени цялата международна обстановка. Битката на съветския народ и засилената борба  на другите народи превърнаха войната срещу нацистка Германия, Италия и техните съюзници в Европа в освободителна, справедлива, антифашистка. Реалната опасност за държавните интереси на САЩ и Англия ги принуди, въпреки различията във военнополитическите цели, да се обединят в мощна военна коалиция със СССР за водене борба с общия враг. Тази коалиция разполагаше с огромни икономически и военни възможности, човешки ресурси, за да постигне пълния разгром на агресивните държави.

Великата отечествена воина на СССР протече в три периода: първи — стратегическа отбрана на съветските въоръжени сили (22 юни 1941 г. — 18 ноември 1942 г.); втори — коренен прелом в хода на войната в полза на СССР (19 ноември 1942 г. — края на 1943 г.); трети —разгром на фашисткия блок, освобождение на съветската земя и окупираните страни в Европа (1 януари 1944 г. — 9 май 1945 г.). По-обособена е въоръжената борба за разгрома на милитаристична Япония (9 август — 2 септември 1945 г.).

В хода на Великата отечествена воина бяха подготвени и проведени няколко десетки стратегически операции на група фронтове и стотици фронтови операции. В тях се разгърна изключителна по мащаби и ожесточеност въоръжена борба. В течение на 1418 бойни дни и нощи почти не настъпи затишие на съветско-германския фронт.

Героични епопеи във Великата отечествена воина бяха отбраната на Брест, Ленинград, Одеса, Севастопол, Киев и Москва. Край стените на тези легендарни градове-герои намериха гибелта си огромни сили на хитлеристката армия.

При Москва фашисткото командване съсредоточи главните си сили в очакване бързо да овладее съветската столица. А тя се защитаваше като несъкрушима крепост, настръхнала с отбранителните си пояси и укрепления, сурова и страшна. Под ръководството на политическия щаб на страната тя се бореше за извоюване на победата. Отбраната на Москва стана дело на целия съветски народ. Знаменателно беше отправянето на сибирските дивизии от парада на Червения площад направо в боевете на подстъпите към великия град.

Като изтощиха в ожесточени сражения немската армия, защитниците на Москва през декември 1941 г. отхвърлиха нашествениците и ги прогониха далече на запад. Беше развенчана легендата за непобедимостта на фашистката армия.

Знаменита ще остане в историята Сталинградската битка. В нея Червената армия прояви върховна издръжливост и героизъм, показа превъзходство във военното изкуство и удържа блестяща победа, постави началото на коренния прелом в цялата световна война. Поражението при Сталинград разтърси до основи фашистката империя, вестта за него проникна през стените на тъмниците и телените огради на лагерите на смъртта и събуди вярата в неизбежната гибел на фашизма.

Голямата битка при Курската дъга през лятото на 1943 г. прекърши гръбнака на хитлеристка Германия и сломи нейните бронетанкови войски. Светът след тази битка ясно разбра превъзходството на Съветската армия в бойно майсторство, във въоръжение и стратегическо ръководство.

Забележителни подвизи извърши Съветската армия при форсирането на Днепър, Кримската, Корсун-Шевченската, Яш-Кишиневската и Белоруската операция по разгрома на крупни противникови групировки от войски. През 1944 г. бяха намесени редица стратегически удари, които доведоха до очистването на съветската земя от фашистите окупатори и пренасянето на военните действия на територията на други страни. Тези удари и военните действия на другите участници в антихитлеристката коалиция на Запад и Юг заставиха съюзниците на Германия последователно да сложат оръжие.

Разпадна се фашисткият блок и хитлеристка Германия изпадна в пълна изолация. Войната завърши с грандиозното берлинско сражение, което задуши в огнения си обръч последните остатъци от могъщите някога армии на фашисткия райх. Над одимения купол на мрачния райхстаг се развя червеното знаме на победата. Претърпяла пълно поражение, хитлеристка Германия подписа в Берлин под суровия и респектиращ поглед на прославения съветски пълководец маршал Г. К. Жуков безусловна капитулация.

