Търсене в този блог

сряда, 24 май 2023 г.

НЕТРАДИЦИОННО СЛОВО ЗА 24 МАЙ

 

Защо трябва да наричаме азбуката си БЪЛГАРИЦА

 

Традиционно в навечерието на 24 май започва да съзрява и расте общонародното ни вълнение свързано с този празник. От скоро обаче, за мен този празник се превърна в неочаквана провокация, силен дразнител и истинско изпитание на търпимостта и нервите ми.

Ха! От къде пък на къде, ще питате. Точно 24 май – най-българският празник!

Ще обясня. За мен самия, метаморфозата във възприятието ми на този празник беше тежко преживяване и ми отне не малко време докато намеря достатъчно надеждни, истинни доказателства , обяснения и аргументи, които да оправдаят промяната на отношението ми към него.

Но не към празника, а към тълкуването му!

Когато открих колко подли не истини има в официалната ни история, колко коварни лъжи има в църковния прочит  на темата (словесен и иконографски), когато вникнах в ежегодните речи и в лъжливите внушения на „учени” и политически  папагали повтарящи едни и същи чути и неразбрани от поколения слова, когато осъзнах мащаба на тази гигантска фалшификация, тогава вече не бях способен да слушам и подминавам лъжливите, вредни и опасни за България Думи.

Защото Кирилица не съществува. Няма такава азбука!  Има българица или българска азбука, но не и кирилица. Появата на понятието „кирилица” е една голяма историческа Абра-Кадабра, опит за политически мотивирана подмяна на истината, крайно необходима в онзи исторически момент, когато след повече от 400 години непрестанни  войни най-сетне Империята успява да надделее над държавата, която в продължение на столетия е като трън в задника и.

Но, всичко по реда си.

Първо – знаем ли всъщност КАКВО точно празнуваме на този празник?

За огромното болшинство от българския народ, това е честване на азбуката написана от братята Кирил и Методий. Точка. За някаква част от  осъзнатите и по-грамотни хора в това ясно твърдение има един нюанс. Знае се, че Кирил и Методий пишат глаголицата, което е някаква друга азбука. Каква – не е много ясно, но знаем, че е имало нещо такова. Вярно, че има някакво противоречие, но това е малко мътна работа, която явно не е важна, щом никой не и обръща внимание. Това знание обаче по никакъв начин не променя тържественото ни отношение към празника 24 май, както и към смисъла и значението му, който както казахме е честване на Светите Солунски братя, които са ни дали буквите. Сиреч кирилицата.  Това латентно и  блуждаещо в съзнанието ни противоречие не оказва никакво съпротивление и е всъщност като ония пластини – кречетала каквито като деца си слагахме в гумите на колелата за да тракат. Постоянно са между спиците, но изобщо не пречат на гумата да се върти.

Така е нали? Така е.

Но знаете ли? Оказа се, че този нескриван и известен на мнозина въпрос, има изключителна важност и ключова роля за изясняване истинското значение не само на този празник, но изобщо на историята на България и съдбата и.

Ето как.

Първо,  обаче малко история. И нека изясним кой, кой е.

Константин (Кирил) и брат му Методий са ромеи, ще рече хора произлизащи от Римската Империя, (към чието име следва да се добави Източна за да не се бърка със Западната, тъй като Империята се е разцепила на две). Внимание това не е Византия обаче! Никой, никога в онова време не е наричал тази държава Византия или населението и византийско. Византия е понятие, което се появява наскоро – едва в 16 век. Това са ромеи сиреч римляни, горди наследници на държавността, законите, традициите, изкуството и мощта на Рим.

И тук внимание, моля ! Към момента на разглежданите събития (9-10) век тези римляни-ромеи от около триста години не говорят и не пишат на латински! Защото някъде в периода  на 5-7 век в Цариград започват да говорят и пишат на гръцки. Моля обърнете внимание на този факт, защото той има изключително значение за разбирането и тълкуването на последващите събития. Източната Римска империя е територия, която се отделя от Рим за достатъчно дълъг период от време и под влиянието на елинския език и писменост,  които се говорят от не малка част от местното население и от елита се трансформира. Елинската азбука или по право алфа-бета и елинският език, са със значимост и древност, които не подлежат на съмнение и разбира се оказват силно трансформиращо влияние в държавата. Трансформацията е толкова голяма , че за чуждите народи тези ромеи стават гърци, а държавата гръцка. Така ги наричат. Дори с намерението да ги уязвят им казват гърци, но не и елини. Както се самонаричат гърците  – Елини.  Ελλάδα / HELLAS. Държава и народ с пряка връзка с древна Елада. Онази на Омир и Платон – за да няма недоразумения, че именно те са техни наследници. И ако днес попитате кой да е грък какво е Източната Римска Империя – Византия, той ще ви каже, че това е държава на Гърция, наследница на древна Елада, каквито между другото са и Египет и Клеопатра (по Птолемеева линия). Ти да видиш!

Но да се върнем на Кирил и Методий. Те са деца на ромейски аристократ. Дали майка им е българка („славянка”) или не, е въпрос недоказуем и напълно лишен от значение за определяне на тяхната принадлежност към Византия. Дори има нещо твърде унизително в това наблягане от страна на официалната българска доктрина върху националността на майката в жалък опит да си припишем някаква мнима заслуга към делото на Светите братя. Жалко, унизително, а ѐ силно в наш ущърб, когато това е сериозна теза и аргумент в официални речи и слова, защото  се самопоставяме в очевидно слаба и губеща позиция. Какво от това, ако „може би” майката била българка. Та нали целият им живот и дело са ясно предопределени от същността им на ромеи в служба на ромейския патриарх и император!

Поддържането на тази теза прави възможно внасянето на несигурност в аргументацията ни относно ролята на България в Кирило-Методиевото дело и в по-широк смисъл в ролята ни за „славянската” писменост и култура. Външни зложелатели и местни глупци ежегодно, със задоволство паразитират с коментари за нищожността на ролята ни в създаването на Азбуката и изобщо в заслугата ни за делото на Константин-Кирил  и Методий.

„И какво се пъчите?” – казват. „С какво се хвалите, когато азбуката ви е поръчана от патриарх Фотий (ромей), поради нуждата да се увеличава християнската експанзия ръководена от Константинопол сред неелинското население. Какво общо с това има България?“

Резонен въпрос. За съжаление. Поради което ние губим вътрешна увереност и сила, и отстъпили, намираме утеха в тържествения и официалния характер на тези претенции и се успокояваме с масовостта  на тържествата, оставайки убедени в „собствената си правота”.

Но да продължим. Да си припомним какво се случва със Светите братя? Константин-Кирил  участва в множество важни за Византия дипломатически мисии. Бива изпратен при сарацините, после при хазарите заедно с брат си. Постига забележителни дипломатически победи умножаващи славата на  Империята. Браво.

Следва важното –  някъде в периода 855 – 863 с брат си създава глаголицата. Преминават през множество важни, понякога съдбовни събития, главното сред които е убеждаването на римския Папа да признае езика ни и Глаголицата за равнопоставени на латинския, еврейския и гръцкия език и съответните азбуки. Това е ключова, ИЗКЛЮЧИТЕЛНА заслуга на Константин-Кирил с което се завършва забележителното му образователно, но преди всичко ДУХОВНО ДЕЛО. Истината е, че благодарение на обстоятелството, че папата не анатемосва глаголицата, днес четете тези редове, защото проправя път на последвалата я българска азбука. Следва безвременната смърт на Кирил, напуснал този свят едва на 42 години, през зимата на 869 година.

