Ние като че ли се срамуваме от това, че сме освободени от руснаците. Русофили сме, когато чакаме изгода.
Интервю на Велиана Христова за вестник „Дума”, 3 март 2014 г.
- Професоре, честит ни национален празник ! Как изглежда националното днес според теб ?
- Националното изглежда от една страна обидно пренебрегнато, от друга страна - площадно-пошло. Изразът национален интерес обозначава противопоставяне на другите, с които днес сме в съюз, а те самите също имат национални интереси. Така че това вече е най-неясният израз в нашия лексикон. Национален интерес е да загинеш или да пожертваш нещо, а не постоянно да си служиш с този неясен шаблон по площади и пленарни зали.
- Когато обаче днес някой се опитва да защитава националния интерес, да отстоява някакви патриотични каузи, веднага му казват, че е националист.
- Първо, какво значи защита? Защита значи да има нападение. Ние трябва най-ясно да определим обектите на нашата защита, срещу чието нападение да се съпротивляваме. Ако това са исторически претенции към нашето минало, към водачите на нацията и към нашето наследство, това е един въпрос. Ако национален интерес се разбира като начин вечно да се противопоставяш на другите и да виниш другите за собствените си неудачи, това е само скриване на импотентност зад фасадата на национален интерес.
- Ако споменаваме водачите на нацията, след Освобождението и в началото на ХХ век те са градили държавата и ние им се възхищаваме. Сега нещо не забелязвам да се възхищаваме на национални водачи и да им признаваме, че градят държава. Имаме ли ги ?
- Държавата все пак се изгражда от партийни дейци, които обаче временно напускат своята партийна ограничителна рамка, както е при Стамболов. Той започва да строи държавата, макар и далеч не с изискани, деликатни и най-вече демократични средства, независимо дали това пасва на неговата външнополитическа ориентация и вътрешнополитически курс. Ще ти дам пример. По време на най-умопомрачителните противопоставяния между България и Русия по негово време той не пречи най-много студенти от България да учат не във Франция, в Америка - там са само петима, а да учат в Русия. Така че това е държавнически поглед и държавническо поведение, при което той ясно съзнава, че може би няма да бъде винаги на власт, но държава ще остане винаги. А какво става в съвременния свят, в нашия български свят? Когато ни порицаят в Брюксел, партията, която е в опозиция, изпитва лошо скривана злорадост. Това е разликата между политици и държавници. Защото в България е имало и преддържавни образувания, дълго преди да се появи държавата. Ние не сме само Държава на духа, както прекрасно ни е обозначил академик Лихачов, ние бяхме и земите, предварително подготвени от преддържавни институции като екзархия, училищни настоятелства, читалища, образование, вестници, списания и пр.
- Като говорим за онези времена, бих казала, че възрожденците, борците за националната ни независимост, строителите на държавността, всичките стъпват върху една философия - че само просветеният народ може да бъде "свободен и честит". Защото невеж и свободен е по-страшно от просветения роб. Ние сега просветен народ ли сме ?
- Ние изпитваме носталгична слабост към това, че сме били просветен народ. Може нищо друго да не сме направили, защото от "Край Босфора шум се вдига" и от атаките при Тутракан и Одрин малко нещо е останало в съвременната политика. Но нашата значимост, забелязана и от най-зложелателните наблюдатели отвън, е в нашата условна (не абсолютна) грамотност. Когато в Балканската война всеки прави изчисления ще може ли на войниците да им бъде обяснено как да зареждат пушките, се оказва, че най-схватливи и грамотни са българските войници. Основната аргументация на онези, които са се противопоставяли на възстановяването на българската държава, е, че този народ няма да може да се самоуправлява, защото е толкова неграмотен, че не може да се намери стрелочник за Ориент експрес. Оказва се, че само за две години България намира човешки потенциал за учители, за офицери, за кметове, за адвокати, за министри и за дипломати. Така се появява едно понятие, което от скромност няма да кажа кой го въдвори отново в българската историография - "Българското чудо".
- В Балканската война наистина имаме чудеса от подвизи, независимо от това, което става после в Междусъюзническата. Тогава българинът е проявявал изумителна храброст. А сега каква храброст, като има само рейнджъри, които отиват някъде да воюват за пари ?