 

                                                      *           *           *

 

               Какви са основните резултати и поуки от Великата отечествена война?

 

Две от най-агресивните сили на империализма — фашистка Германия и милитаристична Япония, претърпяха пълно поражение. Провалиха се очакванията на реакционните политически кръгове да се изтощи СССР икономически и военно до такава степен, че след опустошителната война да попадне под пълната зависимост на англо-американския капитал.

Съветският съюз понесе огромни загуби. В сраженията, в развалините на селищата и градовете, в концентрационните лагери и затворите загинаха 20 милиона съветски хора. Други десетки милиони бяха ранени и осакатени. Разрушени и изгорени бяха от фашистките окупатори 1710 градове, 70 хиляди селища, 32 хиляди промишлени предприятия, близо 100 хиляди колхозни и совхозни стопанства. Тридесет на сто от националното богатство на СССР беше унищожено и разграбено. Макар че историята не познаваше такова масово варварско разрушение и изтребление, съветският народ понесе стоически наложените му изпитания, удържа историческа победа и високо издигна своята роля и авторитет при решаване на международните проблеми и укрепване безопасността на държавните си граници.

Съветските въоръжени сили избавиха от фашистко поробване множество страни и народи в Европа и Азия и с това изпълниха своята освободителна интернационална мисия към другите народи.

Разгромът на ударния отряд на империализма рязко стесни сферата на капитализма, задълбочи неговата обща криза. Същевременно силите на социализма и демокрацията нараснаха и укрепнаха. Създадоха се благоприятни условия за активизиране на революционните сили, за извършване на демократични преобразования, установяване на народнодемократичен строй и формиране на световна социалистическа система от държави.

Победата на СССР във Великата отечествена война даде мощен тласък за разгръщане на национално-освободителното движение в колониалните и зависимите страни. Започна пълното разпадане на позорната за двадесетия век колониална система.

Съветско-германският фронт през цялата Велика отечествена воина беше решаващ фронт на Втората световна воина. От юни 1941 г. до средата на 1944 г. на него се сражаваха от 190 до 270 противникови дивизии, а в същото време срещу войските на САЩ и Англия действаха от 7 до 26 немски дивизии. Съветската армия разгроми и унищожи 607 дивизии и 10 милиона хитлеристки войници и офицери, а англо-американските войски — съответно 176 дивизии и 3,6 милиона войници и офицери. Исторически безспорен факт е решителният принос на съветските въоръжени сили за разгрома на империалистическа Япония,.

Опитът и поуките от Великата отечествена война имат изключително значение. На какво ни учи този опит, какви са поуките от войната?

 

Главната поука е, че против войната трябва да се води решителна борба, докато още не е започнала, и че защитата на мира изисква сплотяване на всички миролюбиви и прогресивни сили за съгласувани действия срещу авантюристичния курс на империализма; пред надвисналата беда трябва да отстъпват всякакви второстепенни политически различия; наложително е да се изостря бдителността на народите, да се пазят и умножават завоеванията на социализма и да се организира интернационалната му защита в рамките на социалистическата общност. Ако такова обединяване на прогресивните сили беше постигнато в навечерието на Втората световна война на Хитлеровата партия едва ли би се отдало да извърши толкова престъпления срещу цялото човечество.

Втората поука е, че победата на съветския народ и поражението на фашисткия блок бяха исторически обусловени и закономерни. Познаването на закономерностите, които осигуриха постигането на победа от съветската държава, има важно значение за правилното разбиране на историята и успешното решаване на съвременните проблеми на военното строителство.

Победата на СССР е обусловена от цялото историческо развитие на съветската държава, от обективните възможности, заложени в природата на социализма, и коренните преимущества на социалистическия обществен и държавен строй пред капиталистическия.

 Съветският социалистически строй извика на живот и приведе в действие такива могъщи движещи сили на новото общество като: идейно-политическото единство на съветския народ на основата на нерушимия  съюз на работниците, селяните и трудовата интелигенция; пламенния съветски патриотизъм и пролетарски интернационализъм; дружбата между народите на СССР и тяхната сплотеност около Комунистическата партия. Това повиши многократно мощта на съветските въоръжени сили. Закономерността на победата на съветския народ се определя от това, че действията на въоръжените сили се осигуряваха от цялата социалистическа икономическа мощ на съветската държава. Решаваща предпоставка за победата беше възпитанието на съветския народ и армия в духа на марксистко-ленинската  идеология.

