Търсене в този блог

сряда, 31 януари 2024 г.

Цензурираха и резолюция на ООН срещу събарянето на паметници и възраждането на нацизма – Христо Георгиев

 

 

Едва ли остана безобразие в нашата многострадална родина, което може да ни учуди. Признавам си обаче, че този път дори аз - уж добре осведомен любопитко, се изумих. Оказва се, че в края на 2023 г. Общото събрание (Генералната асамблея) на ООН е приело резолюциясрещу събарянето на антифашистки паметници и възраждането на фашизма в света, която е много важна конкретно за страната ни в светлината на неотдавнашните събития, които взривиха обществото и предизвикаха ново мощно разделение в него – варварското нарязване на Паметника на Съветската армия, заплахите и за „Альоша“, историята с „Аз съм българче“, възродените призиви за още по-активна подмяна и извращаване на историята в българското училище, акцията срещу проф. Дарина Григорова заради нейната позиция и пр. Не че стават такива неща за първи път (та нали преди цели 27 години отменихме присъдите срещу отявленифашисти и така ги реабилитирахме). Но сега действията са твърде масирани и твърде начесто, за да са случайни. Потресаващото е, че всичко това е в пълен разрез със съвсем прясната резолюция на ООН. Заинтересувах се от нея, благодарение на едно предаване на доц. Александър Сивилов в интернет. https://youtu.be/uM4McIDrgls?si=Nv03RWu6xH4Fl96Y  

И като се замисли човек, става съвсем ясно защо медиите напълно премълчаха Резолюцията – ами, защото у нас точно това, което ООН заклеймява и призовава за противодействие срещу него държавните власти, се извършва от… самите власти. Е, как да си пробие път информацията от ООН при това положение? И под сурдинка е трудно да се спомене. Напук на призива на ООН резолюцията да се разпространи най-широко. Няма как да не видим ролята на Посолството и в тая дивотия. На днешните всеотдайни изпълнители на чужда воля обаче ще припомним кое посолство и кой посланик „благославят” политическите затворници в Белене след 1946 г. Да разгърнем спомените "Всичко тече" на акад. Илчо Димитров: "С прякото им насърчение (на американците - б.а.) Н. Петков възглави сравнително силно, но обречено опозиционно движение, което бе смазано след подписването на Парижкия мирен договор. Разговарял съм със завърнали се от Белене опозиционни дейци: Проклинаха Барнс (американския дипломатически представител), вдъхнал им напразни надежди, за които бяха понесли тежки изпитания."

Почти всички прояви и действия, които световната организация отрича категорично и призовава за борба срещу тях, станаха едва ли не всекидневна практика у нас. Но така или иначе сега става дума за документ, приет от Общото събрание на световната организация, на която България е член, и независимо от това дали официалните ни власти му се радват или му се ядосват, тя трябва да се съобразява с него.

Затова днес ви предлагам със съкращения част от детайлите, които изнася доц. Сивилов в уникалното си предаване, както и извадки от Резолюцията, която лесно се намира в официалния сайт на ООН. Между другото тя е доста обемен документ и съдържа 75 члена.

Всеки може сам да прецени за какво става дума.

Вчера общото събрание на ООН прие резолюция за борба с героизирането на нацизма и неонацизма, расизма, расовата дискриминация и ксенофобията. И в тази резолюция има ясно записано, че паметници на антифашисти и хора, воювали и борили се срещу нацизма, не трябва да се събарят. Сега ще ви прочета конкретния текст от резолюцията, който говори за това, това е точка, член [16] на документа в който се заявява: „Държавите изразяват дълбока загриженост заради зачестилите опити и действия, насочени срещу оскверняването и събарянето на паметници, издигнати в чест на тези, които са се борили срещу нацизма по време на Втората световна война, както и на ексхумация и преместването на останки на такива хора, и подтиква държавите напълно да се съобразяват с приетите задължения по член 34 от допълнителния Протокол едно от женевските конвенции от 1949 година.”

Виждате, че съвсем ясно и категорично в поредната резолюция на ООН за борба срещу героизирането е заявено точно това, че не трябва да се събарят такива паметници, а вие виждаме това да става в центъра на София. Естествено трябва да сте наясно, че тази резолюция не мина гладко през Общото събрание на ООН, напротив, имаше доста спорове и тук трябва да подчертая, че много страни гласуваха срещу нея, а няколко се въздържаха. От общо гласували 118 държави 49 бяха против, а 14 отказаха да вземат страна в гласуването. В крайна сметка резолюцията бе приета и тя в момента изразява мнението на Общото събрание на ООН. Страшното в този случай, страшното за мен е, че държави като Съединените щати, европейските държави и някои от другите западни страни като Австралия, Япония, гласуваха срещу резолюцията, осъждаща героизирането на фашизма и нацизма. България бе също сред тези, които гласуваха срещу тази резолюция. И тук е важното да подчертаем, че у нас ще се оправдаят, както винаги с общата позиция на Европейския съюз. Тъжното е, че такава обща позиция имаме от 2014 година. Имаме от момента, в който започна Майдана, от момента, в който се видя, че нацизма в Европа започва да се реабилитира и тъй като много от тези политически движения бяха полезни на европейския политически елит и на американския политически елит, заради това не се стигна до осъждането на нацизма и героизирането на нацизма и неонацизма, на расизма и т.н.. Много е дълъг списъкът на идеите, които са осъдени от тази резолюция на ООН. Впечатляващото е, че тя беше подкрепена от Китай, от огромна част от държавите по света, от Израел включително, което ви говори че въобще тук не става дума за нещо, което тук е свързано с руската пропаганда. Даже напротив, ако трябва да проследим развитието на гласуването и прокарването на тази резолюция на ООН, тук има един много, много интересен момент. Защото тази резолюция бе различна от предишните, които бяха вкарвани от страна на Русия. В нея през ноември, по искане на Австралия, Япония и Украйна бе включен един допълнителен текст в който се заявява, цитирам: „Москва се опитва да оправдае своята териториална агресия срещу Украйна с предполагаема цел за ликвидиране на неонацизма” Този текст е вътре във финалния текст, който бе гласуван и е много важно да разберете, че той бе вкаран с ясната идея, че ако има такова нещо в документа, Русия вероятно ще го оттегли. И много други държави ще се откажат да гласуват за него. Но неочаквано Русия подкрепи и този вариант на текста, в който е заявено, че Москва се опитва да оправдае нахлуването си в Украйна с унищожаването на неонацизма.[…]

Но да се върнем на ситуацията в ООН. По време на обсъждането няколко държави подчертаха, че се разграничават от него. Естествено Русия се разграничи от него, Белорусия се разграничи от него, Китай, Сирия, Северна Корея, Египет. Добре е да разбирате, че това са страните, които ясно стоят до Русия в този момент и те го показват по този начин. Но всички останали държави не са проруски настроени. Имайте предвид, че много от латиноамериканските страни не заемат проруска позиция. И независимо от това, те гласуваха в полза на тази резолюция, което показва че тук наистина трябва да има балансиран подход. Интересното тук е, че от 2014 година Европейският съюз задължително всеки път качва в своите медийни платформи, което много прилича на извинение, защо не гласуват в подкрепа на тази резолюция. Съединените щати и Държавният департамент на САЩ правят същото. Те обясняват, че са срещу нацизма и така нататък, но че тази резолюция сее разделение. Трябва да ви кажа, че четох текста няколко пъти, но не видях какво точно има за разделение вътре. Има много интересни неща, които са записани в текста на тази резолюция. Не само срещу разрушаването на паметниците, но въобще срещу пропагандата на нацизъм и неонацизъм. Няма в текста нищо свързано например със ситуацията в Европа. Да, изразява се притеснение, че има такива неща, оскверняване и разрушаване на паметници. Но иначе, ще ви прочета няколко примера. Осъжда се пропагандата на нацизма, оправдаването и издигането на паметници на хора, свързани с фашисткото и нацисткото движение, като конкретно се посочва, че тук става дума и за изграждане на паметници на войски, които са били част от армията на Третия райх, защото такава тенденция има в прибалтийските страни. Абсолютно същото е и в Украйна. […] Имайте предвид, че в България почват да се чуват такива гласове за създаването на паметници на хора, които са били за включването на България в оста, които са сътрудничили с Третия райх и които в крайна сметка в днешно време отново се превръщат в герои, въпреки, че техният героизъм е доста спорен.

В началото на документа има ключов елемент, който е изключителна важен и срещу който определено застават голяма част от държавите, които са гласували против. А той е наистина много важен. Документът препоръчва на страните да предприемат мерки в законодателната област и образованието, за да не бъде допуснато пренаписването на историята и резултатите от Втората световна война. И да не се допусне отричането на престъпленията срещу човечеството и военните престъпления, извършени по времето на войната.

Разбирате, че тук става дума точно за опит да се спре този процес, който виждаме през последните няколко години. […] Защото определено в борбата срещу Русия започва да се преразглежда мястото на Съветския съюз в общата история на човечеството. А то мисля, че е достатъчно ясно.

 

A/RES/78/190

Общо събрание

Distr.: Generalе

22 Decembre 2023

Седемдесет и осма сесия

Пункт 69 а) от дневния ред

Ликвидиране на расизма, расовата дискриминация, на ксенофобията и свързаната с нея нетолерантност:  ликвидиране на расизма, расовата дискриминация,  на ксенофобията и свързаната с нея нетолерантност.

Резолюция, приета от Общото събрание на ООН  на 19 декември 2023 г.

(въз основа на доклад на Третата комисия (A/78/478, пункт 33)

https://documents-dds-ny.un.org/doc/UNDOC/GEN/N23/424/57/PDF/N2342457.pdf?OpenElement

 

78/190. Борба с героизирането на нацизма, на неонацизма и на други практики, които допринасят за подхранване на съвременните форми на расизма, расовата дискриминация, ксенофобията и свързаната с тях нетолерантност.

 

Общото събрание,

 

Ръководено от Устава на Организацията на обединените нации, от Всеобщата декларация за правата на човека, Международния пакт за граждански и политически права, международната конвенция за премахване на всички форми на расова дискриминация и от другите инструменти, свързани с правата на човека,

Позовавайки се на клаузите на резолюциите на комисията по правата на човека 2004/16 и 2005/5, съответно от дати 16 април 2004 г. и 14 април 2005 г., и на съответните резолюции на Съвета по правата на човека, в частност… (изброяват се множество резолюции от 2008 до 2022 г..- б.пр.), носещи названието „Световен призив за конкретни действия за ликвидиране на расизма, на расовата дискриминация, на ксенофобията и свързаната с тях нетърпимост и за всеобщо прилагане на Декларацията и на Програмата от Дурбан,

[…]

Позовавайки се на Статута на Нюрнбергския трибунал и на присъдата на Трибунала, който призна за престъпни в частност организацията SS и нейните компоненти, сред които „Вафен-SS“, заради факта, че нейните официални членове са извършили или са знаели за извършването на военни престъпления и престъпления срещу човечеството в контекста на Втората световна война, както и на съответните клаузи на Статута на Трибунала,

Помнейки жестокостите на Втората световна война и подчертавайки в тази връзка, че именно постигнатата тогава победа над нацизма доведе до създаването на Организацията на обединените нации, призвана да предотврати бъдещи войни и да предпази от такива бедствия бъдещите поколения,

[…]

Разтревожена от разпространението в много региони на света на различни екстремистки политически партии, движения, идеологии и групи с расистки или ксенофобски характер, конкретно нацисти и бръснати глави, и от факта, че това явление стигна до приемането на дискриминационни мерки и политики на локално или национално ниво,

Отбелязвайки с безпокойство, че дори когато неонацистите или екстремистите официално не са във властта, присъствието вътре в правителствата на ултрадесни идеолози може да има като ефект вкарването в политиките и управлението на същите идеологии, които правят неонацизма и екстремизма толкова опасни.