- Българите тогава в Балканската война, както и руснаците преди това, когато пресичат Дунава, изведнъж установяват, че отвъд има един народ, която говори техния език. Те не са разбирали от координатите на Източния въпрос и тънкостите на европейската дипломация; те са виждали, че не освобождават сенегалци или мексиканци, а освобождават свои братя, които са православни, носят кръстове, посрещат с икони и носят хляб и сол. И това е била най-могъщата морална мотивация. А днес имаме една хоризонтална битова ненавист, която за мен е необяснима. Но е достатъчно да повървиш десет минути по улиците, за да видиш, че... не знам колко ни мразят гърци, турци или румънци, но най-много и най-свирепо се мразим самите ние. Това е ксенофобията - българи мразят българи.
- Тогава достатъчно ли сме общност, за да отстояваме себе си и да развиваме държавата си при това разделение - и политическо, и етническо - съзнателно предизвикано чрез щуротии като партия "Помак" и пр.?
- Ние сме толкова вече аморфни, че никой няма да ни застраши пряко. Защото семейство и държава се развалят отвътре, а не отвън. Те стават лесна плячка на морална или военна инвазия, когато отвътре вече има ерозия. Когато се развеждаш, ти вече си готов за развод и се появява някой отвън, когото харесваш. Но ти вече си предварително разведен. Така е и с държавата. Няма нужда от тези вечни вайкания, че някога е било велико, а сега е отблъскващо. Такива тенденции е имало и преди, но никога те не са били толкова силни, толкова контрастни и така изпепеляващи.
- Забелязвам някакви плахи опити отвреме-навреме да се върне все пак някакво себеуважение и уважение към държавност и история. Не е ли такава стъпчица премахването на катуна при паметника на Цар Освободител, за да могат хората спокойно да посрещнат поне празника днес, да се разходят, да си поднесат букетче ?
- Да, това е красив жест. Това е миниатюрен консенсус, който би трябвало да бъде много по-значим в навечерието, по време и след този празник.
- Ако човек прелисти най-дълго излизалия вестник след Освобождението - "Мир", ще види, че през всички десетилетия и до 1944 г. на 3 март до паметника на Цар Освободител са правили шествие и са поднасяли цветя гражданите, водени от царя, патриарха, премиера, министрите. Как ще коментираш, че в последните години този паметник именно на Трети март става обект на грозни и яростни русофобски нападки от страна на позната групичка лица ?
- Да, десетилетия наред до 1944 г. е изразявана признателност към освободителите и никой не е наричал царя и министрите "рубладжии" и продажници. Това днес е израз на нашия вечен страх да не ни обвинят в русофилство. Имам чувството, че ние се срамуваме от това, че сме освободени от руснаците. Но тук в исторически план трябва да имаме предвид суровите и особените обстоятелства, в които се намираха тогавашните български земи. Беше невъзможно по друг начин. При тези предпоставки и на този фон изригва величието на нашите революционери, които не са били толкова прости да мислят, че ще бутнат Османската империя, простряна на три континента, с черешово топче. Те са знаели, че са обречени, че ще загинат мърцина, за да предизвикат такава освободителна акция от страна на външна сила - Русия. Това е незримото присъствие на българския народ и българската революция, наравно с опълченците, в достигането на Трети март.
- Ако продължим русофобската тема, трагедията на украинския народ в момента се използва от 90 процента от нашите медии единствено за създаване на нагласи анти-Русия. Дори фактите за това, което се случва в Украйна, се предават изкривено или направо се крият, та ги научаваме от чуждите медии. Как си обясняваш този абсурд ?
- Това е част от нашето русофобско докарвачество пред някого. Това е нашият комплекс, че ни наричат русофили. Така ни определя и сам о бозе почившият цар Борис ІІІ. Има един основен момент в историята на Европа през ХVІІІ и най-вече ХІХ век. Колкото по-близо Русия се доближава до Европа, толкова тя получава веднага коварен удар чрез нашествие. Примерно - знаеш, че във "Война и мир" половината от текста е на френски, така е французирано тогава руското общество. Последва походът на Наполеон. След това тежък удар, когато цар Александър стига до Париж и отново Русия се опитва да се доближи до Европа - естествено чрез Франция. Убиецът на Пушкин Дантес става съветник на император Наполеон ІІІ и е един от главните идейни вдъхновители на Кримската война през 1853 г., в която Англия и Франция унизително са в братски любовен съюз с великата "демокрация" Турция. Руснаците според мен изпитват от историческия си опит едно основателно подозрение, че колкото по-близо се приближават до Европа, толкова повече Европа им изиграва коварни номера - не винаги с война, както беше при Елцин например.