За победата изключително значение имаше обстоятелството, че борбата на съветския народ против империалистическата агресия се възглавяваше от такъв изпитан и закален в класови битки политически вожд като Комунистическата партия. В годините на Великата отечествена война  партията вдигна съветския народ на свещена освободителна война, ясно определи неговите цели и задачи, вдъхнови го за бой и самоотвержен труд в тила, умело осигури ръководството на военните действия и цялостния живот на страната и международните й отношения. За воденето на войната отговорна роля изиграха изградените Държавен комитет на отбраната и Върховно главно командване начело с Й. В. Сталин.

Третата поука от Великата отечествена война и цялата Втора световна война се състои в това, че войната посочи истинския виновник за агресията — международния империализъм, и с голяма острота постави въпроса: да не се допуска да се разпали нова още по-кървава и опустошителна война; да се обуздават агресивните сили на империализма и се осигури траен мир на планетата. От тайните архиви на хитлеристка Германия стана явно, че фашистката агресия против СССР е резултат от близо двадесетгодишен политически курс на международния и особено германския империализъм. Без милиардните заеми, без  техническата помощ на САЩ и Англия, без политиката на Версай, Локарно и Мюнхен фашистките управници на Германия не биха се решили да започнат войната и нацистката армия не би могла да създаде онзи грамаден военен потенциал, с който разполагаше в момента на нападението над СССР. Фашистка Германия не би могла да създаде и блок от империалистически държави, обединени под черните знамена на агресията.

Четвъртата поука от Великата отечествена воина е, че тя разкри най-характерния и особено опасен способ за разпалване на войната от империализма.

При подготовката на агресия генералният щаб на фашистка Германия се ориентира към съкрушаващата мощ на внезапния първи удар с големи маси от танкове, авиация и моторизирана пехота и провеждането на стремителни действия за овладяване на жизнено важните центрове на нападнатата страна. Хитлеристките военни стратези залагаха на светкавичното водене на войната за постигане на лека победа и преминаване към пълно разграбване на богатствата и ресурсите на покорената страна и физическо изтребление на милиони хора. Ето как е отразен в дневника на началника на хитлеристкия генерален щаб Халдер замисълът за водене на войната срещу СССР: „... Русия трябва да бъде ликвидирана... Операцията ще има смисъл само ако с един удар разгромим държавата... Съществуването на втора велика държава на Балтийско море е нетърпимо... Начало — май 1941 г. Срок за провеждане на операцията — пет месеца... — цел — унищожение жизнените сили на Русия... Колкото повече съединения хвърлим в настъпление, толкоз по-добре."

Вероломното нахлуване на чужда територия без обявяване на война се превърна в норма, признат способ за империалистическите агресори. По примера на Хитлер и японците също започнаха войната срещу САЩ с внезапно нападение на голямата американска база „Пърт  Харбър“. По същия маниер извършваха нападение над арабските страни и съвременните израелски агресори.

Внезапното нападение има двояко въздействие: от една страна, то лишава от възможност народа на агресивната държава да окаже съпротива срещу започване на войната. Той бива просто зашеметен и въвлечен във водовъртежа на кървави събития и шумни победи; от друга страна, в крайно тежко положение на неподготвеност се оказват нападнатите страни, те нямат време да приведат в действие своя военен потенциал и понасят неоправдано големи загуби.

Затова в съвременни условия е особено необходимо бдително и непрекъснато да се следят приготовленията на агресора за война и навреме  да се разкриват неговите замисли, да се провеждат решително мероприятията за отразяване на неговото нападение.