[…]

Изпитвайки сериозно безпокойство от това, че неонацистските и други групи, а също отделни лица, изповядващи ненавистнически идеологии, все по-активно се прицелват в хора, които лесно се повлияват, особено децата и младите, използвайки специално създадени уеб-сайтове за тяхното идеологическо вербуване и обработване,

[…]

1.Потвърждава съответните текстове от Дурбанската декларация и от финалния документ на Конференцията за преглед на Дурбанския процес, в които държавите заклеймиха опитите да се съхранят и възродят неонацизмът, неофашизмът и насилническите националистически идеологии, основани на расови и национални предубеждения, и декларираха, че тези явления в никакъв случай и при никакви обстоятелства не могат да бъдат оправдани.

2. Припомня положенията в Дурбанската декларация и финалния документ на Конференцията за преглед на Дурбанския процес, в които държавите уточниха, че осъществяването на правото на изразяване на мнения, в частност чрез средствата за масова информация и с помощта на новите технологии, включително Интернет и пълното уважаване на правото свободно да търсиш, да получаваш и разпространяваш информация, има положителен принос в борбата с расизма, расовата дискриминация, ксенофобията и свързаната с тях нетърпимост.

[…]

4. Констатира с тревога, че Руската федерация се опитва да оправдае своята териториална агресия срещу Украйна под предлог за изкореняване на неонацизма, и подчертава, че използването на неонацизма като претекст за оправдаване на една териториална агресия компрометира сериозно взетите мерки за истинска борба с това зло.

[…]

6. Заявява дълбоко безпокойство от героизацията под каквато и да е форма на нацисткото движение, на неонацизма и на старите членове на организацията „Вафен-SS“ в частност чрез издигане на паметници и възпоминателни знаци и чрез организиране на публични манифестации в чест на нацисткото минало и чрез деклариране, че техните членове и тези, които са се били срещу антихитлеристката коалиция… са участвали в движение за национално освобождение…

[…]

16. Заявява дълбоко безпокойство от силно зачестилите опити и действия за оскверняване и разрушаване на паметници, издигнати в памет на тези, които са се борили срещу нацизма през Втората световна война, а също – от незаконната ексхумация или преместване на останките на тези хора, и в тази връзка настоятелно призовава държавите да изпълняват в пълен обем съответните свои задължения, в частност по член 34 от Допълнителния протокол към Женевските конвенции от 1949 г.

17. Осъжда решително действията, свързани с героизиране и пропаганда на нацизма като нанасяне на пронацистки графити и рисунки, особено върху паметници, посветени на паметта за жертвите на Втората световна война.

18. Приветства усилията на страните членки за запазване на историческата памет, включително чрез строителство и опазване на паметниците и мемориалите, посветени на тези, които са се сражавали в редовете на антихитлеристката коалиция.

[…]

23. Насърчава държавите да вземат конкретни мерки, включително в законодателството и образованието, спазвайки задълженията, които им налага международното право в областта на човешките права, за да се възпрепятства ревизирането на Втората световна война и отричането на престъпленията против човечеството и на военните престъпления, извършени през Втората световна война.

24. Ангажира държавите да вземат активни мерки за това системите на образованието да изработват точни материали, засягащи историята, а също – да поощряват толерантността и другите международни принципи в областта на правата на човека.

[…]

28. Напомня изводите на Специалния докладчик, според които ревизионизмът и опитите да се фалшифицира историята могат в определени случаи да нарушат забраните за използване на омраза, предвидени в алинея а) на чл. 4 на Конвенцията, които държавите са длъжни да обявят за наказуеми по закон, а предприеманите от неонацистите при вербуване на хора опити да пропагандират екстремистка идеология или расова, етническа или религиозна ненавист и нетърпимост може да попаднат под действието на чл. 4б) на Конвенцията.

30. Изразява сериозно безпокойство във връзка с опитите да се прокарат закони за забрана на символи, които в дадената държава са свързани с победата над нацизма.

[…]

32. Подчертава, че паметта трябва да се уважава и че описаните по-горе практики оскърбяват паметта на неизброимите жертви на престъпленията срещу човечеството, извършени през Втората световна война… и може да оказват негативно влияние върху децата и младежта, и че държавите, които не се борят ефективно срещу подобни практики не изпълняват задълженията си, които Хартата на ООН налага на членовете на организацията , особено тези, които са свързани с целите и принципите на организацията.

[…]

51. Акцентира върху препоръката, дадена от Специалния докладчик на Генералната асамблея на нейната шестдесет и четвърта сесия, в която той отбелязва важността на уроците по история, за да се обяснят драматичните събития и човешките страдания в резултат на установяването на идеологии като нацизма и фашизма.

[…]

58. Изисква от държавите да предприемат мерки за задълбочаване на свободата на изразяване, чиято реализация може да играе основна роля за развитие на демокрацията и за противодействие срещу расистките и ксенофобските идеологии, основани на идеите за расово превъзходство.

74. Насърчава правителствата, неправителствените организации и включените в тях структури да разпространят възможно най-широко особено, но не единствено чрез посредничеството на медиите, информацията за съдържанието на тази резолюция и принципите, обявени в нея.

75. Решава да продължи да се занимава с въпроса.

 

50-то пленарно заседание

19 декември 2023

https://documents-dds-ny.un.org/doc/UNDOC/GEN/N23/424/57/PDF/N2342457.pdf?OpenElement 

 


Превод от френски Велиана Христова

Източник: Поглед.инфо,   28.01.2024

 

 

 

 

 

 

събота, 27 януари 2024 г.

Нашенският Юда – Юри Михалков

 

 

Той предателски иска да се изчисти не само признателността ни към Русия, но и саможертвата ни в Априлското въстание, за да станем народ от тълпа и стадо

 

Това че нашенските русофоби превърнаха България в геополитически Юда за Русия, е ясно. Но те вече го играят Юда и спрямо страната си. Исторически май сме абонирани за антируски Юда. За трети път страната ни се подвизава в такава роля, при това в исторически моменти, които са били на "живот и смърт" за Русия, когато оцеляването й като държава и народ е висяло на косъм. Дори при Първата световна война косъмът на тогавашната й държавност направо се скъса. Плюс, че се превъплъщаваме в този антигерой спрямо държава и политика, които веднъж бяха освободителни за нас (1877-1878 г.), а втори път бяха и спасителни, защото отстояха сегашната ни територия  (1944-1947 г).

Днес обаче нашенските русофоби "обогатиха" тази роля с ново съдържание - техният Юда действа предателски и към страната ни.

Най-прясното въплъщение е министърът на отбраната Тагарев (Т.Т.) с изказаната в САЩ фраза: "А преподаването на история в българските училища трябва да се изчисти от факти, способни да породят признателност към ролята на Русия в нашето минало".

От историята знаем, че Русия от времето на Петър Велики се бе обявила за покровителка на християнските народи в турската империя, заради което българите сме виждали в лицето на "дядо Иван" свой защитник. Няма данни Великобритания, Франция или Прусия да са поемали такава роля, след като са били геополитическите покровители на Османската империя. Историята обаче изискваше от нас

 

да направим своята си заявка за свобода

 

и да се вдигнем на въстание, както ни е съветвал руският посланик в Цариград граф Игнатиев. Няма данни британски или френски посланици и дипломати да са ни давали такива съвети. Знаело се е, че въстанието ще бъде жестоко потушено, но това ще даде основание на Русия да се намеси и "възстанови в България реда, гарантиращ живота на християнското население", както пише един от основателите на българската социология Иван Хаджийски в двутомника си "Бит и душевност на нашия народ" (1940-1945г.):

Така и стана. С една дума, Априлското въстание и руско-турската освободителна война са последователни части от едно цяло. Библията нравствено повелява да сме признателни в случая на Русия, но е важно да знаем, че свободата не ни е дошла даром, като на тепсия. И в този смисъл Априлското въстание опроверга Апостола, макар той да си остава икона за нас. Ние я заслужихме тази свобода и я постигнахме в крайна сметка, защото се саможертвахме за нея на дръвника в Батак, при кланетата в Старозагорско, Перущица, Панагюрище.

Руската освободителна война е продължението на нашата саможертва. И всъщност Тагарев настоява да се изчисти от учебниците не само освобождението ни, но и тази наша саможертва, която ни е коствала 30 000 избити българи по официални данни, 200 разрушени и 80 изчезнали от картите села. Нищо чудно, ако той настоява да се изтрият и онези около 500 народни песни с някогашното възпяване на "дядо Иван", които е събрал покойният вече поет и историк Христофор Тзавелла, който иначе е грък от Епирско.

Идеологът на нацизма Гьобелс е казвал: "Премахни историята на един народ и след едно поколение ще се превърне в тълпа, а след още едно можеш да го управляваш като стадо". Т.Т. не просто е мераклия да се фалшифицира националната памет и да се подмени миналото ни. В Америка той като истински Юда предаде Априлското въстание, нашата история и памет, за да ни превърнат след време в тълпа и стадо било на англосаксонския, било на евроатлантическия свят.

За съжаление това лице не е единственият представил на българофобския Юда. "Майната му на православието" също е казано от човек, който заема челно място в тази графа. Как да не си постъпил предателски спрямо страната си, след като

 

първият мирогледен залп на освобождението

 

е "История славянобългарска" от 1762 г., написана от православния монах Паисий Хилендарски. След като православието е изиграло важна роля в борбата ни за свобода и независимост. И след като българската църква, смятана за ортодоксална на Запад, спаси от нацистко унищожение етноса, към който принадлежи самозабравилият й се хулител.

Призивите за смяна на руските наименования на улици и площади, независимо от кого идват, също са деяния на нашенския Юда. Както и отпадането на редица емблематични произведения на наши автори от учебниците за децата. Или подхвърлянето, че "Аз съм българче" трябвало да се премахне от учебниците, защото щяло да пречи на интеграцията на мигрантите, които живеят в нашата страна. "Културоложкото" признание, че българската народна музика е непоносима, защото ни разделяла от европейската култура, е също на българофобски Юда. Макар че за случая не по-малко уместно е заглавието "Когато сами си сваляме гащичките" на големия наш публицист и народопсихолог чл.-кор проф. д.ф.н. Марко Семов.

 

Предават ни на новите римски стражи

 

Стигам и до паметниците. Русофобите са е наточили да махнат и поругават Паметника на съветската армия в София и на Альошата в Пловдив, на загиналите партизани и антифашисти, защото всички те били символи на "мракобесния тоталитарен и чужд режим", на зависимостта ни от Москва.

На 25 януари 1939 г. земеделският министър Иван Багрянов признава пред Народното събрание: "Имах случай да го кажа и друг път: ние сме земеделска страна без земеделие. Ние нямаме излишъци от зърнени храни. Ние изнасяме не излишъци, а само туй, което крадем от устата на нашия народ и неговия нещастен добитък". Последвалите ръкопляскания са признание, че казва истината. На 9 септември България е изостанала аграрна държава, произвеждаща и изнасяща най-вече тютюн (над 50% от износа), следван от зърно, яйца, плодове, маслодайни продукти, кожи, птици.

10 ноември 1989 г. заварва България като индустриално-аграрна страна на средно европейско равнище. Селото ни е разполагало с около 648 000 крави, 24 000 бивола, 4 120 000 свине, 8 610 000 овце и 41 805 000 птици. Ако през прехвалваната 1939 г. консумацията на месо е била по 8,7 кг на човек от 6-милионното ни население, през "мракобесната" 1988 г. показателят е 77,8 кг при почти 9-милионно население. Несравними са били и показателите по консумация на белтъчини и калории, което е признак за цивилизовано изхранване. Зависимостта ни от Москва няма как да е крала от устата на българина.

 

Периодът, олицетворен от паметниците,

 

създаде цял букет от нови индустрии, непознати преди това - ядрена, електроника, тежка химия и химическа промишленост, фармация, електротехника, машиностроене, черна и цветна металургия, металообработване. Ако до средата на ХХ век бяхме последни в Европа по енергийни мощности, при "мрака" на режима те бяха нараснали 120 пъти, като достигнахме Австрия или Белгия.