През и след това време, по-старият брат Методий митарства във Великоморавия, Панония и Бохемия, разпространявайки божието слово изписано с новата осветена глаголица, но срещайки безжалостната и жестока съпротива, скоро умира. Съществуват спекулации, че Борис узнал за съдбата на Методий и преследването на учениците му, праща вест на франките с молба да ги освободят, напомняйки за българската конница.  Независимо от това верно или не е това сведение, учениците му бягат и в крайна сметка наистина намират спасение в България. И тук започва другата история.

Имали сме късмет, тогава на власт да са били Борис I и Симеон, едни изключителни български владетели – достойни продължители на българската държавно творческата традиция, амбиция и устрем. Империята, която управляват е грамадна, сложна и богата. Наскоро  е наложено християнството в отколе християнските ни земи – заобиколени били от  могъщи, умни врагове. За да надделеят във вечното противоборство на взаимно неутрализиращите се експанзии,  е била нужна повече вътрешна сила, някакво допълнително предимство, жокер. И той се намира. По-скоро той се създава.

Създават нова АЗБУКА.

Точно така, нито повече нито по-малко. Симеон поръчва да бъде написана нова азбука за нуждите на българската държава. Обърнете внимание, това е политическа поръчка за създаването на една нова българска азбука. Симеон не използва свежо написаната глаголица на Кирил и Методий. Запитайте се защо? Била му е под ръка….

Но не, поръчва друга азбука. Да си спомним, че Симеон прекарва цели 10 години в Цариград (ок. 878 – 888) , където опознал отлично и нравите и мисловния и логическия – идеологическия, ако щете настрой на ромеите. Научил се да разпознава капаните. Защото в столицата на Империята било всеизвестно, че глаголицата е тяхна. За власт имащите, било естествено и ясно, че решаването на обществените и политическите проблеми със завоюваните народи в рамките на империята , както и  проблемите с външните врагове се нуждаят от широк инструментариум от средства за въздействие и контрол, едни от най-силните от които били езика и писмеността. Така, че в средите на властта разчитали на глаголицата.

 

Ето защо Симеон поръчва създаването на новата българска азбука.

ПОРЪЧВА Я,  ПЛАЩА Я И Я ПОЛУЧАВА!

ЧИСТО НОВАТА БЪЛГАРСКА АЗБУКА,

 

написана най-вероятно от Климент Охридски някъде в първите години на 900-те.

 

Каква е равносметката до тук:

    Кирил и Методий създават ГЛАГОЛИЦАТА през условната 855 г.

    Кирил умира през 869г.

    Методий умира през 885г.

    30 години след смъртта на Кирил , Симеон поръчва и получава друга, нова азбука, БЪЛГАРИЦАТА в началото на 900-те г.

    Тази азбука е напълно различна от ГЛАГОЛИЦАТА – напълно!

    Глаголицата се използва с променлив успех още няколко века, след което изчезва – умира.

 

    Българската държава и владетелите ѝ, инвестират огромен – гигантски ресурс за разпространението на собствената си азбука. Написват се хиляди, десетки хиляди ръкописи с религиозно и светско съдържание (по-малко, но ги има). Строят се стотици манастири за да има къде хилядите монаси да спят, да ядат, да се молят, да преписват, защото, напомням – печатната машина е на пет века отстояние.

    Българските ръкописи, написани с българската азбука пренасят българския ни език, през границите на държавата и се превръщат в инструмент за цивилизационна експанзия, каквато светът рядко среща в историята си.

    България се превръща в един от малкото народи/култури в света, която разпространява езика и цивилизационния си код в планетарен мащаб, с което постига невижданата днес цивилизационна експанзия – НО обърнете внимание! БЕЗ ДА ПРОЛЕЕ ЕДНА КАПКА КРЪВ!!! За разлика от надменните англичани и испанци, които се перчат със своята значимост след като са удавили планетата в кръв.

И сега да попитам, като как така българицата се превръща в кирилица? Кога и защо? Учените фъфлят нещо – нямало било обяснения, може би това , може би онова – почват едни удобни, но безполезни схоластични прения, които не променят нещата.

 

Питам Ви, моля !

 

    Как се казва арменската азбука? Арменска.

    Как се казва грузинската азбука? Ами – грузинска!

    Как се казва гръцката азбука? Гръцка.

    А латинската азбука? Латинска.

    Как се казва еврейската абука? – Еврейска разбира се !

    А как се казва българската азбука ? ……………. Кирилица.

 

Бре ! Ти да видиш! Защо така бе? Защо не българска – тя нали е такава. Поръчана, платена и създадена от българи в България. Що за нахалство?

 

Но не. Не е нахалство, а е съвсем съзнателно и целенасочено изменение на фактите, така че да се компенсира загубата от провала на гръцката глаголица и да се маскира успеха и утвърждаването на българицата. Как ? Много просто  – както винаги – с преименуване.

 

Тук е мястото да ви напомня за метаморфозата на Византия след възприемането на гръцката  писменост и език. Как мислите дали тези умни императори, духовници и ерудити не са осъзнавали огромното значение на писмеността и езика в съдбата на народите? Особено на държавите, които са завладели? Особено на държавата, с която с променлив успех играят на канадска борба в продължение на 5 столетия, и която най-сетне в 1014 година успяват най-сетне да победят. Временно както ще покаже историята, но все пак за почти двеста години. Как мислите какво е било първото с което са се заели за да си осигурят трайността на трудно спечелената победа?

 

Именно! С историята на този народ. С името му. С езика и писмеността му.

 

Извинете ме, но ще направя една  кратка забележка. Когато разглеждаме този въпрос, както и всеки друг исторически проблем впрочем, не забравяйте, че тълкуването му следва да става изхождайки от факта, че участващите страни са се намирали във вечно и мощно противоборство. Всичко е било безмилостна борба, сложни политически игри съпътствани от  огромен риск.  Днес , поради голямата дистанция на времето и успокоеността на атмосферата в научните кабинети, съществува риска да се заблудим за истинските мотиви на главните герои от онова време. А те са и винаги са били диктувани от единствената безмилостна алтернатива – да победиш или да бъдеш победен!

 

Защо казвам това? За да разберем позицията, в която сме били. За да разберем истинските мотивите на победителите и за да не разчитаме на милостта им. Защото такава никога не се е давала.

 

И така, към момента на падането ни под ромейско владичество, азбуката ни вече се е утвърдила и е тръгнала на дългото си пътешествие по света. За победителите ни това е било неблагоприятно, но е било късно за намеса. Азбуката ни вече не е можело да се премахне. Но с някои умели действия вредата можело да се поправи. С усилията на църквата в Цариград, главенстваща в православния ни свят, проблемът е можело да се нивелира. Дори с аванс в тяхна полза.

 

Така българската азбука – основа за национална гордост и самочувствие се превръща от  „българица” в неутралната „кирилица” и в славянска азбука. Как мислите, че са разсъждавали гръцките владици в 11 век? Ами, примерно така – Кирил е бил техен човек, имал е големи заслуги за просветното дело на населението, което те са наричали славянско, така че било съвсем подходящо да го използват за да му припишат авторството на азбуката. Не директно ,разбира се, като излъжат, не! Просто като сменят името ѝ на кирилица. След което, те оставили нещата на времето и на съответните идеологически инструкции, разбира се.

 

Така, след титаничното усилие на българския творчески гений, след грамадното усилие на българските монаси, след огромните инвестиции на царете ни, след всичкото посветено време и напук на волята на българите,  за света и уви, за нас самите, азбуката ни става от българска – славянска, при това написана от грък.

 

АБРА-КАДАБРА!

Удивително нали?