Много поучително е нахлуването на хитлеристките армии през юни 1941 г. в СССР. Те бяха предварително съсредоточени и развърнати за бойни действия. На агресора се удаде на определени направления да създаде превъзходство в личен състав, артилерия, танкове и авиация. Закъснялото развръщане и голямата разтегнатост на групировките на съветските войски позволи на хитлеристкото командване с внезапния първи удар да овладее инициативата и да осъществи проникване дълбоко в съветската страна. Това постави Червената армия в крайно неблагоприятно стратегическо положение.

Затова в съвременни условия високата бойна готовност придобива твърде важно значение за недопускане на внезапно нахлуване. Отчитайки развитието на международната обстановка и опасността от агресия, трябва добре да се координират темповете на военното производство със задачите и сроковете за привеждаме на въоръжените сили в пълна бойна готовност. Програмите за усъвършенстване на оръжието и бойната техника също трябва добре да се обвързват с развитието на обстановката, военната политика и стратегия на държавата. От тази оценка днес се ръководят КПСС и съветското правителство при провеждането на мерките за повишаване на бойната готовност и боеспособност на въоръжените сили.

Петата поука от Великата отечествена война е в това, че съветската социалистическа военна наука и военно изкуство показаха неоспорими предимства пред военната теория и военното изкуство на капиталистическите страни. Въпреки постигнатото превъзходство в сили и средства за хитлеристките армии, въпреки наличието на огромните икономически ресурси на Западна Европа и внезапното започване на агресията от армии, чийто личен състав беше обхванат от идеите на шовинизма и националсоциализма, на фашисткия вермахт не се удаде да постигне крайните си цели. Една от причините за това беше прогресивният характер на съветската военна наука, отличаваща се с партийност, обективност, творчески подход, динамично развитие, широк фронт на изследвания, бързо внедряване на най-новите постижения във военната практика, смелост и гъвкавост на оперативно-тактическото и стратегическото мислене и голяма дълбочина на научното предвиждане.

Превъзходството на съветското военно изкуство се прояви във неговата висока бойна активност, целеустременост, гъвкавост в избора на формите и способите за водене на бойни действия в съответствие с условията на изменящата се обстановка. Съветската военна стратегия успя да реши проблемите: за развръщане на въоръжените сили едновременно с воденето на стратегическа отбрана в неблагоприятни условия, за решително овладяване на стратегическата инициатива и воденето на крупни контра-настъпателни и настъпателни операции до пълния разгром на противника.

Творци в съветското военно изкуство бяха множество съветски пълководци и военачалници в хода на Великата отечествена като: Ан. Антонов, И. X. Баграмян, А. М. Василевски, Н. Ф. Ватутин, К. А. Вершинин, Н. Н. Воронов, Л. А. Говоров, Г. К. Жуков, И. С. Исаков, И. С. Конев, Н. Г. Кузнецов, Р. Я. Малиновски, К. А. Мерецков, К. С. Москаленко, А. А. Толбухин. И. Д. Черняковски, В. И. Чуйков, Б. М. Шапошииков и много други. Големи заслуги в тази област имат и легендарните пълководци: С. М. Будьони, К. Е. Ворошилов, С. И. Тимошенко.

Натрупаният опит от съветските въоръжени сили през войната изисква по-нататъшно изучаване и използване в нови условия за защита на страните от социалистическата общност. Необходимо е обаче да се спазва правилно съчетание на историческия опит от миналата война с проблемите на съвременността. Сега трябва да се отчита новото разпределение на силите, съотношението между тях; недопустимо е да се пренебрегват качествените изменения в средствата за въоръжена борба. Главно внимание трябва да се отдели на разкриване дълбочинните процеси, историческите закономерности, на изучаване факторите, определили хода и резултатите от миналите войни. Чрез установяване на причинната зависимост на военните събития може да се открие логическата приемственост, постъпателността на историческия процес и на тази основа да се развива творчески съвременното военно дело.

Трезво преценявайки поуките от Великата отечествена война, КПСС и съветското правителство днес правят всичко възможно за осигуряване мирни условия за съзидателен труд на съветския народ и народите от социалистическата общност, насочват техните усилия към ускорено икономическо и духовно развитие.