Ако през 1935-1939 г. продължителността на живота е била 51,7 години, през "човеконенавистната диктатура" тя скача до 71,4 години - с цели 20 години. Ако в края на 1946 г. у нас е преброено малко над 7 млн. население (7,029 по данни на НСИ), през "потисническата" и диктаторска  1985 г. населението ни е вече 8 950 000 души, след това стига 9 млн. Това прави средно по около 450 000 души на десетилетие през всичките 45 години на "пагубния чужд режим". Клетите българи, били сме толкова "несвободни", че на воля сме раждали деца с осигурено бъдеще.

За първи път след 1878 г. българинът бе едновременно и нахранен, и облечен, и образован, и с осигурено бъдеще, и с приемлива социална справедливост -

 

рекорден скок в цивилизационното ни развитие

 

Епохата, олицетворена от паметниците, които русофобите напират да махнат, ни нареди на 27-мо място в света по индекса на ООН за развитие. А днес сме с още толкова места по-назад.

И друг път съм го казвал: нашенските русофоби мразят повече Русия, отколкото милеят за България. С отричането на соцепохата те се напъват да заличат очевидно най-плодоносния период в историята ни, въпреки недостатъците и дори недъзите му. Задръстеното им с догми мислене блокира за наложилата се в света истина, че цивилизационен скок може да се случи без либерализъм и демокрация. Българският Юда предателски заличава успешното и при това близко минало на страната си, за да служи на новите римски стражи във Вашингтон, Лондон, Брюксел, Париж. Предава ни да се превърнем в народ от тълпа и стадо.

Само в едно бих се съгласил, че той не е Юда. Юда Искариотски все пак се обесва на смокиня, осъзнавайки какво е сторил. Ще дорасне ли българският Юда до такова покаяние?

 

 

Източник: вестник ДУМА, 24 януари 2024 г.

 

 

Великата епопея Ленинград – Емилия Лазарова

 

На 27 януари 1944 г.  е свалена окончателно блокадата над Ленинград - изключително събитие в хода на Втората световна война и Великата Отечествена война на съветските народи. След 900 дни блокада, след три северни, мразовити зими, след стотици хиляди жертви, загинали от глад и шрапнели, след нечовешки страдания. За този истински геноцид нашите историци, които рядко слизат от телевизионните екрани, избягват да пишат в учебниците или кротко се ослушват - няма да говорят и няма да пишат. Но след толкова вълнения по сълзите и страданията на някои богаташи, нека най-сетне се върнем към миналото, към историята, която е предопределила последвалите десетилетия, а и бъдещето. Събития, преживени, изстрадани, осмислени и пренесени за вечни времена в антифашистката идея от родителите и предците ни!

За тези събития не учат и не знаят нашите деца, а тези, които знаят нещичко, то е благодарение на семейството и на онези български учители, които въпреки забраните учат децата на истинската история, а не онази - пренаписаната и измислената в услуга  на "новите" господари. А господарите са много, различни и навсякъде, както казва Оруел. Ето случай: на 30 ноември 2018 г. Синдикатът на българските учители и Фондация "Конрад Аденауер" провеждат поредната "значима" национална конференция - "Историята в училище - осъзнаване на процесите в миналото за изграждане на бъдещето". Тя е "в подкрепа на Министерството на образованието за въвеждане на съвременни, адекватни програми в т.ч. изучаване на тоталитарната комунистическа система" (в. "Учителско дело", бр.38-39, 2018 г. и "Дневник" 30.11.2018 г.). Участват образователни експерти и учители, които трябва да популяризират сред нещастните български деца историята, която 30 години се пренаписва от платените номенклатурни историци. Основни доклади имат две водещи професори-исторички (особено едната - от Американския университет в Благоевград) - боркиня от десетилетия за изучаване на престъпленията на комунизма в българското училище, а другата - от СУ "Св. Кл. Охридски".

Някои медии отразяват проявата и става ясно, че в един от основните доклади се разисква важен (!?) проблем: "борбата между духовното и идеалното". Аплодисменти, поздравления и отчитане на проекта... Това е положението. Няма коментари, няма недоволство. Синдикатите си вършат "работата". Важното е, че от учебниците са изхвърлени главните събития от историята на България през първата половина на ХХ век; основните, решаващите битки в хода на Втората световна война, случили се, естествено, на Източния фронт и още много, много...

А ние се гневим и си припомняме истинската история, събитията, от които човечеството е тръпнело и които и днес не бива да се забравят! Не само заради военните победи, а за това, че те могат да бъдат резултат на определени обществени условия, на идеи и човешки, традиционни ценности, на патриотизма, на доброто срещу унижението и чуждото господство, на саможертвата, на достойнството заради свободата и бъдещето на Отечеството и човечеството. Защото Ленинградската блокада и поредицата кървави битки на Източния фронт няма да се случат, само ако "нравствените хора са главен ресурс на страната", ако се  възпитават патриоти. Бисмарк, в други времена и за друга война - френско-пруската, казва, че в нея побеждава пруският прогимназиален учител с неговото патриотично възпитание.

Много е изминалото време, много е забравеното от тези събития. От 8 септември 1941 г. блестящият, прекрасен Ленинград е тотално блокиран, Хитлер обявява, че ще го заличи от лицето на земята. Но неговото население мъжествено и героично с огромни загуби (над 900 000 умират от глад, 32 0000 са убити от вражеския огън и бомбите) отстоява своите домове, своя живот и бъдещето на своя велик град и Родина, несломени от глада, от студа, от болестите и ужаса на войната. Когато се проваля Хитлеровият план Ленинград да бъде превзет с щурм, решението на агресора е Северната столица да бъде задушена с глад, студ, артилерийски обстрели и бомбардировки. Фашизмът педантично изпълнява чудовищната директива - унищожаването на града. Така съдбата на Ленинград и ленинградци се превръща в един от най-ярките символи на безчовечността и жестокостта на фашизма, но и на издръжливостта, и на безпределните сили и вяра на съветския човек. А думата "блокадник" остава сакрална за поколенията.  

Преживелите блокадата са записали в дневниците и спомените си, че "ако някой би казал: "Да предадем града" - всички биха го разкъсали без милост." Жителите са готови на всичко. Известният от онова време професор Даниил Ал веднага след обсадата на града, още в първите дни на блокадата, заедно с 65 хиляди студенти заминава на фронта и воюва в състава на Народното опълчение на Московския район на Ленинград. 

Единствената нишка, която свързва блокадния Ленинград със страната, е Ладожкото езеро. Въпреки мразовете и снежните бури, въпреки огъня, вражеската артилерия и бомбите, движението на товарния автотранспорт е осигурено. Така се пренасят хляб, скромни продоволствия, боеприпаси, необходими на обсадения град.

Един от ръководителите на пътното управление тогава на Ленинградския фронт Андрей Васьнович е записал в спомените си: Пътят на живота трябваше денонощно да се поддържа, да се проверява. А основно работеха момичета. Бяха по на 18-20 години. Гладни, слабички, а товареха сандъци със снаряди по 50-60 килограма. Като ги погледнеш, ти рукват сълзите, но не ни беше до сълзи... Тогава не съществуваше думата "невъзможно". Ние бяхме приятели и споделяхме трохичките и къшчетата сухар. Разбирахме, че всеки товарен рейс спасява от глад стотици хора. Поддържахме се един друг и се крепяхме."    

След войната всички са категорични, че "Историята на блокадата на Ленинград е изпълнена с героизъм - дори не само военен, а човешки. Хората не си позволиха да се разчовечат." Доказателствата за това са толкова много! Неслучайно историци, психолози, културни дейци, творци са категорични, че във всички времена главното условие за успешния изход от всяка кризисна обстановка е нравствеността и духовното единство на народа.  

В годините на блокадата на Ленинград и за окончателното й снемане решаващо значение има съветската военна стратегия. И тогава, и днес е немислим успехът без военния опит на съветските воини, без гениалната военна стратегия на ген. Георгий Жуков. Преди години писателят-блокадник Даниил Гранин написа: "А ние имахме Жуков! Помня, че когато немците можеха да влязат в града, долетя Жуков... Във всички окопи премина новината: "Пристигнал е Жуков".... Там, в окопите, почувствахме, че духът ни се повдигна. Жуков... Тогава нещо рязко се измени за възстановяването на воинския дух и за няколко дни почувствахме промяната."      

През изминалите 75 години обществото и човечеството преминаха през различни идеологии, през надежди и разочарования, през триумф, победи, а и през разгром, отчаяние и страх. Мними пророци чертаеха своите проекти и предсказания. Но днес, в навечерието годишнината от тази велика епопея - Ленинград, трябва да отчетем, че победите на Ленинград, при Сталинград, Курск, Москва, и... до Берлин, са възможни, благодарение главно на могъществото и идеите, ценностите на Съветската държава, на хората, формирани в това общество. Признато е още от съвременниците на тези събития в целия свят. 

И ако някои у нас най-сетне се сетят, че сегашните натрапени учебни програми трябва да бъдат основно промени, нека се обърнат към историята и към това, което дава идеи и бъдеще, което е доказано и признато. Защото временните победи на политическата демагогия са нещо крайно преходно и лъжовно и времето им изтича! 

 

 

Източник: вестник ДУМА, 25.01.2019 г.



 

 

 

 

 

четвъртък, 25 януари 2024 г.

Станке Димитров (Марек) – биографични бележки





„— Трябва да не мислиш в тоя момент за нищо! Чуеш ли командата — скачай! — весело разказваше Станке през един от летните дни на 1944 година, след като току-що се беше завърнал от едно летище, дето от петстотин метрова височина той, петдесет и пет годишният, беше скочил с парашут... За него нямаше никакви непреодолими пречки, когато се касаеше да служи на своята партия. И сякаш нямаше предел неговата кипяща енергия.“

С тези думи другарят Вълко Червенков ни дава кратка, но ярка и много сполучлива характеристика на Марек.

 

                                                                *            *            *

 

Стефан-Станке Димитров е роден на 18 февруари 1889 година в гр. Дупница, сега заслужено наречен на негово име, в семейството на занаятчия-обущар. Баба Санда — майка му — е имала 12 деца и изхранването на тая многолюдна челяд през това време на бързо развитие на капитализма и западане на занаятчийството, вследствие конкуренцията на явяващите се на пазара фабрични стоки, никак не е било лесна работа. Както сам Станке се изразява в своите автобиографични бележки, работите на баща му не винаги са вървели добре и затова семейството е живяло много оскъдно.

Но бащата умира през 1904 година и грижите за децата падат главно върху майката, жена, която с твърдост понася всички нещастия и изпитания, които доста често се стоварват върху семейството. Самият Станке, според думите на сестра му Елена, е бил нежно дете, което е предпочитало културните игри – на училище, театър и др. такива.

Една година преди това, през 1903 г., Станке постъпва в педагогическото училище в Кюстендил. Бил е прилежен и силен  ученик. Намирал се е под силното влияние на най-големия си брат Иван, при когото е живял. Братът е бил виден обществен деец в Кюстендил, много добър оратор, участник в македонското движение и близък съратник на Гоце Делчев, редактор на прогресивния вестник „Изгрев". Той си е имал и малка печатница, в която освен вестника се е печатала и друга прогресивна литература. Братът Иван е имал голямо влияние върху идейното оформяване на значително по-малкия Станке, който през 1904 г., едва навършил 15 години, влиза в работническото просветно дружество „Класово съзнание", което впоследствие се превръща в партийна група. Следователно, оттогава Станке се числи в партията и още същата година по негова инициатива се образува социалдемократически (тесносоциалистически) ученически кръжок от 6—7 души за изучаване на марксизма.

През същата година той бива изключен от педагогическото училище заради социалистическите си идеи. В това време умира и брат му и петнадесетгодишният Станке бива принуден да поеме печатницата, за да издържа семейството. В нея той работи и като словослагател и същевременно се готви за изпит.

През 1906 година тесносоциалистическата партийна организация в Кюстендил урежда един излет, на който Станке изнася реферат на тема: „Първобитният комунизъм и бъдещият социалистически строй". Рефератът имал голям успех и затова бил издаден в отделна брошура, а Станке, едва седемнадесет  годишен, става известен като партиен деец и оратор. Същата година той е арестуван във връзка със стачката на пернишките миньори.