 

Но работата продължила. Продължило е да се работи със самочувствието на младите и стари българи така, че да вярват,  че са прост народ – народ на овчари. Диваци с една дума, при това крадливи доста… И според инструкциите заели се с това което вършели успешно векове наред –  активно да рушат, крият и изгарят, изгарят, изгарят.

 

Каквото знам:

– В началото на 19 век в Атон има две големи изгаряния на български книги, едното е в манастира Зограф в пещта за хляб.

– В манастира Св. Наум до Охрид са изгорени всички български книги.

– През 1821 г. по заповед на владиката Иларион Критски е изгорена цялата крита цели 400 години Търновска патриаршеска библиотека.

– През 1840 г. шуменският гръцки епископ изгорил всички български книги в яма при гробищата на село Въча.

– Унищожаването на надписа на Иван Асен в Станимака – Асеновград – надписа в Асеновата крепост.

 

Този списък е непълен, но мисля да спра до тук.

 

Защото днес е 24 май и защото аз съм българин! – ще рече извисен, благороден човек , човек на светлината. Затова ще спра да говоря за миналото и ще заговоря за днешния ден, а защо не и за утрешния.

Днес е 24 май – ден на Българската писменост и култура. Днес е голям празник и за всички народи получили в дар, писмото и езика на един велик древен народ щедро пръскал знание, мъдрост и светлина през хилядолетията.

Днес е 24 май – ден на благодарност към всички допринесли за величието на българската цивилизация.

Днес трябва да честваме Свети Климент Охридски, който има пряка заслуга за тази азбука, както и учениците му.

Днес трябва да славим  великите български Царе за смелите им  мечти, за борбата им, за смелостта и щедростта им!

Днес трябва да благодарим на Св. Св. Кирил и Методий, които въпреки, че не са написали тази азбука, имат голяма заслуга за създаването и оцеляването ѝ.

 

Така, че

 

Честит 24 май – празник на българската писменост и „славянската” култура! А не обратното.

Знайте и помнете историята и великите дела на синовете на България.

Бъдете горди с народа и произхода си!

 

В заключение, ще се върна на думите, с които започнах. Наименоването на азбуката написана от българи, платена от българи, в България с името КИРИЛИЦА  е подигравка и издевателство с истината. То е вредно за България и трябва да бъде прекратено.

 

Обратно – наименоването на тази азбука с името БЪЛГАРИЦА или българска азбука променя кардинално значението ѝ. Както и влиянието ѝ върху процеса на национално и държавно укрепване и израстване, поради което трябва да бъде утвърдено. Вярното и честно наименоване на азбуката, води до такова главозамайващо препозициониране на България в световната история и в днешната геополитическа реалност, каквато  никакви национални богатства, парични фондове, бюджети, самолети и газопроводи не могат да постигнат….

 

Послепис: Доколкото може да се вярва на хипотезата на Сапир-Уорф за трансформацията на мозъка и мисленето ни от езика, който използваме в общуването си, вярвам , че като следствие от българската цивилизационна експанзия, няколкостотин милиона души в света са повече българи отколкото подозират. Те мислят по сходен начин, вярват в общи ценности, постъпват по сходен начин, живеят по сходен начин – различен от този на другите народи именно защото са трансформирани от единния език, който говорят. А в това има огромен, неизползван положителен потенциал…

И в завършек, напомням думите на Симеон Велики описващи мечтата му за България:

Една вяра – един език – един народ!

 

Честит Празник!

 


Автор: Александър Димитров,  https://aldimbul.wordpress.com  

24 май 2018

 




 

неделя, 21 май 2023 г.

Славна дата в историята

 

Военно-фашисткият преврат, извършен на 9 юни 1923 г. у нас, измени съществено политическата обстановка в страната. На власт дойде крупният капитал, най-реакционната и контрареволюционна сила на буржоазията. Превратаджийското  правителство на Ал. Цанков установи кървав терор. След  като разгроми Земеделския съюз, то насочи своите удари към Комунистическата партия. Фашистките банди започнаха да нападат събранията и клубовете на БКП, да арестуват комунисти и да им нанасят побоища. Въведе се цензура на комунистическия печат. Издаваха се стотици присъди над работници и селяни, участвали в Юнското въстание. Трудещите се бяха подложени на постоянни заплахи, арести и присъди.

Същевременно капиталистите подеха на широк фронт настъпление срещу икономическите придобивки на трудещите се, извоювани от тях в тежки и продължителни борби. Започнаха да намаляват работната заплата с 20—30 на сто, да увеличават работния ден на 10—12 часа, да изхвърлят на улицата хиляди работници, повишаваха цените на предметите от първа необходимост.

Фашистката власт отнемаше придобивките и на селяните, спечелени през управлението на Земеделския съюз. Собствениците на земите, които правителството на Ал. Стамболийски беше конфискувало и раздало на бедните селски труженици, побързаха не само да ги вземат обратно, но и заграбваха реколтата, посята върху тях. Селскостопанските произведения започнаха да се изкупуват от селяните на крайно ниски цени. Загубата от селскостопанските пазари на България и външнополитическите усложнения бяха причина селските маси да чувстват най-силно „остротата на кризата“.

„Повече от всеки друг път — писа Г. Димитров през август 1923 година — днес са застрашени елементарната прехрана, съществуването и бъдещето на трудещия се български народ, на цялата трудова интелигенция и на всички некапиталистически  елементи в страната, и то заради егоистичните интереси и алчността за забогатяване на едно капиталистическо малцинство“

На 5—7 август 1923 година Централният комитет на Българската комунистическа партия възприе твърд курс към въоръжено въстание. „Превратът на 9 юни откри криза по въпроса за властта, изходът от която не можеше да бъде друг освен въоръженото въстание на масите в името на работническо-селско правителство... — се казва в решението. — Ето защо Комунистическата партия, без да пренебрегва възможностите за легалната борба, трябва да съсредоточи всичките си сили главно на всестранната подготовка на масовото въоръжено въстание“.

Партията призова работниците и селяните на оръжие в името на широка демократична платформа. Тя издигна искания за установяване на мирни и приятелски отношения с всички народи и държави, за прехвърляне на данъчното бреме върху гърба на буржоазията, за защита на работниците от експлоатацията и оземляване на  безимотните и малоимотните селяни.

Политическите искания се свеждаха главно до възстановяване и разширяване на демократичните права и свободи.

Платформата на единния фронт отразяваше най-непосредствените жизнени нужди на работниците, селяните, занаятчиите и трудовата интелигенция.

В навечерието на Септемврийското въстание България беше икономически изостанала аграрна страна. Грамадното мнозинство от населението — около 80 на сто — беше селско, процентът на работническата класа, заета в индустрията и занаятите, беше незначителен. Преобладаването на огромната маса от дребни производители и недостатъчната численост и организираност на работническата класа бяха благоприятна почва за виреене на дребнобуржоазната идеология. Затова хиляди дребни производители, които искаха да запазят своето парче земя в рамките на капиталистическото общество и в същото време да се защитят от експлоатацията на едрия капитал, вървяха след Българския земеделски народен съюз. Те не се стремяха към пролетарска диктатура, но с радост биха посрещнали идването на власт на народно правителство. Наличието именно на тази огромна маса дребни производители и влиянието на Земеделския съюз сред тях бе главна особеност в революционното движение у нас в сравнение с други страни.

Тази особеност налагаше да се премине един демократичен етап в развитието на България към социализма. През този етап широките селски маси трябваше да се убедят, че могат да се освободят от гнета и експлоатацията само ако вървят в съюз с работническата клася. Този преход можеше да се извърши, ако Българската комунистическа партия правилно съчетаваше демократическата борба на селяните с борбата на работническата класа за социализъм.              