Хората от цялото земно кълбо, следейки развитието на сложната международна обстановка, все по-ясно разбират до какъв съдбоносен предел е доведен светът от авантюристичния военнополитически курс на САЩ и НАТО. Те обаче не приемат курса на безропотното мълчание и водят смела борба срещу натрупването на унищожителни оръжия. Техният глас звучи все по-мощно и постепенно се превръща в респектираща материална сила. Тази сила може да наклони везните към мира, да осигури успех на започващите преговори между САЩ и СССР, да не допусне двадесетият век да се превърне в задънена улица за човешкия род. Още през него може да бъде сътворен вечен мир за векове напред. Към това зоват и насочват суровият опит и поуките от Великата отечествена война на Съветския съюз.

 

 

 

Автор: ген.-майор Нешо Нешев

Източник: списание „Партиен живот“, 1981 г.

 

Отношението на руската интелигенция към българския въпрос и Освободителната война

 

Жестокото и безпощадно потушаване на Априлското въстание, масовите убийства, разорението на цели области от българските земи стават през време, когато европейската култура е направила значителни завоевания. И колкото и големи да са усилията на османците да се скрие страшната и потресаваща истина, тя поне частично проблясва. Няколко кореспонденти на европейски вестници проникват до разорените селища, виждат дръвниците, уверяват се, че проявата на азиатската жестокост не е легенда, а гола истина.

Фактът, че тогава, през втората половина на XIX в., може да се постъпва по такъв варварски начин с един народ, който иска да завоюва свободата си, възмущава световната съвест. Особено непосредствено и силно отеква безчовечното потушаване на Априлското въстание в Русия я в останалия славянски свят. Общественици, журналисти, писатели, художници, обикновени трудови хора надигат своя глас на протест. Източният въпрос, проблемът за съдбата на българите, за тяхната невиждана трагедия става един от основните въпроси на времето.

Когато се говори за руската общественост по това време, за нейната реакция по отношение съдбата на българите, не бива да се забравя, не вътре в страната съществуват противоположни икономически и политически интереси, които дават своето  отражение и върху общественото мнение. То не е единно. Напротив, по редица въпроси съществуват остри и горещи спорове.

Какво е отношението на руската интелигенция спрямо българския въпрос? Има ли и тук съществени и важни различия, има ли противоположни и изключващи се мнения, какви са реакциите на отделните обществени течения спрямо турските жестокости и по-късно спрямо обявената и разгърнала се война?

В защита на братския славянски народ, против кървавите изстъпления за освобождаване на мъчениците надигат гласове славянофилските кръгове, изразяват своята позиция писателите Иван С. Тургенев, Ф. М. Достоевски, Я. П. Половски, Н. А. Некрасов, В. М. Гаршин, В. И. Немирович-Данченко, художниците В. В. Верешчагин и Маковски и още редица други.

За големия писател хуманист и демократ Ив. С. Тургенев въпросите, свързани с борбите за освобождението на българския народ, с неговото право да се развива самостоятелно, не са чужди. Още през 1860 г. той създаде известния роман „В навечерието", в който главен герой е бьлгаринът Инсаров, противопоставен със своята целеустременост, борческа воля и мъжество на руските умни и талантливи, но недостатъчно вътрешно организирани интелигенти Берсенев и Шубин. Не случайно в произведението обаятелната руска девойка Елена Стахова се влюбва в просветителя революционер Инсаров и го следва в неговия труден и опасен път към свободата.

А когато английската кралица и нейното реакционно правителство всячески се стремят да оневинят османците и да успокоят разтревоженото обществено мнение поради проявените османски изстъпления, Тургенев написва стихотворението „Крокет в Уинзоре", в което с голяма художествена сила е изобличено лицемерието и двуличието на „нейно величество". Всички реки на Британия няма да могат да измият кървавата следа, оставена от „съюзниците" на Англия.

По времето, когато възбудената руска общественост през 1876 г. разисква усилено въпроса — за или против война с турците, — Тургенев в едно писмо до княгиня Черкаска открито заявява:

„...Безобразията в България оскърбиха в мен хуманните чувства... и ако на това не може да се помогне освен с война, тогава нека да бъде война!"