Но работите с печатницата не вървят добре. Той е принуден да я даде под наем и сам заминава за Шумен (1907 г.), за да продължи образованието си в тамошното педагогическо училище. Тук той вследствие на тежките материални условия и напрегнат труд заболява от туберкулоза и бива принуден да прекъсне учението и отиде в Троян да се лекува.

Когато здравето му позакрепва, той се връща в Шумен и завършва педагогическото училище през 1908 година. Същата година по време на Такевите избори Станке се бори срещу царската „демокрация" и бива арестуван.

След завършване на училището се връща в Кюстендил и поема наново управлението на печатницата. Но не задълго. Предприятието фалира и Станке през 1909 година става народен учител в с. Тополница, Дупнишко, едно затънтено бедно село в подножието на Рила. Училището е било новопостроено  и Станке е полагал големи грижи за неговото довършване. Това личи от годишните отчети, вписани в летописната книга на училището. В един от тях той изказва възмущението си от нехайството на училищното настоятелство, което много бавно и едва ли не на втората година постила с дъски втората стая. През първата година Станке е обучавал сам 50 ученика от четирите отделения. Живял е в училището, в една малка стаичка, която е служила същевременно и за канцелария. Днес тази стаичка, след пристрояването до нея на една голяма стая, е превърната в сцена.

В с. Тополница Станке е учителствал до 1912 год. Последната учебна година не завършва поради повторно заболяване, вследствие на което пак заминава на лечение в Троян. Покрай пряката си училищна работа Станке се е старал да даде и политическа просвета на населението и е успял да привлече мнозина селяни към делото на социализма. Влиянието на Станке и до днес се чувства в това село, където негови ученици и други по-стари селяни продължават да живеят със светлия спомен за него. Те с радост разказват за младия учител, който, с дебел бастун в ръка, неуморно обикалял околните села и учил хората на социализъм.

Но дейността на Станке не се ограничава в пределите на с. Тополница. През тези три години (1909—1912 г.) на своето учителстване Станке взема живо участие и в учителското движение. Той е един от най-активните участници и ръководители на съществуващата тогава учителска социалдемократическа (а по-сетне комунистическа) организация в Дупнишка околия.

Учителската организация е създадена още в 1904 г. по инициативата на партията и е непосредствено свързана с партията. Още тогава тя играе голяма роля в разпространението идеите на революционния социализъм не само сред учителството, но и сред полупролетарското население в селата. Станке, според разказа на неговите съвременници, е бил най-любимият докладчик и оратор както на събранията на учителската социалдемократическа група в Дупница, така и на общите околийски учителски конференции. Със своята несъкрушима логика и прекрасно оформена реч той е заставял дори старите, опитни демагози широки социалисти, радикали и други врагове на тесния социализъм да го слушат като послушни ученици на местата си. На тези конференции, за да чуят думата на младия Станке по общи политически и специални педагогически въпроси, са се събирали не само учители, но и работници, служащи, чиновници и други интелигентни хора от града.

През последната 1912 год. той се готви и явява на допълнителен зрелостен изпит за гимназията, за да получи право да се запише като редовен студент в университета. Същата година през месец юни с парите, получени от продажбата на част от бащината му къща, Станке заминава за Женева да следва право. Там той отблизо следи социалистическото движение и изпраща до в. „Работнически вестник" свои и преводни статии върху работническото движение и натегнатото тогава международно положение.

В края на 1912 год., поради Балканската война и очакваните важни политически събития в България, той (според писмата до другарите му) решава да се завърне.

Тъй като здравословното му състояние не е било много добро, той не е бил пратен на фронта, а мобилизиран на тилова служба.

През 1913—1914 г. той е отново учител, сега в с Лютиброд, Врачанско, където участва дейно в учителското и работническо движение в околията и с това влиза в стълкновение с Кръстю Пастухов.

Наред с това Станке Димитров усърдно работи върху своето марксическо самообразование, получава всички руски задгранични вестници и списания и следи с интерес борбата сред руската социалдемокрация (между болшевики и меншевики). Стремежът и волята да стане високообразован марксист и грамадната работоспособност и схватливост са присъщи на Станке Димитров от най-ранните години на неговата революционна дейност. Той не престава никога, до края на живота си, да работи за все по-дълбокото изучаване на революционното учение на марксизма-ленинизма и тогава, когато е вече зрял ръководител от болшевишки тип, когато сам е учител на най-добрия партиен кадър.

През 1914 г. той се записва в юридическия факултет на Софийския университет и го завършва с отличен успех през 1919 г., без да слуша никакви лекции, както сам той заявява.

На изпита по политическа икономия, според свидетелството на един негов състудент, който е присъствал там, му се пада въпросът: „Преки и косвени данъци". Професорът, след като послушал отговорите на Станке Димитров, най-сетне изгубил търпение и избухнал: „Реч на публично събрание ли държите или изпит по финансова наука?!" Изпитът продължил, като Станке ловко, само с по-други изрази, прокарал пак своите марксически възгледи.

По същото време, като студент, той е технически секретар на профсъюзите на дърводелските и търговски служители, числящи се към Общия работнически синдикален съюз. Покрай другото, в качеството си на отговорен пълномощник на партията, ръководи масови стачки — през 1914 г. — на дърворезачите— 40 дни, през 1919 г.—на тютюноработниците — 2,000 души — 10 дни. Ръководството на стачки му е поверявано и преди това, още през 1910 г., а също така и по-късно. Всичкото му време било заето с работа за партията и с марксическо самообразование. Неговите лични интереси са били неизменно на заден план. Той съсредоточава целия си интерес, цялата си енергия в служба на партията, на социализма. Тази негова преданост, честност и всеотдайност към великото дело на работническата класа му спечелва любовта и уважението не само в нейната среда, но и на широки слоеве трудещи се.

Блестящите и бързо развиващи се способности на Станке Димитров като отличен, вдъхновен оратор-комунист той проявява на всяка трибуна, която му предоставя възможност да разгърне силите си като боец на партията. През нейните задачи той пречупва и на нейните интереси подчинява всяка своя дейност. Така е и с краткотрайната му адвокатска дейност.

При първата му адвокатска защита през 1919 г. в гр. Кюстендил се стичат всички адвокати и множество граждани, жадни да чуят Станке Димитров. Докато речта на неговия предшественик по пледоария, служещ си с формални правни доводи, бива често прекъсвана, щом Станке заговорва, в залата настъпва гробна тишина. Всички съдии, адвокати, публика изслушват със затаен дъх двучасовата му реч. Но всъщност като адвокат Станке Димитров не е работил, защото се отдава на партийна работа.

 

                                             *            *            *

 

В 1915 г., след въвличането на България в империалистическата война, Станке Димитров е мобилизиран като чиновник във военния интендантски магазин. През 1917—1918 г. магазинът се е намирал на фронта зад боевата линия. Тук го сварва известието за сгромолясването на царизма в Русия. Това известие разтърси войнишките маси на фронта и събуди у тях надеждата за скорошен мир. Вълните на разбуненото в Русия революционно море стигнаха и до нашия фронт. Станке Димитров, сам наелектризиран, използва това проявяващо се вече бунтовно състояние на духа у войниците, за да засили агитационната си работа. Той, като верен син на партията, е пропит от мисълта за онова, което беше писал Димитър Благоев още през 1914 г., в началото на Първата световна война, че тя неминуемо ще свърши с революция на работниците и войниците. Когато предвидената и очаквана от партията социалистическа революция избухна в Русия през месец октомври, Станке Димитров усърдно разпространява издадените от партията нелегални позиви към работниците, селяните и войниците: „да последват, примера на своите руски братя".

При един обиск у него намират позива на Съветската власт към всички народи и правителства за по-скорошно прекратяване на войната и сключване на справедлив мир. За наказание той бива уволнен и изпратен като прост войник в 26-и пехотен полк в Радомир. Такъв го заварва войнишкото въстание през септември 1918 г. Той взема пламенно участие във въстанието, и бива натоварен от революционния комитет с организиране на властта и снабдяването на революционната армия в Радомир.

Голяма част от войниците, напуснали фронта след разгрома на Добро поле, минават през Дупница—Радомир. Станке Димитров е в стихията си. Всред този революционен кипеж той снове, той е навсякъде, посреща влаковете с пристигащите войници, организира митинги по няколко пъти на денонощието, революционизира войниците, въодушевява ги за предстоящата борба.

След поражението на въстанието, до демобилизацията, която не се забави много, Станке Димитров е принуден да се крие, тъй като против него е възбудено от военния следовател дело за дезертьорство.

Дадената наскоро след демобилизацията амнистия засяга и него.

 

                             *            *            *

 

Революционният подем, започнал у нас още във време на войната — непосредствено след победата и под влиянието на Великата октомврийска революция, — продължи с неотслабваща сила и след войната. Той се изрази в сплотяването на цялата работническа класа и на значителни селски маси около нашата партия, в големите стачки и бурни демонстрации на трудещите се, ръководени от партията. В тези революционни борби се издигаха не само непосредствените искания на трудещите се за хляб, работа и свобода, но се налагаше и задачата за смъкването властта на буржоазията и монархизма и създаването на работническо-селско правителство.

Политическото положение у нас беше много изострено и заради туй борбите на трудещите се под ръководството на партията вземаха много остър характер, на много места достигаха до въоръжени кървави сблъсквания.

През този период Станке е в стихията си — той се издига, като се проявява като един истински, смел революционен водач на работничеството и трудещите се в Кюстендилския окръг, където той работи.

През 1919 г. бяха насрочени за 17 август избори за народни представители. Един месец преди това Кръстю Пастухов, като министър на вътрешните работи, издаде заповед за забрана на всякакви събрания. Това предизвика  протести в цяла България. Комунистическата партия с митинги и стачки рязко реагира против тази противоконституционна забрана. Цензурата бе безпощадна — „Работнически вестник" излизаше с бели полета. На 18 юли той бе дори спрян за 15 дни. Същата участ постигна и излизащите в провинцията комунистически вестници. Целта на българската буржоазия и на нейния агент Пастухов бе да лиши Комунистическата партия от партиен печат пред изборите. Всички градове бяха в обсадно положение. Военни патрули се движеха из улиците, забраняваше се събирането на повече от двама души, след 9 часа вечерта се спираше всякакво движение. Стачките и митингите се окървавяваха.     

По това време в Кюстендил окръжният комитет на Комунистическата партия започва да издава в. „Комунист", който след два броя бива спрян от властите. Но веднага на негово място излиза друг под името в. „Тесняк", който също бива спрян.

На 20 юли 1919 г. комунистическата организация в Кюстендил свиква публично събрание в 10 часа сутринта пред клуба, стария хотел „Централ", на което събрание Станке Димитров трябва да говори на тема: „Из кой път?". Улиците биват блокирани от бойно въоръжена войска.

След продължително съвещание дали при това положение да стане митингът или не, Станке Димитров отсича: „Стига сме спорили, митингът трябва да стане!" В това време народът, въпреки блокадата, успява да изпълни площада. Войската обгражда събранието и офицерът издава заповед на войниците да бъдат готови за стрелба.

Обаче Станке Димитров запазва самообладание и, според разказа на негови другари очевидци, като че ли тази заповед дори не съществува за него.

С пламенното си красноречие той успява още в началото на речта си да спечели войниците, като им припомня, че те са синове на трудовия народ и няма да стрелят срещу своите братя. Митингът минава при пълен успех.

Властта вилнее, всички драконовски мерки са насочени срещу Комунистическата партия. В отговор на това Централният комитет на партията нарежда да се устроят на 27 юли протестни митинги в цялата страна.

„Социалдемократическият полицейски министър Кръстю Пастухов — пише другарят Вълко Червенков — мобилизира всички сили на буржоазно-капиталистическата държава, за да сломи акцията на партията. Страната беше превърната във военен лагер. На помощ бяха повикани и окупационните съглашенски войски. Въпреки тия изключителни мерки  на изтръпналите от ужас монархизъм и великобългарска шовинистична клика, масите под ръководството на Комунистическата партия, разкъсваха военно-полицейските кордони и демонстрираха под лозунгите на Октомврийската социалистическа революция. Кървави стълкновения имаше във Видин, Фердинанд (Михайловград), Нова Загора и други места. Имаше повече от сто ранени, а масови арести бяха извършени навсякъде. За пръв път в работническите акции в градовете взеха масово участие дошлите от близките села селяни. Масовата кампания на 27 юли беше начало на цяла редица други народни акции."