Необходимостта от демократически етап в развитието на революционната борба у нас се налагаше още и от откритото настъпление на монополистическия капитал и фашизма срещу широката маса от трудещите се.

„Целият трудещ се свят — от работници, селяни, занаятчии, дребни търговци, чиновници и служещи, лекари, адвокати, инженери, професори, запасни офицери и дори генерали, живущи със собствения си труд — писа Г. Димитров през август 1923 година — инстинктивно чувства грозящата него и страната опасност и търси спасение в съвместната борба за обща самозащита срещу общия враг.“

Своеобразие в развитието на революционния процес в България придаваше и съществуващата външна обстановка. Международното положение на страната в навечерието на Септемврийското въстание не беше благоприятно за победата и укрепването на пролетарска власт. На заседание на Централния комитет на 20 септември 1923 година Васил Коларов заяви: „Другари, международната обстановка сега е такава, че се налага да образуваме широко демократично правителство. Затова ще трябва да се отнесете към всички демократични партии: радикали, широки социалисти и други.“

Българската комунистическа партия считаше, че работническо-селската власт не представлява форма на пролетарска диктатура, нито я разбираше като обикновена буржоазно-демократична власт. Победоносната въоръжена борба на работниците и селяните през септември 1923 година трябваше да доведе до възтържествуването на нов тип революционна, демократична власт на работниците и селяните под ръководството на пролетариата в лицето на техните политически организации, на първо място Комунистическата партия и Българския земеделски народен съюз. Това ясно личи в писмото на БКП до Централния комитет на Социалдемократическата партия (от 8 септември 1923 готина), в което се апелира за съвместна борба в името на „работническо-селско правителство, което, без да изменя самите основи на днешната обществена  система, ще бъде в състояние да осъществи напълно посочените искания, да създаде една истинска работническо-селска демокрация и да разчисти пътя за осъществяване на социализма и комунизма."

Партията разбираше работническо-селската власт като етап към победата на социалистическата революция. Фашистката власт трябваше да бъде смъкната, за да се „тласне напред общественото развитие към пълното освобождение на народа и страната от игото на капитализма".

Като възприе политическата линия на борба за установяване на работническо-селско правителство, а след това и на класова пролетарска диктатура, Партията реши по новому и въпроса за съюзниците на пролетариата. Преди всичко тя разви значителна дейност за сплотяване на трудещите се в единен фронт против фашистката власт. В решението на Централния комитет от 5—7 август 1923 година ясно се казва: „В политическо отношение Партията е длъжна да образува единен фронт на трудещите се маси от града и селото против бруталното настъпление на капитала... За тази цел Партията ще се обърне към всички масови организации — политически и икономически — на пролетариата и малоимотните граждани и селяни; към Земеделския съюз, Социалдемократическата партия, Занаятчийския съюз, Общия синдикален съюз, кооперациите и организациите на анархо-комунистите.“

За изясняване същността и задачите на тактиката на единния фронт важна роля изиграха бележитите статии на Георги Димитров за единния фронт, публикувани във в. „Работнически вестник" през август и началото на септември 1923 година.

Партията започна да прилага правилно тактиката на единния фронт. Тя разгърна борба за организиране съвместен отпор  на всички политически организации на трудещите се против общия враг. Постигна съгласие с борческите среди на Българския земеделски народен съюз за съвместна борба против фашизма, за установяване на революционна работническо-селска власт. В срещата на представителя на ЦК на БКП Иван Пашов с Петко Д. Петков, който след 9 юни беше поел ръководството на обезглавения Земеделски съюз, и Цвятко Аврамов, представителите  на БЗНС заявиха: „За нас друг изход няма, освен рамо до рамо и ръка за ръка да вървим с Комунистическата партия в борбата за сваляне на фашистката власт. Убедихме се, че ние сами не можем да държим властта; властта можем да държим само съвместно с работниците и Комунистическата партия.“

Българската комунистическа партия се обърна към Социалдемократическата и Радикалната партия за единодействие в борбата против фашисткото правителство на Ал. Цанков, за изпращане на свои представители в революционните комитети и пр.,  макар че двете организации поддържала властта на „Демократическия сговор".  През август 1923 година в писмо до ръководството на Социалдемократическата партия БКП писа: „Съгласни ли сте да се борите съвместно с нас против настъплението на капитала, конто заплашва най-жизнените интереси на трудещите се маси, против капиталистическата реакция и фашизма, които застрашават политическите им права и сигурността на живота им, и най-после за създаване на единно работническо-селско правителство като изразител на волята и защитник на интересите на огромното мнозинство от българския народ."

Вместо да приемат подадената им братска ръка за единна борба, водачите на Социалдемократическата партия с рядко самодоволство разтръбиха, че предложението на Комунистическата партия за единен фронт на труда потвърждавало правото на тяхната тактика за класово сътрудничество и дори оправдавало общоделството  им с реакционните буржоазни партии.  Дейците на Партията обаче осуетиха техния опит за грубо извращение на идеята за единен фронт, за смесването и уеднаквяването и с реформистката тактика на класовото сътрудничество. Георги Димитров писа, че Комунистическата партия не прави концесии с големите програмни цели на своята борба.  С това, че предлага обединение на демократическите сили в единен фронт, тя ни най-малко не накърнява своята независимост, а не желае да се лишават от самостоятелност и да напускат своите програмни цели и партиите на социалдемократи, земеделци и радикалите.

В основата на единния фронт, утвърди Георги Димитров, лежи идеята за непримиримата класова борба между труда и капитала, за непримиримостта на трудещите се маси към буржоазията по въпросите на  тяхното съществуване, за техните политически права и свободи. Единният фронт на труда, казва Г. Димитров, е форма на проявление на класовата борба между труда и капитала и е в пълна противоположност на идеята за класовото сътрудничество. Тактиката на единния фронт освобождава народните маси от политическото влияние и зависимост на капиталистите, води до изолирането им от тях и разчиства пътя за победата на социалистическия обществен строй.

Ръководителите на Социалдемократическата и Радикалната партия отказаха да участват в единния фронт. При това положение, изтъкваше „Работнически вестник", за членската маса на тия организации не остава нищо друго, освен да дадат път на десничарските си водачи и да се ориентират към сближение с трудещите се в страната.

На 22 август Централният комитет на БКП изпрати окръжно до партийните ръководства с подробни указания за изграждане на единен фронт със земеделските организации, с организациите на социалдемократите, с реформистките синдикати, кооперативните дружества и с неорганизираните трудови хора от града и селото.

За военната подготовка на въоръженото въстание партийното ръководство създаде военно-технически комитет с четири секции: пропаганда и организация в армията; въоръжаване; организационно-мобилизационна; оперативна. Военнотехническият комитет свика конференция на окръжните секретари и представителите на окръжните комитети, на която обсъди общия план на въстанието и набеляза мероприятия за подобряване организацията и въоръжението на кадрите в окръзите.

Навред из страната започна трескава подготовка. Изградиха се пет военно-революционни области начело с революционни комитети. Изработиха се планове за военните действия, приведоха се в готовност наличното оръжие и взривните материали. Напрежението растеше. Кървавото стълкновение ставаше неизбежно. На 12 септември 1923 година фашисткото правителство премина в открито настъпление против Комунистическата партия. Арестува над 2000 дейци на Партията и профсъюзите. За щастие повечето от членовете на Централния комитет успяха да се укрият. В заседанието си от 20 септември мнозинството от Централния комитет определи  деня на въоръженото въстание — 22 срещу 23 септември, и провъзгласи, че „Целта на въстанието е да се свали узурпаторското правителство на Цанков, дошло на власт чрез военно-фашисткия преврат на 9 юни, и да се установи работническо-селско правителство". Назначи и главен военно-революционен комитет за ръководство на въстанието в състав: Васил Коларов, Георги Димитров и Гаврил Генов.