На княгиня Вревска, негова близка, която заминава за българските земи като милосърдна сестра и умира след кратко и мъчително боледуване, той посвещава стихотворението в проза „В памет на княгиня Ю. П. Вревска", завършващо с думите: „И нека не се оскърби милата й сянка от това късно цвете, което се осмелявам да сложа на нейния гроб"

И тъй онези, които познават по-отблизо великия Тургенев, са уверени в душевната му широта, в дълбочината на културата му, в благородството на сърцето му. Великият писател обича страстно човека, милее за потиснатите, за оскърбените. Той не е и не може да бъде войнолюбец изобщо. Нему са чужди ужасите на кървите и разрушенията, но когато се поставя въпросът за съдбата на един изстрадал народ, оставен да живее при трагични обстоятелства, Тургенев не може да поддържа позициите на абстрактен хуманизъм. Той не може да не каже „Да" на войната, която ще възстанови човешката справедливост.

В продължение на около две години (1876—1877) в своя „Дневник на писателя", който е нещо като периодическо издание, горещо, с голяма енергия и страст, с пламенни пориви  откликва на българския въпрос Ф. М. Достоевски.

На пръв поглед като че ли има нещо неясно и необяснимо. Защо великият писател, погълнат от своите творчески планове, той — майсторът на вглъбения психологизъм, анализаторът на човешкото раздвоение, така непосредствено, с такава категоричност се заема да решава един назрял обществено-политически въпрос. Но всъщност не е трудно да разберем защо трагедията на българския народ привлича художника на словото. Той, изобразителят на човешкото страдание, писателят, страстно заинтересуван за човешката съдба, хуманистът, който напрегнато търси социалната справедливост, не може да остане спокоен при вестите за вартоломеевите месеци в българските земи.

Статиите, мислите, отзивите, бележките с насоченост към българския въпрос, които Достоевски помества в „Дневник на писателя", могат да се обединят около няколко основни теми: за страданията на българите, за изобличение на буржоазната индиферентност към тези страдания и за войната — за нейната необходимост и за същността й.

През месеците, когато в нашите земя свирепстват редовните турски войски и башибозуци и безпощадно убиват, палят и безчинстват, Достоевски с трепет следи кореспонденциите във вестниците и незабавно се отзовава на тях. Основната му оценка е изразена в една мисъл в „Дневник на писателя" от 1876 г.:  „Аз не искам и не мога да вярвам, че злото е нормално състояние на хората".

Славянофилът, идеалистът хуманист, несъпротивленецът Достоевски, онзи философ, който иска да лекува злото без насилие, сега при всекидневното повторение на ужасите нерядко изоставя своите предишни позиции. Статиите му се превръщат в страстни памфлети, от мислите му лъха не само топло човешко съчувствие, но и непримиримост.

Великият писател се вглъбява в кошмарните дни и нощи, преживени от нашия народ през 1876 г. Неговият „Дневник" е изпълнен с потресаващи случаи, които разкриват ужасите, преживени от сънародниците ни. Така например с ярки детайли, със силна емоционална обагреност той разказва за една българка: „И дошли мъчителите, и изгорили нейния старец до стената, изклали децата й соколи, изнасилили малкото й момиченце, отвлекли със себе си другата красавица, а на малките дечица на всички разпрали с ятагани коремчетата, а след това запалили къщата и хвърлили всички в лютия пламък, и всичко това тя видяла и писъците на дечицата слушала".

Потресаващите картини на българските страдания за Достоевски са една истина, която трябва да се приеме от всички. Тя не може нито да се накърнява, нито да се премълчава, защото това е недостойно за истинския човек.

Затова със страшна сила избухва гневът на писателя спрямо онези, които се стараят да тушират картините, да намалят вината на виновниците, да представят нещата така, че събитията в българските земи имат дребно местно значение. Тук Достоевски достига до едно ярко диалектическо мислене, той прозира лъжливостта на буржоазната култура. Особено остро напада Дизрасли Биконсфилд, най-ревностния защитник на османските зверства.