Въпреки тези невиждани дотогава полицейски ограничения, провеждани от българската буржоазия чрез нейния агент, заклетия народен враг Кръстю Пастухов, Комунистическата партия прояви неизчерпаема енергия и спечели 47 мандата със 120,000 гласа. Станке Димитров е втори по ред в кандидатската листа на окръга и влиза като депутат в 18-то Обикновено народно събрание.

Същата година с наближаването на зимата, вследствие на безпрепятствено ширещата се спекула и неизпълнението на обещанието на правителството за увеличаване на заплатите, както и изобщо в резултат на реакционната политика на тогавашното коалиционно правителство, положението на работниците и дребните служащи ставаше от ден на ден все по-тежко. Поради това и във връзка с откриването на Народното събрание на 24 декември 1919 г. Българската комунистическа партия (тесни социалисти) призова да се проведат из цялата страна масови протестни митинги и демонстрации, на които да се издигнат искания за хляб и политически свободи. Тези извънредно бурни демонстрации създадоха условията и представляваха прелюдия към една от най-славните битки, които работническата класа води срещу цялата буржоазия в този период на бурен революционен подем. Това бе стачката на транспортните работници, която продължи повече от 50 дни. Правителството взе всички мерки, за да парира тези вълнения, като обяви обсадно положение, засили наново цензурата и постави в действие военно-полевите съдилища. Ала  всичките тези мерки не можаха да попречат на народното недоволство да се изрази и протестните акции се проведоха в цялата страна.

В Дупница Станке Димитров е на своя пост. Той  организира митинг и демонстрация, в която участват 4000 души. Войската и полицията се опитват да ги разпръснат. На митинга пръв говори Коста Петров, който впоследствие стана кмет на Дупнишката комуна, а по-късно, през февруари 1923 год., беше убит от македонските — михайловистки фашисти. След него взема думата Станке Димитров, който с пламенните си думи ентусиазира работниците за борба. Той ги пита: „Защо изпращат срещу нас войска, когато ние се борим за хляб, работа и свобода". Завързва се борба между работниците и войската, падат убити и ранени. Самият Станке Димитров е контузен, но войската бива обезоръжена и манифестацията продължава с иззетото оръжие. Народът е обхванат от висок революционен ентусиазъм. Този ден дупнишкото работничество, вдъхновено от Октомврийската революция, с цената на скъпи жертви показа своя висок дух и привързаност към Българската комунистическа партия. То се кали в революционната борба и даде доказателство, че е готово да я продължи докрай.

В резултат на тази успешна демонстрация властта не посмява да предприеме арести, а едва след две седмици, на 10 януари 1920 г., когато докарват войска от друго място, градът бива блокиран, целият местен комитет начело със Станке .Димитров арестуван заедно с около 40 души комунисти, а Георги Муструков, един от най-обичаните и способни ръководители на дупнишкия пролетариат — зверски убит. Впоследствие известна част от арестуваните бива освободена, а в затвора остават Станке Димитров със 17 души, всички обвинени във въоръжена съпротива срещу властта, като за повечето от тях се иска смъртно наказание.

В Дупница, благодарение на такта и умението на Станке  Димитров, революционното работничество беше единно и имаше дълбоки връзки всред населението, което щедро подпомагаше арестуваните с храна. Централният комитет на Комунистическата партия се зае с организиране защитата на подсъдимите. Когато започва разглеждането на делото, улиците са препълнени с народ, който живо акламира подсъдимите, прекарвани от затвора до залата на военния клуб, където заседава съдът. През цялото време на процеса залата е задръстена от работници, граждани и дори селяни от околните села. Всички внимателно следят хода на делото, вълнуват се, с възхищение реагират на смелото държане на Станке Димитров, на бойките и уместни негови реплики.

При все че в течение на процеса става явно, че полицията и войската са провокирали и предизвикали сбиването, прокурорските свидетели — цивилни и военни полицаи — дават най-безсрамни лъжливи показания и Станке Димитров бива осъден (по нареждане на властта) като главен подбудител на 12 и половина години строг тъмничен затвор, от които той, за щастие, излежава само 2 и половина месеца, тъй като дадената обща амнистия засяга и него.

В това време се подготвят нови избори, които стават на 28 март 1920 г. Станке Димитров, макар и в затвора, бива отново избран за депутат в 19-то Обикновено народно събрание. Въпреки терора и усилията на властта да смаже Комунистическата партия, сега тя излиза още по-силна — получава 182 000 гласа.

 

                                                    *            *            *

 

За първата реч на Станке Димитров в парламента негов близък другар разказва: „Когато неизвестният за Народното събрание Станке се появи на трибуната, буржоазните парламентарни „лъвове" и „тигри" — Тодор Тодоров, Малинов и др., го посрещнаха с насмешка. „Кое е това момче?" — иронично се питаха те. Щом започна речта си, от всички страни се отправиха апострофи и пререкания с цел да го провалят. Такава бе практиката, тъй се постъпваше с всеки „нов" оратор и в много случаи имаха успех — ораторът се обърква, изгубва нишката на мисълта си и се проваля. Обаче със Станке стана тъкмо обратното: след като не остави без заслужен отговор нито едно пререкание, той продължи речта си, която трая час и половина, всред стихналата във внимание аудитория."

Същата вечер в партийния клуб на ул. „Кирил и Методи", при извършване на кратка преценка на работата на парламентарната група, Димитър Благоев изразява възхищението си от речта на Станке Димитров, като между другото казва: „Нашата партия не знаеше с каква сила разполага. Във възторг съм от речта на Станке."

И наистина, като чете човек речите му, дори без въздействието на енергичния му, гръмък и убедителен глас, не може да не се възхити от яснотата на мисълта му, от убедителната аргументация, от непоклатимата увереност в правотата на каузата, която защитава.

За дейността на Станке Димитров в Народното събрание др. Владимир Поптомов пише:

„Като депутат в парламента партията възлагаше на Станке да говори по най-парливите въпроси, дето трябваше да се преодолява вълчият вой на реакционните депутати. Известно бе и на наши, и на противници, че никой не можеше да надвика и надговори Станке. Неговият глас бе смел, звънлив и пронизващ. Той не говореше, а стреляше с картечница. Всички опити за апострофиране биваха задушвани от този глас-стихия."

 

                                              *            *            *

 

Станке Димитров се отличава с една наистина неизчерпаема енергия и работоспособност, които той запазва до последните дни на живота си. Негови другари го оприличават на навита пружина, която чака само да я докоснеш, за да развие колосална енергия. В описвания период той е разгърнал вече широко своите кипящи сили. Той е навсякъде — нито един партиен събор, сбирка, конференция и акция от значение не минава без неговото най-активно участие.

През 1920 г. Станке Димитров бива избран за член на Висшия партиен съвет. През 1922 г. Станке Димитров става секретар на окръжния комитет на Българската комунистическа партия в Дупница, където работи до септември 1923 година. По същото време той е и инструктор на военната комисия на Централния комитет и като такъв пътува из цялата страна, вършейки нелегална работа. Освен това е агитатор на партията за целия Кюстендилски окръг.

На 5 октомври 1922 г., по нареждане на БКП, в Кюстендил се свиква окръжен събор и конференция, за които се очаква да пристигнат около 150 души делегати. Станке Димитров,. като секретар на окръжния комитет, организира тържествено посрещане на делегатите. Към гарата се запътва голямо множество работници начело с музика и червени знамена. Наближава обед. Посрещаните, към които се присъединяват и множество граждани, напрегнато чакат пристигането на влака. Перонът е задръстен от хора. Изведнъж настъпва общо раздвижване. Задава се влакът. На челото на локомотива грее огромна червена петолъчка, а от прозорците на вагоните се веят червени знамена. Музиката свири „Интернационала". Приветствия, песни, радостни викове. Гостите слизат и биват поздравени от др. Тодор Цеков от името на окръжния комитет, след което една внушителна манифестация от около 5,000 души с музики, червени знамена и плакати потегля за града. Цели два часа е траяла тази манифестация из улиците на Кюстендил, като е демонстрирала силата и сплотеността на Българската комунистическа партия. Тя завършва на площада пред читалищния салон с грандиозен митинг, на който Станке Димитров, почувствал се в своята стихия на революционен борец и оратор, със свойствената му пламенност и убедителност говори за вътрешното и външно положение на страната. Няколко часа приковава той вниманието на присъстващите, като ги призовава да искат от управниците уреждането на истински народен съд за съдене на виновниците за народната катастрофа и войните, обезоръжаване на белогвардейците от Вранглеровата армия в България, сключване на съюз със Съветска Русия, създаване на братско обединение на балканските народи в Балканска съветска федеративна република, анулиране на Ньойския договор за мир и премахване на репарациите. И накрая призовава към борба за образуване на работническо-селско правителство. Неговите думи възпламеняват присъстващите и предизвикват възторжени одобрения.

Това възбужда дива злоба у буржоазията, която чрез офицерската лига и царските македонствуващи „автономистки" банди докарва войска отвън и извършва подло нападение на устроената в чест на конгресистите вечеринка в читалищния салон. Той бива блокиран, бандите нахълтват, започва се бой и обиск. При това нападение падат убити трима души и шест ранени. След това арестуват и откарват голяма група хора и разгонват останалите. Целият град е възмутен и покрусен. По настояване на гражданството виновникът, подпоручик Иван Пеев, бива арестуван, но впоследствие — улеснен да избяга.

На другия ден в знак на протест се обявява обща стачка на работниците от тютюневите складове и някои други предприятия. Организира се и голям протестен митинг, на който говорят Борис хаджи Сотиров, Станке Димитров и Коста Петров, които стават изразители на народното възмущение против убийците и техните подли подбудители. На следния ден се урежда невиждано за Кюстендил тържествено погребение на убитите другари и траурен митинг. Тук Станке Димитров още веднъж с остри думи заклеймява народните убийци и призовава към сплотяване около Комунистическата партия за още по-смела борба за събарянето на кървавата буржоазна власт и установяване на своя работническо-селска власт.

Обичаният от всички работници и граждани Станке Димитров още веднъж за пореден път доказва, че умее да бъде изразител на чувствата на работничеството и да го вдъхновява за борба.

 

                                                         *            *            * 

 

След няколко месеца бе извършен 9-юнският" преврат. Страната бе поставена в условията на военно-фашистка диктатура.

Септемврийските събития през 1923 г. заварват Станке Димитров в затвора, където той лежи два месеца.

След поражението на Септемврийското въстание правителството на Цанков се почувства силно и побърза да произведе избори, разбира се, при небивал терор и нов още по-реакционен избирателен закон.

В това време Станке Димитров, вече излязъл от затвора, става член и секретар на Централния комитет на Българската комунистическа партия.

На Станке Димитров, изпитания вече в многобройни битки, умен и смел, гъвкав и издръжлив челен борец за делото на работническата класа, за делото на комунизма, партията повери тази отговорна задача в един неимоверно труден и сложен преломен момент от нейната история.

За този тежък момент от историята на партията др. Вълко Червенков пише:

„Комунистическата партия много бързо се оправи след удара от Септемврийското въстание. Централният комитет на партията беше формиран веднага след въстанието. Начело на партията в страната застана Станке Димитров—Марек. В затвора се намираха другарите Христо Кабакчиев и Антон  Иванов, а вън от България беше конституирано Задграничното бюро на партията начело с другарите Георги Димитров и Васил Коларов, което се намираше в тясна връзка с Централния комитет вътре в страната. Вече през месец октомври  1923 година възстановяването на партията вървеше с пълна пара. Централният комитет предприе енергични мерки за възстановяване на партийните организации по места. За пръв път нашата партия се изграждаше като нелегална партия. Ентусиазмът в средата на партийните членове в тази нова съзидателна работа беше много голям. Голяма помощ оказаха другарите Георги Димитров и Васил Коларов, които във Виена веднага започнаха да издават централния орган на партията „Работнически вестник". Той се внасяше нелегално в страната и беше първият помощник на партийните членове при възстановяване на организациите."