На 23 септември пламъците на въстанието обхванаха родната земя.

Пръв се вдигна Мъглиж (Казанлъшко). Още на 13 септември вечерта бойните въстанически групи превземат селото. Въстава народът и в Старозагорско, Новозагорско, Чирпанско и Казанлъшко и води епични битки с въоръжения до зъби противник. Установили работническо-селска власт в по-голямата част на Старозагорска околия, на 19 срещу 20 септември въстаническите отряди се насочват към града. Заедно с градските революционни отряди бойните смело атакуват жандармерийските казарми, гарата и други важни обекти. Вдигат се масите и в Новозагорска околия, завземат властта и изпращат помощни отряди да се сражават за овладяването на града. Той обаче вече е успял да вдигне червеното и оранжево знаме на победата.

Чудеса от храброст проявяват въстаналите работници и селяни в Северозападна България. В 3 часа сутринта на 23 септември отряд от 200 бойци начело е Христо Михайлов в решителна атака превзема Фердинанд (сега Михайловград). Фашистите са обкръжени и арестувани; революционният комитет обявява събарянето на сговористката и установяването на антифашистката власт. Населението посреща с небивала радост свободата. „След победата градът придоби тържествен вид. Трудещият се народ, изпълнил улиците, бурно изразяваше своята радост", пише Асен Греков. На призива на околийския работническо-селски комитет да се окаже въоръжена помощ на новата власт се отзовават почти всички годни да носят оръжие.

Същият ден цяла Фердинандска околия се е вдигнала на решителна борба и властта е преминала в ръцете на въстаналия народ.

След постигнатата грандиозна победа във Врачански окръг е образуван окръжен революционен комитет с център гр. Фердинанд. Още на 23 септември комитетът излиза с призив към трудещите се в окръга. В него гордо обявява: „На 23 този месец организираните работници и бедни селяни се  стекоха масово на зова на Комунистическата партия и Земеделския съюз и се хвърлиха в дивен героизъм и ненадмината пожертвувателност във великата борба против народите душмани. Правителствената банда е свалена, и в героизма и солидарността на трудещия се народ се издига гордо знамето на работническо-селското правителство.“

Окръжният революционен комитет веднага установява връзка с представителите на  Българския земеделски народен съюз и постига разбирателство по всички въпроси на разгорялата  се антифашистка борба.

В непрекъснати кървави сражения с числено превъзхождащия я враг работническо-селската армия завзема почти целия Северозападен край на родината, който става  център на Септемврийското въстание. Тук то взема масов, почти повсеместен характер и се ръководи от Васил Коларов и Георги Димитров.

Ожесточени боеве се водят за гр. Берковица и гара Бойчиновци. Под силния напор на храбрия народ озверените фашистки части се пръскат при гарата. Изтръгнатата блестяща победа от въстаналите маси е ознаменувана с масов ентусиазиран митинг.

Във Видински окръг най-голям размах приема въоръжената борба в Ломско, където народът се вдига още на 22 септември вечерта. Почти във всички 35 села властта е взета без бой. Създадените революционни комитети от комунисти и земеделци мобилизират членовете на БКП и БЗНС и формират революционни отряди. Придвижвайки се към града, в революционната армия се вливат въодушевени трудови маси. В боевете около Лом участват към 4500—5000 души, от които само от 5 до 8 на сто са въоръжени; останалите действат с брадви и вили.

Същевременно към определените пунктове се съсредоточават и бойните групи от Лом. С невиждано себеотрицание въстаниците атакуват в продължение на четири денонощия силно въоръжения и барикадиран в казармите неприятел. Славни подвизи извършва в тези напрегнати дни отрядът на легендарния поп Андрей.

 

 

 

В редица градове и голям брой села от други райони на стрината въстанието също е масово. На разсъмване на 23 септември бойните групи в гр. Мехомия (сега Разлог) заемат определените им позиции до казармите, откриват огън и ги превземат. След падането на казармите въстаниците овладяват без съпротива града.

В кървави и тежки боеве самоотвержено се сражават и въстаниците от Пазарджик на гара Саранбей. Значителен революционен отряд смело напада Бургас. Храбро сражавайки се, въстаналият народ за кратко време овладява Ихтиман, гара Костенец и село Долна баня.

Въстанието обхвата селата на Разложко и още до 23 ч. вечерта във всички тях, с изключение на Якоруда, е установена новата власт. Пламва и се развива и в селата на Пазарджишка и на Грудовска околия. В Търновски, Бургаски, Варненски, Кюстендилски, Софийски, Шуменски, Хасковски и Плевенски окръг въстават отделни селища. Единични въстанически действия има и на други места в страната.

София обаче не въстава, защото фашистката власт разкрива военно-революционния комитет и още на 21 септември успява да го разгроми.

В ония градове и села, където фашистката власт е пометена от въстаналите маси, са създадени революционни комитети като органи на работническо-селската власт. Тези комитети държат цялата местна власт в ръцете си. Те поддържат реда. арестуват отявлени народни врагове, разоръжават ги  и въоръжават работниците и селяните, те се разпореждат с транспорта, телефоните и телеграфните съобщения, конфискуват хранителни запаси и мелниците на капиталистите и кулаците и пр.

Макар със своите мероприятия революционните комитети да засягат част от буржоазията — нейното фашизирано крило, те не ликвидираха капиталистическите производствени отношения.

Установената в дните на въстанието в 8 града и 440 села работническо-селска власт беше власт на класови сили, които се биха против фашизма, извършваха преобразования, насочени против него, макар да имаха различни крайни цели.

Борбата не бе за установяване на диктатура и въдворяване на съветска власт в България, както умишлено лъже днешното правителство — писаха през октомври 1923 година В. Коларов и Г. Димитров, — а такава против вилнеещата военна диктатура и за едно широко демократическо правителство, излязло из средата на огромното мнозинство на българския народ — неговата трудеща се част. И в течение на борбата там, дето въстаналият народ взема властта в ръцете си, никъде не бе установена съветска власт, както заблуждава правителството, бидоха учредени само общи революционни комитети на работническо-селското правителство“  

Септемврийското въстание беше истинско масово народно въстание. В него участваха и дадоха живота си хиляди хора на труда с различни политически убеждения, но с една антифашистка цел. От събраните данни за политическата принадлежност на въстаниците, съхранявани в окръжния държавен архив във Врана, се вижда, че от 43 040 въстаника 4400 са членове на БКП, 2800 — на Комсомола, 2650 — на Земеделския съюз, 85 — на Радикалната партия, 18 — на Социалдемократическата, 25 — анархисти и останалите 34 002 — безпартийни. От 42 255 въстаници селяни над 32 000 са бедни. От тях около 3000 ратаи и 15 000 селски полупролетарии.

Главна  движеща сила и водач на Септемврийското антифашистко въстание беше работническата класа начело с Комунистическата партия. Селяните бяха една от движещите сили на въоръжената борба, най-близкият съюзник на пролетариата. Заедно с тях вървеше народната интелигенция и други непролетарски маси от града и селото.

 

 *          *          *

 

В героичните дни на Септемврийската въоръжена борба работниците и селяните проявиха ненадминат героизъм и себеотрицание, но техните върховни усилия не се увенчаха с победа. Фашистките банди потушиха въстанието със страшни престъпления и нечувани жестокости.