…О, цивилизацио! — пише разгневеният Достоевски. — О, Европа, чиито интереси толкова ще пострадат, ако се забрани на турците да дерат кожите на бащите пред очите на децата им. О, тези високи интереси на европейската цивилизация, най-после търговията, мореплаването, пазарите, фабриките — какво може да стои по-високо в очите на Европа!“

И малко по-нататък „... но да бъдат проклети тези интереси на европейската цивилизация ….даже самата цивилизация, ако за запазването й е необходимо да се дере кожата на хората…

С присъщите за него утопически мисли, че против злото не може да се излезе на борба със зло, писателят несъпротивленец дозрява до мисълта за необходимостта от война. Преценявайки трезво обстоятелствата, той разбира, че само войната може да възвърне човешката свобода на българите. И заедно с това Достоевски не е склонен да идеализира тази война. Той я вижда като едно тежко, съдбовно, неизбежно задължение за руския народ, за най-големия от славянските народи. Още през 1876 г. той открито и категорично заявява: „Войната е единственото средство за възстановяване на нарушената справедливост: свободата на един народ". И като полемизира с „Вестник Европы“, отхвърлящ войната по либерални съображения, добавя: „Да, войната, разбира се, е нещастие, но тук, в тези разсъждения има много погрешно, а главното — стига вече с тези буржоазни противоречия".

Когато вече манифестът за обявяваното на войната е факт, писателят отбелязва: ..Война! Войната е обявена... целият народ се е дигнал за истината, за святото дело, целият народ се е дигнал и отива на война."

Няколко години след войната Ф. М. Достоевски довършва своя голям роман „Братя Карамазови". Интересно е, че в един от споровете между Иван Карамазов и Альоша писателят си послужва с пример от българските страдания. Кроткият и незлоблив Альоша, възпитаникът на отец Зогим, е провокиран от Иван с въпроса, какво би направил, ако е свидетел на това, как невинно се избиват, просто за забавление, деца. И Альоша отговаря, че той би отмъстил страшно на такива убийци.

Както виждаме Достоевски става един от най-последователните, най ревностните защитници на българския народ. Той нерядко влиза дори в противоречие с философските си и морални възгледи, но неотстъпно защитата каузата за необходимостта от активна намеса в българската трагедия, за военна интервенция. Доколкото вартоломеевите месеци са го били грабнали и разтърсили, може да се съди и по това, че на един от своите приятели той изповядва мисълта, че замисля да напише нов роман, в който Альоша Карамазов ще престане да бъде вече несъпротивленец, ще стане революционер и ще загине за революционното дело. Ясно е, че тази нова съдба на Альоша също е в зависимост от събитията в българските земи.

Революционният демократ Н. А. Некрасов също не се отделя от българския въпрос. Макар че по това време той е тежко болен, старае се да следи хода на събитията и да им дава своята идейно-нравствена оценка. В стихотворението „Есен“ (1877) поетът вижда напрежението в народната среда, следи с болка скърбите на майките, изпратили своите синове на война. Но в тревогите и вълненията на народните хора се проявява характерна сдържаност и твърдост. Във „Велико чувство" радостните известия, които идват от фронта, са отредили друга интонация на произведението. Но и тук не са забравени великите сърца на майките, които толкова много преживяват.

Одата „Така запей, о поете!" е пронизана от възторга, обоснован от победата. Поетът иска да възвести на всички майки от Русия, че врагът е съкрушен.

Широк и многостранен отзвук получават борбите и страданията на българския народ, както и необходимостта този народ да получи помощ, в творчеството на Я. П. Полонски. Прогресивен руски поет, човек, отличаващ се със своята мирна и съзерцателна натура, Полонски се трогва от трагичната съдба на българите и в редица произведения изразява своето топло братско съчувствие и вяра в по-щастливите техни съдбини. Българската тема в поезията на Полонски има богати отсенки, но особено внимание трябва да се отдели на стихотворения като „Българка", „Там", „Видението на Осман" и др.