Станке Димитров и сега е навита пружина. Той проявява и развива всичките си сили на революционер, на нелегален организатор. Той обикаля навред, мени квартири. Със свойствената си проницателност той умее да подбере подходящите за дадена работа хора, да ги напъти, да ги насърчи. Така той успява да организира и нелегални печатници, където се печата нелегалният „Работнически вестник" и други материали.

Условията, в които бе поставена Комунистическата партия, правеха необходимо образуването на легална работническа партия, която същевременно да може да привлече в редовете си не само работници, но и други трудови борчески елементи като селяни, занаятчии, честни интелигенти. Така изникна през февруари 1924 година Партията на труда с нейния орган „Знаме на труда". Но и тя беше скоро разтурена по закона за защита на държавата.

Огромна енергия, съобразителност, присъствие на духа бяха необходими за организирането и ръководенето на легалната и нелегалната работа при тогавашната обстановка. Цанковото противонародно превратаджийско правителство засилваше все повече и повече терора, като не избираше средства в усилията си да унищожи, да изкорени мощното влияние на Комунистическата партия, прибягвайки и до физическо унищожение, под разни предлози, на отделни лица, за които нямаше данни и не можеше да ги задържи и съди. То, освен с униформената и тайна полиция, си служеше и с разните „патриотични" организации и шпиц-команди, македонски банди, вранглерови белогвардейци.

При тези условия се изискваше най-голяма предпазливост, съобразителност и изобретателност, за да може да функционира партията като такава и да поддържа връзките си с масите.

За тази работа бяха необходими качествата на човек като Станке Димитров. Той беше роден конспиратор — гъвкав и смел, находчив и решителен, съобразителен и неуловим за врага.

За да се изясни становището на партията и да се сплоти тя при тези крайно тежки за нейното съществуване условия,  налагаше се свикването на една конференция. Тази задача не беше никак лесна за разрешаване. Станке Димитров се заема с организирането и ръководенето на конференцията. За място на нейното провеждане биват избрани „Златните мостове" на Витоша.

Организацията на Витошката конференция е била подробно обмислена, взети са били всички мерки, за да не бъде тя предварително разкрита и провалена. На нея трябвало да присъстват около 40 души делегати. Всеки пристигащ делегат е бивал посрещан на гарата или на съответния пункт от специален човек, който го завеждал в определената за него квартира.

Делегатите са били разделени на три групи. На 23 април 1924 г. късно вечерта всяка група тръгва от различно място, за да се отправи по различен път за определената местност. Конференцията, както вече казахме, е трябвало да стане на „Златните мостове", на една поляна сред боровете. Поляната била заградена от охранителен кордон с три пропускателни пункта за трите пристигащи групи. Другарите Яко Доросиев и Вълчо Иванов поемали от тях делегатите и ги завеждали на поляната. Тъмна нощ, дъжделиво време. Конференцията започва и продължава и през целия следващ ден. Дъжд ръми, забулените в мъгла хора са се събрали близко един до друг. Времето благоприятства да не бъдат открити. Кой ще тръгне по такова време из Витоша! Под единствения чадър се е сгушил др. Тодор Павлов, който пази документите от намокряне и същевременно пише. Чува се звънкият и внушителен глас на Станке Димитров, който чете своя доклад и накрая предлага изработената от него проекторезолюция.

С настъпването на нощта конференцията се закрива и към 11 часа делегатите се изтеглят на малки групи в различни страни: към Перник, Владая, Княжево, Бояна.

За Витошката конференция другарят Вълко Червенков пише:

„Тази конференция прие резолюции, които одобряваха септемврийската тактика на партията и я ориентираха към подготовката на ново антифашистко въстание. Витошката конференция закрепи сплотяването на партията около септемврийското знаме.        

След Витошката конференция възстановяването на партията, нейната работа по ръководството на масовото движение, по организирането на Единния фронт и по подготовката на ново въстание тръгна е много по-големи темпове."

Станке Димитров, като тогавашен секретар на партията, е в центъра на цялата тази дейност на партията. Той проявява високи качества на организатор и съумява в най-кратко време да поправи последиците от станалия след конференцията случаен провал. Характерна черта на Станке е, че при неуспех той не губи кураж и самообладание, а черпи поука и напряга сили да поправи и превъзмогне стореното зло.

 

                                                     *            *            *

 

На 21 януари 1925 година Станке Димитров заминава за Москва като делегат на Българската комунистическа партия за петия разширен пленум на Изпълнителния комитет на Комунистическия интернационал. Тук той приема името Марек, което си остава негово партийно, по-късно нелегално име. По времето, когато Станке Димитров е на път за България, става атентатът в софийската катедрала (16 април 1925 година). Станке Димитров е заподозрян в неговото организиране. Полицията плъзва из цяла България и прави неимоверни усилия да го залови. На цанковата власт е необходимо да има в ръцете си една от големите ръководни личности на Комунистическата партия. Пускат се слухове, създават се легенди, пресата гърми, прави се всичко, за да се очерни, да се представи като изверг Станке Димитров, а заедно с него и цялата Комунистическа партия.

В неговия роден град Дупница фашистките и македонски „автономистки" банди са побеснели. Като не могат да намерят самия Станке Димитров, те се нахвърлят на родната му къща, измъкват всичко негово, главно книги и ръкописи, струпват го на улицата и с животинска ярост подпалват кладата. Дупнишките граждани са свидетели на картина, достойна за средните векове, за времената на инквизицията, времена, подобни на които действително бяха настъпили в България.

Въпреки липсата на всякакви доказателства и отсъствието на подсъдимия, правосъдието без никакво колебание осъжда Станке Димитров задочно на смърт.

Във връзка с това Станке Димитров по-късно, в едно писмо от Москва от 5 ноември 1933 г. до Държавния съд в Берлин, по повод умишленото смесване на неговото име с  името на другаря Георги Димитров, между другото пише: „Аз бях осъден по процеса за атентата на смърт, въпреки че още на 21 януари 1925 година бях напуснал страната. На българското правителство беше необходимо да осъди мен — члена на Централния комитет на Българската комунистическа партия, на смърт, за да може да оправдае по този начин избиването на хиляди работници и селяни – революционери, които бяха изтребени без всякаква присъда."

Задграничното представителство на партията в лицето на другарите Георги Димитров и Васил Коларов проявява и в този момент дълбока прозорливост и разбиране на събитията и обстановката в страната. Ето какво казва другарят Георги Димитров в своя доклад пред Петия конгрес на Българската комунистическа партия за тогавашните събития:

„ ... Международното и вътрешно положение на фашизма във връзка с настъпилата временна и частична стабилизация на капитализма в Европа временно се позакрепи. Изгледи за ново въоръжено въстание вече липсваха. През март 1925 година задграничното представителство на партията подложи на нова оценка вътрешното и международно положение на страната и предложи да бъде снет курсът на партията към въоръжено въстание. Новият курс, препоръчан от него, курсът на изграждане масови организации и на разгръщане масовите  борби на работниците и селяните за удовлетворение на техните насъщни нужди, трябваше да предотврати неизбежната опасност от един гибелен за партията и революционното движение ултралевичарски уклон."

В този смисъл още същия месец — март 1925 година — Задграничното бюро на Централния комитет — другарите Георги Димитров и Васил Коларов — изпраща писмо с необходимите указания за установяване на новия курс.

Обаче — да продължим с думите на другаря Георги Димитров:

„... Ръководството на партията в страната не се оказа в състояние да се противопостави своевременно и решително срещу ултралевичарския уклон, да снеме практически курса на въоръжено въстание и пристъпи към преустройство на цялата дейност на партията с оглед на новосъздаденото положение."

Атентатът става и царското фашистко правителство на кръволока Цанков използва това, за да потопи отново страната в кръвта на най-добрите и светли нейни синове. Черни  дни на масови зверски убийства пак настъпиха в страната. Както и през септември 1923 г. баташките кланета избледняха пред изстъпленията на фашистката стръв.

При тези условия и при смъртна присъда за Станке Димитров става невъзможно да се завърне в родината и той, по нареждане на Централния комитет на Българската комунистическа партия, заминава отново за Съветския съюз, където веднага се включва в партийна работа. През октомври 1925 година бива приет за член на ВКП(б), а през 1926 година е делегат на шестия конгрес на Коминтерна.

 

                                               *            *            *

 

В Съветския съюз Марек участвува най-активно в партийния живот на нашата политическа емиграция и постоянно бива избиран в ръководството на партийните организации. Редица години, от 1928—1932 г., той завежда българския сектор при  Комунистическия университет за националните малцинства на Запада на името на Мархлевски. И тук Станке Димитров проявява блестящите си качества на организатор, ръководител и възпитател, за което получава няколко похвални грамоти за ударна педагогическа и обществено-партийна работа. С тази своя работа той допринася много за подготовката на нови партийни кадри. През неговите ръце са минали стотици млади партийни работници, станали след това ценен кадър на партията.

В това време самият Станке Димитров, според негови собствени изказвания, е продължавал да се учи и издига като марксист-ленинец. 

Същевременно той участва активно в ръководството на борбата против антипартийните левосектантски и фракционерски прояви сред българската емиграция.

През 1926 година, във връзка с появилите се сред българската емиграция неправилни, сектантски схващания за дейността в България, Марек поканва другаря Георги Димитров да говори на едно събрание на студентите от българския сектор при КУНМЗ. Убедителната, мъдра реч на другаря Георги Димитров, който разглежда тогавашното политическо положение и поуките от него, по-специално за българската емиграция, оказва своето въздействие. Тя става ръководно начало  в работата на Станке Димитров, който със свойствената си енергия и жар успява да издигне българския сектор при КУНМЗ като един от най-добрите. За неговите прояви на истински грижи и интерес към отделните студенти и за огромното въздействие на неговия личен пример на добросъвестна, упорита работа и скромност говорят с възхищение и любов всички негови студенти.

През 1927 година Марек участва като делегат на Втората партийна конференция в Берлин. През 1929 година, след публикуването на решението на Втория пленум на ЦК на БКП, Станке Димитров се обявява против ония негови решения, които бяха израз на антипартийната борба на левосектантите против „старите, верни на партията кадри, против нейното революционно минало". А когато става известна резолюцията на Изпълнителния комитет на Комунистическия интернационал по българския въпрос, който не одобри вредните решения на фракционния Втори пленум и даде правилна оценка на изминатия от партията път, като посочи необходимостта от ликвидиране на левосектантската груповщина и от „сплотяване на здравите кадри на партията върху основата на истинска марксистко-ленинска политика" (Г. Димитров), Станке Димитров застава на позицията на тази резолюция и се старае да помогне за заздравяването на ръководството на партията.

През 1932 година Станке Димитров става референт на Балканския секретариат при Изпълнителния комитет на Комунистическия интернационал (ИККИ), като същевременно продължава да бъде преподавател в КУНМЗ до 1934 год., когато бива избран за секретар на партийния комитет при Балканския секретариат на ИККИ.

През това време Марек продължава упоритата си работа за разобличаване и разгромяване на левосектантите, които дори в момента, когато другарят Георги Димитров води величава героична борба с развилнелия се хитлеризъм, лъвски отстоявайки позициите на комунизма и на световния пролетариат, най-подло продължават атаките си срещу него.

Когато другарят Георги Димитров, след бляскавата историческа победа на Лайпцигския процес, се завръща в Съветския съюз, той застава начело на партията, поема в здравите си ръце нейното ръководство и ръководи разгромяването на левосектантската фракция, поставяйки дейността на партията на правилни, болшевишки релси.

През 1935 година Станке Димитров бива изпратен в България (заедно с Георги Дамянов), за да проведе и тук този установен от Комунистическия  интернационал и другаря Георги Димитров партийно-политически курс.