- Ако вместо русофили започнат да ни казват американофили, ще спрем ли да се срамуваме и ще се гордеем ли с това ?
- Съмнявам се, че американците се интересуват много дали сме американофили или не. Но в исторически план, колкото и да признаваме ролята на американските мисионери в създаването на българска интелигенция, колкото и да отчитаме заслугите на Макгахан като американски журналист за изнасянето на новините за турските зверства, все пак не Джон Смит е командвал българското опълчение и никой американец не е посрещан по онова време тук с хоругви, с кръстове и с хляб и сол...
- Струва ми се, че средностатистическият българин днес нито се замисля за тези неща, нито ги знае. Защо така оскотяхме ? Политиците ли са ни виновни, че се опростачихме и престанахме да мислим ?
- Не за всичко са виновни политиците. Доста се шири идеята за тяхната виновност. Ако ги няма политиците - 240 депутати и стотина големци от друг характер, ще станем Швейцария, така ли? Средата, в която се развива тази психоза, е много неблагородна. Ние сме русофили в повечето случаи на маса. Ние сме русофили, когато имаме бизнес с Русия. Ние сме русофили, когато очакваме нещо. Винаги съм си мислел, че ако бях руснак, щях да си задавам въпроса: Добре, прадядо ми е оставил кости по балканските хребети, а българите какво са направили за Русия? Освен да й се подмазват тогава, когато Русия ги контролира. Това е много неприятно, но не може да се скрие. Как ще обясниш на един чуждестранен студент, че България е освободена от турско робство от Русия, Румъния и Сърбия, след което България воюва във Втората световна война в съюз с Турция срещу Русия, Румъния и Сърбия? Може да има триста довода, но от морална гледна точка за чуждестранния слушател и читател това не изглежда много привлекателно, да не кажа друга дума.
- Вече се чува често, че ние като народ ще изчезнем - не само демографски, но и заради разпад на общността и ценностите. Както са изчезнали много народи по света. Ще ни бъде ли ?
- Аз смятам, че ще ни бъде. Стига да се отървем от този вечен комплекс на вайкането, че вечно другите са ни виновни, а ние сме много готини. Даже сега, когато на Олимпиадата нашата скиорка Саня Жекова я бутна една италианка, това фино, прекрасно момиче нито една лоша дума не каза, но чух вече някои да навиват: италианката нарочно я е бутнала. Може би ще се оправим, ако ето от това се отървем, ако разберем смисъла на нашите поражения, ако разберем какво тръгна накриво. Ако разберем, че да пееш "Край Босфора шум се вдига" още не означава, че си патриот; ако разберем, че патриотизмът е изпитание, а не е като партийна субсидия и не е декларация. Българите са изживяли много по-тежки времена. Какво е било да изживеят ХVІІ век? Какво казва Паисий - "О, неразумний юроде..." Юроде значи малоумник. Този юрод не е знаел за Търновската книжовна школа, нали? И за Григорий Цамблак и патриарх Евтимий. Сега нас не са ни застрашили достатъчно. Понякога заплахата отвън, когато не е измислена, а е истинска, ни сплотява. Мисля, че когато някой ни удари прекалено силно, а засега никой не ни удря изобщо, тогава ще се опазим.
Андрей Пантев е роден през 1939 г. в с. Раковица, Видинско. Завършва история в СУ, доктор на историческите науки. Работил е в Института по история при БАН, от 1975 г. преподава в СУ, където е професор. Специализирал и преподавал в Англия и САЩ. Чел е лекции във ВТУ, ЮЗУ, ПлУ, НХА, УНСС. Специалист е по нова история на България и по история на международните отношения ХIХ-ХХ в. Автор е на стотици публикации и на около 40 книги. Проф. Пантев бе депутат в 39-то, 40-то и 41-то НС от Коалиция за България.