„Българка" е пряк израз на страшното мъченичество на нашите сънародници. Разкрит е вътрешният монолог на една българка, попаднала като робиня в турски харем. Жените от харема й се надсмиват, искат да научат за жестоките мъчения, на които нещастната жена е била подложена. Страшно е за българката да слуша жестоките думи, сухи са очите й и тя моли за справедливо отмъщение.

Стихотворението „Там" е своеобразен вариант на мотив от песента на Миньо (от романа „Вилхелм Майстер" на Гьоте). Лиричният герой тук е жена, обзета от горещ копнеж по топлия юг. Тя се обръща към своя любим с молба да бъде отведена сред красивата и пищна българска природа и грозната обстановка, причинена от потисниците:

 

„Ти края знаеш ли на гордите Балкани,

тиранът да бесней и дебне божи яд,

де слънцето гнои от зиналите рани,

където рози дъхат и лъха трупен смрад?

Натам, натам, о мили мой,

бих тръгнала след теб на бой!.. .“

 

„Видението на Осман" е стихотворение, изградено с помощта на рязък контраст. То се отличава с широк и смел полет на въображението и има актуален политически характер.

Осман се пренася в мохамеданския рай, предаден от поета с източна пищност на картината. Красиви килими, фонтани с прозрачни струи, разбиващи се на ароматен прах, ласки на девици. Но ненадейно тази картина за Осман се сменя с видението на тълпи загинали:

 

„И вече виждаме ний белези от нож,

горени де били са телата в страшна нощ.

Видяхме ний тогаз жени опозорени

и голи майки пак със мъртвите деца.

Видяхме беловласи старци вледенени

и юноша с верига като смърт студена,

стотици между тях на слаби рамене

понесли кръст огромен по своя път

нещастен.....“

 

И кръстът, понесен на плещите на множеството, разорава като с плуг всичко наоколо. Кръстът заплашва да разоре в мохамеданския край.

В някои произведения на руски  писатели, излезли на времето, се отразява както самият ход на военните събития, така и отделни епизоди от войната, като понякога се прави и морална преценка на извършеното (В. И. Немирович-Данченко и др.). Тук трябва да се споменат и някои отделни работи на В. Г. Короленко, които имат отношение към българския въпрос. Особено внимание заслужават разказите на В. М. Гаршин, в които е предадена психологията на човека на полесражението. Но ако в своите разкази Гаршин дава морално-етичната оценка на войната изобщо, без оглед на обществено-политическите интереси, то в личните си писма, изпращани от българските земи, той разкрива голямата трагедия на българския народ, който  има богата и плодородна земя, на трагична  съдба.

 

                                                                    • • •

 

Българският въпрос, българската тема са широко и многостранно отразена в руската литература. Различни са гледните точки, богати и разнообразни са жанровете, нееднакви са идейните позиции на писателите. Но независимо от различията в подхода към  проблемите и темите, независимо от жанровете и художественото майсторство, проявено при създаването на произведенията, прави впечатление дълбокото вътрешно единство в преценката на основните събития, в разбирането на войната.

Руските поети и писатели, публицисти, художници, изобщо цялата интелигенция дълбоко, искрено, по братски съчувства на българския народ, достигнал до страшната трагедия на масово унищожение.

Няма виден руски общественик и писател по това време, който да не се възмути от вартоломеевите месеци, няма майстор на перото, който да не изрази гнева и яростта си спрямо онези малцина чужденци, които по свои егоистични и тясно лични съображения се мъчат да смекчат страшната картина, да оправдаят виновните.

И затова войната, която идва да извоюва свободата на брата роб, се оправдава. Вижда се нейната необходимост, разбира се етичната и същност. И не само това — дори отделни писатели, като например колосите Тургенев  и Достоевски, в желанието си да оправдаят войната, влизат в противоречие със своите философско-морални възгледи. И това не е минус за тях. Това е израз на тяхната сила, то е белег на величието на тяхната славянска душа.

Братското съпричастие към българската трагедия, отношението към Освободителната война, изразено от руската интелигенция, е истински белег за нейната духовна зрелост.

 

Автор: доц. Йордан Цонев

Източник: списание „Партиен живот“,  февруари 1978 г.