Давайки кратка равносметка за позорното варварство на озверената фашистка върхушка, на 7 ноември 1923 година Г. Димитров писа:

„Пет хиляди комунисти и земеделци и доблестни народни синове — зверски избити; петнадесет хиляди работници, селяни, учители, свещеници и други интелигентни служители на народа — арестувани и безчовечно малтретирани и осакатявани; хиляди семейства — разорени и почернени; маса жени и девици подлагани на страшни поругавания; множество села и градове — опустошени; цялата страна — от Бургас и Стара Загора до Фердинанд и Берковица — залята с кръв и сълзи; неописуеми жестокости и изстъпления, каквито българският народ не е преживявал в такива размери дори и през периода на пет-вековното турско робство...“

Септемврийското антифашистко въстание претърпя поражение. Основната причина затова определи по-късно, пред Лайпцигския процес,  Г. Димитров: „Аз и моята партия не бяхме тогава още истински болшевики. Поради това не можахме успешно да организираме и преведем това историческо народно въстание начело с пролетариата“.

Но макар и удавено в кръвта на най-добрите народни синове, то изигра огромна положителна роля за по-нататъшното развитие на Българската комунистическа партия. Септемврийското въстание през 1923 година — тази чутовна епопея на българския трудов народ — показа на света, че Българската комунистическа партия е извършила прелома от теоретическото овладяване на ленинизма към неговото практическо приложение. В пламъците на Септември 1923 година се реди съюзът на работническата класа със селяните, единодействието на комунистите със здравите сили на Българския земеделски народен съюз. Септемврийското въстание — първото народно сражение против настъпващия в Европа фашизъм, утвърди ръководната роля на Комунистическата партия в борбата на трудещите се за демокрация и социализъм.

Най-ярък показател за достиженията на Партията в овладяване на септемврийските поуки бе постигнатото от нея умение да овладее и ръководи масите. Като сплоти под отечественофронтовското знаме прогресивните и демократичните сили на народа, Българската комунистическа партия доведе борбата против фашизма и капитализма до социалистическата революция, победила на Девети септември 1944 година, с решаващата помощ на Съветската армия.

………………….

Стела Димитрова Благоева

Източник: списание „Партиен живот“, бр. 4, март 1973 г.

 

 

 

 

 

 

петък, 12 май 2023 г.

Никола Фурнаджиев - неразгадан и магнетичен

 

Неговото творчество се оценява все още като "неразгадано" и "магнетично". Още като юноша той не остава безучастен към борбите на българските работници и селяни през септември 1923 г. По мнението на биографи и критици поезията му, свързана със Септемврийското въстание, е наситена с противоречиви, взаимоизключващи се "несъвместими в реалността елементи и настроения". В неговите произведения се пише едновременно за "раждане и смърт", "за бог и дявол"...Според някои източници при него има нещо близко до мощните гласове в поезията на Ботев и Яворов. В творчеството на Фурнаджиев, посветено на Септември 1923 г., остават хайдушките стремежи, претворени в поетична изповед:

"Ние бяхме непокорни,

но пожара ни сломи

и сега лежиме морни

върху старите земи"

 

Поетът възпява нерадостната съдба на своята страна във времето, в което живее:

"Но в този час ний няма да се молим,

в душите черни пари пепелта,

край друмища опалени и голи

са грозните гнезда на гибелта"

 

Стихотворенията, отнасящи се до смъртта, до гибелта на България, характерни за поета и неговото философско мислене, са събрани в поемата "Сватба". Фурнаджиев прави поетична връзка между "смъртта и раждането, и раждането и смъртта". Тази негова поезия все пак получава признанието на критиката, защото принадлежи към "най-хубавото в революционната литература". Творецът мислител свързва гибелта с "Пролетния вятър", бесилките с песента, жестокостите с опиянението и веселието, плача с радостта, сватбата със смъртта.

В своя Септемврийски поетичен цикъл Фурнаджиев претворява опиянението от тъмната радост, от неясния и непреодолим копнеж за нов, ярък, радостен, справедлив и щастлив живот. В дълбините на душата на поета се раждат в подем и екстаз "кавалите и тъпаните", веселието на народа, и "сватбата със смъртта и живота  едновременно". В източниците се съобщава за пропадналите опити на българската критика да търси "неприемливи символи, метафори и алегории" в стиховете:

"Ах гърмете, земи,

мои тъмни и огнени тъпани,

моя тъмна съдба,

моя сватба и весела смърт!

 

Съобщава се, че всяка нова книга на Фурнаджиев насочва критиката към предшестващите негови книги, имащи нещо общо помежду си, което се открива в "Пролетен вятър", "Дъга", "По пътищата ти вървях", "Най-трудното". Така става след обнародването на "Дъга" в края на двадесетте години на миналия век, когато излизат стиховете му отпреди и по време на войната. След "Велики дни" познатият Фурнаджиев се заменя с нов, а след "По пътищата ти вървях" и "Поток" критиката се връща отново към действителния Фурнаджиев, след като възпява своята съдба на поет. В "Най-трудното", вниквайки в тайните на поета, ясно се вижда и развитието.

В стихосбирката "Дъга" поетът сякаш попада в грешната планета Земя, след своето пребиваване в една чудна и необикновена планета... С всяка своя творба в "Дъга" Фурнаджиев показва прогресивно нарастващото в настроенията, тъгата от "вълните на мътните води", които го заливат. Отначало в "Утро" ,"Пролет" ,"Миг", "Пролетен гост", поетът е пак "жених, но не тъмен", готов отново за "сватба, но не със смъртта", а с прекрасния земен живот. Проявявайки несдържано любопитство и подчертан интерес към непознатия свят, той възторжено заявява:

"Благословена родна шир загубена!

Любов благословена ти бъди!

Сърцето ми е пълно, пак е влюбено,

макар че тъна в рудник без звезди".

 

Заедно с опознаването на пролетната прелест и мир на Земята идват и съмненията, изразени със стихотворни въпроси:

"Какъв възторг ще ни кърми сега

Защо голяма светлина не свети?

Каква любов ще ни крепи сега?

Каква река пред нас се плиска?

Каква е тая душна тишина,

която тук с години ни притиска?"

 

Специалисти, критици, познавачи и ценители на поезията на Фурнаджиев посочват, че една от достойните и привлекателни черти на магическото му поетическо творчество е "неговата естественост, липсата на преструвка". Сред някои по-слаби стихове се открояват чувства, но никога не са лъжливи - "основа на упадъка в поезията". И дори във "Велики дни" се виждат следвоенните години. Тези стихове са свързани с копнежите за хармония и търсене на решения за душевните драми. В следващите творби "По пътищата вървях", "Слънце над планините" и "Най-трудното", показващи и неговата есен, се вижда едно ново преоткриване на житейските ценности, всекидневните най-обикновени радости, красотите на природата, някакво "ново единение с хората и тяхната жизнена съдба".

Независимо от патоса във "Велики дни", той отново се сблъсква с житейските трудности, с реализацията на идеите и тежкия път към действителността, със заблудите, с откриване на приятелите и враговете, с търсенето на близост с народа:

"И идва вечерният мраз,

и пак с ръце изстинали

развързвам яки възли аз

и тъй ще бъде винаги"

 

Към края на битието се вижда еволюцията, развитието. Характерните за младежките му копнежи и бунтарски възгледи преминават в някакво равновесие с натрупаната мъдрост, разкриваща сложността на проблемите и житейската устойчивост:

"Сега е вече мъдростта,

но гола и разкрита,

навънка зъзне любовта

и с плач, къде сме пита"

 

В цикъла "На тебе само" и в някои стихотворения като "В природата", натрупал достатъчно познание за житейската реалност и отегчение от истините, които е открил, Фурнаджиев пристъпва към "вечните проблеми", мъчи се да забрави себе си както винаги, но никога не успява. В последните си години поетът се връща към съдбата на поетите, публикува и три детски стихосбирки - "Свободна родина", "Смели пионери" и "Лагерна вечер". През 1952 г. излиза първият му пътепис "Между приятели", а три години по-късно и втората "Пътуване до Чили". Той е признат за един от най-добрите преводачи на руска поезия. Съгласно източници стихотворенията на Фурнаджиев са преведени на основните европейски езици.