През месец август същата година Марек, въпреки смъртната присъда, пристига в България и при извънредно тежките тогавашни условия на дълбока нелегалност се залавя с ентусиазъм да преустрои партията, да стегне нейните редове, да възстанови връзките й с масите, като във всичко следва напътствията на другаря Георги Димитров. Както пише другарят Васил Коларов:

„Той (Станке Димитров) даде рядък пример на безстрашие  и храброст, когато въпреки смъртната присъда се върна нелегално в България и в условията на свирепия фашистки терор  се отдаде изцяло в служене на партията в един от най-трудните за нея моменти".

По онова време ръководните места в партията са узурпирани от левосектантите, който го посрещат враждебно и цял месец не му дават да участва в заседанията на Централния комитет.

Необходими са били категоричните нареждания на другаря Георги Димитров, за да се даде възможност на Марек да работи в страната и да изпълни високата отговорна задача, възложена му от партията и от другаря Георги Димитров.

Станке Димитров престоява в България около две години, от месец август 1935 година до месец юни 1937 година — време, през което партията беше в извънредно тежко положение. Дейността на левосектантите я бе довела до откъсване от масите, бе допринесла, от една страна, за избиването на голям брой нейни кадри от фашистката власт и, от друга страна, бе довела до пасивност и откъснатост от партийната работа стари, опитни и верни на партията кадри в страната.

Всичко това бе довело до опустошаване и разстройство голяма част от партийните организации. Международното и вътрешно положение на страната и отговарящите на него решения на VII конгрес на Коминтерна и VI пленум на ЦК на нашата партия поставяха пред последната задачата да обедини всички народни, демократични, антифашистки сили в единен народен фронт за борба против настъплението на фашизма и войната, за борба против безправието, за осъществяване на насъщните интереси на трудещите се. За да се осъществят решенията на Коминтерна, на Георги Димитров и на VI пленум, за да се изведе партията от тежкото състояние, до което я бяха довели левосектантите, за да се изкоренят зловредните остатъци на левосектантството и се възстанови годността на нашата героична партия да води трудещите се маси в борбата с фашизма, необходим беше коренен прелом в нейното организационно и политическо състояние, коренна промяна на нейните методи на работа. Необходимо бе да се сплотят около партията и включат в практическа работа всички верни — стари и млади — кадри, за осъществяване на новия болшевишки курс, определен от Георги Димитров и от партийните решения.

За преодоляване на това тежко положение в партията, за възстановяването на нейните сили и годност да води правилно и успешно борбата на трудещите се маси Марек има висока заслуга. Със своето удивително умение, такт, убедителност и енергия той можа да проведе решенията на Шестия пленум на Централния комитет — да се създаде и у нас Народен фронт, който да обедини всички антифашистки сили в страната за възстановяване на народните права и свободи. За разрешаването на тази толкова трудна за тогавашните условия задача беше необходим един изключителен по своите разностранни способности болшевик-революционер от ранга на Станке Димитров, който да стои здраво и непоколебимо на болшевишка позиция, който да умее да вдъхновява и обединява, да отстранява разногласията, поставяйки ги на здрава, принципна основа, да възпламенява хората поотделно и масово, да ги активизира и насочва към желаната цел.

Станке Димитров развива неуморна дейност. Не минава нито един неделен ден, през който той, въпреки разклатеното си здраве, да не е на някоя конференция или събрание, на Витоша или другаде, а понякога дори на две — от едно на друго — кога партийно, кога младежко, професионално и пр.

За  всекиго той намира подходящи думи, подходящ начин да го привлече, да го убеди, да му вдъхне вяра в силите и в победата — своята собствена вяра.

Когато човек има желание и вяра в победата — говори Станке, — всичко може да направи. За болшевика няма непреодолими пречки.

Марек стои непоколебимо и неуморимо на поста си при всички, и най-неблагоприятни и сурови условия. За него няма пречки, няма умора, няма обезсърчаване.

Негови приятели твърдят, че дори тежко болен, при висока температура, легнал в леглото, той е продължавал да работи, да пише, за да не изостане срочната работа.

Той ръководи заседанията на Централния комитет, провежда конференции, ръководи софийската организация на младежите, НРПС (Независимите работнически професионални съюзи), най-активно сътрудничи в „Работнически вестник". За всичко намира време, намира енергия.

И това при налагаща се вследствие на смъртната присъда голяма предпазливост.

Подобно на Левски, той е неузнаваем, неуловим. Променя облекло, физиономия, походка. Дори близки негови приятели не са могли понякога да го познаят. Многобройни случки от този характер се разказват устно и писмено от негови другари. Много картинен е следният случай:

Трябвало да се направи фалшива лична карта на Марек. Затова се налагало да бъде фотографиран. Марек засуква старателно мустаците си, застава във профил и казва: „Сега аз съм полковник от запаса". Тъй като нямало кой да прояви и копира снимката, по съвета на Марек я занасят в голямо фотографско ателие на „Цар Освободител". Рискът е бил доста голям. Но когато изпратеният човек взел откопираната снимка, разбрал, че всякакъв страх е бил неоснователен. Снимката представлявала типичен запасен офицер — толкова сполучливо бил предал той израза и външността му.

Марек е умеел да си подбере квартира, да предразположи живеещите в нея хора, да им  внуши необходимата предпазливост и начин на държане, без обаче да проявява излишен страх. Позволявал е например на укривателите си да посрещат гости и да водят своя нормален живот, като не дават вид на саможиви. Разбира се, в много случаи самите укриватели не са знаели на кого са дали подслон. Във всяка къща той е успявал да намери скривалище за документите и материалите, понякога в доста голямо количество, и ги е скривал така, че и при обиск не са могли да бъдат намерени. Когато е бивал проследяван, спокойствието и съобразителността са му помагали да се измъкне.

Марек се осмелявал дори да пътува по партийна работа. Например веднъж отива в Кюстендил, където преспива една нощ в една вила на Хисарлъка (по това време тук дъщеря му е ученичка – м.д.). Там се среща с отговорни партийни хора и им дава необходимите инструкции.

В цялата своя дейност Марек следва не само напътствията, но и примера на другаря Георги Димитров и привързаността му към него е привързаност както към политически учител, така и към любим по-голям брат.

 

                                           *            *            *

 

За гъвкавите методи на работа, необходими в условията на този период на тежка борба с фашистката власт, Марек пише по-подробно в една своя статия за нелегалния „Работнически вестник". Той описва как партийният деец, освободен временно, по съображения за сигурност — за да не бъде разкрит целият партиен комитет,— от организационна работа, все пак не бива да стои без работа. Такъв партиен деец търси познати работници, които просвещава, напътва, на които „отваря очите" и чрез тази умела, убедителна лична агитация успява да привлече много нови привърженици и да ги активизира. „Те от своя страна ще проагитират пък свои познати и по такъв начин партията ще расте. Ако го направят още стотици други в София, ние скоро ще станем голяма сила в столицата“ — казва Станке Димитров. Той съветва партийците да не бъдат толкова страхливи, че да бързат без наложителна нужда да минават в нелегалност, което представлява грамадна трудност за отделния човек, тежест за партията и опасност за хората, които ги крият. Станке Димитров смята, че една-две години затвор и побоят в полицията съвсем не са нещо, което един съзнателен комунист не би могъл да изтърпи.

Цялата статия издига Марек като един опитен педагог-революционер, който умее  да подготвя и възпитава революционни кадри.

 

                                        *            *            *

 

Прекрасен пример за начина, по който е работил Станке Димитров, за неговото огромно влияние върху околните, за обаянието, което е упражнявал върху тях, благодарение на своя личен, заразяващ ентусиазъм, на своя правилен и умел подход  към хората, е това, което разказва др. Елена Гаврилова за срещата на Марек с Централния комитет на РМС.

Срещата се състояла на Витоша през лятото на 1937 г.

За окончателното ликвидиране остатъците от влиянието на левосектантското ръководство в младежкото движение в РМС започват да се провеждат решенията на Шестия конгрес на Комунистическия младежки интернационал и съответните, препоръки на другаря Георги Димитров. Съгласно тия решения и указания на другаря Георги Димитров младежкото движение трябваше коренно да се преустрои, да скъса окончателно и бързо с левосектантските методи и да се нагоди към решителна работа за привличане и обединяване на цялата прогресивна младеж, за борба със застрашително надигащия се фашизъм и с войната, която той носи, за борба в защита на мира, в защита на непосредствените икономически и културни интереси и политически права на младежта.

За набелязване мерки по осъществяване на тези задачи и във връзка с провеждането на допитване на Централния комитет на партията до всички партийни организации относно новия курс Станке Димитров изнесъл доклад пред Централния комитет на РМС.

Участващите в тази среща членове и сътрудници на Централния комитет на РМС трябвало вечерта да се групират в града по двойки и тайно да се отправят към определеното място на Витоша.

За място на срещата била избрана една обградена с гъсти храсталаци поляна до висока скала над местността „Краварника", между селата Бояна и Драгалевци.

Младежите вървели мълчаливо из тъмнината по тесните, каменисти кози пътеки. Било в края на месец май или юни, нощта била свежа, прохладна. Пристигащите едни след други на определеното място, уморени от ходене и напрежение, младежи лягали да спят.

Когато се събудили сутринта, видели Йорданка Чанкова с един възрастен човек, гологлав, с прошарени коси и дълги мустаци. Това ги изненадало много. За пръв път пред тях партията се представяла от възрастен човек.

Дошлият с Йорданка Чанкова другар бил Марек, когото те не познавали; той се отнесъл към младежите съвсем по новому, приятелски, усмихвал се приветливо, потупвал ги бащински по рамото, предразположил ги да се изказват свободно, смело, искрено. Младежите видели в лицето на Марек, за разлика от типа на левосектантския ръководител, ръководител от нов тип, ръководител—другар и баща.

Марек изнесъл пред тях доклад: „Новият курс на партията". Пред себе си той държал малки бели книжни лентички" с бележки. Говорил спокойно, уверено, на съвсем лек и достъпен език. Младежите слушали доклада като увлекателна беседа, която им разкривала недостатъците на тяхната досегашна работа, цялата пагубна политика на левосектантските фракционери. Марек ги зовял на борба за тясно свързване и обединение на целокупното младо прогресивно поколение в борбата против фашизма, в борбата за мир и свобода.

След доклада Станке Димитров ги запитвал, за пръв път откакто съществували като младежко ръководство, за тяхното мнение, запитвал ги какво мислят по доклада, одобряват ли новия курс на партията. Младежите — трогнати, просълзени, окрилени — искали да му благодарят, искали да му целунат ръка, не можели да скрият вълнението и възторга си.

В такава атмосфера на доверие и ентусиазъм преминала първата след сектантския период делова партийна конференция на секретаря на ЦК на партията Станке Димитров с ръководството на РМС и на ремсовия актив.

След обед заръмява дъжд. По-късно той става още по-силен. Станке Димитров изважда от раницата си обикновена зелена мушама за маса с прорез в средата, нахлузва я на главата си и разперва мушамата над комсомолците, закриля ги от едрите капки на дъжда, а те се притисват до него — доверчиви, благодарни, щастливи от първия контакт с истински болшевишки ръководител.

И Станке Димитров е доволен от младежите, от конференцията :

„Каква чудесна, нова и искрена младеж расте в  нашата страна" — признава той по-късно пред другарката Йорданка Чанкова.

 

                                          *            *            *

 

През юли 1937 година той отново бива повикан в Москва, където от 1938 год. до февруари 1941 година е референт при Изпълнителния комитет на Комунистическия интернационал.

За работата му по това време другарката Регина Кашер казва, че Станке Димитров е имал неизчерпаема енергия и работоспособност и работил за трима-четирима души. Освен работата си в Коминтерна той е превеждал и редактирал преводи на марксиетко-ленинска литература, рецензирал политически и икономически трудове за България и балканските страни — работа, която му е била възлагана от разни институти или от самите автори, пишел статии за най-различни списания като: „Комунистически интернационал", „Червен флот", „МТС" и др. Написал е и една политическа и икономическа география на България за КУНМЗ. Освен това е бил постоянен докладчик, консултант, агитатор и пропагандист в Бауманския и Ростокинския районни комитети на ВКП(б), по-късно е официален докладчик и консултант на Московския градски комитет на ВКП(б) по международни въпроси и по-специално за България и Балканите. Работел и изнасял доклади по два-три пъти седмично в дома на Червената армия и военните лагери. Ръководел редица кръжоци по политически знания и много други. Бил е отговорен редактор на радиопредаванията на български език.