 И днес "неразгаданото" творчество на Никола Фурнаджиев остава все тъй необикновено и "магично". Неслучайно някои познавачи на поезията наричат поета едно от "седемте чудеса".

 

 

Източник: вестник ДУМА, 21 април 2015 г.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Стоян Венев – колос в нашата живопис и карикатура

 

Обезсмъртено племе са вече шопите. Шопите с потурите, с поясите и елеците, с дисагите и витите мустаци, шопите дори със свинските цървули остават да живеят на пук на всичко модно и вносно. Столичани от дълги дни се срещат с тия отколешни селяни, оживели по платната на Стоян Венев — народния художник, чийто шестдесетгодишен юбилей тържествено ще бъде честван днес в София.

Голямата юбилейна изложба е албум на един безспорен колос в нашата живопис и карикатура, ярка творческа диря, извървяна от ярък самобитен талант — тръгнал от народа, живял сред него и останал завинаги при него. И ето: един народ се среща със себе си! Героите на Стоян Венев, населили платната и белите листове, са обикновени хора, безфамилни образи, но почти навсякъде обобщени, показани в някакъв запомняш се момент — типичен и характерен за времето, за човека.

Посетителят на изложбата може с часове да стои пред различните платна и карикатури, пренасяйки се в ежедневието на простите хора, разбира техните мисли и вълнения, стремежите и готовността им. Едно внушително платно („Партизанска акция")  прелива от живот. Въоръжени мъже — изпълнени с жажда за мъст, в центъра е знамето, взема се някакво решение, навярно за смела акция срещу враговете на тия, които са събрани на платното. Всъщност платното престава да бъде платно, а се превръща в един партизански щаб, където се кове правдата. Всякакви ще видиш тука — и молещи се жени, и изплашени деца, но ония, които ще решат изхода в сражението, са въоръжени и тяхната клетвена суровост се чете по лицата им. Малката светлинка, която мъждука в центъра, палва пожар в очите и в душите на тия българи, решени да разпръснат мрака на робството.

И тръгни нататък. Тръгни из залата. Ще видиш как една история, един народ живее в платната на Стоян Венев. И веселите сватби, разказващи за оная дядовска българщина, и българската майка юнашка, пренасяща убития си син, и веселите изненади, и разпитът на голата девойка, и въстаналият народ, и онова драматично прощаване на  селянина със своето пеленаче, което спи в люлката, прощаването на въстаника с най-свидното — с рожбата си, за да отиде в решителния бой за свобода, която весело да залюлее люлката на рожбата му.

Огромни, внушителни платна разказват за едно героично време, за потресающи епопеи, за един велик двубой, в който победата на светлината над мрака продължава в следващите картини. И първият трактор, и посрещането на първия съветски солдат у нас, и човекът с трите ордена, и излезлите на разходка деца сред зрелите жита, и много други разказват за началото на нова епоха, за азбуката на новия живот, която народът разучава по трудовите страници на мирния живот. Посетителят извървява един дълъг път, път, по който народът е вървял десетилетия на живот и смърт — тежък, неравен път, път на борби и унижения, на събуден гняв и развяно знаме, целувано от мъжки устни и куршуми.

В раздела графика се срещаме с други веневски герои. Неговият хумор и сарказъм извира от най-обикновените случки. Колко вярно и  остроумно е състоянието на веневия селянин, седнал пред обектива да се фотографира, но в най-неподходящия момент, когато фотографът си е заврял главата под черната кърпа и ще заснема, клиентът се е надигнал от стола от любопитство и наднича в обектива! И само тази ли карикатура разсмива искрено посетителите! Ами крадлата и падарят, ами млекарят, който вместо да налива млякото в тенджерата на жената, показала се на вратата по комбинезон, изсипва млякото по земята, без да гледа в ръцете си, зяпнал сладострастно младата разголена жена. Ами червеният щъркел! Ами „престъпникът!" Ами тия душевно разголени божи служители поповете!

Най-типична карикатура, изобличаваща попщината, е завръщане от задушница. Попът се е качил на натоварения със дисаги и торби кон пиян. Подпира го омърлушен селянин, за да прибере божии представител у дома. Шопите, тия любими веневски герои, се пъчат навсякъде. Те ни разсмиват искрено и с простодушието си, и с наивността си, и с недвусмислените си желания, и с хитростта си. Ние виждаме оня  прост шоп в столицата да говори по телефона, известявайки професора, че е „донесъл препоръките за сина си". А „препоръките" са пълни кошници, дамаджани и торби. Виждаме и репетицията на селския джаз, който се учи да свири по ноти, макар да си няма понятие от ноти.

Ето как оживява един народ, една история, една действителност. И ако ти си българин, ако носиш сърце българско, ако по вените ти тече дядовската кръв, каквато тече по вените на юбиляра Стоян Венев, едва ли не би възкликнал: то това е народен художник!

И ние не можем да не се гордеем, че нашият бай Стоян, майсторът на голямото народно изкуство, е кюстендилец. че неговата изложба ще дойде и в нашия град, че и в окръжния ни център ще му бъде отдадена необходимата почит и признателност, че може би той отново ще се завърне да работи в родния си град. Нека само да ни бъде жив и здрав още дълги години, за да създаде нови шедьоври на изобразителното изкуство.

 

Велин  Георгиев           

Източник: вестник „Народна трибуна“, бр. 98, 14 декември 1964 г.

 

Свързана публикация:

Стоян Венев – веселякът

http://probuzhdane.blogspot.com/2014/09/blog-post_21.html       

Стоян Венев

https://probuzhdane.wordpress.com/2018/03/21/stoyan-venev/


 

сряда, 3 май 2023 г.

Редакторът Вапцаров

 

С Никола Йонков Вапцаров се запознах през 1938 г. Той се срещаше и дружеше изключително с прогресивни младежи. Не един път съм го виждал в средите на другари от Благоевградско, които бяха преследвани и зверски избивани от фашистките банди на Иван Михайлов. Често съм го виждал с известните партийни дейци Атанас Романов, Антон Попов и др.

Никола Йонков (тогава с това име беше известен) правеше впечатление на напет и строен младеж с твърда и самоуверена походка. В неговото телосложение, в твърдата му и горда крачка, високо вирната глава с разпилени над челото коси имаше нещо „моряшко", както се изразяваха някои другари.

В разговорите си беше точен и отмерен, крайно въздържан на „конспиративни теми". Мъчно можеха и приятели, и врагове да разберат какви партийни задачи изпълнява.

Беше крайно любознателен. Следеше цялата излизаща тогава литература. Особена любов проявяваше към съветската книга. Въпреки голямото си безпаричие не пропускаше да набави за личната си библиотека всяка новоизлязла съветска или прогресивна наша книга.

Никола Йонков вземаше дейно участие в борбите на трудещите се в София, на народната интелигенция против фашистката диктатура и нейната мракобесническа културна политика. „Колю" беше любимо чедо на софийските комунисти. Те го калиха в борбата, в тяхната среда той израсна от редови член на партията до сътрудник на Централния комитет.

Особено голямо впечатление ми направи Никола Ионков през 1940 г., когато излезе стихосбирката му „Моторни песни". За мнозина другари и за мене лично тя беше изненада. 3наехме, че пише стихове, но да е написал цяла стихосбирка! Той пишеше така безшумно, както безшумно изпълняваше и отговорни партийни задачи.

Една сутрин през пролетта на 1940 г. неговият брат Борис донесе в издателство „Нов свят" за разпространяване немалък брой от „Моторни песни".

—           Моят брат — каза той — издаде стихосбирка. Вземи да я разпространяваш. Той не е много известен поет, но стихосбирката не е лоша. Ще видиш, като я прочетеш.

Прочетох я. Хареса ми изведнъж. Първото ми впечатление беше, че е поет, който се учи от Маяковски. Петър Димитров, тогава изключен студент по агрономия, активен член на партията и сътрудник на „Нов свят", също прочете стихосбирката и сподели впечатленията си.

—           Имаме работа — каза той — с истински поет. Вижда се, че живее с пулса на партията.

Влюбени в „Моторни песни", ние горещо я препоръчвахме на работниците и на прогресивната интелигенция, чийто културен стожер по онова време беше издателство „Нов свят".

В началото, около един-два месеца, книгата слабо се разпространяваше. Обаче не мина много време и будните работници, студенти, ученици и учители скоро я „надушиха" и в съвсем кратък срок тя бе разпродадена.

Спомням си един типичен случай. Една сутрин в книжарницата влезе плахо някакъв младеж и попита имаме ли „Моторни песни". Взе един екземпляр и след около час пак дойде.

—           Дай ми — каза — още един екземпляр. Ще пратя един брой в село.

„Моторни песни" в скоро време, както отбелязах вече, се изчерпа и дълго време след това много другари идваха да я търсят. Винаги подпитваха за нея внимателно, защото знаеха, че полицията я конфискуваше, където я намереше, като смазваше от бой притежателите й...

Един ден в издателството се отби и сам Никола Йонков. Казах му, че стихосбирката се търси много. Той ме погледна, поусмихна се и каза:

—           Ще кажа на брат си да донесе още екземпляри, ако има.

После ми разказа за интернирането си в Годеч. Много страдал, много гладувал, докато другари му се притекли на помощ.

—           Беше — каза — страдание невиждано, но се отървах ...

Това беше последният ми разговор с тоя незаменим другар и голям поет.

Трябва да отбележа, че буржоазнофашисткият печат отмина излизането на стихосбирката с пълно мълчание.

За съжаление и прогресивните критици и журналисти, въпреки тежките обективни цензурни пречки, не съзряха навреме значението на „Моторни песни", не дадоха своевременно необходимата оценка и подкрепа на това голямо дело.

В лагера „Еникьой", където беше затворена голяма част от актива на комунистическата партия, като мълния се разнесе през пролетта на 1942 г. вестта за арестуването на Йонков. В началото между някои другари започна да се носи слухът, че в Дирекция на полицията той бил принуден да прави някои признания. От новодокараните в лагера другари и от езоповския език на писмата, които получавахме от близките си, ние научихме голяма част от истината и разбрахме за тежкия удар, който полицията беше нанесла върху ЦК на БКП.

По-късно нови другари, пристигащи в концлагера, разказваха подробности за държането на Никола и другите пред озверелите палачи в Дирекцията на полицията, пред военния съд, за неговия разстрел заедно с Антон Иванов, Петър Богданов, Атанас Романов, Антон Попов и Георги Минчев.

Разстреляните герои бяха за нас, концлагеристите, най-скъпите жертви, дадени от партията. Те станаха пример как комунистът трябва да се бори, да се държи пред врага, да побеждава и как трябва да загине за делото на революцията, ако това се наложи.

Бойните стихове на Никола Йонков Вапцаров жадно се поглъщаха от концлагеристите, преписваха се на малки листчета с много дребен шрифт, изучаваха се, декламираха се, вдъхваха  вяра и кураж за борба в сърцата на оградените с високи стени и бодлива тел пленници на фашизма.

 

Понеже за Вапцаров в пресата се явяват противоречиви сведения за неговата редакторска дейност е „Литературен критик", чувствам се задължен тук да дам някои разяснения.

Първите броеве на седмичника излязоха през януари 1941 г. с редактор  3. П. Трънин. Бяха художествено извънредно слаби и безцветни в идейно-политическо отношение.

Тази фаза на лутане и идейно-политическо избистряне на „Литературен критик" продължи докъм края на февруари 1941 година. Излезлият на 27 февруари 1941 г. брой 6 на вестника вече значително се отличаваше от излезлите дотогава броеве. В него можаха да влязат произведения и на редица прогресивни писатели и комунисти като Иван Аржентински, Богомил Райнов и други. В този брой на „Литературен критик" за пръв път бе отпечатано произведение на Вапцаров — стихотворението „Кино". Това стана възможно, защото от брой 6 нататък издаването на седмичника пое членът на Българския народен общостудентски съюз (БОНСС) Константин Цапов. Името на 3. П. Трънин като „некомпрометирана личност" пред полицията и цензурата остана да фигурира под заглавието на вестника. Средствата за издаването идваха чрез Емил Шекерджийски. Тогава се създаде редакционен комитет: Никола Вапцаров, Васил Воденичарски, Емил Шекерджийски, Искра Панова, уредникът на вестника Константин Цапов и други. Никола Вапцаров получаваше материалите и ги докладваше на комитета, макар че неговото име от предпазливост не фигурираше във вестника. От  брой 7, излязъл на 5 март  1941 г., до брой 15, появил се на 13 юни същата година, негов фактически редактор беше Вапцаров. В брой 12 се появи дори и съобщение всички материали и суми да се изпращат на Никола Вапцаров, ул. „Ангел Кънчев" № 37 — София.

Новата редакция начело с Вапцаров коренно преобрази списването и техническото оформление на вестника. По това време Вапцаров беше интерниран в Годеч, след  което съгласно съобщението, поместено в брой 16, вестникът продължи да излиза под уредничеството на К. Михайлов (К. М. Цапов — б. а.). Поради настъпилите военни събития редакционният комитет силно оредя: Вапцаров — интерниран, Емил Шекерджийски — подгонен от полицията, Васил Воденичарски, също подгонен, замина за родното си село Хайредин, Оряховско, Искра Панова — арестувана. В редакционния комитет бяха включени Крум Кюлявков и Михаил Сматракалев. Издаването на вестника се пое от издателство „Нов свят", без това по конспиративни съображения да се съобщава във вестника. Но то се чувства по съдържанието: във вестника започнаха да се появяват повече съобщения за изданията на издателството, реклами, рецензии и други. Така вестникът продължи при много тежки военновременни условия да съществува до бр. 19 (включително), който излезе на 22 юли 1941 година. Антисъветската война беше вече започнала, фашисткият терор взе невиждани размери. На 2 юли 1941 г. аз бях арестуван и хвърлен в концлагера „Гонда вода". Останалите работници и членове на редакционния комитет бяха подгонени от полицията.

 

Никола Вапцаров, макар и за кратко време да беше редактор на в. „Литературен критик", остави трайна следа. Във вестника бяха поместени редица негови творби. Около вестника се създаде широк актив от прогресивни и пролетарски писатели. В него сътрудничеха, кой с повече, кой с по-малко материали, Иван Аржентински, Иван Бурин, Богомил Райнов, Васил Александров, Антон Попов, Михаил Сматракалев, Борис Ангелушев, Илия Петров, Николай Шмиргела, Павел Вежинов, Филип Филипов, Катя Георгиева, Людмила Младенчева, Петър Стъпов, Панталей Матеев и други.

 

Автор: Стоян  Стоименов, Страници из техния живот, изд. БКП, 1970 г.