Вероломното нападение на настървените и загубили всяка мярка в налудничавите си планове хитлеро-фашистки разбойници срещу великия Съветски съюз, опората на мира и социализма, могъщия притегателен център на горещата любов и надеждите на потиснатите народи от целия капиталистически свят, откри нова решаваща страница в борбата на прогресивните, демократични, освободителни сили на народите от всички страни срещу мрачните сили на империализма в лицето на тяхното най-зверско порождение— фашистката агресия. Срещу тази агресия се изправи в гигантския си ръст и могъщ, справедлив гняв съветският народ, воден от мъдрия Сталин. Силните и човечни думи на Сталин, призоваващи към безпощадна борба срещу фашисткия звяр, отекнаха в сърцата на всички честни и демократични хора от целия свят. Съветският съюз встъпи в гигантски двубой с хитлеристките нашественици за свободата и бъдещето не само на съветските народи, но и на всички народи, които пъшкаха под хитлеристко иго. Между тях беше и нашият народ.

Пред партията се постави задачата да мобилизира всички народни сили за безпощадна борба с хитлеристките окупатори и техните български монархо-фашистки оръдия, за да се превърне нашата страна от удобна база за разбойническата война против Съветския съюз в нажежена почва за окупатора, във всенароден деен фронт за съдействие на световната борба против фашистката агресия, за спасяване на независимостта и бъдещето на страната от катастрофата, към която я водеше продажната монархо-фашистка клика.

На 22 юни 1941 г. ЦК на партията издаде позив, в който се казваше:

„Историята не познава по-разбойническа, по-империалистическа и контрареволюционна война от тая, която фашизмът поде против СССР. И обратно, няма по-справедлива и по-прогресивна война от тая, която съветският народ води против фашисткото нашествие и от изхода на която ще зависят съдбините на всички народи. Такава справедлива война не може да няма симпатиите и да не бъде подкрепена от всичко честно и прогресивно в света... Пред българския народ, който в огромното си болшинство храни безкрайна любов към братския съветски народ и свързва с него всичките свои надежди за по-добро бъдеще ... стои колосалната задача да не допусне по никакъв начин използването на своята земя и своята войска за разбойническите цели на германския фашизъм …..

Бъдете бдителни и се противопоставяйте всячески и най-енергично срещу мерките, които правителството ще предприеме, за да ни вкара във войната или да постави нашата страна в услуга на фашистките разбойници! Нито едно зърно българска пшеница, нито късче български хляб на германските фашисти и обирачи! Нито един българин в тяхна услуга!"

В изпълнение на тези исторически задачи партията мобилизира и хвърли в решително действие всичките си сили.

Както винаги, в първите редици на тази борба е и Станке Димитров. С удвоен жар, всеотдайност и неуморимост той се заема с отговорната работа, която партията му възлага.

В разобличаването на предателството на монархо-фашистката клика спрямо интересите на българския народ, в разкриването на нейната противонародна, хищническа и продажна същност, в борбата срещу лъжливата фашистка пропаганда, в мобилизирането на честните и патриотични хора в нашата страна за решителна съпротива срещу фашистките поробители и разбойници извънредно големи заслуги имаше през периода 1941—1944 г. радиостанцията „Христо Ботев". „Чрез тази радиостанция — пише другарят Вълко Червенков, неин ръководител и главен редактор на предаванията й — в годините Втората световна война — от 23 юли 1941 г. до 22 септември 1944 г. — др. Георги Димитров даваше своите ръководни наставления, указания и напътствия на Централния комитет на Българската комунистическа партия, на партийния актив, на  цялата партия, на трудещия се народ". По тази радиостанция хилядите български антифашистки борци и целият български народ чуваше пламенния и вдъхновяващ глас на другарите Васил Коларов, Станке Димитров, Вълко Червенков, научаваше истината за гигантската борба на Източния фронт и за победите на Съветската армия. Станке Димитров е един от най-дейните сътрудници, редактори и говорители по тази радиостанция.

По-късно заговорва и радиостанцията „Народен глас", на която Марек става политически ръководител. Станцията работи на разни вълни, но главно на вълната на радио София. Народният глас, който се разнасяше по вълните на тази радиостанция, беше гласът на Марек — все този боеви, енергичен глас, за който др. Поптомов така сполучливо казва, че той „не говореше, а стреляше". Кой не е чувал ярките, уместни и остроумни апострофи, с които Станке Димитров на място изобличаваше лъжите, подлостите и предателството на противонародната власт. Незабравимо за слушателите ще остане предаването срещу новата 1943 година, когато Марек принуди Филов преждевременно да прекрати новогодишната си реч.

Тази станция извърши огромна работа за правилното ориентиране на масите в борбата срещу фашизма, за поддържане на вярата им в успеха на тази борба, за разгръщане на партизанското движение и помогна за създаването на Отечествения фронт, като между другото предаде и програмата му.

В радиостанцията „Народен глас" Станке Димитров работи повече от две и половина години. Към края на тази своя дейност, в началото на август 1944 година, само кратко време преди трагичната си смърт, Марек провъзгласи по радиото знаменит манифест до българските офицери за изгонване на германците от страната, който навярно се е запечатал в паметта на всеки, който го е чул.

Характерни за предаността и увлечението, с което той е вършил тази работа, са няколко извадки от писмата му до неговата сътрудница в радио „Народен глас" — др. Дора Калинкова.

 

„20 август 1943 година.

....Изучи, ако ти е възможно, как се чува „гласът" на разните фонове и в разните часове, а то от твоите съобщения излиза, че „всичко е прекрасно“.

………………………………………………………………….

16 ноември 1943 година.

 ... Аз очаквам все още твоя отговор на моите въпроси във връзка с моята работа. Или ти мислиш, че това, което ти ми написа досега, е достатъчно! Аз поставих на разрешение подробни въпроси. В състояние ли си да провериш и да ми дадеш оценка ?

……………………………………………………………

Растат нашите криле! Всеки ден все нови и нови. А какви успехи на фронтовете! Твърде е близък, струва ми се, великият празник на нашата улица — окончателната победа.

……………………………………………………………….

8 декември 1943 година.

Ти ме твърде безпокоиш със съобщението си, че на Скопие не слушаш. Може би ти не попадаш на вълната ? Слушай от 8.15 часа местно време — тогава почва, когато и на немски. И пиши как върви, а също провери пак и на София.

……………………………………………………………

Прекрасни дела се започват след Техеран!

П. П. Чу ли ме един път как препоръчах да ви слушат на средни вълни и указвах интересен материал за преминаването на наши войски в Югославия на страната на въстаниците, материал, който предната вечер ти бе предавала в емисията за интелигенцията?

………………………………………………………………

4 февруари 1944 година.

Живеем всеки ден с нови, радостни новини от фронта. Още по-радостно ще бъде напред. Не лошо вървят работите и в нашата родина. Приближава се денят на нашето връщане там.

…………………………………………………………..

Скъпа кръв ще ни струва победата, но затова пък тя ще бъде пълна и жертвите ще се изкупят с този траен мир, който ще осигури по-нататък на нашия народ пълнокръвен социалистически живот.

……………………………………………………………

2 юли 1944 година.

... А ти, когато говориш в 20 и 22 часа, всякога ще знаеш, че и на мене говориш, аз непременно ще те слушам и виждам, по този начин ще поддържаме връзки през всичкото време, докато отново се видим непосредствено след бурите на войната, на която краят бърже наближава ...

Последен привет от свещената съветска земя.

                                                                                                  Марек."

 

Предвид на приближаващите се важни събития Станке Димитров заедно с група от 6 души, наречена условно „Група на Марек", започва да се готви за връщане в България. Марек се готви всестранно за работата си при очакващите го много тежки нелегални условия за борба. Усърдно усвоява всевъзможни технически и военни знания. Упражнява се в точна стрелба; изучава устройството и обслужването на артилерийските оръдия, собственоръчно прави разни радиоприемници и предаватели, печатарски машини, учи се да плува, да си служи с кънки и ски, да кара автомобил, да се спуска с парашут, да работи с разни шифри и др.

На три пъти се гласи групата да тръгне — в началото на май, в началото на юли и трети път — в края на месец август.

На 24 август 1944 година, според свидетелството на др. Гаврил Атанасов, другарят Георги Димитров извиква групата при себе си, продължително (около час и половина) ги осветлява върху, бързо развиващите се събития и приближаващата се развръзка и им съобщава за решението на партията групата да замине веднага за България, като накрая им напомня за техните задължения при изпълнението на възложената им крайно отговорна задача в този исторически за България момент.

Необходимо беше партията да мобилизира всичките си сили, за да събори фашистката диктатура, да изгони немските окупатори. На 26 август в 6 часа сутринта групата се явява на определеното московско летище. Марек, слаб и блед, още не напълно оздравял от прекараната болест, се качва пръв в самолета, настанява се и ляга в самия му нос. Качват се и другарите му, като внасят багажа.

Съзнанието, че тръгват, за да вземат сериозно и важно участие в решаването на съдбините на Родината, повдига настроението на всички. След известно време самолетът кацва на летището в Брянск. Групата, водена от Марек, слиза. Той използва престоя, за да им говори за политическото положение на България и историческите отговорности на Българската комунистическа партия. Изтъква, че Съветската армия навярно ще бъде принудена да навлезе в българска територия, за да прогони немците, и дълг е на БКП да мобилизира всички сили в страната за свалянето на фашистката диктатура и прогонването на немците още преди влизането на съветските войски или, ако не е възможно да извърши напълно това, да го подготви и улесни. Споменава и за несполучливия опит да се привлекат някои от водачите на буржоазните партии,  като например Гичев и Мушанов, окачествявайки тяхното поведение като предателско спрямо българския народ. Обяснява, че тяхната привидна опозиция спрямо фашистката власт е продиктувана от желанието да вземат те властта и да закрепят монархията и гнилия капиталистически строй. Марек е бил отлично осведомен за политическото положение в България, за съотношението на политическите сили, за Отечествения фронт и ролята на Българската комунистическа партия в него и за възможните резултати от борбата. Той вдъхнал на всички своята непоколебима увереност в успеха на тази борба и чувство на гордост, че ще работят под ръководството на такъв отличен и опитен другар.

Престоят свършва, групата се качва отново в самолета и заема същите места. Но още с тръгването, над горичката край Брянск, на височина от 50 метра, става експлозия.  Марек,   енергичният, неуморимият, преданият болшевик загива. Остават живи само двама души, които са били на опашката и са изхвърлени при експлозията. На единия от тях дължим и описанието на последните му часове.

Марек е бил погребан в Брянск при голямо внимание и почести от страна на съветските власти и неговите другари-българи. На погребението е говорил др. Георги Дамянов, който е обрисувал Станке Димитров като крупна революционна фигура, майстор на оперативната работа, болшевик с огромен революционен опит. На това място днес е издигнат паметник.

По случай шест месеца от трагичното загиване на този голям наш болшевик-революционер, тръгнал за своята родина в един такъв решителен за нея момент и очакван с толкова радостни надежди от ръководните негови другари в България и от всички, които са знаели за това пристигане, неговият и наш велик учител — другарят Георги Димитров, пише:

„Загиването на Стефан Димитров (Марек) е за Българската комунистическа партия, за нашия народ, за нашата страна извънредно тежка загуба. Талантлив агитатор и организатор, крупен обществен и политически деец, нашият Станке — както го наричаха най-близките другари, отдаде без остатък цялата си неизчерпаема енергия и блестящи способности в служба на делото на работническата класа и на своя народ…..

... Нашата партия навежда своите бойни знамена пред неговата светла памет и се кълне да доведе докрай великото дело, за което той отдаде своя прекрасен живот, за доброто на нашия народ и процъфтяването на нашата родина."

 

 

 

Автор: Гьончо Белев – писател, преводач, общественик

Източник: Станке Димитров  - Марек. Избрани произведения, изд. БКП, 1951 г.